Алисън Пиърсън
Скъпа, няма не мога (36)

36
Ужилването

Нямаше две мнения, че бизнес планът на екологичната пелена „Пауър“ представляваше изключителен документ. В над трийсет спретнати страници A4 се описваше пазарът, към който бе насочена чудодейната нова пелена, и очакваното разширяване. Имаше впечатляващ преглед на конкуренцията, анализ на екологичните предимства и подробен план за реализация. Цифрите бяха отлични, без да са прекомерно оптимистични. Автобиографиите на мениджърския екип бяха първокласни, особено тази на самия изобретател, Джоузеф Р. Пауър, който, както бе отбелязано, е участвал в космическата програма „Аполо“ и в последващи рентабилни проекти. Патентът на саморазлагащата се пелена все още не беше излязъл, но молбата за получаване на такъв, която описваше продукта в най-големи подробности, не оставяше място за съмнение в успеха му. Жалко, че само един човек щеше да види този документ. Пазарът, за който бе предназначена екологичната пелена „Пауър“, бяха не милиони напикани бебета, а господин Кристофър Бънс.

Бънс току-що бе назначен за началник на отдела за рискови капитали на ЕМФ. Това бе добра новина по две причини. Първо, така по-лесно щяхме да го накараме да заложи огромна сума на негодната пелена на татко — хазартът с вълнуващи нови продукти е основна част от работата. Второ, Вероника Рик от „Рискови капитали“ бе очаквала да я направят шеф и беше бясна, че трябва да даде път на един новак в областта, така че можехме да разчитаме на нея да не предпазва новия си шеф от възможни минни полета — всъщност бихме могли да я убедим да го насочи към едно от тях с приятелска усмивка.

 

 

Клуб „Съклинг“^[1], петък, на обяд

— Добре, нека да повторим всичко още един път. — Канди дори не прави опит да скрие неодобрението си. — Баща ти, мъжът, който не може да запомни имената на собствените си деца и никога, за сведение на всички, не е виждал техните дупета, е изобретил пелена, която ще промени света на памперсите, само дето ние знаем, че пелената не върши работа, защото си пробвала прототипа на сина си Бенджамин и когато Бенджамин се…

— Канди, моля те.

— Добре де, когато на Бен му се доходило до тоалетната, пелената се разпаднала. Значи това, което ще направим, е да продадем проекта на новия шеф на нашия отдел по рискови капитали, който, понеже е арогантно копеле и познава още по-малко от баща ти бебешките дупета, ще инвестира хиляди долари във Великия проект пелена „Пауър“ и ще загуби парите, защото… Припомни ми защо, Кейт.

— Защото компанията на баща ми е силно задлъжняла и парите, които ЕМФ ще инвестира, ще отидат при кредиторите му и компанията за производство на пелени незабавно ще премине към ликвидация, а Бънс ще загуби и последната риза на гърба си, чорапите и мърлявите си боксерки и голата истина за него ще лъсне. Имаш ли някакъв проблем с плана, Канди?

— Не, изглежда без грешка. — Тя подушва въздуха, все едно помирисва нов парфюм. — Просто искам да чуя от теб как ще запазим работните си места, когато аз съм на път да стана самотна майка, а ти, докато Бавният Ричард не се върне в ранчо „Реди“, де факто си самотна майка.

— Канди, тук са заложени принципи.

Тя приема разтревожено изражение.

— О, схванах. Нашият стар приятел Оутс.

— Кой.

— Снежният човек. Онзи, за когото разказа на Род. Извинете ме, господа, тръгвам, пък, мама му стара, ще видим.

Това не е заговор, Кейт, това е благороден жест на безсмислена саможертва. Много британско, но знаеш ли, за Щатите е характерно едно наистина странно нещо — ние обичаме добрите да оцеляват в края на филма.

— Не всяка саможертва е безсмислена, Канди.

Приятелката ми взривява онзи неин гръмогласен смях и всички в клуба се обръщат да зяпат лудата бременна.

— Леле — възкликва тя. — Много си красива, когато стане дума за морал.

— Виж, никой няма да те свърже със случая, обещавам.

— Значи всички пътища водят към Реди? Знаеш, че после никой никога няма да те наеме на работа, Кейт. Никой. Няма да те назначат даже да сменяш шибаната факс хартия.

С това злокобно предупреждение Канди се протяга през масата, хваща ръката ми и я насочва към издутия си корем. През опънатата кожа усещам безпогрешно ритането на пета. Това е първият път, когато тя признава, че бебето е нещо постоянно, и аз я познавам твърде добре, за да кажа нещо сантиментално.

— Много ли рита?

— Ъхъ. Когато се къпя, тя направо полудява. Все едно е на някакво проклето шоу с делфини.

— Може да не е момиче, Канд.

— Ей, аз съм момиче, тя е момиче, ясно? — Канди предусеща усмивката ми и бързо добавя: — Разбира се, винаги мога да я дам за осиновяване.

— Разбира се.

Доколкото си спомням, Канди даде идеята, че тайната среща на седем жени в Ситито ще изглежда не толкова подозрителна, ако се съберем в клуб по ориенталски танци, отколкото, да речем, в ресторант, където хората не са полуголи. Седнала вътре, съжалявам, че нямам фотоапарат, за да заснема израженията на приятелките ми, когато влизат в заведението. При Момо доброто възпитание веднага взема връх над шока и тя мило запитва блондинката на входа:

— О, откога работи заведението?

Не сме единствените жени в клуб „Съклинг“ — увеселителен център за мъже, разположен на две крачки от финансовия район, но сме единствените с покрити гърди. Всички, които са дошли по това обедно време, имат важна работа. Вече знаех, че Крис Бънс е достатъчно алчен и амбициозен, за да хвърли голяма сума в проект, без да сподели за него пред колегите си от отдела — защо да дели заслугите, когато може да припише всичко на себе си?

Също така знаех, че ще трябва да подготвим съвсем професионално проекта за саморазлагащата се пелена, за да го накараме да я купи. Татковата рисунка на летящото прасе трябваше да бъде усъвършенствана — нужна ни бе брошура, познания за пазара и производството, плюс приносът на врял и кипял адвокат по търговско право. Когато се обадих на Дебра, се боях да не би да откаже — поредицата от отложени обеди през последната година бяха опънали нишката на приятелството ни до скъсване — но не се наложи да я моля два пъти. Без да го познава, нито дори да е чувала за Крис Бънс, тя веднага разбра що за човек е и какво трябва да си получи.

Нашата весела банда се състои от Канди, мен, Дебра, Момо, Джудит и Каролайн от старата ми група „Майка и бебе“. Чакаме само Алис. (Не можем да минем без помощта Алис, която е телевизионен продуцент, но тя не ми се обади и аз реших, че не иска да участва. За щастие тази сутрин позвъни. Каза, че била на снимки и с удоволствие ще се присъедини, но ще закъснее малко.)

Агент по патентите, преди да стане майка на пълен работен ден, Джудит подготви документите за получаване на патент, които станаха толкова убедителни, че ми се прииска веднага да поръчам един камион пелени за Бен. Нейното свободно владеене на терминологията и научната страна на проекта ме накараха да видя една непозната за мен страна на Джудит. Каролайн, графичен дизайнер, подготви една брошура, която подчертаваше екологичността на пелената, с неустоима снимка на собственото й бебе, Ото, седнало върху гърне от листа на маруля.

Дебра ми обяснява, че ЕМФ няма да предяви иск срещу баща ми.

— Виж, това не е измама. Не е съвсем почтено, но не е незаконно. Това е чист случай на котка в чувал — ако купувачът не внимава какво купува, вината е изцяло негова.

Деб ще играе ролята на адвокат на татко по време на срещата му с Крис Бънс, която уредихме да се състои в един апартамент в „Савой“.

— Нямаш представа колко ме бива в тази работа! — възкликва Деб, докато ми показва документацията. — Как ще се наречем — „Седемте смъртоносни сестри“?

— Деб, работата е сериозна.

— Знам, но не съм се забавлявала толкова от Енид Блайтън^[2]. Боже, Кейт, колко ми липсват забавленията. А на теб?

На Момо бе възложена задачата да проучи световния пазар на пелени. Само след броени дни тя стана абсолютен спец по въпросите на отделяне на урина и въздействието на отделителните процеси върху обонянието.

— Извинявай, Кейт, но наясно ли си колко атаки може да поеме една средностатистическа пелена?

— Вкъщи си имам нагледен пример, благодаря.

Помощничката ми изглежда разтревожена.

— Нали няма начин да се получи?

— Планът?

— Не, пелената.

— Разбира се, че не.

— Откъде си толкова сигурна, Кейт? Не бих го понесла, ако Бънс направи удар.

— Изобретена е от баща ми, така че е почти сигурна катастрофа. Освен това занесох прототипа вкъщи и го изпробвах на Бен.

— И?

— Беше толкова саморазлагаща се, че се разпадна при първото напикаване.

Алис дойде последна в клуба след събрание в Би Би Си. Надвиквайки се с пулсиращата музика, тя сочи момичетата на сцената и изрича:

— Да не правим кастинг?

Алис ще се включи в играта, след като Бънс инвестира в пелената. Във военното дело този ход е известен като отрязване на пътя за бягство, използван от генералите във всички големи битки, чиито имена знаех: атакувай го от единия фланг, после му отрежи пътя за бягство. Няма да е достатъчно само доказателството, че Бънс безразсъдно е хвърлил пари на вятъра за негоден продукт, за да го уволнят от „Едуин Морган Фостър“. Ако можем да го накараме да се изпусне и да сподели излагащи го факти в интервю пред Алис, което да бъде записано и публикувано в печата, тогава ще се превърне в пасив за клиентите и ще увисне на куката за месо като в образцова касапница.

Като се надвиква с басите, Алис ни казва, че вече се е обадила на Бънс и го е поканила да участва в голяма поредица от филми на Би Би Си 2, наречена „Хората, които правят пари“ — работата на финансистите, представена в благоприятна светлина пред обикновените хора.

— Той как го прие? — пита Момо, която е най-притеснена от всички.

Алис се усмихва широко:

— Буквално свърши на телефона. Не мисля, че ще имам проблем да го накарам да се разприказва.

Опитвам се да въведа ред в събранието, но трябва да се надвиквам с „Мама Миа“ от колоните. Затова им връчвам по едно копие от най-важните документи и снимката на Крис Бънс, която Канди свали от уебсайта на ЕМФ. Извинявам се и се отправям към дамската тоалетна.

В ъгловото сепаре в дъното, точно до изхода, седи чернокос господин, който смътно ми се струва познат. Приближавам се и веднага се сещам точно кой е.

— Джереми! Джереми Браунинг! — поздравявам клиента си със сърдечност и сила, които завинаги ще отекват в душата му.

— Здравей, Джереми. Радвам се да те видя тук — изричам разпалено. — Това сигурно е… Анабел, нали?

Момичето, което седи на лявото бедро на клиента, ме поглежда с нещо средно между самодоволство, подигравка и усмивка, която говори, че за съжаление тя не е госпожа Браунинг, но не би отказала да стане, ако й се удаде възможност.

Протягам ръка към нея, но Джереми я поема ентусиазирано.

— Боже, Кейт, не очаквах да те видя тук.

— Правя проучване за разширяване на портфолиото за свободното си време. Може би ти можеш да ми помогнеш? Този сектор е все още нов за мен. Забележително, нали? Е, трябва да вървя, приятно ми бе да се запознаем…?

— Черил.

— Приятно ми е, Черил. Ще се погрижиш за него, нали?

Отдалечавам се, доволна от мисълта, че завинаги държа във властта си поне един мъж. Когато се връщам на масата, Канди е заета да сочи кои от момичетата на сцената са си правили гърдите и доколко успешно.

— Боже, погледни бедното дете с червената коса. Мисля, че ядрените оръжия на британска земя вече са излишни.

— Трябваше да видиш състоянието на циците ми, когато бях бременна с близнаците — казва Джудит, която вече е на третия си коктейл.

С ужас наблюдавам как танцьорката, която обсъждаме, слиза от сцената и се приближава към нас, хванала гърдите си по начин, по който гледачът на кучета държи палетата за оглед.

— Е, на това му викам жонглиране — провиква се Алис. — Балансът между работа и личен живот — как ти се струва, Кейт?

— Тазовото й дъно сигурно е в добра форма — вмята Каролайн, като сочи към друга танцьорка, която прави движения с таза си, все едно ще роди сладолед.

— Какво е тазово дъно? — питат Канди и Момо в един глас.

Когато им обяснявам, Канди, която мисли, че предродилните курсове се водят от комунисти, не скрива отвращението си.

— Но нали тазовото си нещо се връща на място след раждането?

Докато дансингът се тресе, майките около масата не могат да спрат да се смеят и мъжете в клуба гледат с притеснение, което може да бъде предизвикано единствено от женски смях.

Вдигам чашата си.

— Да съберем целия си кураж като щит, и не ще се огънем!

— „Умирай трудно 2“? — пита Момо.

— Не, „Макбет“. — На какво ги учат в днешно време?