Алисън Пиърсън
Скъпа, няма не мога (21)

21
Неделя

Почивният ден, известен още като ден на безспирен физически труд. Започвам с изхвърлянето на готови храни с изтекъл срок на годност от хладилника. (Или ястия „Реди“, както етърва ми обича да ги нарича.) Избърсвам странната утайка с вид на водорасли от стъклените рафтове. Шкартирам бучката пармезан, която мирише на старчески дом. Отървавам се от пилешките хапки, с които Пола храни децата, и се погрижвам да ги скрия на дъното на торбата с боклук. Бройлерите не са подходящи за крехките им организми. Колко пъти трябва да й повтарям?

Зареждам и изпразвам миялната три пъти. Хуанита не може да носи тежкия леген с пране заради проблеми с кръста (от три години и половина). Прането на възрастните е извън задълженията на бавачката, въпреки че Пола понякога престъпва строго начертаната демаркационна линия и слага по някой от моите пуловери, които се перат само на ръка. (Винаги се двоумя дали да не се оплача, но избирам да заведа случая в папката „Висящи дела за недоволство от Пола: том трети“.)

Днес съм поканила Кърсти и Саймън на приятелски обяд. Важно е да се виждам с приятели, да не забравям, че работата не е всичко, да тъка тъканта на общуването, която засилва социалното чувство и т.н. Освен това е важно децата да виждат майка си спокойна в домашното обкръжение, да изграждам топли детски спомени, вместо да запомнят облечената в черно жена, която излиза тичешком, нареждайки наставления.

Всичко е под пълен контрол. Готварската книга е отворена като библия на чистата пластмасова поставка за книги, съставките са строени в приятна за окото редица. Имам и кокетно шише зехтин със сиенска копринена панделка. Сложила съм си очарователна престилка „Кат Кидстън“ на ретро цветя, която е ироничен реверанс към домакините от петдесетте и в същото време говори за закачлива дистанция от ужасното робуване на жени като мама в кухнята. Поне така мисля. Също така съм планирала небрежен домашен тоалет, в който да се преоблека секунди преди пристигането на гостите — джинси „Ърл“, розов кашмирен пуловер „Дона Карън“. Опитвам се да спазвам инструкциите за пай от многолистно тесто с козя брада^[1], праз и синьо сирене, само дето Бен не престава да се катери по краката ми, като използва дългите си нокти като котки. Всеки път, когато го сваля долу, той надава вой на сирена.

Има хора, които сами си правят многолистното тесто, но има и такива, които обичат да ги връзват в спалнята — човек се възхищава на усилията и уменията им, без задължително да желае да им подражава. Разопаковам тестото и намазвам един лист с разтопено масло, отгоре слагам друг. Много успокояващо. Емили влиза нацупена:

— Къде е Пола?

— Днес е неделя. Пола не идва днес, слънчице. Мама и Емили ще направят заедно хубави сладки.

— Не искам. Искам Пола. — (Първия път, когато го каза, кълна се, че почувствах как ножът пронизва сърцето ми. Нищо не може да се сравни с измяната на първородното ти дете.)

— Добре, наистина искам да ми помогнеш със сладките, скъпа. Ще бъде забавно.

С големите си сиви очи Емили преценява гледката на майка си, която си играе на майка.

— Татко каза, че мога да гледам „Ругратс“.

— Добре, можеш да гледаш „Ругратс“, ако си облечеш синята рокля преди Кърсти и Саймън да дойдат.

 

 

11.47:

Всичко е под контрол. Връщам се към рецептата. „Прибавете сока от един лимон към синьото сирене и бъркайте, докато се получи студен сос бешамел.“ Какво е сос бешамел?

Обръщам страницата. „Рецептата за сос бешамел е на 74 страница.“ Какво? Намирам я. Звъни мобилният телефон. Род Таск.

— В неподходящ момент ли те хващам, Кейти?

— Не, няма нищо. Оу! Бен, не прави така. Извинявай, Род. Продължавай.

— Изпращам по факса подробностите за утрешната среща, Кейти. Искаме да се представиш на ниво — разпределяне на активите и стратегически перспективи. Нещо от твоя ресор. Младият Гай не спря да те хвали в петък вечерта. Каза как страхотно се справяш, като се имат предвид обстоятелствата.

— Какви обстоятелства?

— О, нали знаеш как си говорят момчетата на порция къри.

Не, не знам. С най-голямо удоволствие бих ходила с Род и екипа на индийски ресторант в петък вечер само за да не позволя на онова мекотело Гай да ми открадне работата, стига да не трябваше да се прибирам, за да чета „Хари Потър“.

От фурната се разнася силна зловеща миризма.

— Не се тревожи, Род. Всичко е под контрол. До утре.

— Карай я по-полека, захарче!

Отварям вратичката на фурната, за да огледам щетите. Формата с многолистното тесто се е превърнала във вкаменена гора. Не се паникьосвай. Мисли, Кейт, мисли. Излизам тичешком, нареждайки наставления Ричард да облече Бен и да подреди кухнята.

 

 

12.31:

Връщам се от супермаркета. Бен е облечен, но кухнята прилича на сцена от „Динси отива в Дрезден“.

— Ричард, нали те помолих да подредиш.

Той ме поглежда недоумяващо иззад вестника.

— Подреждах. Наредих всички дискове в азбучен ред.

Сритвам релсите на влакчето под дивана, хвърлям останалите играчки в килера и затръшвам шумно вратата. Замествам проваленото домашно печиво с готов спаначен пай от „Марк енд Спенсър“. Сега да подправя салатата. Кокетната бутилка със зехтин е запечатана здраво с червен восък. Опитвам се да я отворя с тирбушон, но успявам само да поръся салатата с червени стърготини. Пробвам със зъби. Не става.

Мамка му! Мамка му! Атакувам запушалката с остър нож. Не уцелвам бутилката и си порязвам ръката. Сцената прилича на неуспешен опит за самоубийство. Претършувам аптечната. Намирам единствено лепенка „Господин Удар“. Изтичвам горе, за да се преоблека в небрежните си домашни одежди. Напъхвам се в новите джинси, но няма следа от розовия кашмирен пуловер на „Дона Карън“. Защо никога нищо не си е на мястото в тази къща?

 

 

 

12.58:

Намирам пуловера. Пола го е скрила в дъното на шкафа и нищо чудно. Явно е, че не е оцелял сред детското пране. Сега е толкова степан, че може да стане само на Томазина Титълмауз^[2] или на Али Макбийл. Отивам долу, за да открия Бен, зает да пъха останалото синьо сирене във видеото. Емили пищи, защото не може да гледа повече „Ругратс“. От Ричард няма следа. Звънецът на входната врата звъни.

Кърсти и Саймън Бинг са приятели на Ричард, също архитекти. На нашата възраст са, нямат деца, само една изящна синьо-сива котка, която се носи като пушек покрай японския порцелан в просторния им апартамент с високи тавани в Кларкънуел. Когато сме на гости у семейство Бинг, прекарвам голяма част от времето да викам по Бен, който се катери по стълбището без перила и се взира радостно в пропастта. Съществува неизречено напрежение между семействата без деца и онези от нас, вързани с бебета. Преди да се роди Емили, наемахме вила в покрайнините на Сиена заедно с Кърсти и Саймън и клонящото към охлаждане приятелство между семействата ни от време на време се стопля от спомените за онези слънчеви седмици. В последно време двамата с Ричард, ако изобщо се събираме с хора, предпочитаме семейства с деца. Те ни влизат в положението, това е причината. Внезапната нужда да извадиш пица и салфетки, често пъти едновременно, непредсказуемите миризми и пелените. Настроенията, които ни изненадват като лятна буря.

Кърсти и Саймън винаги изглеждат доволни да ни видят, но мисля, че няма да излъжа, ако кажа, че сбогуванията им са особено възторжени, прелюдия към, както винаги си представям, спонтанното изразяване на взаимното им облекчение, след като ни видят гърбовете и се оттеглят на чистия си диван. Днес обаче те са в дома ни, където всяка една мебел по същество представлява голяма носна кърпичка. В сравнение с обичайното й състояние, кухнята е в безупречен вид, но виждам Кърсти да сочи с разбираща усмивка една играчка, захвърлена на пода в средата на стаята, и съвсем неразумно ми се приисква да я зашлевя.

Обядът върви добре и приемам комплименти за пая от „Марк енд Спенсър“ с изненадващо малко срам — добре де, наистина положих големи усилия, за да го осигуря. Темите за разговор на семейство Бинг са разнообразни. Наистина ли е добра идея Британският музей да е отворен вечер? Според Саймън това е провален експеримент, от който би трябвало да се откажат, а аз разбирам, че съм забравила къде точно се намираше Британският музей.

Преминаваме към стагнацията в днешното кино. Кърсти и Саймън са гледали някакъв френски филм за две момичета, работещи във фабрика, и са поразени от видяното. Рич си признава, че и той го е гледал. Откъде е намерил време?

— Кейт е работила във фабрика, нали, мила?

— Колко интересно — казва Саймън.

— Не съвсем. Пластмасови капачки за аерозолни дезодоранти. Много скучно, много миризливо и много зле платено.

Леко неловкото мълчание е прекъснато от Кърсти, която оживено ме пита:

— Ами ти, Кейт? Гледала ли си някой интересен филм?

— О, „Тигърът се готви за скок“ ми хареса — замълчавам. — И „Драконът“ също.

— Скритият — прошепва ми Рич.

— „Скритият тигър“ — казвам аз. — Много ми харесаха, ааа, китайските елементи. Майк Ли е много добър, не мислите ли?

— Анг — подсказва ми Рич.

— Аз харесвам „Мери Попинс“ — включва се Емили, Бог да я благослови, като изтичва от другия край на кухнята, гола, ако не броим зелената й копринена опашка „Малката русалка“. — Джейн и Майкъл ходят в работата на баща им в банката. Близо е до работата на мама и е пълно с гълъби. — Тя започва да пее силно и фалшиво с откритото безстрашие на малките деца: — „Нахранете птиците, два пенса торбичката, два пенса, два пенса, два пенса торбичката.“ Мамо, ти храниш ли гълъбите?

Не, поръчвам да дойдат да ги убият.

— Да, разбира се, миличка.

— Мога ли да дойда с теб на работа?

— Категорично не.

Кърсти и Саймън се засмиват любезно. Кърсти чопли парченцето оранжев пластилин между зъбците на десертната си вилица и се чуди дали не е време да си ходят.

Да не забравя:

Да избягвам социални ангажименти_, _които изискват чисти дрехи или мебели. Списък с нещата за „Евродисни“. Хляб? Мляко. Пътека за стълбището. Да се обадя на татко. Молба за приемане на Бен в детската градина. Да се обадя на Джил Купър-Кларк! Шоколадови патета „Тортънс“.