Алисън Пиърсън
Скъпа, няма не мога (11)

11
Причина, не нужда

Трудно е да обясня как започна връзката ми с Джак. В действителност не съм търсила никого. Не бях щастлива, но не бях и нещастна. Бях в сивата зона на оцеляващите, в която, предполагам, живеят повечето от нас. Когато тежко ранен пациент го приемат в спешното, болничният персонал прави нещо, което наричат „триаж“. Триажът е определяне на степента на спешност, според която раните се третират и определен ред. За първи път чух термина една вечер, когато гледах „Спешно отделение“ — беше в онзи интересен период, когато всички се чудехме как ще се развият нещата между сестра Хатауей и Дъг — и си помислих колко много триажът прилича на собствения ми живот. Всекидневното ми съществуване беше свързано с непрекъсната преценка за това, кой и какво се нуждае най-много от мен в момента — децата, офисът или съпругът ми. Забелязвате, че изключвам себе си от този списък, и не защото съм добър или себеотрицателен човек. Далеч съм от това. Не става дума за себеотрицание, а за липсата на време. През повечето съботи и недели, докато се връщам с колата от супермаркета, се вглеждам през изпотените прозорци на някое кафене и виждам двойка, мъж и жена, преплели пръсти над чаши с капучино, или сам мъж, четящ вестник, и копнея да вляза там, да си поръчам нещо и просто да си седя… Това обаче е невъзможно. Когато не бях на работа, трябваше да бъда майка. Когато не бях майка, бях длъжна да съм на работа заради работата. Имах чувството, че извършвам кражба, отделяйки време за себе си. Фактът, че мъжете не приемат нещата по този начин, не помагаше. Просто още една област, в която не бяхме равни — на майките се пада лъвският пай от вината. Така че последното нещо, ама наистина последното нещо, от което се нуждаех, беше да се влюбя. И тогава започнаха имейлите.

През седмиците, последвали първата ни вечеря, Джак започна да ми праща имейли, първо всекидневно, после на всеки час. Понякога си отговаряхме в разстояние на секунди, като онези серии в тенис мачовете, когато виртуозно върнатата топка принуждава другия играч да играе високо. Отначало се държах хладно, но той беше толкова закачлив и настоятелен, че естественият състезателен дух надделя и съвсем скоро тичах към дъното на корта, за да хвана топката и да я фалцирам. Така че не, нямах нужда от Джак, но той я създаде у мен — потребност, която само той можеше да задоволи. Загубеният в пустинята знае ли колко е жаден, преди да приближат манерката до устните му? Започнах да очаквам името на Абелхамър да се появи в получените съобщения повече от всичко друго в живота си.

От: Джак Абелхамър

До: Кейт Реди

Наздак удари като Пърл Харбър. Големи жертви. Един клиент търси професионален съвет от уважаван британски финансист — сега ли да се застрелям или да изчакам до след обяда?

Джак

 

 

От: Кейт Реди

До: Джак Абелхамър

Спокойно. Уверен и уважаван финансист непрекъснато мисли за теб. Чакам обявяването на лихвения процент от Всемогъщия Грийнспан.

Професионално мнение: неизбежно дългосрочно възстановяване. Не се застрелвай.

Непрофесионален съвет: скрий се под бюрото и изчакай преустановяването на обстрела, после излез навън и виж дали са останали читави акции. Изяж един сандвич с пуешко. После се застреляй.

Катрин хххх

 

 

От: Джак Абелхамър

До: Кейт Реди

Знаеш ли, че съпругата на Алън Грийнспан разказва, че той й предложил да се омъжи за него по толкова заобиколен начин, че тя дори не разбрала? Този човек е по-труден за проумяване и от Томас Пинчон^[1].

Ей, не трябва ли вече да си в леглото? При вас е посред нощ, нали?

 

 

От: Кейт Реди

До: Джак Абелхамър

Обичам нощта. Имам повече време от през деня. Защо да го пропилявам в леглото?

К хххх

 

 

От: Джак Абелхамър

До: Кейт Реди

Прекараното време в леглото невинаги е изгубено. Знаеш ли онзи монолог, в който мъжът казва на любимата си, че би искал седемте години да се слеят в една нощ? Май беше Шекспир, нали?

 

 

От: Кейт Реди

До: Джак Абелхамър

Седем години, събрани в една нощ, май ще ми стигнат да си наваксам недоспиването. Според мен не е Шекспир, а Марлоу. Това е несправедливото при Шекспир — всички красиви слова му принадлежат, независимо дали ги е писал той, или не. Той е Бил Гейтс на емоционалния софтуер.

Как така си чел Марлоу? Да не би „Уол Стрийт Джърнъл“ да е предсказал възраждането на ренесансовите пиеси?

 

 

От: Джак Абелхамър

До: Кейт Реди

Не е честно, милейди, не е честно. Не съди човека по неговото портфолио. Някога бях беден студент с първа специалност английски, но бях принуден да намеря начин да финансирам страстта си по първите издания. Някои мъже си купуват яхти, а аз първото издание на „Одисей“. Какво е твоето оправдание?

 

 

От: Кейт Реди

До: Джак Абелхамър

Някога бях бедна студентка с втора специалност английски. Мизерията, когато не е досадна, е наистина доста страшна. Не исках цял живот да се страхувам. Във Великобритания има много хора, които ще ти кажат, че парите не са важни — за тези хора казваме, че са от средната класа.

Колекционирането на първи издания е типично момчешка черта. Затова, сър, ви съветвам да си харчите парите за наистина важни неща, като за ОБУВКИ например.

К ххххххххххх

 

 

От: Джак Абелхамър

До: Кейт Реди

Знаеш ли, че досега си ми изпратила точно 147 целувки, а аз не съм ти пратил нито една^[2]?

 

 

От: Кейт Реди

До: Джак Абелхамър

Мина ми през ума.

 

От: Джак Абелхамър

До: Кейт Реди

хххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххх

хххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххх

хххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххх

хххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххх

хххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххх

хххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххх

хххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххх

хххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххх

хххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххх

хххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххх

хххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххх

хххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххх

 

 

7.01:

Бен откри пениса си. Легнал на подложката за преобличане, на лицето му е изписано прехласнатото тържествуващо изражение на човек, току-що открил ключ за пускане и изключване на Слънчевата система. Малките пръстчета са сключени около оригиналния джойстик и когато отнемам любимата му нова играчка, като я опаковам в „Миди Памперс“, бързо притискайки лепенките от двете страни, тайно може да преживее тази несправедливост и пролива големи топли сълзи.

— Не, ето едно добро момче. Трябва да те облечем и да слезем долу за закуска.

Кое е правилното отношение на една майка към новооткритата сексуалност на отрочето от мъжки пол? Радост, че пенисът му е наред, разбира се. Учудване, че в женското си тяло съм съумяла да отгледам това чудо на отделителната система и удоволствието с размер на гъсеница. Но също така и странно стеснение от доказателството за ранното проявление на мъжествеността и всичко, свързано с нея — автомобили, футбол и други жени. Един ден Бен ще има и други жени в живота си, освен мен и една ледена игличка в сърцето ми вече подсказва какво ще е усещането.

Долу си проправям път през боклуците на кухненския под. Върху кофата има купчина стафиди. Със сигурност не могат да са същите, разсипани тук преди Коледа. Трябва да кажа на Пола да не позволява на децата да ги хвърлят. (Няма полза да моля чистачката — Хуанита има проблеми със ставите и не може да коленичи.) Заварвам Ричард, заплеснат пред телевизора. Небръснат, съпругът ми е в най-занемарения си и примитивен вид, като Тед Хюз^[3], минал през сушилнята. Подозирам, че е хлътнал по една водеща на детски предавания. Клои? Зои? И когато го питам как така е пуснал детско, когато и двете деца дори не са будни, той промърморва: „С образователна цел.“ Със сърдит тон от типа „не сега, жено“. Мисля, че още не ми е простил след скандала за соса.

Не мога да не забележа, че водещата се е облякла по-скоро като за през лятото, отколкото за мразовита февруарска утрин. Носи оранжево елече с надпис „Какво ще кажеш?“, изписан с пайети върху малки, но щръкнали гърди. Кога водещите на детски предавания започнаха да изглеждат като Лолити, а не, да кажем, като достойната за уважение Валери Сингълтън^[4]?

— Ричард?

— Да.

— Бен продължава да си играе с пишката. Та той е само на една година. Струва ми се малко рано. Според теб нормално ли е?

Ричард дори не ме поглежда.

— Това е най-добрата форма на забавление, позната на мъжа. Пред него се открива цял един свят, изпълнен с удоволствие. Освен това е безплатно — обяснява той, като накланя глава настрани и се връща към отвратителната заешка усмивка на Клои-Зои.

От другия край на стаята се разнася доволно гукане. Обръщам се и съзирам Бен, който е допълзял до хладилника, отворил е вратата и стои пред него, изливайки съдържанието на голяма бутилка сок върху чифт мои обувки. Сокът от касис обилно кърви. Хвърлям се в действие, опитвайки се да спра професионално кръвоизлива като екзотична, при все това авторитетна сестра Хатауей. Нареждам да ми донесат още едно руло кухненска хартия. Само че кухненската хартия е свършила и сега Бен седи в локва от морава глюкоза. Разпищява се, когато го вдигам за яката на пижамата и го занасям на мивката.

Питам Ричард как така е пропуснал да купи кухненска хартия, след като бях го подчертала дебело три пъти в петъчния списък за пазаруване. Рич ми обяснява, че не могъл да открие упоменатия вид „Меко коте“ в супермаркета, а не можел да попита.

— Не те разбирам.

— Има определени думи, които един възрастен мъже не може да произнесе, Кейти, и „Меко коте“ са две от тях.

— Не можеш да произнесеш кухненско руло „Меко коте“?

— Не и на глас, не.

— Че защо?

— Не зная. Знам само, че по-скоро бих омляскал едно меко коте, отколкото да попитам за него. Само като си помисля за тях…

С театрално свиване на рамене Ричард се обръща към телевизора и поглежда с няма молба към влажните шоколадовокафяви очи на Клои-Зои.

— Но кухненската хартия е свършила, Рич, а както сигурно си забелязал, тук имаме същински нефтен разлив.

— Зная, но не бях сигурен дали трипластовата луксозна суперабсорбираща хартия ще свърши работа — промучава той като ранен лос. — Моля те, Кейт, не ме карай.

За да си знам за в бъдеще, моля съпруга си да ме осведоми кои други думи не би могло да се очаква от един възрастен мъж да произнесе. Ето ги, дадени без определен ред: тоалетно пате, горска свежест, богат аромат, „Уош енд гоу“, дамски превръзки, туба с горчица.

 

 

8.01:

Трябва да потеглям. Имам важна презентация пред директорите на ЕМФ. Шанс да напредна в кариерата или да се проваля с гръм и трясък. Възможност да ги впечатля с хладнокръвен авторитет, ненадминато познание на световните пазари и т.н. Забърсвам касисовата глазура от обувките си, оставям бележка на Пола с молба да купи кухненска хартия и ако обича, да върне касетата със „Снежанка“ във видеотеката. Насъбралата се глоба вече надхвърля първоначалните разноски по заснемането на оригиналния филм на „Уолт Дисни“. Вземам си чантата и пращам въздушна целувка на Бен, който се хвърля към мен като Даниъл Дей-Луис на сбогуване с Мадлин Стоу в „Последният мохикан“.

— Мамо, какво е сърф джет^[5]? — Емили е препречила пътя ми към вратата.

— Не знам, мила. Приятен ден. Чао.

 

 

15.26:

Презентацията върви като по ноти. Управителният директор, сър Аласдеър Коболд, току-що похвали задълбоченото ми вникване в проблемите на европейската интеграция. Тук горе, на седемнайсетия етаж в съвещателната зала с изглед към Лондон, разгърнат като строеж от лего под мен, за един шеметен момент се почувствах така, сякаш съм господарка на всичко обозримо.

Тъкмо преминавах към заключителната част, когато откъм вратата някой се прокашля. Погледнах и видях Силил Хармсуърт да пристъпя по онзи притеснен начин, с който сякаш казваше: „Не ми обръщайте внимание“. Типично за хората, които се правят на незначителни, но по този начин целят да привлекат вниманието към себе си.

— Извинявам се, че ви прекъсвам, Робин — усмихва се предвзето тя, — но на пропуска някакъв пиян създава проблеми на охраната.

Робин Купър-Кларк подвига вежди.

— И какво общо има това с нас, Силия?

— Работата е там, че твърди, че е бащата на Кейт.