Алисън Пиърсън
Скъпа, няма не мога (35)

35
Без отговори

18.35:

— Нещо повече, има много доказателства, че екипите, в които са представени и двата пола, са изключително важни за ефективната работа на колектива.

— Боже, Кейти, никога не съм предполагал, че ще те чуя да изричаш нещо такова. — Род Таск не е впечатлен и не е единственият — залата е пълна с хора, които по-скоро биха седели в някой бар, отколкото да слушат речта ми в качеството ми на координатор по етническото многообразие. Чувствам се като вегетарианец в кланица.

Крис Бънс се изляга назад на стола си с качени на конферентната маса крака.

— Аз съм категорично за смесените екипи — обявява, докато си човърка зъбите.

— Сега можем ли да се махаме? — пита Род.

— Не — отсича Силия Хармсуърт. — Трябва да съчиним изявление.

Докато всички присъстващи простенват, телефонът в джоба ми започва да вибрира. Съобщение от Пола.

Бен болен

върни се веднага.

— Трябва да тръгвам — казвам. Спешно обаждане от Щатите. Не ме чакайте.

Обаждам се на Пола от таксито по пътя към вкъщи. Тя ме осведомява. Бен паднал по стълбите.

— Нали знаеш онова изтъркано място на пътеката до стаята му?

Моля те, Боже, не.

— Да, знам.

— Ами тази сутрин се спъна, падна и си удари главата. Излезе му малка цицина, но иначе му нищо му нямаше. Обаче преди малко му стана лошо и сега е много отпуснат.

Казвам на Пола да го държи затоплен. Дали не трябваше обратното? Вцепенена, пръстите ми са като пънове, докато набирам номера на мобилния телефон на Ричард. Моля се да го намеря, но се включва проклетата гласова поща.

— Здравей. Не искам да оставям съобщение. Искам да говоря с теб. Аз съм. Кейт. Бен е паднал и ще го водя в болницата. Телефонът е с мен.

После се обаждам на „Пегас“ и помолвам Уинстън да ме чака пред нас. Трябва да заведа Бен в болница.

 

 

20.23:

Колко дълго е прекалено дълго, за да бъде прегледано детето ти? Казаха ми да седнем с Бен на един от сивите пластмасови столове в спешното. До нас чакат две момчета от частно училище, които са се надрусали с нещо. Най-вероятно с екстази.

— Не си чувствам пръстите — оплаква се непрекъснато едното, като се прави, че няма представа защо. Не ми пука. Иска ми се да му кажа да върви обратно в блатото, откъдето е дошло, и да си издъхне кротко. Иска ми се да го зашлевя, задето губи ценно лекарско време.

Уинстън, който бе отишъл да паркира „Пегас“, се връща и застива пред рецепцията. Виждайки изражението ми, се намесва и започва да настоява:

— Извинете, госпожице, тук има едно бебе, което трябва да бъде прегледано спешно. Много ви благодаря.

След цяла вечност — може би пет минути — с Бен ни приемат. Лекарят, млад ординатор, недоспал и небръснат от миналия четвъртък, е седнал в кътче, отделено от оживения коридор със завеса в прасковен цвят. Започвам да изреждам симптомите на Бен, но той ми прави знак да замълча, докато разглежда бележките пред себе си.

— Хммм, разбирам, разбирам. И откога момченцето има температура, госпожо Шаток?

— Ами не съм съвсем сигурна. Преди около час беше много топъл.

— А по-рано днес?

— Не знам.

Лекарят се приближава и слага ръка на челото на Бен. Бебето простенва, когато отпускам прегръдката си.

— Да му е било лошо, да е повръщал през последните двайсет и четири часа?

— Мисля, че му беше лошо вчера следобед, но Пола мислеше, тя е бавачката — ние мислехме, че е от храната.

— Имал ли е разстройство след това?

— Боя се, че не знам.

— Значи вчера изобщо не сте го виждали?

— Да. Не. Искам да кажа, че се опитвам да се прибера навреме, за да го сложа да спи, но снощи не успях.

— И по-предишната вечер.

— Не. Наложи се да пътувам до Франкфурт. Разбирате ли, Бен е паднал по стълбите тази сутрин и нищо му е нямало, но после Пола много се притесни, защото той се отпусна, така че…

— Да, разбирам. — Не мисля, че разбира. Трябва да се опитам да говоря бавно и спокойно, за да разбере.

— Бихте ли съблекли бебето?

Измъквам го от пижамката му, разкопчавам копчетата на камизолката отдолу и я събличам през главата му. Кожата на Бен е толкова бяла, че е почти прозрачна, а през ребрата му сякаш се виждат миниатюрните мехове на белите му дробове.

— И теглото на бебето. Колко тежи в момента, госпожо Шаток?

— Не съм съвсем сигурна. Сигурно тежи около дванайсет-тринайсет килограма.

— Кога го водихте да го мерят за последно?

— Ами минахме на консултацията на година и половина, но той ми е второ дете и човек не се притеснява за неща като теглото при второто дете, стига да не…

— И на консултацията на година и половина теглото му беше?

— Както казах, не съм сигурна, но Пола каза, че е в норма.

— Датата на раждане на Бенджамин — предполагам, че сте запозната с това?

Обидата е толкова силна, че в очите ми изскачат сълзи все едно съм излязла навън в снега. Справям се много добре на тестовете. Знам отговорите, но не знам тези отговори, а трябваше. Знам, че трябваше да ги знам.

Бен се роди на двайсет и пети януари. Той е много силен и много щастлив, и никога не плаче. Само когато е изморен или му никне зъбче. Любимата му книжка е „Малките бухалчета“, любимата му песен е „Колелата на автобуса“, той е моят най-скъп и най-сладък единствен син и ако нещо му се случи, ще ви убия, после ще изгоря до основи болницата ви и накрая ще се самоубия.

— Двайсет и пети януари.

— Благодаря ви, госпожо Шаток. А сега, млади момко, хайде да ти прегледаме гърдичките.

 

 

0.17:

Не знам как щях да се справя без Уинстън. Той стоя през цялото време с нас в болницата, носеше ми подсладен чай от автомата, държеше Бен, когато трябваше да отида до тоалетната, и показа признаци на притеснение само когато предложих да му платя за загубеното време. Докато ми помага да сляза от колата със спящото бебе, виждам някакъв силует пред нашата врата. Мисля си, че ако е престъпник, не отговарям за действията си, но след няколко стъпки разпознавам Момо. Не мога да понеса да видя когото и да било от работата.

— Каквото и да е, би могло да почака до сутринта — казвам, докато пъхам ключа в ключалката.

— Извинявай, Кейт.

— Боя се, че извинението не е достатъчно. Току-що се връщам с Бен от болницата. Преглеждаха го. Прекарахме една дълга изтощителна вечер. Дори Hang Seng да се е понижил с десет процента, честно казано, изобщо не ми пука и можеш да го повториш дума по дума пред Род. О, Боже, какво има?

— Съжалявам — казва тя и не може да продължи, защото думите предизвикват нов пристъп на плач. Вкарвам я вътре и я настанявам да седне в кухнята, докато слагам Бен в креватчето му. Докторът го нарече вирусен обрив. Няма нищо общо с падането и категорично не е менингит, просто трябва да му даваме повече течности през следващите двайсет и четири часа и да следим температурата му. Изкачвайки се по стълбището към неговата стая, виждам мястото с изтърканата пътека, където се е спънал. Мразя я тази проклета пътека; мразя се, че не отделих средства за нова; мразя факта, че не намерих време да повикам човек, който да премери дължината, сякаш бе някакъв непосилен лукс, когато през цялото време е било от първостепенна важност. Триажът. Степенуване по спешност. Всичко обърках. Нещата, които могат да наранят децата, са на първо място, всичко друго може да почака. Проверих Емили — сгушена до Пола, която е заспала до нея. Влизам, гася лампата с Пепеляшка и ги покривам със завивката.

Отново в кухнята, правя ментов чай и се опитвам да помогна на Момо да дойде на себе си. Десет минути по-късно разбирам защо й е толкова трудно да обясни проблема — просто няма достатъчно груб речник, за да опише какво е видяла.

Тази вечер след работа Момо отишла с група колеги от американското бюро в „171“ — бар срещу Ливърпул Стрийт. По-късно се отбила до офиса, за да вземе няколко папки за предстоящия ни финал. Крис Бънс и група момчета били наобиколили един монитор, смеели се и правели пиперливи коментари. Сред тях бил и приятелят й Джулиан, който дойде в ЕМФ заедно с Момо миналата година. Не я чули да влиза и я забелязали чак когато било твърде късно и тя видяла с какво се забавляват.

— Снимки на жена, разбираш ли, Кейт, която не носи нищо, искам да кажа още по-лошо от нищо.

— Но те непрекъснато свалят такива снимки, Момо.

— Ти не разбираш, Кейт, на снимките бях аз.

 

 

2.10:

Помогнах на Момо да се качи горе, намерих й дрехи за спане и я настаних в леглото за гости. Препъвайки се в огромната ми тениска на „Гап“ XXXL с нарисувания отпред дакел, тя изглежда като осемгодишна. Вече поуспокоила се, успява да ми разкаже цялата история. Явно е започнала да пищи с цяло гърло, настоявайки да научи кой го е направил.

Естествено Бънс пръв се е окопитил. Обърнал се към Момо и казал:

— Добре, след като имаме оригинала, може би тя ще иска да ни покаже какво може да прави, а, момчета?

Всички се разсмели, но когато тя се разплакала, бързо се изнесли от офиса. Останал само Джулиан, който се опитал да я успокои. Тя му се развикала и накрая й казал, че Бънс е взел снимките на Момо от Интернет страницата на ЕМФ — онези, които фирмата използваше в брошурата си, за да илюстрира обвързаността си с етническото многообразие — и ги монтирал върху телата на други жени, с които е пълно в Интернет.

— Голи тела — повтаря Момо и педантичността й го прави двойно по-болезнено.

Момо казва, че престанала да ги гледа, когато видяла собствената си глава да прави свирка. Имало текст към снимките, но не могла да го прочете, защото си изпуснала очилата и те се счупили.

— Имаше нещо за азиатските мацета, мисля.

— Не се съмнявам.

— Какво ще правим? — пита тя и това „ние“ звучи едновременно самонадеяно и съвсем на място.

Няма да направим нищо.

— Все ще измислим нещо.

Гася лампата и оставям да свети само нощната. До нея във вазата е останал стръкът изсъхнала момина сълза от гостуването на Барбара и Доналд.

— Не мога да разбера, Кейт — казва Момо. — Защо Бънс го е направил? Защо някой би поискал да направи нещо подобно?

— О, защото си красива и си жена, и защото може. Не е много трудно за разбиране.

За миг тя се изпълва с гняв.

— Да не искаш да кажеш, че това, което направи Крис Бънс с мен, не е лично?

— Не. Да. — Чувствам се неимоверно уморена, все едно вените ми са пълни с олово. Ужасът, че нещо не е наред с Бен, а сега и това. Защо винаги трябва да обяснявам разни неща на Момо, важни неща, когато съм в най-лошата си форма? Полагам длан на хладната й мургава ръка и с усилие на волята намирам думите: — Казвам, че имаме зад себе си цялата човешка история, а сега се появяваме ние. Никога преди не е имало жени като нас, Момо. Век след век жените са си знаели мястото и изведнъж от двайсет години насам се появяват жени, които не си го знаят, и това плаши мъжете. Случило се е много бързо. Крис Бънс те гледа и вижда човек, за когото се предполага, че му е равен. Знаем какво му се иска да направи с теб, но вече не му е позволено да пипа, така че той подправя твои снимки, с които може да си прави каквото си поиска.

Момо трепери под завивката — тръпки от наскоро преживяния срам, и стиска по-силно пръстите ми.

— Момо, знаеш ли колко време е трябвало на праисторическия човек, за да започне да ходи изправен?

— Колко?

— Между два и пет милиона години. Ако дадеш на Крис Бънс пет милиона години, може би ще осъзнае, че е възможно да работи с жени, без да изпитва нужда да ги съблича.

Виждам замъглените й от сълзи очи.

— Искаш да ми кажеш, че не можем да направим нищо, така ли, Кейт? За Бънс. Просто трябва да се примиря, защото са си такива и няма смисъл да правим опити да променим положението.

Точно това казвам.

— Не, не бих го определила точно така.

 

 

Момо въздиша и трепери, докато се унася в сън, а аз слизам долу, за да изгася осветлението и да заключа. Ричард ми липсва през цялото време, но в тази част на денонощието усещам липсата му най-силно. Заключването е негова работа и резето не ми изглежда толкова сигурно, когато го издърпвам пред вратата, а скърцането на рамките на прозорците е по-призрачно. Докато спускам външните щори, не спирам да мисля какво ще стане през следващите няколко дни. На сутринта Момо Гумератне ще подаде официално оплакване пред прекия си началник Род Таск заради поведението на Кристофър Бънс. Таск ще предаде оплакването на „Личен състав“. Момо ще бъде отстранена от работа, като ще получава пълна заплата, докато чака да приключи вътрешното разследване. На първата среща от разследването, на която ще бъда поканена да присъствам, ще бъде публично отбелязано, че репутацията на Момо Гумератне е била безупречна. Също така ще бъде негласно отбелязано, че Крис Бънс е нашият водещ финансист, който през миналата година е донесъл на компанията десет милиона. Малко след това обидата към Момо ще започне да бъде наричана „неприятна работа“ или просто „онази работа с Бънс“.

След три месеца вкъщи — достатъчно време, за да започне да се чувства притеснена и депресирана — Момо ще бъде повикана в офиса. Ще й бъде предложено финансово споразумение. Аристократичното възпитание ще я накара да се изправи и да заяви, че не може да бъде купена и желае само да получи справедливост. Комисията ще бъде шокирана — те също искат справедливост, но просто естеството на доказателствата е — как да го нарекат — проблематично. Неофициално, неопределено, ще се намекне, че с кариерата на Момо в Ситито е свършено. Тя е многообещаваща млада жена, но тези неща често се тълкуват погрешно. Няма пушек без огън, просто нещастно стечение на обстоятелствата. Ако новината за порнографските снимки например стигне до медиите…

Два дни по-късно Момо Гумератне ще сключи съдебно споразумение за сума, която ще остане в тайна. Когато слезе по стъпалата на „Едуин Морган Фостър“ за последен път, една телевизионна репортерка ще й навре микрофон в лицето и ще я попита какво точно се е случило. Вярно ли е, че са я нарекли „азиатско маце“ и са разпространявали нейни порнографски снимки? Свеждайки красивата си глава, Момо ще откаже да коментира. На следващия ден четири вестника ще пуснат статии на трета страница. Едното заглавие ще бъде: АЗИАТСКО МАЦЕ В СКАНДАЛ С ПОРНО СНИМКИ В СИТИТО. Опровержението на Момо ще бъде в предпоследния абзац. Не след дълго тя ще приеме работа в чужбина и ще се моли да бъде забравена. Бънс ще запази работата си и черната точка в досието му ще бъде изтрита с постоянно постъпващите печалби. И нищо няма да се промени, което е повече от сигурно.

Когато протягам ръка да загася лампата, забелязвам нова рисунка, закрепена на хладилника с магнита Тинки Уинки. На рисунката е изобразена жена с жълта коса, облечена в кафяв раиран костюм и обувки на висок ток. Ярката светлина ме заслепява и ми пречи да прочета написаното с молив отдолу. Приближавам се. Художничката е Емили и с помощта на учителката е написала: „Моята майка ходи на работа, но мисли за мен през целия ден.“

Наистина ли съм го казала? Сигурно. Не си спомням кога, но Ем помни абсолютно всичко. Отварям хладилника и подлагам лице на арктическия му въздух. Импулсът да се пъхна вътре и да продължа напред е неудържим. Влизам. Пък ще видим.

На горния етаж. Проверявам Момо. Клепачите й са затворени, но очните ябълки под тях пърхат като пеперуди. Сънува, горкото момиче. Тъкмо гася лампата, когато тя отваря очи и прошепва:

— Какво си мислиш, Кейт?

— О, тъкмо си мислех за онова, което ти казах в деня на запознанството ни.

— Каза ми, че трябва да престана да се извинявам.

— Да, и още как! Какво друго?

Тя ме гледа с този доверчив кучешки поглед, който видях на финала преди цяла вечност.

— Каза ми, че съчувствието, макар и скъпо, невинаги задължително е загуба на пари.

— Не съм казвала такова нещо.

— Напротив.

— Ужас! Такава крава съм. Какво още ти казах?

— Каза, че парите не знаят от кой пол си.

— Точно така.

— Точно така? — несигурно повтаря тя.

— Къде е най-слабото им място, Момо? Къде ще ги заболи най-силно?

 

 

Не можах да заспя през цялата нощ. Периодично се промъквах в стаята на Бен и проверявах дишането му, както когато доведохме за първи път Емили от болницата и се притеснявах, че никога няма да се събуди. Бен си спеше спокойно и нямаше от какво да се страхувам. Спеше си като бебе.

Ричард позвъни около два часа. Бил в Брюксел, за да кандидатства за помощ за финансирането на Северния център по изкуствата, и чак сега получил съобщението ми. Попита ме дали съм добре и аз отговорих: „Не.“ Каза, че трябва да поговорим и аз се съгласих: „Да.“

В пет и половина сутринта се обадих на Канди, защото знаех, че се събужда рано от ритането на бебето. Казах й за снимките на Момо в мрежата. Нямах представа какво можем да направим по въпроса, но си помислих, че тя може да има, с нейната техническа грамотност и опит в Интернет компании. Между шест без десет и шест и половина тя написа програма, която да открие и унищожи всички файлове, отнасящи се до Момо Гумератне.

— Няма да е лесно да проследим нещата, които са излезли от вътрешната мрежа — обясни тя, — но мога да хвана всичко, което е в мрежата на ЕМФ. — Уговорихме се да запази по едно копие от снимките като доказателство.

В шест часа Момо дойде в кухнята, като държеше нещо в ръце.

— Намерих го в леглото си. На кого е?

Станах и я прегърнах.

— Това е Ру. Той е член на семейството.

Сипах й чаша чай, който да изпие в леглото си, после се качих с нея и отидох в стаята на Бен. Все още дълбоко заспал. Сложих Ру на възглавницата до него. Не след дълго едно момченце ще бъде по-щастливо от самата Коледа.

В спалнята отворих гардероба и прокарах ръка по закачалките, докато не стигнах до най-хубавите си доспехи „Армани“. Гарвановочерен костюм. От рафта отдолу избрах чифт кожени обувки на висок ток с върхове от змийска кожа — токове, с които е невъзможно да ходиш, но предназначението им днес не е в ходенето. Докато се обличах, прехвърлях мислено всички ресурси, на които мога да разчитам, и подкрепленията, които мога да събера. Исках Ричард са се върне вкъщи и вече знаех, че ще направя всичко по силите си, за да го постигна, но първо мама трябва да си свърши работата.

Да не забравя:

Унищожи Бънс.