Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
I Don’t Know How She Does It, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 12гласа)

Информация

Сканиране
midnight_sun17(2016)
Корекция
maskara(2016)

Издание:

Автор: Алисън Пиърсън

Заглавие: Скъпа, няма не мога

Преводач: Станка Божилчева

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

ISBN: 954-585-543-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1782

История

  1. —Добавяне

34
У дома при мама

Колкото и да си напрягам паметта, не си спомням майка ми седнала. Винаги стои права. Стои до мивката и държи тиган под течащата вода, стои при дъската за гладене, стои до училищната порта в хубавото си тъмносиньото палто; донася от кухнята чиниите с топла храна, после прибира масата. Здравият разум подсказва, че сигурно е имало интервал между сервирането и прибирането на масата, когато е сядала и се е хранела с нас, но аз не си го спомням. Чиниите, веднъж извадени от шкафа, нарушаваха реда, който трябваше да бъде възстановен. Може още да не си изял последната набодена на вилицата хапка, но ако чинията изглеждаше празна, мама веднага я отнасяше.

Жените от поколението на майка ми бяха родени да бъдат в услуга. Това бе тяхното призвание и съдба. Интервалът между училищния делник — нещата, които вършиш, защото така трябва, и лошите миризми — и майчинството — нещата, които вършиш, защото така трябва, и лошите миризми — траеше само няколко години. Тези момичета на петдесетте имаха прозорче свобода, но то рядко бе достатъчно широко, за да се проврат през него, а и какво щеше да стане от тях, ако се измъкнеха? Жените като мама не очакваха много от живота и като цяло животът не ги разочароваше. Дори когато мъжете, на които служеха, ги напускаха или умираха твърде млади от удари и от стомашни заболявания, те често оставаха на поста си, приготвяха храна, чистеха с прахосмукачка, прибираха и гладеха дрехите на децата или на внуците и никога, ако бяха в състояние, не подгъваха крак. Сякаш съизмерваха себе си с това, което можеха да направят за другите, и загубата на мерилото ги остави замаяни и объркани, като понитата, които продължаваха да гледат само напред, въпреки че отдавна им бяха свалили наочниците.

За моето поколение, което късно, а понякога прекалено късно се сблъска с майчинството, то дойде като шок. Саможертвата не фигурираше в договора ни. След петнайсет години на свобода като независими възрастни хора, внезапната й липса би могла да е поразяваща като загубата на крайник. Преплетена със силното чувство на обич към бебето ти, остава острата болка от загубата, която винаги ще те пробожда като след ампутация.

Това, което мама все още нарича „освобождение на жените“, тъкмо е набирало скорост горе-долу по времето, когато съм се родила аз, но никога не е достигало до нашия дом и до известна степен все още е така. Едно лято майка ми остави косата си да израсне след къдренето и се подстрига късо в небрежен стил, който подчертаваше фините й черти. Аз и Джули страшно я харесахме, изглеждаше толкова хубава и дръзка, но когато баща ми се прибра вечерта и каза: „Приличаш на онези от движението за освобождение на жените, Джен“, тя пак си пусна косата, без да го прави на въпрос, без да се налага да й се повтаря.

Когато навлязох в тийнейджърските си години, ме осени мисълта, че нещата не са такива, каквито изглеждат — въпреки че мъжете имаха водещата роля, жените бяха тези, които ръководеха парада, макар че никога не бяха допускани на сцената. Всъщност това беше матриархат, дегизиран като патриархат, за да са щастливи „момчетата“. Винаги съм си мислила, че се дължи на ниското образование на хората от средата, от която произхождам. Сега смятам, че навсякъде по света е така, само че на някои места успяват да го скрият по-добре.

 

 

На детската площадка децата крещят като лястовици. Училището е от червени тухли с високи църковни прозорци, датиращи от времето, когато хората вярваха в Господ и образованието. В далечния ъгъл, до катерушката, се е навела една жена в тъмносиньо три четвърти палто. Когато се изправя, виждам, че държи носна кърпа върху кървящия нос на едно момиченце.

Майка ми е помощник-възпитател в детска градина. От години работи тук и на практика тя ръководи детската градина, но началниците продължават да я наричат помощник-възпитател, защото могат да си го позволят — мама не обича да се прави на важна. А и така могат да й плащат по-малко.

Заплатата е ужасна. Бях смаяна, когато ми каза колко получава. Толкова бих могла да похарча за таксита само за три дни. Но ако споменеш пред нея думата експлоатация, майка ми само се засмива. Казва, че си харесва работата, а и така излиза от къщи. Освен това има подход към децата. Ако носът на вашето тригодишно дете кърви, повярвайте ми, бихте искали точно майка ми да му държи ръката. Джийн Реди е човешки термофор, една от онези души, които излъчват утеха.

Когато поглежда към двора, тя мигновено ме разпознава, но минават няколко секунди, преди удоволствието да залее лицето й.

— О, Кати, мила — приближава към мен, като тегли след себе си пострадалото детенце, — каква приятна изненада. Мислех, че си в Америка.

— Бях. Върнах се преди няколко дни.

Бузата й е студена като ябълка, когато я целувам.

— Лорън — обръща се майка ми към подсмърчащото дете, — това е моето момиченце. Кажи здравей.

Звънецът слага край на смяната на мама и влизаме вътре, за да си вземе чантата от учителската. В коридора ме представя на Вал, директорката.

— О, да, Катрин, толкова много сме слушали за вас. Джийн ми показа изрезката от вестника. Много сте се издигнали.

Нямам търпение да се махна оттук, но майка ми се наслаждава на възможността да се похвали с мен. Ръката, с която ме прегръща през рамо, докато лавираме между колежките й, ми напомня за Емили в деня на националната кухня, когато се перчеше с мен пред приятелките си.

Паркирано пред училището, волвото е пълно с вещи на децата.

— Как са те? — пита ме мама, докато се качваме. Отвръщам й, че са добре и са с Пола. По пътя към апартамента й минаваме покрай старото ми училище и тя въздъхва: — Чу ли за господин Даулинг? Ужасно.

— Той се пенсионира по-рано, нали?

— Да. Едно девойче. Можеш ли да си представиш едно девойче да извърши нещо такова?

Господин Даулинг ми бе учител по история преди двайсет години — благ човек, запален по елизабетинска Англия и поезията от Първата световна война. Преди няколко месеца някаква пикла от пети клас го ударила с юмрук в очилата и малко след това той се пенсионира преждевременно. Господин Даулинг, образец на възпитаник на старото класическо школо, се бе превърнал в една от жертвите на задължителното средно образование — принципът на равноправие, според който всички деца, които имат желание да научат нещо, са в клас заедно с онези, които не желаят да учат.

„От теб ще очакват да си чела много, Катрин, но разполагаме с ограничено време“ — ми каза господин Даулинг, когато ме подготвяше за приемните изпити в „Кеймбридж“. Бях единствената от моя випуск, допусната до изпитите, единствената от години насам, с изключение на Майкъл Брейн, който влезе да учи право в „Оксфорд“ и сега работеше в адвокатурата.

Подготвяше ме след училище, в стаичката до библиотеката, отоплявана с електрическа печка. С удоволствие ходех. Харесваше ми четенето и пукането на реотаните. Минахме чартистите за един ден, за два периода около Първата световна война. „Няма да знаеш всичко, но мисля, че можем да създадем впечатление, че имаш основа“ — казваше моят учител. Но аз притежавах прочутата памет на рода Реди: Англия при Тюдорите и Стюартите, Отоманската империя, магьосничеството. Запаметявах безпогрешно дати на битки, както баща ми залаганията. Коруна, Босуърт, Ипр, Рейт Ровърс, Суиндън таун. С баща ми можехме да зазубрим с лекота всичко, ако смятахме, че ще ни донесе печалба. Изкачвайки стълбите към изпитната зала, знаех, че ще се справя само ако успеех да задържа знанията достатъчно дълго. Трябваше да не забравям.

— Ще приготвя по чаша хубав чай. Да направя ли сандвичи? Искаш ли с шунка? — Мама се суети с чайника в кухнята, която по-скоро прилича на ниша. В нея има място само за един човек.

Никога не ми се ядат сандвичи, но преди няколко години получих едно от тези просветления, които идват със зрелостта, когато осъзнах, че смисълът не беше в яденето на мамините сандвичи. Ролята им бе тя да направи нещо за мен, когато толкова малко неща можеше вече да прави за дъщеря си. За една нощ нуждата й да бъде нужна ми се стори много по-важна от нуждата ми да й откажа. Сядам край сгъваемата маса от плоскости — масата, която ни следваше във всички кухни в детството ми. Отстрани още седи черната резка, издълбана от ядосаната Джули, след като татко я задължи да си изяде цвеклото. Докато се храня, мама изважда дъската за гладене и започва да глади дрехите от коша с прането до краката й. Скоро стаята се изпълва със сънливата, успокояваща миризма на пара. Ютията пуфти, докато се плъзга по дължината на блузата или закача муцуна в някой по-труден за гладене маншет.

Майка ми е шампион по гладене. Удоволствие е да гледаш как ръката й се придвижва с по сантиметър, заглаждайки мястото, където е минала струята пара. Минава с ютията по няколко пъти, после силно тръсва изгладената дреха и я надипля. Ръкавите на ризата се сгъват отзад като на арестант. В очите ми плувват сълзи, докато я наблюдавам. Мисля си, че след като си отиде, никой друг няма да прави такова нещо за мен — никой няма да глади с такова старание дрехите ми.

— Какво е това над окото ти, мила?

— Нищо.

Тя се приближава, повдига бретона ми, за да види по-добре, и аз примигвам, за да преглътна сълзите си.

— Знам го твоето нищо, Катрин Реди — засмива се тя. — Предписа ли ти лекарят нещо за това?

— Да. Не.

— Имаш ли го на други места? — „Не.“ Да, яркочервеният колан опасва кръста ми, зад ушите и в сгъвката на коленете.

Мобилният телефон започва да звъни в джоба ми. Изваждам го и проверявам номера. Род Таск. Изключвам го.

— Колко пъти съм ти повтаряла да се грижиш за себе си? Не знам как се справяш с тази твоя работа — мама сочи с пръст към телефона — и с децата. Това не е живот. — Отново зад дъската за гладене, тя пита:

— Какво прави нашият Ричард?

Смънквам нещо неразбираемо. Дойдох само за да й кажа, че Ричард си е отишъл. Неприятно ми бе да оставя децата сами с Пола толкова скоро, след като се върнах от Щатите, но ако натисна повече педала на газта, мога да се върна още днес. Освен това не исках мама да разбере за раздялата ни с Ричард по начина, по който разбрах аз — по телефона. Сега обаче, когато съм тук, някак си не мога да намеря думите.

„О, между другото, съпругът ми ме напусна, понеже не съм му обръщала внимание от 1994.“ Мама ще си помисли, че се шегувам.

— Ричард е свестен мъж — казва тя, докато опъва една калъфка за възглавница на дъската за гладене. — Дръж се за него, мила. Няма да намериш по-добър от Ричард.

В миналото приемах възторга на мама към мъжа ми като опозиция спрямо мен. Възклицанията й по още някое от чудните му според нея качества (умението му да приготви елементарно ястие, желанието да се занимава с децата) като че ли винаги привличаха вниманието върху съответстващите им мои недостатъци (навика ми да разчитам на замразени готови храни, командировките през почивните дни в Милано). Седнала сега в дома на майка си, чувам похвалата й за нещо, което си е така: истината за човек, който има таланта на мама да поставя другите пред собствените си нужди.

Първия път, когато я запознах с Ричард, пихме чай в същата тази стая. Бях толкова решена да не се чувствам засрамена от мястото, от което произхождам, че след изморителното лепкаво пътуване от Лондон в горещината, бях изпаднала в отбранително настроение: „Приеми ни такива, каквито сме“. Какво като нямахме един цял сервиз? Какво като майка ми казваше миндер вместо диван? Ще го направиш ли на въпрос, а? Ще го направиш ли?

Ричард го прие съвсем нормално. Дипломат по природа, не след дълго той успя да накара мама да яде от шепата му само като се натъпка с героични количества хляб и масло. Спомням си колко грамаден ми изглеждаше в нашата къща — мебелировката изведнъж заприлича на кукленска — и с какъв такт заобикаляше всички неудобни въпроси от миналото на семейството ми. (Татко вече ни бе напуснал, но отсъствието му бе почти толкова потискащо, колкото присъствието му навремето.) Изплашена от мисълта за изискания приятел на Кейт, майка ми, която обикновено се престараваше, тогава бе изпаднала в другата крайност. Ала Ричард предложи да прескочи до магазина на ъгъла за още мляко и се върна с два пакета различни бисквити, впечатлен от хълмовете, чиито опушени била се виждаха от дъното на улицата.

— Джули ми каза, че някакви мъже идвали да си искат парите, които татко им дължал.

Майка ми приглажда с ръка шлема си от сиви къдрици.

— Нищо не е станало. Не е трябвало да те притеснява с това. Всичко е уредено. Не се тревожи.

Сигурно изражението ми се е променило, защото тя добавя:

— Не бива да съдиш баща си твърде сурово, мила.

— Защо не? Той да не би да постъпи добре с нас?

Шшшш. Шшшш. Парната ютия и майка ми ме сгълчават в хор с меките си въздишки.

— И на него не му е лесно. Умен е, но не е имал твоя шанс. В семейството на баща ти и дума не е могло да става той да отиде в колеж. Медицината винаги го е привличала, но следването е било продължително, а са нямали пари.

— Ако е толкова умен, защо все се забърква в неприятности?

Майка ми винаги завършва разговорите, които са й неприятни, по нелогичен начин:

— Той беше много горд с теб, Кати. Трябваше да го спирам да не показва на всички оценките от матурата ти.

Тя сгъва ръкавите на последната блуза и я слага в коша. Няма и следа от двете блузи, които й купих от „Либърти“ за рождения й ден, нито от другите ми подаръци.

— Мамо, носиш ли червената жилетка, която ти подарих?

— Но тя е кашмирена, мила.

Откакто работя, купувам на майка ми хубави дрехи. Искам да ги носи, имам нужда да ги носи. Искам да й се реванширам за всичко, което е преживяла, но тя винаги ги пази за по-добри дни. По-добри дни незнайно кога, когато животът най-накрая ще изпълни обещанията си.

— Искаш ли парче торта?

— Не. Да, благодаря.

На бюфета до часовника, купен с купони преди четвърт век, е поставена снимка на родителите ми, направена някъде в края на петдесетте. Край морето двамата се смеят, а зад тях небето е осеяно с чайки. Приличат на филмови звезди. Татко е направил физиономията на Тайрън Пауър, а мама с нейните теменужени очи като на Одри Хепбърн носи матадорски панталони до средата на прасеца и малки черни чехли. Когато бях малка, тази снимка ме дразнеше с щастието, което излъчваше. Исках майката от снимката да се върне. Знаех, че ако си го пожелая достатъчно силно, тя ще се върне. Просто се пазеше за по-добри дни. До тяхната снимка е портрет на Емили в сребърна рамка от втория й рожден ден. Тъкмо е видяла тортата и грее от радост. Мама проследява погледа ми.

— Не е ли красавица?

Кимам щастливо. Без значение колко са разбити семейните отношения, едно бебе винаги ги заздравява. Когато се роди Емили, мама дойде да ни види в болницата и когато положи луничавата си ръка върху новороденото, разбрах как раждането на дъщеря може да ти помогне да понесеш мисълта за смъртта на собствената си майка. Тогава се запитах, но никога не посмях да попитам мама, дали на нея същото й е помогнало да понесе мисълта, че един ден ще ни остави с Джули.

От кухнята се чува тракане на тенджери.

— Мамо, ела, моля те, и седни.

— Ти си почини, мила. Вдигни си краката, да ти се отморят.

— Но аз искам ти да си починеш.

— Ей сега.

Не мога да й кажа за Ричард. Как бих могла?

 

 

Джули живее на пет минути път с кола от мама. Улиците в квартали като този винаги се кръщават на цветя или дървета, като че с това биха могли по някакъв начин да компенсират околната среда, която е била унищожена, за да изникнат те. Само че улица „Орхидея“, „Бряст“ или „Череша“ приличат на чудовищна подигравка — пасторални нотки в симфонията от цимент и армирано стъкло. Къщата на сестра ми е на улица „Бреза“ — част от няколко залепени една за друга къщи с формата на подкова, обкръжени от по-късно построени сгради, всичките изпълнени с добри намерения от градските архитекти, чиято цел е била да възстановят чувството за общност, така старателно унищожено от самите градски архитекти.

Докато паркирам волвото, група деца, които се мотаят по тротоара, надават нещо средно между ура и подигравателен възглас, но веднага щом излизам от колата и ги поглеждам строго, те офейкват. Дори на хулиганите тук им липсва самочувствие. В средата на поляната пред номер девет е разкопана кръгла градинка, в която мършавите рододендрони са заобиколени с туфи от онова бяло цвете, което винаги съм смятала за английския еквивалент на еделвайса. Край павираната алея за коли е подпряна триколка, която сигурно е била изоставена, когато децата на Джули са били още малки — върху напуканата жълта седалка се е образувал тъмен компот от листа и дъждовна вода.

Жената, която ми отваря вратата, е навлязла вече в средната възраст, с безжизнена коса, подстригана на черта и с подгънати навътре краища. Въпреки че е с три години и един месец по-малка от мен, факт, който никога няма да забравя, защото първият ми спомен е свързан с това, как ме заведоха в спалнята на нашите, за да я видя, след като се роди. Тапетите бяха зелени, а бебето червено, увито в бял шал, който майка ми бе плела пред печката с месеци. Издаваше смешни сумтящи звуци и когато й дадях пръста си, тя не го пускаше. Наричаха я сестра ти. Казах на мама, че трябва да я кръстят на Валери, водещата на „Синия Питър“. Затова, с мисълта, че няма да ревнувам толкова, ако допринеса с нещо към появата на новия член на семейството, родителите ми я кръстиха Джули Валери Реди, което тя никога няма да забрави.

— Влизай, влизай — казва сестра ми. Забелязала колата зад мен, тя цъка и добавя: — Ще ти отмъкнат гумите. Искаш ли да я паркираш на алеята? Мога да прибера боклуците.

— Не, нищо няма да й се случи.

Промъкваме се през тесния коридор с бял цветарник от арматурно желязо, пренаселен от пълзящи растения.

— Цветята виреят много добре тук, Джули.

— Не можеш да ги убиеш дори да искаш — повдига рамене тя. — Направила съм чай, искаш ли? Стивън, свали си краката от канапето, леля ти Кат е дошла от Лондон.

Хубаво момченце, хванато в капана на крехкото си тяло, Стивън се приближава неохотно, за да ме поздрави, докато майка му донася чая.

Нося на сестра си новината, че съпругът ми ме е напуснал, като подарък, като дар в знак на помирение. Джули израсна, като износваше дрехите ми, слушаше коментарите на учителите, които я сравняваха с другата Реди, онази, която влезе в „Кеймбридж“, и през целия си живот никога не е притежавала нещо по-хубаво от нещата, които аз имам. Е, сега по-голямата й сестра не можа да задържи съпруга си и в това най-старо от всички състезания на света мога да призная поражението си.

— Жилището е с главата надолу — съобщава Джули, но не като извинение, преди да прибере купчина списания от канапето и да срита футболния екип на Стивън към вратата.

Настанява ме на креслото до газовата камина.

— Как си?

— Ричард ме напусна — казвам и за първи път, откакто Пола ми го съобщи по телефона, се разплаквам. Нямаше сълзи, докато обяснявах на Емили, че татко ще живее на друго място за известно време, защото бе изключено да покажа нещастието си пред едно шестгодишно момиченце, чиято представа за мъжете се основава на принца от „Спящата красавица“, не се разплаках и когато с Рич проведохме цивилизован разговор на вратата за децата. Свикнали сме да водим този разговор, само дето винаги аз изтичвах през вратата с думите, че трябва да тръгвам. Този път Ричард си тръгна, като наметна на раменете си сивия пуловер, който му избрах за рождения ден преди две години, защото цветът подхождаше на очите му.

— Какъв безполезен негодник се оказа — установява Джули. — След всичко, което му осигури, да постъпи така. — Без да забележа, е клекнала пред мен и ме е прегърнала през врата.

— Аз съм виновна.

— Да бе!

— Не, виновна съм. Оставил ми е бележка.

— Бележка? О, върхът! Проклети мъже. Или са твърде умни и чувствителни, или като нашия Нийл са твърде задръстени, за да кажат каквото и да било.

— Нийл не е задръстен.

Когато Джули се засмее, момиченцето, което познавах някога, се завръща — смело и винаги готово да се забавлява.

— Не, но честно казано, имам по-добра престава как е хамстерът, отколкото какво се върти в главата на Нийл. Да не се е хванал с друга жена, твоят Ричард?

Дори не ми е хрумвало.

— Не, не мисля. Мисля, че причината е в мен, не в друга жена. Жената, за която се ожени, я няма. Каза, че не можел да достигне до мен, че не съм искала да го чуя.

Джули ме погалва по косата.

— Ти се трудиш много, за да му осигуряваш моливите.

— Той е много добър архитект.

— Обаче ти си тази, която издържа семейството, плаща всички сметки и какво ли не още.

— Мисля, че му е трудно да го приеме, Джулс.

— Ааа, добре. Ако светът беше устроен според нещата, които на мъжете им е трудно да приемат, все още щяхме да се разхождаме с колани на целомъдрието. Искаш ли захар? Не.

— Да.

Малко по-късно с Джули излизаме на разходка в парка в горната част на квартала. Пътеката е обрасла с папрати, а изгорялата трева е изпъстрена с напръстници. Когато стигаме до люлките, заварваме две млади невръстни майки, седнали на пейката. Ранното забременяване тук се нарежда сред хобитата. Тези двете са съвсем типични — капнали от преумора и наклепани с грим, приличат на мъртъвци с децата, които се катерят нагоре-надолу по тях, кипящи от необуздана енергия.

Джули ми разказа, че задушаването и болката в гръдния кош на мама започнали преди няколко месеца, когато двама от татковите кредитори се появили на вратата. Мама им обяснила, че Джоузеф Реди вече не живее тук, всъщност от години вече не живее, но мъжете настояли да влязат и огледали мебелите, часовника и сребърните рамки, които й бях подарила за снимките на децата.

Освободена от потребността от одобрение, която изпитва първото дете в семейството, Джули успя да остане незасегната от вредния чар на татко и през повечето време го наблюдаваше хладно и без страх от странични ефекти. Разказвам й за онзи път, когато дойде да ме види в работата, и тя избухва от негодувание.

— Типично за него. Без да се притеснява, че ще те изложи пред шефа ти. Какво си мисли, че е изобретил този път?

— Създал е саморазлагащ се памперс.

— Той?! Който през живота си не е виждал бебешко дупе?

Двете започваме да се смеем едновременно и накрая ни потичат сълзи от смях. От джоба на палтото си изваждам мръсна корава кърпичка. Джули предлага друга в подобно състояние, но изцапана с кръв.

— Коледният концерт на Емили.

— Мачът по ръгби на Стивън.

Обръщаме се и поглеждаме към града. Грозотата му е облечена в нелеп залез в стил Вивиан Уестууд — тюл с цвета на розови кюлоти и натрапчиво лилаво. Хоризонтът е запречен от гигантски комини, само някои от които все още работещи. Изпускат ритмични малки облаци дим като потайни пушачи.

— Надявам се, че не си дала нищо на татко — казва Джули и когато аз не отговарям, възкликва: — О, по дяволите, Кат, толкова си мекушава!

— Ледената девица на Ситито — обявявам с тона на радиоводеща.

— Ледената девица, която лесно се разтопява — рязко ме засича сестра ми. — Трябва да го превъзмогнеш, Кат. Татко не го заслужава. По света има милиони лоши бащи, той не е нещо по-особено. Помниш ли как те пращаше да отваряш вратата, когато идваха за наема? Спомняш си го, нали?

— Не.

— Напротив. Знам, че помниш. Това не е начинът да се отнасяш с едно дете, Кати. Да го караш да лъже заради теб. Освен това удряше мама, когато не ставаше неговата.

— Не.

— Не? Кой слизаше долу, за да му отвлича вниманието, когато се вкопчеха един в друг? Момиченце на име Катрин. Да ти звучи познато?

— Джулс, как се казваха онези сладоледи, на които бяха изписани стотици и хиляди?

— Не сменяй проклетата тема.

— Спомняш ли си?

— Разбира се, че си спомням. „Фабс“. Но ти никога не си ги купуваше. Винаги си спестяваше джобните и си купуваше „Корниш Миви“. Мама казваше, че винаги трябва да имаш най-доброто за положението си. „С вкус към шампанското, но с пари за бира, това е нашата Кат.“ Така че ти не се отказа и изкара пари за шампанско, не е ли така?

— Не е толкова хубаво — казвам, загледана в брачната си халка.

— На мехурчета? — Джули ме гледа така, все едно наистина иска да научи.

Как да обясня на сестра си, че парите подобриха живота ми, но не го задълбочиха, нито го улесниха?

— О, харчиш по-голямата част от парите си в опити да си купиш още време, за да изкараш пари, с които да платиш за всички неща, от които се нуждаеш, защото разполагаш с пари.

— Да, но все пак е по-добре от това. — Джули сочи към невръстните майки. Тонът й е гневен, но когато ги повтаря, думите й прозвучават като благословия: — Трябва да е по-добре от това, мила.

 

 

Имаше един бус, който обикаляше из квартала, и от него се носеше бързият вариант на „Грийнслийвс“. Един ден по време на лятната ваканция Анет и Колин Джоунс си купуваха сладолед от буса, когато котенцето им изтича на пътя и попадна под една от задните му гуми. Викахме, но шофьорът не ни чу и бусът започна да се отдалечава. Спомням си, че беше горещо като в пещ, асфалтът се бе размекнал и залепваше по сандалите ни като заешки барабонки. Помня писъците на Анет, музиката и чувството, че нещо безкрайно нежно е било счупено, когато колелото се завъртя.

Семейство Джоунс живееха през две къщи от нашата. Каръл Джоунс бе единствената работеща майка, която познавахме. Започна работа за жълти стотинки в един бар, но малко след това се прехвърли на пълен работен ден в счетоводството на един завод. Обсъждайки подробно съседите си на чаша чай, майка ми и госпожа Фрида Дейвис решиха, че Каръл дава заплатата си за фризьор и други неща, които попадаха в категорията на „личните удоволствия“. Не можеха да бъдат по-доволни, когато Анет се провали на изпитите за средното училище. Ами какво можеш да очакваш, когато вкъщи няма кой да сготви една свястна вечеря на бедното дете?

На мен Каръл, която си слагаше червило и се смееше много, ми изглеждаше по-млада от майка ми, с която бяха родени в една година.

В деня на нещастния случай мама чу писъците ни, изтича навън и ни прибра в къщата, докато продавачът на сладолед почисти кашата. Бях си изпуснала моя ягодов „Корниш Миви“ на пътя. Мама успокои Анет, направи ни портокалов сок и намери лейкопласт за Колин, който нямаше рана, но имаше нужда от лепенка. После сложи на Джонсънови вечеря, докато чакахме майка им да се върне от работа.

Карол се върна късно, натоварена с пазарски торби. Бяха й предали съобщението на мама по телефона, но не могла да се измъкне по-рано. Когато отново извиквам в паметта си момента, когато Каръл влезе в кухнята, а ние седяхме около масата, спомням си как горещината се стелеше в стаята, Колин разливаше сока си, как Анет не поглеждаше майка си, но не си спомням дали онова, което всички си мислехме, остана неизречено.

Дали някой не го каза? „Ако беше тук, котенцето нямаше да е мъртво.“