Алисън Пиърсън
Скъпа, няма не мога (25)

25
Отново в училище

8.01:

— Добре, Емили, да вървим. Побързай. Мама ще закъснее. Кутията с обяда? Хубаво. Книги от библиотеката? Не. Не мога да ти сплета косата. Казах не. Зъбите? О, за бога. Бързо си измий зъбите, моля те. Побързай. Дояж си първо филийката. Не е филийка? Добре, не искам да ядеш великденски яйца… Хубаво, татко не е трябвало да ти позволява. Не съм ужасна. Добре, да вървим.

Първият ден след училищната ваканция е и децата са нервни и трескави като понита преди състезание. Емили отново използва бебешкото говорене, към което се връща винаги когато съм отсъствала или ми предстои да замина. Това ме влудява.

— Мамо, кой е любимият ти герой от „Мецките в голямата синя къста“?

— Не знам, Ем. Тътър.

— Но Ойо е най-най-любимият ми. — Емили не може да повярва на измяната ми.

— Не е задължително хората да харесват едни и същи неща, Ем. Хубаво е да харесват различни неща. Например татко харесва глупавата Зои от сутрешното предаване, а мама не вижда нищо хубаво в нея.

— Не е Зои, а Клои — обажда се Ричард, без да си прави труда да отмести очи от телевизора. И за твое сведение, Клои е завършила антропология.

— Затова ли изпитва нужда са се разхожда гола от кръста нагоре?

— Но защо не харесваш Ойо, мамо?

— Харесвам го, Ем. Мисля, че е страхотен.

— Не е гола, просто има забележително стегнати гърди.

— Тя не е момче. Ойо е момиче.

 

 

8.32:

Тикам Ем към вратата, когато Рич, все още облечен в тениска и боксерки, излиза в коридора с ленива походка и пита кога ще е удобно да отиде на петдневния курс по дегустация на вино в Бургундия.

Бургундия? Пет дни? Да ме остави сама с децата в момент, когато пазарите се държат като влакче на ужасите в Дисниленд?

— Не мога да повярвам, че ме питаш за това сега, Рич. Откъде, за Бога, ти хрумна подобна идея?

— От теб. Ти ми я даде, Кейти. Подаръкът ми, спомняш ли си?

О, Боже, всичко ми се връща. Моментът на силно чувство за вина, маскирано като щедрост. Трябва да се науча да го потискам, докато отмине импулсът. Казвам на Ричард, че ще си помисля, усмихвам се и завеждам въпроса в папката „Да бъде забравено“.

В колата Ем рита разсеяно облегалката на седалката до шофьора. Няма смисъл да й казвам да престане, едва ли осъзнава какво прави. Просто понякога чувствата на петгодишните са твърде големи за телата им.

— Мамо, имам идея.

— Каква, слънчице?

— Може ли шъбота и неделя да стане седмината, а седмината стане шъбота и неделя?

Докато чакам да светне зелено, усещам в гърдите си онова пърхане, сякаш някаква птичка се мъчи да излезе навън.

— Тогава всички мами и татковши ще бъдат повеше време с дешата си.

— Емили, ще започнеш ли да говориш нормално, моля те. Не си бебе.

Срещам погледа й в огледалото за обратно виждане и отмествам очи.

— Мамо, боли ме коремчето. Мамо, ще ме сложиш ли да си легна довечера? Нали?

— Да, обещавам.

 

 

Не знам какво съм си мислила, когато оставих Александра Лоу, игуменката на праведните майки, да ме запише в родителско-учителския съвет. Не, не е вярно, знам точно какво си мислех. Мислех си, че поне за един час в някоя зле осветена претоплена класна стая мога да се преструвам, че съм като другите майки. Когато председателката спомене Рой, отсъстващия пазач, аз ще се усмихна разбиращо. Искам да въздъхна шумно, когато някой повдигне въпроса за лятното празненство на открито — кога пак е станало време — и да съм част от задушевната дружеска атмосфера. После, когато гласуваме таксата за компютрите и планираме да подобрим физкултурния салон, искам да хвана пластмасовата чашка с топла оранжада и да отклоня предложената ми бисквита, потупвайки многозначително талията си, а после да кажа: „О, какво пък толкова!“, все едно приемането на една шоколадова бисквита е най-безразсъдното и щуро нещо, което съм правила напоследък.

Но реалистично погледнато, какви са шансовете да успея да отида на събранието в шест и половина в сряда? Александра описа шест и половина като „след работа“, но каква е тази работа, която ти позволява да си тръгнеш в шест и половина в днешно време? Учителската, очевидно, но дори учителите имат планини от домашни за проверяване. Когато бях малка, имаше бащи, които успяваха да се върнат за вечеря. Бащи, които през летните месеци косяха моравите вечер по светло и поливаха лехите с грах на смрачаване. Но онези времена — когато се работеше, за да живееш, вместо да живееш, за да работиш — ни изглеждат така далечни, както в страната, където областните сестри пристигаха на инспекция веднъж седмично, а телевизорите грееха като въглени. Не познавам човек в офиса, който да вечеря с децата си през седмицата.

Не, наистина не беше реалистично да се запиша в учителско-родителския съвет, но за три месеца се налага все пак да отида на поне едно събрание. Затова, когато оставих Емили в училището, се опитах да избегна срещата с Александра Лоу. По-лесно е да го кажеш, отколкото да го направиш. По-трудно е да избегнеш Александра, отколкото кулата „Нат Уест“^[1].

— О, Кейт, ето те и теб — провиква се тя от другия край на стаята. Тази сутрин роклята й е цялата в натрапчиви флорални мотиви, като че ли е налетяла на Дамаската на фотьойла. — Мислехме да изпратим отряд да те търси. Ха-ха-ха! Все още ли работиш на пълен работен ден? Майчице! Не знам как се справяш. О, Даян, тъкмо казвах, че не проумяваме как се справя Кейт, нали?

Даян Пърсивал, майката на Оливър, съученик на Емили, протяга тънката си почерняла ръка със сапфир с размерите на брюкселско зеле на средния пръст. Веднага разпознавам към кой тип жени се числи. Една от онези съпруги, напрегнати като тетивата на лък, посветили се изцяло на кариерата да се поддържат във форма за съпрузите си. Спортуват, правят си прическа два пъти седмично, гримирани са, дори когато играят тенис, а когато това вече не е достатъчно, доброволно лягат под хирургическия скалпел. „Тези богати домакини тичат за живота си“ — каза Дебра веднъж и е права. Тези жени не са влюбени, те са изплашени, че любовта на съпрузите ще им се изплъзне и ще се прехвърли на някое тяхно по-младо копие.

Също като мен, и те са в бизнеса с управление на активи, но моите активи са повечето от световните ресурси, а техните са самите те — красив продукт, но заплашен от намаляваща възвръщаемост. Не ме разбирайте погрешно. Когато му дойде времето, сигурно ще си направя лифтинг също като другите Даяни от този свят, за да се харесам на някого, но разликата е, че този някой ще съм аз. Колкото и понякога да не ми се иска да бъда Кейт, наистина, ама наистина не искам да бъда Даян.

Всъщност досега не бях разговаряла с Даян Пърсивал, но това не ми пречи да изпитвам силна неприязън към нея. Даян е майката, която изпраща бележки. Бележки покани, за да покани детето ти на игра; бележки, в които му благодари, че си е играло с нейното. (Не е кой знае какво, наистина.) Миналата седмица, в грандиозен изблик на фукня с бележки, Даян изпрати бележка от името на Оливър, в която той благодареше на Емили, задето го поканила на чай. Що за свят ще е този, в който е възможно да изпратиш бележка по такъв незначителен повод, на който основното меню са рибените крокети и грахът и отгоре на всичкото не се е състоял? Лишени от офис йерархията, много майки в училището на дъщеря ми подлагат околните си на безсмислени тестове, чиято едничка цел е майките, които си имат по-важни задачи за вършене, да се провалят.

„Благодаря ви за благодарствената ви бележка. С нетърпение очаквам да получа бележката ви, в която потвърждавате, че сте получили моята. Благодаря и чупката.“

 

 

Хотел „Новалис“, Франкфурт, 20.19

Мамка му! Все пак няма да мога да сложа Емили тази вечер да спи. Срещата с германския клиент беше отложена за по-късен час и ще се наложи да хвана следващия самолет. Мина както можеше да се очаква. Надрънках куп празни приказки и мисля, че откупих за ЕМФ още няколко месеца, през които да се опитаме да обърнем представянето на фонда в благоприятна посока.

В хотела си наливам двойно питие и тъкмо съм се потопила във ваната, когато телефонът звъни. Боже, сега пък какво? За първи път в живота си вдигам слушалката в банята. Обажда се Ричард. Има нещо различно в гласа му.

— Мила, боя се, че новините са тъжни. Робин току-що се обади.