Алисън Пиърсън
Скъпа, няма не мога (17)

17
Нощ и ден

„Синатра Ин“ притежава упоритата веселост на повехнала танцьорка. Червени кадифени сепарета покрай стените; петдесет години елегантни вечеринки са изтрили аленочервения плюш по седалките. На стената в дъното са окачени снимки на местното преуспяло момче (Франк е от Хобокън, малко по-надолу по пътя). Има снимка на Синатра с Лорън Бакол, Синатра в разпусната поза с Рат Пак, Синатра на пианото, хванат в светлината на прожектор с разхлабена наполовина вратовръзка и изпъната шия, докато взема някоя отдавна изпята нота. Синатра с Ава Гарднър през петдесетте, той изглежда изгладнял, тя — ненаситна. Винаги, когато ги видя заедно, не мога да не си ги представя в леглото.

Всяко сепаре има свой мини джубокс, в който можеш да пъхнеш монета и да си избереш от най-големите хитове на Синатра. С Джак Абелхамър заемаме ъгловите места под плаката на Франк като Маджио в „Оттук до вечността“. Сервитьорът, нетърпелив изтормозен мъж с много телешко, от което да се избави, сигурно ни възприема като обикновена двойка, която се забавлява над листа с коктейли. („Вещерско майсторство“ изглежда отровно, затова избирам „Нощ и ден“.) В действителност двамата с Джак сме в беда. Като завърнали се на Земята астронавти, ние се мъчим да превключим от безтегловния свят на имейлите, където можеш да кажеш каквото мислиш или не мислиш, към реалния свят, където думите, съпроводени с жестове, ръце, лица и очи, имат свое специфично земно притегляне.

Досега не бях виждала Джак без костюм. Въздействието е една степен по-малко обезпокоително от това, ако беше съвсем гол. Смея се и пия, и се смея, и чувствам иглата на съмнението да прави своите шевове в мен. Познавам Джак Абелхамър по начина, по който познавам даден литературен герой. Нужен ми е, за да направи действителността по-поносима, а не да я усложнява.

— И така, какво да бъде, синьора? — Джак проучва менюто. — Телешко с марсала, телешко с маскарпоне или телешко с нашето вкусно накълцано телешко? Не обичаш ли телешко? Добре, тогава имаме много хубава scaloppina a la limone^[1].

Той пъха монета в джубокса и понечва да натисне „Къде или кога“.

— Не, не тази.

— Но песента е хубава.

— Ще се разплача. Плаках, когато чух, че Синатра е умрял.

— Ей, аз също обичах Франк, но когато почина, беше наистина много стар. Защо си плакала?

Не съм сигурна дали искам да говоря за това с този тъй добре познат непознат. Версията с колоритния герой или истинската история? През 78-а баща ми имаше колекция от плочите на Синатра в кафяви хартиени обложки, които държеше в бюфета. С Джули бяхме запленени от тях като деца. Кафявата хартия миришеше на старо, но самите плочи правеха всички хора да изглеждат така млади. Имаха онзи абаносов блясък като на хлебарките и изящни етикети в бледомораво и сребристо като на поканите за бал. Баща ми не пропускаше да впечатли гостите на семейните събирания с изпълненията на Синатра — качваше се на масата и запяваше: „Шик карго, Шик карго, този млад град!“ Най-много обаче харесваше тъжните. „През целия път“ и „Къде и кога“. „Франк е светецът покровител на несподелената любов — казваше татко. — Чуй този глас, Кейт.“

— Кейт?

— Франк можеше да направи родителите ми щастливи — обясних, докато разглеждах менюто. — Песните на Синатра винаги са били помирителната музика в нашата къща. Можехме да се покажем, без да се страхуваме, ако татко пуснеше „Полети с мен“. Мисля, че ще опитам още един коктейл вместо телешкото. Какво мислиш ще стане, ако смесиш „Любов и брак“ със „Странници в нощта“?

Джак хваща върха на ножа, с който си играя, и двамата имаме по един край от него.

— Нищо непоправимо. Вероятно странен вкус в устата. Бих казал, че най-лошото е силно угризение на сутринта. Какво е надуваем замък?

— Какъв надуваем замък?

— Надуваем замък. Написала си го върху ръката си. Не съм виждал момиче да пише на ръката си от осми клас. Кейт, наистина трябва да проучиш едни много хубави нови неща, наречени бележници.

Поглеждам към мастилената плетеница на дланта си, която трябваше да ме подсети за рождения ден на Емили. Ето каква е дилемата: да му кажа ли, или да не му казвам, че съм майка (несъмнено това е единственият контекст, в който фактът, че съм майка, би бил срамно разкритие).

— Надуваем замък е… Това е замък, който се надува и децата скачат вътре. За рождения ден на дъщеря ми, да не забравя да наема един. Имам предвид, че когато се сетя, обикновено вече е твърде късно.

— Имаш дете? — Изглежда заинтригуван, не ужасен.

— Две. Или поне така ми казват. Не прекарвам с тях толкова време, колкото бих искала. Емили ще навърши шест през юни и се мисли за Спящата красавица. Бен скоро навърши годинка и не може да застане мирен и за секунда. Той е… е, той е момче.

Джак кима сериозно.

— Чудно как още ни правят. Строго погледнато, ние, мъжете, би трябвало да сме изчезнали заедно със стегозаврите. Само че неколцина от нас са искали да поостанат и да видят как ще изглежда светът под ваше владичество.

— Не понасям добре подигравките с мен, господин Абелхамър.

— Сигурно заради германската ви кръв, госпожо Реди.

По-късно, след телешкото — жилава подметка, увита в гъбесто сирене — сервираха тирамису, което приличаше на пяна за бръснене, поръсена с бадеми. Храната не би могла да е по-ужасна и двамата вече се наслаждаваме на шеговития спомен, в който ще се превърне този буламач. После започнаха танците. Много танци. Като че ли помня, че пях, но не може да бъде вярно. В какво състояние трябва да съм била, че да запея пред хора?

Един глас в мен не спира да повтаря: ти, ти, ти.

Нощ и ден, ти си в мен.

Само ти си под слънцето и под луната.

Дали си близо, или далеч, няма значение, мила,

къде си ти.

Мисля за теб, нощ и ден.

 

 

2.34:

— Събуди се, мамо, събуди се, поспалано!

Сядам като пружина в леглото. Закривам гърдите си с ръце, после осъзнавам, че е тъмно. Емили? Тук в Ню Джърси? Минават няколко секунди, преди да открия ключа за лампата, и още няколко, преди да разбера, че гласът идва от будилника, пътническия будилник със записа, който Емили ми подари за Коледа. Сигурно в Лондон е време за ставане. „Хайде, мамо, хайде, мързеливке, ще закъснееш!“ Гласът на Емили е обагрен с гордостта от задачата й. Когато е в позицията да заповядва, звучи точно като майка си.

Оглеждам стаята за издайнически белези на изневяра. Роклята ми е на закачалката, обувките под стола, бельото — прилежно сгънато отгоре. Джак ме е занесъл до стаята и ме е сложил да си легна. Като дете. Изведнъж си помислих колко непоносимо щеше да бъде, ако той беше тук, когато в тъмнината зазвъня гласът на Емили и ако ни беше прекъснал…

О, Боже, главата ми. Имам нужда от вода. Светвам лампата в банята. Светлината ме прорязва. Загасвам я. Изпивам една чаша вода, после още една. Не ми стига. Влизам във ваната, пускам душа и заставам отдолу с отворена уста. Когато отивам към леглото, виждам, че върху хотелската хартия за писма е написано нещо. Запалвам нощната лампа.

Някои неща, които се случват за първи път, сякаш се случват отново,

… но кой знае къде или кога?

Лека нощ,

Джак

 

 

10.09: Летище „Нюарк“

Самолетът закъснява с цяла вечност. Проснала съм се напряко върху редицата от кресла в първокласния салон. Мъглата отвън си подхожда с непроницаемата мътилка в главата ми. Мисля си за снощи, докато се опитвам да не мисля за снощи. Изневяра в стил Реди — цялата вина и никакъв секс. Чудесно, Кейт, просто чудесно.

Напиваш се с клиент, който те занася в хотелската ти стая, сваля всичките ти дрехи и после любезно си тръгва. Трудно ми е да реша как се чувствам — обидена от сексуалното посегателство или унижена от липсата му? Може би Абелхамър е бил отблъснат от неподхождащите си сутиен и боксерки или е побягнал при вида на корема Реди, който след две бременности и спешно цезарово сечение прилича на сутляша на баба ми — горната кожа е набърчена върху зърнестата каша отдолу. Един от проблемите да не си в съзнание в присъствието на евентуален любовник е невъзможността да си глътнеш корема, както те посъветва личната ти треньорка.

При мисълта как Джак ме разсъблича, цялото ми същество се чувства като копринен чорап, който гальовно се смъква по крака.

— Кейт, добре ли си? — Момо се завръща с горчиво кафе и британски вестници.

— Не. Ужасно. Нещо интересно от новините?

— Торите ще се избият едни други, а работещите майки се пречупват. Пише, че седемдесет и осем процента биха напуснали работа, ако можеха.

— Ха! Не може да бъде вярно. Онези от нас, които са наистина претоварени, нямат време да попълват глупави анкети. Ти какво мислиш, Момо?

Тя бърчи сладко нослето си.

— Съжалявам, но нямам намерение да раждам деца. Наистина не знам как се справяш, Кейт.

— Отделения, ето как. Децата отиват в едното отделение, работата в друго. Трябва само да не им позволяваш да се преливат едно в друго. Трудно е, но не е невъзможно. Във всеки случай, ти трябва да имаш деца. Красива си и интелигентна, а навън има достатъчно отвратителни глупаци, които се възпроизвеждат.

Момо поклаща глава.

— Харесвам децата, наистина, но искам да напредна в кариерата, а ти сама каза как се приемат майките във висшите финансови среди. Във всеки случай — заключава хладно тя, — твърде съм образована, за да гледам малки деца.

Как да й го обясня? Толкова много жени на възрастта на Момо гледат такива като мен, докарани до лудост от двойствения си живот, и решават да отложат раждането на децата колкото се може повече. Наблюдавала съм го при приятелките си. Навършват трийсет и пет, паникьосват се, избират неподходящия мъж — в този момент всеки донор на сперма би свършил работа — откриват, че не могат да забременеят, предприемат ин витро, болезнено и разорително. Понякога дава резултат, в повечето случаи не. Мислим си, че сме надхитрили майката природа, но природата неслучайно е наречена майка. Тя си има своите начини да ни зашлеви, да ни накара да се чувстваме незначителни. Краят на света ще дойде не от ядрен взрив, а от жена, която гледа замразените си яйцеклетки през стъклото и се пита кога ли ще има време да ги размрази. Опитвам се да се изолирам от шума на летището и да помисля какво означават за мен Емили и Бен, после събирам каквото е останало от силите си и ги давам на Момо.

— Децата са доказателство, че сме били на този свят, Момо. Чрез тях продължаваме да съществуваме и след като умрем. Те са най-хубавото нещо и най-невъзможното нещо, но не съществува нищо друго, освен тях. Трябва да ми повярваш. Животът е загадка, а те са отговорът. Ако има изобщо някакъв отговор, той е в тях.

Момо бърка в чантата си и ми подава кърпичка. Дали се разплаках от мисълта за децата, или от мисълта, че снощи изобщо не се сетих за тях?

 

 

Полетът от „Нюарк“ до „Хийтроу“, 20.53

Адреналинът винаги ти помага да си свършиш работата, но по пътя за вкъщи фактът, че ме е нямало, ме връхлита като махмурлук. Домът. Чувствам се жизнено необходима (как ще се справят без мен) и в същото време болезнено периферна — те се справят без мен.

Когато съм в чужбина, сядам в хотелската си стая пред лаптопа и проверявам имейлите си чрез дистанционния достъп. Чуваш продължителното набиране някъде в най-отдалечения край на вселената. Трябва да минат няколко секунди на бронхиално пукане, когато сигналът изпълнява степ върху сателита, после отскача обратно. Дистанционен достъп. Не общувам ли по този начин с децата си? Набирам ги, когато са ми нужни, но иначе ги държа на разстояние. Ако изобщо прекарвам някакво време с Емили и Бен както трябва, за няколко дни и нощи, винаги се удивлявам колко живи са те. Не са срамежливо усмихнатите момиченце и момченце от снимката, която показах преди малко на Момо, онази в портфейла ми. Нуждата им от мен е като нуждата от вода или светлина — унищожително проста. Не отговаря на нито една от теориите какво трябва да правят жените с живота си. Теории, написани в книгите от жени, които никога не са имали деца или са имали, но са ги отгледали, както аз отглеждам през повечето време моите — с дистанционен достъп. Никъде в книгите не пише, че децата променят сърцето ти. Седнала на първия ред в салона за пътници бизнес класа, отпивам полека от чашата с джин и чувствам този абсурден орган в гърдите си, издут и тежък като кратуна.

Момо седи до мен. Откакто се разплаках на летището, помощничката ми проявява голяма загриженост. Притеснена от тази непозната, която говори за смисъла на живота, Момо иска нормалната Кейт колкото е възможно по-бързо, а аз самата също нямам търпение да стана такава, каквато съм си.

— Кейт, разменям моето „Харвард Бизнес Ривю“ за твоето „Венити Феър“ — предлага ми тя списанието със сериозно изражение.

— Има ли снимки на Джони Деп?

— Не, но има една ужасно интересна статия за кинестетичната презентация. Сети се каква е точка първа?

— Разкопчай още две копчета на блузата си, повече, отколкото е прието.

— Не, Кейт, сериозно. „Погрижете се езикът на тялото ви да показва на клиента намеренията ви.“

— Нали ти казах. Две копчета. — Защо се чувствам задължена да освободя това красиво сериозно момиче от илюзиите му? Може би защото смятам, че е по-добре да го направя аз, преди мъжете да са успели.

От другата страна на редицата срещу нас една изтормозена брюнетка в торбест розов пуловер се опитва да умири плачещо бебе. Тя се изправя и започва да го люлее. Сяда отново и се опитва да придърпа въртящата се главичка на бебето в извивката на лакътя си. Накрая си повдига пуловера и му предлага гърдата си. Мъжът в костюм на съседното място само поглежда млечната жлеза и се втурва към тоалетната.

Съществува малко познат универсален закон за бебешкия плач — колкото е по-голямо притеснението и неудобството на майката, толкова по-силен е той. Дори без да се оглеждам, мога да кажа какъв е ефектът от механичния вой върху спътниците ми. Из салона прехвърчат искри на негодувание. Мъже, които се опитват да работят; мъже, които се опитват да си починат; жени, които навярно се наслаждават на последните си часове свобода и не искат да им се напомня какво ги чака вкъщи; жени, далеч от децата си, които усещат бодването на вината.

Лицето на майката има онова изражение, което познавам твърде добре. Две части трескаво извинение („Съжалявам, много моля за извинение!“) и три части бунтарство („Платила съм си за мястото, както всички останали, а тя е едва на няколко месеца, какво очаквате?“). Бебето надали е на повече от два-три месеца — бебешки мъх, подобен на глухарче във формата на корона около черепа, който има здравината и красотата на яйце. Когато пищи, се виждат сини пулсиращи вени във вдлъбнатините на слепоочията му.

— Не, Лора, не миличка, така боли — сгълчава я майката, когато бебето започва да дърпа силно дългата й тъмна коса. Изведнъж ми домъчнява силно за Бен. И той прави така, когато е преуморен — недоволството, че не може да заспи, е като това на алкохолика, изхвърлен от бара.

Момо поглежда с ужасеното неразбиране на двайсет и няколко годишен човек. Пита ме шепнешком защо жената не може да усмири бебето.

— Защото на бебето му се спи, но налягането в ушите сигурно му причинява силна болка. Единственият начин да се изравни налягането, е да го накара да пийне нещо, но то не иска да захапе зърното, защото е твърде изтощено, за да суче.

При думата суче Момо потръпва гнусливо в сивия си кашмир от „Дона Каран“. Казва, че цялата идея за кърменето й се струва повече от неестествена.

Отговарям й, че е точно обратното.

— Всъщност това може би е единственият период в живота ти, когато тялото ти изпълнява най-смислената си служба. Бях в родилната зала, Емили заплака и кърмата ми потече. Тогава си помислих: „Аз съм млекопитаещо!“

— Звучи отвратително — казва Момо.

— Не е отвратително, а успокояващо. Прекарваме живота си в опити да заглушим онова, което е останало от инстинктите ни, а този — какво се пееше в онази песен на Каръл Кинг — „О, караш ме да се чувствам като истинска жена.“

Не трябваше да запявам. Розовият пуловер ме чу и сега несъмнено си мисли, че се подигравам, задето кърми детето си пред всички. Опитвам се да поправя лошото впечатление, като се усмихвам заговорнически: „Не се притеснявайте, и аз съм минала по този път!“, но съм забравила, че съм в униформа. При вида на костюма и лаптопа тя несъмнено ме взема за бездетен враг и ме поглежда кръвнишки.

Трябва да се опитам да поспя, но мислите ми хвърлят искри като електрическа буря. Когато си мисля за Джак, чувствам… какво чувствам? Чувствам се идиотски — кой е той и какво иска от мен или аз от него? Предимно обаче се чувствам развълнувана, чувствам се обсадена. Около сърцето ми се събират сили и ми викат да изляза с вдигнати ръце. Понякога искам да се предам, после се сещам за децата си, които чакат като онези бухалчета от книжката на Бен майка им да се върне от лов. Знам проклетата приказка наизуст.

И бухалчетата затворили очи и си пожелали тяхна майка Бухалка да се върне. И тя се върнала. Плавно и безшумно прелетяла между клоните и кацнала при Сара и Пърси. „Мамо!“ — извикали те и започнали да пляскат с криле, да танцуват, да се премятат нагоре-надолу по клона.

„За какво е целият този шум? — попитала майка Бухалка. — Нали знаехте, че ще се върна?“

— Момо, мислиш ли, че ще можем да получим още джин? — Явно още съм в радиовръзка със съзнанието си.

Атлантическият океан е под мен, когато се опитвам да съчиня писмо до Джак, което ще оправи нещата между нас.

 

 

13.05:

От: Кейт Реди

До: Джак Абелхамър

Тъй капо не съм свикнала да бъда разсъбличана в пияно състояние от непознат…

Не. Твърде несериозно. Да опитам делови подход.

 

 

13.11:

От: Кейт Реди

До: Джак Абелхамър

Още нещо във връзка с вчерашната ни среща. Обмислям временно увеличение на фондовия оборот. Имаш ли още някакво желание…

Нуждаеш ли се от мен…

Нямам търпение…

Знаеш, че бих направила всичко…

Обмислям някои възможности, които трябва да се сложат в леглото…

О, по дяволите!

 

 

13.22:

От: Кейт Реди

До: Джак Абелхамър

Джак, само искам да ти кажа колко нетипично за мен беше поведението ми снощи и се надявам, че временното ми отклонение по никакъв начин няма да промени професионалните ни взаимоотношения, които ценя високо. Спомените ми за снощните събития са смътни, но се надявам да не съм ти причинила твърде голямо неудобство, когато така любезно ме върна в хотелската ми стая.

Надявам се, разбира се, че това няма да повлияе на бъдещите ти делови контакти с ЕМФ. За компанията ти оставаш най-високо цененият клиент.

Искрено твоя,

Катрин

Точно това съобщение изпратих веднага щом се прибрах у дома.

От: Джак Абелхамър

До: Кейт Реди

В Съединените щати, когато една жена те целуне по устните и те покани да отидеш с нея на необитаем остров по твой избор, това наистина „променя професионалните взаимоотношения“ по някакъв начин, макар че може би е част от стандартните техники в отношенията с клиентите във вашата британска магистърска програма.

Прекарахме си чудесно в „Синатра Ин“. Моля те, не се притеснявай за хотелската стая — през цялото време си държах очите затворени, мадам, освен когато ме помоли да ти сваля контактните лещи. Лявото око е по-зелено.

Когато се върнах в апартамента, по телевизията даваха „Бъч Касиди“. Кейт, помниш ли края, където Сънданс и Бъч са обградени от мексиканската армия? Знаят, че няма смисъл, но излизат и изпразват пълнителите си.

За миг и аз си помислих, че сме в беда.

Джак

Да не забравя:

Деца, надуваем замък, форми за желе във формата на заек, съпруг.

Да не забравя:

Теб, теб, теб.