Алисън Пиърсън
Скъпа, няма не мога (10)

10
Рожден ден

Петък, 6.02

Днес е първият рожден ден на сина ми, а аз съм в небето над „Хийтроу“. Самолетът има огромно закъснение — лоша видимост, натоварени въздушни маршрути. В продължение на четирийсет и три минути кръжим, все едно че плуваме на място, и това ме изнервя. Чувствам как босите ми стъпала се извиват под одеялото в търсене на опора и си мисля за всички онези самолети, които профучават един край друг в мъглата.

От уредбата се чува гласът на пилота. Един от онези дружески „наричай ме Пит“ гласове. Сърцето ми се свива. В мигове като този не искам пилотът да се казва Пит. Силно искам пилотът да е човек на име Роджър Картър от Уейбридж, бордови командир, бивш военен британски пилот с любовница в Агадир и добър приятел на Реймънд Бакстър от „Винаги ще има утре“. Нещо като въздушен ас, който може да приземи самолета дори ако с едната ръка трябва да държи извитите си нагоре мустаци. Разбирате ли, трябва да оцелея. Аз съм майка.

Пилотът ни казва, че се налага да се отправим съм Станстед. Горивото ни свършва. Няма причина за тревога. Не, никаква. Днес е рожденият ден на Бен. Трябва да кацна безаварийно, за да прибера тортата от сладкарницата, да облека сина си за първото му тържество в бургундско червен кадифен костюм и мека кремава риза, преди Пола да му е сложила любимия си костюм „Пустинна буря“ в цвят каки. И дума не може да става да умирам. Първо, Ричард никога няма да се накани да обясни на Емили за месечния цикъл; ще го прехвърли на майка си, която набързо ще й разясни за „личната хигиена“, преди да й покаже нещо, наречено дамска превръзка. И ще нарича секса „онзи раздел“. Все едно „няма нищо нередно между мен и Доналд в онзи раздел, благодаря“. (В големите универсални магазини на живота мисля, че съответният раздел се намира на етажа между дамското отделение и домашните стоки.) Не, не, не. Трябва да живея. Аз съм майка. Преди смъртта не беше проблем. Искам да кажа, че след като родих, виждам намръщената жена с косата навсякъде и подскачам по-високо и все по-високо, за да избегна свистящото й острие.

— Добре ли сте, мадам? — На това възможно най-мъжделиво осветление стюардесата се е превърнала в бяло като платно лице с червило и ослепителна усмивка.

Обръщам се към зъбите:

— Всъщност днес е първият рожден ден на бебето ми и се надявам да се прибера вкъщи за закуска.

— Уверявам ви, че правим всичко по силите си. Да ви донеса ли вода?

— Със скоч. Благодаря.

 

 

Летище „Станстед“

8.58

Зареденият с гориво самолет все още стои на асфалтовата писта. Пилотът Пилат Понтийски казва, че не е по негова вина, но трябва да се върнем обратно на „Хийтроу“. О, просто чудесно. Докато набираме височина, двете празни бутилчици от уиски се плъзват по подноса ми и за малко не се приземяват в скута на жената от другата страна на пътеката. Тя ме дарява със замечтана усмивка, оправя яркозелената си наметка и отваря пътната си чанта „Гучи“. Изважда оттам бутилка за ароматерапия и капва две капки на китките си там, където се мери пулсът, освежава лицето си със спрей, преди да отпие няколко глътки от голяма бутилка с минерална вода „Евиан“. После отпуска глава с лъскава коса без въшки на спретнатата сива кашмирена възглавница. Иска ми се да се протегна, да потупам ръката й и да я попитам дали мога да купя живота й.

Щом се уверих, че богинята е дълбоко заспала, крадешком отворих собствената си чанта. Съдържание:

Две прахчета „Калпол“ за спешни случаи

Немита мерителна лъжичка за лекарство със засъхнали лепкави ръбове

Резервни гащи за Емили (плуване)

Гребенче за въшки, което си купих в Ню Йорк

Един зацапан „Тампакс“

Грозен червеникавокафяв Покемон от последното ни „кризисно“ посещение в „Макдоналдс“

Оранжев флумастер без капачка

Книжка за кученцето Миризливия Пърси

Хартиени кърпички, боядисани до една от флумастера

Пакет снакс, ограничена серия (противни, но са останали само три)

Миниатюрно шишенце тоалетна вода „Коко Шанел“ (със счупен спрей)

Книжката „Малката мис Работливка“, която Емили ме накара да взема за пътуването

Между портфейла ми и пакета изсъхнали мокри кърпички намерих визитката на Джак Абелхамър с домашния му номер и ръчно написано съобщение върху обратната страна: „По всяко време!“

При вида на почерка му изпитах гъделичкащо усещане в долната част на корема си. Усещане за отдавна отминали тийнейджърски влюбвания, за секс, когато той беше колкото загадъчен, толкова и вълнуващ. По време на вечерята в Ню Йорк с Джак говорихме за всичко — музика, филми, Том Ханкс (новия Джими Стюарт), поезията на Емили Дикинсън, Кейт Бланшет като Елизабет I, Аполо 13, захаросани желирани бонбони, джаз пианиста Арт Тейтъм, Рим или Венеция, загадъчното обаяние на Алън Грийнспан, дори за акциите, които купувам за него. За всичко, освен за децата. Защо не спомена децата си, Кейт?

 

 

14.07:

На връщане от „Хийтроу“ бързам да мина през офиса, за да си покажа физиономията. Създавам впечатление, че съм ужасно заета, като трупам книги и финансови журнали върху бюрото си, после се обаждам на стационарния си телефон от мобилния и звъня продължително. Вдигам го и провеждам оживен и прям разговор със себе си за най-силните акции в момента, после затварям. Казвам на Гай, че се налага да отскоча навън и да взема някакво жизненоважно проучване. Хващам такси до Хайбъри Корнър, което ме чака, докато взема тортата „Телетъбис“. Не е зле — По май не си прилича съвсем, а Ла-Ла е по-скоро с цвят на горчица, отколкото жълта. Десет минути по-късно, когато таксито отбива на нашата улица, виждам син балон, завързан за входната врата. Докато влизам в къщата, Бен идва с клатушкаща се походка в антрето, надава писък при вида ми и започва да плаче. Коленича, гушвам то и го притискам силно.

По това време миналата година беше току-що роден, гол, ако не се брои мазната обвивка, преди да го измият. Днес, облечен от Пола, той е в раиран екип на „Арсенал“ с образа на Адамс на гърба. Не показвам колко много съм разстроена от този факт. Вместо това, когато тя излиза от кухнята, спокойно връчвам на Бен поничка с боровинки и го гледам как я разтрошава, а червеникавият пълнеж потича по предницата на горнището.

— О, Боже — възкликвам на висок глас! — Не и сладко по красивия ти футболен екип. По-добре да се качим горе и да те преоблечем.

Да!

 

 

16.00:

На празненството на Бен са дошли ято бавачки с техните подопечни, много от които не познавам. Те са част от живота му, в който аз не участвам. Когато тези непознати момичета произнасят името му и той целият грейва от удоволствие, нещо ме бодва. От какво? Ако не знаех, щях да кажа, че е от угризение.

В дневната няколко неработещи майки водят оживен разговор за местната детска градина. Сякаш не забелязват децата си, с които се справят със завидна лекота като майстори в пускането на хвърчила, докато по-нисшите майки като мен обръщат прекомерно внимание на шумните си чеда.

Между двата вида майки трепти неловка резервираност, която понякога ни пречи да разговаряме. Подозирам, че майките домакини гледат на работещите със завист и страх, защото смятат, че работещата майка се е отървала леко, а работещата майка също изпитва завист и страх, защото знае, че не е вярно. За да се чувстваш добре в една от двете роли, трябва да убедиш сама себе си, че алтернативният вариант е лош. Работещите майки са на мнение, че реализацията ги прави по-щастливи и оттам по-добри майки. Понякога дори си вярват. Майката, която си остава у дома, знае, че дава на децата си предимство, за което се хваща, когато едва проходилото дете изпразни шишето си със сок върху последната й чиста фланелка.

Тук обаче, в кухнята, намирам утеха в компанията на няколко познати жени — окаяните останки от първоначалната ми следродилна група. Чудно ми е като си помисля, че се познаваме повече от пет години. Джудит, пълничката брюнетка до микровълновата печка, работеше като агент по патентите. Върна се на работа за около две години, но един ден открила кучешки косми на задната седалка на семейното „Пежо“. Бедата била там, че нямали куче. Казала си, че няма причина да се тревожи, докато разяждащото чувство в стомаха й не я накарало да излезе от работа. Паркирала пред къщата си и проследила бавачката до един апартамент близо до Холоуей Роуд. В отключеното жилище заварила Джошуа в ъгъла зад предпазната решетка на камината, пазен от куче вълча порода, докато Тара, бавачката, се забавлявала в другата стая с приятеля си, който имал татуировка на „Металика“ върху едната страна на ритмично движещия му се задник.

Всички бяхме на мнение, че Джудит е извадила невероятно лош късмет. Една-единствена загнила ябълка в здравия куп бавачки.

— Ами ако е видял нещо, Кейт? — хлипаше тя по телефона.

— Джош нищо не е видял, Джуди, та той още няма три години. А и децата не помнят нищо преди петата си година.

Само че Джудит повече не рискува с наемни помощници. Знаехме, че се измъчва от мисълта за кучешката паст на сантиметри от лицето на бебето й, защото по онова време имахме угризения на съвестта всеки път, когато се приберяхме вкъщи и видехме нова цицина или драскотина на бебетата си. Случват се такива неща, но ни болеше от факта, че е станало в наше отсъствие. А и негласната тайна, неизреченото убеждение, че майката би реагирала по-бързо. Би стигнала до ръба на масичката, преди челото да се удари в нея, до асфалта, преди малкото му коляно да се одере. АУАКС, нали така ги наричат във военновъздушните сили? Природата е дала на майката своеобразен радар и майката е убедена, че никоя гледачка или друг човек не може да се мери с нея по бързина или предвиждане.

Джудит не възрази, когато съпругът й Найджъл каза, че има нужда от ски ваканция, тъй като в банката бил подложен на голямо напрежение, а Джудит да си останела у дома с трите малки деца под четиригодишна възраст (близнаците се родиха малко след като бавачката напусна), тъй като и без това си почивала вкъщи всеки ден. Джудит, която познавах, би казала на съпруга си къде точно да отиде, но онази Джудит отдавна изчезна.

Останалите от групата за известно време се придържахме твърдо към убеждението, че сме образовани за нещо повече от изкуството да притопляме спагети. Но после, една по една, вдигнахме ръце. „Да вдигнеш ръце“, нали така го наричат? Е, не и аз. Вдигането на ръце ми звучи като поражение, но тези почетни битки бяха водени храбро и не без рани в боя. Дали моите приятелки, младите майки, се отказаха от работата си? Не, работата се отказа от тях или поне ги постави в невъзможност да продължат. Карен — дава с лъжичка желе на Ела — се оказа изместена в счетоводната си фирма, след като й дадоха съвсем ясно да разбере — посредством мъгляво кимане и гримаси — че след раждането на Луис вече не стави за съдружник. След като отклони поглед за няколко месеци от „пътя на кариерата“, тя се озова в „коловоза на майчинството“. (Коловозът на майчинството изглежда като пряк път; можеш да изминеш стотици километри, преди да забележиш, че не води доникъде.) Карен си въобразяваше, че може да работи на четиридневна работна седмица, като един от дните — вкъщи; шефът й се съгласи и в това беше проблемът. Ако Карен се справела, казал той, това щяло да даде лош пример на останалите.

Най-смешното е, че в началото смятах, че първите месеци ще бъдат най-трудната част, че само ако издържа през тези шеметни първи седмици, нещата ще се нормализират. Само че те се влошиха — поне когато са на шест месеца, децата не могат да ти кажат, че искат не друг, а точно теб.

Пет години и половина след раждането на бебетата ни само три от първоначалната ми група работят — Каролайн е графичен дизайнер и изпълнява поръчки вкъщи, така че трябва да вмести цялата си работа във времето, когато Макс е на училище. Не можа да дойде днес, защото довършва една брошура за Ай Би Ем. Алис — сладко личице, гарвановочерна опашка, кожено яке — застанала е до мивката — се върна към работата си като режисьор на документални филми, които спечелиха награди за приноса си към изкореняването на корупцията във висшите етажи и разкриването на тъжната истина за по-нисшите. Всяка вечер, когато се прибирала от монтажната, Алис занасяла спящия Натаниел в леглото си. По кое друго време можела да го погушка? Било за кратко, само докато бил малък. Обаче Нат не схванал, че този пропуск за рая бил с ограничен срок. Скоро той се изтягал напряко на леглото, като избутвал майка си и баща си на ръба. Когато и Джейкъб се родил, Алис вземала и него в леглото. Малко след това партньорът й Дон се изнесъл заради деветнайсетгодишна анкетьорка и нетърпимите условия за спане.

Гледам Алис, която е изпита като наркоманка. Отдалече изглежда все така младежки, както когато се запознахме, но отблизо виждаш как майчинството е откраднало свежестта й — явно момчетата буквално са изсмукали силите й. Може и да е спечелила награди с филмите си, но синовете й изчерпват енергията й през нощта, въпреки таланта, който събира през деня, а и как да намери време да се запознае с някого, дори ако съществува мъж, който доброволно ще приеме непослушните отрочета на друг самец? Сякаш прочела мислите ми, тя се усмихва тъжно: „Единствената ми връзка засега, Кейт, е с момчетата.“

Поставям ръка върху златистата коса на сина си. На лявото му ухо се е залепило парченце от шоколад с ядки. Време е да изпеем „Честит рожден ден“. Пола вади от джоба си „Зипо“, за да запали свещите (Боже, нали не пуши?). Занасям тортата на масата. Очите на Бен са навлажнени от учудване, моите от тъга — за последен път ли виждам мое дете да навършва годинка? И колко от тази първа година всъщност съм видяла?

— О, Кейт, не е трябвало да си правиш целия този труд — възкликва Алис с вдигнати вежди, сочейки глазурата с Телетъбис.

— Лоша майка — изричам безгласно през масата. Тя се засмива и прошепва:

— Аз също.

Да не забравя:

Въшки, сирене, картичка за Свети Валентин.