П. Г. Удхаус
Гръм и мълнии в Бландингс (19)

I

Сю стоеше на балкона, загледана в нощта. Кадифен мрак обгръщаше света и от неговата сърцевина извираше шумоленето на листа и чистият сладостен мирис на влажна пръст и цветя. Излезлият ветрец поклащаше клоните на близката върба. Някъде сред тях сънно пропяваше птичка, а отдалеч се носеше звънливият ромон на вода.

Сю въздъхна. Това бе нощ, създадена за щастие, а тя бе напълно сигурна, че такова за нея вече не съществува.

Отзад прозвучаха стъпки и тя трепетно се извърна.

— Рони?

Отвърна й гласът на Достопочтения Галахад Трипуд.

— Боя се, че съм само аз, скъпа. Мога ли да дойда при теб на балкона? Боже милостиви, както би казал Кларънс, каква прекрасна нощ!

— Да — отвърна неубедено Сю.

— Но ти май не мислиш така. Също като мен в онази нощ, когато старият ми баща тропна с крак и ми обяви, че заминавам за Южна Африка с първия параход. Помня, че и тогава беше нощ като тази сега. — Той опря лакти на парапета. — Знаеш ли, след като майка ти се омъжи, никога повече не я видях.

— Така ли?

— Да. Тя напусна сцената, аз пък от своя страна бях непрестанно зает — трябваше да наваксам с гуляите, — та в крайна сметка тъй и не сколасахме да се срещнем. Следващото, което чух за нея — трябва да е било преди две или три години, — бе, че е починала. Ти си досущ като нея, скъпа моя. Странно как веднага не забелязах приликата.

Той се умълча. Сю го улови под ръка, без да каже нищо. Това бе единственото, което можеше да стори. Един дърдавец взе да се обажда монотонно в мрака.

— Това е на дъжд — рече Галахад. — Или пък на суша. Вече не помня кое от двете. Чувала ли си някога майка си да пее онази песен?… Не, било е преди да се родиш. По въпроса за младия Роналд — рече внезапно той.

— Какво?

— Държиш ли на това момче?

— Да.

— Колко силно?

Сю се надвеси над парапета. В подножието на стената Пърси Пилбийм, който надничаше от един храст, начаса скри глава. Защото детективът, може би подсъзнателно повлиян от чутата през детските години басня за жабата, която с упорството си разбила млякото на масло и се измъкнала от гърнето, бе отказал да признае поражението си и по обиколни пътеки се бе завърнал на лобното си място. Петстотин лири бяха много пари и Пърси Пилбийм не можеше да бъде разколебан в стремежа си да се сдобие с тях само от обстоятелството, че последният опит едва не му е струвал живота. Алкохолните пари вече в значителна степен бяха изветрели и той отново бе обладан от обичайната си хладна енергичност. Намерението му бе да се спотайва в тези храсти и до малките часове, ако се наложи, след което повторно да атакува по водосточната тръба Градинската стая, кътаща заветния ръкопис на Галахадовите „Спомени“.

— Не мога да го изразя с думи — отвърна Сю.

— Опитай.

— Не. Каквото и да изречеш на глас за чувствата си към даден човек, винаги звучи глупаво. Освен това не вярвам да разберете как някой би могъл да се увлече тъкмо по Рони. Вие виждате в него най-обикновен младеж.

— И то трудно — отбеляза критично Достопочтеният.

— Да, и то трудно. Докато за мен той е нещо… изключително. Всъщност ако наистина искате да знаете какво изпитвам към Рони, за мен той е целият свят. Казах ли ви, че ще прозвучи глупаво като извадено от песен? В мюзикхола сме репетирали подобни песни. Две стъпки наляво, две стъпки надясно, вдигаш крак, усмивка, двете длани на сърцето — защот’ за ме-е-ен той е це-е-елият свят! Можете да се смеете.

— Няма да се смея — рече Достопочтеният Галахад. — Скъпа моя, аз само исках да разбера дали наистина държиш на тоя млад Фиш…

— Бих искала да не го наричате „тоя млад Фиш“.

— Съжалявам, скъпа. Просто подобно обръщение така добре му ляга^[1]. Та аз само исках да бъда напълно сигурен, че наистина държиш на него, защото…

— Да?

— Ами защото току-що уредих всичко.

Пръстите й се впиха в парапета.

— Какво!

— Ами да — каза Достопочтеният. — Всичко е уредено. Не казвам, че можеш да разчиташ на майчинска прегръдка от страна на сестра ми Констанс — всъщност на твое място не бих рискувал, току-виж, те ухапала, — но като оставим това настрана, всичко останало е тип-топ. Сватбените камбани ще бият за вас. Между другото твоят човек в момента броди нейде из градината. Най-добре иди го потърси, за да му съобщиш новината. Ще му бъде интересно.

— Но…

Сю мачкаше ръкава му. Вече не изпитваше никакви съмнения относно красотата на нощта.

— Но… как? Защо? Какво е станало?

— Ами… нали вече разбра, че навремето аз за малко да се оженя за майка ти?

— Да.

— Което ме прави нещо като твой почетен баща.

— Да.

— А в качеството ми на такъв, скъпа моя, твоите интереси са и мои. Дори нещо повече. Ето защо реших да заплатя твоето щастие с „Цената на хартията“. Гледала ли си някога тази пиеса? Не, било е преди да се родиш. Даваха я в театър „Аделфи“. Имаше една сцена, в която…

— Какво искате да кажете?

Достопочтеният Галахад се поколеба за миг.

— Виж, скъпа моя, ако говорим по същество, знаейки колко силно се вълнува сестра ми Констанс по повод книгата с моите спомени, аз отидох при нея и й поставих въпроса ребром. „Кларънс — рекох й — не е човекът, който ще се възпротиви на кое да е бракосъчетание, стига да не очакват от него да ходи на сватбата. Истинската пречка си ти — й рекох. — Ти и Джулия. А ако двамата с теб се разберем, ти ще можеш да предумаш Джулия за пет минути. Знаеш, че тя винаги се е осланяла на твоята преценка.“ И после й казах, че ако престане да се държи като противотанково заграждение, аз на свой ред ще се откажа от намерението да публикувам своите спомени.

Сю не можеше да намери думи.

Затова пък Пилбийм, който поради ясното тихо време бе чул всичко, можеше да намери много. Единствено деликатното естество на настоящото му положение го възпря от това да ги произнесе, при това за една бройка. Той видя как петстотин чудни шумолящи лирички се изплъзват от дланта му и изпърхват като бели лястовици в небитието. Безмълвна ярост го задавяше. В цял Лондон и околните графства се брояха на пръсти мъжете, на които петстотин лири се нравеха по-силно, отколкото на П. Фрубишър Пилбийм.

— О! — промълви Сю. Нищо повече. Откри, че по страните й текат сълзи, но не се срамуваше от тях.

— Хайде, стига! — запротестира Достопочтеният Галахад. — Какво толкова?

— Просто не знам какво да кажа.

— Тогава не го казвай — рече Галахад, видимо облекчен. — Боже мой, да не мислиш, че ме е грижа дали проклетата книга ще се публикува или не? Може би само… Не, положително не ме е грижа. Само щеше да създаде куп неприятности. Пък и знаеш ли какво ще взема да направя? Ще я завещая на народа със заръка да се отпечата след сто години, та да ни видят що за чешити сме били. Завет към идните поколения и тъй нататък. Какво ще кажеш?

— О! — твърдеше Сю.

Достопочтеният Галахад се изкиска.

— И все пак жалко, че светът ще трябва да чака цели сто години, за да чуе историята за младия Парслоу-Парслоу и стридите. Ти стигна ли до нея?

— Боя се, че не успях да прочета кой знае колко — призна Сю. — Непрестанно си мислех за Рони.

— Така ли? Е, слушай тогава. Ти поне няма нужда да чакаш до другия век. Това се случи на надбягванията в Аскът, в годината, в която Мартингейл взе купата…

Долу под тях Пърси Пилбийм се надигна от храста. Вече не даваше пет пари дали ще го видят. Той все още беше гост в тая провинциална дупка и ако като такъв не беше длъжен да се крие и можеше да изскача от храстите, когато намери за добре. Иначе къде отиваше прословутото английско гостоприемство? Намерението му бе да изтърси от нозете си прахта на замъка Бландингс, да прекара нощта в „Гербът на Емсуърт“ и още на другата сутрин да се прибере в Лондон, където бе уважаван и ценен.

— И тъй, скъпа, младият Парслоу…

Пърси Пилбийм не поспря, за да чуе. Историята със стридите не значеше нищо за него. Той се обърна и лятната нощ го погълна. Някъде в тъмнината един бухал нададе своето „Ууу“ и на него му се стори, че долавя присмех в протяжния звук. Смръщи чело и зъбите му чатнаха.

Само да можеше да открие тази птица, щеше да й даде да се разбере.