П. Г. Удхаус
Големи пари (7)

1.

Бери Конуей излезе иззад ъгъла на Мълбъри Гроув и спря пред портата на „Кътчето“, за да прерови джобовете си за ключа. В бледнеещата слънчева светлина на лятната вечер Мълбъри Гроув изглеждаше по-красива и по-пасторална от всяко друго време. Лек ветрец шептеше между клоните. В декоративното езерце, блеснало като опал, един от лебедите стоеше изправен и ефирен, а другият сновеше нагоре-надолу като човек, който дири загубеното си копче за яка. Накратко, би било направо немислимо някой, зърнал улицата в този момент, да не си помисли за долината на Авилион, където градушка не пада, ни дъжд, нито сняг, и вятър не духа мира да разсее.

Но ако подобно сравнение съществуваше в мислите на Бери Конуей, то той не даде и знак за това. Изгледа Мълбъри Гроув с неприязън и се намръщи при вида на малката спретната къща. В допълнение изпепели с поглед двата лебеда Егбърт и Пърси. А когато откъм поляните на Вали Фийлдския тенис клуб до ушите му достигна щастливото кудкудякане на нетърпеливи девойчета, той изстена тихо и потрепери като Прометей, съзрял лешояда, който се снишава за обяда си.

Необяснимото изчезване от живота му на единственото момиче, което някога е обичал и ще обича, беше превърнало съществуването на Бери в досадно бреме. Като намери ключа, той влезе в къщата и отиде в спалнята си. Там се съблече и като наметна халата си, се запъти към банята. Понаплиска се със студена вода и като се върна в спалнята, започна да надява одеждите на английския джентълмен, който се кани да вечеря. Защото днес беше годишният банкет на Бившите ученици от неговото училище. И макар че откакто се вля в редиците на робите на наемния труд предпочиташе да води отшелнически живот и избягваше, доколкото е възможно, приятелите от по-богатите си времена, някаква мъждукаща сантименталност все още го караше да се появява на тези тържества.

Тъкмо беше приключил с тоалета си, когато на вратата се чу потропване. Беше го очаквал по-рано. Отвори и се поздрави наум, че вече си е завързал връзката. В противен случай Старата бавачка щеше да настоява тя да свърши това.

— Не чух да влизаш, мастър Бери — Старата бавачка сияеше. — Колко чудесно изглеждаш! Искаш да ти стегна връзката?

— Хайде, стягай — рече Бери безропотно.

— Винаги съм смятала, че една връзка изглежда много по-различно, когато я стегнеш.

— Знам какво имаш предвид. Стои по-права.

— Именно. По-права. Гладис от „Горски замък“ казва — започна Старата бавачка с бюлетина на новините, — че този следобед имало крадци у тях. Никога не била виждала Майора толкова морав. Бил свободният й ден, казва, и когато се върнала, той сновял напред-назад с пистолет в ръка и си мърморел под носа. Много бил гневен, така казва Гладис. Е, какво пък, всеки джентълмен ще се разгневи, като му разбиват къщата и му крадат каскетите.

— Някой е откраднал каскета на Майора, така ли? — оживи се Бери. От осемнадесет месеца му се повдигаше от този каскет.

— Точно тъй, мастър Бери. А някой друг пък му строшил два задни прозореца с камък.

— А, значи Мълбъри Гроув се съживява.

— Но всичко е наред — успокои го мисис Уисдъм. — Поприказвах с мистър Финбоу и той обеща да ни пази.

— Кой е мистър Финбоу?

— Един джентълмен от полицията. Макар че Мълбъри Гроув не е, казва той, точно в неговия район, той специално, така казва, ще се отбива от време на време, да се увери, че сме добре. Реших, че е много любезно от негова страна и го почерпих с парче кейк. Странно, изглежда, че мистър Финбоу е от същата част на страната, където съм живяла като малко момиченце. Винаги съм смятала, че в края на краищата, светът е малък. Е, като казвам същата част на страната, имам предвид, че милите ми мама и татко имаха къща в Хърфърдшър, а мистър Финбоу е живял в Бирмингам, но все пак изглежда странно. Добре си поприказвахме. Искаш ли да взема една четка и хубавичко да те изчеткам, мастър Бери?

— Не, не, благодаря — разбърза се Бери. — Нямам време. Трябва да тичам. Ако изпусна влака в шест и петдесет, ще закъснея за вечерята.

— Внимавай да не се прегрееш, скъпи.

— Няма страшно. Не съм чак толкова гладен.

— Искам да кажа, опасно е да седиш на течение във вагона, когато са ти отворени порите.

— Ще затварям прозорците — успокои я Бери. — Довиждане.

Той излетя от къщи, като стана причина съседът му, лорд Бискъртън, да издаде стреснато вик на възхищение. Бисквитата в момента беше зает с плевене на градината пред дома си — занимание, на което като добър стопанин се бе отдал с цялата си енергия.

— Я, гледай! — Бисквитата оглеждаше великолепието на приятеля си с отворена уста. — Решил си да позволиш на масите да ти се насладят, а? И къде отиваш? На чай в Бъкингамския дворец?

— На банкета на Бившите ученици — обясни кратко Бери. — И ако не беше такъв кръшкач, и ти щеше да дойдеш.

Бисквитата поклати глава.

— Аз бях дотук. Край на тези гуляи. Познавам ги твърде добре. Организационният комитет или ще те насади сред цяла тумба дъртофелници, които през главата ти ще си приказват за времето, когато им дали почивка заради битката при Креси^[1], или ще те закотви при хлапетиите, дето ти идва да им треснеш един по тиквите. Много спорен въпрос е коя от двете ситуации е по-противна. Последния път бях с момчурляците. Да пукна, ако някои от тях не бяха дошли в детски колички. Забелязал ли си, старче, колко млади изглеждат всички в днешно време? Това е, защото годинките си текат. Сребърни нишки измежду златните, друже. Ти колко удари?

— Карам двадесет и шест.

— Антика — цъкна с език Бисквитата и изскубна едно плевелче. — Направо антика. А следващата година ще си двадесет и седем, а после, ако смятам правилно, двадесет и осем. Човек би казал, че е време да се готвим за оня свят. Няма какво да се залъгваме, стари ми приятелю, остаряваме бързо и мястото ни е до камината.

— Значи няма да дойдеш?

— Не. Ще си остана тук и ще се разхождам из градината. Много вероятно е малката Кичи Валънтайн да се разхожда из нейната и ще можем да разменим няколко приказки през оградата. Подкрепям идеята, че в кварталите свещен дълг е да поддържаш добрите си отношения със съседите. В английския начин на живот има някакво абсурдно самоизолиране на личността от останалите. Аз осъждам това.

 

 

Бери бе настанен в Ориенталската банкетна зала на хотел „Мазарин“ на Пикадили. Не му трябваше много време да разбере коя от двете алтернативи, споменати от Бисквитата, му е поднесла съдбата тази вечер. Дъртофелници в големи количества бяха посетили днешния банкет на Бившите, но те седяха на далечни маси. Неговата беше в самото сърце на по-младия набор. От вси страни го заобикаляха шумни сополанковци, които се познаваха отблизо един друг и май нямаха желание да опознаят и него. И постепенно, докато ги наблюдаваше, мракът в душата му се сгъсти.

Сега осъзнаваше, че е направил грешка, като се е подложил на това изпитание. Не беше във форма да издържи с леко сърце тези голобради юноши. Започнаха да вдигат патърдия до небесата по начин, особено потискащ за един зрял мъж с разбито сърце. Тяхното инфантилно лекомислие му се отразяваше с всяка изминала секунда по-зле и по-зле, натяквайки му за неумолимия ход на годините.

Двадесет и шест и толкоз, няма мърдане.

И какво беше направил с живота си? Едно голямо нищо. Като изключим това, че е човек, който е имал късмета да срещне единственото момиче на света, и го е оставил да се изплъзне от ръцете му като утринен сън, какво друго беше постигнал? Вятър. Ако днес хвърли топа — да речем, отровен от тая странна риба, която, след като е умряла от неизвестна болест, току-що му бе сервирана от астматичния келнер — дали ще остави след себе си празно място? Може би съвсем малко, почти незабележимо. Една нищо и никаква дупчица.

Ще съжалява ли за него това момиче? Малко вероятно. Дали изобщо ще си спомни, че някога го е срещала? Сигурно не. Прекрасно момиче като нея навярно се среща с много мъже. Защо ще трябва да запази в спомените си един толкова очебийно по-нисш екземпляр от нея? Такова момиче може да обере каймака на най-доброто и най-качественото от английската мъжка наличност. Тя прекарва живота си в центъра на един истински водовъртеж от красиви, поразяващи божества с бесни Бентлита и пълни джобове. Каква причина имаше изобщо той да си въобразява, че тя поне веднъж се е сетила за него? Някаква си кретаща отрепка — двадесет и шест ненавършени. В ума му проблесна болезнената мисъл защо тя му беше била дузпата онзи следобед. Защото е била отегчена до смърт и е сграбчила първата възможност да духне, докато него го няма.

Бери беше стигнал до тази дълбочина на самоизмъчването и се канеше да задълбае още по-надолу, когато парче кифла, приведено в движение от нечия крепка млада ръка, го халоса яко по лявото ухо. Той изпълни един конвулсивен подскок и за секунда момичето съвсем излетя от ума му. В подобна ситуация и Данте би забравил Беатриче. Кифлата беше от ония твърди къдрави кифли и ефектът от съприкосновението с нея можеше да се сравни с директен удар на снаряд. Бери вдигна гневно глава. В този момент видя едно дете в другия край на масата, което като се ухили извинително, наля последната капка.

— О, съжалявам, сър! — извика нагло сукалчето. — Ужасно съжалявам, сър. Страшно съжалявам, сър. Целех се в младия Догсбоди.

Бери се опита също да се ухили, но излезе доста суховато, тъй като сърцето му бе натежало като олово. Това, помисли си той, е краят.

Младият паразит го беше нарекъл „Сър“.

— Сър!

Така се обръщаше самият той към Т. Патърсън Фрисби, този музеен експонат, който не би могъл да е и с ден по-млад от петдесет.

Сега вече разбра всичко. Сега прогледна. Момичето беше любезно с него в началото, защото е сладко, чистосърдечно същество, което е научено да бъде вежливо с възрастните. Това, което той по погрешка беше взел за приятелство, просто беше търпимост, дължима на белите му коси. Несъмнено от самото начало тя си е казвала: „При първа възможност трябва да чупя този стар мухъл!“ и при първата възможност го бе направила. „Сър!“, наистина! Колко прав беше Бисквитата. Направи страшна глупост като се заби в тия тъпи детски ясли. И най-доброто нещо, което можеше да стори, за да поправи този гаф, е да се изпари незабавно.

Точно в този момент погледът му попадна на масата в горния край на залата, на която седяха президентът и около него около двадесетина от богоизбраните. И изведнъж му хрумна, че поне осем от тях възнамеряват да произнасят речи. А точно в средата се беше насадил един епископ с коварни и подли очи.

Всеки, който някога е посещавал банкет на Бивши съученици, знае, че епископите са досадни като конски мухи. Направо не си знаят времето, прелатите му с прелати. Заливат те с бомбастични излияния и реторика и нито един от тях не пада под двадесет и пет минути.

Бери не се колеба повече. Банкетът беше стигнал стадия „Вкочанен пъдпъдък“, което означаваше, че след него следват още само „Сладолед с помада“, „Балсамирани сардини с тост“ и „Кафе с арсеник“, преди да се отприщи бентът на красноречието. Не трябваше да се губи нито секунда. Той бутна стола си назад и се присламчи боязливо към вратата. Като я стигна, леко я побутна. Провря се безшумно и я затвори след себе си.

Вече се намираше в главното фоайе на хотела. Празнично облечени люде се стичаха покрай него, някои отиваха към трапезарията, откъдето долиташе музика, други се отправяха към асансьорите. Ако се съди по натоварения им трафик, някъде на горните етажи трябваше да има танци или някакво друго увеселение. Гуляйджиите бяха взимани на дузини и Бери ги наблюдаваше с растящо чувство на отчаяние и укор. Тяхната жизнерадост го глождеше, така както го бе глождило и веселието на неотдавнашните му сътрапезници в Ориенталската зала за банкети. Не е приятно, когато някой разговаря на четири очи с душата си, да му се подмятат някакви си тиквеници, тръгнали на веселба. Бери беше достигнал такова състояние на духа, че би му прилягало да се запъти право към някоя постановка на Чехов и затова подобно идиотско безгрижие го възмущаваше.

Една особено голяма партида тъкмо се канеше да поеме нагоре. Асансьорът беше натъпкан до козирката с тъпунгери от двата пола: момичетата — хиху-хаху, а мъжете — ала-бала, и то по начин, от който му се повдигаше. Кабината беше така препълнена, че едва ли можеше да се намери място за момичето със зелено вечерно манто, което бързаше с ескорта си през фоайето. Все пак те успяха да се вмъкнат някак си и когато асансьорът потегли, момичето се обърна към придружителя си и каза нещо с усмивка. Тогава за пръв път Бери видя лицето й.

И като го видя, фоайето се завъртя пред очите му. Някакво нечленоразделно възклицание изригна от устните му. Олюлявайки се, той сграбчи минаващия келнер.

— Сър? — попита келнерът, като спря вежливо.

Бери му се усмихна лъчезарно. Виждаше го като през мъгла, но все пак можеше да установи, че това е най-прекрасният келнер, който някога са срещали очите му. И всичките тези хора в асансьорите — сега виждаше колко несправедлив е бил, като ги е мислел за тъпанари. Всъщност, те бяха една невероятно весела компания. И направо е върховно, че се забавляват толкова добре.

— Какво има там горе? — попита той.

Келнерът го информира, че сър и лейди Басинджър дават бал в Кристалната зала на първия етаж.

— А! — замисли се Бери. — Бал, значи?

Подаде на човека половин крона и се спря за момент, загледан печално през фоайето. Колко прекрасно би било, мислеше си той, ако само се познаваше с тези Басинджър. Тогава те можеше да го поканят… Бери се сепна и дойде на себе си. Какъв шок — да стигне дотам, че и за секунда да си позволи такова отклонение от стандарта за мъжка изобретателност, замах и предвидливост. Та нима една покана може да послужи като пречка към гостоприемството на сър и лейди Басинджър. Но това беше само моментна слабост. Вече се бе взел в ръце и знаеше, че ако момичето е там, която и да е бална зала, на Басинджър или не, за него се превръща в Свободна зона.

Асансьорът тъкмо се беше върнал и очакваше пътници. Бери си придърпа жилетката и тръгна към него с решителни стъпки.

2.

Бала на лейди Басинджър в хотел „Мазарин“ беше забавлението, което Ан Муун очакваше с приятно нетърпение. Тоди Малинг, младежът, който поради злощастното отсъствие на годеника й, лорд Бискъртън, трябваше да играе ролята на ескорт, се бе изказал почти лирично за този бал. Той обещавал, така каза Тоди, да бъде джамборето на сезона. Там където Басинджърови са побили знамето си, шампанското, увери я той, се лее с кофи.

— Старият Б. не е човек, с когото бих излязъл на разходка, но като доставчик на бюфета за хора и зверове, няма равен. Спечели около десет милиона лири в бизнеса с карамфили. Господ да благослови карамфилите, така казвам аз — добави той благоговейно.

По предложение на Тоди се отправиха право към ресторанта. Младежът беше поддръжник на идеята, около която можеше доста да се поспори, че е глупаво да се започне с чаткането на копитцата, преди да се запасят с гориво. Като разположи Ан на маса за двама, хукна за фуража. И сега тя седеше и го чакаше да се върне. Като наблюдаваше тълпата, си пожела и тя да може да постигне това неподправено празнично настроение, на което очевидно се радваха останалите гости на сър и лейди Басинджър. Изпитваше някакво чувство на пустота, която никак не се връзваше с шумния дух на празненството.

Странно, помисли си тя. Съвестта й я уверяваше, че бе направила най-разумното нещо в живота си, като си бе отишла и оставила онзи привлекателен млад мъж да си хваща сам своите Смъркачи. Тя е сгодена, изтъкваше Съвестта й, и момичета, които са дали дума, не бива да си имат вземане-даване с красавци от Тайните служби. И все пак Ан беше твърде далече от удовлетворението, което, като добро момиче, би трябвало да изпитва. Чувстваше се, като че ли нарочно е изхвърлила през прозореца нещо прекрасно и ценно.

Внезапно Тоди Малинг изникна до нея с бутилка в ръка.

— Свих я от друга маса. Залепи се за нея като лепенка и я пази като зеницата на очите си — изрече тържествуващо той.

Ресторантът сега изглеждаше като евтин магазин по време на разпродажба. Идеята да се похапне преди танците не бе хрумнала само на Тоди. От всички страни пробивни кавалери като рицари в двубой за дамите си се хвърляха сред гъстото меле, което обгръщаше плътно масата с отпуснатите храна и напитки. Вечерята на бал на Басинджърови винаги е била изпитание за мъжество и щастливците бяха онези, които са играли ръгби в училище.

— Някъде в средата на тая тълпа — каза задъхано Тоди, като полагаше скъпоценния си товар на масата, — има и кльопачка. Ще се опитам да ти взема нещо. Не гарантирам какво ще бъде. Готова ли си да приемеш каквото успея да измъкна?

— Каквото и да е — потвърди Ан. Тя изплува от света на мислите си с лек подскок. — Не съм гладна.

— Не си? — недоумяваше придружителят й. — Божичко! Аз бих изял и самия Басинджър, ако с него върви и малко кетчуп. Ще се опитам да тафя едно пиле. Забавлявай се някак, докато ме няма. Ако не се върна, знай, че съм загинал храбро.

Той изчезна отново и Ан се върна към своите мисли.

Да, нещо прекрасно и ценно. А тя го бе изхвърлила. И с неговата загуба животът стана глух и монотонен.

А това също беше странно — никога не си беше представяла, че нещо може да направи живота й монотонен. Винаги бе имала завидната способност да умее да се забавлява. Дори и в компанията на Кларънс Дъмфривци, дори и заобиколена от Туомбли Бъруошовци, тя всъщност никога не бе скучала. А сега несъмнено скучаеше. Излиза, че като изключим онзи следобед с пътешествието с колата, цял живот е правила точно това. Пътешествието изникваше в спомените й като оазис сред пустиня, самотно бягство от едно глухо и невзрачно съществуване.

Прииждаха вълни от люде. Пронизителни и страдалчески вопли ехтяха из стаята, когато мъже, балансиращи с чинии майонеза, виждаха как до тях застрашително се опират гърбове на мъже, балансиращи с чинии пилешка салата. Горещината и врявата се съюзиха срещу Ан и я накараха да се почувства отмаляла. Смътно тя осъзна, че някой седи на стола срещу нея и се надигна да защити правата на отсъстващия Тоди.

— Съжалявам. Този стол е…

Гласът й секна. Сега не сънуваше. Цялото й тяло пламтеше, като че ли бе скочила в огън.

— О! — на Ан не й достигаше дъх.

За секунда това беше всичко, което успя да каже. Сърцето й биеше лудо и Съвестта й вече започваше да коментира жалкото треперене на устните й.

— Пълна грешка! — гълчеше я Съвестта й. — Този мъж не е нищо друго, освен случаен познат. Дръж се с него като с такъв. Кимни сдържано.

Ан не кимна сдържано. Тя продължи да гледа втрещено. А от другия край на масата новодошлият също гледаше втрещено.

Един млад мъж с очила, крепящ имането си в една чиния, се спъна в нечий крак и бухна тежко върху масата им. Нещо пльосна между тях.

— Котлетът ми, струва ми се — каза младият мъж, като си го прибра. — Ужасно съжалявам.

Той отмина и Ан намери сили да пусне една трепереща усмивка.

— Добър вечер! — изрече тя.

— Добър вечер.

— Пак се появяваш изневиделица, а? — каза Ан. — Винаги ли изникваш така от нищото?

Младежът не се усмихна. В него имаше нещо силно и решително. Създаваше впечатлението на човек, който бърза и няма настроение за празни приказки.

— Къде отиде онзи ден? — попита рязко той и сбърчи чело, като при неприятен спомен.

Ан събра всички сили, за да бъде сдържана и спокойна. Помисли си, че тонът му не й харесва. Говореше така, като че ли има някакви права над нея, като че ли тя му принадлежи. Това, каза си тя, я обижда, и то с право.

— Прибрах се вкъщи — отвърна тя.

— Защо?

— Не е ли мястото на жената у дома?

— Беше страшен шок да открия, че те няма.

— Съжалявам.

— Не можех да разбера къде си отишла.

— О, така ли?

„Това ли е правилният тон? — попита Ан Съвестта си. Точно това — отвърна Съвестта й. — Възхитително. Продължавай в тоя дух.“

— Между другото — попита Ан, — онзи мъж Смъркача ли се оказа?

Събеседникът й зяпна. За пръв път решителността му бе помрачена от нещо, което й заприлича на объркване. По лицето му плъзна червенина и очите му, вместо да пронизват нейните, се отклониха в друга посока.

— Слушай — каза неловко. — Искам да ти кажа нещо. Разбираш ли…

— Да?

— Мисля, че съм длъжен да…

Изглежда се колебаеше на ръба на някакво разкритие.

— Е? — подкани го Ан.

Още един млад мъж, този път без очила, забърса с хълбок масата и я разклати из основи.

— Страшно съжалявам. Там се е развихрила страшна буря. Господ да помага на бедните моряци.

Той се спря, за да гребне изпуснатата порция пилешка салата и после изчезна завинаги от живота им.

— Та какво казваше? — попита Ан.

Събеседникът й изглежда размишляваше по време на последното отклонение. На Ан й се бе сторило, че иска да направи някакво признание, но сега май се беше отказал.

— Нищо — каза той.

— Беше започнал, че ще ми кажеш…

— Не, нямаше нищо. Щях да кажа нещо, но сега не ми се иска.

— Трябва да си пазиш тайните, а? Е, беше ли все пак Смъркача?

— Не. Не беше.

— Радвам се.

— Защо?

Изражението на Ан претърпя внезапна и изненадваща промяна. Досега тя бе спечелила пълното одобрение на Съвестта си за хладната си резервираност. При този въпрос, обаче, направи жалка грешка. От хладна резервираност мина към смайващо откровение.

— Мислех си, че се излагаш на най-страшна опасност — промълви тя, почти без дъх. — Мислех си, че може да те убие.

— Ти си се тревожела за мен?

— Е, не е много хубаво за едно почтено момиче — каза Ан, като се съвзе — да се забърква в престрелки. Помисли за вестниците!

Възбудата затихна в очите на събеседника й.

— Това ли е всичко, за което те е било грижа?

— А какво друго би могло да има?

— Нищо лично в тревогите ти, а?

— Лично? — Ан повдигна вежди.

— Е, радвам се, че си постъпила мъдро и разумно — каза той, но в гласа му нямаше особено въодушевление — и си се измъкнала, преди да е станало напечено.

— Но не стана, нали — изтъкна Ан.

— Не — въздъхна той. Последва ново мълчание.

Между Ан и Съвестта й сега съществуваше истински разкол в мненията. Съвестта й казваше, че се е държала образцово в момент на изпитание. А Ан си повтаряше, че се е държала като идиот. Ако продължи още малко в същия дух, този мъж ще стане и ще си отиде завинаги.

„И много добре ще направи — каза Съвестта й. — Чудесен край на една злощастна връзка.“

— Така казваш ти! — каза Ан и стисна устни.

Събеседникът й беше взел бутилката шампанско и я разтърсваше възбудено — действие, което щеше да шокира и ужаси Тоди Малинг из основи, ако беше сред присъстващите. Но Тоди все още воюваше благородно там, където ръкопашният бой беше най-ожесточен.

— Разбира се, че се тревожех за теб — каза Ан импулсивно. — Казах това за вестниците, защото… Разбира се, че се тревожех за теб!

През мрачното лице насреща й премина светлина, така както слънчев лъч пробива завесата от облаци.

— Наистина ли?

— Разбира се.

— Искаш да кажеш, тревожила си се?

— Точно така.

— Наистина си се тревожила?

— Разбира се, че се тревожех.

Той се наведе напред.

— Да ти кажа ли нещо?

— Какво?

— Ами, това. Аз…

Той спря и възкликна стреснато. Нещо горещо и мокро беше паднало във врата му.

— Грешката — чу се весел глас зад него — е изцяло моя. Не трябваше да се опитвам да нося супа в такава блъсканица. Е, всичко, което мога да кажа, е че ужасно съжалявам. Има само едно успокоение — супата е страхотна.

Бери се обърна озверял. Един влюбен мъж не би могъл да изтърпи повече.

— Да се махаме оттук — каза през зъби. — Има нещо, което трябва да ти кажа. Тук не можем да говорим.

— Но мистър Малинг ще се върне всеки момент — каза Ан. Имаше чувството, че се подхлъзва и търсеше опора.

— Кой е той?

— Мъжът, който е с мен. Отиде да ми вземе нещо за ядене. Ако си тръгна, какво ще си помисли?

— Ако е като останалите мъже тука, не мисля, че изобщо е способен да мисли.

Той я поведе навън. Излязоха в малко преддверие. Отнякъде долитаха звуци от музика.

Бери затръшна вратата след себе си и се обърна към нея.

— Трябва да ти кажа нещо.

Ан имаше чувството, че той започва да се уголемява пред очите й. Изглеждаше огромен и страховит. А тя се чувстваше малка и уязвима.

— Разбира се, ще ме помислиш за луд.

Сега стоеше много близо до нея. Съвестта й кудкудякаше като кокошка и я подтикваше да се отдръпне. Ан не се отдръпна.

Той взе ръката й и тя видя как трепна, като човек, видял усойница на пътя си. Беше лявата й ръка и това, което беше зяпнал, се оказа пръстена на средния й пръст. Красив пръстен от платина и диаманти, за който лорд Бискъртън дължеше доста пари. Но в очите на младия мъж нямаше възхищение.

— Ти си сгодена!

Това не можеше да се нарече въпрос. По-скоро приличаше на обвинение. През Ан премина мимолетното, но все пак разкъсващо усещане, че е била уличена в акт неизразимо подъл и низък. Искаше да обясни, а беше толкова трудно.

— Да — промълви с тих, слаб, разкайващ се глас.

— О, боже!

— Да.

— Сгодена?

— Да.

Младият мъж дишаше тежко.

— Не ми пука! — повиши тон. — Искам да ти кажа…

Фоайето между ресторанта и Кристалната бална зала на хотел „Мазарин“ е може би, с изключение на самия ресторант, най-неподходящото място в цял Лондон за разговор на четири очи. Докато говореше, младият мъж усети някакъв нахалник да се вре в лакътя му. Този човек май желаеше да говори с него. Потупваше го по ръката.

— Извинете — повтаряше той.

Почти в същото време вратата на ресторанта се отвори широко и Ан, на свой ред, бе принудена да си признае, че на света има повече от двама души. Мястото като че ли започна да се пука по шевовете.

— А, ето те къде си! — каза Тоди Малинг. — Не знаех къде си отишла. Търсих те навсякъде.

Чувството, че я разкъсват на две, изпълни гърдите й. Усещаше се така, както в моментите, когато звънът на телефона я изтръгва от някакъв красив сън. Погледна през рамо. Младият мъж, който имаше да й казва нещо, стоеше с озадачено лице, зяпнал разсеяно в някого, когото тя разпозна като техния домакин — сър Хърбърт Басинджър. Сър Хърбърт изглежда му задаваше някакъв въпрос, а младият мъж очевидно се затрудняваше да му обърне внимание.

— Отмъкнах едно отлично пиле — продължи Тоди със скромната гордост на кръстоносец, свършил велики дела сред езичниците. — Също и малко салата. Хайде, ела.

Ан имаше добро сърце и не обичаше да наранява чувствата на хората. Като съзнаваше добре опасностите, на които Тоди се беше подложил, за да може тя да вечеря, оцени справедливостта на молбата му да го удостои с компанията си. Той бе воювал заради нея и почти бе пролял кръвта си. Не можеше да го отблъсне сега, не и в часа на неговия триумф. Да направи това, означаваше да срине цялата вяра на мистър Малинг в Жената.

Освен това, ще има достатъчно възможности да поднови прекъснатия разговор по-късно — на някое по-усамотено място. От загрижения начин, по който сър Хърбърт потупваше ръката на мистериозния й приятел, беше ясно, че трябва да е привилегирован гост. Ще го намери в Кристалната бална зала, когато успее да се отскубне от настоятелния Тоди.

— Добре, Тоди. Ти си герой. Води ме.

— Нали нямаш нищо против младият Бърти Уинч да хрупне малко храница на нашата маса? — попита неспокойно Тоди, когато минаха през вратата. — Трябваше да го привлека за съдружник. Налагаше се. Закотвих го на масата и му казах да варди пилето като бавачка. Иначе някой от тия дяволски пирати непременно щеше да го свие.

Междувременно Бери най-после успя да проумее, че този глас, който бръщолевеше в ухото му, отправяше въпросите си към него. И макар че още се чувстваше замаян, отговори вежливо.

— Разбира се. Абсолютно. Без съмнение.

Гласът не изглеждаше да е останал доволен. Даже нещо повече — от недоволен стана направо възмутен. Повиши тон раздразнено.

— Питам те — каза, сега вече определено свадливо — кой, по дяволите, си ти, откъде, по дяволите, идваш и какво, по дяволите, си мислиш, че правиш тук? Не те знам и бих искал да видя поканата ти, моля.

Бери излезе от бляновете си. Има време за мечти и време, когато трябва да излезеш лице в лице с житейските проблеми и да ги решиш. А въпросната ситуация се очертаваше да бъде доста проблематична. Като мигаше на парцали през златната мъгла, която обгръща влюбения, той забеляза някакъв румен дребосък на средна възраст с моржоподобни мустаци и раздвоена брада. Мустаците се подрусваха, а двете половини на брадата трепереха неприязнено и враждебно.

— Моля? — попита Бери.

— Няма какво да ме молиш — отговори новият му познат. — Покажи ми поканата си.

Като гледаше Бери така, като че беше излязъл от канала и като се обръщаше към него с тон, който някой злобен надзирател в затвора би приложил към престъпник, сър Хърбърт Басинджър несъмнено си имаше своето право. През този сезон на сбирките на Обществото беше избухнала епидемия от това, което на практика се нарича натрапничество. С други думи, голям брой от съвременната младеж се появяваха на баловете, смучеха шампанско като прахосмукачки, танцуваха докато им се подуят глезените — и всичко това без покани. Домакините бяха започнали да протестират срещу тази практика и сър Хърбърт Басинджър, който си изпати доста на предишния си голям бал, даден по-рано през годината, се бе заклел тържествено, че този път ще бъде безкомпромисен. Затова бе изискано от гостите да носят поканите си и да бъдат готови да ги показват при поискване.

— Покана? — замисли се Бери, като че ли думата му беше непозната.

— Покана.

— Всъщност, истината е… — смотолеви Бери.

Тази маневра в разговора подсказа на сър Хърбърт това, което искаше да знае. Само гузните и грешните започват с въпросната фраза. Вече доволно сигурен, че не изхвърля от танците някой потомък на благородна фамилия, чието лице по някаква случайност е забравил — или още по-лошо, някой автор на клюкарска рубрика от вестниците — той разкри намеренията си.

— Настоявам незабавно да напуснеш.

— Но…

— Вън! — сър Хърбърт съкрати процедурата.

— Но аз трябва да говоря с…

Моржоподобните мустаци трепереха като житна нива на вечерен ветрец.

— Ще напуснеш ли, или да извикам полиция?

Бери видя, че трябва да е любезен и чаровен. Все още не знаеше името и адреса на своята богиня от колата, а този човек можеше да го информира. Той му пусна една подкупваща усмивка.

Не мина добре.

— Не ми се хили! — прогърмя сър Хърбърт Басинджър.

Дори и филтриран през мустаците, гласът му накара Бери да подскочи десетина сантиметра. Изтри подкупващата усмивка от лицето си. Събеседникът му беше железен. Освен това заболяха го бузите.

— Ще си отида — каза той уверено. — О, да, ще си отида. Разбира се, отивам си. Ясно, нямам работа тук. Ще си отида, да. Влязох, само защото видях някого, с когото исках да говоря, да се качва с асансьора. Ако само ми разрешите да вляза в ресторанта и да разменя две приказки с…

Сър Хърбърт имаше навика, ако някой го разбъзика, да прибягва до речник собствена изработка. Точно това направи и сега.

— Я спирай с това врън-дрън!

Бери продължаваше да е любезен и чаровен.

— Разбира се, но ако бихте могли само да ми кажете името й…?

— Стига меца-вреца!

— Името й? — настоя Бери. — Трябва да знам името й. Ако само бъдете така любезен да ми кажете името й…

— Престани, ако обичаш, да се тепкаш-мепкаш и се измитай оттука!

Няколко момчета в пъстри униформи от обслужващия персонал бяха вече изникнали и заели позиции. Всички гледаха Бери мрачно и свирепо, както барманите гледат побойниците в бара. С неохота той разбра, че нищо повече не може да се направи. Беше си изстрелял патроните. Една свада, колкото и да отговаряше на обърканите му чувства, бе немислима.

— Много добре — каза накрая.

И без повече врън-дрън, теп-меп или мец-врец, той се обърна и тръгна мълчаливо по стълбите. Не може да се каже, че го направи с жест, изпълнен с достойнство. Но като за човек, чиято чувствителна душа е била омотана с въжета и изритана през вратата, това беше най-доброто.

3.

Когато Бери стигна до Мълбъри Гроув, светлината в дневната на „Горски замък“ му подсказа, че лорд Бискъртън е още буден и без съмнение нетърпелив да се поразговори. Прозорецът беше гостоприемно отворен. Бери похлопа и скочи вътре.

— Е? — попита Бисквитата. — Как си прекара?

Той оглеждаше приятеля си втренчено. Съзря нещо странно в поведението му — някаква непривична светлинка в очите, някакво сдържано въодушевление, като на човек, вкусил благата на Рая. Това, помисли си Бисквитата, едва ли се дължи на участието му в банкета на Бившите ученици. Затова потърси причината другаде.

— Какво ти се е случило, мошенико? Ти направо хвърчиш в облаците. Да не си спечелил мангизи, или друго?

Бери седна, изправи се, седна, изправи се, седна отново и пак се изправи. Държеше се възбудено и домакинът му не го одобри.

— Задръж! — изкомандва Бисквитата. — Паркирай се някъде, дявол го взел. Зави ми се свят от теб.

Бери чучна на крайчеца на канапето. Като че ли не искаше да се обвърже окончателно със седящата позиция и поддържаше готовност във всеки момент да може да скочи до тавана.

— Ето така — съгласи се Бисквитата. — Сега ми кажи всичко.

— Бисквита — започна Бери, — случи се най-невероятното нещо. Има едно момиче…

— Момиче, значи? — това заинтригува Бисквитата. Започна да му просветва. — И коя е тя?

— Какво? — вниманието на Бери блуждаеше.

— Казвам, коя е?

— Не знам.

— Как се казва?

— Не знам.

— Къде живее?

— Не знам.

— Да знаеш, че си далече от енциклопедията, старче. Къде я срещна?

— Първо я видях в един ресторант.

— После?

— Гледахме се.

— И после?

— После продължихме да се гледаме. Беше в деня, когато ти носеше оная брада, Бисквита. Спомняш ли си?

— Спомням си.

— Бях направо отчаян. Разбрах от пръв поглед, че това е единственото момиче, което някога ще обичам…

— Ех, вие момчета! — подхвърли Бисквитата с разбиране.

— И как, за бога, можех да се запозная с нея? Това беше проблемът.

— Така е винаги.

— Когато излязох на улицата, я видях да се качва в колата си. И внезапно ме осени вдъхновение. Скочих при нея и й казах да те следва.

— Да ме следва? Как така мен? Какво общо имам аз?

— Ти беше отпред с твоята кола.

Интересът на Бисквитата нарасна.

— Да не искаш да кажеш, че това се е случило в деня, когато ти обядва в „Бъркли“, а аз изпробвах оная проклета растителност.

— Разбира се. Точно това казвам.

— Тогава, чудно, кое е било това момиче — замисли се Бисквитата. — Не си спомням нещо особено по женска линия. Както и да е, да не се отклоняваме. Скачаш в колата й. И какво става после?

— Ти потегли, а ние потеглихме след теб.

— Имаш предвид, че тя каза само „Да, сър!“ и натисна газта? Бих си помислил по-скоро, че е извикала полиция и двама доктори от лудницата, за да те закарат там, където ти е мястото.

Бери се поколеба. Бяха стигнали до единствения момент от неговия романс, върху който не искаше да се спира. На никой влюбен не му е приятно да си спомня, че мами момичето, което обича. В един момент, докато бяха в ресторанта на хотел „Мазарин“, той се беше решил на пълна изповед. После промени решението си и съвестта го глождеше.

— Ами, всъщност, Бисквита — започна да го мотае той, — аз я излъгах.

— И какво я излъга?

— Казах й, че съм от Тайните служби.

Бисквитата се втрещи.

— Ти… какво?

— Казах й, че съм от Тайните служби. Разбираш ли, това обясняваше защо искам да те следва.

— Защо пък? За кого ме взехте?

— Казах й, че си шеф на една голяма кокаинова шайка.

Бисквитата беше много благодарен.

— Трябваше да обясня по някакъв начин защо нахълтвам така в колата й.

— И какво стана, когато й каза, че си я будалкал?

— Не съм й казвал.

— Оставил си я да мисли, че си от Тайните служби?

— Да.

— Да те поживи, Господ, момко! Това е най-хубавата приказка за лека нощ, която съм чувал от месеци насам. Значи, тя още си мисли, че си от Тайните служби? Не можа ли да й обясниш по-късно?

— Не. Разбираш ли, случи се следното. Когато излязох от кръчмата, нея я нямаше. Колата й беше изчезнала. Заминала си. Но тази вечер я срещнах отново. Имаше танци в „Мазарин“ и когато излизах от банкета, я видях да се качва в асансьора. Последвах я и я намерих в ресторанта. Тъкмо се разприказвахме, и ето, че се появи човекът, който давал партито и бях изхвърлен като мръсен парцал.

Бисквитата взе да издава съчувствени звуци.

— Но преди това да се случи… имах време да видя… Искам да кажа… — Бери започна да говори несвързано — забелязах нещо в очите й… Начинът, по който ме гледаше… Струва ми се, че ако имах само още една минута… Говоря за начина, по който ме гледаше, разбираш ли…

— Абе, кажи с две думи. Свали ли я? — попита Бисквитата, който искаше приказката му за лека нощ да е ясна и точна.

Бери потрепери. Тази отвратителна фраза го изпълни с негодувание.

— Бих искал да не…

— Един мъж или сваля мацето, или не го сваля — настоя Бисквитата. — Тука няма половинчати работи. Е, свали ли я?

— Мисля, че беше… доволна да ме види.

— А-а! И какво, ти я попита за името й?

— Не.

— Не си?

— Нямах време.

— Попита ли я къде живее?

— Не.

— А тя попита ли те за твоето име?

— Не.

— Попита ли те къде живееш?

— Не.

— И какво, по дяволите, сте си говорили? — учуди се Бисквитата. — За ситуацията в Русия?

Бери сключи ръце развълнувано. Тогава изникна някакъв неприятен спомен и лицето му помръкна.

— Има нещо, което разбрах за нея. Сгодена е.

— Сгодена?

— Да. Не се безпокоя, че няма да я намеря. Защото знам, че ще я намеря. Но ако е сгодена…

Той спря унило и се загледа в килима.

— Смяташ, че един Конуей не може да се натрапва между това момиче и някой си неизвестен тип, който без съмнение я обича предано?

— Да. И все пак…

— Все пак твърдо смяташ да го сториш?

— Да.

— Съвсем правилно.

— Наистина ли мислиш така?

— Разбира се — Бисквитата беше категоричен. — Всички методи са честни в любовта и във войната, нали така? Представям си го другия тип. Слабоват дългун с обратна захапка и монокъл. Не бих се тревожил за него. Мили боже! Човек не може да мисли за чувствата на някой нещастник в момент като този. Сигурно е някой като Мървин Флок.

— Кой е Мървин Флок?

— О, само една конска муха. Познат на мой приятел. По всеобщи сведения, един от най-неприятните видове проказа в човешки облик. Слушай ме, старче, този не трябва да те тревожи. Ти само давай напред. Имаш си достатъчно трудности и без да трябва да се кахъриш за някакво съмнително земноводно.

Бери дари своя приятел с най-признателния си и почтителен поглед. Неговите думи бяха мехлем за изтерзаната му душа.

— Радвам се, че мислиш така — каза му той.

— Радвам се, че се радваш — отвърна Бисквитата любезно.