П. Г. Удхаус
Големи пари (6)

1.

Едва ли може да се очаква, че изчезването на лорд Бискъртън от обичайните му свърталища ще остане незабелязано и неоплакано от населението на този малък свят. Хоус и Доус го почувстваха осезаемо. Също и Дайкс, Дайкс и Пинуийд, и останалите кредитори. Те или техни представители се отбиваха всеки ден в празното гнездо, само за да бъдат информирани от Венър, верният прислужник на Бисквитата, че Негова светлост е напуснал града и че е в невъзможност да каже кога ще се върне. При което те напускаха с овесени носове и с чувството, което много поети са изпитали на гърба си, че няма трагедия по-голяма от трагедията на изгубената душа.

Граф Ходсдън беше един от онези люде, опечалени от бягството на младежа. Той отиде при сестра си, за да поговорят за това.

— Ъ-ъ… Вира.

Лейди Вира Мейс вдигна грациозната си ръка.

— Не, Джордж, нито пени повече!

Аристократичното спокойствие на лорд Ходсдън бе разтърсено от спазъм на справедливо раздразнение.

— Я не размахвай така ръцете си към мен — захапа я той. — Да не си полицай на кръстовище.

— Не съм и гише „Заеми“.

— Не съм дошъл да търся заем — викна Негова светлост разпалено. — Дойдох да обсъдим тая лудост на Годфри.

— Неприятно е, че Годфри трябваше точно сега да пипне заушка — каза лейди Вира, която бе справедлива жена, — но не виждам…

Лорд Ходсдън скръцна със зъби зад сивия си мустак. В детските години би намерил отдушник за чувствата си, като шляпне сестра си по бузата или като й дръпне плитката. Лишен от тези средства на успокоение поради необходимостта да спазва духа на „Благородството задължава“ и поради факта, че по фризираната глава на лейди Вира няма плитки, той ритна един стол. Кракът се отчупи и графът се почувства по-добре.

— Я зарежи тоя дяволски стол — отсече той, когато лейди Вира взе да оплаква лакираните трески. — Това е много по-важно от някакви си столове. Бях в апартамента на Годфри и изкопчих истината от онзи негов прислужник, Венър ли, що ли. Момчето няма заушка. Преместил се е в покрайнините.

— Преместил се в покрайнините?

— Преместил се в покрайнините. Под името Смит. В някакъв си „Прасковен рай“, находящ се във Вали Фийлдс, улица Мълбъри Гроув. Така ми каза Венър. Препраща му там писмата.

Лейди Вира забрави стола.

— Той откачил ли е? — извика тя.

— Не — лорд Ходсдън се наложи да признае. — Прави го, за да избегне местния съд от, ако не се лъжа, поне стотина търговци. Като се има предвид това обстоятелство, поведението му е разумно. Във всеки случай, много по-добре е от това да броди из Лондон с фалшива брада, а той точно това беше намислил. Смахнатото обаче е това, че е казал на момичето за заушката.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Ами размърдай си мозъка, по дяволите. Ан може да е приела предложението му в изблик на някакъв краткотраен каприз, и беше жизненоважно Годфри да не допуска тя да размисли и съжали. А какво, той отива и й заявява, че има заушка. Заушка! От всички гадни, пъклени болести — най-гнусната е тази. Колко дълго мислиш това момиче ще лелее мечтата си за своя рицар, щом всеки път, когато си помисли за него, си го представя като противен субект с лице като футболна топка и вероятно омотано цялото в шал? Не бих се учудил, ако вече се е разколебала.

— Джордж!

— Направо да полудееш. Когато има поне сто неща, които можеше да й каже. Ето от това кръвта ми кипва. Ако се беше консултирал с мен, щях да му предложа хиляда алтернативи. Можеше да каже, че се кани да влиза в Парламента и трябва да отиде да живее в този отвратителен квартал, за да прикотка избирателите. Тя никога нямаше да го заподозре. Или можеше да изнамери някакъв умиращ роднина в Ирландия или Мантон, или Мадейра. Но, не! Трябваше да иде и да каже, че се е подул като балон и пази леглото в апартамента си. Не бих се учудил, ако момичето вече си е променило решението. Ти я виждаш всеки ден. Как е тя? Замислена ли е? Засичала ли си я да размишлява много напоследък? Да се вглъбява? Като момиче, което прехвърля нещата в главата си и е на път да стигне до заключението, че е направило голям гаф?

Лейди Вира трепна.

— Странно е, че казваш това, Джордж!

— Изобщо не е странно — отвърна лорд Ходсдън. — Всеки разумен мъж, който гледа напред, би го казал. Какво те кара да го намираш за странно?

— Тя наистина е замислена напоследък. Много замислена.

— Мили боже!

— Да. Забелязах го. Вече няколко пъти в последно време, когато вечеряме у дома, виждам как на лицето й се появява странно унесено изражение. Познавам това изражение от очите на скъпия ми Шам-поан, когато чуе зад вратата дрънченето на чашите за кафе. Толкова обича захар миличкият.

— Я не ми говори сега за Шам-поан — лорд Ходсдън направо се разяри. Той не беше почитател на пекинеза на сестра си. — Ако имаш да казваш нещо за Шам-поан, кажи го на ветеринаря. За момента бъди така любезна да се концентрираш върху това момиче, Ан Муун.

— Просто казах — защити се сестра му, — че съм виждала същия поглед в очите на Шам-поан, когато мисли за захар. Като че ли сънува някакъв хубав сън.

— Но, по дяволите, тогава всичко е наред. Искам да кажа, ако става дума само за хубави сънища…

Лейди Вира пречупи крехките му надежди. Лицето й беше много строго.

— Но, Джордж, разсъждавай с главата си. Кое момиче, мислейки за Годфри, ще изглежда, като че ли сънува хубав сън?

— О, боже, разбира се. Точно така. Искаш да кажеш…? — изви глас Негова светлост и се разтрепери от главата до петите, когато ужасяващото значение на думите просветна в мозъка му. — Нали не искаш да кажеш…?

Лейди Вира кимна мрачно.

— Да, искам. Мисля, че Ан е срещнала друг.

— Втрещен съм, Вира!

— Но аз наистина вярвам, че точно това се е случило. Тя остави у мен впечатлението, че се колебае за нещо. И за какво друго ще се колебае, ако не за това дали не е направила грешка, като е приела предложението на Годфри и дали не е по-добре да разтури годежа и да е свободна за този нов мъж?

Лорд Ходсдън се бореше храбро срещу цяло море от страхове.

— Не говори за „този нов мъж“, като че ли наистина съществува. Не можеш да знаеш. Ти само душиш като пекинеза си.

— Аз имам женска интуиция, Джордж. Освен това…

— Но кой ли може да бъде? Къде може да го е срещнала? Знам, че всеки ден излиза на обяд, и на вечеря, и на танци и среща хиляди мъже, но те всички са копия на Годфри. Изобщо не мога да различавам тия днешни младежи. Никой не може. Всички изглеждат еднакви и мислят еднакво, и приказват еднакво. Абсурдно е някой от тях изведнъж да я е омагьосал така непреодолимо. Ако е ходила на турнир по борба или нещо подобно и там внезапно си е паднала по някой трактороподобен тип заради издутите му мишци, то бих разбрал. Борческа натура някаква. Но защо едно момиче ще сменя първия Бискъртън с втори Бискъртън? Като казах преди малко, че може да замисля скъсване на годежа, изобщо не ми беше хрумвало, че ще има намерение да се омъжва за друг. Само се опасявах, че е възможно да отпрати Годфри по живо по здраво и да се върне в Америка.

— Добре тогава, нека да ти разкажа нещо много любопитно, Джордж. Спомняш ли си деня, когато заведе Ан на обед в „Бъркли“?

— И какво за него?

— Случайно срещнах лейди Винъбълс същата вечер и тя ме попита кой е бил младежът, с когото Ан е карала колата по Пикадили. Каза, че не го познава, а тя познава всички млади мъже в Лондон.

— Какво!

— Много симпатичен мъж, така каза, с решително, красиво лице. Със сигурност не го била срещала. А, както казах, лейди Винъбълс дава толкова много партита в стремежа си да ожени Хариет, бедничката, че досега не е останал един-едничък младеж в Мейфеър, когото тя да не познава. Взима пълен списък от Бюрото по преброяване на населението и работи усърдно по него. Така че, ако наистина е видяла Ан с някого, то никой нищо не знае за него — за този твой борец, например.

Лорд Ходсдън крачеше из стаята. После седна рязко.

— От думите ти ме полазват тръпки, Вира.

— Съжалявам. Само ти казвам.

— А за Годфри се знае, че е на легло със заушка! Какво да правим?

— Първото нещо е да се видим с Годфри и да му се каже, че като стои настрана, рискува съвсем да загуби Ан. Кредитори ли, търговци ли, не знам си какви, но мисля че той трябва да се върне.

— Как би могъл да се върне? Нали момичето го мисли за болен.

— Може да каже, че докторът е сгрешил. Много неща могат отначало да изглеждат като заушка. От зъбобол също се надуваш.

— Или простуда на лицевите мускули — вдъхнови се лорд Ходсдън.

— Да, това ще свърши работа.

— Но какво ще стане с всички тия преследвачи, които искат да го вкарат в съда?

— Нещо може да се уреди с тях. След като знаят, че сега е сгоден за дъщерята на милионер…

— Да, това е вярно.

— Поне трябва да влезе във връзка с Ан, при това незабавно. Така че може при всички случаи най-малкото да й пише. Може би ако тя продължава непрекъснато да получава писма от него, това ще помогне. Мисля си, че наистина може да замине за Париж, а после и тя да отиде там.

— Откъде пари за това?

— Мога да се справя.

— Можеш? — лорд Ходсдън я погледна жадно. — Тогава, докато сме на въпроса…

— Не — отсече лейди Вира. — Казах, че мога да се справя с пътуването на Годфри до Париж, но отказвам да субсидирам теб, Джордж.

— Искам само двадесет лири.

— Когато напуснеш този апартамент, все още ще си ги искаш.

— Не са много — въздъхна лорд Ходсдън скръбно. — Двадесет лири. Добре де. Няма да се срути света, ако попитам, нали?

— Винаги ми е приятно, когато питаш, Джордж. Заповядай по всяко време. Винаги, когато ти трябват пари, идвай да ме питаш. Разбира се, няма да ги получиш.

Лорд Ходсдън подръпна мустака си.

— Та значи, да оставим засега този въпрос. Мислиш, че трябва да ида и да се срещна с Годфри?

— Намирам го от първостепенно значение. Ан е много импулсивно момиче и даже сега може да е твърде късно.

— Бих искал да не говориш така, Вира — каза лорд Ходсдън раздразнено. — Като че ли ти доставя удоволствие да виждаш нещата в черни краски. Е, добре тогава. Ще отида до тоя дяволски квартал. Или да му напиша писмо, а?

— Не. Ти се изразяваш толкова лошо в писма. Никога няма да разбере колко е важно. Тръгвай веднага за Вали Фийлдс и се виж с него лично.

— А пари за таксито?

— Какво такси?

Лейди Вира намери разписание на влаковете и започна бързо да го прелиства. Лорд Ходсдън я наблюдаваше с растяща неприязън. Той имаше своите закостенели старомодни представи как една сестра трябва да се държи с брат си, а неговата беше направо обида за тях. И тъкмо си бе позволил да се отплесне в мечтания за една прекрасна приказна сестра, чиито основни качества са огромна банкова сметка, чекова книжка, ръце, които я сърбят да драска по нея и дълбока обич към брат си, когато гласът й го върна към жестоката действителност:

— Редовни влакове от гара Виктория — прочете лейди Вира. — Така че по-добре тръгвай веднага. И се постарай, ако успееш изобщо, да не оплескаш нещата. Цената за първа класа е един шилинг и едно пени.

— О? Сигурна ли си — рече лорд Ходсдън горчиво, — че не би искала да пътувам в трета класа?

— Можеш да правиш каквото ти е угодно, Джордж — каза лейди Вира без да повишава тон. — Нали ти си плащаш билета.

2.

Красотата на лондонските покрайнини, която така впечатли сина и наследника на шестия граф Ходсдън при неговата първа среща с нея, имаше доста по-слаб ефект върху самия него. Още от самото начало на експедицията светът му се виждаше черен и Вали Фийлдс не направи много, за да промени това. Всъщност, първата стъпка на графа при слизането от влака беше да почете Вали Фийлдс с поглед, от който да ти настръхне косата. После, като се осведоми от пазача на гарата за улица Мълбъри Гроув, той се отправи натам с натежала глава.

Бери Конуей би могъл да вземе разстоянието от Мълбъри Гроув до гарата за около осемдесет и три секунди. На лорд Ходсдън, като на по-бавен спринтьор, му трябваха повече. Както и да е, като спираше често-често, принуден от топлината, за да вдигне сивия си цилиндър и да попие с кърпичка потта от челото си, най-накрая той стигна Бенджафийлд Роуд, на ъгъла на която се намираше кръчмата, сторила се толкова привлекателна на лорд Бискъртън в деня на пристигането му. На това място, забравил окончателно инструкциите, които получи на гарата, графът се запъна, объркан и загубен.

От мястото, където стоеше, до портите на „Прасковен рай“ бяха има-няма двеста метра. В неведение относно това, той се огледа наоколо, търсейки помощ, и забеляза мъж с платнено кепе и с рамене на титан, които подпираха стените на кръчмата. Той смучеше замислено една празна лула и когато лорд Ходсдън наближи, го изгледа така, като че ли му е изял десерта. Истината бе, че мускула на секундата възневидя сивия цилиндър на този от по-горно социално стъпало.

Нищо в живота на големия град не е по-комплицирано от избора на подходящата шапка, влизаща в употреба в различните сектори на града. На Бонд Стрийт или Пикадили сивият цилиндър е шик, последен писък на модата, самата елеганция. Във Вали Фийлдс, отдалечен на десетина километра, същият е ексцентричност, та да не кажем и примитивизъм. На Кралския хиподрум в Аскът^[1] цилиндърът на лорд Ходсдън би обрал овациите. Подпийналият бираджия с кепето, обаче, го прие като лична обида. Като че ли почувства, че мъжката му гордост и достойнство са били погазени от този сив цилиндър.

Ето защо може да се каже, че между лорд Ходсдън и мъжът с кепето още от самото начало не се породи идеална симпатия.

— Искам да стигна до Мълбъри Гроув — каза лорд Ходсдън.

Мъжът, без да променя поза, го изгледа на кръв. За минута се блещи насреща му. После кимна отсечено.

— Дадено. Кво чакаш още.

Графът се опита да бъде по-ясен.

— Можете ли… ъ-ъ… да ме упътите към Мълбъри Гроув?

Още един кръвнишки поглед. Той опипа лорд Ходсдън щателно от главата до петите и обратно. Като стигна пак до главата, спря.

— Как й се вика на тая капа, дето я имаш отгоре? — попита мъжът вледеняващо. — Хубава капа, няма що.

Лорд Ходсдън не беше в настроение да си бъбри за шапки. Въпреки слънчевите лъчи, светът все още му беше ад. Това чувство ферментираше у него постепенно още от вратата на Вира.

— Не закачай сега шапката ми! — изсъска свирепо той.

На мъжа обаче темата му се нравеше. Той продължи да опява:

— Глей го това, градския чиновник, кво си слага в днешно време — в думите му личеше явно неодобрение. — Направо да ти се пригади. В Москва това няма да го търпят. Не, нито и в Ленинград. Буржоа, ето това сте всички вие, барабар с цилиндрите ви. Знаш ли ти кво шеше да ти се случи в Москва? Някой — а може и самият Сталинг шеше да доде, да ти фърли едно око на цилиндъра и да ти рече: „Абе ти кво, буржоа такъв, се дуеш като пуяк с тоя цилиндър?“. И щеше…

Тук лорд Ходсдън го подмина. Поради това загуби вероятно много ценна и интересна информация за нравите и обичаите в Москва, но затова пък се освободи от компанията на човек, на когото никога не би погледнал като на приятел. До кръчмата в една локва стоеше малко момче и графът се обърна към него:

— Накъде е Мълбъри Гроув, млади ми момко? — попита той твърде сърдечно за човек с жажда за кръв в сърцето и с кръвно налягане бая над нормалното. — Ще ти бъда много благодарен, ако ме осведомиш.

На любезността бе отвърнато с любезност. Младият му момък спря да се плацика, извади си ръката от водата и посочи.

— Ей, там е, сър, и първата наляво — каза вежливо то.

— Благодаря. Благодаря. Благодаря.

Той се насочи в указаната посока, като хвърли на мъжа с кепето укорителен поглед. Не може само с очи да се кажат много неща, но това, което графът искаше да предаде бе, че се надява кепето да е слушал и съответно да се е впечатлил от примерните обноски на момчето, което макар и по-младо с толкова много години, може да послужи за образец на поведение. През главата му мина една бегла идея да се върне и да даде на услужливото дете едно пени, но тя веднага бе изоставена в полза на далеч по-разумното и делово решение да продължи и да не прави нищо подобно. И все пак, почти беше се наканил да се обърне и да дари младия момък с една усмивка, когато изведнъж нещо извънредно твърдо го светна отзад между плешките. Беше камък. И като се завъртя назад, видя младия вежливец, който си плю на петите и търти нагоре по улицата.

Лорд Ходсдън беше поразен. За секунда случилото се му се стори невероятно. Ако знаеше, че учтивото хлапе и мъжът с кепето са баща и син, би могъл да заключи, че омразата в сърцето на бащата към сивите цилиндри ще тече и в кръвта на сина. Просто въпрос на наследствени инстинкти. Но той не знаеше това. Всичко, което си мислеше за въпросната кръв на сина бе, че я иска пролята. С това намерение стартира успешно и макар че не беше тичал от години, скоро пердашеше по улицата с бърза крачка — крачка твърде изтощителна за младия момък, когото настигна в първите десет метра.

Съществуват две мисловни школи, разглеждащи правилния метод на разправа с малки деца, които хвърлят камъни по по-възрастните и по-видните от тях на обществени места. Според едната въпросният метод е ритник отзад, а според другата — удар по главата. Лорд Ходсдън, който не беше тесногръд, приложи и двата метода. За човек, приключил с ударите по главата и ритниците отзад още в ранните си итънски години, той се прояви забележително добре. Около половин минута работи усилено по въпроса, после, малко позадъхан, се обърна и пое отново в направление Мълбъри Гроув.

Чувстваше се странно въодушевен. Като че наранената му душа бе намазана с някакъв целебен балсам. За пръв път този следобед изпита някакво тихо щастие. В резултат на спонтанната тренировка, озлоблението му се беше изпарило. В гърдите му затрептя желание да си свирне и тъкмо оформяше устните си по необходимия начин, когато чу глас до себе си.

— О-хой! — подвикна гласът.

Беше кепето. Вървеше редом до лорд Ходсдън е извадена лула и силно ухаещ на бира. Очите му щяха да изхвръкнат и в тях гореше червен пламък, като огън, наблюдаван през пушека. От бойното поле се чуваха пронизителните вопли на ранения.

— Що ти трябваше да удряш хлапето, а? — попита кепето.

Графът не отговори. Не че гатанката беше много трудна. Не, той имаше превъзходен отговор. Но не му се нравеше идеята да си излива душата пред тоя тип. Затова продължи да върви мълчаливо.

— Що ти трябваше да удряш моя малък Хърбърт, а?

Лорд Ходсдън подскочи като ужилен. Моя малък Хърбърт? За пръв път у него се породи подозрението, че някакви роднински връзки обединяват двамата. Това, което в началото му се бе сторило като обикновено любопитство на непознат, сега започваше да придобива зловещо значение в качеството си на недоволни излияния на едно бащинско сърце. С крайчеца на окото си той метна един поглед към придружителя си и му се прииска да не беше толкова лесно да го види. Типът направо си беше досами него.

Шестият граф ускори крачка. Започваше да осъзнава с безпокойство пустинния характер на местността. Никъде не се виждаше полицай. На място като това, помисли си горчиво, сигурно има само един униформен и той трябва да е откъртил някъде, вместо да изпълнява дълга си и да се труди за благото на обществото. За секунда в плахата душа на лорд Ходсдън се прокрадна язвително чувство към кварталната полиция.

Но не беше възможно да мисли по-дълго за каквото и да било освен за неприятния тип, който продължаваше да върви рамо до рамо с него. Сега от устата му започна да се чува несвързано ръмжене. Негова светлост улови думите „градски чиновници“ и „буржоа“, повторени твърде често, за да не го обезпокоят. При всякакви други обстоятелства, защото той бе дух горд и честолюбив, би се възпротивил да бъде взиман за градски чиновник, още повече, че недоразумението бе особено тревожно поради явното неодобрение на придружителя му към въпросната социална прослойка. А това неодобрение стана направо демонстративно, когато кепето започна да говори злорадо за рязане на глави и стъпкването им в калта, нищо че — или по-скоро, още повече поради факта, че са се накичили със сиви цилиндри. Това, доколкото лорд Ходсдън можеше да проследи мисълта му, беше начинът, по който изглежда би действал Сталинг в Москва, а което е добро за Сталинг, признаваше си открито кепето, бе добро и за него.

В момента, когато, осенен от нова идея, типът започна да се колебае дали да натика Негова светлост в калта или да го побие на кол, лорд Ходсдън от бърз ход го удари категорично и неприкрито в бяг. Вече бяха подминали завоя и в полезрението му се появиха няколко къщи, където, така му се стори, можеше да потърси убежище.

С едно внезапно бързо движение равният му тръст се обърна в галоп.

Интересно как Съдбата понякога използва един и същи обект за две различни цели. Сивият цилиндър на графа стана причина за деликатната му ситуация и точно този цилиндър сега го извади от нея. Защото в момента, когато той си плю на петите, цилиндърът подскочи от главата му и се търколи на пътя. Придружителят, макар и вложил цялото си сърце и душа в свещената война, бе все пак крехко човешко същество и не можа да устои на изкушението. Шапката се отдалечаваше, подскачайки, а мъжът с кепето, след само една секунда колебание, хукна да я преследва.

Сгащи я в канавката и й удари един шут. После я настигна и я ритна отново. Накрая скочи връз нея с двата си крака и като финал я шутира за трети път. Като уреди тая работа, се огледа наоколо и съзря пешовете на „градския чиновник“ да изчезват със страшна скорост зад портата на последната къща в края на улицата. Като го последва бързо, той мина през портата, върху която имаше надпис „Горски замък“ и като не намери нищо интересно, забърза към задния двор.

Но и тук нямаше жива душа. Спря за секунда и се замисли.

В моменти на грозяща опасност мозъчните клетки работят на бързи обороти. В началото лорд Ходсдън имаше намерение да се приближи с достойнство до някоя от входните врати, да позвъни, да попита за господаря на къщата и да го информира, че е преследван по най-застрашителен начин от някакъв грубиян, при това пиян като мотика. После евентуално да бъде поканен в дневната и да остане там в удобния стол, докато домакинът телефонира за помощ в полицейското управление. Но целият този план трябваше да бъде изхвърлен на боклука.

Очевидно нямаше време да се мае и да звъни по звънците. Трябваше да се изготви нов вариант. При влизането на лорд Ходсдън в градината този вариант още не беше готов, но изведнъж блесна в съзнанието на графа, когато завиваше зад къщата и видя отворен прозорец на приземния етаж. Той се гмурна в него така чевръсто, че ако някой заек го беше наблюдавал, щяха да му дойдат една-две идейки за опресняване на техниката. А когато преследвачът също влезе в градината, графът вече се спотайваше на четири крака в стаята.

За момент събитията застинаха в този вид. Трудно е да се каже колко дълго щяха да останат така. Кепето не беше скоростен мислител и кой знае колко щеше да му е нужно, за да огледа и направи нужното заключение. Случи се обаче така, че у шестият граф се породи непреодолимия подтик да надигне глава и да подаде нос от прозореца, за да види какво става навън в големия свят. Първото нещо, което съзря, беше своя преследвач, а той пък за беда гледаше точно в тази посока.

В следващия момент блажената тишина на Мълбъри Гроув бе разтърсена от решителен боен вик, а в още последващия лорд Ходсдън вече беше затръшнал прозореца и го залостваше. Тогава за известно време двамата представители на трудовата класа и на стария режим стояха опулени един срещу друг пред стъклото като редки риби в съседни аквариуми.

На лорд Ходсдън пръв му додея този спектакъл. В последния четвърт час се беше нагледал на типа с платненото кепе и сега се чувстваше преситен. Дори и през стъклото кървясалите очи на другия святкаха така заплашително, че на графа му се искаше да стои колкото се може по-далеч. Затова той отстъпи бързо на заден ход и се озова в някакъв коридор. В края на тоя коридор беше входната врата, а пред нея имаше окачалка за шапки, от която, като глави на буржоа, изкусно набодени на шиш след Революцията, стърчаха разни шапки. При вида на тези шапки умът на Негова светлост видя нещата в нова светлина.

До този момент загубата на сивия цилиндър не се бе отразила тежко на лорд Ходсдън. Подсъзнателно, разбира се, той я чувстваше, но едва сега това крушение го зашемети с пълна сила. При вида на окачените шапки за пръв път схвана голотата на темето си и за пръв път си даде сметка за необходимостта положението да бъде поправено. Графът имаше амбицията да се върне в Лондон, ако изобщо успее някога да се измъкне от тоя пъклен квартал. И при мисълта да осъществи това завръщане гологлав и последната синя капчица кръв във вените му изстина. Да прекоси улиците на Лондон без шапка бе немислимо.

Като стоеше, обаче, и оглеждаше окачалката за шапки с очите на корабокрушенец, видял платна в океана, сърцето му определено се сви. Който и да притежаваше тази къща, вкусът му за шапки беше направо смайващ. На трите куки стърчаха един каскет на лилаво каре, някакъв незнаен шапкообразен предмет от черна слама и едно бомбе. Точно към това бомбе Негова светлост насочи вниманието си.

Но даже и то не бе идеално. От ония, които не се срещат често в днешно време, почти квадратно на форма и сплескано отгоре. Но беше толкова далеч по-добро от каскета и сламеното чудо, че лорд Ходсдън не се поколеба. С решителен подскок той го грабна от куката. И точно тогава изотзад се чу рев като този на вбесена лъвица, на която са откраднали малкото лъвче.

— Хей!

Лорд Ходсдън се завъртя, като че ли думата беше нагорещено шило, забито в нежните му задни части. Подрипващ чевръсто по стълбите, към него бързаше малък мъж със синьо-червено лице и монокъл.

Майор Флъд-Смит от „Горския замък“ имаше навик в топлите дни да си дремва следобед в стаята си. Днес се надяваше да си почине, без да го безпокоят. Племенницата му Катрин бе отишла с този младеж Смит от съседната къща на дневно представление в Брикстън и той остана сам в къщата. Доволен, тъкмо задремваше, когато бойният зов от градината го изхвърли от леглото като рибка, закачена на въдицата. Един поглед през прозореца му разкри някакъв отвратителен индивид с платнено кепе и с нос, залепен за стъклото на прозореца в долната стая. Като се забави само колкото да грабне бойния си револвер от чекмеджето, майор Флъд-Смит се завтече по стълбите и какво да види — още един противен тип, който шареше из коридора и похищаваше шапките му.

Собственикът у майор Флъд-Смит се пробуди.

— Ти! — прогърмя той. — Какво правиш, да пукнеш дано?

Цялото образование и възпитание на лорд Ходсдън се изпари, всичко — от ранните му години до насаждането в гърдите му на дълбока любов към „Добрата форма“. Имаше неща, на които са го учили в Итън, и в Оксфорд и след това по време на кратката му кариера като член на Кралската гвардия на Негово величество. Той почувства инстинктивно, че едно от тях е било да не краде бомбетата на хора, на които никога не е бил представян.

И все пак беше неестествено изисканото спокойствие, с което обикновено посрещаше житейските изненади, да го напусне точно сега. Без да бъде в състояние да пророни и дума, той стоеше на същото място с бомбето в ръка.

— Кой си ти? Как си влязъл? Какво правиш с шапката? — продължи Майора, като украсяваше кратките си въпроси с някоя и друга цветиста ругатня, на които един войник неминуемо се учи през годините. Майор Флъд-Смит бе служил седем години в Устършир, където се славят с витийната си реч.

Лорд Ходсдън не успяваше да изкара звук от устата си, а елегантните жестове все още не му се удаваха. С един подобен жест, напомнящ едновремешната благовъзпитаност, той върна бомбето на куката му.

Майорът, обаче, явно не бе удовлетворен.

— Влизаш с взлом! Посред бял ден! Крадеш ми шапки под носа! Да му…

И тук той спомена някои от роднините на лорда. Започна се по майчина линия и свърши… Господи!

Лорд Ходсдън най-после намери думи, но когато ги изговори, съжали, че не е останал безмълвен.

— Всичко е наред — изхъхри той.

Едва ли можеше да изрече по-злополучна забележка. Червендалестият лик на майор Флъд-Смит потъмня до впечатляващо мораво. Той заподскача наоколо.

— Всичко е наред? — кресна. — Всичко е наред? Всичко е наред? Всичко е наред? Пипвам те в коридора да посягаш на моите лични шапки, а ти имаш наглостта да ми казваш, че всичко било наред. Ще ти дам да разбереш колко е наред. Ще ти…

Тук спря внезапно. И не поради изчерпване. Ако съществуваше майор в оставка, който още не си беше забравил нотите, то това бе той. Но в този момент от задната част на къщата дойде потресаващ трясък от счупено стъкло. Той прогърмя като експлозия и достигна чак до най-дълбоките кътчета на майор Флъд-Смитовата душа.

Майорът потрепери от главата до петите и избоботи една пиперлия на един от по-малко известните диалекти на хинду.

Лорд Ходсдън, макар и не съвсем на себе си, веднага бе схванал какво се е случило. Има известна граница, отвъд която свободните жители на Вали Фийлдс могат да бъдат извадени от търпение. Тази граница явно беше премината, когато графът хлопна прозореца и остави кепето да виси отвън като прегрешила фея пред вратите на рая. Винаги е било инстинкт на пролетариата, когато пътят му към целта е препречен от стъкло, да го замеря с тухли. Точно това беше направил сега преследвачът и лорд Ходсдън се изненада, че не е станало по-рано. Без съмнение, закъснението се дължеше на издирване на подходяща тухла.

Майор Флъд-Смит се разкъсваше между две противоположни желания. От една страна жадуваше да остане и да разнищи с настоящия си събеседник целия въпрос за шапките. От друга — прозорците му бяха счупени и го зовяха.

Добрият човек обичаше шапките си. Но обичаше и прозорците си.

Повторен трясък наклони везните. Спечелиха прозорците. Лаейки като тюлен, майор Флъд-Смит изчезна в дъното на коридора, а лорд Ходсдън, спасен точно навреме, се хвърли към окачалката за шапки, после бутна лудешки вратата, изскочи на улицата и препусна диво по посока на гарата.

Едва когато я наближи, установи, че това, което бе сграбчил от окачалката, е каскета на лилави карета.

3.

— Знаех си, че ще оплескаш всичко — каза лейди Вира.