П. Г. Удхаус
Големи пари (5)

Глава пета

Около преселването на лорд Бискъртън в крайния квартал, който временно щеше да бъде негов дом, нямаше нищо, което намирисва даже отдалече на показност и грандиозност, нито какъвто и да било намек за краля-завоевател, дошъл да встъпи във владение на подвластните му територии. Още от самото начало той се държеше като човек, стремящ се да привлече възможно най-малко внимание към особата си. Радетелите за точен език дори биха нарекли това потайност.

След като обядва рано в Клуба, той се прокрадна към външните стълби, озърна се внимателно наляво и надясно с шапка, килната върху очите, после се метна в едно минаващо такси и пое към гара Виктория, където взе влака в един и петдесет и девет. И едва когато гарата остана зад гърба му, си позволи да се отпусне. Беше на сигурно място, освен ако Дайкс, Дайкс и Пинуийд не се криеха под седалката.

Вали Фийлдс, където пристигна след малко, му поднесе приятна изненада. Градско чедо по убеждение, Бисквитата винаги е гледал на кварталите около Съри, ако изобщо се е сещал за тях, като на мрачни и запустели места, където не е стъпвал кракът на бял човек и не е било четено евангелието. А ето че Вали Фийлдс, живописен и окъпан в слънчева светлина, излезе определено приятен квартал. Китните му градини и бухнали дървета носеха мириса на селото и той се почуди какво тук предизвиква неодобрението на приятеля му Бери Конуей.

Самата гара беше провинциална. От нея започваха насипи с накацали по тях зелки, цвекло и рози. Да не говорим за четирите кошера. Бисквитата стигна до заключението, че Бери си няма и хабер от хубавите неща. Ами че Вали Фийлдс, ако се съди по повърхностното му обследване, изглеждаше точно като място, където някой американски стихотворец би искал да се върне, върне, върне пак. Беше в чудесно настроение, когато се отби в агенцията на „Матърс и Корнилиъс, покупко-продажби и наеми на имоти“, за да вземе ключовете на имението.

Мистър Корнилиъс го приветства бащински. Той беше възрастен господин с вид на древен жрец и с дълга бяла брада, която Бисквитата, като познавач на бради, погледна с уважение и завист. Изпълнен с патриотичен дух по отношение на Вали Фийлдс, мистър Корнилиъс одобряваше всеки, който иска да живее тук.

— Прекрасен имот — увери той Бисквитата. — Зелена беседка — истинска приказка. Къщата е чудесно уредена, обзаведена с всички съвременни удобства и в пълен ред.

— Собствен резервоар? — попита с разбиране Бисквитата.

— Разбира се.

— Топла и студена вода?

— Но как иначе?

— Обичайните сервизни помещения?

— Несъмнено.

— А какво ще кажете за двора?

— „Прасковен рай“ — изрецитира мистър Корнилиъс — има паркови площи, които се простират на повече от половин декар.

— Току-виж човек се загубил? — заинтригува се Бисквитата. — Предполагам, че изпращат санбернари на спасителна акция.

После продължи по пътя си и скоро стигна до края на това пътешествие, а именно Мълбъри Гроув. Тук задоволството го изпълни докрай. Защото като се приближи, в полезрението му попадна нещо зад ъгъла, което изглеждаше като прелестна кръчмичка. Той влезе и опита бирата. Беше превъзходна. Всеки изследовател знае, че най-важното в чужда страна е да се локализира източника на напитъка. И Бисквитата, доволен от своевременното решаване на този проблем, излезе от пивницата с игрива походка и само след секунда Мълбъри Гроув се разкри пред очите му в пълната си хубост.

Мълбъри Гроув беше малка уличка, потънала в люляк, бадеми, трънки и калина. На нея имаше само две къщи — „Горския замък“ и още една със същите пропорции до нея, която преди няколко години беше превърната в две къщи-близнаци, а именно „Кътчето“ и „Прасковен рай“. На другата страна на улицата се намираше декоративно езерце с два лебеда — Егбърт и Пърси, гледани отдясно наляво. Общият ефект на провинциално уединение се допълваше от факта, че задните градини на къщите опираха в златните поляни на Вали Фийлдския тенис-клуб. С две думи — мястото излъчваше пасторално очарование, което те караше да се питаш как така, за бога, е възможно да си само на тринадесет километра от Хайд Парк, или ако си гарга — даже само на девет.

Нищо не нарушаваше спокойствието и мира на Мълбъри Гроув. Тук не припарваше полицай. Момчетата на търговците, когато идваха на своите триколки, секваха свирукането си. Даже бездомните кучета, надзъртайки с намерението да лавнат срещу лебедите, се коригираха с извинително покашляне, щом разберяха къде са и отстъпваха почтително.

На Бисквитата това спокойствие му беше по сърце.

— Екстра работа — промърмори си под мустак.

Спря за момент, за да хвърли една бананова кора към лебеда Пърси, който май нещо се беше надул, протягаше шия и издаваше звуци като млековарка. После го подмина и стигна до една порта, на която се мъдреше избелял надпис:

ПРАСКОВЕН РАЙ

„Прасковен рай“ беше двуетажна постройка от тухли в нео-предградийно-готически стил и имаше вид на скоро преболедувала от жълтеница. Както повечето от къщите във Вали Фийлдс, тя демонстрираше какво може да сътвори Монтгомъри Пъркинс, местният архитект, когато си запретне ръкавите. Несъмнено той беше създателят на двата гипсови Сфинкса отстрани на стълбите, които водеха към входната врата.

Там където Природата си бе сътрудничила с мистър Пъркинс, резултатът беше по-привлекателен. Половината от къщата бе милостиво покрита с бръшлян, а покрай външната ограда извиваше чудесен чемширен жив плет. Големи лаврови храсти бяха пръснати тук-там, а цветните лехи следваха късата тясна алейка, която мистър Корнилиъс вероятно би нарекъл просторен друм.

Отдясно, в сянката на едно самодивско дърво, имаше врата с решетки, очевидно водеща към задния двор. И Бисквитата, бидейки любител на природата и изгарящ от нетърпение да обходи с поглед парковите площи, се запъти незабавно натам.

Мина през вратата и в следващия момент се закова, не точно хипнотизиран, но изненадан. В единия ъгъл копаеше енергично някаква девойка, с лопата не много по-малка от нея самата.

Нищо от разговора с мистър Корнилиъс не бе подготвило Бисквитата за момичета в така наречения парк.

— Здрасти! — обади се той.

Копачката спря да се бъхти, вдигна поглед и се изправи.

— Здрасти — отвърна тя.

Младеж, който току-що се е сгодил, какъвто бе случаят с лорд Бискъртън, няма право да зяпа одобрително разни непознати момичета. Но точно това се усети да прави Бисквитата. Фактът, че Ан Муун бе приела предложението, не означаваше, че си е загубил зрението, та не може да забележи колко красиво е това момиче. Сините й очи се спряха на него. И това, което Бисквитата реши, доколкото се отнася до него, е да остави нещата да следват своя ход.

Имаше нещо — може би фактът, че тя бе блондинка — което упражняваше върху него странна притегателна сила.

— Ти коя си по-специално? — попита той. — Искам да кажа, дали не вървиш заедно с къщата?

— Мистър Смит, нали?

— Да — каза Бисквитата.

— Радвам се да ви видя.

Гласът й имаше онази приятна интонация, която бе забелязал в доста по-малка степен в гласа на своята годеница.

— Американка си, нали? — попита Бисквитата.

Тя кимна и една златна камбанка заподскача около лицето й. Много привлекателна — помисли си Бисквитата, съвсем непристойно при това. В същото време тя потвърди не с „Мнда“, нито с „Аха“, нито с „Ъхъ“, а с нещо като мелодичен акорд между трите.

— Тъкмо пристигнах от Америка.

Това несъмнено бе моментът, когато Бисквитата би трябвало да си сложи честно ръка на сърцето. „О-о!“, би трябвало да отбележи с небрежен тон, „Моята годеница също е американка“.

Вместо това той каза:

— О-о, така ли?

— Тук съм при чичо ми от „Горски замък“. Хей там — тя показа със странично залюляване на златната камбанка. — Прескочих оградата. Тази градина изглежда ужасно. Седмици наред, струва ми се, никой не се е грижил за нея. Ако има нещо, от което получавам мигрена, то е от запусната градина. Опитвах се да я пооправя.

— Страхотно мило от твоя страна. Взела си градината ми под крилото си. Радвам се, че обичаш да прекопаваш. Имам чувството, че това ще стане едно и от моите хобита. Трябва да развъртим лопатите рамо до рамо.

— Сега се нанасяш, нали?

— Да. Нещата ми дойдоха онзи ден. Предполагам, че добрият стар Бери ги е подредил досега. Каза, че ще се погрижи.

— Бери?

— Сеньор Конуей от „Кътчето“. Къщата му е до моята.

— О, не съм се срещала с мистър Конуей.

— Е, срещна мен. Не е ли това достатъчно удоволствие за момиче колкото ей такова фъстъче?

Той спря. Усети, че собственият му език му се изплъзва. Прясно сгоден мъж, в разговор със синеоко момиче, трябва да бъде по-студен и въздържан.

— Хубав ден — рече официално.

— Прекрасен.

— Дълго ли ще останеш?

— Не бих се учудила.

— Върховно! — пак се отплесна Бисквитата. — И какво ще да е името?

— Какво име?

— Твоето, разбира се. Чие друго мога да имам предвид?

— Казвам се Валънтайн.

— А малкото ти име, за неофициални случаи?

— Кичи.

— Наздраве. Ти май настина — загрижи се Бисквитата.

— Казвах ти името си. Кичи.

Някакъв строг лъч проблесна в очите му.

— Не си мисли, че като имам такова предразполагащо открито лице, можеш да си правиш майтап с мен. Да ти кажа, доста съм интелигентен и мога да направя разлика между име и кихавица. Не е възможно някой да се казва Кичи.

— Е, аз се казвам. Накратко от Катрин. А как е твоето малко име?

— Годфри. Накратко от Уилям.

— Слушай — каза момичето, което, докато траеше този обмен на реплики, бе наблюдавало доста втренчено горната му устна. — Да ти кажа ли нещо? Трябва да се погрижиш за тоя твой мустак — или да го пуснеш да расте, или да го обръснеш. Така приличаш на Чарли Чаплин. Извини ме, че засягам толкова личен въпрос.

— Започвам да ти отговарям по обратния ред. Първо, можеш да засягаш каквито си искаш лични въпроси. Ако двама приятели като нас не могат да бъдат откровени един с друг, кой може? Второ, не виждам нищо лошо в това да приличам на Чарли Чаплин, човек с блестящи качества, когото дълбоко уважавам. Трето, в момента пускам мустака си да расте — разбира се, в умерен размер. И накрая, обекта, който обсъждаме, бедна ми янки, не е мустак, а мустаци. Сега, като изяснихме тези въпроси, кажи ми харесва ли ти Англия? Доволна ли си от посещението си? Радваш ли се, че си дошла?

— О, харесва ми. И все пак, иска ми се да се върна у дома.

— Така ли? И къде е това?

— Грейт Нек, щата Ню Йорк.

— И искаш да се върнеш?

— Разбира се, че искам.

— Защо „разбира се“? — попита озадачен Бисквитата. — Какво невероятно момиче си. Ето те тук, погълната в сладки приказки с един от най-големите умове на Вали Фийлдс, и този голям ум, забележи, облечен в нов костюм, шит по поръчка от най-добрия лондонски шивач, а ти ми говориш, че искаш да си някъде другаде. Необяснимо! Какво толкова те привлича в Грейт Нек?

— Мър е там.

— Мър? Искаш да кажеш твоят котарак?

— Не. Казах Мър. Мървин Флок. Младежът, за когото съм сгодена. Татко се вбеси, защото Мър е актьор и ме прати чак тук в Англия, за да ни раздели. Сега разбираш ли?

Бисквитата разбираше. И все пак, колкото и да е странно, не бе доволен. За един сгоден мъж информацията, че златокосото синеоко бъбрече, което току-що е срещнал, е сгодено, би трябвало да бъде чудесна новина. Би трябвало да му вдъхне усещането, че той и тя са от едно голямо семейство. Трябваше да се почувства като брат, получил добри вести за своята сестра. Лорд Бискъртън обаче не почувства нищо подобно. Макар и затънал до шия в благоговейно обожание към своята годеница, съобщението, че това момиче също е сгодено, направо му запецна на гърлото.

— Мървин Флок! — изхъхри той и скръцна със зъби.

— Да можеше да го чуеш само как свири на китара!

— Не желая да чувам как Мър свири на китара — изрече лорд Бискъртън яростно. — Не бих го слушал да свири даже и ако ми платиш. Мървин! Ха!

— Нямам нищо против да се перчиш и да повтаряш „Мървин“ — отвърна мис Валънтайн със същата страст. — Дяволски по-добре звучи от „Годфри“.

Бисквитата усети, че тонът на разговора започна да става язвителен.

— Съжалявам — изкашля се той. — Нека да не се джафкаме. Горе главата, мъниче, и да си говорим за други неща. Разкажи ми за впечатленията си от Англия. Харесва ли ти да живееш в „Горски замък“? Веселба, а? Направо празник?

— Не чак толкова. А и се надявах да е по-голямо място. Като ми казаха, че имам чичо, който живее в къща, наречена „Горски замък“, си помислих, че ще бъде някакъв палат.

— Ами, точно това е. Има си беседка и алпинеум за птици. Какво повече искаш? Ако ти си разочарована, какво да кажем за мен? Къде се дяна посрещането за добре дошъл, което трябваше да очаквам? Къде са местните жители?

— Какви местни жители?

— Винаги съм си представял, че цял рояк местни жители излизат да посрещнат новия господар и пеят и танцуват в негова чест. Скоро ще започна да се съмнявам във феодалните си права. Какво ще кажеш за това, между другото?

— За кое?

— Ами като идвах насам, забелязах нещо като езерце от другата страна на улицата. Риболова мое притежание ли е? А също и лова на лебеди? Съвсем определено скоро ще пожелая да прескоча до тези лебеди с лъка и стрелите.

Момичето го гледаше вторачено.

— Знаеш ли, когато говориш бързо, ми напомняш за Мър. И неговия нос шава така.

Лорд Бискъртън кипна. На върха на езика му беше нещо толкова злъчно и изпепеляващо по адрес на Мър, че зреещото приятелство между това момиче и него щеше да бъде попарено като крехък минзухар в снежна фъртуна. Точно в този момент с крайчеца на окото си зърна, че в „Горски замък“ стават странни неща.

— Я, виж! — насочи той вниманието на събеседницата си към въпросните явления. — В съседния двор има някакъв невероятно грозен малък дявол с очила, който се блещи и размахва ръце към прозореца.

— Това е чичо ми.

— О? Съжалявам.

— Не е твоя вината — каза мило момичето.

Бисквитата огледа с интерес семафора в човешки образ.

— И какво прави? Гимнастика?

— Предполагам, иска да се прибера. Сега си спомням, като казах, че ще дойда в градината ти, той нареди в никакъв случай да не прекрачвам и крачка, докато не е дошъл да види що за птица си. Май е по-добре да тръгвам.

— Но аз тъкмо щях да те поканя да влезеш и да разгледаш скромния ми дом. Предполагам, че вътре има цял куп неща, които искат женска ръка.

— Някой друг път. И без друго имам да пиша писма. Едно момиче, което срещнах на кораба, се е сгодило. Видях го във вестника. Трябва да й пиша и да я поздравя.

— Сгодила се! — изпъшка мрачно Бисквитата. — Май целият шантав свят е тръгнал да се сгодява.

— Ами ти?

— Аз! — Бисквитата изблещи очи. — Я ти по-добре бягай. Чичо ти съвсем се разгорещи.

Той остана за момент неподвижен, за да се наслади на чевръстата грация, с която малката му приятелка се покатери на оградата. После, замислен дълбоко, се отправи към къщата, за да види що за блато беше това, в което го захвърлиха Съдбата и кредиторите му.

 

 

Същата вечер на по цигара със съседа си — Джон Берсфорд Конуей от „Кътчето“, лорд Бискъртън, за известна почуда на приятеля си, се изказа с горещо одобрение, извисяващо се на места до ентусиазъм, за живота на мормонския старейшина^[1].

Мормонският старейшина, рече Бисквитата, е схванал нещата правилно. Неговият живот, така смятал той, е най-сладкият на света. Каза също, че според него двуженството, бидейки, така да се каже само резултат от стремежа на плодородната природа да се осъществява, не би трябвало да е наказуемо по закон.

— И да те питам аз теб, какво имаш против Вали Фийлдс, старче — продължи одата си той. — Не разбирам. Аз лично не съм виждал по-приятно място. Направо райска градина и можеш да ме цитираш в пресата, ако искаш.

После отново потъна в дълга и дълбокомислена тишина, която наруши, само за да произнесе една-единствена дума и това беше „Мър-р-вин!“.