П. Г. Удхаус
Големи пари (4)

1.

С обичайния си майсторски спринт в последните петдесет метра Бери Конуей беше изпреварил експреса в 8.45 на гарата на Вали Фийлдс с една секунда, както обикновено. Макар че предградията му бяха чужди, той притежаваше в забележителна степен таланта на техните обитатели, който ги различава от останалите хора — а именно необикновеното свойство винаги да хващат влаковете и никога да не ги чакат повече от три секунди и четвърт. И тъй като тези, които спринтират за ранните влакове за Ситито, пътьом имат по-напрегната работа, отколкото да се оглеждат за метеорологичните условия, едва когато зае мястото си и пое дъх, Бери си позволи лукса да погледне навън и да установи какъв необикновено хубав ден е днешният.

Това беше, забеляза той, ден за радост, приключения и романтика. Слънцето грееше от сапфиреното небе. Под лъчите му Хърн Хил изглеждаше така поетично. Също и Брикстън. А реката, докато я пресичаше, определено му се усмихваше. Малко преди Падинг Лейн, Бери вече бе стигнал до твърдото заключение, че това не е сутрин, която трябва да прахосва сгънат на две в някаква задушна канцелария.

Често се бе чувствал така и преди, но никога не изглеждаше да е на едно мнение с мистър Фрисби. Сухар и прозаик, такъв е бил сътворен Т. Патърсън Фрисби. Не можеш да очакваш от него да захвърли работата си и да му удари един танц, само защото слънцето светело. Като правило точно тези омайни утрини в златно и синьо изглежда стимулираха стария мишелов към ужасяващи трудови оргии. „Хайде, давайте“, казваше той, като гледаше под око слънчевото зайче и аха да му поиска пари назаем. И Бери трябваше да дава.

Но се случват и чудеса, ако човек е търпелив и готов да ги дочака. Бери тъкмо беше свършил със сортирането на някаква купчина тъпи писма — работа достатъчно неприятна, за да засегне тънката чувствителност на един младеж в сияен летен ден като този. И точно тогава вратата се отвори широко и влезе нещо толкова невероятно лъчезарно, че Бери трябваше да примигне два пъти, за да го фокусира.

И това нещо не беше просто светлосивият костюм, който Т. Патърсън Фрисби бе облякъл. Не беше даже и панамената шапка на главата му, нито връзката на врата му, тип „мечтата на гвардееца“. Това, което зашеметяваше наблюдателя бе, че цялото му същество излъчваше заслепяваща сърдечност. Погледът му мяташе дяволити искри. Явно беше в плен на някаква игрива веселост. Докато Бери го зяпаше с увиснало чене, нещо като спазъм премина през лицето на Т. Патърсън Фрисби и то се изкриви в отвратителна гримаса. Беше усмивка.

— Добрутро, Конуей!

— Добро утро, сър — отвърна слисано Бери.

— Да има нещо в пощата?

— Нищо важно, сър.

— Добре, остави всичко за утре.

— За утре?

— Да. Заминавам за Брайтън.

— Да, сър.

— Можеш да си вземеш почивен ден.

— Много ви благодаря, сър.

Бери беше втрещен. Подобно нещо не се бе случвало преди. Нито веднъж през цялото прослужено при мистър Фрисби време не беше имало и намек за подобно събитие.

— Трябва да тръгвам веднага. С кола съм. Няма да се върна до довечера. Искам да направиш две неща. Иди при Мелън и Пърбрайт на Бонд Стрийт и ми вземи два билета на крайни места за някое добро представление довечера.

— Да, сър.

— Кажи им, че искам нещо добро. Те знаят какво съм гледал. После иди в „Бъркли“ и ми резервирай маса за вечеря.

— Да, сър.

— Маса за двама. Не много близо до оркестъра.

— Да, сър.

— Добре. Между другото, знаех си, че има още нещо. Видях се с онзи Хоук снощи. Казах му за твоята мина. Той се заинтересува.

Бери потрепери от въодушевление.

— Наистина ли, сър?

— Да. Колкото и да е странно, той познавал точно този парцел. Ще си бъдеш ли вкъщи довечера?

— Да, сър.

— Ще му кажа да дойде и да те види. Между нас да си остане — не му споменавай, че съм ти споменавал — ще вдигне до петстотин лири.

— О, наистина ли?

— Така рече. Искаше да опита с по-малко, но аз му казах, че това ти е най-ниската цена. Така че, ако си доволен, ще вземе всички документи и можете да уредите въпроса още днес. Няма да ти взимам комисионна — потри ръце мистър Фрисби, ухилен като ряпа.

Бери примигна. Непоносими угризения на съвестта го сграбчиха за гърлото при мисълта, че не веднъж, а няколко пъти в личните си размисли беше окачествявал този златен човек като дребно сумтящо двуного. Сега го виждаше в истинската му светлина — ангел в човешки образ.

— Толкова съм ви задължен, сър — заекна той.

— Няма защо.

— Наистина ли мислите, че ще ми даде петстотин лири?

— Знам го. Е, това е всичко. Довиждане — каза мистър Фрисби и тръгна.

Няколко минути след като си беше отишъл, Бери остана неподвижен. В главата му бушуваше буря.

Петстотин лири! Ключът към живота и свободата. Дългът на Атуотър — ще бъде погасен. Старата бавачка — може да я уреди, за да живее прилично. И когато тези задължения на честта отпаднат, пак ще му остане малко в джоба, за да тръгне по пътя на Приключенията.

Той си пое дълбоко въздух. Тялото му беше все още в офиса на работодателя, но духът му си проправяше път по улиците на едно малко, окъпано в слънце градче, разположено в сянката на извисяваща се в облаците планина.

Наближаваше време за обяд, когато Бери свърши с покупката на билетите и излизаше бавно от търговския център на господата Мелън и Пърбрайт сред глъчката и блясъка на Бонд Стрийт.

Денят изглежда беше станал още по-сияен. Светлина струеше над главата му, а и в сърцето му. Някакъв вълшебен екстаз трептеше във въздуха. Той зяпаше по Бонд Стрийт очарован.

За преситените светски люде или за човека на удоволствията Бонд Стрийт в един на обяд и в разгара на Лондонския сезон си е просто Бонд Стрийт. Но за един младеж с романтична душа, по време на внезапна ваканция и с бъдеще, в което го очакват свобода и приключения, това е Главната улица, Багдад. Чувството, че е в центъра на нещата, опияняваше Бери.

Той имаше навика, когато обикаля Лондон, да се оглежда наоколо с надеждата, че нещо ще се случи. Но никога не стана участник дори и в най-безинтересното събитие и беше започнал да губи кураж. Сега Бонд Стрийт възвръщаше оптимизма му. Това, чувстваше той, беше мястото и моментът за едно истинско приключение.

Къде на друго място, ако не тук, помисли си той, някоя красива дама в изискани дрехи може да се присламчи към теб и да пъхне в ръката ти дълъг плик, съдържащ Военноморския договор, откраднат тази сутрин от разтревоженото Министерство на външните работи. Би могла, например, да те е взела по погрешка — заради карамфила в бутониерата — за Флаш Алек, своя съучастник. Докато на Треднийдъл Стрийт или във Вали Фийлдс можеш да си висиш цял живот без намек дори и за пощенска картичка.

Нагоре и надолу по тясната улица се движеха луксозни автомобили, а тротоарите бяха пренаселени с пешеходци в скъпи дрехи. Един от тях тъкмо беше изтикал Бери към канавката, когато той забеляза, че до него спира двуместна кола. В следващият момент притежателят й се обръщаше към него със силен чуждоземен акцент:

— Исфинете, мошете ли да ме у-у-упътите към Лес-с-стър Ск-ск-скуеър?

Бери вдигна поглед. Не беше жена с екзотичен парфюм. По-скоро беше някакъв отвратителен простак с рунтави вежди и заострена брадичка.

— Лестър Скуеър? — повтори той. — Тръгнете наляво и пресечете Пикадили Съркъс.

— Блакотаря, сър.

Бери се зазяпа след колата. Сърцето му беше затупало. Вярно, нищо от това, което каза мъжът не говореше, че не е един напълно почтен гражданин, но около него витаеше нещо, което ти подсказва, че джобовете му направо ще се спукат от крадени договори. Така че Бери стоеше и зяпаше и можеше да си стои и зяпа до Второто пришествие, ако един гладен минувач, бързащ към обяда си, не го беше ръгнал в кръста.

Този шок го върна в света на практическите неща и той се запъти към „Бъркли“, за да запази маса за мистър Фрисби.

Там неговият работодател явно беше известен посетител. Само споменаването на името събуди интерес и уважение. Главният келнер, който приличаше на италиански поет, увери Бери, че всичко ще бъде както е поръчано. Маса за двама, не много близо до оркестъра. Точно така. После запита с любезна почтителност дали Бери не би желал да обядва в ресторанта, като посочи изкусително една малка маса. И Бери тъкмо щеше да отвърне, че този лукс не му е по джоба, когато, обръщайки се печално към масата, видя нещо, от което думите заседнаха в гърлото му.

Брадатият тип седеше на не повече от два метра от него и набиваше пушена сьомга.

Бери се колеба само за момент. За човек с неговите ограничени средства обяд на такова място би било доста смело, даже безразсъдно и безумно приключение. Би нанесло такъв опустошителен удар на личната му кесия, какъвто не е получавала от много време. Но Съдбата се беше погрижила да му изпрати този мистериозен мъж и щеше да е невъзпитано да отвърне на любезността й като го отхвърли, основавайки се на малодушния предлог за икономия.

Мъжът го бе заинтригувал. Очевидно в него имаше нещо подозрително. Нормален човек не би обикалял града с подобна растителност. Още повече, след като беше ясно инструктиран да обърне наляво и да пресече Пикадили Съркъс, той беше обърнал надясно и дошъл в „Бъркли“. Ако и това не беше зловещо, здраве му кажи.

Бери седна и друг келнер се надвеси над него с листа с менюто.

В момента брадатият ядеше някаква риба със сос. И Бери, докато го гледаше, беше обхванат от съмнения, които растяха с всяка секунда. Тази брада, в това можеше да се закълне, беше фалшива. Тя така очевидно пречеше на притежателя си, че индивида мушеше парчета риба през нея осторожно като изследовател, който си проправя път през гъста гора. Накратко, вместо човек, наказан от природата с подобна брада и като такъв — повече за оплакване отколкото за упрек, това беше брадат самозванец, човек, който с бог знае какви тъмни подбуди си носеше личния храсталак, за да може всеки момент да се покрие в него и да избегне преследването. Наивно беше да се предполага, че такава особа е намислила нещо добро.

И тогава, като че ли за да потвърди подобно подозрение, се разигра сцена толкова показателна, че Бери потрепери, докато я наблюдаваше.

В ресторанта току-що бе влязъл достолепен господин на около петдесет и поглаждаше сивия си мустак. Той размени няколко думи с главния келнер, очевидно за да поръча маса. После, като се обърна, за да се върне в преддверието, където посетителите на „Бъркли“ изчакват гостите си, погледът му попадна на брадатия. Възрастният господин ококори ужасено очи, ококори ги като че ли вижда някаква потресаваща гледка, каквато и виждаше всъщност, и отиде при него. Последва кратък разговор, по време на който той явно се противопоставяше на нещо. След това, очевидно разтърсен, се повлече навън.

Бери развълнувано се наведе напред. Сега вече бе разпознал брадатия. Беше прозрял всичко. Съвсем ясно беше, че това е Смъркача, мистериозният шеф на страшната Кокаинова шайка, която създаваше толкова грижи на Скотланд Ярд. Колкото до мустакатия, той трябваше да е съучастник от голямото добрутро, някой баронет с добри позиции или може би някой уважаван херцог с репутация по-чиста от сняг. И тази съвсем ясно изразена възбуда трябва да е била причинена от шока, че Смъркача си е позволил да посети такова място, където брадата му може да се разлепи всеки момент и да го издаде.

— Връщай се в подземното мазе в Лаймхаус, където те познават и зачитат — вероятно му бе прошепнал разтреперано достолепният господин. А Смъркача му се беше подиграл — да, Бери определено го видя да му се подиграва — и му бе отвърнал, че той вече е започнал обяда си и така или иначе ще трябва да плати за него, така че — риск или не, да пукне ако хукне да излиза преди да си е изял осемте шилинга.

При което другият, знаейки добре твърдоглавието на шефа, се бе отказал да го убеждава и бе излязъл, почти парализиран.

Фантазиите така добре си пасваха една с друга, че ако не се бе случило нещо, което да ги прекъсне, щяха сигурно да продължат в същия дух. Но след секунда всички мисли за Смъркача излетяха от главата на Бери. Мустакатият се беше върнал в залата и този път не бе сам.

Пред него, като принцеса, която си проправя път сред тълпа бедняци, вървеше едно момиче. Като я видя, очите на Бери започнаха бавно да променят размерите си, докато достигнаха големината на топки за голф. Ченето му увисна, сърцето запрепуска лудо, а от треперещата му ръка падна едно картофче.

Защото това бе момичето, което бе търсил цял живот — момичето, за което бе мечтал през летните вечери, когато небето на запад лумваше от величието на залеза, и през пролетните утрини, когато птиците пееха своите химни за росната трева. Той я разпозна моментално. От доста време беше загубил надеждата, че ще я срещне, а ето я сега, точно такава, каквато си я бе представял в лунни нощи, когато в далечината звучаха топли звуци на цигулка.

Той не откъсваше очи от нея. И когато келнерът прекъсна този свещен момент, за да попита дали не иска малко сирене в добавка, Бери едва успя да се задържи на високото си ниво по отношение на вежливостта.

2.

Като зяпаше най-откровено Ан Маргарет, единственото дете на мистър и мисис Томас Л. Муун от Ню Йорк Сити, Бери Конуей несъмнено нарушаваше благоприличието. Но това беше нарушение, за което много други млади мъже в ресторантите можеха да бъдат обвинени преди него. Ан Муун бе от ония момичета, които карат младите мъже в ресторантите да извикат цялата си желязна воля на помощ, за да се въздържат от зяпане.

Бери забеляза неимоверната й красота от пръв поглед.

Лорд Ходсдън също я беше забелязал и отново в главата му премина недоумението как подобно момиче, дори и под влиянието на Еджлинг Корт по вечерен здрач, може да вземе този негов син, който в момента седеше през две маси, затулен под прикритието на някакви си водорасли.

Както и да е, главното, върху което трябваше да се концентрира сега, беше как да удържи дяла на Ан от обяда в рамките на една разумна сума. Ако само можеше да я отклони от такова детинско разточителство като напитките и кафето, остатъкът, както го бе изчислил, би стигнал тъкмо за една пура и един ликьор, към които мъжката му душа така неудържимо се стремеше.

— Нещо за пиене, скъпа? — попита с трепет той, когато келнерът приближи и се спря.

Ан отмести погледа си от някаква точка в далечината.

— Не, благодаря. Нищо.

— Нищо — повтори лорд Ходсдън на келнера, като се мъчеше да не изпее думата.

— Минерална вода? — настоя келнерът.

— Нищо, нищо.

— Тоник? Газирана вода?

— Не, не, благодаря. Нищо.

— Лимонада? — продължи келнерът, който беше един от ония навлеци, които никога не знаят къде да спрат.

— Да, мисля, че бих изпила една лимонада — каза Ан.

— На твое място не бих — посъветва я лорд Ходсдън настойчиво. — Честно. Това е боклук. Пълно с киселини.

— Добре — съгласи се Ан. — Само малко чиста вода, тогава.

— Само — повтори лорд Ходсдън, като гледаше страховито келнера право в очите — малко чиста вода.

И той дари бъдещата си снаха с топлата усмивка на човек, който за момента печели играта с два шилинга. Колко прелестно, помисли си той, да попаднеш в днешно време на момиче, което не си похабява лицето и стомаха с коктейли, вина и какво ли не.

Тази усмивка не можа да стигне до предназначението си. Ан не я забеляза. Тя отново гледаше в залата. Звуците на музиката и шумът стигаха до ушите й някак отдалече. Бъдещият й свекър от другата страна на масата също се губеше в далечината. Тя отново беше потънала в размислите си, прекъснати преди малко от дискусията около напитките. Откакто тази сутрин прочете краткото прямо съобщение, че се е сгодила, я завладя някаква странна меланхолия.

Напечатаният текст има едно такова особено качество — упражнява тревожно въздействие върху човешкия мозък. От него все хлад. Едва след като видя това съобщение, набрано безстрастно във вестника, Ан осъзна напълно изключителната важност на стъпката, която се канеше да предприеме и изключителната недостатъчност на познанството й с мъжа, с когото се канеше да се свърже.

Внезапно я сграбчи жажда за повече информация. Тя се наведе към домакина си.

— Кажете ми за Годфри — каза рязко тя.

— Ъ-ъ? — премигна лорд Ходсдън. Той също бе зает с мислите си. Прехвърляше наум шансовете момичето да си поиска кафе и се чудеше как би прозвучала една добре подбрана дума за това колко е вредно за нервите. — Какво за него?

На този въпрос Ан бе затруднена да отговори.

„Какъв човек е?“ — би искала да отвърне. Но когато си се съгласила да се омъжиш за определен мъж, е глупаво да питаш подобни неща.

— Ами например какъв беше като малък? — това й се видя по-безопасно. Наистина, думите й прозвучаха мило, наивно и тъкмо като думи на една годеница.

Лорд Ходсдън се помъчи да възвърне спомена си за сцени, които винаги бе предпочитал да забрави.

— О, най-обикновено мърляво малко животинче — измънка той. — Искам да кажа, разбира се — добави бързо, — много очарователно и жизнено и… ъ-ъ, такова, един истински малчуган.

Той осъзна, че замалко щеше да допусне сърцето да вземе връх над разума, като позволи на откровението да надвие дипломацията. Колкото и да му се виждаше съблазнително да излее в съпричастните уши на Ан един язвителен портрет на младия Бискъртън, разбираше колко необмислено и прибързано би било това. Старите рани с мармалада върху столовете щяха да си останат недокоснати. Както изтъкна и сестра му, това момиче и синът му още не бяха женени. Би било лудост да каже нещо, което да я разколебае. Доколкото познаваше Бискъртън, стори му се, че тя може би има нужда от известно окуражаване.

— Един истински, жизнерадостен малчуган — продължи той. — Пълен с енергия. Но винаги — повиши тон — послушен.

— Послушен? — Ан потрепери леко.

— Винаги олицетворение на честността — изрече лорд Ходсдън тържествено.

Ан потрепери отново. Кларънс Дъмфри беше олицетворение на честността.

— Нито веднъж, докато беше малък, а и до днес — лорд Ходсдън вече влизаше в крачка, развихряше се и думите не му се опъваха толкова — нито за момент не ми е създавал тревоги — с внезапен нервен тик той хвърли един поглед през рамо, като че ли очакваше да намери там някой ангел с писалка и бележник в ръка. Като се успокои, че това е само келнерът, поднови речта си: — Никога не е бил от ония млади мъже, които обикалят по цели нощи, танцуват с тълпи от момичета… и така нататък. Не мисля също и че е играл комар.

— Не можете да знаете това — намеси се Ан, все още с някаква надежда.

— Напротив, знам — отвърна лорд Ходсдън убедително. — Сега си спомням, веднъж го попитах и той ми каза, че не е. Ако беше започнал да играе комар, щеше да ми каже: „Да, татко“. Такъв си е бил винаги — открит и мъжествен. Каквото и да го попитам, ще отвърне: „Да, татко“ или „Не, татко“ и ще ме гледа право в очите. Спомням си — лорд Ходсдън се увлече малко, — беше омазал с мармалад целия ми стол в библиотеката.

— Наистина ли? — засия Ан.

— Да — отвърна лорд Ходсдън. — Но — осъзна се той, — после дойде право при мен, погледна ме в очите и каза: „Татко, аз сложих мармалада на стола ти в библиотеката. Съжалявам. Трябваше да ти кажа, защото някой друг можеше да бъде заподозрян.“

— На колко години беше тогава?

— На около десет.

— И наистина каза това?

— Наистина.

— И такъв ли е и сега?

— Точно такъв — лорд Ходсдън беше твърд. — Истински, чудесен, чистокръвен английски джентълмен, почтен до последната клетка.

Ан трепна леко и се върна към разсъжденията си. Сега мислеше за Еджлинг Корт, при това не съвсем сърдечно.

Като приписа утвърдителния отговор на своята годеница на обаянието на семейното имение, лорд Бискъртън беше показал проницателност. Върху Еджлинг Корт падаше голямата отговорност за случилото се. Неговото старинно очарование, даваше си сметка Ан, несъмнено бе заслепило точния и ясен поглед върху нещата, с който тя винаги се е гордеела. Става дума за онзи дар свише да умеят да оценяват, който помага на момичетата да си проправят път на този свят, незасегнати от разните му Кларънс Дъмфривци. Онези пчели и гълъби, и врани, съзнаваше тя, се бяха съюзили, за да отслабят защитата й, и ето я сега — сгодена за един чистокръвен английски аристократ.

Ан събра сили. Каза си, че не трябва да вярва на всичко, което чува. Много вероятно е лорд Бискъртън да не е бил никога чак толкова съвършен английски джентълмен. Имаше само думите на баща му. И, ако е бил, може вече да го е преодолял. Тя го харесваше, в това бе сигурна. Той я забавляваше. Караше я да се смее. Ще бъдат много щастливи заедно — много, много щастливи.

И все пак, искаше й се да не е чак толкова непознат. И макар че би било твърде силно да кажем, че съжаляваше за стъпката, която бе направила, тя все пак не можеше да се сдържи да не мисли, че едно момиче, което току-що се е сгодило, би трябвало да се чувства малко по-доволно. Не може да се отрече, че тя всъщност не познаваше пълното щастие и удовлетворение, които подобават на такова събитие. Изпитваше съмнение и тревога — точно като млад автор, който тъкмо се е подписал под договора си с театралния директор и се чуди дали всичко е наред по отношение на оная клауза за кинематографските права.

— Много си тиха, скъпа — обади се лорд Ходсдън.

Ан се сепна.

— Съжалявам. Бях се замислила.

Лорд Ходсдън се поколеба. На върха на езика му беше нещо за мечтанията на влюбените, но реши да не рискува.

— Това пиле е вкусно — намери той по-сигурна тема.

— Да.

— Още малко картофи?

— Не, благодаря.

— Искаш ли десерт след това?

— Да, моля.

— А кафе? — попита лорд Ходсдън. Красивото му лице придоби сериозен вид — Не знам какво мислиш за кафето, но винаги съм казвал, че съдържайки значително количество кофеин, е продукт, който трябва да се избягва. Вреди на нервите. Всички доктори го казват.

— Не мисля, че бих пила кафе. Всъщност, бих искала да си тръгна веднага щом свърша с десерта. Ако не възразявате, че ви напускам?

— Скъпо момиче, разбира се, че не. Съвсем не. Аз ще постоя малко тук и ще послушам музика. Може да взема един ликьор с пура. Ще пазаруваш ли?

— Не, но навън е такъв хубав ден. Исках да се поразходя с колата си. Мислех си да покарам малко надолу по реката.

— Стрийтли е очарователно местенце. Или Сънинг.

— Струва ми се, че искам да се усамотя и да помисля.

— Разбирам — рече лорд Бискъртън бащински. — Естествено. Е, не се безпокой за мен. Аз ще си поседя. Обичам да си седя.

Ан се усмихна и като огледа залата отново, осъзна, че очите й се срещат с тези на младия мъж в кафяво на масата до стената — това беше седмият път откакто бе влязла.

Имаше две причини, поради които Ан Муун, от мястото, където седеше, улавяше толкова често погледа на Бери Конуей. Първата бе тази, че когато вдигнеше очи, трябваше да погледне към него, за да избегне другата възможна посока, където седеше някакъв толкова отвратителен и зловещ мъж с брада, че всеки път, когато погледите им се срещнеха, тя се свиваше, като че се е докоснала до нагорещена печка. Той не само че бе особено неприятен за гледане, но и с нещо й напомняше годеника й, лорд Бискъртън, а това не й се нравеше.

Втората причина беше, че колкото и да се укоряваше за подобна слабост, й беше приятно да среща погледа на Бери. Това определено й доставяше удоволствие. Очите му й се виждаха интересни. Забеляза, че в тях светеше някаква странна, тлееща, жадна светлина — светлина, която може да се нарече копнеж. Никой от мъжете, които е познавала, е нямал такава бленуваща светлина в очите си. Кларънс Дъмфри, например, всеизвестният пън. Нито пък онова момче, Бъруош. Нито даже и лорд Бискъртън. А беше светлина, която й харесваше.

Този строен, слаб младеж с будното си лице и широки рамене я заинтригува. Имаше вид, помисли си тя, на човек на делата. По някакъв начин носеше ореола на приключенията. Представи си, че е в капана на горяща къща и този млад мъж галантно й се притичва на помощ. Или се виждаше нападната от разбойници и пак този млад мъж ги разпръскваше с няколко удара. Ето такъв й изглеждаше той.

Искаше й се да го познава.

От своята маса Бери изпитваше още по-пламенно желание да я познава. Ако очите му светеха бленуващо, то те си имаха съвсем основателна причина за това. Той съжаляваше страстно, че Съдбата, след като му е уредила да изпита към момиче този невероятен водопад от чувства, които го замайваха, не му беше уредила да ги изпита към момиче, с което евентуално може някога да се запознае.

Вече му беше съвсем ясно, че е попаднал точно на този представител на противоположния пол, който е бил сътворен по неговите критерии. Ако тази работа беше оставена в собствените му ръце, той не би предприел и най-малката промяна. Тези очи, този малък дързък нос, тези зъби, тази коса, тези ръце — всичко си беше точно на мястото.

А що се отнася до шансовете някога да се запознаят — можеше да се каже, че те двамата бяха на две различни планети.

Кораби, които се разминават в нощта.

Тя сега си тръгваше. Впрочем, също и брадатият тип. Но Бери беше престанал да се хаби, мислейки за него. Брадатият беше елиминиран в състезанието. За Бери той се беше превърнал просто в един мъж с брада, а даже и това му беше много.

Бери реши, че може би е време и той да си тръгва. Поиска сметката и се опита да не трепне, като я видя.

 

 

Навън под слънчевите лъчи Ан вървеше умислена към двуместния си автомобил. Беше го паркирала близо до площада. Брадатият изглежда също беше паркирал там своя, защото като я подминаваше, й хвърли един странен, бърз, злокобен поглед. Приликата с лорд Бискъртън й се стори още по-очебийна. Погледнат отблизо, той можеше да бъде брат на лорд Бискъртън, тръгнал по лоши пътища и пуснал брада.

Видът му накара Ан да се почувства виновна. Тя осъзнаваше, че в мислите си не бе съвсем вярна на Годфри. Трябваше да си признае, че го беше сравнявала, при това не в негова полза, с оня силен, романтичен младеж в кафяво, чиито очи изглеждаха толкова мечтателни и който в този момент, докато тя се наместваше зад волана на автомобила си, скочи внезапно до нея и с глас, който наелектризира всеки прешлен по гръбначния й стълб, изшептя дрезгаво:

— Следвай тази кола!

3.

Освен че възпламени тялото й, тази любезна молба накара Ан още и да си прехапе езика. С очи, пълни със сълзи и глас, пресипнал от болка, тя се обърна и попита:

— Хахва хола?

Бери не отвърна веднага. Чувствата му в този момент бяха като на човек, който е скочил в басейн с ледена вода и се мъчи да свикне с нея. Все още се опитваше да се убеди, че точно той се бе държал по такъв невероятен начин. Много често, когато действаме импулсивно, се получава такъв ефект.

— Хахва хола? — повтори Ан.

Бери се съвзе. Беше започнал нещо и трябваше да го довърши.

— Онази — посочи той.

Щеше да се изненада, ако знаеше, че момичето намери гласа му за изключително приятен. В неговите уши думите прозвучаха като квакане на престарял жабок.

— Колата с брадатия мъж ли? — окопити се Ан.

— Да. Следвай го, където и да отиде.

— Защо?

Това, че не бе започнала с този въпрос, само доказваше, че тя не е обикновено момиче.

Бери не бе пропилял напразно толкова много време в размисли около брадатия. Отговорът му дойде светкавично.

— Издирва се.

— От кого?

— От полицията.

— Ти полицай ли си?

— Тайните служби — изстреля Бери.

Ан натисна газта. Слънцето светеше. Птиците пееха. Никога през целия си живот не се беше чувствала толкова щастлива и развълнувана.

Ласкаеше се при мисълта, че оценката й за този млад мъж се е оказала вярна. Веднага го бе класифицирала като човек, който живее опасно и стремглаво, и не бе сбъркала.

Пулсираше от главата до петите, а брадичката й трепкаше. Най-после, помисли си Ан Муун, беше срещнала мъж, различен от другите.

4.

Годфри, лорд Бискъртън, също бе на седмото небе.

— Тра-ла-ла — тананикаше си той, докато насочваше колата към Пикадили и „Там-там-ти-тамти-там“ — припяваше, обръщайки на юг към Хайд Парк. Беше изпълнен със справедливото въодушевление на човек, провел велик и значителен експеримент и станал свидетел на неговия триумф.

Приемайки риска да изпробва брадата и веждите на едно от най-привичните си свърталища като „Бъркли“, Бисквитата съзнаваше, че сам си бе напъхал главата в торбата. Ако там минеше незабелязан, щеше да мине незабелязан навсякъде. Освен че ще седи в самия център на цял взвод познати, повечето от келнерите също го познаваха. Нещо повече, оберкелнерът Фераро винаги е гледал на него повече като на по-малък брат, отколкото като на клиент.

И какво се бе случило? Нито Фераро, нито който и да е било от неговите помощници бе показал и най-малкия намек за доброто старо приятелство. Може да са си казали: „А-ха! Какъв изискан брадат посетител!“. Но определено не са си помислили: „Виж ти! Колко странно изглежда днес добрият стар Бискъртън!“. Нито един от тях не го беше забелязал. Премина изпитанието с чест.

И Ан също. Даде й какви ли не възможности. Беше я гледал многозначително през масите и я беше подминал на крачка, когато отиваше за колата си. Но и тя не успя да проникне зад укритието. А приятелчето Бери. Ето това, размишляваше той доволно, беше най-голямото постижение. „Исфинете, мошете ли да ме у-у-упътите към Лес-с-стър Ск-ск-скуеър?“. Ей, така, право куме, та в очи. И никакво подозрение от негова страна.

Значи, да обобщим. Щом цялата тази сюрия от приятели и познати беше абсолютно неспособна да го разпознае, го каква надежда им оставаше на кръвопийците с техните призовки — на „Братя Джоунс, цветари“, двадесет и седем лири, девет шилинга и шест пенса, или на „Галиуел и Гууч, обувки и ботуши“, тридесет и две лири, десет шилинга и осем пенса?

Огромно облекчение изпълни душата на лорд Бискъртън. Благодарение на тези минали през изпитанието атрибути, а именно един брой брада и две вежди, той ще може да остане в Лондон и да се движи свободно из него без страх от съдебно преследване. До този следобед почти бе готов да отпише подобна надежда. В моменти на покруса се виждаше как бяга към Бексхил или пък търси убежище в Уигън.

Освен всичко останало, денят беше прекрасен. Колата хвърчеше като птица и само ако натиснеше още малко газта, щеше да успее да стигне до Сандаун Парк за надбягванията в три следобед. Знаеше доста сочни нещица за тези надбягвания и, слава богу, сред събирачите на облози още имаше двама-трима, на които им липсваше нормандска кръв, но пък компенсираха това с наличието на онова просто доверие у човека, което поетите тачат толкова много.

Ето че докато стигне до Ешър, и Бисквитата вече се разпяваше с пълно гърло върху някаква игрива строфа. И като наближи „Веселите жетвари“, където продаваха вино и тютюн, му просветна, че случаят се нуждае от една стабилна черпня.

Той закова колата и влезе.

5.

Що се отнася до колата, която го следваше, в началото там се възцари мълчание, нарушавано единствено от бръмченето на двигателя, в моментите когато нежното краче на Ан натискаше газта. Едва когато стигнаха до Кингстън, двамата пътници замениха размишленията си с разговор. Всеки от тях бе започнал това пътешествие с натежала от мисли глава, и всеки си имаше основателна причина за това.

Ан беше съвестно момиче. Всъщност, съвестта й, наследена от цяла върволица прадеди, преселници в Нова Англия, имаше неприятният навик да проваля повечето от приятните преживявания в живота й. Същата тази съвест я гризеше в ресторанта. Продължаваше да я гризе и сега. Изобщо, беше съвест, която изглежда притежаваше всички отвратителни качества на дива котка.

Не можеше да излъже сама себе си. Беше доблестно същество и съзнаваше ясно, че като даде дума да се омъжи за лорд Бискъртън, пое известни ограничения в действията си. Има някои неща, които сгоденото момиче няма право да върши. Или ако ги върши, поне трябва да съжалява, че ги върши. Като например да среща поглед с непознати младежи в ресторанта. Или, да продължим с примера, да мисли дълго и настойчиво за някой от тези младежи и да изпита желание да го познава. И, да довършим примера, да позволи на въпросния младеж да скочи в колата и да я подтикне към тази обиколка, която въпреки неговия сериозен и делови вид, Съвестта й продължаваше да определя като забавление.

— Не ми ги приказвай тия на мен. Дълг и тинтири-минтири — казваше Съвестта с възможно най-гадния си тон. — На теб ти харесва.

И Ан трябваше да се съгласи, че е така. Макар и неохотно, трябваше да си признае, че не се бе чувствала толкова щастлива, откакто на четиринадесет години получи автограф от Джон Баримор.

Ако притежанието на родители с много пари и висока социална позиция има някакъв дефект, то това е, че влече след себе си доста скучен и обикновен живот за едно момиче. Откакто се помнеше, Ан бе живяла в луксозен, но стеснен свят и бе вървяла по предначертани пътеки. Училище в Париж, няколко сезона в Ню Йорк, зимни летувания в Палм Бийч, лято в Мейн или Саутхамптън… Подобно съществуване направо стягаше като в менгеме душата на едно романтично създание.

Мъжете, които познаваше, бяха благовъзпитани, красиви, вежливи, но — какво пък, най-обикновени. Излети по един калъп. Понякога трябваше да се напъне, за да си спомни кой кой е. Този до нея, обаче, беше съвсем друга работа.

И все пак, беше доста неприлично — и тя разбираше, че е неприлично — в гърдите й да трепти такова необикновено чувство. Тя или трябваше да откаже на тази необичайна молба, или, ако понятното й желание да сътрудничи на Тайните служби я беше накарало да се съгласи, то поведението й трябваше да остане резервирано и хладно, като на шофьор на такси.

Тъй че Ан караше, а Съвестта й я бе стиснала за гушата.

Колкото до Бери, не може да се каже, че реакциите му се бяха променили много, откакто така импулсивно беше изпълнил оня скок в колата на момичето. Все още смяташе, че е постъпил правилно. Като погледнеше назад, нищо в действията му не предизвикваше неодобрение. Поведение, което при различни обстоятелства би могло да претърпи известна критика като леко ексцентрично, в ден като този се превръщаше в съвсем нормално и разумно. Ако не беше действал по този начин, прекрасното момиче щеше завинаги да изчезне от живота му. Никакви действия, предназначени да предотвратят такава немислима трагедия, не могат да бъдат безразсъдни.

И въпреки това Бери донякъде се бе върнал на земята, за да може да проумее, че се намира в положение, създаващо известно неудобство. Като ентусиазиран, но неподготвен ловец в Индийските джунгли, който е хванал тигъра за опашката, той чувстваше, че дотук всичко е наред, но следващата му крачка изисква добра преценка.

И така, потънала в мълчание, колата стигна Кингстън. Другата кола отпред летеше по гладкото шосе. Къде отиваше нейният притежател бе трудно да се отгатне, но той определено имаше цел.

Бери пръв наруши мълчанието.

— Беше много мило от твоя страна.

— О, не.

— О, да.

— О, не.

— О, да, така беше — настоя Бери.

— О, не, не беше — настоя и Ан.

— Както и да е, всичко, което мога да кажа е, че беше ужасно мило от твоя страна.

Тази любезна размяна на реплики изглежда успокои напрежението. Бери започна да диша спокойно, а Ан стигна до там, че да отмести възбудения си поглед от пътя и да го закове в него. В профил това лице ужасно й се нравеше. Усърдните упражнения и трезвия живот бяха осигурили на Бери добър профил, ясно очертан и волеви. Имаше изразени скули и един малък бял белег пред ухото, който придаваше вълнуващ и привлекателен нюанс. Драскотина от куршум, помисли си Ан, може да даде точно такъв белег.

— Повечето момичета щяха да си изкарат ангелите — обади се Бери.

— Е, и аз си ги изкарах.

— Да — продължи Бери с растящ възторг, — но не се поколеба. Не засече. Възприе ситуацията мигновено и реагира като светкавица.

— Кой е той? — попита Ан трепетно, като надничаше през стъклото към летящата кола отпред. — Или не трябва да казваш?

Бери би предпочел да не казва, но не виждаше какво би могъл да направи. Притежателят на преследващата кола имаше известни права. Какъв късмет, че докато размишляваше в ресторанта, беше дълбал така настойчиво в проблема за идентичността на брадатия.

— Мисля — каза той, — че това е Смъркача.

— Смъркача? — изпищя Ан. — Какъв Смъркач? Как така Смъркача? Кой е тоя Смъркач? Защо Смъркач?

— Шефът на Голямата кокаинова шайка. Викат му Смъркача. Ако, разбира се, това е човекът, за когото си мисля. Може и да е някой съвършено невинен…

— О, надявам се, че не е.

— … който е имал нещастието да прилича на един от най-опасните престъпници в страната. Но съм сигурен, че това е самият той. Вероятно си чула, че напоследък се е активизирал трафикът на наркотици?

— Не, не съм.

— Е, така е. И този човек е причината.

— Смъркача?

— Смъркача.

Замълчаха за момент. После Ан въздъхна дълбоко.

— Предполагам, че за теб е съвсем обичайно. Но аз треперя като лист. Сигурно го приемаш като рутинна акция?

Има младежи, за разлика от някои момичета, които нямат проблеми със съвестта. Бери отвърна не само уверено, но и с лека усмивка:

— Е, разбира се, това е моето ежедневие.

— Искаш да кажеш, че непрекъснато ти се случват такива неща?

— Малко или много.

— О-хо! — възкликна Ан.

Последва един личен въпрос, който обаче тя не можа да сдържи:

— Откъде ти е този белег? — гласът й трепереше.

— Белег?

— Имаш малък бял белег точно до ухото. От куршум ли е?

Бери преглътна мъчително. Такива са момичетата, сами си го търсят. Погледни Отело и Дездемона. Отело и насън не би изприказвал всичките ония ужасни неща за гибелни беди и патила, за страшни случки по море и суша, за боеве на косъм от смъртта, ако онова момиче, Дездемона, не го бе предизвикало с въпросите си. Много добре е знаел, че преувеличава, като разказва за людоеди антропофаги, които се изяждат помежду си и за човеци с глави, които растат им под плещите и разни подобни.^[1] Но какво е можел да стори?

И какво в подобна ситуация би могъл да стори Бери?

— Точно така — отвърна той и почувства, че отсега нататък нищо няма значение.

— Божичко! Трябва да е минал съвсем наблизо.

— Можеше да мине и още по-близо — рече Бери, след като по-добрата му половина бе напълно победена, — ако бях стрелял секунда по-късно.

— Стрелял си?

— Е, налагаше се.

— О, не те обвинявам.

— Видях как ръката му посегна към джоба…

— Чия ръка?

— На Джак Малоу. Случи се, когато бях сгащил бандата на Малоу.

— И кои са те?

— Едни разбойници, които се занимаваха с палежи.

— Подпалвачи?

— Именно — отсече Бери, като му се искаше той да се бе сетил за тая дума. — Свърталището им беше в Даптфорд. Шефът ме изпрати да разузная терена, но брадата ми се разлепи.

— Брада ли си беше сложил?

— Да.

— Не мисля, че ще ми харесаш с брада — каза Ан критично.

— Никога не слагам — побърза да обясни Бери, — освен ако не съм по петите на някоя банда.

— Колко банди си арестувал досега?

— Не помня.

— Изглежда е много интересно да спипаш някоя банда.

— О, да.

— Гледай! — извика Ан. — Смъркача влезе в кръчмата.

Бери проследи погледа й.

— Точно така.

— И какво ще правиш сега?

Именно този въпрос озадачаваше и Бери. Във вихъра на това преследване беше подминал факта, че рано или късно ще се наложи да направи нещо.

— Хм — промърмори той.

Вдъхновението му дойде така както беше дошло и на лорд Бискъртън. Следобедът беше топъл и навеждаше мислите в една и съща посока. Ще влезе и ще изпие едно питие.

— Имаш ли нещо против да почакаш тук? — попита той.

— Да почакам?

Тя видя как очите му заблестяха сурово и непреклонно.

— Влизам след него.

— А не мога ли и аз да дойда?

— Не. Може да стане опасно.

— Обичам опасностите.

— Не — отсече твърдо Бери. — Моля те.

Ан въздъхна.

— Е, добре. Носиш ли си пистолета?

— Да.

— Приготви го тогава.

Бери изчезна. Каква походка, помисли си Ан, точно като на хрътка, тръгнала на лов. Като облегна глава на топлата кожа, тя се отдаде на сладки мисли. За пръв път нещо подобно се случваше на Ан Муун. Никога досега не е била свидетел дори и на нападение на нощен клуб. Единствения случай, когато се е докосвала до беззаконието и престъпността беше на пътя между Ню Йорк и Пайпинг Рок, когато един полицай с мотоциклет й беше връчил фиш за превишена скорост.

И тогава внезапно, в най-връхната точка на захласа, нещо остро и твърдо се заби дълбоко в душата й.

— Хей! — обади се Съвестта с гаден глас и започна да дълбае оттам, докъдето беше стигнала. — Я спри за момент.

6.

Салонът на „Веселите жетвари“ в момента на влизането на лорд Бискъртън беше празен с изключение на една яка дама в черен сатен и голяма брошка на гърдите, изобразяваща думата „Бейби“, написана напреко със сребърни букви. Дамата стоеше зад бара, готова, като същинско куче-спасител в някое алпийско дефиле, да даде помощ и утеха на жадните. Усмихна се приветливо на Бисквитата и го почете с една сводка за времето.

— Хубав ден.

— По-хубав не може да бъде — съгласи се Бисквитата сърдечно.

Голяма халба с връх от пяна премина от първия чифт ръце във втория и двамата завързаха един от ония приятни безцелни разговори, които са обичайни за подобни обстоятелства.

Дарбата да си имаш приказката с барманите по заведенията не е дадена всекиму. Много от най-светлите световни умове не са имали тази вещина. Но това пък беше стихията на Бисквитата. А най го биваше с барманките. Имаше отношение точно каквото трябва и казваше винаги нужните неща. Да не говорим, че беше цар в слушането. И тъй като всяка бар-дама има дълга и оплетена история, това умение се котираше по-високо и от разказваческото.

Докато изгълта четвърт халба от пивото и отношенията му с домакинята вече бяха приятелско задушевни. Дотолкова, че същата се почувства в правото си да внесе малко по-лична нотка в разговора. Още от самото начало беше почувствала неприязън към брадата, но досега възпитанието й я възпираше от коментар.

— Защо носиш тая брада? — попита тя.

— Нямам друга — отвърна Бисквитата.

— Изглежда особено.

— Не я ли харесваш?

— А, не, нямам нищо против нея. Само изглежда особено.

— Щеше да изглежда още по-особено — възпротиви се Бисквитата, — ако половината беше зелена, а другата половина розова.

Барманката размисли и почти беше склонна да се съгласи.

— Както и да е, но тя наистина изглежда особено.

— Знаеш ли откъде имам тази брада? — попита Бисквитата.

— Пуснал си я, предполагам.

— Съвсем не. Нищо подобно. Това е дълга история и не представя в добра светлина някои от засегнатите страни. Трябва да знаеш, че като бебе бях малко красиво момиченце. Но един ден бавачката ми ме изведе с количката и спря да приказва с някакъв войник, както обичат да правят бавачките. Когато се обърна с гръб, една зла циганка изскочи от храстите под мишница с малко грозно момченце с брада. И знаеш ли какво направи? Открадна ме от количката и сложи на мое място онова малко грозно момченце с брадата. И оттогава съм все малко грозно момченце с брада.

— Жалко, че не е оставила и бръснач.

— Няма никаква полза от бръсначите. Те просто се изтъняват. А също и ножиците за бодлива тел. Един доктор, с когото се консултирах, ме посъветва да я подпаля. Аз изтъкнах, че така може и да се спре растежа, но аз неизбежно ще загина в пламъците. Той изглеждаше впечатлен и каза, че не е помислил за това. Цялата история е особено неприятна и представлява трудно разрешим проблем.

— А знаеш ли аз какво бих направила?

— Какво?

— Бих направила ето това.

Тя се протегна и дръпна здравата брадата. Междувременно се кискаше щастливо.

Това бе последният смях, който щеше да излезе от устните й дни наред. Всъщност, много хора твърдят, че изобщо не могла да се съвземе докрай. В момента, когато натискаше дръжката на вратата, Бери се закова на място от пронизителния писък, който проби тъпанчетата му. Звучеше като убийство. Блъсна вратата и отново се закова. По-скоро остана малко по-закован, ако това изобщо е възможно, отколкото преди секунда.

Сцената, разкрила се пред очите му, бе достатъчна да закове на място когото и да било. Зад тезгяха стърчеше една барманка с брада в ръка. Изглеждаше разстроена. Пред тезгяха, също не в най-добро настроение, стърчеше старият му приятел от училище лорд Бискъртън. Бери се пулеше втрещено. Много пъти е имал кошмари, но са били далеч по-малко зловещи.

В следващия момент натюрмортът се раздвижи. Като грабна брадата от барманката, Бисквитата бързо я сложи обратно на лицето си. А барманката, издавайки дълъг печален стон, се олюля встрани и изпълни нещо, което можеше да се нарече женски припадък.

Бисквитата, макар и благоразположен към барманката в качеството си на една от най-приятните компаньонки, все пак явно не се чувстваше толкова привързан към нея, за да остане и да даде първа помощ. Искаше му се да се озове някъде другаде и при това светкавично. Той се втурна към вратата, съзря Бери и крачката му секна.

— Бисквита! — ревна Бери.

— О, мили боже! — изпръхтя лорд Бискъртън.

Без повече коментари за момента, той го сграбчи за ръката и го повлече към преддверието. Едва когато бяха сами на двора, зад дебелата стена, която ги пазеше от чужди взори, той спря и рече:

— Какво, за бога, правиш тук, Бери?

— Ами ти?

— Отивах към Сандаун. Какво те води насам?

— Следвах те, за да видя какво си намислил.

— Как така „какво съм намислил“?

— Да те вземат дяволите — не се сдържа Бери, — когато вършееш из цял Лондон и околностите с дълга брада…

Лицето на Бисквитата издаваше дълбоко безпокойство.

— Да не би да искаш да кажеш — запъна се той, треперейки, — че си ме познал от самото начало?

Бери не беше този, който би отхвърлил подобна възможност. Мозъкът му работеше бързо и той схвана, че му е даден изборът да се покаже в светлината на проницателен наблюдател с орлов поглед или на лековерен тиквеник. Избра първото.

— Разбира се, че те познах — отвърна той решително.

— Не и на Бонд Стрийт? — примоли се Бисквитата.

— Напротив.

— Искаш да кажеш — още от първия момент, откакто ти проговорих?

— Разбира се.

— И защо тогава не каза?

— Реших да ти повървя малко по гайдата, стари ми друже.

— Моля?

— Ами да. Помислих си, че ще се разочароваш, ако разбереш, че не си ме надхитрил.

— Божичко! — изпъшка Бисквитата смазан.

— И защо беше всичко това?

— Бери — гласът на Бисквитата трепереше. — Как мислиш, дали Фераро и всички останали в „Бъркли“ са разбрали кой съм?

— Предполагам.

— Така значи. Всичко, което мога да кажа е, че това отвежда мислите ми в нова насока.

Въпросните мисли следваха известно време новата насока в мълчание. После Бисквитата започна да обяснява:

— Купих тази брада, за да заблудя кредиторите си. Те са цяла глутница, лаят и търчат по петите ми. Мислех си, че ако се маскирам сполучливо, ще мога да се движа из Лондон без да ме познаят. А ти казваш, че от пръв поглед си схванал нещата?

— На секундата.

— В такъв случай от това следва — заключи лорд Бискъртън отчаяно, — че в края на краищата ще трябва да напусна столицата. Не мога да рискувам да ме изтъпанят пред съда и да изкарат кирливите ризи на финансовото ми положение. Трябва да се спотая някъде. Може би Бексхил. Или Саутенд. Но, боже! Как ще обясня?

— Да обясниш?

— Да го вземат мътните, нали ще трябва да дам някакви обяснения защо така внезапно изчезвам. Тъкмо се сгодих. Годеницата ми ще се изненада, не мислиш ли. Пропадам вдън земята без нито дума.

— Не помислих за това — замисли се Бери.

— И аз не се бях сетил по-рано — призна си благородно Бисквитата. — Какво ще кажеш да й напиша, че съм си счупил крака и съм прикован за леглото? Не. Тя ще дойде да ме види барабар с букета и гроздето. Разбира се. Какъв съм тъпак. Дяволска му работа, толкова е оплетено.

— Знам какво — рече Бери тържествено. — Заушка.

— Какво?

— Кажи, че имаш заушка. Тогава няма да смее да се приближи.

Бисквитата потупа рамото му с трепереща ръка.

— Гений! Невероятен ум, наследен вероятно от прадедите ти. Ти разреши въпроса, старче. Единственото нещо, което трябва да реша сега, е къде ще отида. Трябва да се пръждосам някъде. Ще продам няколко джунджурийки, за да имам малко за нужните ми разходи и ще отпраша посред нощ за… е, за къде? Някое по-диво място. Не върви Брайтън, например. Дайкс, Дайкс и Пинуийд сигурно ходят за уикендите в Брайтън. Бексхил? Не знам. Хоус и Доус най-вероятно имат там бунгала. Май Уигън ще се окаже все пак най-безопасното място.

Погледнато в ретроспекция, този летен ден беше показал, че мозъкът на Бери Конуей е във вихъра си. Сутринта, когато мистър Фрисби бе влетял в офиса и му бе подарил свободата, явно бе стимулирал и мозъчните клетки на младежа. Това можеше да обясни сегашното му вдъхновение.

— Бисквита — отсече той. — Готово. Съседът, който живее до нас — Болито се казва, не че има някакво значение — трябва да замине спешно за Манчестър…

— И той ли си има неприятности с кредиторите? — попита съчувствено лорд Бискъртън.

— Иска да даде под наем къщата заедно с мебелите. Можеш направо да си влезеш. Ще говоря с него тази вечер, ако искаш. А може и вече да е заминал. Както и да е, мога да уредя нещата с посредника му. Точно това трябва да направиш. Никой няма да те надуши на Мълбъри Гроув. Можеш да се спотайваш там до края на живота си. А и ще живеем покрив до покрив.

— И ще си бъбрим през оградата вечерно време? — изпика Бисквитата ентусиазирано.

— Точно така.

— Ще си клюкарстваме за съседите! Ще си заемаме градинския валяк!

— Именно.

— Бери, старче, ти улучи шестицата! Тоя твой прадядо трябва да е бил цяла планина от мозъчни клетки. Уреди подробностите и ми свирни в апартамента. Ама свиркай дяволски бързо, защото е въпрос на дни да почувствам как Дайкс, Дайкс и Пинуийд ми дишат във врата. Ще ми хареса живота в предградията. Добре ще си почина.

— Уреждам всичко още тази вечер.

— Господ да те поживи! Това се казва истински приятел — заключи Бисквитата. — А сега ще трябва да се върна при нещастната дама и да й обясня, че съм тръгнал на бал с маски или нещо подобно. Беше тежък удар за нея, бедната, когато тоя израстък й остана в ръката. Но не се съмнявам, че ще изгладя нещата. Впрочем, как дойде дотук?

— С една кола — каза предпазливо Бери.

— Твоя?

— Не.

— Под наем, а? Е, ще се помотая малко тук, докато ти се отдалечиш. Разумът го изисква. Дължа тук-там по гаражите и твоят тип може да е от тях. Така че, извинявай, ама няма да те изпратя.

— Добре.

— Как се казва прекрасният дом, който ще наема?

— „Прасковен рай“.

— „Прасковен рай“! Даже и думата звучи като балсам за душата. Между другото, старче, страхувам се, че добрата стара древна титла тука не върви. Нито дума за сеньор дьо Бискъртън, ако нямаш нищо против. Кажи на този Болито, че мистър Смит иска да наеме неговата колиба с ползване на банята. Един от „Смитфийлд Смит“. Разбрахме ли се. А сега да се връщаме и да утешим Бейби. Когато я оставих, бедното агънце, пухтеше като парен локомотив и беше синя около ноздрите.

7.

Бери излезе от „Веселите жетвари“ с доволна усмивка на лицето. Имаше перфектен план за това как е протекла акцията. Ще каже на момичето, че подозренията са паднали от брадатия и той е доказал, че в края на краищата не е Смъркача. И после тя и той ще продължат да карат заедно чак до Приказната земя и ще разговарят за всичко, за което може да се говори в такъв вълшебен летен ден.

Добра програма, така си мислеше. Дори възхитителна програма. Внезапно, като че изведнъж е бил халосан страховито с мокър парцал, усмивката се изтри от лицето му, очите му се оцъклиха и ченето му увисна.

Колата беше изчезнала.