П. Г. Удхаус
Големи пари (3)

Глава трета

Има хора твърдо убедени, че обитателите на Великобритания са раса студена и безчувствена, с емоции, които трудно виждат бял свят и че ако искаш да изпиташ истински чувства, трябва да пресечеш Атлантика. В пълна подкрепа на подобно мнение могат да бъдат представени абсолютно противоположните методи, приложени от Мангусетския „Домашен осведомител“ и неговия по-възрастен събрат — Лондонския „Утринен куриер“, при обявяването около шест седмици по-късно на годежа на Ан Муун и лорд Бискъртън.

Мангусет беше селцето, където се намираше вилата на родителите на Ан и редакторът на „Домашен осведомител“, чието сърце си беше на правилното място и който веднъж бе видял Ан в бански костюм, реши, и то основателно, че случаят изисква малко лиризъм. Съответно, в този дух той си изля душата.

Бъдещата невеста е момиче с необикновен чар и неустоима привлекателност, с маниери, очарователни като на сирена, с нрав, приятен и мек като ухание на цвете, с душа весела като чуруликат на птиче, с ум, вестящ като искрящите кичури, красящи челото на зимата и сърце, чисто като капчица роса в цветчето на виолетка. Тя ще съумее да извае от дома на своя съпруг пленителен рай, в който ще властват само божествените акорди на любовта, предаността и нежността.

„Утринен куриер“ от друга страна, верен на своя тих, сдържан дух, се ограничи в представянето на фактите. Без жар. Без вълнения. Без трепет в гласа. Събитието беше представено също толкова безстрастно, колкото и онова на другата страница за момичетата и момчетата от училището на Бърчингтън Роуд, които спечелили състезанието и взели купата за детски духови оркестри на Музикалния фестивал на Северен Лондон, проведен в Кентиш Таун.

И така:

ГОДЕЖИ

Обявява се годежът между лорд Бискъртън, син и наследник на граф Ходсдън, и Ан Маргарет, единствено дете на мистър и мисис Томас Л. Муун от Ню Йорк Сити.

Такива са лондонските редактори. След няколко години на Флийт Стрийт^[1] те стават неспособни да разграничат някакви си хлапета, надуващи тромбоните, от един младеж и една девойка, които поемат ръка за ръка по дългия път. Ако искаш да развълнуваш някой редактор, трябва да си Мистериозният Демон и да заколиш шестима с един замах на секирата.

Но ако на „Утринен куриер“ му беше все тая, то сред четящото го общество се събуди огромен интерес. В сто легла сто млади мъже спряха да отпиват от стоте си чаши чай, за да отделят на тази обява цялото си внимание. На някои от тях параграфът прозвуча злокобно и гибелно. Те се концентрираха, както си бяха в леглото, върху ужасяващото положение на бъдещия годеник и като измърмориха под мустак „О, господи!“, обърнаха на страницата за надбягвания с неспокойното чувство, че в днешно време нито един мъж не може да е в безопасност.

Но имаше други — и те бяха мнозинство — които се облегнаха на възглавниците си и зареяха празен поглед в тавана. Душите им в копринените си пижами се сгърчиха от болка. Те се размислиха за това колко отвратително е всичко и стигнаха до заключението, че ако трябва да се каже направо, целият свят е гаден. Бутнаха встрани филиите си с масло и когато личните им прислужници влязоха, бръщолевейки за разни боти и гети, бяха безкомпромисно строги с тях, а в единадесет от случаите им казаха да вървят… по дяволите.

Защото това бяха младежите, които бяха танцували с Ан, вечеряли с Ан, водили Ан в Сейнт Джеймс Парк да гледа пингвините, и които, ако бяха попаднали на Мангусетския „Домашен осведомител“, щяха да заклеймят редактора като автор на скучна и бледа проза, който дори не се е докоснал до същността на обекта.

Ан Муун, прелитайки през Лондонския сезон, несъмнено бе отбелязала осезаемо присъствие. Едно момиче с маниери, очарователни като на сирена, не може да обикаля месец и половина града, без да нарани едно-две сърца.

В дневната на „Кътчето“, а именно дома на Бери Конуей на Мълбъри Гроув, Вали Фийлдс, Бери попадна на обявата, докато прелистваше набързо вестника, преди да хукне към Лондон в 8.45. Той изпитваше известни затруднения при прочита вследствие влизането и излизането на Старата бавачка, която имаше навик да шари наоколо по време на закуска, като междувременно оформяше текущ бюлетин върху въпросите от местно естество.

Мисис Уисдъм отговаряше на всички изисквания за закръгленост. Тя отправяше към Бери благи флегматични погледи като крава, съзерцаваща прясна ряпа. За нея той си оставаше детето, каквото беше, когато го видя за пръв път. Отношението й винаги е било това на Мъдрата старост, нагърбила се да помага на Беззащитната младост в този объркан свят. Тя не пропускаше ни дума, ни дело, които биха могли да изгладят пътя пред него и да го защитят от безчетните житейски опасности. През зимата му пъхаше грейки в леглото. През лятото говореше без да й мигне окото за вълнени камизолки и за това как трябвало да се разхлажда бавно, защото порите били отворени.

— Майор Флъд-Смит — каза Старата бавачка, имайки предвид пенсионирания войн, обитаващ „Горския замък“ през една врата от тях — си правеше гимнастиката тази сутрин в градината.

— Да?

— И котката от „Прасковен рай“ направо пощуря.

Бери поразмисли вяло за мистерията на причинно-следствената връзка.

— Чувам, че ще изпращат мистър Болито в Манчестър. Мюриъл от „Прасковен рай“ ми каза. Иска да даде „Прасковен рай“ под наем заедно с мебелите. Според мен трябва да даде обява във вестниците.

— Не е лоша идея. Твърде умно.

Нещо в коридора привлече вниманието на мисис Уисдъм. Тя се изнесе и Бери чу шум от съборени окачалки. След малко отново пристигна.

— След като Майора се прибра, излезе племенницата му и набра цветя. Наистина, много симпатично момиче.

— Да?

— И което е най-странното, изглеждаше направо щастлива.

— И какво му е странното?

— Но мастър Бери! Нали ти казах за нея? За тъжната й история?

— Не мисля — Бери обърна страницата.

Сигурно му е казала, помисли си той, но от нея излизаха толкова много местни клюки — да не говорим за сардоничния й вкус към всяка трагедия от околността, че той бе развил защитна глухота.

Мисис Уисдъм плесна с ръце и изви поглед нагоре както подобава при една такава новина.

— Господи, не мога да си представя как съм изпуснала да ти кажа. Научих го от Гладис от „Горския замък“, а пък тя го чула отчасти докато сервирала, а останалото една вечер, когато младата дама дошла в кухнята и попитала дали готвачът не може да й направи някакъв си фъдж, а после тя сама си го направила, този фъдж де, нещо като мек карамел, и им разказала тъжната си история, докато бъркала захарта и маслото.

— А-а!

— Младата дама дошла от Америка. Майка й е сестра на Майора, която се е омъжила за американец и живеели в някакъв град близо до Ню Йорк, който се наричал, представи си, Грейт Нек^[2]. Искам да кажа, какво име за град! Та този Грейт Нек изглежда, мастър Бери, е пълен с актьори и младата дама, казва се Катрин Валънтайн, била достатъчно глупава да си въобрази, че се е влюбила в един от тях и че иска да се омъжи за него. А пък той не бил бог знае какво, играел само малки роли и баща й, разбира се, се вбесил и я изпратил да погостува на Майора, та дано се излекува от увлечението си.

— А? — каза Бери. — Мили Боже! Гледай ти! Бисквитата взел, че скочил в трапа!

— Самоубил се? — извика въодушевено мисис Уисдъм. — Колко потресаващо!

— Е, не точно самоубийство. Сгодил се за една американка. Ан Маргарет, единствено дете на мистър и мисис Томас Л. Муун от Ню Йорк.

— Муун? — мисис Уисдъм сбърчи чело. — Чудя се дали това е същата млада дама, за която Гладис от „Горския замък“ ми казваше, че мис Валънтайн й казвала. Мис Валънтайн пътувала на кораба с някоя си мис Муун и съм сигурна, че Гладис каза, че тя й казала, че името й е Ан. Станали много добри приятелки. Мис Валънтайн казала на Гладис, че тази мис Муун била много симпатична млада дама. Много хубава и привлекателна.

— „Утринен куриер“ не го споменава. Ако е хубава и привлекателна, може и да съм несправедлив към Бисквитата, като си мисля, че се е продал.

— Божичко, мастър Бери! Как говориш за приятеля си!

— Е, все пак това е късмет за него. Предполагам, че момичето е пълно с пари.

— Надявам се никога да не се ожениш за пари, скъпи.

— Не и аз. Аз съм романтик. Един от ония мъже, у които сърцето взима връх.

— Винаги съм повтаряла, че любовта движи света.

— Не съм го чувал по-добре казано — кимна Бери — и няма да се учудя, ако се окажеш абсолютно права. Това часовникът ли беше? Трябва да хуквам.

 

 

Джордж, шестият граф Ходсдън, баща на бъдещия годеник, не беше отворил своя „Утринен куриер“ почти до единадесет часа. Той не беше от ранните читатели, тъй като се излюпваше доста късно. След като хвърли поглед на обявата с тихо задоволство, като от време на време попипваше сивия мустак, разкрасяващ горната му устна, той си сложи цилиндъра и отиде да види сестра си, лейди Вира Мейс.

— Добро утро, Вира.

— Добро утро, Джордж.

— Е, виждам, че е напечатана.

— Обявата? О, да.

Лорд Ходсдън я погледа благоговейно.

— Как го направи? — попита той.

— Аз? — сестра му повдигна вежди. — Да го направя?

— Е, по дяволите — възкликна лорд Ходсдън, който както повечето английски аристократи не бе много ентусиазиран относно своето потомство. — Не ми казвай, че момиче като Ан Муун ще приеме младеж като Годфри, освен ако някой не се е потрудил здравата, за да попадне в мрежата.

— Естествено, направих всичко възможно, за да ги сближа.

— Точно така.

— Говорех й колкото можех по-често какво очарователно момче е той.

— Това ли й каза! — възкликна невярващо лорд Ходсдън.

— Е, той си е такъв, когато го иска. Във всеки случай може да бъде много забавен.

— От мен никога не е успявал да изтръгне и усмивка — намръщи се лорд Ходсдън. — Освен веднъж — поправи се гой, — когато се опита да ми измъкне една десетачка в Нюмаркет. Слава богу, че успя да намери това момиче.

За пореден път гърдите му под отлично скроената жилетка се надигнаха. Чу се въздишка на неизказано задоволство и красивото му лице засия.

— За пръв път от времето на Чарлз Втори^[3] насам — рече той — семейството ни ще опита истинския вкус на парите.

Последва пауза.

— Джордж? — започна лейди Вира.

— Моля?

— Искам да ме изслушаш много внимателно, Джордж.

Лорд Ходсдън изгледа сестра си почти нежно. В тази сутрин на сутрините той виждаше всичко през розови очила, но дори и с тази уговорка трябваше да се признае, че тя изглежда невероятно красива. За бога, помисли си той, тя като че ли непрекъснато се разхубавява. Запресмята наум. Да, доста над четиридесет, а можеш да я вземеш за тридесет и две годишна. Една вълна на гордост премина през него и се надигна още повече, когато съзря собственото си отражение в огледалото. Каквото и да се говори за това семейство, не може да им се отрече външността.

Следващата му мисъл беше, че колкото и да са възхитителни правилните черти на сестра му, съвсем не бе сигурен, че харесва изражението им точно в този момент. Странно изражение. Доста строго. Напомняше му за една гувернантка, която му беше чела доста конско преди години.

— Искам да запомниш, Джордж, че те още не са женени.

— Разбира се. Естествено, че не са. Обявата току-що се появи във вестника.

— Така че, ако обичаш — продължи лейди Вира с поглед вече определено твърд като камък, — забрави намерението си да се отбиеш при мистър Фрисби и да му поискаш така любезно да ти даде малък заем. Ето такива неща могат да обърнат каруцата.

Лорд Ходсдън зяпна.

— Да не би да ме вземаш за такъв глупак, че да занимавам Фрисби?

— Нямаше ли такива планове?

— Разбира се, че не. Определено не. Мислех си, ъ-ъ… чудех се… е, да призная, мина ми през ум, че ти може да се съгласиш да ми отпуснеш малко.

— Значи това ти мина през ума, а?

— Не виждам защо да не го направиш — измънка лорд Ходсдън жаловито. — Ти трябва да имаш много. В придружителството падат големи пари. Когато взе онова аржентинско момиче преди три години, получи няколко хиляди лири.

— Получих хиляда и петстотин — поправи го сестра му. — В момент на слабост — не мога да разбера къде ми е бил умът — ти ги дадох.

— Ъ-ъ… добре де, да — смотолеви лорд Ходсдън, леко притеснен. — В известен смисъл това е вярно. Да, сега си спомням.

— А аз нито веднъж не си го припомних — каза лейди Вира с глас, който прозвуча, макар и не за брат й, като сребърни звънчета.

Последва нова пауза.

— Е, щом не искаш, не искаш — примири се лорд Ходсдън унило.

— Не искам — съгласи се лейди Вира. — Но ще ти кажа какво ще направя. Щях да водя Ан на обяд в „Бъркли“, но мистър Фрисби ми позвъни и ме помоли да отида с него в Брайтън за целия ден, така че ще ти дам пари и ти ще можеш да се погрижиш за нея.

Лорд Ходсдън се почувства като тигър, който се е надявал на парче от бута, а е получил оглозган кокал, но си каза с чудесната си Ходсдънова философия, че е по-добре от нищо.

— Добре. Така да бъде. Давай тука десетачката.

— Какво?

— Добре де, петачката, или каквото там искаш.

— Обядът в „Бъркли“ струва осем шилинга и шест пенса. За сервитьора — два шилинга. Възможно е Ан да поиска лимонада или нещо друго за пиене. Да кажем още два шилинга. За гардероба — шест пенса. За кафе и непредвидени разходи — два шилинга и половина. Ако ти дам двадесет и пет шилинга, ще бъде предостатъчно.

— Предостатъчно? — заекна лорд Ходсдън.

— Предостатъчно — повтори лейди Вира.

Лорд Ходсдън попипа тъжно мустака си. Сега се чувстваше така, както би се почувствал пророкът Илия в пустинята, ако гарваните бяха развили някакви касапски методи.

— Но я си представи, че момичето поиска един коктейл.

— Тя не пие коктейли.

— Е да, но аз пия — разбунтува се лорд Ходсдън.

— Не, не пиеш — натърти лейди Вира и в този момент приликата й с някогашната гувернантка беше направо поразителна.

 

 

Лорд Бискъртън не беше страстен читател на „Утринен куриер“. Първата информация, която получи, че обявата за годежа му се е появила в печата, бе когато Бери Конуей му позвъни от офиса на мистър Фрисби, за да го поздрави. Прие благопожеланията на приятеля си както подобава и възобнови спокойно и методично закуската си.

И тъкмо се бе захванал с мармалада, когато пристигна баща му.

Не се случваше често лорд Ходсдън да посещава своя син и наследник. Но когато напусна апартамента на лейди Вира, по някакъв мистериозен начин в главата на Негова светлост изплува невероятната идея, че Бискъртън може да има в наличност някоя малка сума и да пожелае да се раздели с част от нея в името на своя създател.

— Ъ-ъ, Годфри, момчето ми.

— Здрасти, шефе.

Лорд Ходсдън се прокашля.

— Ъ-ъ, Годфри, чудя се… всъщност, така се случи, че в момента съм малко позакъсал… дали не би могъл…

— Хей, шефе — развесели се Бисквитата. — Направо ще пукна от смях. Не ми казвай, че си дошъл да крънкаш?

— Мислех си…

— Какво, за бога, те накара да смяташ, че в джоба ми дрънка нещо?

— Предполагах, че мистър Фрисби може да ти е направил някой малък подарък.

— Но защо, по дяволите.

— В чест на… ъ-ъ, щастливото събитие. В края на краищата, той е чичо на бъдещата ти невеста. Но, разбира се, ако случаят не е такъв…

— Случаят — увери го Бисквитата — определено не е такъв. Дъртофелникът, за когото намекваш, татко, е единственият човек в този голям град, който никога не прави подаръци в чест на някакви щастливи събития. Неговото семейно мото е Nil desperandum — Никога не се предавай.

— Твърде лошо — въздъхна лорд Ходсдън. — Надявах се, че може да ме подпомогнеш. Отчаяно се нуждая от звонкова помощ. Леля ти ме помоли да заведа твоята годеница днес на обяд в „Бъркли“ и като последна скръндза ме финансира, представи си, с двадесет и пет шилинга.

— Какво разточителство — заяви Бисквитата твърдо. — Бих желал на мен някой да ми даде толкова. Останала ми е само една лира да избутам месеца.

— Чак толкова ли си зле?

— Една лира, два шилинга и два пенса, за да бъда по-точен.

— Е, да, но — изтъкна лорд Ходсдън — не забравяй, че перспективите ти са от блестящи по-блестящи. Твоето поколение, момчето ми, е по-мъдро от моето — той приглади мустака си и издаде нова печална въздишка. — Когато бях млад, най-голямата ми грешка беше моята импулсивност. Трябваше да се оженя за пари, както ти най-разумно правиш. Колко добре го разбирам сега. А имах и своите възможности. В продължение на месеци, след като получих титлата, разни кокони-наследници маршируваха пред очите ми на тумби. Но аз бях прекалено романтичен, прекалено мечтателен. Бедната ти майка по онова време заемаше скромно място в трупата на Театъра на Веселието и след като гледах шестнадесет пъти парчето, в което тя играеше, внезапно я забелязах. Стоеше в самия край на сцената. Очите ни се срещнаха… Не че съм съжалявал дори и за момент, не — поклати глава лорд Ходсдън. — Най-прекрасната дружба, която някой мъж може да получи. От друга страна — да, ти се показа по-мъдър от стария си баща, момчето ми.

Няколко пъти по време на тази реч Бисквитата беше дал признаци, че желае да я прекъсне. Сега заговори разпалено:

— Ти гледай по-добре как слагаш Ан и разните кокони-наследници в един кюп — разсърди се той. — Като казваш, че се женя за пари, звучи като че ли имането е единственото, за което ме е еня. Нека да ти кажа, татенце, става дума за любов. Истинската. Луд съм по Ан. Всъщност, като си помисля, че едно момиче може да бъде такова бижу и в същото време така дяволски богато, се възвръща вярата ми, че провидението се грижи за доблестните мъже. Тя е най-сладкото нещо на света и ако имах повече от една лира, два шилинга и два пенса, бих я завел аз на обяд.

— Очарователно момиче — съгласи се лорд Ходсдън. — Как изобщо успя да я подмамиш да приеме? — попита той, възвръщайки естественото си бащинско недоумение.

— Еджлинг свърши тая работа.

— Еджлинг?

— Еджлинг. Можеш да казваш каквото си искаш за старото семейно имение, татко — поддръжката му гълта цяло състояние, твърде голямо е и изобщо — таралеж в гащите, но има нещо, което си струва — романтично е. Отидохме там с двуместната кола на Боби Блейтуейт и направих предложение на Ан на поляната за кегли. Сигурен съм, че няма момиче на тоя свят, което може да устои на подобен декор. Гълъбите гукаха, пчелите жужаха, враните грачеха и залязващото слънце посипваше със злато покритите с бръшлян стени. Няма момиче, казвам ти, което може да откаже на един мъж в подобна обстановка. Повярвай ми, каквито и да са минусите му, Еджлинг си изигра ролята и този актив трябва да му се отчете.

— Като говорим за активи — вметна лорд Ходсдън, — приятно е да си помисля, че твоите отсега нататък ще бъдат отлични.

Бисквитата се засмя горчиво.

— Не си го помисляй дори и за момент — изрече яростно и посочи купчина бумаги на масата. — Я погледни тия.

— Какви са те?

— Призовки. Ако нямах умна и хладнокръвна глава на раменете си, утре щях да се пържа в местния съд.

Лорд Ходсдън нададе стреснат вик.

— Не може да бъде!

— Може. Тия хора искат кръв. Не кредитори, а акули.

— Но, мили боже! Замислял ли си се? Схващаш ли изобщо? Ако те изправят пред съда, с годежа ти е свършено. Точно такова нещо би отвратило човек като Фрисби.

Бисквитата протегна успокоително ръка.

— Стой си мирно, шефе. Ситуацията е под контрол. Взел съм предохранителни мерки. Гледай тука.

Той пристъпи към едно чекмедже, извади нещо, скри се за секунда зад ъгъла на библиотеката и се показа отново. В резултат на което лорд Ходсдън издаде нов стреснат вик.

И имаше основание. Като изключим факта, че лорд Бискъртън имаше косата на майка си, външността му никога не беше отговаряла на естетическите критерии на шестия граф. А сега, с тази черна перука, покриваща главата му и черната заострена брадичка под долната устна, той представляваше такава отблъскваща картина, че един баща може да бъде извинен за странните звуци, които издава.

— Купих ги в „Кларксънс“ вчера — каза Бисквитата, като се гледаше доволно в огледалото. — На вересия, разбира се. С тях вървят и веждите. Как ти се струва?

— Годфри… Момчето ми… — гласът на лорд Ходсдън затрепери като на човек, преживяващ силни емоции. — Изглеждащ ужасно. Отвратително. Чудовищно. Като международен шпионин или нещо такова. Смъкни си тази гнусна растителност!

— Но би ли ме разпознал? — настояваше синът му. — Там е работата. Ако беше, да речем, „Хоус и Доус, Ризи, Връзки и Бельо“, двадесет и три лири, четири шилинга и шест пенса, би ли си представил дори и за секунда, че под тоя храсталак е скрит Годфри, лорд Бискъртън?

— Разбира се, че бих.

— Обзалагам се, че не би. Не, не дори и ако беше „Дайкс, Дайкс и Пинуийд, Шивачи и Кроячи“, осемдесет и осем лири, пет шилинга и единадесет пенса. И ще видиш как ще го докажа. Казваш, че ти и Ан ще обядвате в „Бъркли“. Аз ще бъда там също, на маса възможно най-близо до вашата. И ако Ан каже едно-единствено „Божичко! Това е моят Годфри!“, ще повикам келнера, ще му връча брадата, перуката и веждите, ще го инструктирам да ми направи от тях фрикасе и ще ги изям.

Лорд Ходсдън издаде слаб вопъл и затвори очи.