П. Г. Удхаус
Големи пари (10)

1.

Макар че скромният обяд на лорд Бискъртън и приятеля му Бери Конуей беше организиран предимно като честване на общото им щастие, те едва се бяха настанили на масата, когато той загуби безгрижния си аспект и съвсем определено се превърна в дискусия за средствата и начините. Необичайната сложност на тяхното положение не им беше убегнала. И двамата му бяха хвърлили по едно яко мислене през нощта и деловата нотка прозвуча почти веднага.

— Това до което се свеждат нещата — започна Бисквитата, когато келнерът ги остави и беше възможно да се занимаят с дела по-лични от сметката, — е какво ще предприемем по-нататък?

Бери кимна. Беше съгласен, че точно там е въпросът.

— Защото — продължи Бисквитата — не може да има пазарлък с духовните лица. Всеки път, когато дружината се събере, дори да е в една и съща сутрин с промеждутък от няколко минути, свещеникът си иска своя малък плик. Тъй че пред нас стои вечния проблем с парите и как да се сдобием с такива. Кой — попита той, като гледаше насреща — е онзи червендалест тип, който ни махна бащински с ръка? Не го познавам. Някой от твоите приятели от Ситито?

Бери проследи погледа му. На маса близо до вратата седеше набит румен мъж, който очевидно добре си угаждаше. Д. Б. Хоук, този тлъст мошеник, винаги превръщаше обяда си почти в свещен ритуал и като храм за изпълнението обикновено избираше точно този ресторант. Защото тук можеше да получи супа като супа, бифтек като бифтек и като капак — онази предана обич на собствениците към редовните клиенти, които не се въздържат от угаждане нито поради пестеливост, нито поради някое модерно увлечение по диетите.

Д. Б. Хоук никога през живота си не беше пазил диета.

Нито пък на този етап от кариерата му имаше причина да се скъпи и икономисва. Нещата вървяха добре при мистър Хоук. Беше разпродал всичките си акции от „Рогата жаба“ при четири шилинга, а от „финансови новини“ тази сутрин го информираха, че са паднали до един шилинг и шест пенса. Той възнамеряваше най-спокойно да си ги откупи, когато паднат някъде към шилинг. После ще пуснат слуха за новата жила и той само ще си седи и ще гледа как цените хвърчат в небесата. Бъдещето изглеждаше за мистър Хоук розово като бузите му.

Той наблюдаваше Бери с очи, изскочили от алчност и доброжелателство. Мисълта, че ще натрупа голямо богатство от имот, за който е платил на този младеж петстотин лири, го забавляваше. Мистър Хоук обгърна бифтека си с поглед, някак си по-прочувствен и благоговеен от погледите му, предназначени за бифтеци, макар че отношението му към тях винаги е било почтително. С удоволствие отбеляза, че днес готвачът с бялата престилка е надминал себе си. Д. Б. Хоук си беше избрал този бифтек лично, след достатъчно внимателно обмисляне, а и в приготвянето му беше оказано нужното внимание.

— Това — обясни Бери — е Хоук. Човекът, който купи моята мина.

— Така ли? — Бисквитата оглеждаше най-задълбочено филантропа. — Купил мината, така ли? Странно. Не ми прилича на ахмак. Не мислиш ли, че е възможно…

— Какво?

— Чудех се дали тая твоя мина е чак такъв боклук, за какъвто я мислиш. Не ми харесва как изглежда този Хоук. Подозрителен е. Има вид на човек, който може да разплаче даже вдовицата и сирака, ако му паднат в ръчичките. И какво стана с мината? Да не би да я използва за летен лагер или нещо друго?

— Мисля, че е била включена в парцел, който е собственост на стария Фрисби. Казва се „Рогата жаба“.

— Какво общо има Фрисби с това?

— Хоук му е приятел.

— Така ли? — Бисквитата изсумтя. — Е, това обяснява нещата. Кой свестен човек ще бъде приятел на Фрисби? Едно говедо — каза горчиво той, — чиято единствена племенница се сгодява за чудесен млад мъж от добро семейство и който, въпреки че му е дадена всякаква възможност да направи малко дарение, си стиска джоба и не обелва и дума. От мен да го знаеш, Бери, тия гадове са те изгабосали.

— Е, сега е твърде късно да му мисля.

— Предполагам, че е така.

— По-добре сега да помислим как да спечелим малко пари.

Бисквитата се намръщи.

— Пари! Да. Ти си прав. Каква идиотщина. Половината от свестните люде на тоя свят са с вързани ръце, защото ги нямат. А ония, които ги имат, нямат представа какво да правят с тях. Вземи стария Фрисби, например. Сигурно е тъпкан.

— Предполагам.

— Но има лице като на кон и способността му да харчи е два пенса на ден. От друга страна, вземи мен. Познаваш ме, старче. Млад, ентусиазиран, кипящ от жизнерадост, нуждаещ се само от сметка в банката, за да излезе и да започне да пръска светлина и добрина наоколо. И забележи — да ги пръска както трябва. Ако имах пари, можех да увелича стотици пъти човешкото щастие.

— Как?

— Като хвърлям кесии злато на онези, които заслужават, старче. Ето как. Виж ме, без пукнат грош съм. Виж и гадният ти шеф, потънал до гуша в мангизи. Всичко е погрешно.

— Е, аз не съм виновен.

— Трябва да стане — не спираше Бисквитата — следното. Ако аз управлявах тази страна, щях да въведа публични разпити два пъти годишно, на които тия стари мухъли с безчетните им богатства щяха да се изправят и да бъдат подлагани на най-строго проучване. „Ти! — ще каже следователят, като гледа критично Фрисби. — Колко имаш? Ами! Наистина! Чак толкова, а! Добре тогава, би ли информирал тази комисия какво правиш с тях.“ Нещастникът, много притеснен, започва да гъгне. „Хайде, хайде! — следователят удря по масата. — Какво увърташ. Какво мотолевиш. Казвай как използваш това тлъсто парче в полза на нуждаещите се.“ „Всъщност — мрънка старият Фрисби и гледа встрани, — скрих ги зад една тухла и излязох да спечеля още.“ „Така ли? — вика следователят. — Да го вземат мътните! Не съм чувал по-срамно нещо в живота си. Грубо престъпление! Дяволски скандал! Вземете десет милиона от тая жалка гад и ги дайте на прекрасния стар Бискъртън, който ще ги използва както трябва. А после идете и попитайте Бери Конуей колко са му нужни.“… Добре би било тогава.

Той поразмисли още малко върху утопията, която беше нарисувал. После погледна през залата отново и зацъка неодобрително с език.

— Мога да се закълна, че Хоук те е метнал с тая мина. Виждам го в очите му.

— Сигурно има хиляди начини да се изкарат пари — размишляваше Бери. — Не можеш ли да предложиш нещо?

Бисквитата откъсна поглед от мистър Хоук и се зае с проблема.

— Какво ще кажеш да спечелим от лотарията? — попита той.

— Чудесно! — подкрепи го Бери. — Ами от тотото?

— Защо не и от двете?

— Добре. И от двете, ако искаш.

— И все пак — Бисквитата посочи честно недостатъците, защото беше човек, който не можеше да си позволи да строи въздушни кули, — това може и да не стане в близките десет месеца, а ние имаме нужда от парите без отлагане. Ще си набележим лотарията и тотото за по-късна дата, а междувременно трябва да мислим за нещо друго — нещо, което ще ни опаричи в най-кратки срокове. Някакви идеи? Да спасим например някой стар човечец от връхлитащ го камион. Той ще се окаже милионер и ще ни остави цяло богатство.

— Това отново означава чакане — изтъкна Бери.

— Да. Може би години. Не го бях предвидил. Май всички пътища са затворени. Разбира се, можем да опитаме старата игра на тайни.

— Каква е тя?

— Знаеш я. Спомням си, че ти говорих. Участват двама — А и Б. А отива при Б и му казва: „Знам твоята тайна!“. И Б…

— Да, сетих се. Но представи си, че този Б няма тайни.

— Скъпи ми друже, всеки си има тайна. Това е един от законите на природата. Когато се върнеш в офиса, опитай със стария Фрисби и гледай как ще се хване за корема.

— Като говорим за Фрисби — Бери погледна часовника си — май трябва да тръгвам. Той е имал една от своите стомашни кризи и тази сутрин не дойде на работа. Обади ми се да му занеса пощата в апартамента в Гроувнър Хаус. Доста удобно.

— Защо удобно?

— Ами, първо, исках да го видя и да му кажа, че напускам работа. И после — допълни Бери, — ще съм близо до Парка. Обещах на Ан да се срещнем в чайната. Ще храним патиците на Сърпънтайн^[1].

— О, боже!

— Точно това ще правим — каза Бери упорито. — Ако не ти харесва, твоя си работа. А сега ще тръгваш ли?

— Не. Ще поседя малко тук и ще помисля. Трябва да мисля. Трябва да мисля, да мисля. Как, по дяволите, с всичките тия деликатни финансови проблеми, надвиснали над главите ни, можеш да си губиш времето и да храниш някакви си патки…

— За мен не е губене на време. Довиждане. Ще се видим довечера.

Той тръгна към вратата и пътьом беше поздравен от мистър Хоук.

— Как е, мистър Конуей?

— Добре съм, благодаря — отвърна Бери.

— Кой е приятелят ти?

— Един мой съсед от Вали Фийлдс.

— За какво си говорехте толкова сериозно?

Бери бързаше.

— А, за най-различни неща. И за „Сбъднат сън“, между другото.

— За „Сбъднат сън“ ли?

— Да. Това го заинтригува. Е, трябва да вървя.

— Радвам се, че те видях.

Мистър Хоук се върна към бифтека си и няколко минути беше погълнат от него. После някаква сянка падна над масата и като вдигна поглед, видя стария си приятел капитан Кели.

2.

Мистър Хоук не се зарадва да види капитан Кели. Всъщност, напоследък доста се стараеше да го отбягва. Но настроението му беше толкова блестящо, че не можеше да си позволи да се разстройва от тази среща.

— Здрасти, капитане — каза сърдечно той.

Капитан Кели придърпа един стол и се надвеси над него с бавното внимание на човек, обут в тесни гащи.

— Обяд? — предложи мистър Хоук.

— Не — отвърна капитан Кели.

Очевидно не беше много благоразположен, а човек, по-чувствителен от Д. Б. Хоук, би се разтревожил. Капитанът гледаше мистър Хоук през масата с някакъв особен леден поглед. Той и без друго рядко се усмихваше, а сега беше още по-неприветлив и от обичайното. Устните му бяха опънати в права черта — дори и когато говореше, едва ги отваряше.

Мистър Хоук разбра, че неговият стар другар е подочул нещо. Този факт не го обезпокои. Рано или късно, помисли си философски, трябваше да се стигне до разговор очи в очи. Радваше се, че това става точно сега, когато се чувства в особено добра форма и в състояние да се справи с една дузина обидени капитани.

— Искам да поприказваме — процеди капитан Кели.

Д. Б. Хоук си отряза едно солидно парче бифтек, потопи го в солта, намаза го с горчица, окъпа го в соев сос, сложи порция картоф върху него, прибави зеле и хрян и вдигна полученото съграждение към устата си. Едва когато го разположи на сигурно място вътре, отговори, при това кратко.

— А-ха?

Капитанът продължаваше да го гледа втренчено.

— Да започнем с това — каза той, — че от всички мръсни лъжливи псета, ти си най-гадното.

Тежките думи никога не можеха да прекършат мистър Хоук. Той се усмихна снизходително.

— Какво си закусвал днес, капитане?

— Ти не бери грижа какво съм закусвал. Едно бренди със сода, ако чак толкова искаш да знаеш.

— Май не ти е понесло — каза мистър Хоук, откъсна друго парче бифтек и отново се зае със строителните операции.

Капитан Кели очевидно не беше настроен за шеговити закачки.

— Знаеш много добре за какво говоря. Какво става с мината?

— Каква мина?

— Говоря за „Сбъднат сън“.

— Какво за „Сбъднат сън“?

— И аз това питам, какво за „Сбъднат сън“?

Хапката потъна в устата на мистър Хоук и той захрупа невъзмутимо.

— Я, слушай — лицето на капитан Кели, закалено в хиляди игри на покер, все още беше безизразно, с изключение на малката веничка на слепоочието, която се подуваше и пулсираше, — не се ли споразумяхме, че ще купим мината заедно? Не се ли споразумяхме? И не отиде ли ти да я купиш за себе си? Няма смисъл да отричаш. Белами е бил там и ми каза. Ти Йона!

— Юда — поправи го мистър Хоук. Обичаше нещата да са точни.

После размаза закачливо горчицата.

— Да ме опази Господ — каза, леко развеселен, — не се опитвам да отричам.

— А-а! — произнесе капитан Кели.

— Трябва да внимаваш къде стъпваш, когато си в бизнеса — продължи мистър Хоук. — Ако не внимаваш, намираш се изтикан отстрани в канавката и ето те после с празни ръце. Нищо не може да се направи.

— Нищо не може да се направи?

— Съвсем нищичко.

Капитан Кели вдишваше и издишваше през носа.

— А-а! — повтори той.

— Ахакай си колкото си искаш — позволи великодушно мистър Хоук, поглъщайки нова хапка бифтек. — Жал ми е за теб, капитане. Ако това може да те успокои, да знаеш, че ми е жал за теб. Остави се да те надхитрят. Но такива са правилата на войната. Няма спор. Случва се непрекъснато. Днес ти, утре аз.

Капитан Кели смачка парче хляб. Беше хапката на мистър Хоук, но собственикът не възрази. Човек с неговото положение можеше да си позволи един по-широк възглед относно хляба.

— Какво очакваш да изкараш от тази сделка? — попита капитанът.

Мистър Хоук нямаше нищо против да отговори на това запитване.

— Хиляди и хиляди — каза той, — и хиляди.

— Половината можеха да са за мен — въздъхна капитан Кели.

— Половината — съгласи се мистър Хоук — можеха да са за теб.

Капитанът въздъхна отново. Последва дълго мълчание.

— Не биха ми навредили малко пари точно сега — изрече замислено капитанът.

— Обзалагам се, че не биха — мистър Хоук беше самата сърдечност.

— Имам доста разходи понастоящем.

— Всички имаме — усмихна се мистър Хоук.

— Разбираш ли, излиза ми солено да забавлявам тия хора — все така замислен каза капитанът.

Мистър Хоук си отряза от бифтека.

— Кои хора?

— Две момчета от Чикаго дойдоха при мен с препоръчително писмо от мой приятел в Америка. Задължен съм му, така че трябва да се погрижа за юнаците. А те — въздъхна отново Кели — мислят само за удоволствия. Затова ми трябват малко пари.

— Предполагам.

— Ще се изненадаш колко ми излиза да ги разкарвам из Лондон и да им показвам забележителностите. Не могат да се наситят. Миналата седмица бяха три пъти в музея на Мадам Тисо.

— А-а — поклати глава мистър Хоук, — добре си живеят момчетата.

— Разбира се, съществува и другата страна. Те са ми благодарни. За тях съм по-стария брат. Вчера ми казаха, че биха направили всичко на света за мен.

— Прекрасно — каза мистър Хоук искрено. — Това се казва дух.

— Ще ти стане смешно, ако ти кажа каква им е представата за правене на добрини в името на моя милост — продължи капитанът. — Попитаха ме дали няма човек, на когото ми се иска да светя маслото. Ако имало, щели да бъдат щастливи и горди да му резнат зелката, ей така безплатно, само за да покажат признателността си и да се намират на работа.

Мистър Хоук може и да се е засмял, но ако го е направил, то е било нечуто. Той тъкмо въздигаше ново парче бифтек към устата си и макар че тя бавно се отваряше, за да го приеме, хапката така си и увисна във въздуха. Мистър Хоук свали вилицата и се вгледа напрегнато в събеседника си.

— Да светиш маслото? — попита с тънък глас.

— Да светя маслото — кимна капитанът. — Не ти ли споменах — продължи той с поглед, леко изненадан от увисналото чене на събеседника си, — че момчетата са гангстери?

— Господи!

— Да. При това доста известни, струва ми се, в Америка. Наричат ги Чикагските горили. Невероятни момчета! — замисли се капитанът. — Деца на природата, ето това са те. Просто двама страхотни, огромни, щастливи младоци, изгарящи от желание да възнаградят гостоприемството на домакина си, като пръснат кофата на някой, който му е скроил лош номер. Веселяци!

Той се изкиска, за да покаже, че и в този момент веселбата продължава. Смееше се по много любопитен начин. Устата му се повдигаше леко от едната страна, докато устните оставаха плътно затворени. Очите му по време на изпълнението запазваха обичайния си вид, наподобяващ две парчета светлосиня стомана. Мистър Хоук намери всичко това за интересно, но не и привлекателно.

— Е, не искам да ти губя целия ден в разговори — каза капитан Кели и се надигна.

— Хей! — засуети се мистър Хоук. — Чакай!

— Имаш нещо да ми кажеш? — Капитанът се върна на мястото си.

Мистър Хоук преглътна мъчително.

— На такива момчета мястото им е в дранголника — каза разгорещено той. — В дранголника, ето там им е мястото.

Капитан Кели кимна едва забележимо.

— Бяха там за ден-два, когато гръмнаха Джо Фраскати в Чикаго. Но ги пуснаха. Все пак трябваше да дойдат тук, докато нещата се уталожат.

— Г-г-гръмнали го? — потрепери мистър Хоук.

— Господи — възкликна капитанът, — та това е нищо за Чикаго. Би трябвало да знаеш. Е, както казах, те искат да ми се отплатят, а по една лоша случайност им споменах за това как си ме изпързалял. Никога не си виждал хора толкова наострени срещу някого. На това му викам аз широки сърца. Можеш да си приказваш всичко за гангстерите, но те са готови да одерат човека заради приятел. Ти беше един от ония, които искаха да одерат — Кели се изкиска на шегата. Настроението му май се беше оправило.

Мистър Хоук се разпищя.

— Да ме одерат? Че защо? Нищо не съм направил. Да не си мислиш, че наистина се каня да те метна, теб — стария ми приятел? Майтапех се, само така, малко да ти полазя по нервите. Исках да видя как ще реагираш.

— Е, видя — каза кратко Кели. — А сега наистина трябва да тръгвам. Обещах да се срещна с двамата в клуба.

— Чакай! — викна мистър Хоук — Чакай! Ще си получиш половината. Ще ти дам и писмен документ, ако искаш. Ще го напиша още сега, какво ще кажеш?

Нещо много близо до доволна усмивка премина по лицето на капитана.

— Ще кажа добре. Знам, че ще се хареса на момчетата. Келнерът ще донесе хартия и мастило.

— Имам писалка — каза мистър Хоук глухо. — А и този лист хартия ще свърши работа.

Той задраска трескаво. Капитан Кели прегледа документа, остана доволен и го сложи внимателно в джоба си.

— Ще бъда в клуба целия следобед — каза, като се надигна. — Само ще се отбия да подпечатам това.

Той се отправи с нехайна походка към вратата. А мистър Хоук, чийто апетит не беше вече същият, приключи с бифтека и си поръча кафе и двоен коняк.

После, като си запали пура, се отдаде на размисли. Светлината, която напоследък огряваше живота му, помръкна. Беше попаднал в тотално затъмнение.

3.

Д. Б. Хоук беше стигнал точно до онзи момент от пурата си, когато истинският пушач си позволява да тръсне за пръв път пепелта, и ето че усети как уединението му за пореден път е било нарушено. До масата му стърчеше младият мъж, който бе обядвал с Бери Конуей. Този млад мъж го гледаше многозначително. Това обезпокои мистър Хоук. В този момент мистър Хоук не беше съвсем на ниво. Нервната му система беше излязла извън релси. В такова състояние човек се стряска от внезапни звуци и чете в очите на хората погледи със зловещо значение, което, в по-щастливи времена, сигурно не би им придал. И като срещна взора на Бисквитата, внезапно си спомни, че това е човекът, който, според младия Конуей, беше проявил такъв интерес към „Сбъднат сън“.

— Е? — каза заядливо мистър Хоук. Тия изпитателни очи го дразнеха. — Е?

— Хоук — обади се онзи с нисък, равен глас. — Аз знам твоята тайна!