П. Г. Удхаус
Големи пари (9)

1.

Тоталният неуспех, който Негова светлост претърпя при експедицията си до Вали Фийлдс, убеди лейди Вира в правотата на поговорката, че ако искаш нещо да се свърши, свърши си го сам. Макар и неохотно, защото бе жена с много ангажименти, тя взе няколко дни по-късно влака в шест и тридесет и четири и пристигайки на портата на „Прасковен рай“, срещна племенника си лорд Бискъртън, който излизаше. За една бройка можеше да го изпусне.

Щеше да е добре за Бисквитата, но не стана. Това внезапно появяване на една абсолютно непозована леля му въздейства така, както духа на убития Банко въздейства на Макбет в онази незабравима сцена.

— Леле-мале! — възкликна той. — Какво, за бога, правиш чак тук?

— Искам да поговорим, Годфри.

— Но аз не мога — запротестира Бисквитата. — Не съм свободен, за да разговарям.

Чувствата му бяха разбираеми. Тъкмо се бе запътил към „Горски замък“ да вземе мис Валънтайн и да я заведе в „Дворец бижу“ — сборното място на най-отбраното общество на Вали Фийлдс. И докато той знаеше, че го прави от едната жалост към самотната малка сладурана, чужденка в непозната земя, последното нещо, което желаеше бе член от фамилията да се навърта наоколо и да следи движенията му с опулени очи.

— Ангажиран съм — избъбри той. — Имам работа. До козирката съм зает. Закъснявам за киното.

— Това, което имам да ти казвам, е много по-важно от което и да е кино. Няма да те задържа повече от няколко минути. Трябва да хвана влака в седем и десет за гара Виктория. Ще вечерям с лейди Корсторфайн в „Марио“.

— А! — Бисквитата въздъхна облекчен. — Това е нещо друго. Добре, ще те изпратя до гарата.

Той забърза с нея до ъгъла и после по асфалтираната алея с кошерите по края, която водеше по-нататък. Едва когато Мълбъри Гроув се изгуби от очите им, самообладанието му се възвърна.

— Как, по дяволите, разбра къде живея? — попита той. — Изглежда отнякъде е изтекла информация.

— Баща ти ходил до твоя апартамент и накарал Венър да му каже.

— А, тогава е ясно. Как е бащицата? В отлична форма и все така несъстоятелен, а? Още ли краде млякото на котката и се оглежда по улиците за фасове от пури?

— Здравето и финансите му са в обичайното си състояние.

— Горкичкият! — рече съчувствено Бисквитата. — Странно как на никого от тая фамилия не могат да му паднат малко парици.

— Казва, че се надявал да даде Еджлинг под наем на мистър Фрисби за Гудуудските празници. Мисля, че би било отлично. Но не съм дошла да ти говоря за баща ти. Дойдох да поприказваме за Ан.

— Така ли? — учуди се Бисквитата. — Добрата стара Ан? И как е тя?

— Много добре.

— Хвърка като волна птичка и се радва на младостта си, надявам се? Партита, разходки, гуляи?

— Беше си вкъщи и отговаряше на поздравителните писма, когато тръгнах. Поне така си мисля.

— Така си мислиш? Да няма тайни между вас?

— Твърде възможно е — повдигна вежди лейди Вира — да е писала на всички, че поздравленията не са нужни и тя вече не е сгодена.

Бисквитата зяпна.

— Дръж ме да не падна!

— Какво искаш да кажеш с този необикновен израз?

— Ъ-ъ! А-а — за момент Бисквитата се обърка. — Научих го. От един съсед. Един мъж, де. Американец. Един мъж от Америка. Семейството му е сред първите в Грейт Нек, щата Ню Йорк. Фразата предполага изненада и недоверие. Защо, по дяволите, ще казва Ан, че вече не е сгодена?

— Защото може и да има намерение да развали годежа.

Бисквитата се опули.

— Какво! Да ме чупи?

— Да.

— Искаш да кажеш, да ми бие дузпата?

— Да.

— И защо ще го прави?

Лейди Вира започна да излага встъплението, което си бе нахвърляла във влака.

— Баща ти и аз сме ужасно обезпокоени, Годфри. И двамата смятаме, че направи голяма грешка, като изчезна по този начин.

— Но аз трябваше да се скрия. Шефа не ти ли обясни? Бях като преследвана лисица с цяла сюрия лаещи хрътки по петите ми. Като елена, който жадува за охладителния извор след изнурително преследване. Не можех да изляза от дома, без да чуя „Дръж!“ от някой продавач на ризи или „Съдери му кожуха!“ от някой шивач.

— Всичко това ми е известно — каза нетърпеливо лейди Вира. — Естествено, би било фатално да се появиш в съда. Но кой дявол те накара да кажеш на Ан, че си болен от заушка?

— Един мой приятел го предложи. Не разбираш ли, трябваше да се даде някакво обяснение защо отсъства младият и знаменит лорд Бискъртън. Не можех просто да се стопя яко дим.

Лейди Вира не изпръхтя, защото беше възпитана жена. Но издаде звук, близък до пръхтене.

— Било е налудничаво предложение. Толкова идиотско, че се изненадвам как ти сам не си го измъдрил.

— Тежки думи — засегна се Бисквитата. — Реших, че една такава хитрост ме устройва прекрасно. Заушката е заразна, така че Ан не можеше да дойде у дома, за да ме гали по челото и да открие изненадана, че леглото ми е празно и необитаемо. Ако и това не ти се струва добре идея, лельо Вира, всичко, което мога да кажа, е, че трудно ти се угажда.

— Заушка! А Ан е така болезнено романтична и мечтателна.

— Какво общо има това?

— Господ да ти е на помощ, Годфри…

— Я, гледай, чудесно заглавие за музикална комедия! — възкликна ентусиазирано Бисквитата. — Представи си го върху… Но, аз май те прекъснах — Бисквитата спря вежливо, забелязвайки у събеседницата си начални признаци на кипеж.

— Исках да ти кажа следното. Аз мисля — а също и баща ти — че Ан е приела предложението ти, ъ-ъ-ъ, да речем, в момент, когато не е била съвсем на себе си. Следователно, и най-дребният повод би могъл да я накара да развали годежа. А ти сам се насади така, че всеки път, когато тя си помисли за теб, си представя нещо пъпешообразно.

— Искаш да кажеш… — Бисквитата не можеше да повярва, — наистина ли искаш да кажеш, че мило момиче като Ан би позволило да бъде повлияно…

— Има нещо толкова смехотворно в заушката.

— Добре тогава — изрече горчиво Бисквитата, — ако женското сърце е такова, тогава всичко, което мога да кажа е „Браво на него“! Да, честно! Браво на него!

— И отгоре на всичко, имам всички основания да смятам, че Ан е срещнала друг мъж и между тях е възникнало опасно привличане.

Бисквитата зяпна. Това вече беше новина — да ти падне шапката.

— Шегуваш се!

— Не. Напоследък се държи много странно.

— Но, по дяволите, какво мога да направя?

— Трябва да се върнеш.

— Но аз не мога.

— Напротив, можеш. Трябва да й кажеш, че в края на краищата нямаш заушка. И за да оправдаеш отсъствието си, трябва да кажеш, че си прескочил до Париж. Говорихме с баща ти и той се съгласи, че ще е добре наистина да заминеш за Париж. Мога да си позволя да платя разноските ти и мисля, че ще успея да доведа и Ан за една-две седмици. Тя би харесала Париж.

— Но аз не бих — избухна Бисквитата. — Не понасям Париж. Мразя това място. Пълно е с хора, които говорят френски, а това ме отвращава. Винаги ми се е струвало толкова превзето.

— По-добро е, отколкото да говориш като идиот.

— Освен това, искам да си остана тук.

Лейди Вира го изгледа изпитателно.

— Защо? С какво точно те привлича това невероятно място?

— Харесва ми — упорстваше Бисквитата. — Има някакво тихо очарование. Доставя ми удоволствие да се разхождам в края на деня из градината, да поемам с пълни гърди спокойствието на вечерния здрач и да чистя камбанките на младите лобелии от охлюви.

— Да не би да флиртуваш с някое момиче, Годфри? — запита лейди Вира напрегнато.

Възможно е в определен момент Вали Фийлдс да е бил пълен с племенници, възмутени до дъното на душата си от разни недомлъвки на своите лели, но никой измежду тях не е изглеждал ужасен и наполовина на това, което изглеждаше Бисквитата.

— Кой, аз? — изрева той. — Аз?

— Добре де, не знам дали флиртуваш или не, но мога да ти кажа едно. Ако не искаш да загубиш Ан, по-добре напусни Вали Фийлдс веднага и се появи отново в цивилизованото общество.

Влакът в седем и десет влезе в гарата. Лорд Бискъртън помогна на леля си да се настани в първа класа.

— Измислих — Бисквитата се развесели. — Ето го решението, топло-топло. Кажи на Ан, че не съм болен от заушка, а всъщност съм от Тайните служби и в момента работя по задача, характера на която не съм в състояние да разкрия. Това ще върне смеха на устните й. Ще я накара да гледа на своя Годфри с уважение и захлас.

Влакът в седем и десет изпуфтя от гарата. Той отвеждаше със себе си една леля, която не мислеше с възторг за племенника си. Мнението на лейди Вира за интелекта на лорд Бискъртън никога не е било високо, но в последните няколко минути достигна неподозирано ниско ниво. Мислеше си, че трябва с нещо да е предизвикала съдбата, за да я накаже с подобен племенник, но не можеше да си спомни грях с такива колосални размери, който би оправдал това наказание. Въздъхна дълбоко и прибегна до единствената женска утеха в моменти на стрес. Отвори чантата си, извади пудрата и започна да си пудри носа.

Колкото до Бисквитата, той си плю на петите и се върна в „Горски замък“ тичешком.

2.

Докато течеше този разговор, в апартамента на лейди Вира на Дейвис Стрийт, Мейфеър, Ан беше оставила за малко писмата, за да проведе поредния задушевен разговор със своята Съвест. От нощта на бала на Басинджър в хотел „Мазарин“, тази инквизиторка беше започвала да става по-кошмарна от обикновено.

— Измори ли се? — попита Съвестта с престорена загриженост.

— Не.

— Тогава защо спря да пишеш?

— Не знам.

— Да помислиш, сигурно. Да помечтаеш? Може би за оная история в „Мазарин“?

— И защо не?

— Доста срамна история — продължи Съвестта с растяща неумолимост. — Направо долнопробна, така бих я нарекла. Чудя се защо не се помъчиш да я забравиш. Не разбиращ ли, че ако Тоди Малинг не беше дошъл точно в този момент, мъжът щеше да те целуне?

— Наистина ли?

— Знаеш, че е истина. И щеше да ти хареса. Точно от това ми се повдига най-много. Точно това ме кара да страдам. Точно това е…

— Добре де — прекъсна я Ан.

Но не можеше да заглуши Съвестта.

— Такова добро момиче! Момиче, което винаги се е гордяло със своята изисканост. Момиче, което не можеше да разбере как други успяват да изглеждат толкова евтини и се оставят да бъдат опипвани — пфу! — тонът й беше унищожителен. — Флиртаджия!

Ан потрепери.

— Да, флиртаджия! А ти — сгодена за възхитителен млад мъж, наследник на една от най-знатните титли в Англия. Млад мъж, който при това в момента се гърчи от болка и единствената му утешителна мисъл си ти. „Това може да е истинска агония“, така си казва той, когато дойде нов спазъм, „и аз не се преструвам, че не е. Но от друга страна мога да се успокоя — Ан ме обича. Ан ми е вярна. Ан не е тръгнала да се прегръща с мъже, които едва познава.“ Ето какво си казва нещастният младеж.

— Но той е болен от заушка.

— И какво от това?

— Звучи толкова глупаво.

— Когато сърцето е вречено, размерът на лицето не е от значение.

— Не е — Ан не изглеждаше много сигурна.

Последва пауза.

— И този друг мъж — поднови атаката Съвестта, — какво знаеш ти за него? Да си го кажем направо, как разбра, че е почтен с теб?

— Не може да бъде иначе с лице като неговото.

— Статистиката показва, че петдесет процента от убийците и другите престъпници имат приятни лица. Не можеш да разчиташ на лицето.

— И той е единственият наистина романтичен мъж, когото съм срещала.

— Романтичен! Ето там ти е грешката — захапа я Съвестта. — Знаеш ли какво си ти? Глупава сантиментална ученичка. Не ти ли е достатъчно романтично да станеш бъдещата графиня Ходсдън? Срам ме е от теб.

— Трябва да продължавам с писмата — въздъхна Ан.

Тя се захвана отново със задачата си. Напоследък я намираше особено изнурителна. Всичките тия идиотски писма, които й желаят щастие, когато е ясно, че омъжвайки се за лорд Бискъртън, тя няма… Тук се спря решително. Точно заради тези мисли Съвестта я измъчва толкова много напоследък.

„Скъпа лейди Корсторфайн“ — написа с твърда ръка, — „колко мило от Ваша страна да…“

— О, боже! — проплака Ан.

Остави писалката. Просто не можеше.

— Какво става? — Съвестта я гледаше в очите.

Ан дописа парчето за Корсторфайн. Две страници сладка девича непринуденост, от което се почувства така, като че ли й вадят зъбите без упойка. После взе следващото писмо от върха на купчината.

Горски Замък,

Мълбъри Гроув,

Вали Фийлдс, SE 21

 

Скъпа Ан,

Може би вече си ме забравила…

Ан погледна подписа.

К. Валънтайн.

Някакво чувство, подобно на остра носталгия, заля Ан. Кичи Валънтайн! Момичето, с което така се забавляваха на кораба от Америка — като че ли беше преди векове. Ан се почувства виновна. Тя беше от ония, които се сприятеляват с жадната импулсивност на коте. Когато се разделиха на гара Ватерло, се заклеха да прекарат заедно много хубави часове… А ето че тя беше в Англия вече седмици наред и нито веднъж не си бе спомнила за Кичи.

Ах, тези корабни приятелства!

Като прочете писмото, угризенията й се засилиха. Бедната Кичи! Изглежда прекарваше ужасно. Този неин чичо може да е бил душата на компанията в армията, но очевидно не се проявяваше добре като компания на младото момиче. Вярно, споменаваше се за един съсед, някой си мистър Смит, който изглеждал симпатичен, но все пак имаше много малко за него и твърде много за отсъстващия Мървин Флок. Въпросният Мървин май не беше писал почти месец и това потискаше Кичи Валънтайн повече от навика на чичо й Евърърд да заспива след обяда и да хърка като фагот.

Ан остави писалката. В гърдите й се разгоря алтруистична жар. Писмото случайно съвпадна с първата свободна вечер, която е имала от доста време насам, и това я накара да вземе решение. Днес, по някакво странно съвпадение, не я очакваха в нито един дом. Така че можеше, и щеше да го направи, да иде право в този Вали Фийлдс, където и да се намира, да се появи в „Горски замък“, да вземе Кичи и да отидат някъде да вечерят. А след това ще се върнат в апартамента и хубавичко ще си побъбрят, така както правеха на кораба.

Двуместната й кола бе паркирана точно зад ъгъла. Десет минути по-късно, след като беше информирана, че за Вали Фийлдс се минава през Слоун Скуеър, Клафъм, Брикстън и Хърн Хил, тя вече летеше натам. След половин час спирачките й изскърцаха пред „Горски замък“. Две минути по-късно я бяха информирали, че мис Валънтайн не си е у дома. Отишла на кино, така каза Гладис от „Горски замък“, с мистър Смит от „Прасковен рай“.

— О, добре тогава, кажете й, че съм я търсила.

Ан не можеше да потисне лекото си раздразнение. Знаеше, че няма защо да се муси на Кичи за някакво си дребно удоволствие, което е успяла да си открадне от живота, но все пак спасителната й експедиция несъмнено се беше провалила. Втурна се през глава да разведри монотонния живот в „Горски замък“, а изглежда пропиля труда си заради момиче, което въпреки сърцераздирателните истории в писмото, очевидно никога не оставаше без някой и друг Смит, с когото да прекарва дългите дни.

Отблясъците на водата от другата страна на улицата привлякоха погледа й. Ан се приближи до парапета и се загледа в лебедите. Те обаче нямаха с какво да я развеселят. Над Мълбъри Гроув падаше здрач и Егбърт и Пърси се бяха приготвили да спят. Всеки от тях се поклащаше с глава под лявото крило, и ако има сцена по-лишена от драматичен заряд от лебед с глава под крилото си, то това са два лебеда в същата поза. Ан се обърна и в този момент осъзна, че в усамотението й сред природата се е вмъкнал нашественик. На портата на къщата с име „Кътчето“ се беше облегнал млад мъж. Пушекът от лулата му се виеше към усмихнатото небе.

Ан тръгна към колата си. Някаква уютна закътаност витаеше над тази улица, която предполагаше присъствието на двама, мъж и жена, и намекваше за лек задушевен разговор насаме. Тази натрапена й интимност не й се нравеше. Почувства се почти като затворена в едно купе само с този млад мъж и имаше усещането, че той ей сега ще поведе разговор, като я попита дали не й пречи пушенето.

Когато той наистина поведе разговор, встъплението бе съвсем различно. Тя тъкмо го беше подминала, когато той произнесе силно и стреснато думата „Божичко!“. Почти веднага портата се отвори с трясък и той се озова до нея.

Ан спря. Обърна се. Приготви се за гримаса с изпепеляващ поглед — поглед, който ще каже „Сър?“, дори и ако устните й не го изговорят.

И нададе лек писък. Вторачи се пред себе си. Изпепеляващият поглед стана на парчета, а на негово място се появи изумление и смут.

— О! — произнесе Ан рязко.

Лебедът Егбърт, пробуден от първия си сън, му дръпна една отривиста ругатня и отново задряма.

3.

Не от приятно безделие беше излязъл Бери Конуей от „Кътчето“ и се бе облегнал на портата, за да попуши. Нито пък красотата на лятната вечер го бе привлякла там. Беше излязъл, защото Старата бавачка ронеше сълзи във врата му и даваше вид, че ако не се вземат мерки, ще продължи да ги рони безкрайно.

Непосредствено след като се прибра от Ситито, той забеляза, че тази жена не е предишната кротка душица. Тя изглежда бе обхваната от някакво силно, макар и на моменти потиснато чувство. Когато говореше, гласът й беше дебел и дрезгав. Веднъж-дваж подсмръкна. А като се качваше по стълбите да се преоблече, почувства очите й, вперени в гърба му, като очи на някое безсловесно животно, което се опитва да каже нещо.

Това стана в шест и половина. Като слезе по стълбите в шест и четиридесет и пет, я намери да чака в коридора. Вече нямаше съмнение, че се е случило нещо важно. Старата бавачка несъмнено беше обхваната от нещо, което, ако Бери бе почитател на кръстословиците, би описал като състояние на възбуда, безпокойство, трепет, ускорение на пулса, трескавост, смущение, припряност, суетня, пищисване, екзалтация и кипеж.

В шест и петдесет всичко вече беше излязло наяве. Сержант Финбоу, досега полицай Финбоу, бе отбелязал повишението си, като й направил предложение за женитба.

В седем и петнадесет тя още повтаряше, че не би и помислила да напусне мастър Бери. В седем и тридесет, в пламенен спор, Бери беше започнал да я убеждава, че даже и без нейните грижи и защита, той все някак ще се справи в живота. В седем и половина беше започнал големият рев. И в седем и тридесет и пет, като се освободи от примката, той запали лулата си, излезе навън и се облегна на портата, за да преглътне на спокойствие този невероятен подарък на съдбата.

След като види Старата бавачка най-после задоволително установена и престане да се безпокои за нея, ще може най-сетне да се справи и със своя живот. Сега бъдещето се беше ширнало пред него, прекрасно и щедро. Край на „Кътчето“. Край на Фрисби. Сега ще може да започне наново. Светът му се поднасяше като на блюдо и вместо нож и вилица щеше да размаха всепобеждаващата си решителност и безмерния си кураж.

Той се облегна на портата, а в главата му се въртяха велики планове. Сега, след като беше толкова близо до раздялата с Мълбъри Гроув, започна да я вижда в доста привлекателна светлина. Оттатък улицата някакво момиче разглеждаше лебедите. Тази гледка насочи мислите му към любимата им тема и за няколко минути Мълбъри Гроув и останалата част от света потънаха в мъгла и се изгубиха от очите му.

След малко те отново се проясниха и Бери видя момичето да се приближава.

4.

Ан проговори първа. Все още едва си поемаше въздух. Току-що бе повярвала в провидението и това я караше да се чувства малко замаяна. Явно Съдбата бе решила, че където и да се намира, този млад мъж ще изниква до нея като гръм от ясно небе и няма защо да й се съпротивява. Съвестта не може да я обвинява за грешките на Съдбата.

Когато проговори, в гласа й звучеше детинско удивление:

— Има ли изобщо място, където теб те няма?

Бери продължаваше да се блещи. Идеята за предначертанието още не му беше дошла на ум. Неговата теория, доколкото изобщо беше в състояние да мисли, се основаваше на това, че тази свръхестествена поява има нещо общо със силата на желанието. Неговите непрекъснати блянове по това момиче очевидно я бяха привлекли някъде от центъра на Лондон до Мълбъри Гроув. Което, като се има предвид, че разстоянието е петнайсетина километра, никак не бе лошо.

— Наистина ли си ти? — още не вярваше на очите си Бери.

Ан потвърди.

— Е, сигурно е точно така, но аз не мога да го проумея. Какво…?

— Какво…? — изричаше едновременно с него и Ан.

— Извини ме.

— Продължавай.

— Исках да те попитам какво правиш тук.

— Аз също. Дойдох да видя една приятелка, която живее наблизо — Ан спря, опитвайки се да асимилира това, което изведнъж се бе оформило в главата й. — И ти ли живееш тук? — попита изненадана.

Естествено, служителите на Тайните служби все някъде трябва да живеят, но нещо не се връзваха с тревисти квартални блата.

Бери би дал всичко, за да отрече. Идеше му да пропадне вдън земя заради Мълбъри Гроув. Отвратително спретнато, прозаично, глухо място. Някое разбойническо свърталище би било единственият подходящ адрес за човека, какъвто искаше да бъде.

— Да — призна си той.

— Но защо?

Бери беше откровен.

— В Тайните служби не ни плащат много.

— Срамота! — викна Ан. — При всички опасности, които трябва да преживявате.

— Е, както и да е.

— Какво…? — започна Ан.

— Какво…? — започна и Бери.

— Продължавай — отстъпи Ан.

— Не, ти продължавай — настоя Бери.

— Къде изчезна онази вечер на танците?

— Бях изхвърлен от някакъв тип с мустаци като на морж, който май си придаваше важности.

— Това беше домакинът.

— Не и моят.

Ан ококори очи.

— Да не искаш да кажеш, че не си бил поканен?

— Единствената ми покана бе да се пръждосвам.

— Но защо…?

— За да те видя, разбира се.

— О!

— Бях във фоайето. И те видях да се качваш в асансьора. Казаха ми, че горе има забава и аз дойдох.

Някаква странна плахост беше обзела Ан. Усети, че трепери като лист и това я раздразни. Предчувстваше приближаването на нещо важно и коленете й се подкосяваха. За да противодейства на тази слабост, тя се опита да води разговор в лек непринуден тон.

— Имаше толкова много хора на танците — избъбри живо.

— Само една за мен — Бери беше кратък.

Лекият непринуден тон май се провали. Ан започна да схваща, че ако иска да сложи юзда на този разговор, което щеше да извика одобрението на една старомодна закостеняла Съвест, ще трябва да е по-ловка, отколкото се прояви досега. Но си спомни и какво беше казала на чичо Патърсън по телефона от Америка преди няколко седмици — че жадува да срещне един от ония мъже, които те поглеждат право в очите, казват ти „Това е Тя“ и те взимат в обятията си. Струваше й се, че вече го е срещнала.

— Чудех се какво ли може да ти се е случило онази вечер — каза тя.

— Искаш да кажеш, че съм ти липсвал? — задъха се Бери. — Това ли искаш да кажеш — че съм ти липсвал?

Съвестта на Ан, която до този момент стоеше настрана в неутрална позиция и само наблюдаваше, сега си проправи място на сцената.

— Не искам да си мислиш, че си пъхам носа във всичко — каза с леден глас Съвестта, — но мой дълг е да ти изтъкна, че се намираш на съдбовен кръстопът. Всичко зависи от това какъв отговор ще дадеш на този хитър въпрос, който току-що ти беше зададен. Не знам дали наблюдаваш внимателно младия мъж, но трябва да те информирам, че очите му блестят, което никак не ми харесва. И най-слабото окуражаване в този момент ще бъде фатално. Бих предложила отговори като „А, не“ или „Какво те кара да мислиш така?“, или дори само едно безмълвно повдигане на веждите. Но каквото и да направиш, настоявам с цялата сила, на която съм способна, не свеждай поглед и не казвай „Да“.

— Да — каза Ан и сведе поглед, — разбира се, че ми липсваше. — После вдигна очи отново и ги впери в неговите. Беше загубила всякакъв свян. — Но ти тъкмо започна да ми казваш нещо и аз искам да знам какво е то.

Бери стисна ръце. Изкашля се. И като се изкашля, издаде нещо като лай от висока октава. Лебедът Пърси се събуди и изсъска един обиден епитет.

— Исках само да ти кажа — Бери се давеше на всяка сричка, — че те обичам от първия миг, в който те видях.

— Така си и мислех — каза Ан.

Той я гледаше в очите. После я взе в прегръдките си. Не извика „Това е Тя!“, но Ан остана с впечатлението, че това се подразбира. И се отпусна в прегръдката му. Не знаеше какво стана със Съвестта й. Изглеждаше мъртва или припаднала. В ситуация, която би трябвало да я изпълва със срам, тя чувстваше единствено щастието, от което сърцето й щеше да се пръсне. В момент, когато лицето на лорд Бискъртън, подуто и увито в шалове, би трябвало да изплува пред погледа й, тя виждаше единствено Бери.

Отблъсна го леко и въздъхна.

— Знаех си, че ще се случи. Затова избягах онзи следобед.

Бери отново я прегърна. Лебедът Егбърт се обърна към лебеда Пърси и му каза нещо под мустак. Пърси поклати глава и двете птици се изкикотиха звучно. Лебедите, както и редакторите, са неспособни да разберат любовния блян.

— Разбира се, че не трябваше да го правим — каза Ан замислено. — Това е грешка от началото до края.

— Не е.

— Но аз съм сгодена — каза Ан. Прозвуча й глупаво още докато го изговаряше. Такова дребно препятствие.

— Обичам те — прошепна Бери.

— Обичам те — прошепна Ан.

— Знаех, че те обичам от момента, в който те видях в „Бъркли“.

— Мисля, че и аз.

— Някой ден ще отида там и ще попитам управителя дали мога да сложа плоча с надпис на стената. Когато излязох от кръчмата онзи следобед и те нямаше, за малко не умрях.

— Този път, като ме намери отново, сигурно ще умреш наистина — каза Ан. Щастлива усмивка озари лицето й. — Да знаеш каква пукотевица ще се вдигне!

— Пукотевица? — Бери беше толкова въодушевен, че му се струваше невъзможно целият свят да не посрещне сбъдването на мечтите му с поздрави и ентусиазъм. — Да не би да искаш да кажеш — попита той невярващо, — да не мислиш, че някой ще бъде против?

— Мисля.

— Кой?

— Първо, годеникът ми.

— О…! — Бери отхвърли този незначителен непознат с едно махване на ръка.

— И баща ми. И майка ми. И чичо ми. И…

Бери се засмя пренебрежително. Така би се засмял рицар пред ято дракони.

— Нека!

Смехът на Ан бе смях на доволството, като малки мехурчета щастие, излитащи от светнала дъга.

— Знаех си, че ще го кажеш. Ето това обичам у теб. Колко ужасно би било, ако беше… най-обикновен.

Бери подскочи. Като че ли откъм ясното небе се бе чул тътена на далечен гръм.

— Обикновен?

— Като всички мъже, които съм срещала. Те си имат служба и…

— Имат си служба — повтори Бери. Гласът му бе глух. Чувстваше, че онзи гръм се приближава.

Но Ан също се беше приближила и това го накара да забрави всичко. Тя го държеше за реверите на сакото.

— Хрумна ми нещо — каза му тя.

— Какво?

— Защо не си кажем имената? Помисли си колко хубаво ще е да знаем кои сме.

— Казвам се Конуей.

— Нали не очакваш да те наричам мистър Конуей?

— Берсфорд Конуей. Приятелите ми викат Бери.

— А моите приятели ме наричат Ан. Муун е фамилията ми.

— Ан Муун?

— Ан Муун.

Бери сбърчи чело.

— Нещо ми е познато.

— Така ли?

— Чувал съм го някъде.

— Наистина? И къде?

— Не си спомням. Или пък съм го чел?

— Може би.

— Ан Муун. Муун. Муун. Знам, че ми е познато, но не се сещам откъде.

— Може и да е била друга Муун. Ние сме много.

Бери реши, че губят златни моменти в празни дискусии за имена.

— Какво значение има? Ти си си ти.

— И ти си си ти.

— И ние двамата сме си ние!

— Но не ми се остава тук. Не харесвам тези лебеди.

— И аз не харесвам тези лебеди — Бери се загледа в тях.

— Те ни се хилят.

— Те наистина ни се хилят.

— Да им натрием носа. Ще се качим в колата ми, ще идем в Лондон и ще вечеряме някъде — „Марио“ е добро място. Не е нужно да се обличаш за терасата. Така ще можем да си поговорим, без някакви си птици да слухтят за всяка наша дума.

— Чудесно!

— Това ще ги накара да се чувстват глупаво.

— Това ще ги накара да се чувстват по-глупаво от всяка друга двойка лебеди.

Егбърт погледна Пърси. Пърси погледна Егбърт.

— Хм! — каза Егбърт.

— Тия влюбени! — каза Пърси. — Още една минута и щеше да ми стане лошо.

5.

Мълбъри Гроув спеше сладко под нощното небе. Единствен смущаваше съня й Годфри, лорд Бискъртън. Крачеше нагоре-надолу, пушеше цигара и мислеше. По всичко личеше, че е настроен сантиментално. От време на време поглеждаше към звездите и явно ги одобряваше.

Бързи стъпки се чуха иззад ъгъла. Той тръгна напред, за да посрещне идващия.

— Бери?

— Здрасти.

— Хайде да изкараме още един тегел по улицата, момко — помоли го Бисквитата. — Искам да си поприказваме.

Бери би предпочел да се провре покрай него и да отложи тази беседа. Чувстваше се като на тръни. Откакто тръгнаха с колата на Ан от Мълбъри Гроув, много неща му се бяха изяснили. Вече знаеше защо името Ан Муун му изглеждаше познато.

Няма по-неприятно нещо в живота от това да кажеш на стар приятел, че току-що си се сгодил за годеницата му. Това е задача, която изисква свежа глава и спокойна подредба на мислите, а на Бери му се искаше да преспи, пък на сутринта да се захване с това. Но Бисквитата явно не се довери на способностите си да привлича магнетично само с думи, затова беше хванал лакътя му като с клещи.

— Да, старче. Нуждая се от съвета ти. Къде беше цяла вечер?

— Вечерях в някакво заведение. Казва се „Марио“.

— Знам го. Водил съм там Ан.

Бисквитата му беше подал репликата и Бери знаеше, че трябва да отговори. Стигна до отварянето на устата, но думите отказаха да излязат.

— Никой не трябва да си тръгва от „Марио“ — продължи приятелят му, — без да е опитал зеленчуковата супа. Ти опита ли я?

— Не си спомням.

— Не си спомняш?

— Мисля, че ядохме някаква супа — каза отчаяно Бери, — но аз бях толкова…

— Ядохме?

— С едно момиче — обясни Бери. Беше чудовищно да говори за Ан така небрежно, но все пак чисто технически това описание съответстваше.

— Онова момиче?

— Да.

— Срещнал си я отново?

— Да.

— И как вървят нещата?

Бери се хвърли смело. Ако трябваше да се направи, най-добре беше да го направи бързо.

— Сгодихме се — избъбри той.

— Чудесно! — викна Бисквитата. — Ти си сгоден? Виж ти, виж ти.

— Да.

— Само за това момиче, предполагам?

— Какво искаш да кажеш?

— Ти винаги си бил мъдро, уравновесено момче, което знае къде да спре — каза Бисквитата със завист. — А аз съм сгоден за две момичета.

— Какво!

Бисквитата въздъхна.

— Да, за две. И се надявам да получа от теб съвет. В противен случай пред мен стои едно объркано бъдеще.

— Две? — Бери беше озадачен.

— Две — потвърди Бисквитата. — Сто пъти ги броих, но сметката все излиза такава. Започнах, ако си спомняш, с едно. Дотук добре. Но сега възникнаха усложнения. Сигурно си ме чувал да говоря за Кичи Валънтайн?

— Съседското девойче?

Бисквитата се намръщи.

— Не я наричай „съседското девойче“. Съседският ангел, ако искаш, или нимфата от „Горски замък“.

— Бисквита, нека да ти кажа…

— Не — прекъсна го Бисквитата любезно, но твърдо. — Нека аз да ти кажа. Прибавих Кичи към списъка тази вечер. Някъде към края на Роксбъро Роуд, струва ми се под третата лампа на Миртъл Авеню. Случи се така.

— Бисквита, чуй ме…

— Случи се така. Доскоро тя била сгодена за някакво говедо с почти невероятното име Мървин Флок. Как изобщо е направила такова безмозъчно нещо, не знам, но фактите са си факти. Той е артист и някой ден, ако всичко върви добре, се надявам да прескоча до Америка, където играе, и с най-голям кеф да метна едно яйце по него. Подлеца му с подлец! Той я изоставил, Бери — Бисквитата се бореше с надигащото се чувство в гърдите му. — Взел това любящо сърце в мазните си ръце, изцедил го и го захвърлил като изстискана паста за зъби. Тя получила писмо от него тази вечер, в което й пишел, че се оженил за някаква си актриса, но се надявал да си останат приятели. „Не можем ли да си останем приятели?“, така пишел. Има и такава песен. Пял съм си я в банята.

— Бисквита…

— Още като тръгнахме към киното ми се стори, че е провесила нос. Нямаше я обичайната й веселост. Беше потисната по време на първия филм, а после и Мики Маус не успя да я разсмее. Докато се връщахме към къщи, ми разказа тъжната си история. И, вярвай или не, старче, не бях стигнал и наполовина на успокоителния процес, когато изведнъж се намерихме в нежна прегръдка, шепнещи любовни думи в ушите си, а след още две минути с изненада открих, че сме сгодени. Ето, това е животът.

— Обичаш ли я? — това беше всичко, което Бери успя да каже.

— Разбира се, че я обичам — каза рязко Бисквитата. — Обичам я с такава страст, че ми се струва, че полудявам. Сега разбирам, било е любов от пръв поглед. В момента, в който я видях, си спомням как нещо ми подсказа, че съм намерил моето момиче. Не, в това няма грешка, старче, ние сме родени един за друг. От друга страна, това не променя нещата, че съм сгоден за две момичета.

— Вече не си.

— Тц, тц! — Бисквитата започна да се дразни на слабоумието на своя приятел. — Брой ги сам. Кичи, една. Ан…

— Аз съм сгоден за Ан.

Бисквитата цъкна с език.

— Не, не си, старче — каза търпеливо. — Не се опитвай да замажеш нещата с вицове. Ти си сгоден за онова твое момиче, не му знам името…

— Името й е Ан Муун.

— Какво! — викна Бисквитата.

— Чу ме.

— Наистина те чух. Но не знам дали да вярвам на ушите си. Искаш да ми кажеш, че Ан, докато е била сгодена за мен, най-безсърдечно и хладнокръвно е отишла и се е сгодила за някой друг? Мили боже! Не хвърля ли това ослепителна светлина върху непостоянството на жените? Този пол трябва да се сложи на място, да се забрани със закон. Често съм го казвал. Искаш да кажеш буквално, че ти и Ан…

— Да.

— Тя ли беше момичето, в чиято кола си скочил и си казал, че си човек от Тайните служби?

— Да.

— Момиче на среден ръст, сиви очи, красива фигура. Бърчи си носа по особен начин, когато…

— Познавам я много добре, благодаря — прекъсна го Бери. — Няма нужда да ми я описваш.

— Е, това е най-невероятното нещо, което съм чувал през живота си.

Бисквитата наведе глава в размисъл и се възцари тишина.

— Може би така е по-добре — каза накрая.

— И аз мисля така — потвърди Бери.

— Всъщност — Бисквитата вече съвсем се окопити, — можеш да го наречеш горещо приветстван завършек.

— Точно така мислех да го нарека и аз.

— Да, да-а, да, да, да — задоволството на Бисквитата растеше, — сега виждам, че това е най-доброто, което изобщо можеше да се случи. Моментният пристъп на обида и огорчение премина и мога да посрещна фактите очи в очи. Сега осъзнавам, че Ан не е давала и пукната пара за мен.

— Тя те харесва. Каза ми го.

Бисквитата тъжно се усмихна и издекламира още пет „да“-та.

— Но ние не си пасвахме. Разбирах го от самото начало. Тя имаше навика да си отмества изведнъж погледа от мен и бързо да ме поглежда отново, като че ли се надява, че не съм истински, но беше принудена с неохота да си признае, че нещата не стоят така. Никога нямаше да е щастлива с мен. Единствено това, че й направих предложение в Еджлинг, точно когато залезът и потъналите в бръшлян стени я бяха настроили романтично, я накара да ме приеме. Вземи я, стари ми друже, и бог да ви благослови. Казвам ти, вземи я. Вземи я.

— Добре — не се стърпя Бери. — Добре. Точно това смятам да направя. Ще я взема.

Бисквитата възкликна силно.

— Ще я вземеш ли наистина? — гласът му звучеше многозначително.

— Ще я взема.

— Ти си мислиш, че ще я вземеш, което е съвсем различен въпрос, старче. Замислял ли си се? Минавало ли ти е през ум? Опитвал ли си се да осъзнаеш своето несигурно положение?

— Какво искаш да кажеш?

— Какво искам да кажа? Ами че ти си пленил сърцето й под лъжлива самоличност. Сигурно и сам го съзнаваш. Дявол да го вземе, предлагаш на мацето…

— Не я наричай маце.

— Предлагаш на туй чаровно и мечтателно момиче един мъж от Тайните служби, плюс секретните му задачи, пищова му и цялата му романтичност, дето му излиза чак от ушите, и тя те включва в списъка при тези условия. Какво ще каже, като научи, че ти всъщност си един писарушка с хартиени ръкавели, който си вади хляба в някаква си канцелария в Ситито?

— Да — съгласи се Бери унило.

— Какво искаш да кажеш с това „да“?

— Искам да кажа, че съм се замислял за това.

Той се загледа скръбно през парапета към езерото. То изглеждаше студено и потискащо. Беше излязъл ветрец и шушнеше в клоните на дърветата с нещо, което преди час щеше да му се стори нежен шепот, а сега му напомни злобен кикот. Нощта изведнъж се беше изпълнила с печал.

— Мислиш, че ще се подразни, когато научи?

— Подразни? Мисля, че ще ти откъсне главата.

— Не бих имал нищо против. Стига да не каже, че не иска вече да ме види.

Последва мълчание.

— Утре ще напусна работата си при стария Фрисби — наруши го пръв Бери. — После ще замина някъде — в Америка или другаде — и ще се опитам да направя нещо стойностно.

Бисквитата, една съчувстваща душа, започна да го окуражава.

— Отлична идея. Тръгни на Запад, младежо, отстреляй няколко мексиканеца и й прати кожите. Кой знае, може да свърши работа. Главното е по никакъв начин да не разбере, че някога си бил служител на чичо й.

— Ти не би ли й казал?

— Да й кажа!

— Мразя да я лъжа.

— Би било фатално, фатално, абсолютно фатално, старче — разпали се Бисквитата. — При настоящето състояние на нещата, безусловно фатално.

— Но все някога тя ще разбере.

— Някога, да. Но нека да е по-късно, когато усмихнатият бог на любовта е изковал по-здрави окови помежду ви. Не си изучавал този пол, така както аз, момко. Познавам жените от върха на косата до връзките за обувки. Никога не признавай нещо пред момиче, докато не си укрепил позициите пред него. Едно момиче научава, че сравнително непознат мъж я е пращал за зелен хайвер, и му бие дузпата. Но по-късно е друго. По-късно тя просто си казва: „Гледай го ти, дяволът му с дявол! Но това си е Джордж, или както там се казва. Винаги съм го мислела за малко чалнат, но сега знам със сигурност.“ Ругае го в продължение на десет минути и тридесет и две секунди само за да не остане по-назад от другите и да му покаже кой е шефът, а после следват опрощението, сдобряването и кадърът с прегръдката.

— Има нещо вярно в това — Бери живна малко.

— Не нещо, а всичко. Укрепи ли си веднъж мъжът позициите пред една жена, няма повече от какво да се страхува. На случайния наблюдател може да му се стори бясна като мокра квачка, но ако имаш солидни позиции, винаги можеш да му намериш колая. Ще й се подмажеш малко, ще й пуснеш една-две четки. И ако тя вече е свикнала с твоето присъствие, ако ти е позволила да й влезеш под кожата, винаги можеш да я придумаш. Но засега — нито дума. Мълчание и секретност. Не си и помисляй да признаеш нещо, докато не узрее моментът.

— Няма! — Бери пое дълбоко въздух. — Благодаря ти, Бисквита — каза пламенно. — Радвам се, че ти поисках съвета.

— Винаги можеш да ми поискаш съвет — отвърна великодушно Бисквитата. — Винаги можеш да дойдеш при мен с малките си проблеми и тревоги. Обичам, когато младите ми приятели знаят, че могат да се облегнат на чичо Годфри.

— Сега се чувствам много по-добре.

— И аз вече не се чувствам толкова зле — съгласи се Бисквитата. — Признавам, че тази вечер стигнах до такъв момент, когато мисълта, че имам една годеница в повече малко или много ме притесни. Сега мога да кажа, че Господ си е бил на мястото и нищо не е изпускал от контрол. Мисля, че трябва да отпразнуваме това, старче. Какво ще кажеш за един обяд някъде в Ситито утре? Там мога да отида без да се страхувам, че Дайкс, Дайкс и Пинуийд ще ми скочат на врата. Ще те взема от офиса около един и половина.

6.

Лорд Ходсдън прекара тази знаменателна вечер похапвайки си сладко в своя клуб. Беше ял от всичко, което докторът каза да избягва, и беше изпил бутилка вино, за която докторът твърдеше, че е отрова за стомаха му. Има случаи, които трябва да се посрещнат с подобаваща тържественост, напук на цялата медицинска професия — и един от тях току-що бе хвърлил светъл лъч в живота на лорд Ходсдън. Той тъкмо беше дал Еджлинг Корт под наем на мистър Фрисби за Гудуудските празници и още месец след това и в този момент чек за шестстотин лири беше на път да въодушеви банкера му, загубил вече всякаква надежда.

В началото на кампанията лорд Ходсдън се беше опасявал, че няма да я доведе до успешен завършек. Като показа на Т. Патърсън Фрисби фотографии от Еджлинг, той само изсумтя. После приведе в движение гласните си струни и пожела да бъде информиран какво, по дяволите, може да прави с къща в провинцията, голяма колкото хотел Карлтън. И когато лорд Ходсдън размаха съблазнително пред очите му Гудуудските надбягвания, мистър Фрисби отбеляза кисело, че ако Негова светлост го мислел за един от ония тъпаци, които намират удоволствие в разни игрички, то той е направил голяма грешка.

По-късно обаче мистър Фрисби кривна от твърдата си позиция. Пожела да види снимките отново. Поиска време, за да обмисли. А днес се бе предал окончателно, като оправда капитулацията, казвайки, че не бил съвсем сигурен, в края на краищата, дали пък едно домашно парти по време на празниците нямало да бъде добре за племенницата му Ан. Щяла да може да покани всичките си приятели и да им върне гостоприемството и така нататък, така каза мистър Фрисби.

Лорд Ходсдън не повярва, че това е истинският му мотив. Той беше наблюдателен мъж и растящото приятелство между мистър Фрисби и лейди Вира Мейс не остана незабелязано. Смяташе, че Вира сигурно е упражнила влиянието си върху финансиста. Ако е така, размишляваше лорд Ходсдън, сърбайки от виното и пафкайки пурата си, това е дяволски благородно от нейна страна. Да, дяволски благородно. Имало е моменти, когато не можеше да мисли за сестра си без да започне да му се повдига, но днес я одобряваше сто процента.

Реши да се отнесе до Дейвис Стрийт и като глава на семейството да й даде благословията си. Справедлив човек беше лорд Ходсдън; вярваше, че сестрите трябва да бъдат поощрявани, когато са заслужили. Той довърши пурата си, сложи си шапката и палтото и потегли.

Когато пристигна, в апартамента нямаше никого освен прислужницата. Той се разположи удобно и се отдаде на сияйни мисли относно шестстотинте лири. След малко в ключалката се превъртя ключ и лейди Вира нахлу в стаята.

— Джордж! — извика тя с облекчение в гласа. — Слава богу, че си тук. Тъкмо щях да ти телефонирам в клуба да дойдеш веднага.

Тази сестринска обич трогна лорд Ходсдън. Изобщо не му мина през ум, че може да се е случило нещо неблагоприятно. В свят, където хората ти подават чекове за шестстотин лири, неблагоприятни събития са невъзможни.

— Така ли, момичето ми? — изчурулика весело. — Е, тука съм. И имам новина.

— Аз имам новина — лейди Вира се отпусна в един стол като кралица от някоя трагедия. — От всички лоши новини, най-лошата.

— О, божичко! — от гърдите на лорд Ходсдън се откъсна нещо като звук от спукан балон. Знаеше си, че може да разчита на Вира да му развали вечерта.

Лейди Вира се беше изстреляла от стола и сега стоеше и дишаше тежко срещу него. Лорд Ходсдън заби пета в килима. Имаше моменти, когато сестра му му напомняше на излитащ фазан. И ако харесваше излитащите фазани на подходящото място и в подходящото време, то определено не одобряваше аматьорски имитации в малки дневни.

— И какво се е случило? — попита ядно.

Лейди Вира успя да проговори.

— Джордж, тъкмо идвам от вечеря с лейди Корсторфайн.

— Е, и?

— Бяхме в „Марио“.

— Да?

— И какво си мислиш?

— Какво, за бога, искаш да кажеш с това „Какво си мислиш?“

— Ан беше там.

— Че защо да не бъде.

— Но не с нас. Беше на терасата.

— Е, и?

Лейди Вира светна с очи насреща му и нанесе мълниеносно удара.

— Тя беше с мъж, Джордж!

Лорд Ходсдън направи един последен опит да докопа изплъзващото му се щастие. Но дълбоко в себе си знаеше, че опитът е напразен.

— И какво от това — каза с треперлив глас. — Не виждам нищо страшно. Такива са днешните момичета.

— Не се прави на глупак, Джордж — пресече го лейди Вира, разбивайки на пух и прах и последната му надежда. — Ако беше Тоди Малинг или Бърти Уинч, или някой от младежите, с които ходи на танци, да не мислиш, че щях да съм толкова разтревожена? Този мъж не съм го виждала никога. Очевидно е нейният човек.

— Да не искаш да кажеш онзи, с когото Джейн Винъбълс я е видяла в колата!

— Трябва да е той.

— Не можеш да си сигурна — примоли се глухо Негова светлост.

— Сега ще се уверя — заяви лейди Вира. — Ан се прибира. Ще я попитам.

В ключалката на входната врата беше щракнал ключ и от коридора долетя гласа на момиче. Тананикаше си тихо някаква мелодия.

— Май е щастлива! — прошепна угрижено лорд Ходсдън.

— И в ресторанта изглеждаше щастлива — кимна лейди Вира. Гласът й беше мрачен. — Гледаха се право в очите.

— Не!

— И си държаха ръцете.

— Не, по дяволите!

— Видях ги, казвам ти.

Вратата се отвори.

— А, Ан, скъпото ми момиче — посрещна я лейди Вира. — Върна ли се вече?

Радостта на Ан помръкна. Никой не обича неприятните сцени, а тя знаеше, че точно това се задава. Увъртането не й бе присъщо. Нямаше намерение да крие какво се е случило. Единственото, което я терзаеше, беше как да го поднесе. Знаеше, че някои хора предпочитат да получават лошите новини постепенно. Други пък биха избрали да бъдат полети с кофа студена вода и с това да се свърши.

Ан тъкмо претегляше наум относителните преимущества на двата метода, когато лейди Вира продължи да говори и стана ясно, че нито един от тях няма да й е необходим.

— Кой беше приятелят ти? — попита лейди Вира.

— Онзи, с когото си вечеряла — лорд Ходсдън си дойде на думата. — Онзи — продължи, разпръсквайки и последната неяснота, — с когото си била на терасата в „Марио“?

— Да — присъедини се лейди Вира с глас от най-чиста стомана. — Държахте си ръцете, ако си спомняш, и се гледахте в очите.

В подобна ситуация едно добро момиче би потреперило от страх. Едно още по-добро момиче дори би избухнало в сълзи и би покрило лицето си с ръце. След първото силно сепване Ан има лошия късмет да види нещата откъм смешната им страна. Преди да се усети, стаята прокънтя от неудържимия й смях.

Възгледите на лорд Ходсдън за неудържимите смехове бяха идентични с тези за излитащите фазани. В подходящия момент никой не би им се зарадвал повече от него. Но в момент като този и при това от момиче, което се подиграва с чувствата — да, по дяволите, подиграва се с чувствата на единствения му син, в този момент той горещо им се противопоставяше.

— Не се хили!

Ан стана сериозна.

— Съжалявам. Само ми се видя толкова смешно, че през цялото време сте ме гледали.

— Комичният аспект на проблема — намеси се лейди Вира тежко — не ми допада.

— Съжалявам. Не трябваше… беше лошо от моя страна… Но знаете какво е, когато си нервна.

— Нервна! — лорд Ходсдън изпръхтя. — Ти нервна? Не съм виждал момиче по-спокойно от теб и по-… как се казваше… по-… а… започва с х…

— Джордж — обади се лейди Вира. — Млъквай.

Лорд Ходсдън се свлече в стола. Искаше му се да си беше донесъл синонимния речник.

— Съжалявам — каза Ан за трети път. — Ако го знаех по-рано, щях да ви го кажа веднага, но се страхувам, че няма да се омъжа за Годфри.

Лорд Ходсдън се надигна леко, като вулкан, който погрешно са смятали за угаснал. Сестра му, забелязвайки симптомите, вдигна властно ръка.

— Джордж!

— Не мога ли и аз да кажа нещо? — изрече той с патос.

— Не.

— О, така ли. Аз съм глава на семейството. Бискъртън е единственият ми син. Това момиче идва най-спокойно и ни заявява, че смята да го захвърли като… като… е, да го захвърли. А аз не мога да кажа нищо. Разбирам. Точно. Да. Предполагам — графът беше унищожителен, — че няма да имате нищо против, ако се оттегля, докато вие двете обсъждате тази история, в която аз, разбира се, нямам какъвто и да било интерес. Ха! — каза Негова светлост, който се почувства, въпреки всичко, много по-добре.

Лейди Вира се обърна към Ан.

— Може би ще обясниш?

— Не мисля, че има нещо за обясняване.

— Разбира се, че няма — каза патетично лорд Ходсдън, обръщайки се към една порцеланова котка, която стоеше на малката масичка до лакътя му. — Ясно е, че няма. Нищо за обясняване. Точно така. Колко лошо, че любопитстваме. Но нека да ти кажа…

— Джордж!

— Е, добре де.

— Искам да кажа — продължи Ан, — че ако сте ме видели в „Марио“, вече знаете…

— Знам това, което смяташ, че е единственият въпрос за обсъждане, а именно, че се каниш да отхвърлиш племенника ми, заради мъжа, с когото вечеря днес. Но след като си била поверена в ръцете ми от твоите родители и следователно си под моя опека и отговорност, мисля, че съм в правото си да попитам…

— Кой, по дяволите, е този скапаняк? — лорд Ходсдън отново изплува на повърхността.

Сестра му сви устни. Въпросът беше, по същество, кулминацията, към която вървеше речта й, макар че тя би го формулирала по-различно. Но лейди Вира обичаше сама да си задава въпросите. Тя отправи поглед към брат си, който го изпрати обратно в глъбините на стола и се обърна към Ан в очакване.

— Е? Кой беше?

— Казва се Конуей.

— И какъв е?

— Работи в Тайните служби.

Лорд Ходсдън, макар и с пречупени криле, не можа да пропусне това.

— Тайните служби? — викна той. — Тайните служби? Тайните служби? Не съм чувал по-голяма глупост в живота си.

— Джордж!

— Добре де, но, по дяволите…

— Джордж!

— О, добре де!

— Работи в Тайните служби, така ли? — попита лейди Вира, без да обръща внимание на приглушения тътен, идващ откъм вулкана. — Той ли ти го каза?

— Да.

— Тази вечер?

— Не. Първия път, когато се срещнахме.

— И кога беше това?

— Преди около седмица.

— Седмица! Седмица! Седмица!

— Джордж!

— Е, добре де.

— Значи познаваш този млад мъж, за когото смяташ да се омъжиш, от една седмица? — продължи лейди Вира. — Любопитно! Мога ли да те попитам къде се запознахте?

— Той скочи в колата ми.

— Той… какво? Какво направил?

— Преследваше Смъркача…

— Страхувам се, че не разбирам този модерен жаргон. Какво означава „преследвал Смъркача“?

— Опитваше се да залови престъпник на име Смъркача. Само че не беше той. Искам да кажа, в края на краищата се оказа, че не е Смъркача. Но той си помислил, че е, затова скочи в колата ми и аз го закарах до Ешър. А после го срещнах пак.

— Къде?

— На танците на Басинджър.

— О! — това беше лек удар за лейди Вира. — Той познава семейство Басинджър, така ли?

У Ан надделя честната половина.

— Не.

— Но нали бил на танците?

— Той дойде там, защото ме видял да се качвам в асансьора. Не беше поканен.

Вулканът изригна. Очевидец, присъствал и на двете събития, би бил наведен неудържимо на мисълта за ужаса на Мон Пеле^[1].

— Не бил поканен? Не бил поканен? Навлек! Чу ли това? Единственият ми син не е достатъчно добър за девойчето, затова то отива и си хваща за ушите някакъв си навлек!

Разкритието беше потресло така дълбоко лейди Вира, че тя дори не можа да отдели времето за „Джордж!“.

— Ето това е! — каза тя, като пое звучно въздух.

— Мислех си, че е много доблестно от негова страна — каза дръзко Ан.

— Доблестно!

— Ами точно така. Да направи подобно нещо, само защото е искал толкова много да ме види. Не е много приятно да те изгонят от парти.

— Значи е бил изгонен? Разбирам. Възхитително! И кога се срещнахте пак?

— Тази вечер.

— И…

— Той ме целуна — каза твърдо Ан. И понеже бе съвременно момиче с чувство за достойнство, си пожела да не се беше изчервявала. — И аз го целунах. И ми каза, че ме обича. И аз му казах, че го обичам. И после отидохме на вечеря.

Възцари се тишина, нарушавана единствено от звуците, долитащи откъм лорд Ходсдън, подобни на бълбукане на разтопена лава.

— И не знаеш нищо за него? — увери се лейди Вира. — Освен, това, което ти е казал за Тайните служби и това, че не е бил persona grata на танците у Басинджър? Има ли тази забележителна особа някакво местопребиваване?

— Да, той живее — Ан прошепна адреса благоговейно, защото той беше свещен за нея — във Вали Фийлдс, улица Мълбъри Гроув, „Кътчето“.

— Какво! — викна с пълно гърло лейди Вира.

— Какво! — ревна като лъв лорд Ходсдън.

— Защо, има ли нещо? — изненада се Ан.

— Нищо — каза лейди Вира.

— Нищо — повтори лорд Ходсдън.

— Ако си мислите, че хората нямат право да живеят в покрайнините — Ан продължаваше защитата си, — ще ви кажа, че му се налага, защото в Тайните служби не плащат добре.

— Разбирам — изви кадифен гласец лейди Вира. — Младежът е беден. Добре, че се е сетил да се ожени за пари.

— Какво искаш да кажеш? — викна Ан. — Да не би да намекваш…

Поведението на лейди Вира се промени. Тя така заприлича на любяща майка, че брат й, както си бълбукаше в стола, зяпна в захлас.

— Скъпото ми дете — изгука тя и усмивката й събра всички усмивки на всички майки от всички филми, — аз, разбира се, много добре разбирам какво чувстваш към този мъж, но ти наистина трябва да се замислиш. Не си някое глупаво и елементарно момиче. Видяла си достатъчно от този свят, за да знаеш, че животът не е приказка.

— Или евтино романче — допълни лорд Ходсдън.

— Или евтино романче — кимна лейди Вира. — Знаеш какви са големите градове. Лондон е пълен с авантюристи, както навярно и Ню Йорк. Този мъж е точно такъв.

— Не е!

— Скъпо мое дете, разбира се, че е. И ти би го разбрала сама, ако не беше заслепена от чувствата си. Да скочи в колата на момиче! Почтените мъже не скачат в колите на момичетата.

— Аз никога не бих скочил — лорд Ходсдън реши да посочи един пример. — И никога през живота си не съм скачал в кола на момиче.

— Говоря с Ан, Джордж — обърна се към него деликатно лейди Вира. — Не ни интересува твоята биография. Това, което не осъзнаваш, мила — продължи тя, — е, че ти си много известно момиче. Снимката ти беше във вестниците. Появяваше се навсякъде. Има хиляди начини този младеж да те е познал. Очевидно те е набелязал и когато те е видял в колата, е използвал възможността. Знаел е какво впечатление ще направи на едно романтично момиче мъж, който скача до него и го моли да му помогне в преследването на престъпник. Знаел е, че си дъщеря на много богат баща…

На Ан това й беше достатъчно.

— Няма да слушам повече — каза отривисто.

— Няма и какво повече да чуеш — отвърна лейди Вира. — Казах ти всичко. И ако изобщо имаш разум, ще разбереш сама…

— Лека нощ — каза Ан и тръгна с вирната брадичка.

Зад себе си остави наелектризирано мълчание. Лорд Ходсдън пръв го наруши.

— Е?

— Какво, за бога, искаш да кажеш с това „Е?“ — озъби му се лейди Вира. Тя още кипеше от борческо настроение и това я правеше раздразнителна.

— Как ти се струва?

— Кое как ми се струва?

— Мислиш ли, че си я убедила относно този човек? Че е авантюрист и тям подобните му?

— Поне й дадох тема за размисъл.

Лорд Ходсдън подръпна мустака си.

— Странен е този адрес.

— Драги ми Джордж — изрече лейди Вира със същото търпеливо превъзходство, с което друг велик ум казваше „Драги ми Уотсън“, — наистина не виждам защо ти се струва странен.

— Ами, по дяволите — запротестира Негова светлост, — съвпадението… не можеш да кажеш, че не е съвпадение. Мълбъри Гроув, Вали Фийлдс — там живее Годфри.

— Именно. И не се съмнявам, че този човек по някакъв начин се е докопал до познанство с Годфри. А Годфри, който не знае задръжки и си казва и майчиното мляко в ухото на първия срещнат, несъмнено го е запознал кой е, показал му е сигурно снимка на Ан и е споменал, че е много романтично момиче. И когато онзи я е видял сама в колата, просто е използвал шанса си.

— Разбирам. Често съм си мислел — поклати убедено глава лорд Ходсдън, и в гласа му се четеше бащинска мъка, — че Годфри би трябвало да постъпи в някое заведение за психично болни. Той окончателно оплеска всичко. Има ли нещо, което можем да сторим, как мислиш?

— Разбира се, че има какво да сторим. Да не си въобразяваш, че ще си седя кротко и ще гледам как този тип съсипва живота на Ан? Мисля си, че нещата могат да опрат единствено до въпроса за пари. Мистър Фрисби би могъл да го купи.

— Мислиш ли, че ще го направи?

— Разбира се, че ще го направи. Той ще бърза точно колкото и ние да освободи Ан от тази връзка.

— Защо?

— Сестра му, майката на Ан, е, доколкото разбирам, жена, която може да стане особено неприятна, ако Ан се омъжи за погрешния човек.

— А-а! — на лорд Ходсдън му светна. Той знаеше всичко за неприятните сестри.

— Така че — продължи лейди Вира, — най-добре е още утре сутринта да отидеш до Вали Фийлдс и да се видиш с този човек. Аз ще потърся мистър Фрисби, за да ти даде чек.

Лорд Ходсдън се разтърси цял. До този момент гледаше на цялата история с безгрижието на страничен наблюдател. Не бе и помислил дори за варианта да му бъдат възложени преговорите. Дори само мисълта за повторна визита в терена на Сталинговия последовател и риска да поднови запознанството си с онзи невероятен войнствен човечец с монокъла и странния речник, го ужасяваше.

— Да отида до Вали Фийлдс! — изрева той. — Да пукна, ако го направя!

— Джордж!

— Не — отсече лорд Ходсдън и изпъчи храбри гърди срещу лъвоукротителския поглед на сестра си, — няма да отида. Няма да ме накараш да се върна в този ад, дори ако ме уговаряш цяла нощ.

— Джордж!

— Няма смисъл да джорджикаш! Не отивам. Вали Фийлдс не ми се нрави. Има нещо в това място… Носи лош късмет.

— Не ставай абсурден.

— Абсурден значи? Я чуй какво се случи миналия път. Тръгнах със сив цилиндър, който трябваше да ми изкара още половин дузина надбягвания в Аскът, а едва отървах кожата с платнен каскет на лилаво каре. И това не беше всичко. Не беше и половината от всичко. Трябваше да търча… да търча като подплашен заек, дявол да го вземе, за да не бъда усмъртен от някакъв си насмукан с бира абориген. Трябваше да препускам из разни задни дворове и да прескачам прозорци, а ти преспокойно ме караш да преживея това отново! Мога да си представя! Не! — лорд Ходсдън беше непоколебим. — Одобрявам идеята да се предложат пари на този вагабонт, за да остави Ан, но отказвам да изпълня ролята на касиера. Направи нещата така както следва, това казвам аз. Иди при твоя приятел Фрисби и му кажи да изпрати адвоката си на разговор с този човек. Това е работа за адвокат. Лека нощ, Вира!

И като грабна цилиндъра си, лорд Ходсдън се спусна към вратата. Можеше и да се поспре, ако желаеше да чуе какво ще отвърне сестра му на неговия ултиматум, но той не желаеше.