П. Г. Удхаус
Големи пари (8)

Глава осма

Мистър Фрисби натисна копчето и личният му секретар влезе в стаята, подрипвайки като агне на пролетна полянка. Забележителните събития предната вечер бяха подхванали духа на Бери и го бяха транспортирали на седмото небе. Имаше чувството, че ходи по розови облаци, зареян над усмихнатия свят.

— Позвънихте ли, сър? — каза, преливащ от обич.

— Разбира се, че позвъних. Нали ме чу. Не задавай такива тъпи въпроси. Свържи ме с мистър Робинс.

— Мистър кой, сър? — попита Бери. Не желаеше нищо повече от това да помогне и услужи на работодателя си, да помете всяка прашинка под нозете му и да задоволи най-малкия му каприз, но все пак името му бе непознато. Мистър Фрисби имаше отвратителния навик да бъде енигматичен. Разпоредбите му бяха мъгляви.

— Мистър Дявол-го-взел, човече, мисля, че го казах достатъчно ясно. Защо не си вземеш слухова тръба? РОБИНС. Адвоката ми. Чансъри, 09632. Свържи ме веднага.

— Разбира се, сър — каза Бери с успокоителен тон.

Безпокоеше се за работодателя си. Очевидно нищо добро не му се беше случило предната вечер. Седеше прегънат на две на въртящия се стол, като че ли е получил някакъв шок. Конското му лице изглеждаше измъчено, а бръчките около устата се бяха задълбочили. На Бери му се прииска да попита какво има, каква е болежката и къде го мъчи. Една дълга съчувствена дискусия около симптомите на мистър Фрисби би била тъкмо в унисон с преливащото му от любов и доброта сърце.

Благоразумието обаче му прошепна, че ще бъде по-мъдро, ако се въздържи. Той се задоволи да избере номера и след секунди вече комуникираше с правния съветник на мистър Фрисби.

— Мистър Робинс е на телефона, сър — каза Бери с тон на загрижен доктор и подаде инструмента на болника.

— Добре. Сега се махай.

Бери изпълни инструкцията, като хвърли един нежен поглед към своя повелител. Той целеше да каже на мистър Фрисби, че колкото и да му е черно пред очите, Джон Берсфорд Конуей е наблизо, за да го подкрепи и да му вдъхне кураж, и наистина бе много жалко, че мистър Фрисби не разгада съобщението.

— Робинс! — той вече лаеше в слушалката, когато вратата се затвори.

Отвърна му нисък мрачен глас, който извикваше в съзнанието мисълта за пресрочени ипотеки и влюбени, разделящи се в полумрака.

— Да, мистър Фрисби.

— Робинс, веднага идвай тук. Моментално.

— Случило ли се е нещо, мистър Фрисби?

— А, не! — финансистът изджавка заядливо. — Нищо не се е случило. Всичко е прекрасно. Само дето бях метнат и прецакан от един изверг.

— Тц-тц! — откликна сумрачният глас.

— Не мога да ти кажа по телефона. Идвай веднага. И побързай.

— Тръгвам веднага, мистър Фрисби.

Мистър Фрисби остави слушалката и като се вдигна, започна да крачи из стаята. Върна се до бюрото, взе едно писмо, прочете го отново, издаде приглушен вой, хвърли го на бюрото и пак закрачи. Беше очевидно развълнуван и ако Бери Конуей присъстваше, би положил братска ръка на рамото му, после би го потупал и би рекъл: „Хайде, братле, какво има?“. Все пак, за късмет, той не присъстваше, а седеше в малката си стая и плуваше в щастливи мечти, които бяха прекъснати почти веднага от звука на звънеца.

Когато Бери откликна на повикването, намери мистър Фрисби валсуващ из кабинета си. Имаше вид на ония милионери, които ги намират наръгани с ножове за хартия в библиотеките.

— Сър? — каза Бери благо.

— Още ли не е дошъл мистър Робинс?

— Още не, сър — въздъхна Бери.

— Мътните го взели!

— Много добре, сър.

Мистър Фрисби поднови валсуването. Спря се само колкото да удостои писмото с единадесети прочит, когато вратата се отвори отново.

Този път беше куриерът.

— Мистър Робинс, сър.

Мистър Робинс от „Робинс, Робинс, Робинс и Робинс, Адвокати“ беше точно такъв, какъвто би си го представил човек, като чуе гласа му. Изглеждаше и се държеше, като че ли присъства на някакво особено важно погребение. Постави цилиндъра си на масата, като че ли беше венец.

— Добро утро, мистър Фрисби — произнесе и стаята се напълни с пресрочени ипотеки и влюбени, разделящи се в полумрака.

— Робинс — изрева финансистът. — Вързаха ми тенекия.

Адвокатът присви устни, като че ли се канеше да каже нещо от рода, че това се е очаквало в свят, където всяка плът е трева.

— Какви са фактите, мистър Фрисби?

Мистър Фрисби издаде звук, наподобяващ този на тюлен в зоопарка, който си иска рибата.

— Сега ще ти кажа фактите. Слушай. Знаеш, че се интересувам от медни залежи. На практика съм собственик на мината „Рогата жаба“.

— Точно така.

— Е, наскоро попаднаха на нова жила в „Рогата жаба“. Като че ли една от най-богатите, известни досега.

— Превъзходно.

— Не чак толкова превъзходно — поправи го мистър Фрисби. — Беше в края на „Рогата жаба“ и оттам внезапно преминаваше в съседния парцел — една проклета, изоставена помийна яма, наречена „Сбъднат сън“, на която никой не обръщаше внимание години наред. Просто се пречкаше. И точно там отиваше жилата.

— Ужасно неприятно.

— Да — каза мистър Фрисби, като гледаше странно този майстор на точната реч. — Наистина бях малко ядосан.

— Това, разбира се — каза мистър Робинс, който имаше глава на раменете си и можеше да си направи заключение, — ще повиши значително цената на този имот.

— Съвсем точно. И, естествено, исках да го купя тихомълком. Направих проучвания и открих, че първоначалният собственик го е продал на някаква жена на име мисис Джървис.

— И вие я потърсихте.

— Беше починала. Но една сутрин, като гръм от ясно небе моят секретар идва и ми изтърсва, че е неин племенник и че е получил парцела в наследство.

— Вашият секретар? Младият Паркинсон?

— Не. Паркинсон напусна. Този е нов. Един човек на име Конуей. Не си го виждал. Дойде и ме помоли за съвет относно продажбата на мината. Каза, че никога не е намирана мед в нея и дали можел да се отърве за неколкостотин лири. Казвам ти, като чух това, Робинс, повярвах в чудеса — нещо, което не съм правил, откакто напуснах неделното училище в Каркасон, Илинойс, преди тридесет и девет години. Побира ли ти го ума? Човекът ми бил под носа и нямал никаква представа каква е стойността на мината. Едва не си счупих писалката.

— Забележително.

Мистър Фрисби направи една обиколка на стаята.

— И така, нямах много време за мислене и сега разбирам, че сгреших. Стори ми се, че ако сам направя оферта, може да заподозре нещо. Затова му казах, че познавам човек на име Д. Б. Хоук, който понякога изкупува изоставени мини и ще му спомена нещичко. Този Хоук е един вероломен страхопъзльо, който ми е бил полезен веднъж-дваж в случаи, когато не искам да се появявам лично. Един червендалест мошеник, който преживява, като се навърта около финансистите и им угодничи. И на мен угодничи от години. Никога не съм го харесвал, но ми се струваше, че мога да разчитам на него. Така че му казах да иде при Конуей и да му предложи петстотин лири.

— За имот, който струва милиони? — попита сухо мистър Робинс.

— Бизнесът си с бизнес — отвърна скромно мистър Фрисби.

— Именно. И младият мъж прие ли офертата?

— Чак подскочи.

— Тогава не виждам…

— Чакай! Знаеш ли какво стана? Ще ти кажа. Този двуличен негодяй Хоук купил мината за себе си. Можех да се досетя, ако имах малко мозък в главата си, че ще надуши нещо, като му кажа да иде и да купува ненужни мини. Може да е получил и информация отнякъде. Има приятели в Аризона. Може отнякъде да е изтекло. Както и да е, отишъл при Конуей, дал му свой чек, получил разписка и сега твърди, че притежава „Сбъднат сън“.

— Тц-тц — поклати глава мистър Робинс.

Мистър Фрисби изпълни още няколко изключително майсторски и приятни за окото валсови стъпки. Оказвайки се посред един пирует близо до бюрото, той грабна писмото и го подаде на адвоката.

— Прочети това.

Мистър Робинс го стори и издаде два пъти „Хъм“ и веднъж „Цък“. Мистър Фрисби го наблюдаваше тревожно.

— Може ли да му се размине? — попита умолително. — Не може да му се размине, нали? Не ми казвай, че може да му се размине. Та това е нечовешко. Истински пладнешки грабеж.

Мистър Робинс поклати глава. Видът му не беше окуражаващ.

— Имате ли нещо писмено — писмо или документ, който да докаже, че този мъж е действал като ваш посредник?

— Разбира се, че нямам. Никога не ми е минавало през ум…

— Тогава се страхувам, мистър Фрисби, много се страхувам…

— Че може да се измъкне?

— Страхувам се, че да.

— Триста дяволи!

Лицето на адвоката придоби замислено изражение.

— Но това си е чисто убийство! — изрева мистър Фрисби.

— Забелязвам, че в писмото пише — каза мистър Робинс, — че този мистър Хоук ще посети тази сутрин офиса ви с адвоката си мистър Белами. Познавам Белами добре. Страхувам се, че ако наистина той е подкрепил легалността на продажбата, ние имаме слаба надежда. Много мъдър мъж. Аз дълбоко го уважавам.

— Но гледай какво казва на втора страница. Гледай как възнамерява да ме изнудва.

— Разбирам. Предлага „Сбъднат сън“ да се обедини с „Рогата жаба“, като новополучилото се цяло бъде наречено „Рогата медна жаба“, АД.

— И иска половината дял в обединението!

— Ако Белами стои зад него, мистър Фрисби, половината дял е точно това, което ще получи.

— Но това е златна мина!

— Медна мина, така май казахте.

— Исках да кажа, че ми отнемат цяло състояние.

— Много притеснително — каза мистър Робинсън.

— Какво, какво? — попита мистър Фрисби с мрачен глас.

— Казах, че е много притеснително.

— Точно така. Точно така. Описвате го чудесно.

Мистър Робинс съзерцаваше цилиндъра си скръбно, но любящо.

— Ако за вашите цели е необходимо да придобиете „Сбъднат сън“, не намирам никакъв друг начин, освен да приемете предложението на мистър Хоук. Той несъмнено притежава и контролира въпросния имот. Ако желаете да присъствам на срещата, ще се включа с удоволствие, но се страхувам, че няма да мога да сторя нищо.

— Има — ожесточи се мистър Фрисби. — Можете да ме спрете да халосам тоя мерзавец със стола и после да бъда обесен за убийство.

Вратата се отвори. Появи се куриерът. Гласът на момчето тъкмо мутираше.

— Мистър Хоук — избоботи то.

И после, с пронизително сопрано като стържене по стъкло, додаде:

— И мистър Белами.

Тандемът Хоук-Белами влезе свеж като утринна роса. Сега този нов Д. Б. Хоук представляваше нещо съвсем различно от онова почтително нищожество, което беше угодничило на мистър Фрисби толкова години.

— Добрутро, Пат — подхвърли мистър Хоук.

— Добро утро, мистър Фрисби — поздрави и придружителят му.

— Добре, добре-е-е. Да, много добре — каза мистър Хоук. — Изглеждаш прекрасно.

— Как си, Белами? — попита мистър Робинс.

— Чудесно. А ти?

— В превъзходно здраве, благодаря.

— Великолепно — каза мистър Белами.

После седна на един стол. Д. Б. Хоук седна на друг стол. Мистър Робинс също седна. Мистър Фрисби вече беше седнал. Срещата започна.

Когато обществото чете в утринния вестник, че между две финансови предприятия е било извършено сливане, вероятно остава в мъгла какви точно са предварителните подготовки, през които се минава преди раждането на този съюз. Ето защо едно описание на това какво произтече при настоящата ситуация, едва ли би било безинтересно.

Д. Б. Хоук започна с въпроса как върви голфа на мистър Фрисби. И тъй като единственият отговор на мистър Фрисби бе да оголи зъби като чакал в капан, мистър Хоук продължи, че той самият доста е усъвършенствал началния удар, но още не е изпипал до съвършенство късите си удари. А също и не бил много доволен от вкарването на топката.

— Ето, например, какво стана онзи ден в Оксхей — разпростря се още по-нашироко мистър Хоук.

Деловите хора умеят да композират добре мислите си. Д. Б. Хоук не остави никакво съмнение у слушателите си какво точно се е случило онзи ден в Оксхей.

Когато свърши, мистър Белами спомена подобна история, която се разиграла с него самия по-предната неделя в Чизълхърст.

— Интересна игра — каза мистър Белами.

— И още как — потвърди мистър Хоук.

— Никога не можеш да предвидиш нещата в голфа — каза мистър Белами.

— Точно така — съгласи се мистър Хоук. — Интересно. Игра, в която никога не можеш да предвидиш нещата.

В този момент мистър Фрисби измърмори нещо под мустак и счупи молива на две.

Последва кратка пауза.

Мистър Хоук я наруши отново, като попита чували ли са — ако са чували, моля да го прекъснат — вица за двамата ирландци.

Той заразказва пространно приключенията им със силен шведски акцент, като осигуряваше и диалог, където повествованието изисква. После се смя от сърце и даде думата на следващия.

Това беше отново мистър Белами. Като преодоля с известно затруднение смеха, който анекдота на приятеля му предизвика у него, каза, че това му напомнило друг анекдот с действащи лица двама шотландци, Доналд и Санди. Извини се, че не може да предаде добре диалекта, и заразказва, разкривайки тези двама шотландци като двойка ексцентрици, разговарящи не точно на лондонски диалект, но не и съвсем на негърски. Това го накара да се разкиска, а Д. Б. Хоук да го последва. Мистър Фрисби си помисли, че Д. Б. Хоук изглежда особено нагъл, когато се киска. По-нагъл не може и да бъде.

Мистър Фрисби не се разкиска. Нито мистър Робинс. Мистър Робинс взе цилиндъра си, изтупа го, погледна го с очакване за момент, като че ли претегляше шансовете от него да изскочи заек, и после пак го постави на бюрото — почтително, като човек с ясната мисъл, че отвъд го чака нов живот. Мистър Фрисби, като изгледа мистър Хоук като разярен бик, взе единия от маншетите си и регистрира следното: „Д. Б. Хоук е червенобузест мародер.“

Междувременно двамата разказвачи си удряха четки един на друг по начин, от който можеше да ти се повдигне.

В този момент от разговора мистър Робинс от „Робинс, Робинс, Робинс и Робинс“ отклони неохотно погледа си от цилиндъра, изкашля се многозначително като овца, която си прочиства гърлото, и каза:

— Ъ-ъ-ъ, господа.

— Да — откликна Д. Б. Хоук с готовност, осъзнавайки, че е достигнат втория етап от формалностите. — Да се захващаме за работа.

Последва кратка тишина.

Пръв я наруши мистър Фрисби.

— Чудех се… — каза колебливо той.

— Да? — попита Д. Б. Хоук. — За какво?

— А, нищо. За инициалите ти. Чудех се какво означава Б.

— Бърнард — отвърна гордо мистър Хоук.

— О? — почеса се по носа мистър Фрисби. — Мислех си, че може да е Барабас.

— Хей! — намръщи се мистър Хоук.

— Господа, господа! — намеси се мистър Робинс.

— Ама, наистина, наистина! — включи се в надпреварата и мистър Белами.

— Това действие подсъдно ли е? — консултира се мистър Хоук с правния си съветник.

Мистър Белами поклати глава.

— За да се окачествят като правонарушение, думите трябва да са придружени с удар или побой.

— Така ли? — изправи се мистър Фрисби. — Не знаех. И това ще дойде.

— Господа, господа, господа, господа! — каза мистър Робинс, като че ли всичките четирима Робинсовци говореха едновременно.

Последва нова пауза.

— Нищо няма да спечелиш от това — рече мистър Хоук укорително.

— Именно — подкрепи го мистър Робинс, като гледаше клиента си като любим, но съгрешил син.

— Много моля, господа — включи се и мистър Белами, — нека да се опитаме и помъчим… ъ-ъ-ъ… да се напрегнем… ъ-ъ-ъ… да избягваме подобни ъ-ъ-ъ…

— Оскърбления — каза мистър Хоук.

— Изявления — изглади мисълта Белами.

— Вербални нападения — каза мистър Робинс. — Персонални атаки. Злословието, както мистър Хоук отбеляза, няма да ни доведе до никъде.

— Не че се опитваме да стигнем до някъде — мистър Хоук възвърна предишната си веселост. — Искам да река, вече сме стигнали. Разбирате ли какво искам да река? Искам да река, че няма какво толкоз да го предъвкваме. То си е ясно. Аз притежавам „Сбъднат сън“, не е ли така? Е, какво, не е ли така? Искам да река, ако някой тъпак желае да ме оспори, нека да обясни. Нека да каже на това събрание какво го мъчи. Нека уведоми това събрание къде си представя… Всъщност, ето какво — той насочи огъня си директно към мистър Фрисби, — приемам, че не оспорваш моята собственост. Разбира се, че не я оспорваш. Тогава хайде да започваме. Да хванем бика за рогата.

— Бика? — измърмори мистър Робинс.

— Американски израз — поясни мистър Белами, — означава да се концентрираме върху… същността.

— Хм — изхъмка мистър Робинс.

Едно поражение не можеше да превърне мистър Фрисби в някакъв си жалък страхопъзльо. Затова той изтъкна:

— Може да си се сдобил със „Сбъднат сън“, и то като последния пладнешки разбойник…

— Моля! — намеси се мистър Робинс.

— Може да си се сдобил със „Сбъднат сън“, но нищо не можеш да изкараш от него. Не и без моите съоръжения. Ще трябва да пренасяш медта с мулета през планините.

— Моят клиент — каза мистър Белами — съзнава този факт. Напълно го съзнава. Точно поради тази причина и предлага сливането.

— Обединението — обади се мистър Робинс.

— Сливането или обединението — съгласи се мистър Белами.

— И струва ми се, ако мога да кажа съвсем откровено, скъпи ми Фрисби — каза мистър Робинс, — че по мое мнение, едно внимателно обмислено мнение, изглежда няма друга алтернатива, освен да приемете предложението, изложено от мистър Хоук.

Остър звук наруши тишината, която бе последвала това заключение. Мистър Фрисби беше изпръхтял. И с това изпръхтяване завърши, така да се каже живописната част от процедурата. След това тя стана скучна и техническа, като двамата адвокати взеха в ръце нещата и разговаряха вместо клиентите си. И тъй като нито един историк не би желал да хаби хартия, отбелязвайки разговорите между адвокати в подобни ситуации, то ще се въздържим от по-нататъшно описание.

Мистър Белами нахвърля в груб вид един меморандум и го подаде на мистър Робинс, като каза, че се надявал да включва всичко. Мистър Робинс извади специален чифт очила в чест на важния момент, прегледа го и каза, че всичко изглеждало включено. После мистър Белами го прочете на глас, а мистър Хоук каза „Да“ и с това се приключи. Мистър Фрисби седеше и страдаше.

После двамата адвокати напуснаха, като си бъбреха приятелски за двойни владения, наследници и тям подобни, каквито винаги възникват, когато се съберат двама адвокати. Мистър Хоук, като видя вратата зад тях да се затваря, приближи до бюрото на мистър Фрисби с предпазливи конспираторски стъпки.

— Хей! — подвикна му той.

Мистър Фрисби скръбно вдигна глава.

— Ти не си ли тръгнал още?

— Не — каза мистър Хоук.

— Защо не? — тонът на мистър Фрисби не беше гостоприемен.

Мистър Хоук се облегна на бюрото.

— Слушай, защо след като тия двамата си отидоха, да не му дръпнем един приятелски лаф? Тъй де, да се поразговорим за туй-онуй.

В отговор мистър Фрисби го информира, че по негово мнение той е обирджия, жалък крадльо, джебчия и апаш. Веднъж, така каза мистър Фрисби, когато бил в Мексико, видял гърмяща змия. Никак не му харесала — всъщност, оформил си много лошо мнение относно външния й вид и почтеност — но, все пак, стигне ли се до приятелски лафове, сто пъти би предпочел този дракон пред Д. Б. Хоук. Ако ще е туй с Д. Б. Хоук, по-добре онуй с цяло гнездо гърмящи змии. И това е защото, обясни той, смятал мистър Хоук за дръгливо псе, низък червяк, вонящ скункс, върколак и вероломен, мерзък бандит.

— Добре де, но да оставим настрана майтапа — ухили се мистър Хоук сърдечно. — Слушай, сега като сме партньори, ти и аз, трябва да се споразумеем за нещо. Какво мислиш за акционерите? Искам да кажа, как се чувстваш, като си мислиш, че акционерите взимат мангизи, които ние с тебе можем и сами да си приберем? Искам да кажа, кога ще съобщим за тая нова жила в „Сбъднат сън“? Преди да сме изкупили всички акции, или след това?

Мистър Фрисби не отвърна.

— Това ще означава покачване с петдесет пункта, когато новината се разчуе. Петдесет ли? Току-виж станали и сто. Не можеш да кажеш кога ще спре, почнат ли да купуват. А и на теб ти се иска, както на мен, да се натъпчеш с акции, купени на четири и после да ги гледаш как се изстрелват до осемдесет-деветдесет.

Мистър Фрисби загриза замислено писалката си.

— Знаеш как е с медта — продължаваше да го навива мистър Хоук. — Или едната крайност, или другата. Или пада долу в мазето, или хвърчи горе в облаците. Едни от първите акции, които някога съм купувал, бяха на „Грийн Кънейни“ за двадесет и пет. Продадох ги за петдесет и всяка сутрин след това се ритах отзад, докато стигнаха до двеста. Днес можеш преспокойно да изкупиш всички акции на „Рогатата жаба“ и пак да ти остане за харчлък. А седмица, след като информацията за „Сбъднат сън“ изплува, Нашънъл Сити Банк ще трябва да измете резервите си, за да се сдобие с пет-шест парчета. Ето толкова ще се вдигнат акциите. Казвам ти. В наш интерес е да се съберем и да постигнем едно малко споразумение между джентълмени.

— Кои джентълмени? — попита заинтригуван мистър Фрисби.

— Ти и аз.

— А!

Мистър Хоук продължи.

— Няма да ни трябва много време да изкупим акциите на най-ниските им цени. Това ще е направо фасулска работа. „Рогата жаба“ никога не е стигала световния връх като „Анаконда“. Винаги е била някъде между куцото и сакатото. Ако започнеш да продаваш по една-две хиляди наведнъж, хората ще наострят уши и ще им направи впечатление.

Мистър Фрисби се размърда сприхаво на стола и навири нос. Самолюбието му бе засегнато от факта, че неговият събеседник си позволява да го поучава в а-бе-вето на борсовите манипулации.

— Отиваш при твоя брокер, започваш да продаваш — продължи мистър Хоук, без да обръща внимание на тези признаци на нетърпение, — и на бас, че той няма да остане със скръстени ръце. Ще даде знак на клиентите си, че президентът на „Рогата жаба“ се измъква по бели гащи и работата не е чиста. А те ще хукнат през глава да се освобождават от акциите.

— Естествено — изсумтя мистър Фрисби.

— Значи, отиваш при него и му подшушваш, че искаш да продадеш две серии от по две-три хиляди…

— Знам — прекъсна го мистър Фрисби. — Знам, знам.

— А през това време ние изкупуваме в Париж или Амстердам. Е, какво ще кажеш?

Мистър Фрисби размишляваше мрачно. Нямаше никакви морални задръжки към плана. Напротив, горещо го одобряваше. Това, което го потискаше, бе мисълта, че обогатявайки себе си, ще трябва да обогати и мистър Хоук.

— Ще действаме ли? — попита въпросният джентълмен.

— Да.

— Бравос. Значи договорено — въодушевление озари лицето му. — Знаех си, че денят, в който станахме партньори, ми е щастлив ден, Пат — каза любезно.

— Не ме наричай Пат — наежи се мистър Фрисби.

— Е, как тогава ти е малкото име?

— Я ми остави малкото име.

На тази тема мистър Фрисби беше малко чувствителен. Много време мина оттогава, но той не можеше да забрави деня, когато най-големият зевзек в училище откри тайната му.

— Е, аз трябва да тръгвам — каза мистър Хоук.

— Тръгвай — съгласи се мистър Фрисби. — Въздухът в този офис няма да може да се диша, докато не си излязъл и аз не отворя прозорците.

— Между другото, чувал ли си някога вица за двамата…

— Да.

— Е, аз тръгвам.

— Тръгвай веднага.

Д. Б. Хоук подскочи игриво, като че стъпваше във въздуха и непосредствено зад вратата се сблъска с някакво солидно тяло.

— Не можеш ли да гледаш къде ходиш? — попита разярен.

— О, мистър Хоук, здрасти — отвърна му сърдечно тялото.

Д. Б. Хоук разпозна младия мъж, който може, без да се пресилват фактите, да бъде наречен източникът на неговото богатство. На него дължеше той възхитителното усещане да седи в кабинета на Т. Патърсън Фрисби и да му напомня къде е допуснал фаталния гаф. Това приятно чувство облекчи болката на пръста, върху който Бери беше стъпил.

— О, добър ден, мистър Конуей — каза сърдечно. — Вземи си една пура.

— Благодаря.

— И как вървят нещата, мистър Конуей?

— Чудесно. А ти как си?

— Чудесно.

— И двамата сме чудесно. Чудесно!

— Имаш ли още някоя мина за продан? — попита мистър Хоук.

— Не. Тази беше единствената. Мога да ти дам пет хиляди акции от „федерално багрило“, ако искаш?

— А, не, благодаря.

— Да. Надявам се, че си доволен от „Сбъднат сън“.

Мистър Хоук доби сериозен вид.

— Здравата се изръсих за нея. Толкова пари за педя пясък, покрит с кактуси. Добре, добре, ти си добър търговец.

В настроението, в което беше — да пръска доброжелателство над цял свят и да вижда усмихнати лица наоколо — на Бери му се стори, че трябва да каже нещо окуражаващо. Той също смяташе, че мистър Хоук се бе оставил вроденото му великодушие да го вкара в неизгодна сделка.

— Е, хайде, всяко зло за добро! — потупа го по рамото. — Човек никога не знае. Няма да се изненадам, ако в „Сбъднат сън“ са закопани милиони.

Радостта, която преди секунда се бе върнала върху лицето на мистър Хоук, сега изчезна, като забърсана с мокра гъба. За пръв път му хрумна колко близо беше стоял Бери до вратата в момента на техния сблъсък.

Възможно ли е да е подслушал последното малко съвещание?

С бледен лик мистър Хоук започна да прехвърля в ума си последните реплики на своя събеседник. И беше ужасен да открие, че в светлината на новите подозрения те звучаха отвратително зловещо. „Надявам се, че си доволен от «Сбъднат сън»?“, така беше казал. И после тази умопомрачителна реч за милионите, закопани в имота.

Той се облещи угрижено в Бери с очи като тигани.

— Какво те кара да мислиш така? — заекна той.

— О, само една възможност — Бери му пусна една приветлива усмивка.

По-точно усмивка, която би изглеждала приветлива за всеки друг, освен Д. Б. Хоук. На него тя му се стори прикрито злорада.

— Какво правеше зад вратата? — попита го той.

— Стори ми се, че чух звънеца.

— О? — мистър Хоук говореше бавно. — Никой не е докосвал звънеца.

— Значи, фалшива тревога — каза Бери жизнерадостно. — Връщам се в кутийката си.

Мистър Хоук го гледаше как изчезва от очите му. После влетя отново в кабинета и като залиташе, залепи устни в ухото на мистър Фрисби.

— Ш-ш-ш-т! — изсъска той.

Мистър Фрисби се дръпна строго и започна да подсушава ушната си кухина.

— Още ли си тук? Да не искаш да ти сложа легло в кабинета? И кога ще желаеш да те събудя сутринта?

Саркастичен, разбира се. Без съмнение, злъчен. Но има моменти в живота, когато човек може с основание да бъде саркастичен и злъчен.

— Я слушай — мистър Хоук беше настоятелен. — Пред вратата налетях на този твой секретар. Той стоеше там.

— И какво от това?

— Мислиш ли, че може да е чул какво си говорихме? Приказвах доста високо.

— Ти винаги приказваш високо. Едно от нещата, които те правят толкова неприятен.

— И той спомена нещо — струва ми се дяволски двусмислено — относно възможността да има милиони, закопани в „Сбъднат сън“.

— Така ли?

— Съвсем сигурно. Я слушай. Ако се пръсне слух за нашето споразумение преди да сме готови, ние сме загубени. На този няма да му е трудно да намери малко пари и да почне да изкупува акциите спекулативно. Може да се сдобие с хиляди само за черните си очи и да си опече работата, докато цената се повишава. Преди да разберем какво става, акциите ще стигнат до тавана и ще трябва да си смъкнем и ризите, за да ги откупим. Случвало ми се е и по-рано. Преди години, когато работех с Мостин и Кон в Детройт, в офиса имаше изтичане на информация…

— Ами ще има, като си бил там.

— Нямах нищо общо с това — запротестира мистър Хоук с болка в гласа. — Изобщо не знаех какво става. Но някой се докопал до предварителна информация и ела да видиш какво стана с Мостин и Кон. Акциите изхвърчаха с шестдесет пункта първия ден, а Мостин и Кон стояха, подсмърчаха, чудеха се какво става и се обвиняваха взаимно в измама. Мостин хлопна Кон по камбата и Господ ми е свидетел, че тя беше огромна и удобна за удряне. Е, това ще ни се случи и на нас двамата, ако не си отваряме очите на четири. Трябва да уволниш тоя човек, Пат.

— Не ме наричай Пат. И каква е ползата, ако го уволня?

— Ами все пак трябва нещо да направим.

— Какво обяснение даде секретарят за местоположението си?

— Скалъпи някаква история, че чул звънеца.

— Хм! — изхъмка мистър Фрисби. — Е, довиждане.

— Не искаш ли да остана?

— Не знам някога на някого да му се е искало да останеш. Изчезвай и престани с това непрекъснато връхлитане в стаята ми.

— Добре, но ще ти кажа, че хич не съм спокоен.

— Човек като теб не може и не трябва да е спокоен.

Няколко секунди след като вратата се бе затворила Т. Патърсън Фрисби се клатушка задълбочено в стола си. Не мислеше за Бери. Паниката на партньора му не беше предизвикала същото вълнение и у него. Това, което го притесняваше, бе мисълта, че в свят, за който се говореше, че ще бъде съграден за герои, никой не беше увековечил хилядолетието с линчуване на Д. Б. Хоук. Това му приличаше на досадна небрежност.

Той прекара около двадесет минути в разсъждения за мистър Хоук. В края на този период мислите му изкристализираха, както ставаше обикновено, в една-единствена ударна фраза. Той се протегна за единия от маншетите и написа следното: „Д. Б. Хоук да ми яде…“

В моменти на силни преживявания човешката ръка прави засечки. Което се случи и с тази на мистър Фрисби. Така че каква щеше да бъде последната дума, ние никога не ще научим.