П. Г. Удхаус
Големи пари (13)

1.

Ако сте на диета от големи уискита и малки соди, подплатени сегиз-тогиз с по някое чисто бренди и всичко това поемано на кратки интервали през един цял дълъг следобед и последвалата го вечер, резултатът ще се окаже, образно казано, нож с две остриета. В случая с Д. Б. Хоук положителният ефект беше неговото транспортиране до задния двор на „Кътчето“ с пистолет в ръка — подвиг, който никога не би бил постигнат само с една гола лимонада. Дотук нещата вървяха според плана. Но имаше един доста съществен детайл, а именно, в резултат на гореспоменатата диета способностите на мистър Хоук съвсем се бяха размили.

Както си стоеше, подпрян на единственото дърво в задния двор на „Кътчето“ и вдишваше сладкия нощен въздух на Вали Фийлдс, замъгленият му мозък действаше на бавни обороти. Имаше някакъв мътен спомен за някакъв объркан разговор с някакъв негов приятел, капитан Кели, в процеса на който бяха казани доста неща, но все пак беше останал в неведение по три точки.

Те бяха следните:

(а) Кой беше той?

(б) Къде беше той?

(в) Защо беше там?

Именно към разрешаването на този троен проблем се беше насочил в момента.

В известен смисъл нещата се свеждаха до онова, върху което си е блъскал главата и Марк Аврелий. Но мистър Хоук имаше предимство пред въпросния римски император и философ. Последният търсил обяснение на съществуването си в големия свят на човешките същества. Докато Д. Б. Хоук искаше само да знае защо е подпрял това дърво насред нещо, което приличаше на квартален заден двор.

Очевидно, струваше му се, трябва да има някаква основателна причина и реши, че ако само може да остане за малко напълно неподвижен и концентриран, ще си спомни всичко.

Ето защо за известно време мистър Хоук притихна, размишлявайки върху първопричините. И все още размишляваше, когато Съдбата му помогна, като накара ръката му, облегната върху дървото, да се подхлъзне. Мистър Хоук загуби равновесие, повали се встрани и получи силен удар по лявото ухо. И шокът постигна онова, което мисълта сама не успя да разреши. Както си седеше на земята и търкаше болното място, паметта му постепенно се възвръщаше на трона си.

Сега си спомни. Вече всичко беше ясно. Капитанът го беше паркирал тук, в тази градина, да предотврати, ако трябва и със сила, излаза на младия Конуей или на неговия червенокос приятел. Мистър Хоук стана и изтупа панталона си с решителен жест. Все още усещаше леко виене на главата, но поне беше намерил отговора на фундаменталния въпрос.

Д. Б. Хоук се беше снабдил за тази експедиция с голяма джобна манерка, като усещаше инстинктивно, че тя със сигурност в един момент ще се окаже полезна. Сега я измъкна и отпи яко от съдържанието й. Настроението му, което започна с дружелюбно безразличие, а после се обърна в самосъжаление, сега се смени отново. Ако в този момент някой беше осветил лицето на мистър Хоук, щеше да забележи върху него едно неумолимо изражение. Главата му се изпълни със сурови мисли по отношение на Бери и приятеля му. Ще се прокрадват те и ще се измъкват под носа на добрия човек? Ха! Не са познали! Така си помисли мистър Хоук.

С широк властен жест, предназначен да изрази презрението и пренебрежението му към всички подобни дребни съзаклятничета, той разпери драматично ръка. За беля, обаче, това беше ръката, която окончаваше с дланта, която пък окончаваше с пръстите, които от своя страна държаха манерката; и пръстите, неспособни да посрещнат внезапното натоварване, разхлабиха захвата си. В следващия момент скъпоценният предмет беше изчезнал в нощта и доскорошният му собственик, обхванат от паника, се зае с издирването.

Мистър Хоук никога не е бил ревностен почитател на поезия. Ако беше, следните трогателни думи на Лонгфелоу^[1] щяха несъмнено да проблеснат в съзнанието му, тъй като отговаряха напълно на ситуацията:

Запратих някъде във въздуха шише,

то падна на земята, но не знам къде.

Нощта беше тъмна и градината на „Кътчето“, макар и не толкова обширна като Елисейските полета, все пак беше достатъчна, за да скрие една манерка. Последваха дълги и тягостни минути. Мистър Хоук тършуваше от край до край като ловно куче. Завря се във всеки храст. Пролази терена надлъж и нашир. Прерови цветните лехи. Но всичко бе напразно. Градината пазеше добре своята тайна.

Д. Б. Хоук се предаде. Беше победен. Изправи се скръбен от последната леха и като се обърна, осъзна, че в един от прозорците на приземния етаж, доскоро тъмни, сега се е появила светлина. Заинтригуван от този феномен, той забърза през поляната и надникна.

Докато седеше в тъмната дневна, отдаден на мъката си, Бери внезапно стигна до откритието, че е на път да предаде богу дух от глад и жажда. В първия момент почувства отвращение. Само мисълта за приемане на някаква храна в сегашното му състояние му се стори отвратителна. После, когато гладът и жаждата се изостриха, той се предаде. Отиде в килера и го претършува. После седна и взе да се тъпче с нещо, което доста приличаше на вдъхновение.

А мистър Хоук клечеше зад прозореца и го гледаше тъжно. Това парче шунка щеше да му дойде добре. И онова уиски нямаше да му бъде излишно. Той сплеска нос о рамката на прозореца и зяпна лакомо. Копнежът по изгубената манерка го мъчеше зловещо.

Внезапно забеляза, че пируващият замръзна в стола си и вирна глава, ослушвайки се. Мистър Хоук не чуваше нищо и нямаше представа, че звънецът е иззвънял. Но Бери го беше чул и в съзнанието му проблесна някаква дива, безразсъдна надежда, че това е Ан, която идва да му каже, че въпреки всичко, още го обича. Вярно, че на раздяла тя не беше дала и намек за подобна сърдечна промяна, но едната възможност беше достатъчна да изстреля Бери към вратата и по коридора. За секунда мистър Хоук се намери опулен пред една празна стая, ако не се броят шунката на масата и бутилката уиски до нея. Те си бяха останали на мястото и Д. Б. Хоук усети някакъв непреодолим магнетизъм, нещо, което го теглеше като магия. Той изпробва прозореца. Не беше залостен. Бутна го. И се покатери.

Дали заради големия си душевен смут, или заради необходимостта да събере кураж с пиене, но мистър Хоук тази вечер, за пръв път може би в живота си, беше пропуснал да вечеря, предпочитайки да концентрира енергията си върху поглъщането на двойни уискита. Сега беше гладен като вълк и се хвърли в атака към шунката с истинско настървение. Не пропусна и да се почерпи от бутилката уиски колкото му душа иска.

Човек, който вече е фиркан до козирката с различни видове алкохол, не може да направи това, без да усети някаква промяна на духа. В началото на вечерята Д. Б. Хоук беше мрачен и особено недружелюбно настроен към Бери. В процеса на засищането, обаче, едно по-меко настроение взе връх. Ужасно му се виеше свят, но заедно с виенето се беше появило някакво настроение, което определено приличаше на доброжелателство и копнеж за обществото на събратята му.

Той стана. Отиде до вратата. Откъм дневната се долавяха гласове. Очевидно там имаше някакъв людски сбор и той искаше да участва.

Мина на зигзаг по коридора, след кратко колебание избра една от трите брави, с които щедрият архитект беше снабдил дневната и прекрачвайки прага, впери очи в присъстващите, като същевременно им пусна една широка, нежна усмивка.

Въпросните присъстващи бяха двама. Единият бе Бери. Другият бе изискан мъж на средна възраст с посивял мустак. И двамата се изненадаха при появяването му.

— Здрасти! — произнесе мистър Хоук със замах.

Бери, в качеството си на домакин, отговори.

— Здравей! — Видението, както може да се очаква, го бе стреснало малко. — Мистър Хоук!

— Хлъц-хоук — повтори Хоук в подкрепа на това твърдение.

Бери вече беше стигнал до теория, която според него покриваше фактите. Предположи, че след като е поканил преди малко лорд Ходсдън, е забравил вратата отворена, и този късен посетител, намирайки я така, е влязъл. Това можеше съвсем лесно да се случи, защото пристигането на Негова светлост така го бе изненадало, че от главата му излетяха всички други мисли. Във всеки случай, Хоук беше тук и Бери се опита да установи вежливо какво го води насам.

— Сигурно искаш да ме видиш за нещо? — попита той.

— И’ам си пищов — каза мистър Хоук закачливо.

— Пантоф? — вдигна вежди Бери.

— Пищов — повтори мистър Хоук.

— Какъв пантоф? — попита Бери, все още неспособен да се включи в интелектуалната насока на този разговор.

— Пищов — потрети мистър Хоук с тон, който не търпи възражение.

Бери колебливо подходи от друг ъгъл.

— Картоф? — попита отново той.

— Пищов — не отстъпваше мистър Хоук.

Той се намръщи леко и усмивката му загуби част от искрящата си дружелюбност. Тия жонгльорски номера с думите му причиняваха леко, но осезаемо главоболие.

Лорд Ходсдън също не беше съвсем сърдечно настроен. Прекъсването точно в момент, когато беше започнал да оформя речта си, го раздразни.

Като се има предвид колко твърдо и безкомпромисно беше заявил Негова светлост пред сестра си Вира, че нищо не е в състояние да го примами към завръщане във Вали Фийлдс, присъствието му в дневната на Бери изисква кратко обяснение. С две думи, беше променил решението си. Отличителен белег на великия мъж е, че не се страхува да промени решението си, ако види основателна причина за това. И лорд Ходсдън, като премисли нещата на спокойствие в клуба си, беше намерил именно такава.

Разкритията на лейди Вира предната вечер го бяха разтърсили из основи. Ако Ан Муун се канеше да чупи сина му и да се омъжи за този Конуей, въпросът беше сериозен. Макар и нищо досега в поведението на милионера да не бе показало, че е готов да се раздели с част от парите си, лорд Ходсдън се надяваше, какъвто си беше оптимист, че веднъж това момиче да се омъжи за сина му, той ще бъде в състояние да изработи мистър Фрисби за малък заем. По дяволите, та той и Т. Патърсън ще бъдат на практика роднини. Следователно, беше жизненоважно върху този Конуей да се упражни натиск от човек с тежест.

Ето защо, съзнавайки факта, че в момента имаше в банковата си сметка шестстотин лири, той беше дошъл в „Кътчето“ да купи негодника. Бе го сторил по вечерно време, защото според него Вали Фийлдс бе по-безопасен именно тогава. И тъкмо започваше да говори така, както главата на една фамилия би трябвало да говори, когато последва отвратителното прекъсване. Точно по средата на едно от най-внушителните му изречения, вратата се беше отворила и някакъв масивен, червендалест пияница се бе заклатушкал към тях.

Осъзнавайки, че мигът безвъзвратно е отлетял и ще трябва да отложи по-нататъшната дискусия на деликатната тема, и с горчивото чувство, че точно такъв приятел може да се очаква от човек като Конуей, лорд Ходсдън се надигна.

— Аз съм готов — процеди той.

— Пищов — обади се мистър Хоук. Раздразнението му нарастваше. Струваше му се, че тия хора нарочно се преструват, че не разбират прост английски.

Той изгледа враждебно лорд Ходсдън, който очевидно се канеше да потегли. В един миг на слабост беше позволил на съзнанието си да се отклони от мисията, но сега думите на капитан Кели прозвучаха в ушите му. „Никой не трябва да напусне тези две къщи“ — така беше казал капитанът, — „а ако някой дойде, е, по дяволите, ще трябва да си остане там.“ Тоя мустакат пън го беше сторил. Много добре. Сега ще трябва да стои тук.

— Мислиш да си вървиш, а? — попита мистър Хоук.

Лорд Ходсдън повдигна вежди. Безпаричието и изискванията на новата демократична епоха взети заедно, бяха накарали Негова светлост да позабрави високомерието, което толкова често върви със синята кръв. Но в този случай той го приложи. Хвърли един поглед на Д. Б. Хоук като феодален владетел на своя васал или щитоносец.

— Нямам удоволствието да ви познавам, сър…

Бери пое ролята си.

— Мистър Хоук… Граф Ходсдън…

Строгостта на мистър Хоук се посмекчи.

— Ти в петролния бизнес ли си? — попита заинтригуван.

— … но да отговоря на въпроса ви, да, мисля да си вървя — продължи лорд Ходсдън.

Моментното залитане на мистър Хоук в посока на сърдечността свърши. Той беше отново силният, мъжът зад пистолета.

— О, не! — гласът му беше категоричен.

— Моля? — лорд Ходсдън направи гримаса.

— В това можеш да си сигурен!

И мистър Хоук извади пищова, за който бяха слушали толкова много, надигна го с трепереща, но решителна ръка и викна:

— Горе ръцете!

2.

Междувременно в дневната на „Прасковен рай“, разделена от дневната на „Кътчето“ само с една тънка преграда, произтичаха събития, които историкът не може да отмине. Сега летописецът трябва да обърне всевиждащите си очи към лорд Бискъртън и неговите дела.

Приблизително в момента, когато мистър Хоук се катереше по прозореца на трапезарията в „Кътчето“, настървен за шунка и уиски, Бисквитата, разположен във фотьойла си, беше започнал да съзерцава снимката на мис Валънтайн над камината. През главата му минаваха онези дълги сладки мисли, които минават през главата на един млад мъж със сърце, изпълнено с любов, и джоб, съдържащ чек за две хиляди лири. Музикалният изблик, на който се беше отдал след завръщането си у дома, продължи около десет минути. В края на този период той се успокои в името на обществения ред и потъна в тихо размишление.

Гледаше снимката на Кичи. Да се спечели любовта на момиче с подобни черти би било невероятен късмет за обикновения мъж. Но не и за Годфри Едуард Уинстънли Брент, лорд Бискъртън, любимецът на Съдбата. В добавка той беше удостоен с най-страхотните и пресни сведения, излезли някога от борсата, и като че ли това не беше достатъчно, ами някакъв магически порой от злато се изля върху му, за да му позволи да ги използва.

От най-ранни години Бисквитата хранеше убеждението, че Съдбата е запазила нещо особено сочно, за да го възнагради, и е само въпрос на време да се появи и да донесе със себе си благата. Тази своя надежда базираше на факта, че винаги се е стремял да бъде разумния сърдечен добряк и симпатягата, който обича всички човешки същества. Но дори и в най-оптимистичните моменти, дори и след гуляите по случай състезанията с лодки в Оксфорд, дори и след честванията на някой рожден ден в Клуба на Търтеите, не беше очаквал, че ще му провърви в такъв колосален мащаб. Това само доказваше, че когато Провидението знае какъв свестен тип има в ръцете си, щедростта му е безгранична.

Още повече, че докато го обсипваше с блага, Провидението също се канеше да даде зелена улица и на добрия стар Бери. Изобилие. Ето така виждаше нещата Бисквитата. Изобилие. Сгушен във фотьойла, той се почувства почти замаян. Празнични камбанки пълнеха със звън един свят, където всичко, след едно трънливо начало, внезапно се беше подредило като на картинка.

И както си седеше, започна да осъзнава, че по един пункт е допуснал малка и извинима грешка. Това не бяха празнични камбанки. Въпросният звън идваше откъм външната врата. Очевидно идеше посетител, за да сподели часа му на ликуване. С надеждата, че може би е Бери и с опасението да не се окаже свещеникът, той отиде до вратата и я отвори. И в следващия момент замръзна върху килимчето с дива изненада в очите.

Беше подготвен за Бери. Беше подготвен и за свещеника. Беше подготвен дори и за някой продавач на метли, плетени столове или момини сълзи. Този, за когото не беше подготвен, бе доскорошната му годеница, Ан Муун.

— Зд-зд-здравей! — запримига Бисквитата.

Тя го гледаше с ококорени очи и не можеше да си поеме дъх. Лицето й се покри с руменина, а устните й потрепваха полуотворени. Бисквитата реши, че това я прави невероятно привлекателна — не че имаше някакво значение, разбира се.

— Здравей! — повтори той слисано.

— Здравей! — отвърна Ан.

— Ти!

— Да. Мога ли да вляза?

— Да влезеш?

— Да.

— О, разбира се — Бисквитата се сети за необходимостта да играе ролята си на домакин. — Моля ти се, ами че да.

Все още зашеметен, той я поведе към дневната.

— Би ли искала да седнеш или нещо подобно?

— Може ли?

— Естествено. Ама разбира се, как не.

Ан седна и последва въздълга пауза. Не е лесно за една девойка да започне, след като се е появила в къщата на мъжа, с когото е разтурила годежа, и се кани да му предложи възобновяване на връзката поради промяна на възгледите си.

В главата на Ан, както и в тази на нейния домакин, беше истинска бъркотия. Беше дошла тук, следвайки един от ония свои внезапни импулси, на които така лесно реагираше. Повтаряше си, че мрази и презира Бери и това я беше довело до убеждението, че се е отнесла много зле с Бисквитата и трябва да поправи грешката си. Но не беше лесно да започне разговора.

— Цигара? — попита Бисквитата.

— Не, благодаря.

Това, което особено затрудняваше нещата, бе фактът, че тя самата беше раздвоена. Чувстваше се добре, като си повтаряше, че мрази и презира Бери. И беше вярно. Но колко дълго щеше да трае това отношение, след като първия пристъп на справедливо възмущение отслабне? В момента Ан беше изцяло под контрола на онази бясна ярост, обхващаща всяко момиче, което е било изиграно и е трябвало да признае, че мама — или поне нейната придружителка — се е оказала права. Лейди Вира каза, че Бери е меркантилен самозванец, и точно такъв се беше оказал.

Дотук — добре, както би се изразил Бисквитата.

Но през цялото време дълбоко в нея оставаше нещо, което й шепнеше, че, самозванец или не, той е мъжът, когото обича и винаги ще обича. От години душата й беше разкъсвана от една безочлива Съвест, която все си пъхаше носа, където не трябва. И сега, когато най-накрая се канеше да действа така, както тя би одобрила, някакво непокорно второ аз надигаше глава в нея и я караше да се чувства неспокойна. Погледнете го откъдето си щете, но това беше доста тежко бреме за раменете на едно момиче.

Тя събра сили, за да се пребори с този нов неприятел.

— Годфри — промълви.

— А-ха?

— Искам да говоря с теб.

— Давай направо.

— Аз… — започна Ан.

И спря. Беше още по-трудно, отколкото си го представяше.

Отново се възцари тишина. Бисквитата ровеше в ума си за теми на разговор. Винаги е бил привързан към Ан, но трябваше да си признае, че я харесваше повече преди тя да прихване тази болест — загуба на говора. Речи го така. Едно весело, сладкодумно момиче — прекрасно. Едно момиче, дето си е глътнало езика — в никакъв случай. Ако Ан е била пътя до Вали Фийлдс само за да седи и да го зяпа, той би предпочел тя да си върви.

Всъщност, той и без друго искаше тя да си върви. Беше сгоден мъж, а един сгоден мъж не може да бъде много нежен с друга жена. Кичи може да се разсърди, и то с основание, от това, че той забавлява привлекателни девойки в къщата си.

Както и да е, трябваше да е учтив. След като беше невъзможно да я хване за яката и да я метне навън, налагаше се да води нещо като любезен разговор.

— Как си? — попита той.

— Добре.

— Сигурна ли си?

— Да, благодаря.

— Изглеждаш чудесно.

— Ти също изглеждаш чудесно.

— О, аз съм добре.

— Аз също.

— Хубаво — каза Бисквитата. — Дали ще имаш нещо против да гаврътна едно питие? Старият ми мозък като че ли съвсем се е размекнал.

— Давай.

— Благодаря. А ти?

— Не, благодаря.

— Е, хубаво, наздраве тогава — каза Бисквитата и надигна чашата.

Сега вече се чувстваше по-спокоен. Дойде му наум, че голямата мистерия още не е разкрита.

— Откъде знаеш, че живея тук?

— Лейди Вира ми каза.

— А! Значи тя ти е казала.

— Да. Между другото, тя каза ли ти?

— Какво, че живея тука?

— За годежа си.

Бисквитата опули очи.

— Нейния годеж?

— Ще се омъжи за чичо ми.

— Какво! Стария чичо Фрисби?

— Да.

— Да го вземат м… Брей, да му се не види!

— И аз бях изненадана. Не предполагах, че чичо Патърсън е от мъжете, които се женят.

— Всеки мъж би минал в тая група, ако жена като леля ми Вира му хвърли око — каза Бисквитата дълбокомислено. — Е, това се казва новина! Значи моето семейство все пак ще задържи твоето семейство във фамилията. Направо да се гръмне човек!

Той се замисли. Нещата се изясняваха.

— Значи затова си дошла?

— Не.

— Как така „не“?

— Ами така, не.

— Искаш да кажеш, че не си дошла, само за да ми донесеш новината?

— Точно така.

— Тогава защо — реши Бисквитата този път да се прицели право в целта — си дошла? Винаги се радвам да те видя — добави галантно. — Отбивай се винаги, когато минаваш наблизо и изобщо… да. Все пак, защо дойде?

Ан почувства, че моментът е дошъл. С лек тремор в гръбначния стълб и други признаци на смущение под формата на пламнали бузи и крак, който чертае фигури по пода, тя напрегна всички сили, за да говори.

— Годфри — започна.

— Давай нататък — окуражи я Бисквитата след подобаваща пауза.

— Годфри — започна отначало Ан. — Ти получи писмото ми, нали?

— С което скъсваш годежа, ли? Ами че да.

— Дойдох при теб — продължи Ан, — за да ти кажа колко съжалявам, че го написах.

Бисквитата беше непоносимо откровен.

— О, няма защо. Чудесно написано писмо. Така реших, като го прочетох, и все още мисля така. Пълно с бисери.

— Аз…

Бисквитата, изпълнен от угризения, зацъка с език.

— Между другото, къде ми е ума, че не отворих дума по-рано. Желая ти щастие и всички други подробности. Бери Конуей ми каза, че сте се сгодили.

— Познаваш ли го? — викна Ан изненадана.

— Разбира се, че го познавам. Трябваше отдавна да съм пратил благопожелания и така нататък. Но бях доста зает напоследък, едно и друго ми мина през главата, и се забавих. Дяволски разумно от ваша страна, така мисля. Не мога да си те представя сгодена за друг, освен за Бери.

— Но ние не сме сгодени.

— Не?

— Не.

— Тогава — натъжи се Бисквитата — не съм бил информиран правилно. Бил съм изпързалян, при това — което е още по-лошо — от източник, на когото обикновено вярвам.

— Аз развалих годежа — обясни Ан кратко.

— Развалила си го?

— Да.

— Защо?

— Няма значение.

— Скъпо дете — рече бащински Бисквитата, — аз съм последният човек, който би си пъхал носа в чуждите работи, но, честно, не мислиш ли, че малко се вживяваш в това разваляне на годежи? Искам да кажа, два пъти за една седмица. Добър резултат, нали така. Не знам какъв е европейският рекорд в тая дисциплина, но, струва ми се, ти си го надминала. Два пъти? Мили боже!

Ан стисна ръце.

— Няма нужда да е два пъти — тя изговаряше думите трудно, — ако това не ти харесва.

— Ъ-ъ?

— Дойдох — продължи тя мъчително, — да ти предложа, ако си съгласен, да смятаме това писмо за несъществуващо.

Бисквитата зяпна. Този ден събитията просто го цапардосваха без всякаква подготовка. Първо Хоук, после стария Робинс, а сега и това. Почувства, че не е на себе си.

— Да не би да искаш да кажеш — попита с треперещ глас, — че предлагаш ти и аз…

— Да.

— Че нашият годеж…

— Да.

— Че ние с тебе…

— О, да, да, да! — не издържа Ан.

Последва дълго мълчание. Бисквитата отиде до прозореца и погледна навън. Нямаше нищо за гледане, но той остана там, вперил поглед, в продължение на доста време. Беше му ясно, че трябва да привика на помощ цялата си тактичност и ораторски умения, за да се справи със ситуацията.

— Е? — попита Ан.

Бисквитата се обърна. Беше намерил точните думи.

— Слушай, дете мое — гласът му звучеше извинително, — страхувам се, че имам лоша вест за теб и ако послушаш съвета ми, ще пийнеш нещо, за да я посрещнеш както подобава. Бих направил всичко, което е по силите ми, за да ти услужа, но фактът е, че аз мога да ти бъда само сестра.

И с драматичен жест той посочи лавицата над камината.

— Като „Дайкс, Дайкс и Пинуийд“ — каза той — аз съм ангажиран.

Дъхът на Ан секна.

— О!

Тя стана. Само веднъж, единадесетгодишна, когато я бяха изтикали на сцената да асистира на един илюзионист, се беше чувствала толкова безгранично глупаво. Но Ан вдигна високо глава. Отиде до камината и разгледа замислено снимката.

— Хубава е — промълви.

— Хубава е — съгласи се Бисквитата.

— Ами да, аз я познавам! — възкликна тя накрая.

— Така ли?

— Това с Кичи Валънтайн. Пътувахме заедно на кораба.

На Бисквитата му беше на езика да каже нещо за това как ги е събрал заедно, но не беше сигурен как ще прозвучи. Можеше да мине добре, а можеше и да засече. Реши да го премълчи.

— Тя живее в съседната къща, нали? — сети се Ан. — Бях забравила.

— Точно така. В съседната къща. Гукахме си през оградата.

— Разбирам. Е, надявам се, че ще бъдеш много щастлив.

— О, ще бъда — увери я Бисквитата.

— Май ще си тръгвам.

Бисквитата протегна властно ръка.

— Чакай! Спри за момент. Искам да разнищя тая история със стария Бери.

— Не желая да говоря за него.

— Между влюбените понякога има хър-мър…

— Това не беше хър-мър между влюбени.

— Тогава какво е било? За бога! — Бисквитата постепенно се разпалваше. — Ако някога е имало двойка, създадена един за друг, това сте ти и Бери. Искам да кажа, ти си едно от най-прелестните неща на света, а той е мъж и половина. Ако наистина си направила тая глупост да го чупиш, трябва да си чалната. Няма смисъл да ти казвам, че след минута ще се появи някой като него, защото това просто няма да стане. Още милион години да търсиш, пак няма да намериш човек като Бери. Бива си го, и толкоз. А да знаеш какво мислят за него в Тайните служби! — допълни Бисквитата, спомняйки си, макар и малко късно. — Шефовете отгоре са му хвърлили вече око, това мога да ти кажа!

Ан се изсмя.

— Тайните служби!

— Защо — попита Бисквитата — казваш „Тайните служби“ с такъв ехиден глас?

— Знам всичко за него, благодаря за информацията — отвърна Ан. — Нямаше нужда да ме лъжеш. Той ги надрънка достатъчно.

— О? — Бисквитата се замисли. — О, а! О! А!

Започваше да разбира.

— Той е секретар на чичо ми — гласът на Ан звучеше подигравателно.

— В известен смисъл, да — съгласи се неохотно Бисквитата. — Но — продължи той с нов дух, — какво от това?

— Какво от това?

— Какво значение има?

Очите на Ан мятаха мълнии.

— Не мислиш, че има някакво значение? Не мислиш, че едно момиче може да промени чувствата си към мъж, когато открие, че я е лъгал, че я е правил на глупачка и че се е преструвал на влюбен, само защото… — тя се задави — … само защото тя е богата?

Бисквитата се плесна по челото.

— Мило малко глупаче — той беше шокиран. — Нали не ме караш наистина да повярвам, че човек като Бери е тичал подир парите ти?

— Точно това правя. Лейди Вира ми го каза.

— Е, да. Леля ми Вира е изучила всичко за гонитбата на злато. Отричам тая история сто процента. Леля Вира ти е надрънкала куп глупости. Слушай, бедно ми празноглавче. Бяхме в училище с Бери цели пет години и го познавам от кепето до връзките за обувки. Той е най-почтеният тип на земята. Заявявам го най-тържествено. Нали не мислиш, че мога да сбъркам за човек след пет години, прекарани в училище? Бери е готин.

— Тогава защо ме излъга?

— Ще ти кажа защо. Има да се смееш. Видял те в „Бъркли“ и се влюбил, а после, когато си се качвала в колата, не можал да измисли друг начин да се запознае с теб, освен да скочи и да ти каже, че е от Тайните служби. Ето такъв си е той. Безразсъден и романтичен до полуда. А относно работата му като секретар на чичо ти. Не си въобразявай, че много си е падал да бъде секретар на стария чичо Фрисби. Останал без пукната пара в джоба си и някакъв си адвокат му заел неколкостотин, за да започне с нещо. Бери трябвало да си намери работа и да работи, докато не върне парите. И през цялото време мечтаел да поеме към Рио, или да иде в Аризона и да прави нещо си там със скалите, той ми каза, но аз забравих. Някакви проучвания, такива работи. И като говорим за Аризона, нека да ти кажа и друго. Ще видиш каква малка тъпачка си била, като си мислила, че се цели в парите ти. Той си има пари — с лопата да ги ринеш. Или по-точно ще ги има — утре. Аз също. Ние с него забогатяхме.

Ан мълчеше. После си пое въздух с дълбока въздишка.

— Разбирам.

— Няма полза да казваш, че разбираш. Какво смяташ да правиш?

— Приличам на магаре.

— Наистина приличаш на едно голямо магаре — съгласи се Бисквитата ентусиазирано. — Държала си се като плиткоумна гъска. Какви стъпки смяташ да предприемеш?

— Дали да не му пиша?

— Не е лоша идея.

— Сега си тръгвам и ще го направя веднага.

— Отлично.

— Е, тръгвам, Годфри.

— Май така ще е най-добре — отвърна Бисквитата. — Искам да кажа, драго ми е, че дойде и така нататък, но знаеш как е.

— Предполагам, трябва да се опитам да ти благодаря — Ан беше вече на входната врата.

— Ни най-малко. Ще се радвам, ако нещо от това, което казах, може да бъде от полза…

— Е, довиждане.

— Довиждане — каза Бисквитата. — Ще наблюдавам бъдещата ти кариера с най-голям интерес. Хей, този пък що за птица е?

Птицата, която се имаше предвид, бе великият капитан Кели, който внезапно се бе пръкнал от тъмнината и извършил вмешателство в сцената на раздялата.

— Един момент — изкомандва той.

Ан го изгледа разтревожена. С шапката си, нахлупена върху очите, Кели представляваше смущаваща гледка.

— Мястото на всички амбулантни търговци е задния вход — повиши тон Бисквитата със строгостта на ревностен домакин. — Освен ако случайно — добави, тъй като през ума му мина втори вариант — не си свещеникът.

— Не съм свещеникът.

— Тогава кой си?

— Остави кой съм — Капитан Кели беше кратък. — Всичко, което ще чуете от мен е, че нито ти, нито младата дама, можете да излезете тази вечер от къщата.

— Какво? — ревна Бисквитата.

— Какво? — викна Ан.

Светлината от коридора освети застрашително насочен револвер. Ан и Бисквитата не сваляха очи от него омагьосани.

— Ще чакам отвън, в случай че скроите някой план.

— Но за какво е всичко това? — поиска да узнае Бисквитата.

— Ти знаеш за какво е — отвърна Кели кратко. — Хайде сега вътре, и не се опитвайте да си покажете носа навън, ако не искате да ви гръмна в темето. Съвсем сериозно.

Когато влязоха в коридора, Бисквитата се загледа в затворената врата, като че ли се опитваше да види през нея.

— Иди в предградията да видиш що е забава!

Ан възкликна:

— Но аз не мога да остана тука цяла нощ!

Бисквитата потрепери, като че ли електрически ток бе преминал по цялото му тяло.

— Не можеш и още как! — съгласи се енергично. — Не знам дали ти е известно, но вярата на малката Кичи в мъжката раса е доста крехка напоследък. Наскоро е имала тежко преживяване с един долен червяк на име Мървин Флок. Ако тя открие, че ние с тебе нощуваме заедно… О, мили боже! — изстена Бисквитата. — Това ще бъде краят. Няма да има сватба. Най-вероятно ще иде в манастир или нещо такова.

— Но какво да правим? Кой е този човек?

— Не знам. Не е от моите приятели.

— Трябва да е луд.

— Абсолютно чалнат е. Но какво от това. Видя ли му патлака?

— И какво ще правиш сега?

— Ще гаврътна още едно.

— Каква полза от това?

— Ще ти кажа каква е ползата — отвърна Бисквитата. — Ще ми прочисти ума и ще ми помогне да се справя по-лесно с проблема, на който засега не виждам отговор. Пипето ми сече доста бързо по правило, но когато се касае за лунатици с хладни оръжия пред дома ми, не се срамувам да си призная, че временно съм объркан. Едно е сигурно — че по един или друг начин ти трябва да бъдеш измъкната от тук възможно най-бързо.

Той тръгна обратно към дневната и разсеяно се пресегна за гарафата. Мислеше… мислеше.

3.

В прозаична епоха като тази, в която живеем, всичко, което граничи с ексцентричността се осъжда жестоко. Гледаме го накриво и си вадим негативни заключения. Отклониш ли се дори ей толкова от нормалното поведение на обикновения човек, непременно ще се сблъскаш със свят, който клати глава и те зяпа подозрително.

Действията на капитан Кели и Д. Б. Хоук бяха, както стана ясно, продиктувани от внимателно и задълбочено осмисляне. Базираха се на солидна и трезва основа. И все пак, точно както Ан и Бисквитата в дневната на „Прасковен рай“ бяха стигнали до заключението, че капитанът е неуравновесен, даже смахнат, то от другата страна на преградната стена Бери и лорд Ходсдън осъдиха и заклеймиха мистър Хоук по същите съображения.

Лорд Ходсдън пръв облече тези мисли в реч. Той беше наблюдавал пистолета на мистър Хоук с втренчени очи и увиснало чене и сега проговори.

— Кой е тоя лунатик?

Бери пристъпи към разрешаване на загадката по-предпазливо.

— Всичко е наред, мистър Хоук — каза той успокоително. — Ти си сред приятели. Помниш ме, нали? Конуей, а?

— Този човек плаче за усмирителна риза — продължи лорд Ходсдън. — Дръжте си проклетия пръст далече от спусъка, сър, да го вземат мътните! — добави той с растящо безпокойство. — Това чудо ще гръмне всеки момент.

— Горе ръцете — изпелтечи мистър Хоук.

— Нашите ръце са горе — намеси се Бери все с оная нежност на по-голямото братле. — Виждаш, че са горе, нали? Ето, гледай! Горе са.

И за да онагледи твърдението си, размърда пръсти. Мистър Хоук ги изгледа с чувство на неприязън, мигна и нареди:

— Хей! Я спри това!

— Кое да спра?

— Това мърдолене. Не ми харесва.

По някакъв начин му напомняше за паяци, а тая тема не му беше приятна.

— Знаеш ли какво — продължи Бери. — Сложи този пистолет настрана и седни спокойно, а аз ще отида и ще ти направя една хубава чаша чай.

— Чай?

— Хубав, топъл, силен чай. И после всички ще поседнем и ще си побъбрим и ти ще ни кажеш какво те безпокои.

Мистър Хоук го гледаше като бухал и изглежда обмисляше предложението.

— Някога имах майка — каза той.

— Така ли? — заинтересува се Бери.

— Да, сър! Точно това имах. Майка…

— Този човек е един проклет, раздрънкан, първокласен, опасен лунатик — не се стърпя лорд Ходсдън.

Мистър Хоук зяпна. Нещо в думите на Негова светлост бе накарало едно чудовищно подозрение да придобие очертания в мъглявото му съзнание. Стори му се, ако ги е разбрал правилно, че лорд Ходсдън хвърля съмнение относно неговия здрав разсъдък. Това не му харесваше. Пръв би признал, че е пийнал някоя и друга чашка в повече и в резултат на това умът му е загубил част от остротата си. Но би бил дълбоко огорчен, ако някой го сметне за невменяем.

— Мислиш, че съм луд? — попита той.

— Не луд — поясни Бери. — Само…

— Направо му хлопа дъската — настоя лорд Ходсдън, който не приемаше да се извъртат фактите и обичаше да нарича нещата с точните им имена. — Ще спрете ли да бърникате тоя спусък, сър! Да не искате на плещите ви да легне двойно убийство?

— Аз не съм луд — не мирясваше мистър Хоук. — Не, сър.

— Сигурен съм, че не си — Бери пое отново ролята си. — Само мъничко развълнуван. Защо не оставиш този пистолет — я гледай, там има маса, на която ще изглежда чудесно — и да ни разкажеш за твоята майка?

Съзнанието на мистър Хоук все още беше заето с крещящата неправда. Затова твърдо се противопостави на опита да се отклони разговора към въпроса за майките. Има много време, ще си поговорят и за майки, след като докаже на тия скептици, че е напълно нормален. Той продължи да излага доказателства.

— Искате да знаете защо действам така? Не знаете, така ли? О, не, не знаете. Нямате и най-малка представа, нали? Онова твое червенокосо приятелче не ти е разказвало какво му изтърсих за „Сбъднат сън“, така ли? О, не! Не е дошло да ти изпее всичко, а? О, не! Ти и твоите майки! Не се опитвай да ме заглавичкаш с приказки за майка ти, защото знам какво правя и ако твоята майка не го харесва, може да си гледа работата.

За лорд Ходсдън, разяждан от безсилен гняв, тези силни думи за сънища и майки бяха ново доказателство, ако изобщо му е било нужно, че пред него стои един от най-изявените умопобъркани, към които незабавно трябва да се приложи мярка за неотклонение. Празно бръщолевене, нищо повече — така характеризираше Негова светлост последната реч на мистър Хоук. Но Бери бе започнал да различава неясно, като през мъгла, някакво значение.

— Какво за „Сбъднат сън“? — попита той.

— А-ха, не знаеш, така ли? — отвърна унищожително мистър Хоук.

Той се придвижи предпазливо през стаята, за да държи под око затворниците, и седна с гръб към стената, наблюдавайки ги зорко.

— Не знаеш, така ли? Оня червеноглавец не ти е казал, а? И не си подслушвал оня ден на вратата на стария Фрисби, когато ние с него си приказвахме как ще си траем за новата жила? Е, ако си мислиш, че ще стигнеш до Лондон утре и ще изкупиш акциите на „Рогата жаба“, не си познал. Ще останеш ей тук, това ще направиш.

После обърна изпепеляващ поглед към лорд Бискъртън.

— Ей, петроления, това се отнася и за теб.

Бери издаде кратък вик. Като че ли пред очите му беше блеснала ярка светлина. От брътвежите на мистър Хоук за Бисквитата не беше схванал нищо, но от останалия словесен поток изникна големият, основният факт, че „Сбъднат сън“ се е оказала ценна мина в крайна сметка, и че старият Фрисби и тази фиркана усойница са го знаели през цялото време. И го бяха изиграли да я продаде за черните им очи.

Вълна от безсилна ярост се надигна в гърдите му.

— Значи си знаел, че там има мед? — ревна той.

— През цялото време — отвърна мистър Хоук. — И сега наистина ще забогатея. Ще видиш как „Рогатата жаба“ ще стигне до сто в края на седмицата.

Една свиреща въздишка се изтръгна от устните на лорд Ходсдън. Ръцете го боляха и от тази безсмислена размяна на реплики главата го цепеше още по-силно. Сънища, майки, а сега и рогати жаби… Това беше твърде много за един благородник с недотам забележителен интелект, за да го понесе спокойно.

Ръцете на Бери бяха започнали пак да мърдат и мистър Хоук изкоментира този факт:

— Спрй да мърдолиш!

Той се облегна на стената и се опита да укрепи ръката си, стиснала верния пищов. Не харесваше изражението върху лицето на Бери. Ако става дума, не харесваше и това на лорд Ходсдън. И тъкмо се канеше да го каже, когато без всякакво предупреждение се чу силен, разрушителен грохот и значителна част от стената се сгромоляса върху главата му.

— По дяволите! — изрева мистър Хоук.

Винаги има обяснение и за най-озадачаващите събития. За Д. Б. Хоук това внезапно разпадане на нещо, което си изглеждаше нормална, солидна стена, определено спадаше към класата на чудесата. В главата му се въртяха мисли, доколкото изобщо можеше да разсъждава, за земетресения.

За секунда умът му се спря също и на теорията за свършека на света. А всъщност всичко на всичко това беше съседът на Бери, лорд Бискъртън, който се опитваше да мине напряко от „Прасковен рай“ за „Кътчето“.

Да си припомним, че оставихме Бисквитата посред процеса на мислене. Мозък от такъв калибър не може да мисли дълго без да стигне до някакъв резултат. Бисквитата едва бе погълнал едно възсилно уиски със сода и бе започнал второ, малко по-меко, когато го озари решението на проблема. Внезапно като цъфнала роза, докоснала челото му, му хрумна една мисъл — той хукна надолу към мазето и скоро се върна в галоп, въоръжен с кирката, която домакините от предградията използват за раздробяване на въглища.

Потокът на мисълта му лесно може да се проследи. Колкото повече снимката на годеницата му върху полицата над камината му се набиваше в очи, толкова по-ясно осъзнаваше, че нещо трябва да се стори, за да се предотврати това принудително съжителство между него и Ан на територията на „Прасковен рай“. Категорично изразените възгледи на капитан Кели бяха показали, че за нея обикновеният маршрут е невъзможен, и затова той беше възприел алтернативен вариант. Само да пробие път до дневната на Бери, и поне ще оформят тройка. Достатъчно благоприлично, това беше мнението му.

Той размаха енергично оръжието и с удоволствие установи, че среща слаба съпротива. Архитектите на къщите-близнаци в предградията не строят разделителните стени с мисълта за подобно отношение към тях. Окуражен, той удвои усилията си.

Лорд Бискъртън, както вече казахме, бе въодушевен. Но на този свят рядко всички са щастливи в един и същи момент и ще бъде необосновано да твърдим, че възторгът му се споделяше и от мистър Хоук. Какво може да направи, освен да пусне едно възмутено „Хей!“, той не знаеше. Знаеше само, че това не му харесва. Отстъпи от центъра на безредието с очи, изблещени от уплаха. И точно в този момент Бери, благодарен за възможността, скочи напред и със сръчен ритник изби пистолета от ръката му. После двамата продължиха съвещанието на пода.

Лорд Ходсдън, като свали изтръпналите си ръце, докопа един здрав стол и застана до разширяващия се проход в стената в очакване на развитието. Беше войнствено настроен, но не и изненадан. Бурният живот в покрайнините, изпитан първо през деня, а сега и през нощта, бяха калили духа му. Както пътникът в Аляска научава, че там, на север, не действа ни божи, ни човешки закон, така и Негова светлост бе научил, че всяко удобство на цивилизования живот трябва автоматично да се счита за несъществуващо, ако веднъж си стигнал пощенски район на Лондон S. Е. 21.

С други думи, това не беше оня лорд Ходсдън, известният светски лъв, нито оня благородник, шляещ се из хиподрумите в Аскът. Не, този, който сега стоеше с издигнат над главата си стол в дневната на Бери, беше друг човек. Това беше един лорд Ходсдън, в чиито гърди се бе пробудил атавистичният дух на предците-воини, един примитивен лорд Ходсдън, подготвен за истината, че в този адски квартал човек трябва да очаква по някой смъртоносен невменяем да изскочи от всяко ъгълче и всяка дупка. И беше решен да продаде скъпо кожата си.

Процепът в стената се разширяваше и лицето на Негова светлост ставаше все по-мрачно. Както и великият му праотец, защитил така доблестно честта си в битката при Аженкур^[2], той възнамеряваше, ако е необходимо, да издъхне, борейки се.

Междувременно надлъж и нашир върху шарения килим продължаваше драматично и напрегнато двубоят по свободна борба между Бери и неговия посетител. Мистър Хоук може и да е бил неразумен относно освежителните напитки този ден; може и да е позволил на размекващите условия на мирния лондонски живот да развалят фигурата му и да го карат лесно да се задъхва; но в буйната си из баровете младост го знаеха като доволно голяма драка с внушително досие от победи. Тъй че много от старите умения още не бяха загубени. По ритника, който нанесе на Бери по пищяла и по опита да го захапе за лявото ухо, можеше да се познае, че мъжът, проснат на пода, не е новак.

Бери също забеляза това и вложи в битката цялата си душа. За известно време резултатът беше висящ. Тогава мистър Хоук направи големия стратегически фал да се изправи на крака.

Това не беше действие, за което би го посъветвал най-добрият му приятел. Майката, за която беше говорил така прочувствено, би цъкнала с език и би поклатила красивата си глава, ако бе видяла момчето си да прави тази очевидна грешка. Д. Б. Хоук беше от ония мъже, които би трябвало да се придържат предимно към по-свободните и лесни условия на килимния бой. Като се изправи, той се превърна в една доста незащитена мишена. Докато на земята беше само едни крака и зъби, сега се разкри и като притежател на корем. Бери забеляза това. Нанесе му два яки удара в диафрагмата. И мистър Хоук, клокочейки победено, се прегъна като арабска шатра и се просна на пода. А Бери изпълни един лъвски скок към пистолета, заради който пламна битката, взе го и се изправи задъхан.

И тъкмо се мъчеше да си поеме дъх, когато някакъв грохот изотзад, последван от пронизителен рев, го накара да се обърне.

Старият му приятел, лорд Бискъртън, седеше на пода и търкаше наранената си китка, докато бащата на въпросния стар приятел, Ратник Ходсдън стърчеше и гледаше делото си в почуда и тревога.

— Годфри!

— Здрасти, шефе. Ти — тук?

— Годфри — викна лорд Ходсдън. — Нараних те, момчето ми!

— Шефе — отвърна Бисквитата, — никога не си изговарял по-верни думи. Ако не бях вдигнал навреме ръка, титлата нямаше да се предаде по пряка линия.

В този момент Ан пристъпи през отвора на стената.

4.

— Влизай направо, Ан — обърна се сърдечно Бисквитата. — И да благодариш на своя ангел-хранител, че не беше някой от случаите „Първо дамите“. Иначе добре щеше да се подредиш. Шефа тъкмо упражняваше войнските си умения.

Това беше само третото посещение на Ан във Вали Фийлдс и в резултат тя беше слабо запозната със здравословната размяна на мнения, част от живота на лондонските предградия. Ако лорд Ходсдън, влизайки в някоя дневна във Вали Фийлдс, бе намерил две тела на земята, щеше да приеме това явление с философско примирение като нормална и обичайна проява на кварталната деятелност. Ан, обаче, бе шокирана.

— Какво е ставало тук? — ахна тя.

Лорд Ходсдън отвърна на въпроса безстрастно, с вида на гърмян заек.

— Един малоумник — обясни той. — Опасен. Мистър Конуей го обезвреди.

Ан погледна Бери развълнувано. Сърцето й се пръскаше от старата любов и уважение. Едното му око беше затворено, както се случва с очите, когато ги ръгне здравата някой лакът, а по бузата му струеше кръв, но тя го съзерцаваше, като че ли беше картина от световноизвестен майстор.

— Я, но това е Хоук — рече Бисквитата с интерес. — Кога ли се е смахнал старият Хоук? По обяд изглеждаше достатъчно нормален.

Бери се изсмя горчиво.

— Не се е смахнал, Бисквита. Много добре знае какво прави. Бисквита, ти беше прав. Той ме е метнал с тая мина. Тъкмо ми го казваше.

— Да, каза го и на мене. Разбираш ли какво означава това, Бери?

— Боли ли те, Бери, скъпи? — не се сдържа Ан.

Бери я зяпна.

— Какво каза?

— Попитах боли ли те?

— Каза „скъпи“.

— Ами да.

— Но…

— Още те обича — обясни Бисквитата. — Изявлението й, че не иска да те види никога повече, е било направено вследствие недоразумение. Мъглата пред очите й се е вдигнала.

— Ан! — възкликна Бери.

— Ела тук — изгука Ан. — Дай на кака да цунка болното място.

— Но… вижте… по дяволите!

Беше проговорил лорд Ходсдън. По-належащи дела го бяха накарали да забрави за малко мисията, която го е довела в този дом, но сега си я спомни и зяпна вцепенен потресаващата картинка на Ан — наследницата — племенницата на стария Фрисби — която така очевидно се отдалечаваше от семейството. Той погледна жаловито към сина си, като че търсеше подкрепа, но Бисквитата имаше други грижи.

— Един момент — каза той. — Наясно ли си, Бери, че „Рогата медна жаба“, която сега върви на борсата по 1,6, скоро ще изхвърчи до неколкостотин.

— Наясно съм — отвърна Бери. — Хоук ми каза. Затова е дошъл. Седна и насочи пистолет към мене, за да не мога да ида до Лондон и да откупя акциите. Той не знае, нещастникът, че аз нямаше да мога да ги откупя, дори ако беше дошъл да ме вземе с каляска.

— Защо да не можеш?

— Нямам никакви пари.

— Имаш. Имаш две хиляди лири, ето ти чека.

Бери огледа парчето хартия втрещено.

— Откъде взе това?

— Няма значение. Имам си свои методи.

— Подписан е от адвоката на Фрисби.

— Няма значение от кого е подписан, ако върши работа. Осребри го и ми заеми половината. Голямо състояние ни е кацнало на рамото, момко. Шефе — обърна се към баща си Бисквитата, — ако имаш някакъв начин да събереш малко мангизи утре или другиден, вложи ги в „Рогата медна жаба“ и си свиркай. Опечена работа е, да знаеш.

Лорд Ходсдън преглътна звучно.

— Фрисби ми даде чек за шестстотин лири тъкмо вчера.

— Така ли? Един от най-приятните моменти в цялата тая пукотевица — каза Бисквитата — е, че старият пират май ще финансира цялото ни начинание.

После внезапно спря и на лицето му легна сянка на отчаяние.

— О, боже! — изпъшка той.

Целият му ентусиазъм се беше стопил.

— Бери, момчето ми, не ми е приятно да ти го кажа, старче, но от вълнение забравих нещо.

— Какво?

— Не можем да излезем оттук. Обградени сме.

— Защо?

— Приятелят на Хоук чака отвън.

Бери изсумтя.

— Ще го науча аз него!

— Но той има пистолет.

— Аз също.

— А-а — това беше първият принос на мистър Хоук към разговора, — но той не е зареден.

— Какво?

Бери провери твърдението и го намери за вярно.

— През цялото време си знаех — добави мистър Хоук, — че нещо съм забравил. Ето това било.

— Вържи тая мерзавец, шефе — каза строго Бисквитата, — и го натикай в мазето. Дано го изядат мишките.

Той огледа мистър Хоук с растяща неприязън. Благодарение на неговата немарливост сега гарнизонът на „Кътчето“ нямаше муниции. Проклятието на нашата епоха, помисли си Бисквитата, е точно тази разпуснатост и нехайство при изпълнението на задачите. Можеше да се очаква нещо по-добро от бизнесмен като Д. Б. Хоук, дори и ако се е наливал цял следобед. Така смяташе Бисквитата и тази мисъл го гнетеше.

В главата на мистър Хоук, от друга страна, беше ведро и слънчево. Той разбираше, че не всичко е загубено. Всъщност, още нищо не е загубено. Той самият е обезоръжен и обезсилен, но остава чудесният му приятел, капитан Кели, и той ще се справи с положението както му е редът.

— Вие хубаво ще ме вържете — обади се мистър Хоук. — И какво ще спечелите от това?

В този момент Бери вървеше към вратата.

— Бери! — извика Ан. — Къде отиваш?

Бери се спря.

— Къде отивам? Отивам да измъкна гръкляна на онзи отвън.

— Бих се присъединил — разпали се Бисквитата, — ако шефа не ми бе размазал ръката. Може би ти, шефе, би искал да прибавиш още една бойна десница?

Лорд Ходсдън не би искал. Старият боен дух беше започнал да отстъпва назад.

— Това е работа за млад мъж — опъна се той.

— Бери! — извика отново Ан.

Но Бери беше изчезнал.

В паузата, която последва, се изрече малко, като изключим казаното от мистър Хоук. Въпреки добронамерените усилия на Бисквитата да му затвори устата, като го ръга в ребрата, той се отприщи в лирично отклонение по въпроса за своя ортак.

— Той е горила. Никога не пропуска.

За момент притихна и се замисли.

— Жалко — започна отново. — Такъв приятен младеж. Шум от тътрене навън прекъсна размишленията му.

— А-а — каза вглъбено. — Сега ще дойде и тялото му.

На вратата се показа Бери. Не беше сам. Преметнат през рамото му, висеше капитан Кели.

По всичко личеше, че капитанът е пострадал от удар с тъп инструмент.

— Сега — заключи Бери, — тикнете тези двамата в мазето и не ги пускайте, докато не си свършим работата утре.

— Аз ще ги пазя — предложи лорд Ходсдън самоотвержено.

— Как го направи, старче? — викна Бисквитата.

Бери замълча. Изглежда мислеше.

— Имам си свои методи — рече накрая.

— Бери! — викна Ан.

Бери я изгледа нежно. Имаше само едно око, подходящо за целта, но бе око, което свърши работа за две.

— Да те изпратя ли до колата? — попита той.

— Да, моля те.

— Искате ли да дойда и аз? — попита за всеки случай Бисквитата.

— Не — отвърна Бери.