П. Г. Удхаус
Големи пари (12)

1.

Когато поетът Бън (1790–1860) е говорил за сърцето, паднало на колене под товара на бедите, той, разбира се, както всички поети, се е изразил фигуративно. Общественият ни транспорт може само да благодари на бога, че мъката няма тегло. Ако тежестта на човешката скръб можеше да се измери в конкретни килограми и грамове, омнибус номер три, който свали лорд Бискъртън малко преди 8.30 вечерта на ъгъла на Крокслей Роуд във Вали Фийлдс, никога нямаше да може да направи своя курс от Лондон. Щеше да поднесе и да спре, а колелата му щяха да се изметнат. Защото сърцето на Бисквитата тежеше като танк.

През целия дълъг летен следобед, като се започне от разговора му с мистър Хоук, та до вечерта, унинието му се задълбочаваше. И то с основание.

„Какво — беше попитал Д. Б. Хоук — ще спре онзи червеноглав обесник да събере малко пари и да започне да изкупува, още щом отворят борсата?“

Бисквитата можеше да му каже съвсем точно. Преградата, която стоеше между него и каквато и да било покупателна дейност на борсата, беше скъперничеството, недоверието и липсата на далновидност у човешките същества. Беше им се предложило голямо богатство в замяна на един щедър жест, а те не го направиха. Всички до един му отказаха заема, който би му дал възможност да се развихри в борсата на следващата сутрин и да обърне в пари получената информация, касаеща „Рогата медна жаба“.

От всички горчиви думи, изречени някога или записани на хартия, най-горчивите са тези: „Късметът му беше под носа, но той не можа да го хване.“

Целият въпрос със заемането на пари е невероятно сложен и никой досега не е успял да обясни защо А може да го направи, а Б не може — или ако вземем случая със С и Д, защо С успява да изкрънка с хиляди, когато му скимне, докато Д никога не успява да надхвърли петте лири. Тавана, който човек може да стигне при обяснението на проблема е да каже, че ако искаш да заемаш с пълни шепи, трябва да си някаква фирма.

Ако Бисквитата беше „Пернамбуко“ или „Фиджи Трейдинг“, „Голд Брикс“ или „Перпечуъл Моушън“, без съмнение щеше да се завръща тази вечер в своя малък дом с джобове, издути от мангизи. Но той беше провел кампанията си като отделен индивид, и още повече — като индивид, известен с принадлежността си към групата на петлировите. Беше се прочул в рамките на този вид на хомо сапиенс. Когато хората виждаха, че лорд Бискъртън идва, автоматично бъркаха в кесиите си за пет лири. Всички, от първия до последния, днес отказаха да насърчат излизането му от тази група, като му дадат хиляда лири, каквато бе и молбата му.

Нежелаещ да се примири с поражението до последния момент, беше опитал всички възможности — и големите, и малките. Добрият стар кръстоносен дух на Бискъртънови го беше отвел даже и до леговището на господата Дайкс, Дайкс и Пинуийд. Но всичко, което Дайкс, Дайкс и Пинуийд направиха, беше да запеят старата неприятна песен за неплатените си сметки на нов глас. И едва накрая, когато младият Уфи Симпсън, най-състоятелният член на „Търтеите“, твърдо отказа да повиши покупателните му възможности, Бисквитата вдигна ръце.

Той пое към Мълбъри Гроув, като влачеше унило крака. Душата му се разкъсваше. Сърцето му се обливаше в кръв всеки път, когато помислеше какво изпуска. Веднъж в училище беше спечелил шест шилинга, като заложи на това, че Р. Б. Бленкисоп (Тенията) може да изяде десет ореховки до междучасието в единадесет. И досега гледаше на този момент като на най-лесната печалба в кариерата си. Но въпросният епизод беше дребна риба в сравнение с това, което сега съдбата му пъхаше под носа. Ето, това е то големият шанс. Само да щракнеш с пръсти и ще спечелиш. А той беше с вързани ръце.

Като дишаше тежко, Бисквитата стигна до Мълбъри Гроув и се насочи към портата на „Кътчето“. Имаше нужда от съчувствие и Бери Конуей можеше да му го предложи. Още повече, все още мъждукаше надеждата, че приятелят му би могъл да намери малко пари. Онзи тип Атуотър. Веднъж беше заел на Бери двеста лири, а Бери му ги беше върнал. Това със сигурност би събудило доверието на Атуотър.

За момент почти развеселен, Бисквитата почука на прозореца на дневната.

— Бери — викна той.

Бери беше вътре и чу потропването. Но не отговори. Той също се беше отдал на страданието, и колкото и да се радваше по правило на компанията на Бисквитата, сега не мислеше, че ще бъде в състояние да бъбри с него. Опасяваше се, че приятелят му ще започне да се възторгва от прелестите на Кичи и всяка дума ще бъде нож в сърцето му. Човек, който е видял как въжделенията му се разбиват на хиляди парченца от една женска гримаса, не може ей така да си седи в дневната и да забавлява щастливи влюбени.

Затова Бери се спотаи в тъмното и притихна. А Бисквитата, като изруга мрачно, се обърна, седна на стъпалата и запали цигара.

След малко, като не намери успокоение в никотина, стана, отиде до портата и се облегна на нея. Огледа пейзажа наоколо: Спускаше се здрач, но все още имаше достатъчно видимост, за да съзре лебеда Егбърт, който се носеше по повърхността на езерото. Замисли се дали ще може да го уцели с пръчка от това разстояние. Когато душата ти е в рани, можеш да почувстваш облекчение, като раздразниш някой лебед. Бисквитата се наведе и се снабди с пръчка като цепеница.

И тъкмо се наместваше, опитвайки се да прецени необходимата траектория, когато между него и целта му се намърда някакво чуждо тяло. Един слаб висок мъж в напреднала възраст беше излязъл иззад ъгъла и го наблюдаваше така, като че ли Бисквитата беше надгробният камък на първия му приятел.

— Добър вечер, мистър Конуей — каза мъжът с печален глас, който напомни на лорд Бискъртън за банковия му управител в моментите, когато му съобщава, че при дадените обстоятелства ще бъде неудобно — всъщност, невъзможно — да одобри предложеното превишаване на кредита. — Вие сте мистър Конуей, предполагам? Казвам се Робинс.

2.

Заблуждението, в което изпадна старшият член на „Робинс, Робинс, Робинс и Робинс“, не беше необичайно. Той бе изпратен от мистър Фрисби във Вали Фийлдс да разговаря с някакъв авантюрист, живущ в „Кътчето“ на Мълбъри Гроув. Беше стигнал до въпросното място, където намери млад мъж, находящ се в двора и гледащ навън. Нищо чудно тогава, че мистър Робинс реши, че е достигнал целта си.

— Ще се радвам, ако мога да обменя с вас няколко думи, мистър Конуей — изпя той.

Прекъсването на спортните планове на Бисквитата го беше раздразнило.

— Аз не съм мистър Конуей — отсече той заядливо. — Мистър Конуей го няма.

Мистър Робинс вдигна ръка. Беше очаквал подобно нещо.

— Моля! Мога да разбера, че предпочитате да избягвате разискването на вашите дела, но се страхувам, че се налага да бъда настоятелен.

Мистър Робинс имаше два начина на поведение — и двата в меланхоличната гама, но съвсем различни. Когато разговаряше с клиент по въпросите на неправомерното изземване на вещите и тяхното възстановяване, той си позволяваше да се отклонява от основната тема. Когато процедираше с авантюристи, обаче, беше стегнат и точен.

Заговори хладно, защото този негодяй му беше неприятен.

— Аз представям мистър Фрисби, с чиято племенница, доколкото разбирам, възнамерявате да се свържете. Моят клиент е напълно решен да не допусне този брак и мога да кажа, че няма да спечелите нищо, ако се противопоставите на желанията му. Една позиция на упорство и неотстъпчивост от ваша страна ще означава, че губите всичко. Ако бъдете разумен, обаче, моят клиент е готов на щедрост. Мисля, че ще се съгласите с мен, мистър Конуей — на четири очи, както се казва, без присъствието на свидетели — че от героични пози няма полза и че единственият аспект, по който трябва да говорим, е паричният.

Междувременно Бисквитата не беше стоял със скръстени ръце, без да се опита да прекъсне тази реч. Този следобед му дойде до гуша да слуша хрисимо разни дърдорковци. Единствено белите коси на оратора, прокрадващи се изпод цилиндъра му, го предпазиха от фронтално нападение: в противен случай цилиндърът му можеше да бъде сплескан с един удар. Както и да е, Бисквитата се беше опитал да се намеси, но тренираният сказчик съвсем лесно го беше надприказвал. Сега, когато събеседникът му спря, той имаше чудесната възможност да повтори, че е станала грешка, но не я използва. Реши, че в единадесетия час съдбата му праща човек, който говори за пари — на първо време неясно, но все пак с някакво сладко обещание в гласа, и от тази мисъл устата му пресъхна.

— Хайде, мистър Конуей — настоя мистър Робинс. — Ще бъдете ли разумен?

Бисквитата се задави. Пръчката падна от безчувствената му ръка.

— Да не би да ми предлагате пари, за да…

— Моля!

— Да си го кажем направо — Бисквитата пристъпи решително към въпроса. — Има ли пари на хоризонта, или не?

— Има. Упълномощен съм да предложа…

— Колко?

— Две хиляди лири.

Мълбъри Гроув се завъртя пред очите на Бисквитата. Лебедът Егбърт заприлича на два лебеда близнаци.

— Да, обмислете това — каза мистър Робинс.

Той загърна шлифера около тялото си така, като че ли беше покров. Бисквитата се облегна на портата в мълчание.

— Кога ще ги получа? — изрече накрая, събрал малко силици.

— Сега.

— Сега?

— Нося чек. Вижте! — мистър Робинс го измъкна и го размаха под носа му.

Нямаше нужда да го маха дълго.

— Дай тука! — изхъхри Бисквитата и го грабна от ръката му.

Мистър Робинс го погледна с болка и отвращение. Очакваше съгласие, но не чак толкова бързо като това. Въпреки че беше наблегнал върху неодобрението си на героичните пози, не предполагаше, че сделката ще бъде сключена без ни най-малък опит от страна на негодника да демонстрира неохота.

— Мисля, че мога да поздравя младата дама за щастливата развръзка — процеди той с леден глас.

— А? — недочу Бисквитата.

— Казах, че мога да поздравя…

— О-о, а-а. Да. Благодаря.

Мистър Робинс се отказа от опитите си да пробие тази дебела кожа.

— Ето визитната ми картичка — каза той отвратен. — Утре ще дойдете в офиса ми и ще подпишете писмото, което ще продиктувам. Довиждане, мистър Конуей.

— Ъ-ъ? — измънка Бисквитата.

— Довиждане, мистър Конуей.

— Какво?

— О, лека нощ — потрети мистър Робинс.

Обърна се и се отдалечи. Даже и гърбът му изразяваше възмущение.

Бисквитата стоеше неподвижно и се пулеше в езерцето. След това тръгна бавно и замаяно към „Прасковен рай“. Като стигна, си забърка едно уиски със сода — питие, за което, според него, ситуацията направо плачеше.

В интервалите, докато пресушаваше чашата, пропиваше щастливо с фалшив, но мощен баритон. Стената, която делеше дневната на „Прасковен рай“ от дневната на „Кътчето“, се състоеше от един ред летви и хоросан, така че Бери, борейки се със своята трагедия, чу всяка нота.

Той потрепери. Ако любовта караше съседа му да се чувства така, то слава богу, че прояви твърдост и не обърна внимание на потропването му по прозореца.

3.

След около двадесет минути колата, съдържаща капитан Кели и съучастника му, мистър Хоук, се появи на Мълбъри Гроув.

— Стигнахме — каза капитанът. — Слизай.

Мистър Хоук слезе.

— Сега — каза Кели, след като огледа терена, както подобава на военен, — ето какво ще правим. Отвори си ушите, пиянде такова. Минаваш в задния двор и оставаш там. Аз ще пазя тук, отпред. И помни, никой не трябва да излезе от тия две къщи. А ако някой влезе — е, по дяволите, ще трябва да си остане там. Разбра ли?

Мистър Хоук поклати глава единадесет пъти жизнерадостно и охотно.

— И’ам си пищов — изфъфли той.