П. Г. Удхаус
Големи пари (11)

1.

Опнат на дивана в разкошния си апартамент на втория етаж на Гроувнър Хаус, Т. Патърсън Фрисби лежеше и гледаше в тавана. Стори му се, че са го боядисали в жълто. Стените също бяха жълти. А преди няколко минути, когато се беше надигнал с намерението да облекчи болката, беше забелязал този отровен тиквен мотив и по небето. Отново беше ял печена патица.

Имало веднъж един набожен и благочестив човек, който подтикван неудържимо от плътските си апетити, седнал по средата на Великите пости да похапне един овнешки котлет. Едва сложил в устата първата хапка, и ето че изтрещял гръм и небесата се разцепили от ослепителна светкавица. Той пребледнял и бутнал настрани чинията. Макар и разтревожен, се раздразнил.

— Каква врява — рекъл, — заради един овнешки котлет!

Мистър Фрисби би могъл да повтори тези слова, като замени овнешкия котлет с печена патица. Струваше му се, че това наказание изобщо не съответства на извършеното престъпление. Беше си угодил съвсем за малко, и ето го сега — същинска развалина.

Това, което ставаше в момента във вътрешностите на мистър Фрисби, наподобяваше до известна степен бурно събрание на акционерите. Задаваха се подли въпроси. Повишаваха се гласове. На моменти като че избухваха същински ръкопашни боеве. А пепсиновите таблетки, поглъщани с такава надежда, не допринасяха повече от блеещото „Моля, господа!“ на безпомощния председател.

— О-ох! — изпъшка мистър Фрисби, разкъсван от нов спазъм.

Имаше едно-единствено успокоение. По целия черен хоризонт се синееше един малък отрязък чисто небе. Всеки момент секретарят му щеше да дойде с пощата и той, с някакво растящо настървение, едва се сдържаше да го изчака и да си изкара яда на неговия гръб. Като се изключи печената патица, той не беше лош човек, но под нейно влияние цялата му природа се променяше и го превръщаше в един от ония работодатели, които гледат на личните си секретари като на боксова круша.

Точно в това състояние на духа, което не вещаеше нищо добро, го свари Бери.

Самият той се чувстваше леко неспокоен. Удоволствието от компанията на Бисквитата го беше накарало да проточи обяда извън обичайното време. А като се върна в офиса, имаше опашка от посетители, изгарящи от желание да видят мистър Фрисби. Трябваше да се разбере с тях, а това отне време. Оставаха само петнадесет минути до часа на срещата с Ан в чайната на Хайд Парк. Влизайки в стаята, беше погледнал нервно часовника си.

— Е… — започна мистър Фрисби, като се понадигна от болничната постеля.

Имаше намерение да продължи с една пространна реч. Беше намислил да каже, че като е телефонирал в офиса да му бъде донесена пощата в Гроувнър Хаус след обяда, е имал предвид именно след обяда, а не пет минути преди вечерята. Щеше да запита Бери дали не се е загубил по пътя или дали не се е спрял някъде между Падинг Лейн и Гроувнър Хаус, за да се позабавлява, като търкаля бобено зърно с клечка за зъби. Защото мистър Фрисби, както вече сме виждали, когато е разстроен, може да бъде ужасно злъчен.

Всички тия неща искаше да изговори изстрадалият финансист, и още много други — и това щеше несъмнено да му донесе голямо облекчение. Но едва беше изрекъл онова първо „Е…“, когато посетителят му го прекъсна.

— Мога да ви дам само минута — каза той.

И последва едно поразяващо доказателство за превъзходството на духа над материята. При тези думи мистър Фрисби напълно забрави, че е един болен човек. Върху събранието на акционерите падна внезапно затишие. Толкова разтърсващи бяха емоциите му, че той се изстреля от дивана като топче от прашка.

Преди време мистър Фрисби имаше секретар, който веднъж го беше стреснал с идването си в офиса пиян-залян. Беше се сгромолясал върху един стол и се беше опитал да пише под диктовка с кошчето за боклук върху главата си. До настоящия момент този случай винаги е представлявал за финансиста това, което може да се нарече Далечния запад на секретарската ексцентричност.

Но сега въпросният епизод избледня до незначителна троха. Между насвяткания секретар, който се тръшка върху столовете, и нетърпеливия секретар, който си гледа часовника и ти дава само една минута, няма място за сравнение.

— Съжалявам — Бери отново не беше многословен, — но съм обещал да отида и да храня патиците на Сърпънтайн.

Несъмнено тази фатална дума „патици“ ошашави мистър Фрисби. Нищо друго не би могло да му затвори устата за онова най-красноречиво слово, което някога са чували ужасените секретарски уши. Но при изричането на тази дума, както при звука от целувката в двореца на Спящата красавица, всичко вътре в него се съживи отново. Събранието на акционерите отново се развихри с първична ярост.

Мистър Фрисби се свлече обратно на дивана и се пресегна немощно към шишенцето с пепсиновите таблетки.

— Всъщност — продължи Бери, — само се отбих, за да ви кажа, че напускам. Но не се тревожете — допълни любезно. — Можете да се обадите на агенцията да ви изпрати стенограф, който да се погрижи за тези писма и винаги можете да си намерите секретар за по-малко от половин час. А сега — заключи, — страхувам се, че наистина трябва да тръгвам. След пет минути ще ме чакат в чайната на Хайд Парк.

И излезе забързано, с чувството, че е свършил деликатната работа по оставката си тактично и вежливо. По свой начин той беше привързан към мистър Фрисби и му се искаше да може да му отдели повече време. Но необходимостта да е точен за срещата беше безусловна. Той хукна към входната врата и стигна до нея точно когато прислужникът на мистър Фрисби я отваряше за нов посетител.

Този нов посетител не му беше непознат, защото това бе лейди Вира Мейс. Бери никога не е бил съвсем сигурен как трябва да подходи към нея, що се отнася до поклоните, усмивките и другите форми на интимност. Преди единадесет години тя бе посетила племенника си, лорд Бискъртън, в училището и Бери, като най-близък приятел на Бисквитата, беше включен в последвалото пиршество. Но макар че в неговите спомени този случай си оставаше все така жив, другата страна явно го бе забравила напълно. По време на единствената им среща след онази далечна дата, в чакалнята на мистър Фрисби, когато тя дойде да обсъдят придружителството на Ан, лейди Вира не беше показала никакви признаци, че го разпознава.

Така че сега той не демонстрира интимност. Не се поклони, но застана кавалерски настрана, за да й позволи да мине. И докато минаваше, очите й паднаха върху него и той с изненада видя в тях светлинка, като при разпознаване. И това, което го изненада още повече, бе, че светлинката в тези очи не беше просто на разпознаване, но още и на страх и неприязън. Защо ще трябва този спомен, ако изобщо съществува в съзнанието на лейди Вира, да й навява отвращение — това Бери не можеше да разбере. На петнадесет годишна възраст той сигурно не е бил чак възхитителен, но беше учуден да открие, че е представлявал такава отвратителна гледка. Толкова отвратителна, че да накара една жена, единадесет години по-късно, да се разтрепери при вида му.

Лейди Вира Мейс беше жена с достойнство: и като всяка друга жена, която държи на това достойнство, тя рядко бързаше. Но при вида на Бери я бяха завладели такива чувства, че пресичайки прага на дневната, тя определено тичаше. Желанието да получи някакво обяснение за присъствието в апартамента на този, когото смяташе за пръв Лондонски авантюрист, ускоряваше неимоверно движенията й. Макар и потомка на сто графа, лейди Вира се впусна напред като хрътка подир заек. Трепереше от любопитство и от ужас, какъвто порядъчните жени изпитват след среща с подземния свят лице в лице посред тесен коридор. И тъкмо щеше да излее порой от въпроси, когато забеляза, че домакинът й се е прегънал на четири в един стол и издава страдалчески звуци.

Лейди Вира спря разтревожена. Свикнала да взима бързо решения, в един доста ранен момент от тяхното запознанство тя си беше наумила съвсем определено, че ще се омъжи за Т. Патърсън Фрисби. При първата им среща разпозна в него мъжа, който има нужда от жена, за да се грижи за него и понеже в процеса на разговора разбра, че постът е вакантен, намисли да го запълни.

Затова сега го погледна с нещо повече от безпристрастната женска жалост, с която би погледнала обикновен непознат, гърчещ се от болка под влака.

— Но какво има? — попита тя.

— О-о-х!

Лейди Вира притежаваше онази прекрасна способност, която само великите жени притежават, да пристъпи моментално към същината на въпроса. При първата им среща той беше в подобно състояние и й беше доверил тайната си.

— Пак ли си ял патица? — попита тя проницателно.

Видя го да се превива и разбра, че диагнозата й е била вярна.

— Почакай! — каза му.

Тя беше прозорлива жена и разбираше, че не му е времето да съветва пациента, че е птица в листака на дървото и да му препоръчва как да търси утеха в песните. Нещата бяха отишли много по-далеч. Належащи бяха по-бързи и по-силни лекарства.

Тя отиде до телефона и почти в същия момент вече бе във връзка с аптекаря от първия етаж. Говореше повелително, като човек, който разбира. След малко се позвъни на вратата и се появи малко момче с чаша в ръка, съдържаща някаква сивкава течност.

— Изпий това — нареди лейди Вира.

Мистър Фрисби го изпи и в същата секунда като че ли някаква могъща фигура се бе изправила насред събранието на акционерите и беше взела надмощие над всички. Виковете утихнаха до шепот, а шепотът до мълчание. Възцари се мир. Т. Патърсън Фрисби се облиза и проговори със страхопочитание:

— Какво беше това?

— Това е лек, който моят съпруг препоръчваше. И той страдаше като теб. Само че след омар. Казваше, че било безпогрешно.

— Безпогрешно е — потвърди мистър Фрисби. — Опитвала ли си го някога на мъртвец. Обзалагам се, че ще подейства.

В гърдите му се надигна мощна вълна от чувства. Той погледна лейди Вира с блеснали очи и един глас му подсказа, че това е моментът, който чакаше толкова отдавна. В доста предишни ситуации Т. Патърсън Фрисби беше се канил да положи сърцето си на вдовец в краката на тази жена, да рискува богатството си — или да спечели, или да загуби всичко. Но винаги се беше въздържал. Липсваше му нужният кураж. Тя му се струваше толкова сдържана, толкова недостижима. Сега, както стоеше над него и излъчваше нежно съчувствие, му се видя по-достъпна и този вътрешен глас прошепна: „Давай!“

Той прочисти гърлото си. Какво имаше в това, което току-що беше погълнал, не знаеше, но от него се усещаше във върховна форма. Сигурен и безпогрешен. И несъмнено щеше да се изрази със серия от изразителни фрази, точно премислени, за да спечелят сърцето на всяка жена, ако внезапно лейди Вира не си бе спомнила, че преди десет минути се втурна в тая стая, настроена на вълна въпроси и разследване. Точно когато мистър Фрисби оформяше уводното изречение, тя разби на пух и прах цялата постройка на мислите му с едно възбудено възклицание.

— Този мъж! — викна тя.

— Ъ?

— Какво правеше този мъж тук?

Т. Патърсън Фрисби установи със съжаление, че златният миг е отлетял. Разговорът пое съвършено друга насока. Явно ума на посетителката му не беше в състояние да чуе гласа на любовта. Искаше да знае нещо за някакъв си мъж и очевидно никаква друга тема не би я заинтригувала. Затова той преглътна надигналото се чувство и потърси разяснение.

— Мъж? Какъв мъж?

— Онзи, когото срещнах, като влизах. Какво правеше той тук?

Мистър Фрисби беше озадачен. Тя изглежда имаше предвид секретарят му.

— Дойде да ми донесе пощата.

— Пощата ти? — лейди Вира ококори очи. — Познаваш ли го?

В очите на мистър Фрисби светна огънче. Последвалите обстоятелства бяха замъглили спомена за този забележителен разговор с Бери Конуей, но сега той се избистри, финансистът потрепери леко.

— Мислех си, че го познавам. Точно така! Но той наистина ме изненада. Гамена му с гамен! „Мога да ви дам само една минута!“ Той ми каза това. На мен. И изхвърча да храни патиците.

Мистър Фрисби се спря, борейки се със силно вълнение.

— Но кой е той?

— Моят секретар.

— Твоят секретар?

— Точно така. Казва се Конуей. И до днес го смятах за обикновен, почтен…

Лейди Вира нададе лек писък. Тя прозря всичко.

— Ето как е разбрал за Ан!

Мистър Фрисби отново беше озадачен.

— Ан? Племенницата ми? Той не познава Ан.

Лейди Вира се поколеба. Виждаше й се жестоко да изсипе всичко върху главата му така внезапно, като лавина.

— Познава я.

— Не мисля — упорстваше мистър Фрисби.

— Видях ги вчера да вечерят заедно, мистър Фрисби — лейди Вира не можа да намери сили и да поднесе нежно новината. — Говорих с Ан. Случило се е нещо ужасно. Тя е развалила годежа си с моя племенник и казва, че е решила да се омъжи за този Конуей. Затова дойдох да те видя днес. Трябва да решим какво да правим.

Мистър Фрисби също нададе лек писък. И той беше прозрял всичко.

— Аха, затова значи беше толкова нахакан!

Имаше някакво задоволство в гласа му. За момента всичко, което беше стигнало до съзнанието му бе, че мистерията, която можеше да го гложди до смъртния му одър, е разбулена. И после, като ледена тръпка по гръбнака му дойде истинското значение на това, което беше чул.

— Да се омъжи за него? — той зяпна. — Това ли каза? Да се омъжи за него?

— Тя каза, че имала намерение да се омъжи за него.

— Но тя не може! — простена мистър Фрисби. — Сестра ми Джоузефин няма да ми даде минутка покой до края на дните ми.

Ужасен, той се вгледа в посетителката си и с изумление откри някаква мека усмивка върху лицето й. На какво може да се усмихва човек в един свят, където дъщерята на Джоузефин се кани да се жени за бивши секретари с празни джобове — ето това не можеше да проумее.

— Ами да, разбира се! — все така се усмихваше лейди Вира. — Колко глупаво от моя страна да не го забележа веднага, щом ми каза.

— Ъ?

— Всичко ще бъде съвсем елементарно. Ако този мъж е наистина твоят секретар, проблемът е разрешен.

— Ъ? — мистър Фрисби още не беше наясно.

— Не ти ли казах? Ето какво се е случило. Този мъж, доколкото разбрах от нея, е замаял главата на Ан с някакви си романтични истории за себе си. Е, като научи, че я е лъгал и не е нищо повече от един окаян секретар, тя сигурно ще го разбере какъв е и ще се откаже от него по своя воля.

Мистър Фрисби все още не проумяваше.

— Романтични истории, така ли?

— Казал й, че работи в Тайните служби. Можеш да си представиш какъв ефект е имало това върху мечтателно момиче като Ан. Но когато тя разбере…

Мистър Фрисби поклати глава.

— Такъв мазник като този ще намери как да я омае с преструвки, дори и когато тя разбере.

— Тогава — заяви решително лейди Вира, — това, което трябва да направиш, е да пратиш адвоката си в дома му с предложение да остави Ан срещу известна сума.

— Но ще я остави ли? — главата на мистър Фрисби клюмна отчаяно. Тази идея не му се виждаше достатъчно добра — Защо да взима пари, за да я остави, като може да спечели повече, като удържи сегашните си позиции?

Лейди Вира отхвърли възражението.

— Когато адвокатът ти му обясни, че ако отказва да се споразумеем, Ан ще бъде изпратена незабавно в Америка и извън обсега му, сигурна съм, че той едва ли ще откаже да грабне каквото му се предлага.

Унинието отлетя от лицето на мистър Фрисби и той погледна почтително тази невероятно далновидна жена.

— Ти си абсолютно права. Не бях помислил за това. Веднага ще се свържа с Робинс.

— Да, направи го.

— Ще му кажа да започне пазарлъка от хиляда лири.

— Може и две.

— Да, две. Отново си права. За две хиляди със сигурност ще се предаде. Голяма пара са това две хиляди.

— Какво бих правила без теб! — каза лейди Вира с умиление. — Просто не знам. Някои мъже на твое място щяха да оплескат всичко от сметкаджийство.

Мистър Фрисби засия и се наду като шарено пуяче под одобрителния й поглед. Онзи вътрешен глас отново му прошепна, че моментът е добър за действие. Имаше нужда само от едно встъпление. Чувството беше налице, готово да се излее с все сила. Трябваше му просто подходяща реплика.

— Аз и сметкаджийство? Нищо подобно — каза скромно, но гордо.

— Нищо.

— Обичам парите, не отричам, но…

— Като всички останали.

— Какво?

— Кой не обича парите?

— Ти обичаш ли ги?

— Разбира се.

— Тогава приеми моите.

Мистър Фрисби закрачи към телефона, вдигна слушалката и излая в нея, за да прикрие известното смущение, пораждащо се при подобни ситуации. Ако бузите му не бяха сътворени от най-устойчива кожа, сигурно щяха да са червени като ряпа. Това, което беше казал, не бе онова, което мислеше да каже. Плановете му бяха за нещо в по-нежна и романтична тоналност. Както и да е, така се получи. Предложението беше вкарано в дневния ред.

— Чансъри 09632, моля? Робинс? Веднага тръгвай за Гроувнър Хаус, Робинс. Да, по най-бързия начин. Искам да те видя.

Лейди Вира съзерцаваше схванатия му гръб с нежна усмивка. Тя беше свикнала с нечленоразделни предложения. Покойният полковник Арчибалд Мейс беше сграбчил ръката й един летен следобед в Хърлингъм, беше станал морав и беше изтърсил: „Ъ-ъ, какво?“. В сравнение с него мистър Фрисби беше истински оратор.

— Е? — Т. Патърсън Фрисби остави слушалката и се обърна.

— Надявам се, ти вървиш с тях? — попита лейди Вира.

Мистър Фрисби кимна рязко.

— Да, това е недостатъкът.

Лейди Вира се усмихна.

— Изобщо не го смятам за недостатък.

— Вира! — изрече прочувствено мистър Фрисби.

— Патърсън! — изрече също така прочувствено лейди Вира.

— Не ме наричай Патърсън — каза мистър Фрисби, като пуфтеше благоговейно във врата й. — Не бих го споменал на никой друг и се надявам, че ще го запазиш в тайна. Моето малко име е Торквил.

2.

Бери Конуей крачеше забързан през зелените хълмчета към сгушената в сянката на дърветата чайна. Хайд парк никога не беше изглеждал толкова красив и светъл. Вярно, обичайният набор от скитници дремеха по тревата, а в краката му се подмяташе редовният асортимент от книжни опаковки, но този следобед, по силата на любовната магия, подобни обекти покрай пътя му изглеждаха просто живописни. Кучета, някъде от порядъка на двадесет и седем броя, лаеха лудо в двадесет и седем различни тоналности: но тяхната врява му звучеше като музика. Ако имаше време, щеше да догони и погали всяко отделно псе и щеше да обходи всеки един скитник и да му даде шест пенса. Но времето не чакаше и той трябваше да се въздържи от задоволяване на тези свои малки желания.

Ако някой му беше казал, че поведението му по време на разговора с мистър Фрисби по някакъв начин е причинило болка на работодателя му, той щеше да бъде безкрайно изненадан и огорчен. Бери така преливаше от всемирно доброжелателство, че петте деца, които го спряха, за да попитат колко е часът, в добавка към информацията получиха като премия такава ослепителна усмивка, че едно от тях, не толкова издръжливо колкото останалите, избухна в сълзи. И когато, наближавайки чайната, той забеляза Ан, вече седнала на една от масите, въодушевлението му премина в делириум. Дърветата сякаш затанцуваха. Лястовичките запяха още по-весело. Семейството от съседната маса, включително и малкият с очилата и кадифеното костюмче, изглеждаше като картинка. И по-леки случаи от Бери Конуей в този момент са били приемани в болница, при това спешно, като пациенти със силна треска.

Той прескочи парапета и покри остатъка от разстоянието в два скока.

— Здравей!

— Здравей — отвърна Ан.

— Ето ме и мен!

— Да.

— Да не съм закъснял? — попита Бери.

— Не — каза Ан.

Последва едва доловим спад в екстаза на Бери Конуей. Повя го лек хлад. Почти осемнадесет дълги часа бяха изминали откакто бяха заедно с това момиче и той не можеше да отрече, че в сегашната им среща се прокрадва някакъв драматизъм. Разбира се, на обществено място като Хайд Парк момичетата не могат да дадат свободен израз на чувствата си. Ако Ан беше скочила от мястото си и се бе хвърлила на врата му, хлапакът от съседната маса несъмнено щеше да предизвика някоя конфузна ситуация с въпроса си на висок глас: „Мамо, тя защо направи това?“. Да, Бери можеше да разбере защо тя не скочи и не се хвърли на врата му.

Но — тука вече той се разтревожи — нищо не й пречеше да се усмихва, а защо не и да се усмихва с оная нейна свенлива и влюбена усмивка. Тя не бе сторила дори и това. Лицето й беше строго. Ако Бери не беше в такова приповдигнато настроение, сигурно щеше да го опише като враждебно. От усмивка нямаше и следа. Устните й бяха стиснати и не гледаше към него. Беше втренчила поглед — чисто разхищение, според Бери — в един малък упорит пекинез, който, след като се помота, клекна до масата в очакване на някаква храна.

Любовта изостря сетивата. Сега вече Бери разбра каква е работата.

— Закъснял съм — каза, пълен с разкаяние.

— А, не.

— Ужасно съжалявам. Трябваше да се видя с един човек преди да дойда.

— О? — Ан повдигна вежди.

Дори и мъж като Бери, на когото светът му изглежда розов, не можеше да си затвори очите пред факта, че термометърът пада. Ето така, каза си той, мъжете похабяват прелестта на любовта. Уреждат си срещи с момичетата точно в пет в чайните, а после се мотаят и се туткат чак до пет и една, или даже пет и две. А междувременно нещастните момичета чакат ли чакат, жадувайки за своя чай…

Ами да! Сега разбра. Чай! Разбира се. Спомни си всичко, което беше чел за опасността да оставиш една жена да чака чая си. Почувства огромно облекчение. Нищо лично нямаше в нейната резервираност. Изобщо не означаваше, че е премислила нещата и е решила, че той не й подхожда. Тя просто искаше чаша чай и то бързо.

Той потропа решително по масата.

— Чай — нареди. — За двама. Колкото можете по-бързо. Също кейк и всичко останало.

Ан се беше навела и гъделичкаше пекинеза. Бери реши за момента, докато не пристигне освежителната пратка с целебната напитка, да поддържа общ разговор.

— Прекрасен ден.

— Да — отвърна Ан.

— Хубаво куче.

— Да.

Бери се отдръпна. Този разговор го караше да се чувства като че ли е попаднал в компанията на враждебно настроен непознат. Размишляваше върху могъществото на този странен наркотик, чая, чиято липса може да превърне и най-милото момиче в същество, което хапе и мята искри. Направо поразително, как само като сръбне два пъти, Ан пак ще си бъде онова благо и нежно създание от миналата вечер.

За да намали напрежението, той се облегна на стола и се загледа в сребърните води на Сърпънтайн. От брега му се чуваше приглушено крякане. Патици. След малко той и една излекувана Ан ще хвърлят парченца кейк на тези патици. Всичко, което беше необходимо сега…

— А! — каза Бери.

Приближаваше келнерката с голям поднос.

— Ето, идва и чаят!

— О! — изрече Ан.

Той я наблюдаваше как пълни чашата си. Наблюдаваше я как пие. После, окуражен, събра сили, за да се извини както му се полага.

— Чувствам се направо ужасно, че те накарах да чакаш така.

— Тъкмо бях пристигнала.

— Трябваше да се срещна с някого…

— Кого?

— А, един мъж.

Ан откъсна парче кейк и го пусна пред пекинеза. Той го подуши пренебрежително и възобнови твърдия си поглед. Искаше пиле. Пекинезът неотклонно вярва, че когато са се събрали на маса две човешки същества, непременно някъде в процедурата трябва да се появи и пиле.

— Разбирам — каза Ан. — Мъж? Да не би банда?

Бери подскочи. Чаят се разплиска от чашата му. Думите бяха достатъчно изненадващи, но не чак толкова, колкото погледът, с който бяха придружени. Защото докато говореше, Ан беше вдигнала глава и за пръв път очите й го погледнаха в упор. А това не бяха очи, а два въглена.

— Ъ-ъ… Какво?

— Казах банда — отвърна Ан. Сега очите й се превърнаха в кинжали. Те го разкъсваха на парчета. — Мислех си, че когато имаш пет свободни минути, ги прекарваш в преследване на банди.

В далечината крякаха патици. На съседната маса малкото момче се беше задавило и ядосаните родители го тупаха по гърба. Чуруликаха лястовици, а някъде един глас викаше на Ърни да спре да дразни Сирил. Бери не чуваше нищо. В ушите му отекваха единствено ударите на сърцето му, а то лумкаше като барабан, пригласящ на погребална песен.

Отвори си устата да проговори, но тя го спря.

— Не, ако обичаш, не си прави труда да ми казваш нови лъжи.

Тя се наведе напред и сниши глас. Това, което имаше да му казва, не беше за ушите на семейството от съседната маса.

— Нека да ти кажа как прекарах следобеда? Когато се прибрах у дома снощи, проведох разговор с лелята на лорд Бискъртън, която ме придружава, докато съм тук. Тя ни е видяла да вечеряме в „Марио“ и имаше доста да каже по въпроса. Исках да обсъдя с теб всичко, затова отидох с колата във Вали Фийлдс и те потърсих в „Кътчето“. Теб те нямаше, но там беше една възрастна жена, с която си поприказвахме надълго и нашироко.

На Бери му се стори, че е издал внезапен, остър стон. Но това беше сторила само душата му. Самият той седеше там и гледаше безмълвно пред себе си, а сърцето му се свиваше от мъка. Тя се е срещнала със Старата бавачка! Приказвала си е надълго и нашироко със Старата бавачка! Потрепери при мисълта какво е чула. Ако имаше жена на тоя свят, на която може да се разчита, че ще се раздрънка без да й мигне окото, то това беше Старата бавачка.

Ан продължи все със същия нисък равен глас:

— Тя ми каза, че ти си последният човек, който би направил нещо толкова опасно и отвратително като преследване на банди, защото винаги си бил толкова тих и уравновесен, и почтен. Каза ми, че си секретар на чичо ми и никога не си направил нищо вълнуващо и рисковано в живота си. Каза ми, че носиш вълнена камизолка и спиш с чорапки през зимата. И — допълни Ан — ми каза, че този белег на слепоочието ти не е от куршум, а го имаш, откакто на шест години си паднал върху окачалката за шапки в коридора, защото новите ти обувки се хлъзгали.

Ан се изправи рязко.

— Е, това е всичко. Само не разбирам защо си създаваш целия тоя труд, за да ме баламосваш. Довиждане.

Тя си отиваше — отиваше си от живота му, а Бери не можеше да се помръдне. После, когато Ан изчезна зад чайната, той изведнъж излезе от транса. Скочи на крака с намерението да хукне след нея и да обясни, да моли, да я приласкае, да се очисти поне от обвинението за чорапките през зимата, когато го възпря някакъв глас:

— Да’л желаете сметката, сър?

Беше келнерката, намръщена и подозрителна. Тя не одобряваше клиенти, които внезапно решават да загряват, преди да са си изпълнили финансовите задължения.

— О! — Бери запримига. Келнерката сумтеше. — Бях забравил.

Намери пари, подаде й ги и махна с ръка за рестото. Забавянето, обаче, макар и кратко, се оказа фатално.

Прелетя над парапета и се заоглежда наоколо. Хайд парк се печеше на лятното слънце, зелен и просторен. Кучетата бяха там. Скитниците бяха там. Хартиените отпадъци бяха там. Но Ан я нямаше.

Патиците на Сърпънтайн продължаваха да крякат ненахранени.

3.

В пушалнята на долнопробния западнал клуб — свърталище на капитан Кели, седеше самият капитан и слушаше с безизразно лице възбудения мистър Хоук.

— И той каза, че знае тайната ти?

— Да.

Д. Б. Хоук попи потта от челото си. Емоциите, прибавени към четирите коняка, които беше гаврътнал, за да се свести след шока, предизвикан от Бисквитата, го бяха направили по-склонен към разтопяване отвсякога. Той почти беше преминал в течна форма.

— Коя тайна?

— За „Сбъднат сън“, разбира се.

— Защо „разбира се“? Ти сигурно имаш стотици тайни, коя от коя по-тъмни.

Мистър Хоук не можеше да бъде утешен с това мило предположение. Той поклати глава.

— Този човек е приятел на младия Конуей. Живее до него. Обядваше с Конуей. Говорили са си за „Сбъднат сън“. Конуей ми каза. Още от самото начало си знаех, че Конуей е подслушвал на вратата и излязох прав.

Капитанът се замисли.

— Може би. От друга страна — онзи, червенокосия, може да е блъфирал.

— Не се хващам толкова лесно на блъфове — изпъчи се мистър Хоук, въпреки тревогите си.

— Не? — Капитан Кели пусна една крива усмивка. — Е, на моя се хвана достатъчно лесно. Ти взе оная история с горилите за чиста монета. И заради нея подписа за половината си печалба.

Ужасно подозрение премина през мистър Хоук. Той потрепери видимо.

— Горилите! — заекна той. — Да не искаш да кажеш…

— Разбира се, че искам. Горилите! Няма никакви горили. За какво да си харча парите за горили? Измислих си ги. Внезапно ми хрумна. Ей така. Знаеш как хрумват такива неща.

Мистър Хоук се давеше и хъркаше. Като че ли разкритието на това двуличие го беше вцепенило.

— И ти налапа въдицата — капитан Кели се наслаждаваше. — Не можех да повярвам. Доста ще ти струва, а?

Мистър Хоук се свести. Той заговори с омраза:

— Дръжки! Мислиш си, че си набарал голямата пара, така ли?

— Знам го.

— Добре, нека да ти кажа нещо — продължи мистър Хоук. — Знаеш ли колко акции имам в този момент от „Рогата медна жаба“?

— Колко?

— Николко. Нито една-едничка дяволска акция. Ето колко.

Лицето на капитана се сви.

— Какви ги дрънкаш?

— Ще ти кажа какви ги дрънкам. Продадох всичко на четири и ще си ги откупя, когато реша, че са паднали достатъчно ниско. Тогава ще пуснем информацията за находището и всичко ще е тип-топ. Сега обаче какво става? Какво ще спре червенокосия обесник да събере малко пари и да започне да изкупува още щом отворят борсата? Какво ще го спре да купи всички акции?

Част от тревогата на мистър Хоук се изписа и върху лицето на събеседника му.

— Хм! — изхъмка и се замисли. — Наистина ли мислиш, че знае?

— Разбира се, че знае. Каза „Аз знам твоята тайна“, аз попитах „Каква тайна?“, а той каза „А-а!“. Аз казах „За «Сбъднат сън ли? 0147 0147»“, а той отвърна „Точно тази“.

Капитан Кели погледна приятеля си с отвращение.

— И ще ми говориш, че не се хващаш на блъфове! Де да бях аз там.

— Какво щеше да направиш?

— Щях да те млатна с един стол, преди да си отвориш устата. Не разбираш ли, че той не е знаел нищо?

— Е, сега знае доста — свъси се мистър Хоук. Като си припомняше сцената, не можеше да се начуди на това колко беше проста. Не можеше да повярва, че точно той, Д. Б. Хоук, се е държал така. Отдаде го на факта, че тези несъществуващи горили до такава степен го бяха затормозили, че разумът му се беше замъглил.

— И какво ще правиш сега? — попита капитан Кели.

— Какво мога да направя? Ще ти кажа какво мислех да направя, ако искаш. Дойдох да те помоля да изпратиш твоите горили във Вали Фийлдс, където живее, и да се погрижат за него.

— Да му строшат кокалите?

— Няма да има нужда да му трошат кокалите. Необходимо е само да се задържат Конуей и червеноглавия тип далече от борсата достатъчно дълго, за да мога да си откупя акциите. Днес не могат да направят нищо, борсата е затворена. Но ако някой не ги спре, те ще цъфнат там рано сутринта утре. Щях да ти кажа да изпратиш горилите да ги сгащят в къщата и да ги държат, докато не съм готов. Можеха да размахат пистолет под носа им, за да ги накарат да кротуват. Имам нужда от два часа утре, за да уредя всичко. Но каква е ползата да говорим за това сега? — каза мистър Хоук възмутено. — Като няма никакви горили!

И продължи да размишлява печално върху този недостатък. Капитан Кели също размишляваше, но мислите му бяха поели друга насока.

— Това е добра идея — заключи накрая. — Не очаквах, че ще ти дойде наум.

— Кое е добра идея?

— Да се затворят ония двамата в къщата?

— А-ха? И как ще стане това?

Капитан Кели пусна една от редките си усмивки.

— Ние ще го направим.

— Кои ще го направят?

— Ти и аз. Ще отидем там и ще го направим тази вечер.

Мистър Хоук се облещи. Алкохолното му изстъпление бе замъглило до голяма степен умствените му способности, но едно такова просто изречение все пак можеше да разбере.

— Аз? — изпелтечи с недоверие. — Мислиш си, че ще тръгна да нахълтвам в къщите на хората с пистолет в ръка?

— Ъ-хъ!

— Не ща.

— Щеш — каза капитан Кели, — или предпочиташ да оставиш тия двамата да се измъкнат с плячката.

Мистър Хоук потрепери. Перспективата не беше приятна.

— Ти самият каза какво ще стане — продължи капитанът, — ако не бъдат спрени. Ще се докопат до всички акции, някой ще заподозре какво става, цените ще се вдигнат и когато решим да купуваме, ще ни излезе през носа.

— Спомням си как „Никел Корпорейшън“ започна сутринта на десет и стигна до сто и дванадесет за два часа, след като се пусна някакъв слух — кимна мистър Хоук. — Това беше преди пет години. Същото ще стане с „Рогата жаба“. Когато акциите започнат да играят, не знаеш какво те чака — той спря. — Но да ида във Вали Фийлдс и да размахвам пищов! — трепереше леко като желе. — Не мога да го направя.

— Ще го направиш — Капитан Кели беше неумолим. — Имаш ли пистолет?

— Разбира се, че нямам пистолет.

— Тогава тичай да си купиш — нареди капитанът — и ме чакай тук в девет.

4.

Капитан Кели изгледа критично мистър Хоук. Не му хареса как приятелят му се намърда в колата. Като чувал с въглища на два крака, помисли си той.

— Хоук — процеди през зъби, — ти си фиркан!

Мистър Хоук не отговори. Зяпаше добродушно някъде пред себе си. Очите му бяха като на риба, която не пращи от здраве.

— Е, добре — изрече решително капитанът. — Може би чистият въздух ще ти дойде добре.

Той зае мястото си зад волана и колата потегли. Биг Бен^[1] отброи девет.

— И’ам си пищов — мистър Хоук взе да става разговорлив.

— Затваряй си устата — скастри го Кели.

Мистър Хоук се изкикоти тихо и се сгуши в седалката си. Колата се плъзна към Слоун Скуеър. Мистър Хоук кимна на дежурния полицай.

— И’ам си пищов — информира го той като стар приятел.