Карсън Маккълърс
Сватбарката (4)

Част III

Тя каза:

— Сбогом, стара, грозна къща. — И, облечена в рокля от тънък муселин на капки, мина през антрето в шест без четвърт с куфар в ръка. Роклята за сватбата бе в куфара, готова за обличане при пристигането в Уинтър Хил.

В този тих утринен час небето имаше сребристия цвят на запотено огледало, а под него сивият град изглеждаше не като истински град, а като точното свое отражение. И на този призрачен град тя също каза сбогом. Автобусът тръгна от спирката в шест и десет и тя седеше горда като врял и кипял пътник, отделно от баща си, Джон Хенри и Беренис. След известно време обаче я обзеха сериозни съмнения, които дори отговорите на шофьора не успяха напълно да разсеят. Трябваше да пътуват на север, но й се струваше, че автобусът по-скоро върви на юг. Небето стана нажежено бяло и денят се разгоря. Минаха край ниви с неполюшвана от вятър царевица, която изглеждаше синкава в силната светлина, набраздени от червеникави редове памукови поля, места, обрасли с тъмен бор. И миля след миля околността добиваше все по-южен вид. Минаха край градове — Ню сити, Лийвил, Чийхоо и всеки следващ изглеждаше по-малък от предишния, докато в девет пристигнаха в най-грозния от всички. Тук смениха автобуса. Градът се наричаше Флауринг бранч^[1]. Въпреки името, в него нямаше нито цветове, нито клонки — само един самотен провинциален магазин с унил, стар и изпокъсан цирков афиш върху дъсчената ограда и една японска ябълка, под която имаше празна каруца и заспало муле. Тук зачакаха автобуса до Суийт уел и все още потънала в съмнения, Франсис не пренебрегна кутията с храна, от която в началото се срамуваше, понеже ги правеше да приличат на домошари, които не пътуват кой знае колко често.

Автобусът потегли в десет часа и стигнаха в Суийт уел към единадесет. Следващите часове бяха необясними. Сватбата приличаше на някакъв сън — всичко, което се случи, ставаше в един непостижим за Франки свят. От мига, в който улегнало и благопристойно се здрависа с възрастните, до времето когато след изчерпалата дневния си ред венчавка, гледаше как колата с двамата се отдалечава и тя се хвърли в горещия прахоляк и извика за последен път: „Вземете и мен! Вземете и мен!“, от началото до края сватбата бе безредна като някой кошмар. Към средата на следобеда всичко свърши и обратният автобус потегли в четири.

— Циркът свърши, клоунът умря — изрецитира Джон Хенри, докато се настаняваше до баща й на предпоследната седалка. — Отивам си в къщи и там аз ще заспя.

На Франсис й се искаше целият свят да умре. Седеше на последната седалка, между стъклото и Беренис и макар вече да не хлипаше, сълзите се стичаха като две тънки ручейчета. Носът й също течеше. Раменете бяха отпуснати над препълненото с мъка сърце и сватбарската рокля вече не бе на нея. Седеше до Беренис, отзад при цветнокожите, и като си помисли за това, употреби лошата дума „мръсни негри“, която никога по-рано не бе използвала — сега мразеше всички и едничкото й желание бе да злобее и да обижда. За Джон Хенри сватбата си бе просто едно чудесно голямо представление и нейната мъка накрая му бе доставила удоволствие, както и сватбената торта. Смъртно го ненавиждаше такъв — облечен в най-хубавия си бял костюм, сега накапан с ягодов сладолед. Мразеше и Беренис, защото за нея това бе само едно приятно пътуване до Уинтър Хил. Идеше й да убие баща си, който бе казал, че ще се погрижи за нея когато се приберат. Настръхнала бе срещу всяка жива душа, дори и срещу непознатите в претъпкания автобус, макар да ги виждаше размазано през сълзите си. Искаше й се автобусът да падне в някоя река или да се сблъска с влак. Себе си мразеше най-много от всичко и искаше да умре целият свят.

— Я се засмей — каза Беренис. — Изтрий си лицето и си обърши носа. Малко по малко светът ще ти се стори по-хубав.

Носната кърпичка на Беренис бе синя, за да отива на синята й рокля и на сините гарсонки — сега я предложи на Франсис, макар да бе от фин жоржет и разбира се, не бе предназначена да се секне човек в нея. Франки не би и забелязала. На седалката между тях имаше три мокри кърпи на баща й, и Беренис започна да бърше сълзите й с една от тях. Франки не шавна.

— Глупавата Франки я изхвърлиха от венчавката. — Голямата глава на Джон Хенри се залюля над облегалката, ухилена и кривозъба.

Баща й се окашля и каза:

— Стига, Джон Хенри. Остави Франки на мира.

А Беренис добави:

— Сядай си на мястото и се дръж като хората.

Автобусът пътува дълго и вече посоката й бе безразлична — все едно й беше. От самото начало венчавката бе някак си особена, като игрите на карти в кухнята през първата седмица на миналия юни. В тези игри на бридж те играеха и играеха ден след ден, но никому ни веднъж не се падна хубава карта. Идваше само плява, нямаше високи анонси, докато накрая заподозряла нещо, Беренис каза:

— Ей, я да ги преброим тия карти. — И се заловиха да ги преброят, и се оказа, че валетата и дамите ги няма. Най-накрая Джон Хенри си призна, че е изрязал картинките от валетата, а след това и от дамите, за да си правят компания и след като пъхнал изрезките в печката, отнесъл фигурките у тях. И така магията в играта бе разкрита. Но как можеше да се обясни провалът на венчавката?

Цялата сватба бе погрешна, макар да не можеше да посочи отделни нередности. Къщата бе спретната, тухлена постройка в покрайнините на малък, изгорял от слънце град и когато за първи път влезе вътре, сякаш й бръкнаха в очите — видът на червени рози се смеси с миризмите на паркетин, ментови бонбони и разни ядки, оставени в сребърни блюда. Мисис Уилямс носеше дантелена рокля и на два пъти попита Ф. Джасмин в кой клас е. Но също така попита дали не иска да се полюлее на люлката с тона, който възрастните използват когато говорят на дете. Мистър Уилямс също бе мил. Беше човек с нездрав вид и увиснали бузи, а кожата под очите му имаше структурата и цвета на обелена презряла ябълка. Мистър Уилямс също я попита кой клас е — всъщност, това бе основният въпрос, който й задаваха на сватбата.

Искаше й се да поговори с брат си и булката, да им разкаже за своите планове — за тях тримата самички и отделно от другите. Но нито за миг не останаха сами — Джарвис преглеждаше отвън колата, която бяха взели на заем за медения месец, докато Джанис се обличаше в предната стая сред тълпа красиви големи момичета. Франки ходеше от единия при другия, без да може да обясни. А когато се случи Джанис да я прегърне и да й каже, че е много щастлива, защото си има малка сестра, и като я целуна, Ф. Джасмин усети болка в гърлото, и не можа да проговори. Когато отиде да го потърси в задния двор, Джарвис я вдигна грубовато във въздуха и каза:

— Франки, манки, барабанки, босокрака, кривокрака Франки. — После й даде един долар.

Стоеше в ъгъла на стаята на булката и искаше да каже: „Обичам и двама ви толкова много, вие сте моето ние. Вземете ме, моля ви се, от сватбата, защото ние трябва да бъдем заедно!“. Или поне да беше казала „Нека да отидем в другата стая, защото имам да кажа нещо на теб и на Джарвис“. И да отидат тримата сами в стаята и някак си да обясни. Ех, ако беше написала предварително всичко на пишещата машина, и да го бе дала, и те да го бяха прочели! Но не бе помислила за това, а езикът в устата й бе надебелял и онемял. Можа само да проговори с леко разтреперан глас — попита къде е булото.

— По въздуха усещам, че назрява буря — каза Беренис. — Ей тия две схванати колена винаги ми казват.

Нямаше друго було освен воалетката, която се спускаше от сватбената шапка и никой не бе официално пременен. Булката бе облечена във всекидневен костюм. Добре че Франки не си бе облякла сватбената рокля за пътуването в автобуса, както бе имала намерение отначало, но се усети овреме. Остана в ъгъла на булчинската стая, докато пианото изпълни първите тактове на сватбения марш. Всички бяха много мили с нея в Уинтър Хил, само дето й викаха Франки и се отнасяха към нея като към дете. Така не приличаше на онова, което бе очаквала и, както в ония игри на карти през юни, от начало до край имаше усещането за нещо ужасно объркано.

— Я се стегни — каза Беренис. — Замислям една голяма изненада за тебе. Ей така, седя си тук и мисля. Не искаш ли да узнаеш каква е?

Франсис не отговори дори с поглед. Сватбата бе като някакъв сън извън нейната власт или като ръководено от друг представление, в което не й се полагаше роля. Всекидневната бе претъпкана с приятели от Уинтър Хил, а булката и брат й стояха пред камината в дъното на стаята. И впечатлението от тях двамата отново заедно повече приличаше на мелодия, отколкото на образ, видян от замаяния й поглед. Гледаше ги с цялото си същество, но през цялото време си мислеше само: „Не им казах и те не знаят“. И съзнанието за това бе като някаква огромна студена тежест в стомаха. А после, докато целуваха младоженката, докато сервираха сандвичи във всекидневната, по време на суматохата и празничното оживление, тя се навърташе около двамата, но никакви думи не можаха да излязат от устата й. Няма да ме вземат, мислеше си тя и това бе мисъл, която не можеше да понесе.

Когато мистър Уилямс донесе куфарите им, тя забърза отзад със своя багаж. Останалото приличаше на някакво кошмарно представление, в което побъркано момиче от публиката се втурва на сцената, за да изиграе непредвидена роля, която никога не е била написвана или замисляна. „Вие сте моето ние“, казваше сърцето й, но високо успя само да произнесе: „Вземете ме!“. И те я молиха и убеждаваха, но тя вече бе в колата. Най-накрая се вкопчи в кормилото и баща й заедно с някой друг я откъснаха и отнесоха от колата, и дори тогава успя само да извика над опустелия прахоляк „Вземете ме! Вземете ме!“. Но я чуха само гостите, защото булката и брат й бяха заминали.

Беренис каза:

— Училището ще започне само след три седмици. Ще започнеш втората част на седми клас, ще срещнеш много добри, нови деца и ще си намериш друга сърдечна приятелка като оная Ивлин Оуен, дето беше пощуряла по нея.

С един мил тон, дето Франсис не можеше да трае.

— Хич не съм имала намерение да ходя с тях! — каза тя. — Всичко беше просто шега. Казаха, че ще ме поканят да им отида на гости, когато се установят някъде, но няма да ида. И милион да ми дават.

— Всичко това ни е известно — отвърна Беренис. — Чуй сега каква изненада съм измислила. Щом започнеш училище и се сприятелиш с някого, мисля, че те е добре да организираш вечеринка. Една чудесна бридж вечеринка, с картофена салата и от ония малки сандвичи с маслини, дето леля ти Пет бе приготвила за събирането на клуба и дето толкова много ти харесаха — кръглички, с малка кръгла дупка в средата, през която се подава маслинката. Една чудесна бридж вечеринка с вкусни сандвичи. Как ти се струва?

Бебешките залъгалки й опъваха нервите. Свитото й сърце я болеше и тя притисна върху него скръстените си ръце, като леко се залюля. Играта беше нагласена. Картите подредени. Всичко бе нагласено.

— Можем да направим тая бридж вечеринка във всекидневната. И в същото време можем да направим друга забава в задния двор. Костюмиран бал с топли кюфтета. Едната забава изискана, а другата простонародна. С награда за най-висок анонс и най-смешен костюм. Какво ще кажеш, а?

Франсис не пожела да погледне Беренис или пък да проговори.

— Можеш да поканиш завеждащия „Светски живот“ на „Вечерен вестник“ и да излезе репортаж за празненството. И това ще бъде четвъртият път, в който името ти се появява във вестника.

Така щеше да е, но подобни неща вече нямаха значение за нея. Веднъж, когато колелото й попадна под автомобил, вестникът я бе нарекъл Франки Адамс. Франки! Но сега й беше все едно.

— Не бъди така тъжна — каза Беренис. — Не е дошъл Страшният съд.

— Не плачи Франки — обади се Джон Хенри. — Ще се приберем у дома, ще опънем индианската колиба и ще изкараме екстра.

Не можеше да престане да плаче и риданията й звучаха като да я душеха.

— О, затваряй си устата!

— Виж сега. Кажи ми какво искаш и ще се опитам да го направя, ако ми е по силите — каза Беренис.

— Всичко, което искам — отвърна Франсис след малко, — всичко, което искам на тоя свят, е никоя жива душа да не ме заговаря докато съм жива.

И накрая Беренис каза:

— Добре, реви си тогава, Мирова скръб.

 

 

През останалия път до града не разговаряха. Баща й спа, закрил с носна кърпа носа и очите си, като похъркваше леко. Джон Хенри Уест лежеше в скута му и също спеше. Останалите пътници мълчаха сънено, а автобусът се поклащаше като люлка и издаваше глух, ръмжащ звук. Отвън трептеше следобедното слънце и от време на време на фона на ослепително бялото небе висваше по някой мишелов. Пресичаха червени пусти непавирани пътища, с дълбоки червени канавки от двете страни и изгнили сиви бараки, щръкнали в самотните памукови поля. Само тъмните борове внушаваха чувство за прохлада, както и ниските синкави хълмове, гледани от много мили. Франсис се взираше през прозореца с вкаменена, болезнена физиономия и четири часа не каза ни една дума. Влизаха в града, когато настъпи промяна. Небето се прихлупи и стана пурпурносиво. На фона му дърветата изглеждаха отровнозелени. Във въздуха се чувстваше някаква сгъстена тишина и после се разнесе ропота на първия гръм. Между върховете на дърветата долетя вятър, с шум като от рукнала вода — вещаеше буря.

— Нали ти казах — обади се Беренис, но нямаше предвид сватбата. — Усетих болките в ставите. След една хубава буря всички ще се чувстваме по-добре.

Дъждът не започваше и във въздуха се носеше само чувството за очакване. Вятърът бе горещ. Франсис се усмихна леко на думите на Беренис, но това бе презрителна усмивка, която наранява.

— Смяташ, че всичко е свършено — каза тя на Беренис, — но това само показва колко малко знаеш.

Мислеха си, че е свършено, но тя щеше да им покаже. Не я бяха включили във венчавката, но тя все пак щеше да тръгне по белия свят. Не знаеше къде ще отиде, но все пак тая нощ напускаше града. Щом не можеше да тръгне както бе замислила — без рискове, с брат си и булката — щеше да тръгне както и да е. Дори ако трябваше да извърши каквото и да било престъпление. За пръв път от миналата нощ си спомни за войника — но само мимоходом, тъй като мисълта й бе заета с нетърпящи отлагане планове. Имаше един влак, който минаваше през града в два часа. Щеше да вземе него. Той отиваше общо взето на север — може би до Чикаго или Ню Йорк. Ако беше до Чикаго, щеше да продължи за Холивуд, да пише сценарии или да започне работа като второстепенна актриса. При най-благоприятно стечение на обстоятелствата дори можеше да играе в комедии. Ако пък влакът беше за Ню Йорк, щеше да се преоблече като момче, да си подмени името и възрастта и да постъпи във флота. А дотогава трябваше да изчака баща й да заспи, само че още го чуваше да се движи из кухнята. Седна пред пишещата машина и написа писмо:

Скъпи татко,

Това е прощалното писмо, преди да ти пиша от другаде. Казах ти, че ще напусна града, защото това е неизбежно. Не мога повече да понасям това съществуване, защото животът ми се е превърнал в бреме. Вземам пистолета, защото човек не знае кога може да му потрябва, а парите ще ти изпратя при първа възможност. Кажи на Беренис да не се притеснява. Всичко това е ирония на съдбата и е неизбежно. Ще ти пиша по-нататък. Моля ти се, татко, не се опитвай да ме заловиш.

Искрено твоя:

Франсис Адамс

Зелено-белите пеперуди на прозрачната мрежа бяха неспокойни, а нощта отвън — неестествена. Горещият вятър бе спрял и въздухът бе така неподвижен, че изглеждаше втвърден и се съпротивляваше при движението на човек. От време на време глухо тътнеше гръмотевица. Франсис седеше неподвижна пред пишещата машина облечена в тънката рокля на капки, а притегнатия с каиш куфар бе до вратата. След малко светлината в кухнята угасна и баща й извика отдолу на стълбите:

— Лека нощ, мушморок. Лека нощ, Джон Хенри.

Франсис изчака дълго. Джон Хенри спеше напряко в долния край на кревата, все още облечен и с обувки, устата му бе отворена и рамката на очилата се бе изхлузила от едната страна. След като почака колкото можа да издържи, Франки взе куфара и много тихо, на пръсти се измъкна на стълбата. Долу беше тъмно. Тъмно в стаята на баща й, тъмно в цялата къща. Застана на вратата на бащината стая, а той хъркаше тихичко. Най-трудни бяха тия няколко минути, в които стоя там и слуша.

Останалото бе лесно. Баща й бе вдовец, държеше на навиците си и вечер провесваше панталона на стол с права облегалка, а портфейла, часовника и очилата слагаше отдясно на бюрото. Тя се движеше много тихо в тъмното и почти веднага попадна на портфейла. Много внимателно отвори чекмеджето, като спираше и се ослушваше при всяко изскърцване. Пистолетът в горещата длан й се стори тежък и студен. Направи го лесно, ако не се смята шумно биещото сърце и премеждието, което я сполетя когато се измъкваше от стаята. Спъна се в кошчето за хартия и хъркането престана. Баща й се размърда, промърмори. Тя спря да диша. После, най-накрая, след около минута, хъркането продължи отново.

Остави писмото на масата и тръгна на пръсти към задната веранда. Но имаше едно нещо, което не бе взела предвид — Джон Хенри се развика.

— Франки! — тънкият, детски гласец сякаш се разнесе из цялата къща в нощта. — Къде си?

— Тихо — прошепна тя. — Връщай се да спиш.

Беше оставила лампата запалена в стаята си и той бе застанал на вратата към стълбата и гледаше надолу към тъмната кухня.

— Какво правиш долу в тъмното?

— Тихо! — повтори тя с висок шепот. — Докато заспиш ще се върна.

Почака няколко минути, след като Джон Хенри се прибра, после стигна опипом задната врата, отключи я и излезе навън. Но макар да внимаваше много, Джон Хенри трябва да я бе чул:

— Почакай, Франки! — проплака той. — Идвам.

Детският плач бе разбудил баща й и тя разбра това преди да е стигнала ъгъла на къщата. Нощта бе облачна и тъмна, и докато тичаше, чу баща й да я вика. На ъгъла се обърна и видя как се запалва лампата в кухнята — крушката се люлееше напред-назад, като хвърляше подскачащи златисти отражения върху лозницата и задния двор. Сега ще прочете писмото, помисли си тя, ще ме подгони и ще се опита да ме залови. Но след като пробяга няколко пресечки, а куфарът я удряше през краката и на няколко пъти за малко не я спъна, тя съобрази, че баща й трябва да си сложи панталона и ризата, тъй като нямаше да я гони из улиците по долнище от пижама. Спря за миг да се огледа. Нямаше никой. При първата улична лампа остави куфара на земята и като извади портфейла от предния джоб на роклята, отвори го с треперещи ръце. Вътре имаше три долара и петнадесет цента. Щеше да се наложи да се промъкне в товарен вагон.

И съвсем изведнъж, там, на пустата през нощта улица, тя проумя, че не знае как се прави това. Лесно е да се приказва за тайно проникване в товарен вагон, но как ли всъщност го правеха скитниците и останалите хора? Беше на три преки от гарата и бавно вървеше към нея. Гарата бе затворена, Франки я обиколи и погледна на перона, дълъг и пуст под бледата светлина, с автомати за дъвка на стената и хартийки от дъвки и бонбони по земята. Релсите блещукаха сребристи и подредени, няколко товарни вагона се виждаха по страничните коловози в далечината, но не бяха прикачени към локомотив. Влакът щеше да пристигне в два часа, но дали ще може да се качи тайно в някой вагон и да замине, както бе чела, че се прави? Малко по-нататък по релсите имаше червен фенер и на фона на тая оцветена светлина Франки забеляза бавно да се приближава железничар. Не можеше да се мотае наоколо до два часа, но като си тръгна от гарата с едното рамо увиснало под тежестта на куфара, не знаеше къде да отиде.

Улиците бяха пусти и унили в неделната нощ. Зелените и червени неонови светлини от рекламите се смесваха със светлините на уличните лампи, за да образуват бледа, топла мъглица над града, но в небето нямаше звезди — беше черно. Някакъв мъж с бутната на тила шапка извади от уста цигарата си и се обърна да я погледне, като минаваше край него. Не можеше да се мотае така из града, защото баща й вече сигурно я търсеше. В алейката зад ресторантчето „При Фини“ седна върху куфара и чак тогава разбра, че пистолетът е още в лявата й ръка. Беше се шляла с гол пистолет в ръка — явно се бе побъркала. Беше казала, че ще се застреля, ако булката и брат й не я вземат със себе си. Насочи пистолета към слепоочието си и го подържа там минута-две. Ако натиснеше спусъка, щеше да бъде мъртва — а смъртта е мрак, нищо друго — само непрекъснат, ужасен мрак, който продължава и продължава, и никога не свършва, чак до края на целия свят. Когато свали пистолета, Франки си каза, че в последния миг е решила друго. Прибра пистолета в куфара.

В алейката бе тъмно и миришеше на боклукчийски кофи. В тая алея на Лон Бейкър му прерязаха гърлото в оня пролетен следобед, така че шията му зина срещу слънцето като някаква кървава, гъргореща уста. Именно тук убиха Лон Бейкър. А дали тя уби войника като му разби главата с оная кана? В тъмното я бе страх, а мисълта й бягаше. Ех, да имаше някой с нея! Само да можеше да открие Хъни Браун и да заминат двамата заедно! Но Хъни бе отишъл към Форк Фолз и нямаше да се върне по-рано от утре заран. Или пък ако можеше да намери маймуната и стопанина й, та да избягат заедно! Чу се някакво дращене и тя изтръпна от ужас. Една котка се бе покатерила върху кофа за боклук и в тъмнината личаха очертанията й на фона на светлината в края на алейката. Прошепна:

— Чарлс! — И после: — Чарлина. — Но това не бе нейната персийска котка и когато политна към кофата, котката отскочи встрани.

Не можеше да понася повече тъмната воняща алея и като отнесе куфара към светлината в края, застана близо до тротоара, но пак в сянката на една стена. Само да имаше някой да й каже какво да прави, къде да отиде, и как да стигне до там! Гледането на Стара майка бе излязло вярно — за пътуването, за заминаването и пристигането, и даже за балите памук. На връщане от Уинтър Хил автобусът бе задминал камион натоварен с бали памук. А в портфейла на баща й имаше пари, така че тя вече бе изчерпала всичко предсказано от Стара майка. Дали пък да не отиде в Шугървил и да каже, че е изразходвала цялото гледане и да пита какво да прави по-нататък?

Отвъд сянката на алейката, мрачната улица сякаш очакваше нещо — на съседния ъгъл премигваше неонова реклама за кока-кола, под уличната лампа ходеше насам-натам някаква жена, като че чакаше някого. Една кола, дълга, покрита кола, може би „Пакард“, идваше бавно по улицата и начинът, по който се придвижваше — близо до бордюра — й напомни за гангстерските коли, така че се дръпна по-близо до стената. След това по другия тротоар минаха двама души и в нея като пламък внезапно лумна едно чувство — за по-малко от миг й се стори, че брат й и годеницата са дошли да я вземат и сега са там. Но чувството угасна начаса и тя видя просто двойка непознати да върви по улицата. Имаше празнота в гърдите й, но в дъното някаква тежест натискаше надолу и причиняваше болка в стомаха, така че й се повдигаше. Повтаряше си, че трябва да тръгва и да си обира крушите, но все пак стоеше там, затворила очи, облегнала глава на топлата тухлена стена.

Когато си тръгна от алеята, беше късно след полунощ и Франки бе стигнала състоянието, при което всяка внезапно хрумнала идея изглеждаше добра. Поддаваше се на първия порив, а след това на следващия — да иде на стоп до Форк Фолз и да открие Хъни или да телеграфира на Ивлин Оуен да я чака в Атланта, или дори да се върне в къщи и да вземе Джон Хенри, така че все пак да има някой със себе си и да не се впуска сама по широкия свят. Но срещу всяка от тия идеи се надигаше възражение.

После, съвсем неочаквано, мисълта й се прехвърли от плетеницата невъзможни идеи към войника — и този път не помисли мимоходом. Мисълта бавно си проправи път, задържа се и не я напусна. Зачуди се дали не трябва да отиде до „Синята луна“ и да разбере убила ли е войника, преди да си замине от града завинаги. Веднъж хванала се за идеята, тя й се хареса и Франки се отправи към „Крайбрежна“. Ако не бе убила войника, какво щеше да му каже, като го намери? Как й хрумна следващата мисъл, не можа да разбере, но изведнъж й дойде наум, че може да му каже да се ожени за нея и после двамата да заминат. Преди да пощурее, той бе горе-долу мил. И понеже това бе нова и внезапна идея, тя също й се стори разумна. Спомни си един момент от гледането, за който бе забравила — че ще се омъжи за светлокос мъж със сини очи и обстоятелството, че войникът има светла, червена коса и сини очи й се видя като доказателство, че е на прав път.

Забърза. Миналата вечер й се струваше така далечна, че войникът бе полузаличен в паметта й. Спомни си обаче тишината в хотелската стая и после изведнъж оня припадък в предната стая, тишината, мръсните приказки зад гаража — тези отделни спомени се насложиха в мрака на съзнанието й както сноповете на прожекторите се събират върху аероплан в нощното небе, така че прозрението разцепи мисълта й като светкавица. Обзе я чувство за студена изненада — спря за миг, после продължи към „Синята луна“. Магазините бяха затворени и тъмни, витрините на заложните къщи — защитени със стоманени решетки срещу нощни крадци и единствените светлини идваха от външните дървени стълбища на сградите и зеленикавото ярко петно на „Синята луна“. Дочу каращи се гласове от по-горен етаж и стъпките на двама души, които се отдалечаваха доста по-надолу по улицата. Вече не мислеше за войника. Направеното току-що откритие го бе прогонило от ума й. Останало бе само съзнанието, че трябва да намери някого, когото и да било, за да заминат заедно. Защото сега си признаваше, че я е страх да тръгне по широкия свят сама.

Не замина от града тая нощ, защото в „Синята луна“ я залови Законът. Полицаят бе вътре, когато тя влезе, макар да не го видя преди да се настани на масата до прозореца с куфара на пода до себе си. Мюзикбоксът свиреше някакъв блудкав блус и собственикът — португалец — стоеше със затворени очи като шареше с пръсти нагоре-надолу по дървения тезгях в такт с тъжната му мелодия. Имаше само няколко души в едно ъглово сепаре и синята светлина правеше заведението да изглежда като че се намира под водата. Тя не видя Закона, преди той да застане до масата и когато погледна нагоре към него, уплашеното й сърце потрепери за миг и после замря.

— Ти си дъщерята на Роял Адамс — каза Законът и главата й потвърди с кимване. — Ще звънна в участъка да кажа, че си открита. Не мърдай от тука.

Законът отиде в дъното към телефона. Викаше Черната Мария да я откара в затвора, но на Франки й беше все едно. Очевидно бе убила войника, те са проучили следите и са я търсили из целия град. Или пък Законът бе разбрал може би за откраднатото от магазина на „Сиърз Роубък“ ножче с три инструмента. Не беше ясно за какво точно я арестуват, престъпленията от дългата пролет и лято се размесиха в една обща вина, която не бе в състояние да обхване. Като че извършените неща и сторените от нея грехове бяха отколешно дело на някой непознат. Седеше съвсем неподвижна, плътно сплела крака, със сключени в скута ръце. Законът се забави доста при телефона и като гледаше право пред себе си, тя забеляза как двама души излизат от едно сепаре и започват танц, плътно притиснати един към друг. Един войник блъсна замрежената врата и прекоси кафенето — позна го само някакъв хладнокръвен непознат, скрит в нея. Когато той се изкачи по стълбите, тя само лениво и безстрастно си помисли, че къдравите червенокоси глави като тая са направени от цимент. После мисълта й се върна към затвора, студения грах, студения царевичен хляб и зарешетените килии.

Закона се върна от телефона, седна срещу нея и каза:

— Как така дойде тука?

Закона бе едър в синята си полицейска униформа и след като веднъж бе арестувана, нямаше да е разумно да лъже и да извърта. Той имаше грубо лице с ниско и широко чело, и различни уши — едното по-голямо от другото и с очукан вид. Когато й задаваше въпрос не гледаше в очите й, а в някаква точка над главата.

— Какво правя тука ли? — повтори тя. Изведнъж бе забравила и когато отговори накрая, каза истината: — Не знам.

Гласът на Закона като че идваше от разстояние — сякаш през дълъг коридор:

— Накъде беше тръгнала?

Светът сега бе така далечен, че Франсис вече не можеше да мисли за него. Не го виждаше както по-рано — нацепен, неудържим и въртящ се с хиляди мили в час. Светът бе огромен, неподвижен и плосък. Между нея и всички останали места имаше пространство, прилично на огромен каньон, и тя не можеше да се надява да го заобиколи или пресече. Плановете за киното и флота бяха само детски мечти и тя много внимателно отговори. Назова най-малкото, най-грозното място, което й бе известно, защото не можеше да се приеме, че да избяга човек там е особено осъдително:

— Флауринг бранч.

— Баща ти съобщил в участъка, че си оставила писмо. Щяла си да бягаш. Открихме го на автогарата и той ще дойде всеки миг да те прибере.

Значи баща й бе насъскал Закона срещу нея и нямаше да я закарат в затвора. В известен смисъл съжаляваше. По-добре беше човек да е в затвор, в който може да блъска по стените, вместо в затвор, който не може да се види. Светът бе прекалено далечен и вече нямаше начин да бъде включена. Върна се страхът от лятото — старото усещане, че светът е отделен от нея. Изменилата й венчавка бе усилила тоя страх до ужас. Беше време, едва вчера, когато чувстваше, че всеки срещнат е някак си свързан с нея и помежду им веднага се установява разбирателство. Франсис наблюдаваше португалеца, който все още потропваше като по пиано върху тезгяха в такта на мелодията от мюзикбокса. Поклащаше се, докато свиреше, и пръстите му препускаха нагоре-надолу по тезгяха, така че един човек в другия му край заслони чашата си с ръка. Когато мелодията свърши, португалецът скръсти ръце на гърдите — Франсис присви очи и изостри поглед, за да му внуши да я погледне. Той бе първият човек, комуто разказа предния ден за сватбата, но когато обходиха заведението с поглед на собственик, очите му нехайно я отминаха и в тях нямаше и помен от някаква връзка. Извърна се към другите в помещението и с всички бе същото — това бяха чужди хора. В синята светлина усети особеното чувство на давещ се. Накрая се вторачи в Закона и той най-подир срещна погледа й. Гледаше я с очи, порцеланови като на кукла, и в тях личеше само отражението на собственото й безнадеждно лице.

Замрежената врата хлопна и Закона каза:

— Ето го баща ти — идва да те прибере.

 

 

Франсис никога вече нямаше да говори за венчавката. Времето се промени и дойде друг сезон. Настъпиха промени и Франсис вече бе на тринадесет години. Стоеше в кухнята с Беренис в деня преди да се преместят — последния следобед, в който Беренис щеше да е при тях. Когато се реши, че тя и баща й ще вземат заедно с леля Пет и чичо Юстас къща в едно ново предградие, Беренис даде предупреждение за напускане и каза, че в такъв случай ще се омъжи за Т. Т. Беше късен следобед в края на ноември и на изток небето имаше цвета на зимно мушкато.

Франсис се върна в кухнята, тъй като другите стаи бяха опразнени — камионът отнесе мебелите. Останаха само две легла в долните спални и нещата в кухнята — те щяха да бъдат пренесени на следващия ден. За първи път от много време Франсис пак прекара следобеда в кухнята, насаме с Беренис. Това не бе същата кухня от лятото, което сега изглеждаше така далечно. Направените с молив рисунки бяха изчезнали под пласта вар, а нацепеният под бе покрит с нов линолеум. Дори масата — бутната назад до стената, тъй като сега нямаше кой да се храни заедно с Беренис.

В кухнята, преустроена и почти модерна, нямаше нищо, което да напомня за Джон Хенри Уест. И въпреки това в някои моменти Франсис усещаше присъствието му тук — той витаеше наоколо тържествен и призрачно сив. В тия мигове настъпваше тишина — тишина, наелектризирана от неизказани думи. Такава тишина настъпваше когато споменеха или си спомнеха за Хъни, понеже сега Хъни работеше по строежи на пътища с присъда осем години. Тишината настъпи този следобед в края на ноември, докато Франсис приготвяше сандвичите — полагаше големи усилия и им придаваше изискана форма, понеже Мери Литълджон щеше да дойде в пет часа. Франсис погледна Беренис, която седеше бездейна в един стол, облекла стар, разнищен пуловер, отпуснала безволно ръце отстрани. В скута й лежеше изтъняла, проскубана лисича кожа, която Луди й бе подарил преди много години. Кожата бе омазнена, а мъничката лисича муцуна — изострена и тъжна. Огънят от зачервената печка хвърляше из помещението отблясъци и променливи сенки.

— Луда съм по Микеланджело — каза Франсис.

Мери щеше да дойде в пет часа да обядва, да спи у тях и да дойде с камиона до новата къща на другия ден. Тя събираше картини от големи художници и ги лепеше в албум. Четяха заедно поети като Тенисън^[2]. Мери щеше да стане велика художничка, а Франсис — велика поетеса или пък най-изтъкнатата специалистка по радари. Мистър Литълджон по-рано бе работил в една тракторостроителна фирма и преди войната семейството живяло в чужбина. Когато Франсис станеше на шестнадесет, а Мери на осемнадесет години, двете щяха да направят околосветско пътешествие.

Франсис сложи сандвичите в една чиния заедно с осем шоколада и малко солени ядки — това щеше да е за среднощното пиршество, в леглото.

— Казах ти, че двете ще обиколим света.

— Мери Литълджон — рече Беренис с особен тон. — Мери Литълджон.

Беренис не можеше да оцени Микеланджело или поезията, да не говорим за Мери Литълджон. Отначало се бяха счепкали на тая тема. Беренис каза за Мери, че е тромава и бледа като платно, а Франсис я защити яростно. Мери имаше дълги плитки, върху които още малко и щеше да сяда — плитки с размесено в тях царевично жълто и кестеняво, вързани накрая с ластичета или понякога с панделки. Имаше кафяви очи с жълти мигли, а тръпчинестите й ръце завършваха при ноктите с малки розови кожички, тъй като Мери ги гризеше. Семейство Литълджон бяха католици и дори по този въпрос Беренис изведнъж прояви тесногръдие като заяви, че католиците били идолопоклонници и искали папата да управлява света. Но за Франсис това бе последната капка на непознатото, това бе притаеният страх, който довършваше сградата на нейната обич.

— Няма смисъл да говорим за това лице. Ти никога няма да можеш да я разбереш. Просто не ти е по силите. — Беше казала това веднъж по-рано на Беренис и от попарената неподвижност на погледа й бе разбрала, че я е заболяло от думите й. И сега ги повтори ядосана от особения тон, с който произнесе името. Но съжали веднага, щом го каза. — Както и да е, смятам за най-голямата чест, която ми е оказвана в живота, че Мери ме избра да бъда единствената й най-близка нейна приятелка. Мене! Между всички други!

— Казала ли съм ти някога нещо против нея? — попита Беренис. — Всичко, което съм казала е, че ме хващат нервите като я гледам как само седи и си смуче тия свински опашки.

— Плитки!

Над двора прелетя ято якокрили, източени като стрели диви гъски и Франсис отиде до прозореца. Тази сутрин имаше скреж, който посребри кафявата трева, покривите на съседските къщи и дори оределите листа на поръждавялата лозница. Когато се обърна, в кухнята бе отново оная тишина. Беренис седеше изгърбена с лакът на коляното, подпряла чело с ръка и загледана с единственото си око в кофата за въглища.

 

 

Промените настъпиха почти по едно и също време, в средата на октомври. Франсис бе срещнала Мери на една томбола две седмици по-рано. Беше времето на безбройните бели и жълти пеперуди, танцуващи сред последните есенни цветя. Времето и на панаира. Най-напред стана с Хъни. Откачил една вечер от цигара с марихуана, побъркал се от онова, дето му викат „пушек“ или „сняг“ и се вмъкнал в дрогерията на белия търговец, който му ги продавал, обезумял за още. Прибраха го в затвора в очакване на делото, а Беренис тичаше насам-натам да събира пари, да говори с адвоката и да се опитва да получи разрешение за свиждане. Дойде си на третия ден, съсипана, със зачервено, трескаво блестящо око. Каза, че има главоболие и Джон Хенри Уест положи глава на масата и заяви, че също има главоболие. Само че никой не му обърна внимание, понеже мислех, че подражава на Беренис.

— Бягай оттука — каза тя, — че нямам нерви да се разправям с тебе. — Това бяха последните думи, казани му в кухнята и по-късно Беренис си ги спомняше като божие наказание. Джон Хенри заболя от менингит и след десет дни умря. Преди да свърши всичко, Франсис нито за секунда не допусна сериозно, че той може да умре. Беше сезонът на най-хубавото време, на маргаритките и пеперудите. Въздухът захладня и ден след ден небето ставаше все по-ясно синьо-зелено и се пълнеше със светлина с цвета на неспокойно море.

На Франсис не й позволиха да види Джон Хенри нито веднъж, но Беренис всеки ден помагаше на специализираната сестра. Идваше си на смрачаване и нещата, които разправяше с дрезгавия си глас като че правеха Джон Хенри да изглежда неистински.

— Не разбирам защо трябва така да страда — казваше Беренис и Франсис не можеше да свърже думата страда с Джон Хенри. Дума, която я караше да потръпва като от непонятна мрачна пустота в сърцето.

Беше времето на панаира, един голям транспарант висеше над главната улица и в течение на шест дни и нощи панаирът шумя на обичайното си място. Франсис ходи два пъти, и двата пъти с Мери, возиха се почти на всичко, но не влязоха в Павилиона на чудовищата, защото мисис Литълджон каза, че е извратеност да се гледат изроди. Франсис купи на Джон Хенри бастунче и му изпрати килимчето, което спечели на лотария, но Беренис каза, че той сега е извън тия неща и думите й прозвучаха зловещо и нереално.

Докато ясните дни следваха един подир друг, приказките на Беренис ставаха така ужасни, че Франсис ги слушаше схваната от магията на страха, но някаква част от нея не можеше да повярва. Джон Хенри пищял три дни и очите му били извъртени към ъгълчетата, неподвижни и слепи. Накрая лежал с неестествено отметната назад глава и нямал сили да вика. Умря вторника, след като си замина панаира — в една прекрасна утрин с най-ясното небе и най-много пеперуди.

Междувременно Беренис бе наела адвокат и бе посетила Хъни в затвора.

— Не знам за какво ме наказва Бог — все повтаряше тя. — Хъни в такова положение, а сега и Джон Хенри.

Една част от Франсис не вярваше дори тогава. Но в деня, когато го закараха в семейното гробище на Оупълайка, същото, в което бяха погребали чичо Чарлс, тя видя ковчега и тогава разбра. Яви й се един-два пъти в нощните кошмари, като детски манекен, измъкнал се от витрината на някой универсален магазин — восъчните крака се движеха само в ставите, восъчното лице едва-едва боядисано и съсухрено я приближаваше, докато ужасът я изтръгваше от съня. Но сънищата я споходиха само един-два пъти, а дните бяха изпълнени с радари, училище и Мери Литълджон. Спомняше си за Джон Хенри такъв, какъвто бе и вече рядко усещаше присъствието му — витаещ, тържествен и призрачно сив. Само от време на време, по здрач или когато наставаше оная тишина.

— Ходих да купя някои неща за училище, а татко получил писмо от Джарвис. Той е в Люксембург — каза Франсис. — Люксембург. Нали звучи чудесно?

Беренис се раздвижи:

— Ами, миличко, нищо не ми говори. Но е хубаво име.

— В новата къща има сутерен. И помещение за пране. — След малко добави: — Много е вероятно да минем през Люксембург, когато правим околосветското пътешествие.

Франсис се обърна отново към прозореца. Беше почти пет часа и цветът на мушкатото бледнееше в небето. Последните слаби багри по хоризонта бяха разкъсани и студени. Тъмнината, когато настъпеше, щеше да завладее всичко бързо, както става през зимата.

— Просто съм луда по… — Но изречението остана недовършено, защото тишината бе разкъсана от внезапен пристъп на щастие — Франсис чу песента на звънеца.