Карсън Маккълърс
Сватбарката (3)

2

Рано тази вечер Ф. Джасмин мина край затвора — отиваше към Шугървил да й гледат и макар затворът да не беше по път, искаше й се да го зърне още веднъж преди да напусне града завинаги. Мисълта за него я бе плашила и преследвала през пролетта и лятото. Беше стара тухлена постройка на три етажа, оградена от висока стена с телена мрежа отгоре. Вътре имаше крадци, разбойници и убийци. Престъпниците бяха затворени в каменни килии с железни пръти пред прозорците и не можеха никога да се измъкнат, колкото и да блъскат по каменните стени или да се мъчат да изтръгнат железните пръти. Носеха раирани затворнически дрехи и ядяха студен грах със сварени в него хлебарки и студен царевичен хляб.

Ф. Джасмин познаваше няколко души, които бяха лежали в затвора — всичките цветнокожи. Едно момче на име Кейп и един приятел на Беренис, който беше обвинен от бялата жена, при която работеше, че е откраднал пуловер и чифт обувки. Когато човек го арестуват, Черната Мария пристига с вой у тях, тълпа полицаи нахлува през вратата и го замъква в затвора. След като открадна сгъваемия нож с три инструмента от магазина на „Сиърз Роубък“, затворът започна да привлича предишната Франки. Понякога в късните пролетни следобеди тя идваше на улицата срещу затвора — мястото бе известно като „Алея на затворническата жена“ — и дълго гледаше. Често по някой престъпник висеше на решетката. Струваше й се, че погледите им, също като проницателните погледи на чудовищата от панаира, търсят очите й като че искат да кажат: „Ние те познаваме“. Понякога в съботните следобеди, от голямата килия известна под названието „бикарника“, се носеха диви викове, песни и крясъци. Тази вечер обаче затворът бе притихнал — на осветения прозорец на една килия се виждаше престъпник или по-точно очертанията на главата му и юмруците, стиснали железните пръти.

— За какво са те затворили? — извика Джон Хенри. Стоеше на известно разстояние от Ф. Джасмин и бе облечен в жълтата рокля — тя му бе дала всичките си дрехи. Не искаше да го взема със себе си, но той дълго се моли и накрая така или иначе тръгна подире й. След като престъпникът не отговори, той отново извика с тънък, висок глас:

— Ще те обесят ли?

— Млък! — каза Ф. Джасмин. Тази вечер затворът не я плашеше, защото утре по това време щеше да бъде далеч от тук. Хвърли му последен поглед и продължи: — Много ли ще ти е хубаво, ако ти си вътре и някой ти извика подобно нещо?

Когато стигна Шугървил, минаваше осем. Теменужената вечер миришеше на прах. Вратите на претъпканите къщи от двете страни на улицата бяха отворени, от някои гостни се прецеждаше трептяща светлина на газова лампа, която очертаваше леглата в предната стая и украсената полица над камината. Донасяха се неясни гласове, а някъде отдалече се чуваше джаз, изпълняван на пиано и тромпет. По алеите играеха деца и оставяха подобни на мидени черупки отпечатъци от стъпки в прахта. Хората се бяха издокарали като за събота вечер, а на един ъгъл мина край група закачливи цветнокожи момчета и момичета в ослепителни вечерни рокли. Във въздуха се носеше нещо празнично, което й припомни, че и тя би могла да отиде тази вечер на среща в „Синята луна“. Заприказва разни хора по улицата и отново почувства оная необяснима връзка между собствените си очи и очите на другите. Аромат на повет, примесен с горчивия дъх на прах и миризмите на готвено и клозет, се носеше из вечерния въздух. Домът, в който живееше Беренис, бе на ъгъла на улица „Чайнабери“ — двустайна къщурка с малък преден двор, ограден с разни парчетии и запушалки от бутилки. Върху пейка на предната веранда имаше саксии със свежа, тъмна на цвят папрат. Вратата бе леко открехната и Ф. Джасмин видя златистосивкавия трептящ пламък на лампата вътре.

— Ти стой тука — каза тя на Джон Хенри.

Зад вратата се чуваше силен дрезгав глас и когато Ф. Джасмин почука, той замлъкна за миг и после попита:

— Кой е? Кой?

— Аз — отвърна тя, защото ако кажеше истинското си име, Стара майка нямаше да я познае. — Франки.

В стаята бе задушно, макар дървените капаци на прозорците да бяха отворени — носеше се миризма на болест и риба. Претъпканата всекидневна бе спретната. До стената вдясно имаше легло, а в противоположния край на стаята стояха шевна машина и орган с педали. Над камината висеше снимка на Луди Фриймън, поличката бе украсена с шарени календари, панаирджийски награди и сувенири. Стара майка лежеше в леглото край вратата, така че денем да гледа папратта на верандата и улицата през предния прозорец. Беше цветнокожа старица, съсухрена и с кости като дръжки на метла — отляво кожата на лицето и врата имаше цвят на сланина, така че тези части бяха почти бели, а останалото — бакъреночервено. Предишната Франки смяташе, че Стара майка постепенно се превръща в бял човек, но Беренис й бе казала, че това е кожно заболяване, което понякога сполетява цветнокожите. Стара майка бе прала фино бельо и дантелени завеси, докато бедата схвана гърба й и я прикова към легло. Но не загуби нищо от способностите си — напротив, изведнъж придоби дарбата да гледа в бъдещето. Предишната Франки винаги бе смятала, че в нея има нещо тайнствено и когато бе малка, Стара майка винаги бе свързана в представите й с трите привидения, които обитаваха бараката. И дори сега, макар вече да не беше дете, усещаше нещо свръхестествено у Стара майка. Легнала бе върху три пухени възглавници, чиито калъфки бяха обточени с дантелени ивици, а слабите й крака бяха завити със съшит от цветни парцали юрган. Масата бе придърпана близо до леглото, така че да може да стига нещата върху нея — съновник, бяла чинийка, шише с вода, библия и разни други. Стара майка си говореше сама преди Ф. Джасмин да влезе, понеже имаше навика постоянно да си обяснява коя е, какво прави и какво смята да прави, както си лежи в леглото. Имаше три огледала по стените, те отразяваха вълнообразната светлина на лампата, хвърляща в стаята златистосиви отблясъци, които правеха гигантски сенки. Фитилът имаше нужда от подрязване. В задната стая ходеше някой.

— Дойдох да ми гледаш — каза Ф. Джасмин.

Макар Стара майка да си говореше сама, тя можеше да бъде твърде немногословна в други случаи. Погледа Ф. Джасмин няколко секунди, преди да отговори:

— Добре. Дай тука оная табуретка, дето е пред органа.

Ф. Джасмин донесе табуретката до леглото и като се наведе, протегна длан. Стара майка не я пое. Разгледа лицето на Ф. Джасмин, после изплю малко емфие в цукалото, което измъкна изпод леглото и най-накрая си сложи очилата. Мълча толкова дълго, че на Ф. Джасмин й се стори, че се опитва да й чете мислите, което я накара да се чувства неловко. Стъпките в съседната стая секнаха и в цялата къща не се чуваше ни звук.

— Насочи мисълта си назад и си спомни — каза тя най-подир. — Разкажи ми последния си сън.

Ф. Джасмин опита да насочи мисълта си назад, но тя не сънуваше често. Накрая си спомни един сън от лятото:

— Сънувах една врата — започна тя. — Просто я гледах и тя започна бавно да се отваря. Почувствах се чоглаво и се събудих.

— Имаше ли някаква ръка в съня?

Ф. Джасмин се замисли.

— Май че не.

— Имаше ли хлебарка върху тая врата?

— Мисля, че нямаше.

— Това означава — Стара майка бавно затвори и отвори очи, — че в живота ти ще настъпи промяна.

След това пое ръката на Ф. Джасмин и доста дълго я изучава.

— Тук виждам, че ще се омъжиш за момче със сини очи и светла коса. Ще доживееш седемдесет, но трябва да внимаваш с водата. Виждам тука канавка в червена пръст и бала памук.

Ф. Джасмин помисли, че това са безсмислици — чиста загуба на пари и време.

— Какво означава това?

Съвсем неочаквано старицата изправи глава и жилите по врата й се надуха, когато кресна:

— Сатана!

Гледаше в стената между дневната и кухнята и Ф. Джасмин също се извърна да погледне.

— Кажи — отвърна глас от съседната стая. Май беше Хъни.

— Колко пъти съм ти казала да не си слагаш крачищата върху масата!

— Добре — отвърна Хъни. Беше кротък като овчица и Ф. Джасмин го чу да си сваля краката на пода.

— Носът ти ще пробие тая книга, Хъни Браун. Остави я и си довърши вечерята.

Ф. Джасмин потръпна. Нима Стара майка бе видяла през стената, че Хъни чете с крака върху масата? Нима тия очи можеха да проникват през здрава дъсчена стена? Май трябваше внимателно да се вслуша във всяка нейна дума.

— Виждам тука пари. Пари. Виждам също и венчавка.

Протегнатата ръка на Ф. Джасмин леко потрепери.

— За това! — извика тя. — Разправи ми за това!

— За венчавката или за парите?

— За венчавката.

Светлината от лампата хвърляше огромните им сенки върху голите дъски на стената.

— Ще се венчава много близък. Виждам също така и пътуване.

— Пътуване? — попита тя. — Какво пътуване? Дълго?

Ръцете на Стара майка бяха изпъстрени с бледожълти петънца, а дланите приличаха на разтопени розови свещички за торта.

— Късо пътуване — каза тя.

— Добре, но… — започна Ф. Джасмин.

— Виждам отиване и завръщане. Отпътуване и пристигане.

Нямаше нищо впечатляващо, тъй като Беренис положително й бе казала за пътуването до Уинтър Хил и за венчавката. Но щом можеше да вижда през стена…

— Сигурна ли си?

— Ами, виж какво… — Този път дрезгавият глас не бе така уверен. — Виждам заминаване и пристигане, но може да не бъде сега. Не мога да гарантирам. Защото в същото време виждам пътища, влакове и пари.

— О! — каза Ф. Джасмин.

Чуха се стъпки и на вратата между кухнята и дневната застана Хъни Кемдън Браун. Тази вечер си бе сложил жълта риза и вратовръзка панделка — той се грижеше за външния си вид. Черните му очи бяха тъжни, а издълженото лице безизразно като камък. Ф. Джасмин знаеше какво казва за Хъни Браун Стара майка. Казваше, че е момче, което бог не е довършил. Създателят бе отдръпнал твърде рано ръцете си от него. Бог не го бе довършил, така че той трябваше да се щура насам-натам и да прави разни неща, за да се довърши сам. Когато за първи път чу това, предишната Франки не разбра скрития смисъл. Подобна забележка извика в представите й някакво немислимо половин момче — една ръка, един крак, половин лице, някакъв половин човек, който подскача около ъглите в града под унилото лятно слънце. По-късно обаче разбра това-онова. Хъни свиреше на тромпет и бе първенец на негърската гимназия. Изписа си френска книга от Атланта и научи малко френски. В същото време можеше внезапно да се втурне из Шугървил като изоглавен, да се скита няколко дни, докато го доведат приятелите му. По-скоро мъртъв, отколкото жив. Устните му бяха в състояние да се движат с лекотата на пеперуди и можеше да приказва по-добре от всеки друг, но понякога отвръщаше с негърско бръщолевене, което не разбираха дори близките му. Създателят, казваше Стара майка, бе отдръпнал твърде прибързано ръцете си от него, така че Хъни бе останал недоволен завинаги. Сега се бе изправил опрян на рамката, костелив и отпуснат и макар по лицето му да бе избила пот, някак си изглеждаше като че зъзне.

— Имаш ли нужда от нещо, че излизам? — попита той.

Имаше нещо у него тази вечер, което порази Ф. Джасмин — когато погледна в тъжните му неподвижни очи, сякаш почувства, че трябва да му каже нещо. Под светлината на лампата кожата му имаше цвета на глициния, а устните му бяха сини и неподвижни.

— Каза ли ти Беренис за венчавката? — попита Ф. Джасмин. За първи път почувства, че не за сватбата трябва да говори сега.

— Ъхъ — отвърна той.

— Нищо не ми трябва в момента. Всеки миг ще дойде Т. Т., за да ме види и се срещне с Беренис. Накъде си тръгнал?

— Отивам във Форк Фолз.

— Добре де, господин Сега-ми-хрумна, кога стигнахте до това решение?

Хъни стоеше подпрян на масата, упорит и мълчалив.

— Не можеш ли да се държиш като другите хора? — попита Стара майка.

— Ще остана там за неделята и ще се върна в понеделник сутрин.

Чувството, че трябва да каже нещо на Хъни Браун все още не даваше мира на Ф. Джасмин. Обърна се към Стара майка:

— Казваше ми нещо за венчавката?

— Да. — Не гледаше дланта на Ф. Джасмин, а муселинената рокля, копринените чорапи и новите сребърни чехли. — Казах ти, че ще се омъжиш за светлокосо момче със сини очи. По-нататък.

— Нямам предвид това. Мисля за другата венчавка. Също за пътуването и там каквото си видяла за влакове и пътища.

— Да, да — каза Стара майка, но Ф. Джасмин имаше чувството, че вече не й е до нея, макар отново да погледна дланта й. — Виждам пред тебе едно пътуване със заминаване и пристигане, а по-късно пари, пътища и влакове. Щастливото ти число е шест, макар че ти върви и на тринадесет.

Ф. Джасмин искаше да възрази и да спори, но възможно ли е да се спори с гледачка? Най-малкото искаше по-добре да уточни бъдещето, защото пътуване със завръщане някак не се връзваше с пътищата и влаковете.

Но тъкмо когато се канеше да попита, по предната веранда се чуха стъпки, на вратата се почука и в дневната влезе Т. Т. Беше много благовъзпитан — изтри си краката и донесе на Стара майка картонена кутия сладолед. Беренис бе казала, че никаква тръпка не й идва от него и той действително не беше хубавец — коремът му стърчеше като пъпеш под жилетката, а по врата му имаше дипли тлъстина. С него влезе атмосферата на шумна компания, поради която тая двустайна къщурка винаги бе за Франки обект на завист и любов. На предишната Франки винаги й се бе струвало, когато идваше да търси Беренис, че в стаята сигурно ще има много хора — семейството, най-различни братовчеди, приятели. Зиме седяха пред камината, край неспокойния, треперещ пламък и разговаряха с преплитащи се гласове. В ясните, есенни вечери те първи се снабдяваха със захарна тръстика, Беренис разцепваше коленцата на превъзходните, пурпурни пръчки и после хвърляха сдъвканите, изсмукани парчета, белязани с отпечатъци от зъбите им върху проснат на пода вестник. Светлината от лампата сякаш придаваше на стаята някакъв по-особен вид и специална миризма.

И сега с идването на Т. Т. отново се появи някогашното чувство за шумна компания и движение. Гледането очевидно бе приключило и Ф. Джасмин остави в бялата порцеланова чинийка на масата едно десетаче — въпреки че нямаше точно определена цена, любопитните да узнаят бъдещето си обикновено плащаха колкото смятат, че е нужно.

— Ей богу, не знам друг да расте като тебе, Франки — забеляза Стара майка. — Трябва да си вържеш една тухла на главата. — Ф. Джасмин опита да се смали, коленете й леко се подгънаха и раменете се превиха. — Много ти е хубава роклята. И тия чехли! И копринени чорапи! Изглеждаш като истинско голямо момиче!

 

 

Ф. Джасмин и Хъни излязоха заедно, а чувството, че има да му каже нещо все още я мъчеше. Джон Хенри, който чакаше на тревата, се втурна срещу им, но Хъни не го вдигна, за да го завърти около себе си, както правеше друг път. Някаква студена тъга бе завладяла Хъни тази вечер. Лунната светлина белееше.

— Какво ще правиш във Форк Фолз?

— Просто така.

— Вярваш ли на това гледане? — След като Хъни не отговори, тя продължи: — Помниш ли като ти викна да си махнеш краката от масата? Шашна ме. Откъде знаеше, че краката ти са на масата?

— От огледалото — каза Хъни. — До вратата има огледало, така че да вижда какво става в кухнята.

— О — рече тя, — никога не съм вярвала на гледане.

Джон Хенри държеше Хъни за ръка и гледаше нагоре в лицето му.

— Какво значи конска сила?

Ф. Джасмин усети как венчавката й дава сили — чувстваше, че в тая последна вечер трябва да дава нареждания и съвети. Имаше нещо, което трябваше да каже на Хъни, предупреждение или някакъв мъдър съвет. И докато мислеше какво да бъде, в главата й се роди идея. Беше така нова, така неочаквана, че тя спря и остана напълно неподвижна.

— Знам какво трябва да правиш. Трябва да заминеш за Куба или Мексико.

Хъни бе продължил няколко крачки, но когато тя заговори, той спря. Джон Хенри бе по средата между двамата и докато гледаше ту единия, ту другия, лицето му имаше тайнствено изражение под лунната светлина.

— Ами, разбира се. Казвам ти го съвсем сериозно. Нямаш никаква полза да се мотаеш от тука до Форк Фолз и обратно. Виждала съм купища снимки на кубинци и мексиканци. Живот си живеят. — Спря за миг. — Имам предвид следното — никога няма да бъдеш щастлив в тоя град. Мисля, че трябва да заминеш за Куба. Кожата ти е така светла и дори изразът ти е малко нещо кубински. Можеш да отидеш там и да станеш кубинец. Можеш да им научиш езика и никой кубинец няма да може да разбере, че си негър. Разбираш ли какво искам да кажа?

Хъни стоеше неподвижен като някаква черна статуя и мълчеше.

— Какво? — попита Джон Хенри отново. — Какво представляват тия конски сили?

Хъни рязко се обърна и продължи през тревата:

— Фантазии.

— Не, не са фантазии! — Доволна, че Хъни е използвал думата „фантазии“ за казаното от нея, тя тихичко каза първо на себе си, преди да продължи: — Няма абсолютно нищо фантастично. Слушай какво ти казвам. Това е най-доброто, което можеш да сториш.

Но Хъни само се засмя и свърна в първата пресечка.

— Всичко хубаво.

 

 

Улиците в центъра на града напомняха на Ф. Джасмин за карнавал. Усещаше се същата атмосфера на празнично безгрижие и също като сутринта, тя се чувстваше част от всичко — една весела участничка. На един ъгъл на главната улица някакъв мъж продаваше мишки с пружина, а безрък просяк с тенекиена паничка в скута седеше подвил крака на тротоара и гледаше. Никога по-рано не бе виждала „Крайбрежна“ вечер, защото вечер трябваше да играе в квартала близо до къщи. Складовете отвъд улицата бяха тъмни, но четвъртитата фабрика в другия край светеше с многото си прозорци, чуваше се слабо бръмчене и се носеше лека миризма от бояджийските вани. Повечето магазини бяха отворени и неоновите надписи образуваха многоцветна смесица, която правеше улицата да изглежда някак си водниста. По ъглите стояха войници, а други войници се разхождаха с големи момичета, които вече ходеха на срещи. Звуците бяха неясните звуци на късното лято — стъпки, смях и през бъркотията от шумове се чуваше глас, провикнал се от горен етаж към лятната улица. Сградите миришеха на напечени от слънце тухли, а през подметките на новите й обувки се чувстваше топлината на тротоара.

Ф. Джасмин спря на ъгъла срещу „Синята луна“. Стори й се, че е минало време от сутринта, когато се бе запознала с войника — дългият следобед в кухнята се бе намърдал по средата и войникът някак си бе избледнял. Следобед срещата бе изглеждала така далечна. И сега, след като бе почти девет, тя се поколеба. Завладяло я бе някакво необяснимо чувство, че е станала грешка.

— Къде отиваме? — попита Джон Хенри. — Мисля, че е крайно време да се прибираме.

Гласът му я стресна — почти го беше забравила. Застанал бе с прилепени колене, големи очи и измърлян в муселинената дреха.

— Имам работа в града. Ти се прибирай. — Погледна я и извади от устата дъвката, която дъвчеше. Опита се да я залепи зад ухото, но то бе хлъзгаво от пот, така че накрая лапна дъвката отново. — Знаеш пътя за къщи точно толкова добре, колкото и аз. Така че прави каквото ти казвам. — За нейно учудване Джон Хенри я послуша, но докато го гледаше как се отдалечава по многолюдната улица, в гърдите й се настани някаква пустота на съжаление — видът му в муселинената дреха бе така бебешки и умиляващ.

Разликата между улицата и „Синята луна“ бе като да влезеш от широкото поле в землянка. Синкави светлини, движещи се лица, шум. Барът и масите бяха натъпкани с войници, мъже и светлолики госпожици. Войникът, комуто бе обещала среща играеше на ротативка в отсрещния ъгъл — пъхаше в нея монета след монета, но не печелеше нищо.

— О, ти ли си — каза, когато я забеляза да стои до него. За миг очите му имаха пустия израз на човек, който се напряга да се сети, но само за миг. — Уплаших се да не си ми вързала тенекия. — След като пусна в ротативката последната монета, той я прасна с юмрук. — Хайде да си намерим място.

Седнаха на една маса между бара и ротативката и макар според часовника да не бе минало много време, на Ф. Джасмин й се стори цяла вечност. Не че войникът не се държеше мило с нея. Беше любезен, но приказките на двамата някак не се връзваха и под тях имаше нещо объркващо, което тя не можеше да разгадае и определи. Войникът се бе измил, подпухналото му лице, ушите и ръцете бяха чисти, червената коса потъмняла от водата и разресана. Каза, че следобеда спал. Беше весел и приказките му бяха дръзки, но макар да харесваше весели хора и дръзки приказки, неизвестно защо не можеше да измисли някакви отговори. Пак й се стори, че войникът говори някакви двусмислици, които не можеше да разбере, макар да се стараеше с всичка сила. При това не самите думи, а интонацията бе онова, което не разбираше.

Войникът донесе на масата пиене за двамата. След първата глътка подозря, че е концентрат и макар вече да не бе дете, това я порази. Беше грешно и противозаконно за човек под осемнадесет години да пие истински алкохол и тя отстрани чашата. Войникът бе мил и весел, но след като обърна още две, тя се попита дали не е пиян. За да върви разговорът, тя каза, че брат й е плувал в Аляска, но това май не му направи кой знае какво впечатление. Нито пък каза нещо за войната, за чужди държави, за света. Тя не успяваше да намери подходящи отговори на закачките му, макар да се стараеше. Като ученичка от някакъв кошмар, която трябваше да свири втора партия в дует, който не знае, Ф. Джасмин правеше всичко, което й бе по силите, за да влезе в крак и да поддържа разговора. Но скоро се предаде и се заусмихва, докато й се вдърви устата. Сините светлини в претъпканото помещение, димът и шумното движение я объркваха допълнително.

— Ти си много особено момиче — каза войникът накрая.

— Петън — отвърна тя. — Басирам се, че ще спечели войната за две седмици.

Сега войникът мълчеше и на лицето му се бе появило нещо грубо. Очите му я гледаха със същия особен израз, който бе забелязала днес по обед — израз, какъвто не бе виждала у никого по-рано, и който не можеше да определи. След малко каза със смекчен и неясен глас:

— Как каза, че ти е името, хубавице?

Ф. Джасмин не знаеше дали й хареса начина, по който я нарече, или не и си каза името с благовъзпитан тон.

— Добре, Джасмин, какво ще кажеш да се качим горе? — Интонацията му бе въпросителна, но след като тя не отвърна веднага, войникът стана от масата. — Имам стая.

— Мислех, че ще ходим в „Час за развлечение“, Или пък на танци, или нещо такова.

— Няма за къде да бързаме — отвърна той. — Преди единадесет оркестърът дори не си е настроил инструментите.

Ф. Джасмин не искаше да отива горе, но не знаеше как да откаже. Все едно че беше в някоя кабинка на панаира или пък се бе качила на въртележка — влезеш ли веднъж, не можеш да си тръгнеш преди да свърши представлението или да спре въртележката. Същото бе и с тоя войник, и с тая среща. Не можеше да си тръгне, преди да свърши. Войникът чакаше в началото на стълбите и неспособна да откаже, тя го последва. Изкачиха два етажа и минаха през тесен коридор, който миришеше на урина и линолеум. Но с всяка следваща стъпка Ф. Джасмин все по-силно усещаше, че нещо не е както трябва.

— Това наистина е особен хотел — каза тя.

Тишината в хотелската стая я уплаши и я накара да бъде нащрек — тишината, която забеляза веднага, щом се затвори вратата. В светлината на голата електрическа крушка, която висеше от тавана, стаята изглеждаше неуютна и много грозна. В олющеното желязно легло бе спано, а по средата на пода лежеше отворен куфар с разбъркани войнишки дрехи. На светлото дъбово бюро имаше стъклена кана с вода и преполовен пакет канелени сладки, покрити със синкавобяла глазура и тлъсти мухи. Отвореният прозорец беше без мрежа и тънките муселинени завеси бяха вързани на възел в горния си край, за да влиза въздух. В ъгъла имаше умивалник и като събра шепи, войникът плисна студена вода в лицето си — сапунът бе калъп най-обикновен сапун, вече ползван, а надписът над мивката гласеше „Само за миене!“. Макар да звучаха стъпките на войника и водата да шуртеше, чувството за тишина някак си оставаше.

Ф. Джасмин отиде до прозореца, който гледаше към тясна алейка и някаква тухлена стена. Разнебитената пожарна стълба стигаше до земята, а от двата долни етажа струеше светлина. Отвън се носеха звуците на августовска вечер — гласове и радио — в стаята също имаше шум. Как тогава можеше да се обясни тая тишина? Войникът седна на леглото и сега го виждаше като напълно отделна личност, а не като част от шумните, волни тълпи, които от известно време бродеха из улиците на града и после тръгваха заедно по света. В смълчаната стая той й се видя откъснат и грозен. Вече не можеше да си го представи в Бирма, Африка или Исландия, че дори и в Арканзас. Виждаше го само така, седнал в стаята. Светлосините му очи, близко разположени, я гледаха с оня особен израз. С една замъглена нежност, сякаш бяха измити с мляко.

Тишината в стаята бе като оная кухненска тишина в някой сънлив следобед, когато тиктакането на часовника спираше и в нея се прокрадваше някакво неспокойство, докато разбере какво не е наред. Един-два пъти по-рано бе усещала такава тишина — единия път в магазина на „Сиърз Роубък“ преди да стане крадла и другия — през ония априлски следобед в гаража на Макийн. Това бе предупреждаващата тишина, която предхожда неизвестна беда — тишина породена не от липса на звуци, а от очакване, от напрежение. Войникът не отделяше от нея тия странни очи и тя се уплаши.

— Хайде, Джасмин — каза той с неестествен глас, задавен и тих, като протегната към нея ръка с длан нагоре. — Да свършваме с това разтакаване.

Следващият миг сякаш я отнесе в панаирджийската лудница или в истинската, в Милиджвил. Ф. Джасмин вече бе тръгнала към вратата, понеже не можеше да търпи повече тишината, но като минаваше край войника той я хвана за полата и я дръпна до себе си на леглото обезумяла от страх. Почувства ръцете му около себе си и помириса потта по ризата. Не бе груб, но това бе по-умопомрачаващо, отколкото ако беше. Парализира се мигновено. Не можеше да го отблъсне, но захапа с всички сили нещо, което трябва да бе езикът на побъркания войник, така че той изпищя и тя бе свободна. След това той я приближаваше с изпълнено от изненада и болка лице, а нейната ръка се протегна към стъклената кана и му я стовари на главата. Той се олюля за миг, после краката му бавно започнаха да се подкосяват и плавно се отпусна на пода в цял ръст. Звукът бе кух като от удар на чук по кокосов орех и с него тишината най-подир бе нарушена. Лежеше там неподвижен, с изненадан израз върху луничавото си лице, което сега бе побледняло, а на устните му се появи кървава пяна. Главата му обаче не бе счупена, нито дори пукната и тя не знаеше дали е мъртъв, или не.

Тишината свърши и стана като ония пъти в кухнята, когато след първите мигове на притеснение тя проумяваше причината за него и чуваше, че цъкането на часовника е престанало — само че сега нямаше часовник, който да разклати и да подържи до ухото си преди да го навие и да почувства облекчение. В съзнанието й преминаха и се преплетоха спомени за „обикновения припадък“ в предната стая, за каруцарски изрази и за гадния Барни, но тя не позволи на тия отделни отблясъци да се съединят и думата, която повтори бе „побъркан“. По стените имаше разплискана от каната вода и войникът имаше съсипан вид в разхвърляната стая. Ф. Джасмин си каза: „Измитай се!“. И след като отначало се насочи към вратата, тя се извърна, излезе на пожарната стълба и бързо стигна алеята.

Тичаше като че е избягала от лудницата в Милиджвил, не се оглеждаше ни наляво, ни надясно и когато стигна ъгъла на пресечката, в която живееше, бе щастлива да види Джон Хенри Уест. Той гледаше за прилепи около уличните лампи и познатата му фигура я успокои малко.

— Чичо Роял те викаше — каза той. — От какво си се разтреперила такава, Франки?

— Току-що пукнах главата на един луд — му отвърна тя, когато успя да си поеме дъх. — Пукнах му главата и не знам дали остана жив. Беше луд.

Джон Хенри я гледаше без изненада:

— Какво правеше? — И като не получи веднага отговор, продължи: — Пълзеше ли по земята, пъшкаше ли, лигавеше ли се? — Защото това бе направила един ден предишната Франки, когато се бе опитала да уплаши Беренис и да създаде малко разнообразие. Беренис не се бе уплашила. — А?

— Не — каза Ф. Джасмин. — Той… — Но докато гледаше в тия студени детински очи, тя разбра, че не може да обясни. Джон Хенри нямаше да разбере и зелените му очи я караха да се чувства особено. Понякога съзнанието му приличаше на ония картини, дето ги рисуваше с пастели в блока си. Оня ден бе нарисувал една, която й показа. Бе рисунка на телефонен техник, качен на стълб. Техникът се бе облегнал в спасителния си колан и картината бе изпипана, включително обутите в котки крака. Беше внимателно изработена рисунка, но след като я погледна, в съзнанието на Франки се прокрадна нещо неловко. Загледа се отново, докато прозря кое не е наред. Техникът бе нарисуван гледан отстрани и все пак профилът му си имаше две очи — едното над гънката на носа, а другото непосредствено под него. И не ставаше дума за грешка по недоглеждане — и двете очи си имаха внимателно нарисувани мигли, зеници и клепки. Тия две очи, нарисувани върху един профил, я караха да се чувства някак особено. Но да седне да убеждава Джон Хенри, да спори с него? Със същия успех може да се убеждава стена. Защо го бе направил? Защо? Защото това бе телефонен техник. Какво? Защото се катереше по стълба. Невъзможно бе да се разберат съображенията му. Нито пък той можа да разбере нея.

— Забрави какво ти казах — проговори тя. И щом го каза, разбра, че това бе възможно най-неподходящата забележка, която можеше да направи, защото сега той положително нямаше да забрави. Затова го хвана за раменете и леко го разтърси: — Закълни се, че няма да кажеш. Закълни се така: „Ако кажа, нека Бог ми зашие устата и ми залепи очите, и ми отреже ушите с ножицата“.

Но Джон Хенри не искаше да се закълне — само криеше голямата си глава в раменете и отвръщаше много тихо:

— Разкарай се.

Опита отново:

— Ако кажеш някому, могат да ме тикнат в затвора и няма да отидем на венчавката.

— Няма да кажа — отвърна Джон Хенри. Понякога можеше да му се вярва, друг път — не. — Не съм портаджия.

Влязла веднъж в къщи, Ф. Джасмин заключи предната врата преди да отиде във всекидневната. Баща й седеше на канапето по чорапи и четеше вечерния вестник. Ф. Джасмин бе доволна, че той е между нея и входната врата. Страхуваше се от Черната Мария и тревожно се ослушваше.

— Бих искала още в тоя миг да тръгнем за сватбата — каза тя. — Мисля, че това би било най-доброто нещо, което можем да направим.

Отиде оттатък при хладилника и изяде шест супени лъжици подсладено кондензирано мляко и противното усещане в устата започна да изчезва. От очакването не можеше да си намери място. Събра книгите от библиотеката и ги струпа на куп върху масата. На една от тях, взета от отдела за възрастни, която не бе чела, написа: „Ако искате да прочетете нещо, което ще ви шашне, отворете на страница шестдесет и шеста“. На страница шестдесет и шеста отбеляза: „Електричество. Ха! Ха!“. Малко по малко неспокойствието си отиваше — близо до баща й я беше по-малко страх.

— Тия книги трябва да се върнат на библиотеката.

Баща й, който беше на четиридесет и една години погледна часовника:

— Време е за всички под четиридесет и една да си лягат. Ходом марш и без приказки. Трябва да сме на крак в пет часа.

Ф. Джасмин стоеше на вратата и нямаше сили да излезе.

— Татко — каза тя след малко, — ако човек удари някого със стъклена кана и той падне в несвяст, дали е умрял?

Трябваше да повтори въпроса си, защото не я приемаше на сериозно, та се налагаше да повтаря.

— Като си помисля, не ми се е случвало да ударя някого с кана. А на тебе?

Ф. Джасмин знаеше, че въпросът е зададен на шега, затова само каза на излизане:

— Никога през целия си живот няма така да се радвам да отида някъде, както в Уинтър Хил утре. Така ще съм благодарна, когато венчавката свърши и сме заминали някъде. Така ще съм благодарна.

Горе се съблякоха с Джон Хенри и след като загасиха моторчето и лампата, легнаха заедно в леглото, макар тя да каза, че няма да може да мигне. Все пак затвори очи и когато ги отвори отново, в стаята цареше сивотата на ранното утро и се чуваше глас, който я вика.