Денят преди венчавката не приличаше на никой друг ден в живота на Ф. Джасмин. Беше съботата, когато отиде в града и изведнъж, след затворническото еднообразно лято, градът се разтвори пред нея и я приобщи по един нов начин. Поради венчавката Ф. Джасмин се чувстваше свързана с всичко, което виждаше и в този ден обикаляше града като току-що приет член. Ходеше по улиците като новокоронясана кралица и обикаляше навсякъде. Беше денят, в който от самото начало светът вече не изглеждаше отделен от нея и в който изведнъж тя се почувства включена. И макар да започнаха да стават много неща, никоя случка не изненада Ф. Джасмин и поне до последната от тях, всички бяха естествени по един вълшебен начин.

В селската къща на един чичо на Джон Хенри — чичо Чарлс — бе видяла стари мулета с капаци да вървят и вървят в кръг, за да изцеждат захарен сироп от тръстика. С еднообразието на действията си през това лято предишната Франки някак си бе приличала на тия селски мулета — в града тя зяпаше по щандовете на евтиния магазин, или сядаше на първия ред в кино „Палас“, или висеше в магазина на баща си, или стоеше по пресечките и наблюдаваше войниците. Тази сутрин бе напълно различна. Посети места, където и през ум не й бе минавало да стъпи до тоя ден. Първо на първо Ф. Джасмин влезе в един хотел — не беше най-хубавия в града, нито дори втори след най-хубавия, но така или иначе си беше хотел и в него седеше Ф. Джасмин. По-късно тя отиде там с един войник и това също бе случай, който не можеше да се предвиди, тъй като до този ден никога в живота си не бе го виждала. Едва до вчера, ако предишната Франки бе зърнала като на снимка тая сцена, като картинка през приказен телескоп, тя би свила недоверчиво устни. Но това бе сутрин, в която станаха много неща и едно любопитно обстоятелство, свързано с нея, бе неестественото възприемане на изненадата — неочакваното не учудваше Франки, а само отдавна известното, познатото, внезапно и странно я поразяваше.

Денят започна, когато Франки се събуди призори и сякаш брат й и годеницата бяха спали на дъното на сърцето и през нощта, та още в първия момент се сети за венчавката. После веднага помисли за града. Сега, след като напускаше дома си, се чувстваше някак особено — като че ли в тоя последен момент градът я викаше и чакаше. Прозорците на стаята бяха студено сини от зората. Старият петел кукуригаше откъм Макийнови. Тя бързо стана и включи нощната лампа и електромоторчето.

Предишната Франки от вчерашния ден бе тази, която се объркваше, но Ф. Джасмин не се чуди нито миг — тя вече се чувстваше близка с венчавката от дълго, дълго време. Черната, разделяща нощ имаше нещо общо с това. През изминалите дванадесет години, когато настъпеше неочаквана промяна, я обземаха известни съмнения и след като преспеше една нощ, буквално на следния ден, промяната в края на краищата вече не изглеждаше така внезапна. Преди две лета бе ходила с Уестови до Порт Сейнт Питър на залива, където първата й морска вечер с раковините и сивия океан и пустия пясък бе като в чужбина. Франки бе обикаляла с присвити очи и с недоверие бе докосвала нещата. Но след първата нощ, още от самото събуждане на другия ден й се струваше, че е познавала Сейнт Питър цял живот. Сега бе същото с венчавката. Без повече въпроси Франки се насочи към други неща.

Седеше на писалището си само по синьо-белите раирани панталони на пижамата, навити над коленете, друсаше босия десен крак върху предната част на стъпалото и обмисляше всичко, което трябва да извърши през този последен ден. Някои от нещата можеше да назове с думи, но имаше и други, които не можеше да изброи на пръсти или да им състави списък. Най-напред реши да си направи няколко визитни картички с „Мис Ф. Джасмин Адамс“, изписано с наклонени букви върху мънички картончета. Затова си сложи зелената козирка против слънце, наряза картончета и мушна по една перодръжка зад всяко ухо. Но умът й бе неспокоен и скачаше към други неща, така че скоро започна да се приготвя за града. Облече се в най-хубавата си и най-подходяща за голям човек розова муселинена рокля, начерви се и се парфюмира със „Сладка серенада“. Баща й, който ставаше много рано, шеташе из кухнята, когато тя слезе.

— Добро утро, татко.

Баща й се казваше Роял Куинси Адамс и бе собственик на бижутериен магазин почти до главната улица на града. Отвърна й с някакво сумтене, защото бе възрастен човек, който обичаше да изпива по три кафета преди да започне разговорите си за деня — заслужаваше малко мир и тишина, преди да забие нос в шмиргела. Ф. Джасмин го бе чула да шумоли в стаята си, когато стана да пие вода през нощта, а сега лицето му бе бяло като сирене, а очите — червени и подпухнали. В такива сутрини той ненавиждаше чинийката, защото чашата му щеше да тропа и се мести в нея, така че я оставяше на масата или на печката, докато кафяви кръгчета покриеха всичко наоколо и мухите се наредяха по тях в кротки пръстени. На пода бе разсипана малко захар и всеки път, когато под стъпалото на баща й се разнесеше скриптящ звук, лицето му потръпваше. Тази сутрин си беше сложил сиви панталони с торбести колене, синя незакопчана на врата риза и разхлабена връзка. От юни Франки таеше към него оная неприязън, която почти бе склонна да не признае, от вечерта когато я бе попитал коя е тая голяма кобила, дето все още иска да спи при стария си татко, а ето че тая неприязън вече я нямаше. Изведнъж на Ф. Джасмин й се стори, че вижда баща си за първи път и не го виждаше такъв, какъвто изглеждаше точно в тая минута, а в съзнанието й се завъртяха картини от минали дни и се наслагаха една връз друга. Спомени, променящи се и бързи, накараха Ф. Джасмин да застине съвсем неподвижна и да остане с вирната глава, докато го гледаше — и с реално съществуващата кухня и някъде вътре в себе си… Имаше обаче неща, които трябваше да се кажат и когато заговори, гласът й прозвуча неестествено.

— Татко, мисля, че трябва да ти го кажа сега. Няма да се върна тук след венчавката.

Имаше уши да чува — отпуснати големи уши — с виолетови ръбчета, само че не слушаше. Беше вдовец, тъй като майка й бе починала в самия ден на нейното раждане, и като вдовец бе роб на навиците си. Понякога, особено рано сутрин, не слушаше какво му казва или предлага Франки. Затова тя извиси глас и му продъни ушите:

— Трябва да си купя рокля за венчавката, а също обувки и чифт тънки розови чорапи.

Той чу и след като помисли, кимна утвърдително. Овесените ядки вряха бавно, със синкави мехури като туткал и докато слагаше масата, тя го наблюдаваше и си спомняше. Ето ги зимните сутрини с ледени цветя по прозорците, с бумтяща печка и кафявата му загрубяла ръка, когато се навежда през рамото й, за да помогне в трудната част от урока по аритметика, който тя готви в последната минута, на масата. Ето гласът, който обяснява. Видя също синкави дълги пролетни вечери и баща й на тъмната предна веранда, вдигнал крака върху парапета, да пие запотени бутилки бира, които я изпратил да купи от „При Фини“. Видя го приведен над работната маса долу в магазина да потапя мъничка пружина в бензин или пък да гледа с кръглата си часовникарска лупа в някой часовник и да си подсвирква. Спомените идваха внезапно и вихрено, всеки оцветен според своето време и тя за пръв път погледна всичките дванадесет години от своя живот и ги възприе цялостно и от разстояние.

— Татко — каза тя, — аз ще ти пиша писма.

Сега той ходеше из вмирисаната кухня сякаш бе човек, загубил нещо, но забравил какво именно. Като го гледаше, старата неприязън бе забравена и Франки почувства жал. Ще му липсва, когато си отиде и той остане съвсем сам в къщата. Ще бъде самотен. Искаше й се да каже на баща си няколко думи на състрадание и любов, но точно в тоя момент той се покашля по оня особен начин, който използваше, когато се готвеше да раздава правосъдие над нея и каза:

— Би ли ми съобщила, ако обичаш, къде са се дянали френският ключ и отвертката, които бяха в сандъчето ми за инструменти на задната веранда?

— Френският ключ и отвертката — повтори Ф. Джасмин, застанала с приведени рамене и ляво стъпало, вдигнато зад десния прасец. — Дадох ги назаем, татко.

— Къде са сега?

Ф. Джасмин помисли.

— Оттатък, при Уестови.

— Сега ме чуй внимателно — каза баща й, като държеше лъжицата, с която бе бъркал овесените ядки и я размахваше, за да подчертае казаното. — Щом не ти стига умът да оставиш нещата ми на мира… — Той я изгледа дълго и заплашително и завърши: — Ще трябва да получиш урок. От сега нататък внимавай в картинката. Или ще получиш урок. — Той неочаквано въздъхна: — Тия филийки да не би да се запалиха?

Все още бе ранна утрин, когато този ден Ф. Джасмин излезе от къщи. Меката сивота на зората бе изсветляла и небето бе мокро бледосиньо като току-що нарисувано с акварел и още неизсъхнало. Чистият въздух бе свеж, а по прегорялата кафява трева имаше бистри капки роса. Ф. Джасмин дочу детски гласове от един заден двор надолу по улицата. Чу зовящите гласове на децата от квартала, които се опитваха да изкопаят плувен басейн. Бяха най-различни по ръст и възраст, не членуваха никъде и миналите лета предишната Франки бе нещо като водач или председател на копачите на плувни басейни в тази част на града — но сега, когато беше на дванадесет години, тя предварително знаеше, че макар те да се трудеха и да копаеха в различни дворове, като до последния миг вярват в един плувен басейн с прохладна, чиста вода, краят щеше да представлява една широка, плитка канавка с тиня.

И сега, докато Ф. Джасмин пресичаше двора, тя си представяше скупчените деца и чуваше напевните им викове, идващи от долния край на улицата — за първи път в живота си тази сутрин тя долови в тези звуци нещо мило и се развълнува. И макар да звучи странно, собственият й двор, който бе мразила, също я развълнува малко — изпитваше чувството, че не го бе виждала дълго време. Там, под бряста, бе някогашната нейна будка за разхладителни напитки — един лек кашон, който можеше да се прибутва насам-натам според сянката с надпис „Странноприемница «Росна капка»“. Обикновено по това време сутрин, скрила кофата с лимонада отдолу, тя се настаняваше с боси крака, вдигнати върху тезгяха, засенчила лице с мексиканската шапка и чакаше със затворени очи, като поемаше дъха на нагорещената от слънцето слама. Понякога имаше клиенти и тя пращаше Джон Хенри до магазина да купи малко бонбони, но друг път Сатаната изкусител я побеждаваше и тя изпиваше стоката, вместо да я продаде. Но тази сутрин будката изглеждаше много малка и разнебитена и Франки знаеше, че никога вече няма да я отвори. За Ф. Джасмин цялата работа бе приключена и отдавнашна. Внезапно й хрумна план: след утрешния ден, когато ще бъде с Джанис и Джарвис в онова далечно място, където ще отидат, тя ще си спомни отминалите дни и… Но Ф. Джасмин не можа да завърши този план, защото когато имената се появиха в съзнанието й, радостта от венчавката се надигна в нея и макар да бе августовски ден, тя потръпна.

Главната улица също се видя на Ф. Джасмин като място, където се е върнала след много години, макар да се бе разхождала по нея в сряда. Тук бяха същите тухлени магазини, разтеглени почти на четири пресечки, голямата бяла банка и в далечината — фабриката за памук с многото прозорци. Широката улица бе разделена от затревена ивица — от двете й страни колите се движеха бавно, сякаш безцелно. Искрящите, сиви тротоари и минаващите хора, раираните платнени навеси на магазините, всичко си бе същото — и все пак, когато вървеше по улицата тази сутрин, тя се чувстваше волна като пътешественичка, виждаща този град за първи път.

И това не бе всичко. Извървя улицата по левия тротоар и тръгна по десния, когато проумя още нещо. То бе свързано със срещнатите най-различни хора — някои познаваше, а други не. Стар цветнокож, гордо застинал в седалката на трополящата си каруца, караше унило муле с капаци към съботния пазар. Ф. Джасмин го погледна, той я погледна и външно това бе всичко. Но в този поглед Ф. Джасмин долови някаква нова, неизразима с думи близост — сякаш се познаваха един друг. Дори за миг, докато каруцата изтрополя край нея по павираната градска улица, тя си представи неговата селска къща, полските пътища, смълчаните тъмни борове. И й се прииска той да я познава, а също така да знае и за венчавката.

И това се случи отново и отново през тия четири пресечки — с една жена, която отиваше в магазина на Магдугъл, с един нисък мъж, който чакаше автобуса пред „Първа национална банка“, с един приятел на баща й, на име Тът Райън. Беше чувство, което не можеше да изкаже с думи и когато по-късно се опита в къщи да го обясни на Беренис, тя вдигна вежди и проточи подигравателно „Близост ли? Близост?“. Но въпреки това чувството си съществуваше — някаква близост като между въпрос и отговор. По-надолу, на тротоара пред „Първа национална банка“, намери десетаче. Във всеки друг ден това щеше да е голяма изненада, но тази сутрин тя само спря, за да го излъска в предницата на роклята си и го прибра в розовото портмоне. Докато вървеше под свежото, синьо, утринно небе, изпитваше новото чувство за лекота, сила и обществено положение.

За първи път разказа за венчавката в едно заведение, наречено „Синята луна“. Стигна до „Синята луна“ по обиколен път, защото тя не бе на главната, а на улица „Крайбрежна“, която вървеше край реката. Попадна в тоя квартал, защото бе чула латерната на човека с маймуната и се отправи веднага да го открие. Не ги бе виждала цяло лято и й се стори, че е поличба дето попада на тях в последния си ден в града. Не ги бе виждала толкова отдавна, че дори си помисли да не би да са умрели. Зиме не обикаляха улиците — ненавиждаха студения вятър. През октомври заминаваха на юг, във Флорида, и се връщаха в града в топлата късна пролет.

Те — маймуната и нейният собственик — ходеха и в други градове, но предишната Франки ги бе срещала по най-различни сенчести улици във всичките лета, които помнеше — освен това. Маймуната беше мила и малка. Собственикът й също бе симпатичен. Предишната Франки ги бе обичала винаги и сега умираше да им разкаже за своите планове и за венчавката. Така че когато за пръв път чу задавените, немощни звуци на латерната, веднага тръгна да ги търси — музиката като че се носеше откъм реката, откъм улица „Крайбрежна“. И така, тя зави от главната улица и забърза по пресечката, но точно преди да стигне „Крайбрежна“, латерната спря и когато Франки се огледа по „Крайбрежна“, не видя нито маймуната, нито собственика й. Навсякъде цареше тишина, а те не се виждаха. Спрели са навярно в някой двор или магазин. Ф. Джасмин тръгна бавно и нащрек.

„Крайбрежна“ винаги я бе привличала, макар на нея да се намираха най-жалките, най-малки магазинчета в града. От лявата страна имаше складове, между които се мяркаха кафявата река и зелени дървета. От дясно имаше сграда с надпис „Военен профилакториум“, чиято дейност винаги я бе озадачавала. Имаше и най-различни други постройки — миризлива рибарница с уплашения поглед на единствената риба поставена в натрошен лед на витрината, заложна къща, вехтошарница с подаващи се от тесния вход старомодни дрехи и скъсани обуща, наредени отвън по тротоара. И най-накрая заведението „Синята луна“. Самата улица бе павирана с тухли и имаше свиреп вид в ярката светлина. Ф. Джасмин отмина няколко черупки от яйца и скапани лимонови обелки в канавката. Не беше хубава улица, но въпреки това на предишната Франки й харесваше да идва тук от време на време.

Улицата бе тиха сутрин и в делничните следобеди. Но привечер или в празничен ден тя се изпълваше с войници, дошли от лагера на девет мили от града. Изглежда предпочитаха „Крайбрежна“ пред която и да било друга улица и понякога платното приличаше на река от облечени в кафяво войници. Идваха в града по празници и се разхождаха заедно на радостни, шумни групи, или пък вървяха по тротоарите с големи момичета. А предишната Франки ги гледаше винаги с изпълнено от завист сърце — те идваха от цялата страна и скоро щяха да се отправят по целия свят. Разхождаха се заедно на групи, тези неизменни летни сенки, докато предишната Франки, обула шортите си в цвят каки, нахлупила сомбреро, ги наблюдаваше отдалече сам-самичка. Звуци и климати от далечни места сякаш кръжаха из въздуха около тях. Представяше си множеството градове, от които пристигаха тези войници и си мислеше за страните, където ще отидат, докато тя бе тикната тук завинаги. Тихо прокрадналата се завист я удряше в сърцето. Но сега, тази сутрин, сърцето й бе изпълнено с едно желание — да разказва за венчавката и плановете си. И така, след като бе вървяла по нажежената настилка в търсене на маймунката и собственика й, тя стигна до „Синята луна“ и й хрумна, че те може да са вътре.

„Синята Луна“ бе в края на „Крайбрежна“ и предишната Франки често бе висяла на тротоара с длани и нос, залепени о замрежената врата да гледа какво става вътре. Клиентите, повечето от тях войници, седяха край масите в сепаретата или пиеха прави край бара, или се тълпяха край мюзикбокса. Понякога тук настъпваха внезапни суматохи. Късно един следобед, когато минаваше край „Синята луна“, тя дочу диви гневни гласове и звук като от хвърлена бутилка. Докато стоеше там, един полицай излезе на тротоара като дърпаше и блъскаше някакъв човек с омекнали крака. Човекът плачеше, викаше, по съдраната му риза имаше кръв, а по лицето му се стичаха мръсни сълзи. Бе априлски следобед с кратък дъжд и небесна дъга, след малко Черната Мария^[1] пристигна с писък по улицата и бедният арестуван престъпник бе хвърлен в затворническата клетка и откаран в затвора. Предишната Франки познаваше „Синята луна“ добре, макар никога да не бе влизала вътре. Никъде не бе писано, че не може да влезе, нито пък имаше катинар на замрежената врата. Но тя си знаеше и без да й казват, че мястото е забранено за деца. „Синята луна“ бе за войници отпускари, за възрастните и свободните. Предишната Франки знаеше, че няма никакво право да влиза тук, затова само бе висяла наоколо и нито един-единствен път не бе прониквала вътре. Само че тази сутрин преди венчавката всичко това се промени. Старите закони, които й бяха известни по-рано, не означаваха нищо за Ф. Джасмин, така че без много да му мисли, тя прекрачи от улицата и влезе вътре.

Там, в „Синята луна“ бе червенокосият войник, който щеше да изиграе така неочаквана роля в целия тоя ден преди венчавката. Отначало обаче Ф. Джасмин не го забеляза. Тя търсеше собственика на маймунката, но него го нямаше там. Единственият човек в помещението освен войника бе стопанинът на „Синята луна“ — португалец, застанал зад тезгяха. Този човек Джасмин избра да чуе пръв за венчавката и го избра просто защото й беше най подръка.

След ярката дневна светлина „Синята луна“ изглеждаше мрачна. Сини неонови светлини горяха над мътното огледало зад тезгяха като обагряха в бледозелено лицата на присъстващите, а перките на един електрически вентилатор се въртяха бавно, разпращайки из помещението топли вълни застоял въздух. В този ранен утринен час заведението бе много тихо. Всички маси в сепаретата насреща бяха празни. В задната част на „Синята луна“ една осветена дървена стълба водеше нагоре към втория етаж. Заведението миришеше на изветряла бира и сутрешно кафе. Ф. Джасмин поръча на съдържателя отвъд тезгяха да й направи кафе и след като й го донесе, той седна на табуретка срещу й. Беше мрачен, блед мъж с много вял израз. Облечен бе с дълга бяла престилка, седеше изгърбен върху табуретката с крака на стъпенките и четеше някакво сълзливо списание. Желанието да разкаже за венчавката се трупаше вътре в нея, докато накрая не можа да му устои и потърси в съзнанието си някакъв добър увод — нещо непринудено и подходящо за възрастен, с което да започне разговора помежду им. Каза с леко потреперващ глас:

— Това лято бе доста необичайно, нали?

Португалецът като че не я чу отначало, и продължи да си чете сълзливото списание. Затова тя повтори казаното и когато очите му се насочиха към нейните и вниманието му бе привлечено, продължи с по-висок глас:

— Утре тоя мой брат и годеницата му ще се женят в Уинтър Хил. — Впусна се в историята направо, като цирково куче, което пробива хартиен обръч и докато разправяше, гласът й стана по-ясен, по-категоричен и сигурен. Разказа за плановете си така, че те изглеждаха окончателно оформени и дори в най-малка степен не подлежаха на съмнение.

Португалецът слушаше с наклонена на една страна глава, очите му бяха оградени от пепелявосиви кръгове, и от време на време бършеше плажните си, мъртвешки бледи ръце с изпъкнали вени в лекьосаната престилка. Разправи му за венчавката и своите намерения, а той нито ги оспори, нито изказа някакви съмнения.

Много по-лесно е, хрумна й като се сети за Беренис, да убедиш случаен непознат в най-съкровените си намерения, отколкото хората в собствената ти кухня. Трепетът от произнасянето на определени думи — Джарвис и Джанис, венчавка в Уинтър Хил — бе така приятен, че когато свърши, Ф. Джасмин искаше да започне всичко отначало. Португалецът извади иззад ухото си цигара, която почука о тезгяха, но не запали. Лицето му изглеждаше озадачено в неестествената неонова светлина и когато тя свърши, той не проговори. Докато разказът за венчавката още звучеше вътре в нея, както се носи последен акорд от китара дълго след като пръстите са докоснали струните, Ф. Джасмин се обърна към входа и обрамчената от него сияйна улица — тъмни силуети на хора минаваха по тротоара и в „Синята луна“ отекваха стъпки.

— Това ме кара да се чувствам много особено — каза тя. — След като цял живот съм прекарала в тоя град, да знам, че след утрешния ден никога повече няма да се върна тук.

Именно тогава го забеляза за пръв път — войника, който по такъв странен начин щеше да промени този последен дълъг ден в самия му край. По-късно, като си мислеше за това, тя се опита да си припомни някакъв предупреждаващ знак за предстоящата лудост — но тогава той й приличаше на който и да било друг войник изправен до тезгяха да пие бира. Не бе нито висок, нито нисък, ни дебел, ни слаб — ако не се смята червената му коса, у него нямаше абсолютно нищо необикновено. Беше един от хилядите войници, които идваха в града от близкия лагер. Но докато се вглеждаше в очите на войника под слабата светлина на „Синята луна“, тя разбра, че го гледа някак поновому.

Тази сутрин, за пръв път, Ф. Джасмин не завиждаше. Той може би идваше от Ню Йорк или Калифорния, но тя не му завиждаше. Може би заминаваше за Англия или Индия — тя не завиждаше. През неспокойната пролет и безумното лято бе гледала войниците със свито сърце, защото те бяха ония, които идваха и си отиваха, докато тя оставаше вързана в тоя град завинаги. Но сега, в деня преди венчавката, всичко се бе променило — в очите й, загледани в очите на войника, нямаше завист и копнеж. Изпитваше не само онова необяснимо чувство за близост с останалите напълно непознати хора през този ден — имаше и нещо друго. На Ф. Джасмин й се стори, че си размениха особени погледи на благоразположени, свободни пътешественици, които се срещат за кратко на някоя спирка по пътя. Погледът бе продължителен. А с премахването на тежестта от чувството за завист, Ф. Джасмин усети някакъв покой. Бе тихо в „Синята луна“ и разказът за венчавката сякаш още вибрираше в помещението. След този дълъг поглед на колеги по пътешествия, войникът най-накрая отвърна лицето си.

— Да — каза Ф. Джасмин след малко без да се обръща към някого, — това ме кара да се чувствам много особено. Като че ли трябва да свърша всички ония неща, които бих свършила, ако останех в града завинаги. В замяна на този едничък ден. Така че май е по-добре да се вдигам. Адиос^[2]. — Последното каза на португалеца като в същото време ръката й посегна да вдигне сомбрерото, което бе носила цяло лято до този ден. Като не намери нищо, ръката й посрамено замря. Бързо се почеса по главата и с един последен поглед към войника излезе от „Синята луна“.

Беше сутрин, различна от всички други сутрини в живота й поради няколко причини. На първо място, разбира се, бе разказът за венчавката. Някога, много отдавна, предишната Франки обичаше да обикаля града като си играеше на една игра. Ходеше навсякъде — из северната част сред къщите с морави отпред, в унилия индустриален район и в квартала на цветните — Шугървил. Носеше сомбрерото си, високите ботуши с връзки и каубойско ласо около кръста, обикаляше града и се правеше на Мексиканка. „Мене не говори английски, адиос, буенос ночес. Абла поки пийки пуу“, бръщолевеше тя уж на испански. Понякога се събираше малка група деца и предишната Франки се надуваше с гордостта на измамата, но когато играта свършеше и си отидеше у дома, обземаше я недоволство, сякаш сама бе измамена. И ето тази сутрин си спомни за отминалите дни на мексиканската игра. Отиде по същите места и хората, повечето непознати, бяха същите. Само че тази сутрин не се опитваше да заблуждава и да се преструва. И през ум не й минаваше — искаше само да я приемат за онази, която е в действителност. Това желание да бъде известна и разпозната бе така силно, че Ф. Джасмин не си даваше сметка за необузданата ослепителна светлина и задушаващия прахоляк, нито за милите (трябва да бяха най-малко пет мили) скитане по целия град.

Друго нещо, свързано с тоя ден, бе забравената музика, която бликна в съзнанието й — откъси от оркестрови менуети, маршови мелодии, валсове и джаза от тромпета на Хъни Браун — които караха обутите й в лачени обуща крака да стъпват постоянно в такт с мелодиите. И едно последно различие в това утро — начинът по който нейният свят изглеждаше разслоен на три различни пласта — всичките дванадесет години на предишната Франки, самия настоящ ден и предстоящото бъдеще, в което тримата „Дж“ щяха да си бъдат заедно в множество най-различни, далечни места.

Докато вървеше й се струваше, че духът на предишната Франки, мръсна и с гладен поглед, мълчаливо крачи напред недалеч от нея, а мисълта за бъдещето след венчавката бе непоклатима като самото небе. Този единствен ден изглеждаше така влажен, както дългото минало и ясното бъдеще. Като пантата за люлееща се врата. И понеже това бе денят, в който се смесваха минало и бъдеще, Ф. Джасмин не се учуди, че е необикновен и дълъг. И така, това бяха основните причини, поради които Ф. Джасмин усещаше, без да го оформя с думи, че тази сутрин е различна от всички сутрини в живота й. И най-силна от всички тия обстоятелства и чувства бе потребността да бъде известна и разпозната истинската й същност.

Премина пред редица частни пансиони с дантелени завеси и празни столове зад перилата, разположени край засенчени тротоари в северната част на града, недалеч от главната улица и стигна до някаква жена, която метеше предната си веранда. Ф. Джасмин разправи на тази жена за плановете си след встъпителна бележка за времето и както при португалеца в „Синята луна“, и както при всички, които щеше да срещне този ден, разказът за венчавката си имаше финал и встъпление, имаше си форма като някоя песен.

Отначало, точно в момента на започването, сърцето й внезапно примираше. После, след като имената бяха назовани и плановете разкрити, една неудържима лекота се надигаше и накрая настъпваше удовлетворение. През това време жената слушаше, облегната на метлата. Зад гърба й се виждаше отворено тъмно антре с незастлана стълба и масичка за писма отляво. От това тъмно антре се носеше силна, лютива миризма на вряща супа от ряпа. Талазите остра миризма и тъмното антре някак си се смесваха с радостта на Ф. Джасмин и когато погледна жената в очите, тя я обикна, макар дори да не й знаеше името.

Жената нито спори с нея, нито я обвини в нещо. Нищичко не каза. Чак съвсем накрая, точно когато Ф. Джасмин тръгна да си върви, тя се обади:

— Не думай!

Само че краката на Ф. Джасмин вече отново маршируваха забързано по пътя си под звуците на жива и весела оркестрова мелодия.

В един квартал със сенчести летни морави тя сви в някаква пресечка и срещна неколцина мъже, които ремонтираха пътя. Острата миризма на разтопена смола и нагрят чакъл и шумният трактор, изпълваха въздуха с гръмка възбуда. Ф. Джасмин реши трактористът да чуе плановете й. Тичаше край него, отметнала глава, за да вижда загорялото му от слънце лице и трябваше да свие ръце на фуния пред устата си, за да бъде чута. Въпреки това не бе сигурно, че я е разбрал, защото когато спря, той се засмя и извика нещо в отговор, което тя не схвана. Тук, сред врявата и възбудата бе мястото, в което Ф. Джасмин видя най-ясно духа на предишната Франки. Тя се въртеше близо до суетнята, задъвкала голямо парче смола, висеше наоколо по обяд, за да види как отварят баките с храна. Недалеч от работниците бе паркиран хубав голям мотоциклет. Преди да продължи, Ф. Джасмин го разгледа с възхищение, после потупа широката му кожена седалка и внимателно я излъска с юмрук. Намираше се в много хубав квартал близо до покрайнините на града. Място с нови тухлени къщи, цветни лехи край тротоарите и коли, паркирани в павирани алейки. Само че колкото е по-хубав кварталът, толкова по-малко хора среща човек, затова Ф. Джасмин пое обратно към центъра на града. Слънцето пареше като нагорещена желязна шапка върху главата й, а комбинезонът бе прилепнал мокър към гърдите, дори муселинената рокля бе влажна и залепнала на места. Маршовата мелодия се бе забавила до задрямала песен на цигулка, която задържаше крачките й сякаш бе тръгнала на разходка. Под този такт отиде до другия край на града, отвъд главната улица и фабриката, по сивите криви улички на индустриалния квартал, където сред задавящ прахоляк и унили, сиви, изгнили бараки, имаше повече слушатели, на които да разправи за венчавката.

(От време на време докато се скиташе, един кратък разговор бръмваше в дълбините на съзнанието й. Беше гласът на Беренис, когато по-късно щеше да научи за тая сутрин. И значи просто си бродеше насам-натам, казваше гласът, и приказваше със съвършено непознати! През целия си живот не съм чувала подобно нещо! Така си звучеше гласът на Беренис. Чуваха го, но не му обръщаха внимание, все едно че бръмчеше муха.)

От унилите улички и криви улици на индустриалния квартал тя пресече невидимата линия, деляща Шугървил от града на белите. Тук имаше същите двустайни бараки и паянтови нужници, както във фабричния квартал, само че кръгли, дебели дървета хвърляха плътни семки и на много места прохладни папрати растяха в сандъчета по верандите. Тази част на града й бе добре известна и докато вървеше, започна да си спомня тия познати улички от отдавна минали времена и сезони — ледено бледи утрини зиме, когато дори оранжевите огньове под черните железни казани на перачките сякаш зъзнат, и ветровити есенни вечери.

През това време слънчевата светлина бе замайващо ярка и тя срещна и говори с много хора — някои знаеше по лице и име, други бяха непознати. Плановете за венчавката се оформяха и затвърдяваха с всяко разказване и накрая станаха непроменливи. Към единадесет и половина се измори много и даже мелодиите започнаха да се влачат от изтощение. Потребността да бъде разпозната истинската й същност за дадения момент бе удовлетворена. Така че тя се върна на мястото, от където тръгна — главната улица, на която искрящите тротоари се пържеха полупусти в бялото сияние.

Винаги когато идваше в града, минаваше край магазина на баща си. Магазинът на баща й се намираше в един и същ квартал със „Синята луна“, само че на два входа встрани от главната и с много по-добро местоположение. Бе тесен магазин със скъпоценни камъни, поставени в кадифени кутийки на витрината. Зад витрината бе работната маса на баща й и като минеше човек по тротоара, можеше да го види как работи, надвесил глава над мънички часовници, а големите му кафяви ръце да пърхат леко като пеперуди. Баща й можеше да се приеме за личност в градското общество — добре известен на всички по лице и име. Само че не бе горделив и даже не вдигаше глава към ония, които спираха да го гледат. Тази сутрин обаче не беше на работната си маса, а зад тезгяха — спускаше ръкавите на ризата си, сякаш се готвеше да си облече сакото и да излезе.

Дългата витрина блестеше от диаманти, часовници и сребърни украшения, а магазинът миришеше на часовникарски бензин. Баща й обърса потта от издължената си горна устна с показалец и потри загрижено нос.

— Къде, по дяволите, се губиш цяла сутрин? Беренис се обажда два пъти да те търси тука.

— Обиколих целия град — отвърна тя.

Само че той не я слушаше:

— Отивам до леля ти Пет — каза. — Днес има лоши новини.

— Какви лоши новини? — попита Ф. Джасмин.

— Чичо Чарлс е починал.

Чичо Чарлс бе брат на дядото на Джон Хенри Уест, но макар Франки и Джон Хенри да бяха първи братовчеди, чичо Чарлс не й бе кръвен роднина. Живееше на двадесет и една мили встрани от Ренфроу роуд в сенчеста дървена селска къща, заобиколена от червеникави памукови ниви. Стар, стар човек. Боледуваше от дълго време — казваха, че е с единия крак в гроба и вечно носеше домашни чехли. Сега бе мъртъв. Но това нямаше нищо общо с венчавката и Ф. Джасмин каза само:

— Бедния чичо Чарлс. Колко жалко.

Баща й мина зад сивата и грозна кадифена завеса, която разделяше магазина на две части — по-голямата отпред, за клиентите, и една по-малка и прашна отзад — за лични нужди. Зад завесата имаше воден охладител, няколко лавици с кутийки и голям железен сейф, където нощем заключваха диамантените пръстени, за да ги пазят от крадци. Ф. Джасмин чуваше татко си да се суети отзад и внимателно се настани на работната маса пред витрината. Един часовник, вече разглобен, бе оставен върху зелената подложка.

Часовникарската й жилка бе много силна и предишната Франки много обичаше да сяда на работната маса на баща си. Слагаше очилата му с прикрепена към тях бижутерска лупа, мръщеше се със зает вид и бъркаше в бензина. Работеше и със стругчето. Понякога се събираше неголяма група улични безделници, които я гледаха и тя си представяше как казват:

— Франки Адамс работи при баща си и изкарва петнадесет долара седмично. Поправя най-сложните часовници в магазина и ходи с баща си в „Световния клуб на дървосекачите“. Вижте я само. Тя е гордост за целия град. — Така си представяше разговорите, докато се мръщеше със зает вид над някой часовник. Само че днес погледна разглобения часовник и не си сложи бижутерската лупа. Трябваше да каже нещо повече за смъртта на чичо Чарлс.

Когато баща й се върна в предната част на магазина, тя се обади:

— Едно време чичо Чарлс бе сред първите граждани. Това ще е загуба за цялата област.

Тия думи като че не направиха впечатление на баща й.

— Ти по-добре да си бе тръгнала, Беренис звъня да те търси.

— Добре де, ако си спомняш ти каза, че мога да си купя рокля за венчавката. Също така чорапи и обувки.

— Купи ги от „Макдугъл“.

— Не разбирам защо всеки път трябва да купуваме от „Макдугъл“, само защото е в нашия квартал — измърмори тя, докато излизаше. Там, където отивам, ще има магазини сто пъти по-големи от „Макдугъл“.

Часовникът от кулата на „Първа баптистка църква“ удари дванадесет, сирената на фабриката зави. На улицата цареше сънлива тишина и дори колите, паркирани косо с носове, обърнати към ивицата трева в средата на платното, имаха изтощен и сънлив вид. Малкото хора, излезли в този обеден час се държаха плътно под сенките на навесите. Слънцето бе обезцветило небето и тухлените магазини изглеждаха повехнали, потъмнели под ярката светлина. На покрива на една сграда имаше надвиснал корниз, който отдалече й придаваше странния вид на къща, започнала да се топи. В тази обедна тишина тя отново чу латерната на собственика на маймунката, звука, който винаги привличаше стъпките й, така че автоматично се насочи към него. Този път щеше да ги намери и да им каже довиждане.

Докато бързаше по улицата, Ф. Джасмин си ги представи и се попита дали те ще си я спомнят. Предишната Франки винаги бе обичала маймунката и стопанина й. Приличаха си един на друг — и двамата имаха угрижени, питащи изражения, като че непрекъснато си задаваха въпроса да не би да правят нещо не както трябва. Маймунката всъщност почти винаги вършеше нещата не както трябва. След като танцуваше под звуците на латерната, от нея се очакваше да снеме трогателната си мъничка шапка и да обиколи с нея публиката, но най-често тя се объркваше: покланяше се и протягаше шапката към стопанина си, а не към публиката. Стопанинът й я молеше и накрая започваше да я гълчи и се кара. Когато се престореше, че ще я плесне, маймунката се свиваше и започваше да гълчи и тя. И се гледаха един друг със същото уплашено раздразнение, с набръчкани и много тъжни лица. След като ги бе наблюдавала дълго време, предишната Франки в захлас започна да възприема същото изражение, докато ги следваше насам-натам. И сега Ф. Джасмин много искаше да ги види.

Ясно чуваше звуците на фалшивеещата латерна, макар да не бяха на главната улица — намираха се по-нататък, може би веднага зад ъгъла на следващата пресечка. И така, Ф. Джасмин бързаше към тях. Когато наближи ъгъла, дочу други звуци, които я озадачиха, тя се заслуша и спря. Над музиката на латерната се издигаха ругаещият глас на някакъв мъж и по-високата възбудена гълчава на стопанина на маймунката. Чу и нейното бръщолевене. Сетне латерната внезапно спря и двата гласа прозвучаха силни и яростни. Ф. Джасмин бе стигнала ъгъла — ъгъла до магазина на „Сиърз Роубък“. Тя бавно мина край магазина, после зави и се изправи пред необикновена картина.

Тази тясна улица се спускаше по нанадолнище към „Крайбрежна“ и бе ослепително ярка в необузданата слънчева светлина. Там, на тротоара, бяха маймунката, нейният стопанин и един войник, протегнал ръка с цяла шепа долари — на пръв поглед изглеждаха около сто. Войникът сякаш беше ядосан, собственикът на маймунката бе бледен и също така възбуден. Караха се и Ф. Джасмин се досети, че войникът иска да купи маймунката. Самата маймунка се бе изгърбила и трепереше долу на тротоара край тухлената стена на магазина на „Сиърз Роубък“. Въпреки горещината, тя носеше малкото си червено палто със сребърни копчета, а дребното й лице, уплашено и отчаяно, имаше израза на човек, който всеки момент ще кихне. Трепереща и жалка, тя непрекъснато се кланяше на някого и протягаше шапка в празното пространство. Разбираше, че яростните гласове се карат за нея и се чувстваше виновна.

Ф. Джасмин стоеше наблизо, като се опитваше да проумее суматохата, заслушана и неподвижна. После войникът неочаквано хвана верижката на маймунката, обаче тя изпищя и преди Ф. Джасмин да разбере какво става, размята крака и тяло и се сгуши върху рамото й обгърнала я през главата с мънички маймунски ръце. Това се случи мигновено и Франки бе така поразена, че не можеше да помръдне. Гласовете млъкнаха и ако не се смята секналия писък на маймунката, улицата бе тиха. Войникът стоеше с увиснала челюст, изненадан, все още с протегната шепа долари.

Стопанинът на маймунката се съвзе пръв. Каза й нещо с мек глас и в следващата секунда тя скочи от рамото на Ф. Джасмин върху латерната, която стопанинът носеше на гръб. Двамата си отидоха. Бързо завиха край ъгъла и в последния миг, точно когато завиха, и двамата погледнаха назад с един и същ израз на укор и ирония. Ф. Джасмин се облегна на тухлената стена, като още усещаше маймунката на рамото си и миризмата й на прахоляк и кисело. Потръпна. Войникът мърмори, докато се загубиха от погледа и Ф. Джасмин забеляза, че е червенокос и че е същият войник, който бе в „Синята луна“. Натика банкнотите в джоба си.

— Наистина е много мила маймунка — каза Ф. Джасмин. — Но изпитах доста неприятни чувства, като се хвърли така отгоре ми.

Войникът като че едва сега я забеляза. Изразът на лицето му бавно се промени и гневът си отиде от там. Огледа Ф. Джасмин от главата надолу по най-хубавата й муселинена рокля, чак до черните лачени обуща, с които бе обута.

— Предполагам, че страшно ви се е искало да имате маймунката — каза тя. — И аз също винаги съм искала да си имам маймунка.

— Какво — попита той. После добави с неясен глас сякаш езикът му бе направен от кече или парче много дебела попивателна хартия: — Къде отиваме? Ти ли идваш с мене, или аз да дойда с тебе?

Ф. Джасмин не бе очаквала това. Този войник общуваше с нея като пътешественик, срещнал друг пътешественик в туристически град. За миг й мина през ума, че е чувала тази фраза и по-рано, може би в някой филм, и че освен това май е шаблонна фраза, която изисква шаблонен отговор. Понеже не го знаеше, тя отвърна предпазливо:

— Вие накъде отивате?

— Закачи се тука — каза той и подаде лакът.

Тръгнаха по страничната уличка, като настъпваха своите смалили се пладнешки сенки. Войникът бе единственият човек този ден, който пръв заговори на Ф. Джасмин и я покани да отиде с него. Но когато тя започна да разправя за венчавката, нещо сякаш липсваше. Може би защото вече бе разкрила плановете си на толкова много хора из целия град, че сега можеше доволна да си почива. А може би и защото усещаше, че войникът всъщност не я слуша. Поглеждаше към муселинената й рокля с крайчеца на окото и на устните му имаше полуусмивка. Макар да се опита, Ф. Джасмин не успя да изравни стъпките си с неговите — краката му сякаш бяха хванати много хлабаво за тялото и се движеха като камшици.

— От кой щат сте, ако мога да попитам? — каза тя любезно.

В секундата, която мина преди отговора, литналото въображение има време да си представи Холивуд, Ню Йорк и Мейн. Войникът отвърна:

— Арканзас.

От всичките четиридесет и осем щата на Съюза^[3] Арканзас бе един от съвсем малкото, които никога не я бяха привличали особено, но препънатото й въображение веднага се насочи в противоположна посока и тя попита:

— А имате ли представа къде ще отидете?

— Просто се размотавам — отвърна войникът. — Билетът ми е разписан за три денонощия.

Той не бе разбрал правилно въпроса й, защото тя му го постави като на войник подлежащ на изпращане в коя да е чужда страна на света, но преди да успее да обясни какво иска да каже, той заяви:

— Има нещо като хотел зад ъгъла, в който съм отседнал. — После, все още загледан в надиплената якичка на роклята й, добави: — Струва ми се, че съм те виждал някъде по-рано. Ходиш ли да танцуваш в „Час за развлечения“?

Вървяха по „Крайбрежна“ и сега улицата започваше да придобива атмосферата на съботен следобед. Някаква жена от втория етаж над рибарницата сушеше жълтата си коса на прозореца. Извика надолу към двама войника, които минаваха по улицата. Един уличен проповедник, известна в града личност, проповядваше от един ъгъл на група мършави деца и цветнокожи хамалчета от складовете. Но Ф. Джасмин не обръщаше внимание на онова, което ставаше наоколо й. Забележката на войника за танци и „Час за развлечение“ докосна съзнанието й като с магическа пръчка. За пръв път осъзна, че върви с войник, с човек от шумните, радостни тълпи, които бродеха по улиците заедно или вървяха с големи момичета. Те танцуваха в „Час за развлечение“ и си прекарваха весело, докато предишната Франки спеше. А тя не бе танцувала с никого, ако не се смята Ивлин Оуен, и кракът й никога не бе стъпвал в „Час за развлечение“.

И ето че сега Ф. Джасмин вървеше с войник, който в мисълта си я бе приобщил към такива непознати удоволствия. Но не се чувстваше съвсем горда. Притесняваше я някакво съмнение, което не можеше точно да определи или назове. Обедният въздух бе гъст и лепкав като горещ сироп и се носеше задушлива миризма от бояджийските цехове на памучната фабрика.

Дочу слабите звуци на латернаджията откъм главната улица.

Войникът спря и каза:

— Това е хотелът.

Бяха пред „Синята луна“ и Ф. Джасмин се изненада, като чу да се споменава за хотел — тя си мислеше, че това е само кафене. Докато войникът придържаше замрежената врата отворена, за да мине тя, забеляза, че той леко се олюлява. Пред очите й се появи ослепително червено, после черно — след ярката светлина — и трябваше цяла минута, докато привикнат към синьото сияние. Последва войника към едно от сепаретата вдясно.

— Ще пиеш ли една бира? — каза той, но не като въпрос, а сякаш отговорът й се подразбираше.

Ф. Джасмин не харесваше вкуса на бирата — един-два пъти бе отпивала тайно по глътка от чашата на баща си — киселеше й, но войникът не й остави никакъв избор.

— С удоволствие — отвърна тя. — Благодаря.

Никога не бе влизала в хотел, макар често да си бе мислила за тях и да ги бе описвала в пиеските си. Баща й бе отсядал в хотел няколко пъти, а веднъж, от Монтгомъри, й донесе две мънички калъпчета хотелски сапун, които тя бе запазила. Огледа „Синята луна“ с някакво ново любопитство. Съвсем неочаквано я обхвана усещане за благоприличие. Като сядаше до масата в сепарето, внимателно приглади роклята си, както правеше на гости или в църквата, та да не омачка плисетата на полата. Седеше изправена и на лицето си имаше благоприлично изражение. Но все пак „Синята луна“ й приличаше повече на кафене, отколкото на истински хотел. Не виждаше унилия, бледен португалец. Една ухилена дебела жена със златен зъб наля бира на войника при тезгяха. Стълбата в задната част навярно водеше към стаите горе. Стъпалата бяха осветени от синя неонова лампа и покрити с линолеум. Някакъв хор по радиото натрапчиво пееше реклама: „Дъвка «Дентийн»! «Дентийн»!“. Дъхът на бира й напомни за стая, в която зад някоя стена е умрял плъх. Войникът се върна в сепарето и донесе две чаши бира. Облиза малко пяна, която бе преляла върху ръката му и се обърса в дъното на панталоните си. Когато се настани в сепарето, Ф. Джасмин каза с глас съвършено нов за нея — висок носов глас, изискан и пълен с достойнство:

— Не ви ли се струва, че това е страшно вълнуващо? Ето седим си тук на тая маса, а след месец никой на света не може да каже къде ще бъдем. Може би утре армията ще ви изпрати в Аляска, както изпратиха брат ми. Или във Франция, или в Африка, или Бирма. А аз нямам представа къде ще бъда. Бих искала да отидем в Аляска за известно време и после някъде другаде. Казват, че Париж е освободен. Според мен войната ще свърши другия месец.

Войникът вдигна чашата си и отметна глава назад, за да изгълта бирата. Ф. Джасмин също отпи няколко глътки, макар вкусът да й се видя отвратителен. Днес светът не й се струваше неудържим, напукан и въртящ се с хиляди мили в час, така че да се замае от кръжащите картини на война и далечни земи. Светът никога не бе бил така близък до нея. Както си седеше от другата страна на масата срещу войника в онова сепаре на „Синята луна“, тя изведнъж видя как тримата — тя, брат й и годеницата — вървят под студеното небе на Аляска край море, чиито зелени, ледени вълни лежат замръзнали и надиплени на брега. Как се изкачват по залят от слънце ледник, пронизан от бледи, студени цветове, а едно въже ги свързва заедно тримата и приятели от друг ледник извикват техните Дж-имена по алякасийски. После видя тримата в Африка, където препускаха върху камили през пясъчния вятър с тълпа омотани с чаршафи араби. Бирма бе покрита с мрака на джунглата — тя бе виждала снимки в списание „Лайф“. Благодарение на венчавката, тези далечни страни — светът — изглеждаха напълно постижими и близки — така близки до Уинтър Хил, както Уинтър Хил бе близо до града. Такова бе фактическото настояще, което изглеждаше на Ф. Джасмин мъничко нереално.

— Да, страшно е вълнуващо — повтори тя.

Войникът, изпил бирата, обърса влажната си уста с опакото на луничавата си ръка. Лицето му, макар и не затлъстяло, изглеждаше подпухнало и лъщеше в неоновата светлина. Имаше хиляди мънички лунички и единственото, което й се струваше красиво, бе ярката му, червена и къдрава коса. Очите му бяха сини, близко разположени, а бялото им изглеждаше възпалено. Гледаше я с особен израз — не както пътешественик наблюдава друг, а като съучастник в таен план. Няколко минути не каза нищо. После, когато отвори уста, думите нищо не й говореха и тя не ги разбра. Войникът като че ли каза:

— Кой тука е апетитно парченце?

Никакви парченца нямаше на масата и тя с притеснение усети, че е започнал да говори някакви двусмислици. Опита да промени разговора:

— Казах ви, че брат ми е във въоръжените сили.

Но войникът не я слушаше:

— Бих могъл да се закълна, че съм те виждал някъде по-рано.

Съмненията на Ф. Джасмин се усилиха. Сега разбра, че войникът я мисли за много по-възрастна отколкото е, но нещо не бе много сигурна, че това й достави удоволствие. За да не спира разговорът, подхвърли:

— Някои хора не обичат червена коса. Но за мен това е любим цвят. — Добави, като се сети за брат си и годеницата. — Ако не се смятат тъмнокестенявите и русите коси. Винаги съм мислила, че е чиста загуба дето Бог пилее къдрава коса за момчета. Докато толкова много момичета обикалят с прави като клечки коси.

Войникът се надвеси над масата, и все още загледан в нея, започна да пристъпя с пръсти — през масата към нея. Пръстите бяха мръсни, с черни ивици под ноктите. Ф. Джасмин имаше чувството, че ще се случи нещо страшно, но точно в тоя момент започна шумна неразбория и трима-четирима войника се наблъскаха в хотела. Разнесе се брътвеж и замрежената врата хлопна. Пръстите на войника престанаха да пристъпят по масата и когато погледна към другите войници, особеният израз в очите му се разсея.

— Това наистина е една много мила малка маймунка — каза тя.

— Каква маймунка?

Съмнението й прераства в чувството, че нещо не е наред.

— Ами, маймунката, която искахте да купите преди няколко минути. Какво ви е?

Нещо не бе наред и войникът притисна юмруци в главата си. Тялото му се отпусна назад към облегалката на сепарето като да се срути.

— О, онази маймунка! — каза той завалено. — Ходенето на слънце след всички тия бири. Смуках цяла нощ. — Въздъхна и отпусна ръцете си отворени върху масата. — Май съм почти гипсиран.

За пръв път Ф. Джасмин се попита какво търси тук и дали не трябва да се измита в къщи. Другите войници се бяха скупчили около една маса близо до стълбата, а жената със златния зъб шеташе нещо зад тезгяха. Ф. Джасмин бе изпила бирата си и една ивица прилична на крем пяна обрамчваше празната чаша отвътре. Горещата душна миризма в хотела изведнъж я накара да се чувства малко неловко.

— Трябва да си отивам. Благодаря ви за любезността.

Тя стана, но войникът се пресегна към нея и я хвана за края на роклята:

— Ей — каза той, — не си отивай така. Нека се разберем нещо за довечера. Какво ще кажеш да си направим среща в девет часа?

— Да си направим среща? — Ф. Джасмин имаше усещането, че главата й е като балон. Бирата бе сторила нещо странно и с краката й — сякаш трябваше да се справя с четири крака, а не с два. Във всеки друг ден, освен този, би изглеждало почти невъзможно някой, да не говорим за войник, да я покани на среща. Самата дума, „среща“, бе от речника на възрастните и се използваше от големите момичета. Но и тук радостта й бе помрачена — ако той знаеше, че още няма тринадесет години, никога нямаше да я покани и даже може би изобщо не би общувал с нея. Изпитваше някакво тревожно чувство, някаква неловкост: — Не знам дали…

— Но, разбира се — настоя той. — Да се видим например в девет часа. Можем да отидем в „Час за развлечение“ или другаде. Съгласна ли си? Тука в девет.

— Добре — каза тя накрая. — Ще ми бъде много приятно.

Отново бе на пламналия тротоар, където минувачите изглеждаха почернели и спаружени в свирепия блясък. Нужно й бе малко време, за да си възвърне венчалната настройка от сутринта, тъй като половиният час в хотела бе леко нарушил хода на мисълта й. Но не й отне много време и докато стигна главната улица, венчалното чувство бе възстановено. Срещна едно момиченце, два класа по-малко от нея и го спря на улицата, за да му разкаже плановете си. Каза й също, че един войник я е поканил на среща и сега тонът й прозвуча самохвално. Момиченцето отиде с нея да купят дрехи за венчавката, което отне един час и означаваше изпробването на повече от дузина красиви рокли.

Но главното, което допринесе за възстановяване на венчалната нагласа на мислене, бе една случка по пътя за дома. Беше някаква загадъчна шега на зрението и въображението. Прибираше се, когато изведнъж нещо я преряза — все едно че хвърлен по нея нож се заби и затрептя в гърдите й. Ф. Джасмин замръзна на място, единият й крак все още вдигнат, и в първия миг не можа да схване какво точно се е случило. Вдясно и отзад имаше нещо, което се бе мярнало в самото ъгълче на окото й. Полувидя нещо — някакъв тъмен, двоен силует в алеята, край която току-що бе минала. И заради това почти видяно нещо, заради едно мигновено изображение в ъгълчето на окото, в съзнанието й неочаквано се появиха образите на нейния брат и годеницата. Ярко откроени като светкавици ги видя двамата както бяха застанали за миг заедно пред полицата на камината — той бе обгърнал с ръка раменете й. Така отчетлива бе тази картина, че Ф. Джасмин внезапно усети как Джарвис и Джанис стоят зад гърба й в алеята, а тя за миг ги бе видяла — макар да знаеше, и то много добре, че са в Уинтър Хил, почти на сто мили далече.

Ф. Джасмин отпусна на паважа вдигнатия си крак и бавно се обърна, за да погледне назад. Алеята минаваше между бакалници — тясна алейка, тъмнееща в ярката светлина. Не погледна натам направо, понеже кой знае защо сякаш почти изпитваше страх. Погледът й бавно се прокрадна по тухлената стена и отново мярна тъмната двойна сянка. И какво бе това? Ф. Джасмин се слиса. Там, в алейката, имаше две цветнокожи момчета, едното по-високо от другото, отпуснало ръка около раменете му. Това бе всичко. Но може би нещо в ъгъла или в начина, по който стояха, или в положението на силуетите им, бе отразило внезапния образ на брат й и годеницата, който така я порази. И с това видение, ясно и точно, сутринта свърши и в два часа тя си беше в къщи.

Следобедът бе като средата на кейка, който Беренис опече миналия понеделник — един кейк, който не можа да бухне. Франки се зарадва от това не поради злоба, а защото най-много обичаше такива небухнали кейкове. Харесваше влажната лепкава и мазна маса близо до средата и не можеше да разбере защо възрастните смятат подобни кейкове за провал. Бе тестен кейк, в онзи понеделник, с надигнати пухкави краища и влажна, почти сплескана среда. След ведрата, приповдигната утрин, следобедът бе плътен и осезаем като средата на оня кейк. И понеже това бе последният от всички следобеди, Ф. Джасмин откри една неизпитвана сладост в познатите стари привички и звуци. Когато влезе в два часа, Беренис гладеше. Джон Хенри седеше край масата и правеше сапунени мехури през една тръбичка. Хвърли й продължителен, доверчив, потаен поглед.

— Къде, по дяволите, ходиш? — попита Беренис.

— Пък ние знаем нещо, дето ти не го знаеш — каза Джон Хенри. — Знаеш ли какво е то?

— Какво?

— Беренис и аз идваме на венчавката.

Ф. Джасмин събличаше муселинената си рокля и думите му я стреснаха.

— Чичо Чарлс почина.

— Разбрах, само че…

— Да — каза Беренис. — Бедната стара душа се помина тази сутрин. Ще закарат тялото в семейното гробище на Оупълайка. А Джон Хенри ще остане при нас няколко дни.

Сега, като знаеше, че смъртта на чичо Чарлс в известен смисъл ще се отрази на венчавката, тя й отдели място в мислите си. Докато Беренис довършваше гладенето, Ф. Джасмин седеше по фуста на стълбите към нейната стая със затворени очи. Чичо Чарлс живееше в сенчеста дървена къща сред полето и бе твърде стар, за да яде варена царевица. През юни това лято легна болен и оттогава положението му бе критично. Лежеше в леглото съсухрен, кафяв и много стар. Оплака се, че картините на стената били закачени накриво и махнаха всичките картини в рамки — но не беше това причината. Оплака се, че леглото му е поставено не където трябва и го преместиха — не бе това. После си загуби гласа и когато се опитваше да говори, гърлото му сякаш бе запълнено с лепило и не можеха да разберат думите му. Една събота Уестови бяха отишли да го видят и взеха Франки със себе си. Тя отиде на пръсти до отворената врата на задната спалня. Той приличаше на изрязан от кафяво дърво и покрит с чаршаф старец. Само очите му помръднаха — приличаха на синьо желе и тя си помисли, че могат да изскочат от орбитите и да се търколят като синьо влажно желе по изкривеното му лице. Бе стояла на вратата загледана в него, после се отдалечи на пръсти — уплашена. Най-накрая разбраха, че той се оплаква понеже слънцето греело не както трябва през прозореца, но не това го нараняваше толкова. Беше смъртта.

Ф. Джасмин отвори очи и се почеса.

— Ужасно е да си умрял! — каза тя.

— Е — каза Беренис, — старецът се мъчи много и си беше изживял колкото му е било писано. Бог му определи часа.

— Знам. Но все пак ми се вижда малко странно, че трябваше да умре точно в деня на венчавката. И защо, по дяволите, ти и Джон Хенри трябва да се мъкнете като лепки на венчавката? Струва ми се, че е по-добре да си седите у дома.

— Франки Адамс — каза Беренис и внезапно сложи ръце на кръста, — ти си най-егоистичното същество, което се е раждало на земята. Всичките сме затворени в тая клетка и…

— Не ме наричай Франки! — викна Ф. Джасмин. — Не бих искала да ти напомням повече.

Беше ранен следобед — по това време преди свиреше приятен оркестър. Сега, с изключено радио, в кухнята бе тържествено и тихо, и се донасяха звуци отдалече. От тротоара се чу глас на цветнокож — изреждаше неясно и слято названията на зеленчуци с дълъг проточен вик, в който нямаше думи. Някъде, в близката околност, се чуваха удари на чук и всеки удар оставяше звучно ехо.

— Ще зяпнеш, ако знаеше къде съм била днес. Ходих по целия тоя град. Видях маймунката и стопанина й. Имаше един войник дето искаше да купи маймунката и държеше в ръка сто долара. Виждала ли си някога човек да иска да купи маймунка на улицата?

— Не. Пиян ли беше?

— Пиян ли? — отвърна Ф. Джасмин.

— О — каза Джон Хенри, — маймунката и стопанина й!

Въпросът на Беренис смути Ф. Джасмин и тя спря за миг да помисли.

— Не смятам, че беше пиян. Човек не се напива посред бял ден. — Беше имала намерение да разправи на Беренис за войника, но се разколеба. — Все пак имаше нещо… — Гласът й заглъхна накрая и тя загледа едно блестящо с всички цветове на дъгата сапунено мехурче, което безмълвно се носеше из стаята. Трудно бе тук, в кухнята, боса и само по фуста, да проумее и прецени войника. Що се отнася до обещанието за тая вечер, тя се двоумеше! Колебанието я смущаваше и тя смени темата: — Надявам се, че си изпрала и огладила всичките ми прилични неща днес. Трябва да ги взема в Уинтър Хил.

— Защо? — попита Беренис. — Ще стоиш там само един ден.

— Чу какво ти казах — отвърна Ф. Джасмин. — Казах ти, че няма да се връщам след венчавката.

— Ама че глупост. В главата ти има много по-малко, отколкото смятах. Какво те кара да мислиш, че искат да те вземат със себе си? Третият е излишен. И това е главното нещо при една сватба. Третият е излишен.

На Ф. Джасмин винаги й бе трудно да се опълчва срещу известна поговорка. Обичаше да ги използва в пиеските и разговорите си, но с тях трудно се излизаше на глава и затова каза:

— Почакай и ще видиш.

— Спомняш ли си потопа? Спомни ли си Ной и ковчега?

— И какво общо имат те? — попита тя.

— Помниш ли как пуска той животните?

— О, затваряй си голямата дърта уста — отвърна Ф. Джасмин.

— По двама, по двама — каза Беренис. — Пускал е животните по двойки.

Този следобед спорът се въртеше от начало до край около венчавката. Беренис отказваше да следва насоката на мислите на Ф. Джасмин. От самото начало като че се мъчеше да я пипне за яката, както Законът хваща някой негодник на местопрестъплението, и да я тикне там, откъдето беше тръгнала — обратно в унилото, побъркано лято, което сега се струваше на Ф. Джасмин някакъв далечен спомен. Но Ф. Джасмин бе упорита и не се даваше. Беренис трябваше да намери пукнатини във всичките й идеи и от първата до последната си дума тя направи всичко, което й бе по силите, за да отрече венчавката. Но Ф. Джасмин нямаше да допусне това.

— Виж — каза Ф. Джасмин и взе розовата муселинена рокля, която току-що бе съблякла. — Помниш ли, че когато купих тази рокля, яката имаше мънички, тесни дипли. А ти гледаше яката като че ли е жабо. Сега трябва да направим тия мънички дипли както трябва да бъдат.

— И кой ще свърши това? — попита Беренис. Взе роклята и огледа яката. — Времето и нервите ми трябват за други неща.

— Да, но това трябва да се направи — настоя Ф. Джасмин. — Яката трябва да стои така. И освен това, може би ще изляза с нея някъде тая вечер.

— И къде, ако смея да запитам? — рече Беренис. — Отговори на въпроса, който ти зададох, когато влезе. Къде, по дяволите, ходиш цяла сутрин?

Стана точно както си мислеше Ф. Джасмин — начина, по който Беренис не искаше да я разбере. И понеже това бе по-скоро въпрос на чувства, отколкото на думи и факти, на нея й бе трудно да обясни. Когато спомена вътрешната близост, Беренис я изгледа продължително и неразбиращо, а когато стигна до „Синята луна“ и многото хора, широкият, плосък нос на Беренис се разшири още повече и тя поклати глава. Ф. Джасмин не спомена за войника. Макар на няколко пъти аха-аха да й каже, нещо я спираше.

Когато свърши, Беренис каза:

— Франки, аз съвсем сериозно смятам, че никак не те е грижа за нас. Да ходиш из целия град и да разправяш на съвсем непознати хора тая опашата лъжа. Ти вътре в себе си знаеш, че тая твоя мания е чиста глупост.

— Почакай и ще видиш — отвърна Ф. Джасмин. — Ще ме вземат.

— А ако не те вземат?

Ф. Джасмин вдигна кутията със сребърните пантофки и увития пакет с роклята за венчавката:

— Това ми са дрехите за венчавката. Ще ти ги покажа после.

— А ако не те вземат?

Ф. Джасмин бе тръгнала по стълбите, но спря и се обърна назад към кухнята. В нея бе тихо.

— Ако не ме вземат, ще се самоубия — отвърна тя. — Но те ще ме вземат.

— Как ще се самоубиеш? — попита Беренис.

— Ще си прострелям слепоочието с пистолет.

— Кой пистолет?

— Пистолетът, който татко държи под носните си кърпички, заедно със снимката на мама в дясното чекмедже на бюрото.

Известно време Беренис не отвърна. Изразът й бе объркан.

— Ти чу какво ти каза мистър Адамс за играенето с тоя пистолет. Иди сега горе. Обедът ще бъде готов след малко.

Беше късен обяд, този последен обяд, който тримата щяха да изядат някога заедно на кухненската маса. В съботни дни не държаха на часовете за хранене и започнаха обяда в четири, когато вече августовското слънце спускаше полегато дълги, изгубили блясък лъчи през двора. Беше онова следобедно време, когато слънчеви решетки препречват задния двор като решетките на необикновено светъл затвор. Двете смокинови дръвчета изглеждаха зелени и плоски, беседката под прицела на слънчеви лъчи хвърляше плътна сянка. Следобед слънцето не проникваше през задните прозорци на къщата, така че в кухнята сивееше. Тримата започнаха да обядват в четири часа и обедът продължи докато се смрачи. Имаше грахова яхния сготвена с пушен кокал и докато се хранеха, започнаха да говорят за любов. По този въпрос Ф. Джасмин никога в живота си не бе разговаряла. Преди всичко, тя никога не бе вярвала в любовта и никога не слагаше любов в пиеските си. Но този следобед, когато Беренис поде разговора, Ф. Джасмин не си запуши и двете уши, а както безмълвно си ядеше граха, ориза и бульона, се заслуша.

— Чувала съм най-различни неща — каза Беренис. — Познавам мъже, които са се влюбвали в такива грозни момичета, че да се чудиш дали са наред със зрението. Виждала съм няколко от най-странните венчавки, които човек може да си представи. Едно време познавах момче, на което цялото му лице бе обгорено и…

— Кой? — попита Джон Хенри.

Беренис преглътна залък царевичен хляб и обърса уста с опакото на ръката си.

— Познавам жени, влюбени в истински сатани и да ги пази господ като стъпят с раздвоените си копита на прага. Знам момчета, на които им бе хрумнало да се влюбят в други момчета. Познаваш ли Лайли Мей Дженкис?

Ф. Джасмин помисли малко и после каза:

— Не съм сигурна.

— Е, или го познаваш, или не. Шляеше се, облечен с розова сатенена блуза и с ръка на кръста. Та тоя Лайли Мей се влюби в един мъж на име Джуни Джоунс. Мъж, разбрахте ли. И Лайли Мей се превърна в момиче.

— Честно? — попита Ф. Джасмин. — Наистина ли?

— Да — отвърна Беренис. — Във всяко отношение.

Ф. Джасмин се почеса зад ухото и каза:

— Странно е, че не мога да се сетя за кого говориш. Смятах, че познавам толкова много хора.

— Е, няма защо да познаваш Лайли Мей Дженкис. Ще минеш без да го познаваш.

— Както и да е, не ти вярвам — каза Ф. Джасмин.

— Че да не те карам насила? — отвърна Беренис. — Та за какво говорехме?

— За необикновените неща.

— А, да.

Помълчаха няколко минути, докато ядяха. Ф. Джасмин се хранеше с лакти върху масата и боси пети върху пречките на стола. Седяха една срещу друга с Беренис, а Джон Хенри — с лице към прозореца. Грахова яхния бе любимото ядене на Ф. Джасмин. Винаги им бе казвала да поднесат чиния с грах и ориз под носа й в ковчега, за да са сигурни, че няма грешка — защото ако в нея има искрица живот, ще стане да яде, но ако помирише грахова яхния и не помръдне, могат направо да заковат капака и да бъдат сигурни, че е наистина мъртва. Беренис бе избрала за установяване на смъртта си пържена планинска пъстърва, а Джон Хенри — домашен фондан. Все пак, въпреки че Ф. Джасмин най-много обичаше грахова яхния, другите също я харесваха достатъчно, така че и тримата се наслаждаваха на обяда тоя ден — пушен кокал, грахова яхния, царевичен хляб, горещи печени картофи и мътеница. И както ядяха, продължиха разговора.

— Та тъкмо ви разправях — продължи Беренис, — виждала съм много необикновени неща в живота си. Но едно нещо никога не съм виждала и никога не съм чувала. Не, уважаеми, никога.

Беренис спря да приказва и седеше като клатеше глава и чакаше да я попитат. Но Ф. Джасмин не искаше да проговори. Така че Джон Хенри вдигна любопитната си физиономия от чинията и попита:

— Какво, Беренис?

— Не — отвърна Беренис. — Никога по-рано, през целия си живот не съм чувала някой да се е влюбвал във венчавка. Знам много необикновени неща, но за такова не съм чувала никога досега.

Ф. Джасмин измърмори нещо.

— Затова мислих по въпроса и стигнах до едно заключение.

— Как? — попита Джон Хенри. — Как това момче се превърна в момиче?

Беренис го погледна и оправи кърпата, вързана около врата му.

— Просто така стана, миличко. Не знам.

— Не я слушай — каза Ф. Джасмин.

— И така, аз мислих по въпроса и стигнах до това заключение — трябва да си намериш приятел.

— Какво? — попита Ф. Джасмин.

— Чу ме добре — отвърна Беренис. — Приятел. Едно хубаво, малко, бяло приятелче.

Ф. Джасмин остави вилицата на масата и остана така, извърнала глава настрани:

— Не ми трябва никакъв приятел. Какво ще го правя?

— Какво ще го правиш ли, глупаче? — рече Беренис. — Ами че ще го накараш да те заведе на кино. Първо на първо.

Ф. Джасмин спусна бретона си ниско над челото и пъхна крака между пречките и седалката.

— Вече трябва да се промениш и да не си такава груба, лакома кобила — каза Беренис. — Трябва да се издокарваш. Да приказваш приятно и да си обмисляш постъпките.

Ф. Джасмин отвърна тихо:

— Аз вече не съм груба и лакома. Вече се промених в това отношение.

— Ами чудесно — рече Беренис. — Сега си хвани приятел.

Ф. Джасмин искаше да каже на Беренис за войника, хотела и поканата за тазвечерната среща. Само че нещо я спираше и тя заопипва почвата с намеци:

— Какъв приятел, например? Искаш да кажеш нещо като… — Ф. Джасмин спря, защото у дома в кухнята, през този последен следобед войникът изглеждаше нереален.

— Е, тук вече не мога да ти давам акъл. Сама трябва да решиш.

— Например някой войник, който може би ще ме заведе на танци в „Час за развлечение“? — Не погледна към Беренис.

— Кой ти говори за войници и танци? Имам предвид някое хубаво, малко, бяло момче на твоите години. Какво ще кажеш за оня малък симпатяга Барни?

— Барни Макийн?

— Ами да. Много подходящ като начало. Можеш да си ходиш с него, докато се появи някой друг. Той става.

— Тоя мръсен, отвратителен Барни! — В гаража беше тъмно, с тънки слънчеви иглички, проникващи през цепнатините на затворената врата. Миришеше на прах. Но тя не допусна до съзнанието си спомена за непознатия грях, който й бе показал и заради който по-късно бе искала да му забие нож между очите. Вместо това се стегна здраво и започна да мачка граха и ориза в чинията. — Ти си най-смахнатата жена в тоя град.

— Крадецът вика „дръжте крадеца“.

Започнаха да ядат отново — всички освен Джон Хенри. Ф. Джасмин се занимаваше с рязането на царевичен хляб, намазването му с масло, с мачкане на граха и пиене на мляко. Беренис ядеше по-бавно, като изискано отделяше парченца шунка от кокала. Джон Хенри гледаше ту едната, ту другата. След като бе слушал разговора им, той спря да яде, за да помисли малко. После, след известно време попита:

— Ти колко си хващала? От тия приятелчета.

— Колко ли? — отвърна Беренис. — Миличко, колко косъма има в тия плитки? Не забравяй, че говориш с Беренис Сейди Браун.

И така, Беренис стъпи на пътечката — думите й се нижеха една след друга. Подхванеше ли така някой дълбок и сериозен въпрос, думите й започваха да се леят като песен. В сивотата на кухнята в летните следобеди тембърът й ставаше златист и успокояващ — човек можеше да се вслуша в цвета и мелодията на гласа, без да следи думите. Ф. Джасмин оставяше продължителните звуци да се точат и кръжат през ушите й, но съзнанието не извличаше от този глас смисъл или отделни изречения. Седеше си заслушана там край масата и от време на време си мислеше за едно обстоятелство, което цял живот й се бе струвало съвсем необяснимо — Беренис винаги говореше за себе си като за някоя голяма красавица. Това май бе единствения случай, в който Беренис изглеждаше като да не е с всичкия си. Ф. Джасмин слушаше гласа й и гледаше през масата — черното лице с безумно синьо око, единадесетте мазни плитки, които й стояха като шапчица, широкия плосък нос, който потръпваше докато говори. Каквато и да бе Беренис, тя не бе красива. Помисли си, че трябва да й даде съвет. Затова в поредната пауза каза:

— Мисля, че трябва да престанеш да си мислиш за приятели и да се задоволиш с Т. Т. Басирам се, че си на четиридесет години. Време ти е да си седнеш на задника.

Беренис сви устни и загледа Ф. Джасмин със здравото си око:

— Я колко си умна — каза. — И откъде знаеш толкова много? Имам толкова право, колкото всеки друг, да продължавам да си прекарвам времето, докато мога. И докато е така, не съм толкова стара, колкото някои хора се опитват да ме изкарат. Все още мога да министрирам. Така че пред мене има още дълги години, преди да се оттегля на спокойствие.

— Е, не исках да кажа да се оттеглиш на спокойствие — отвърна Ф. Джасмин.

— Чух какво искаш да кажеш.

Джон Хенри гледаше и слушаше и около устата му бе засъхнала малка коричка от бульона. Една голяма, синя, ленива муха кръжеше около него и се мъчеше да кацне на лепкавото му лице, та от време на време той махваше с ръка да я пропъди.

— Всичките ли те водеха на кино? — попита Джон Хенри. — Всичките тия приятели?

— И на кино, и на разни други места — отвърна тя.

— Искаш да кажеш, че никога не си плащала — попита Джон Хенри.

— Нали това ви разправям — отвърна Беренис. — Когато излизам с приятел, не. Е, ако отидем някъде с женска компания, ще трябва да си плащам. Само че не съм от тия дето излизат с женска компания.

— Когато отидохте всичките на онова пътуване до Феървю — попита Ф. Джасмин (една неделя миналата пролет някакъв цветнокож летец качваше цветнокожи в самолета си), — кой плати пътя?

— Чакай да видя — отвърна Беренис. — Хъни и Клорина имаха грижата за собствените си разноски, освен дето дадох на Хъни долар и четиридесет цента на заем. Кейп Клайд си плати. А Т. Т. плати за себе си и за мене.

— Значи Т. Т. те е завел на това пътуване със самолет?

— Нали това ви разправям. Плати автобусните билети до Феървю и обратно, и самолета, и сандвичите. Как си представяте, че бих могла иначе да си позволя да летя в самолет? Аз, която изкарвам шест долара на седмица!

— Не знаех това — призна най-накрая Ф. Джасмин. — Интересно откъде взима Т. Т. всичките си пари.

— Печели ги — каза Беренис. — Джон Хенри, обърши си устата.

Почиваха си край масата — това лято се хранеха на почивки: ядяха известно време, после оставяха храната да се уталожи в стомасите, и след малко продължаваха пак. Ф. Джасмин кръстоса вилица и нож в празната си чиния и започна да разпитва Беренис по един въпрос, който не й даваше покой:

— Кажи ми, само ние ли наричаме това грахова яхния? Или из цялата страна така го знаят? Някак си особено ми се вижда това название.

— Ами, чувала съм да го наричат различно — отвърна Беренис.

— Как?

— Ами чувала съм да му викат грах с ориз. Или пък ориз с грах и бульон. Или пък грахова яхния. Може да му казваш както си искаш.

— Нямам предвид нашия град — рече Ф. Джасмин. — Става дума за други места. По целия свят. Как ли му викат французите например?

— О — отвърна Беренис. — Задаваш ми въпрос, на който не мога да отговоря.

— Мерси а ла парле^[4] — каза Ф. Джасмин.

Седяха край масата и мълчаха. Ф. Джасмин се бе облегнала назад в стола си с глава, обърната към прозореца и осветения от слънцето празен двор. Градът бе смълчан и кухнята бе смълчана, ако не се смята часовника. Ф. Джасмин не можеше да усети въртенето на света. Нищо не се движеше.

— Знаеш ли, случи ми се нещо много особено — започна Ф. Джасмин. — Хич не ми е ясно как точно да обясня какво имам предвид. Едно от ония неща, които човек не може да обясни.

— Какво, Франки — попита Джон Хенри.

Ф. Джасмин се извърна от прозореца, но преди да успее да проговори отново, звукът се чу. В тишината на кухнята те доловиха как един музикален тон бавно си проправя път, после бе повторен. В августовския следобед се разнесе гама, изпълнена на пиано. Гръмна акорд. После, някак си сънливо, цяла поредица акорди се извисиха като стъпала към някакъв палат, но в самия край, когато осмият акорд трябваше да завърши гамата, музиката спря. Седмият акорд, в който сякаш отекваше цялата недовършена гама, бе ударен настойчиво няколко пъти. И накрая настъпи тишина. Ф. Джасмин, Беренис и Джон Хенри се спогледаха. Някъде в квартала настройваха августовския глас на пиано.

— Господи — обади се Беренис, — това вече е капакът на всичко.

Джон Хенри потръпна:

— Така си е.

Ф. Джасмин седеше напълно неподвижна пред масата, отрупана с чинии и храна. В кухнята цареше сивотата на застоялост — беше твърде неинтересна и твърде квадратна. След паузата прозвуча друг тон, повторен после с една октава по-високо. Ф. Джасмин вдигаше поглед всеки път, когато тонът отиваше по-високо, сякаш го наблюдаваше как се придвижва от едно място на кухнята в друго. В най-високата точка очите й бяха насочени в единия ъгъл на тавана и после, когато порой от звуци полетя надолу, главата й бавно се извърна и погледът се премести от ъгъла на тавана в срещуположния ъгъл на пода. Най-ниският тон бе повторен шест пъти и Ф. Джасмин остана втренчена в чифт стари чехли и празна бутилка от бира, които бяха оставени там. Накрая затвори очи, отърси унеса и стана от масата.

— Това ме натъжава — каза тя. — И ме изнервя. — Започна да се разхожда из кухнята. — Казват, че когато искат да накажат някого в Милиджвил, просто го връзват и го карат да слуша акордиране на пиано. — Обиколи масата три пъти. — Искам да те питам нещо. Да предположим, че се натъкнеш на някой, който ти се стори страшно необикновен, но не знаеш защо.

— В какъв смисъл необикновен?

Ф. Джасмин си мислеше за войника, но не можеше да каже повече.

— Да кажем, срещаш някой и го мислиш за почти пиян, но хич не си сигурна. И той иска да те придружи и да отидете на някоя голяма забава или на танци. Ти как би постъпила?

— Ами, честно казано, не знам. Ще зависи от настроението ми. Може би ще отида с него на забавата, където бих могла да срещна някой, който да ми хареса повече. — Здравото око на Беренис се присви и погледна втренчено Ф. Джасмин. — А защо питаш?

Тишината в кухнята се проточи, докато Ф. Джасмин започна да чува капането от крана на чешмата. Мъчеше се да измисли как да каже на Беренис за войника. Тогава изведнъж звънна телефонът. Ф. Джасмин подскочи и като катурна празната си чаша от мляко, се втурна към антрето. Само че Джон Хенри бе по-близко и стигна до апарата пръв. Коленичи на стола до него и преди да каже „ало“ се усмихна на слушалката. После продължи да повтаря „ало“, докато Ф. Джасмин му взе слушалката и извика „ало“ най-малко двадесет пъти, преди накрая да затвори.

— Побеснявам от такива неща — каза тя, когато се върнаха в кухнята. — Или пък когато пощенската кола спре пред къщи, погледнат номера и после отнесат пратката другаде. Мисля, че това са поличби. — Зарови пръсти в късо подстриганата си руса коса. — Знаеш ли, аз наистина ще ида на гледачка преди да замина утре сутрин. Отдавна се каня да го направя.

Беренис каза:

— За да сменим темата, кога смяташ да ми покажеш новата си рокля? Нямам търпение да видя какво си избрала.

И Ф. Джасмин се качи горе за роклята. Стаята й приличаше на бойлер — топлината от цялата къща се издигаше и оставаше тук. Следобед въздухът сякаш жужеше, така че не бе лошо да се пусне електромоторчето. Тя го включи и отвори вратата на шкафа. До този ден преди венчавката винаги бе държала шестте си тоалета върху закачалки, а всекидневните си дрехи хвърляше на рафта или струпваше в ъгъла. Но когато се прибра днес този ред бе променен — тоалетите бяха захвърлени на рафта, а сватбената рокля висеше самичка на закачалка. Сребърните пантофки бяха внимателно положени под роклята, обърнати с носовете на север, към Уинтър Хил. Неизвестно защо Ф. Джасмин ходеше из стаята на пръсти, докато започна да се облича.

— Затворете очи! — извика тя. — Не ме гледайте, като слизам по стълбите. Не поглеждайте докато не ви кажа.

Струваше й се, че и четирите стени на кухнята я гледат, а окачената тенджерка приличаше на бдително, кръгло, черно око. Акордирането бе спряло за миг. Беренис седеше с приведена като в църква глава. Джон Хенри бе свел глава, но тайно гледаше. Ф. Джасмин застана в основата на стълбите и постави ръка на кръста.

— О, колко е хубава! — каза Джон Хенри.

Беренис изправи глава и изражението й си струваше да се види. Черното око плъзна поглед от сребърната панделка на главата до подметките на сребърните пантофи. Не каза нищо.

— Е, кажи си честно мнението — обади се Ф. Джасмин.

Но Беренис гледаше оранжевата атлазена вечерна рокля, клатеше глава и не казваше нищо. Отначало поклащаше глава съвсем леко, но колкото по-дълго гледаше, толкова по-силно я въртеше, докато при последното завъртане Ф. Джасмин чу как й пропука врата.

— Какво има? — попита Ф. Джасмин.

— Мислех, че смяташ да си купиш розова рокля.

— Да, но когато отидох в магазина, промених решението си. Какво й е на тая? Не ти ли харесва, Беренис?

— Не — отвърна Беренис, — на нищо не прилича.

— Какво искаш да кажеш с това „на нищо не прилича“?

— Точно каквото казах — на нищо не прилича.

Ф. Джасмин се извърна, за да се види в огледалото и отново реши, че роклята е красива. Но изразът на Беренис бе сърдит и упорит като на някое дългоухо муле, а Ф. Джасмин не можеше да разбере защо.

— Не разбирам какво искаш да кажеш. Какво не й е наред?

Беренис скръсти ръце на гърдите и отвърна:

— Ами, щом не разбираш, ще ти обясня. Най-напред погледни си главата.

Ф. Джасмин погледна главата си в огледалото.

— Остригала си се като каторжник, а сега връзваш сребърна панделка около тая гола глава. Просто на нищо не прилича.

— Да, но аз ще си измия довечера главата и ще опитам да се накъдря — отвърна Ф. Джасмин.

— После, виж си лактите — продължи Беренис. — Турила си си тая вечерна рокля за голяма жена. Оранжев атлаз. И тия кафяви кори на лактите. Двете неща просто не вървят.

Ф. Джасмин се изгърби и прикри с длани ръждивите си лакти.

Беренис отново тръсна бързо глава и присви устни замислено:

— Отнеси я обратно в магазина.

— Не може! — отвърна Ф. Джасмин. — Купих я по намалени цени. Такива покупки не ги приемат обратно.

Беренис си имаше два девиза. Първият бе известната поговорка, че от всяко дърво свирка не става. Вторият девиз бе, че човек се простира според чергата. Така че Ф. Джасмин не можа да разбере дали вторият девиз бе причината Беренис да погледне с други очи на роклята, или тя наистина бе започнала да й харесва. Както и да е, погледа я малко с наведена на една страна глава и най-накрая каза:

— Ела насам. Ще я постесним в кръста и да видим какво ще излезе.

— Мисля, че ти просто не си свикнала да гледаш добре облечени хора — каза Ф. Джасмин.

— Не съм свикнала да гледам хора накичени през август като коледни дръвчета.

И така, Беренис свали колана и започна да приглажда и набира роклята на най-различни места. Ф. Джасмин стоеше като истукан и я остави да се занимава с дрехата. Джон Хенри бе станал от стола си, все още с кърпата около врата.

— Роклята на Франки прилича на елха — каза той.

— Двуличен Юда! — отвърна Ф. Джасмин. — Току-що смяташе, че е красива. Мръсен, двуличен Юда!

Акордираха пианото. Ф. Джасмин не знаеше чие е, но звуците му се разнасяха тържествени и настойчиви в кухнята отнякъде не много далече. Акордьорът изсвирваше къса бърза мелодия и после се хващаше за един тон. И пак. И удряше един и същ клавиш по един тържествен и влудяващ начин. И пак. И удряше. Градският акордьор се казваше мистър Шварценбаум. Звукът можеше да обърне наопаки червата на всеки музикант и да побърка всеки слушател.

— Почти съм склонна да си мисля, че прави това само за да ни тормози — обади се Ф. Джасмин.

Но Беренис каза:

— Така се акордира и в Синсинати, и по целия свят. Просто така се прави. Хайде да пуснем радиото в столовата и да го заглушим.

Ф. Джасмин поклати глава:

— Не — каза тя. — Не мога да ти обясня защо, но не искам това радио да се пуска повече. Прекалено много ми напомня за лятото.

— Мръдни малко назад — каза Беренис.

Беше вдигнала леко с карфици талията на роклята и я бе побутнала тук-там. Ф. Джасмин се погледна в огледалото над мивката. Можеше да се види само от гърдите нагоре, така че след като се възхити на тази горна своя част, се качи на един стол, за да види средната. След това започна да почиства единия край на масата, да може да стъпи там и види в огледалото сребърните обувки, но Беренис я спря.

— Не намираш ли, че е красива? — попита Ф. Джасмин. — Аз мисля, че е. Сериозно, Беренис. Кажи, ама честно.

Но Беренис се изпъчи и заговори с обвиняващ тон:

— Никога не съм познавала толкова непоследователен човек! Искаш ми откровеното мнение и аз ти го казвам. После питаш пак и аз ти казвам. Но онова, което ти трябва, не е откровеното ми мнение, а положителното ми мнение за нещо, което намирам неправилно. Е, как ще наречеш подобна постъпка?

— Добре де — каза Ф. Джасмин, — само искам да изглеждам хубава.

— Хубаво е онова, което се направи хубаво. Изглеждаш достатъчно добре за всяка сватба. Освен за твоята собствена. И освен това, слава богу, имаме възможност да оправяме още повече нещата. Сега трябва да взема друг костюм за Джон Хенри и да помисля какво ще облека самата аз.

— Чичо Чарлс е мъртъв — обади се Джон Хенри, — а ние отиваме на сватба.

— Да, миличко — каза Беренис.

И от неочакваното унесено спокойствие в гласа Ф. Джасмин разбра, че Беренис се е замислила за всички покойници, които е познавала. Мъртвите преминаваха през сърцето й, а тя си спомняше чак до Луди Фриймън и отдавна отминалото време на Синсинати.

Ф. Джасмин си припомни другите седмина покойника, които бе познавала. Майка й бе починала в самия ден на нейното раждане, така че тя не влизаше в сметката. В дясното чекмедже на бащиното й бюро имаше нейна снимка — лицето изглеждаше свенливо и жално, закрито от студените сгънати носни кърпички в чекмеджето. После идваше баба й, починала, когато Франки бе на девет години — нея Ф. Джасмин помнеше много добре. Само че с откъслечни изопачени картини, потънали дълбоко в паметта й. Един войник от техния град на име Уилям Бойд бе убит тая година в Италия и тя го знаеше по име и по лице. Мисис Селуей, през две преки от тях, бе починала и тя гледа погребението от тротоара, но не я поканиха да участва. Тържествените възрастни мъже стояха на предната веранда, а на вратата имаше сива, копринена панделка. Познаваше Лон Бейкър и той също бе мъртъв. Бейкър бе едно цветнокожо момче, което убиха в алейката зад магазина на баща й. В един априлски следобед му прерязаха гърлото с бръснач, всички живеещи наоколо се измъкнаха през задните врати, а после разправяха, че прерязаното гърло зеело като треперещата уста на някой луд, заговорил с неразбираеми думи срещу априлското слънце. Лон Бейкър бе мъртъв и Франки го бе познавала. Познаваше, но съвсем бегло, мистър Питкин от магазина за обувки на Боудър, мис Бърди Граймс и един мъж от телефонната компания, който се катереше по стълбовете — всички мъртви.

— Често ли се сещаш за Луди? — попита Ф. Джасмин.

— Много добре знаеш, че е така — отвърна Беренис. — Мисля си за годината, когато бяхме заедно с Луди и за всичко лошо, което ми се случи по-късно. Луди никога не би допуснал да остана самотна и да тръгна с най-различни негодници. Аз и Луди — допълни тя. — Луди и аз.

Ф. Джасмин седеше, друсайки крак и си мислеше за Луди и Синсинати. От всички мъртъвци по света, най-добре познаваше Луди Фриймън, макар никога да не бе го виждала и дори не беше родена, когато той бе починал. Тя познаваше Луди и град Синсинати, и зимата, в която Луди и Беренис бяха ходили на север и бяха видели снега. Хиляди пъти бяха говорили за тия неща и при тези разговори Беренис разправяше бавно и правеше всяко изречение да звучи като песен. А предишната Франки питаше и разпитваше за Синсинати. Какво точно са яли в Синсинати и колко са широки улиците в Синсинати? И си говореха с напевни гласове за рибата в Синсинати, за фризьорския салон в „Синсинатска модна къща на улица Миртъл“, за кината в Синсинати. И Луди Фриймън бе зидар, печелещ огромна и сигурна заплата, и сред всичките съпрузи на Беренис бе единственият обичан.

— Понякога почти ми се ще да не бях познавала Луди изобщо — каза Беренис. — Такова нещо разглезва човека. Оставя те твърде самотен след това. Когато се прибереш вечер от работа, някаква самотна пустота се настанява вътре в теб и тръгваш с най-различни жалки мъже, като опитваш да преодолееш това чувство.

— Знам — каза Ф. Джасмин. — Само че Т. Т. не е жалък.

— Нямах предвид Т. Т. Ние с него сме просто добри приятели.

— Нямаш ли намерение да се омъжиш за него? — попита Ф. Джасмин.

— Виж какво, Т. Т. е добър, почтен, цветнокож джентълмен — отвърна Беренис. — Никога няма да чуеш приказка, че Т. Т. се фука насам-натам като много други мъже. Ако се омъжа за Т. Т., ще се измъкна от тая кухня и ще си седя зад касата на някой ресторант, и ще си клатя краката. Освен това, аз искрено уважавам Т. Т. Той е бил благопристоен мъж през целия си живот.

— Добре де, кога смяташ да се омъжиш за него? — попита Ф. Джасмин. — Той е луд по тебе.

Беренис каза:

— Няма да се омъжвам за него.

— Но ти току-що разправяше… — започна Ф. Джасмин.

— Разправях ти колко искрено почитам и тача Т. Т.

— Е, и?

— Аз го тача и ценя високо — продължи Беренис. Здравото й око гледаше спокойно и сериозно, а плоският й нос се разширяваше, докато говореше. — Но липсва какъвто и да било трепет.

След малко Ф. Джасмин каза:

— Като си помисля за венчавката, потръпвам.

— Това е жалко — отвърна Беренис.

— Потръпвам и като си помисля колко умрели познавам. Общо седем — продължи тя. — И сега чичо Чарлс.

Ф. Джасмин запуши ушите си с пръсти и затвори очи, но това не бе смърт. Усещаше топлината от печката и миризмата на обеда. Чувстваше куркането на червата и биенето на сърцето. А мъртвите не усещат нищо, не чуват нищо, не виждат нищо — само чернота.

— Сигурно е ужасно да си умрял — каза тя и се заразхожда в сватбарската рокля из стаята.

На полицата имаше гумена топка, тя я запрати срещу вратата на антрето и я улови, когато отскочи.

— Остави я — каза Беренис. — Иди свали роклята преди да си я изцапала. Иди направи нещо. Иди пусни радиото.

— Казах ти, че не искам да се пуска това радио.

И тя се разхождаше из кухнята, а Беренис й бе казала да иде да свърши нещо, но тя не знаеше какво. Крачеше в сватбарската рокля с ръка на кръста. Сребърните пантофи стискаха краката й така, че усещаше пръстите си подути и смазани като десет големи охлузени картофа.

— Но те съветвам да държиш радиото включено, когато се върнеш — каза внезапно Ф. Джасмин. — Много е възможно някой ден да ни чуеш да говорим по него.

— Това пък какво е?

— Казвам, че е много възможно да ни помолят да говорим по радиото някой ден.

— За какво, ако мога да попитам?

— Не знам точно за какво — отвърна Ф. Джасмин. — Може би да говорим като очевидци на нещо. Ще ни помолят да говорим.

— Не разбирам за какво приказваш — рече Беренис. — На какво ще бъдем очевидци? И кой ще ни помоли да говорим?

Ф. Джасмин рязко се извърна и сложила свити юмруци на кръста, загледа втренчено:

— Ти да не си помисли, че имам предвид тебе, и Джон Хенри, и себе си? Господи, през живота си не съм чувала по-смешно нещо.

Гласът на Джон Хенри прозвуча тънък и възбуден:

— Какво, Франки? Кой ще говори по радиото?

— Когато казах „ние“, ти си помисли, че имам предвид тебе, Джон Хенри Уест и мене. Да говорим пред световното радио. Откак съм се родила не съм чувала по-смешно нещо.

Джон Хенри се бе покатерил с колене върху седалката на стола, сини вени изпъкваха по челото му, а на врата се виждаха напрегнати жили:

— Кой? — крещеше той. — Какво?

— Ха, ха, ха! — изсмя се тя и после се заля от смях. Подскачаше из кухнята и удряше разни предмети с юмрук. — Хо, хо, хо!

Джон Хенри виеше, Ф. Джасмин подскачаше из кухнята в сватбарската рокля, а Беренис стана от масата и вдигна дясната си ръка, за да въдвори ред. Тогава изведнъж всички спряха. Ф. Джасмин замръзна пред прозореца, а Джон Хенри изтича също натам и загледа изправен на пръсти с ръце върху перваза. Беренис извърна глава, за да види какво е станало. В този момент пианото замлъкна.

— О! — прошепна Ф. Джасмин.

Четири момичета минаваха през задния двор. Бяха по на четиринадесет-петнадесет години и членуваха в клуб. Най-отпред вървеше Хелън Флетчър, а останалите я следваха бавно в индийска нишка. Бяха прекосили напряко през задния двор на О’Нейлови и сега бавно минаваха край лозницата. Дългите златни лъчи на слънцето ги обливаха и правеха кожата им да изглежда също златна. Облечени бяха в чисти нови рокли. Когато отминаваха лозницата, сенките им една по една се проснаха тромави и длъгнести през двора. Скоро щяха да изчезнат. Ф. Джасмин стоеше неподвижна. По-рано през това лято тя би ги изчакала с надежда, че може да я повикат и да й кажат, че е избрана за членка на клуба, и едва в последния миг, когато станеше ясно, че просто си минават, щеше да им викне високо и ядно да не смеят да минават през двора й. Но сега ги наблюдаваше спокойно и без завист. Накрая нещо я накара да им извика за сватбата, но преди думите да излязат от устата й, момичешкият клуб бе изчезнал. Останаха само лозницата и въртящото се слънце.

— Интересно… — започна най-подир Ф. Джасмин, но Беренис я прекъсна:

— Нищо особено, Любопитко, нищо особено.

Когато започнаха отново да се хранят в този последен обяд, минаваше пет и скоро щеше да се здрачи. Беше онова време от следобеда, в което през миналите дни, седнали с червените карти в ръце около масата, понякога започваха да критикуват Създателя. Оценяваха работата на Бога и казваха как биха оправили света. Гласът на Светия Господ Бог Джон Хенри се извисяваше тънък, радостен и непривичен, и предлаганият от него свят бе една смесица от прелест и уродство. Той не разсъждаваше в световен мащаб — изникваха внезапно дълга ръка, която може да се протегне от тук до Калифорния, шоколадова кал и лимонаден дъжд, допълнително око, което вижда на хиляда мили, закачена на панти опашка, която да може да се спуска надолу като подпора, когато човек иска да седне за да си почине, бонбонени цветя.

Но светът на Светия Господ Бог Беренис Сейди Браун бе един друг свят — кръгъл, справедлив и разумен. Най-напред, нямаше да има различно оцветени хора, а всички човешки същества щяха да бъдат светлокафяви на цвят със сини очи и черна коса. Нямаше да има цветни и бели, та цветните цял живот да се чувстват жалки и долнокачествени. Никакви цветни — всички човеци, мъже, жени, деца, като едно изпълнено с любов семейство на земята. Когато Беренис говореше за тоя пръв принцип, гласът й бе пълен със силни дълбоки тонове, които се носеха в красива песен, оставила в ъгъла на кухнята ехо, за да я приповтаря дълго време, преди да настъпи тишина.

Да няма войни, казваше Беренис. Да няма вкочанени трупове, висящи по дърветата на Европа, да няма убити евреи по цялата земя. Да няма войни в целия свят, да няма момчета напускащи дома във военни униформи, да няма озверени, свирепи германци и японци. Да няма война в целия свят — само мирни държави навсякъде. Също така — да няма глад. Най-напред, истинският Господ Бог е сътворил безплатен въздух, безплатен дъжд и безплатна почва за благото на всички. Да има безплатна храна за всяка човешка уста и по два фунта лефер седмично, пък след това вече всеки работоспособен да работи за онова, което иска да изяде или притежава допълнително. Да няма убити евреи и да няма измъчвани цветнокожи. Да няма война и да няма глад по земята. И най-накрая, Луди Фриймън да бъде жив.

Светът на Беренис бе кръгъл и предишната Франки слушаше дълбокия напевен глас и се съгласяваше с Беренис. Но светът на предишната Франки бе най-добрият от трите. Тя бе съгласна с основните закони в мирозданието на Беренис, но прибавяше още много неща: по един аероплан и по един мотоциклет за всеки, световен клуб с членски карти и значки и един по-добър закон за земното притегляне. Не бе напълно съгласна с Беренис по въпроса за войната — понякога казваше, че трябва да има един остров на войната, където може да ходи който иска, за да се бие или дарява кръв и където тя би могла да отиде като WAC^[5] от военновъздушните сили. Също така променяше сезоните, като напълно изключваше лятото и слагаше много сняг. Според нейните планове човек можеше в миг да се превърне от момче в момиче според предпочитанието и желанието. Тук обаче Беренис не се съгласяваше и настояваше, че законът за човешкия пол си е съвсем наред такъв, какъвто е и не може да се подобри. Тук обикновено Джон Хенри добавяше своите глупости — смятал, че човек трябва да е наполовина мъж и наполовина жена, а когато предишната Франки го заплашваше, че ще го заведе на панаира и ще го продаде в павилиона на чудовищата, той само затваряше очи и се усмихваше.

Така си седяха тримата и критикуваха Създателя и работата на Бога. Понякога гласовете им се преплитаха и трите свята също. Светия Господ Бог Джон Хенри Уест. Светия Господ Бог Беренис Сейди Браун. Светия Господ Бог Франки Адамс. Световете на дългите спарени следобеди.

Но този ден бе по-друг. Не лентяйстваха, не играеха карти, а все още обядваха. Ф. Джасмин бе свалила сватбарската рокля и отново се чувстваше удобно боса и по фуста. Кафявият сок от граха се бе сгъстил, храната — нито топла, нито студена, а маслото — разтопено. Започнаха допълнителното, подаваха си чиниите и не говореха по обичайните теми, които обикновено занимаваха съзнанието им в този час на следобеда. Вместо това започнаха един странен разговор. Това стана така:

— Франки — каза Беренис, — преди известно време започна да разправяш нещо. И се отклонихме от въпроса. Мисля, че беше за нещо неестествено.

— А, да — отвърна Франки. — Исках да ти разправя за едно необикновено нещо, което ми се случи днес и което не мога да проумея. Просто не знам как да ти обясня какво точно искам да кажа.

Ф. Джасмин разчупи един картоф и се облегна в стола си. Започна да се опитва да разправи на Беренис какво се бе случило, когато на връщане към къщи внезапно бе зърнала с крайчеца на окото си нещо и когато се бе обърнала да погледне, били двете цветнокожи момчета в края на алеята. Докато говореше, Ф. Джасмин спираше от време на време, за да подръпне долната си устна и да обмисли точните думи, с които да опише едно чувство, за което никога по-рано не бе чувала. Час по час поглеждаше да види дали Беренис я слуша, а на нейното лице се появяваше едно необикновено изражение. Стъкленото синьо око бе ясно и учудено както винаги. Отначало черното също бе учудено. После някакъв особен, одобрителен поглед промени израза и Беренис често-често извръщаше глава с къси, резки движения, сякаш искаше да чуе от различни ъгли, та да се увери, че чутото е истина.

Преди Ф. Джасмин да свърши, Беренис блъсна чинията си навътре и бръкна в пазвата си за цигарите. Пушеше домашно свити цигари, но ги държеше в кутия от „Честърфийлд“, така че гледано отстрани, все едно пушеше купешки. Тя измъкна грубо парче тютюн и отметна глава, докато си палеше, та да не й опърли пламъкът носа. Син пласт пушек надвисна над тримата около масата. Беренис държеше цигарата между палеца и показалеца — ръката й бе повредена и схваната от ставен ревматизъм, така че крайните два пръста не можеха да се изпъват. Седеше заслушана и пушеше, и когато Ф. Джасмин свърши, неочаквано се наведе напред и попита:

— Слушай какво ще ти кажа! Ти да не би да виждаш през черепа ми? Да не си ми чела мислите — а, Франки Адамс?

Ф. Джасмин не знаеше какво да отговори.

— Това е едно от най-необикновените неща, за които съм чувала — продължи Беренис. — Още не мога да се съвзема.

— Искам да кажа… — започна отново Ф. Джасмин.

— Знам какво искаш да кажеш — прекъсна я Беренис. — Ей тука, точно с това ъгълче на окото. — Тя посочи покрития с червена мрежичка външен ъгъл на черното си око. — Човек внезапно долавя нещо с него. И оная позната студена тръпка разтърсва цялото тяло. И рязко се обръщаш. И се изправяш лице с лице срещу дявол знае какво. Но не Луди, или пък нещо друго, което ти се иска. И за момент се чувстваш като да са те пуснали в кладенец.

— Да — каза Ф. Джасмин. — Точно така е.

— Ама това е забележително — продължи Беренис. — Това ми се е случвало цял живот. И все пак ей сегичка за първи път чух да се говори за него.

Ф. Джасмин прикри носа и устата си с ръка, та да не се види, че е доволна дето е толкова забележителна и очите й скромно се затвориха.

— М-да, така става, когато се влюби човек — каза Беренис. — Нещо се знае, а не се говори за него.

Ето така започна оня странен разговор в шест без четвърт от последния следобед. За първи път говореха за любов, като Ф. Джасмин бе включена с правото си на човек, който разбира и дава ценни мнения. Предишната Франки се бе присмивала над любовта, поддържала бе, че това е една измама и не вярваше в нея. Никога не включваше и частица от нея в пиесите си и никога не ходеше на любовни филми в „Палас“. Предишната Франки винаги посещаваше съботните дневни представления, когато даваха криминални, военни или каубойски филми. А кой предизвика бъркотията в „Палас“ миналия май, когато се опитаха да пробутат един стар филм със заглавие „Камил“? Предишната Франки. Седеше на мястото си на втория ред, затропа с крака, пъхна два пръста в уста и започна да свири. Тогава останалите половинбилетни зрители от първите три реда започнаха също да свирят и да тропат с крака и колкото повече продължаваше любовния филм, толкова по-шумни ставаха. Така че най-подир собственикът, с електрическо фенерче, изрина цялата тълпа от местата им и ги подкара по пътеката. Остави ги на тротоара безпарични и отвратени.

Предишната Франки никога не бе приемала любовта. И все пак Ф. Джасмин седеше тук край масата, кръстосала крака и от време на време потропваше по навик по пода с босо стъпало и кимаше на онова, което казваше Беренис. Нещо повече, когато се пресегна безмълвно към пакета от „Честърфийлд“ до чинийката с разтопено масло, Беренис не я плесна през ръката и Ф. Джасмин си взе цигара. Тя и Беренис бяха двама възрастни, които си пушеха край масата след обяда. А Джон Хенри Уест, свил голямата си детинска глава в раменете, ги наблюдаваше и слушаше всичко онова, което си приказваха.

— Сега ще ви разправя нещо — каза Беренис. — И нека ви е за урок. Чу ли, Джон Хенри? Чуваш ли, Франки?

— Да — прошепна Джон Хенри. — Франки пуши — посочи той с малкия си, изцапан показалец.

Беренис седеше изправена, с квадратни рамене и тъмни възлести ръце, сключени пред нея върху масата. Повдигна брадичка и си пое дъх като певец, който се готви да запее. Продължаваха упорито да акордират пианото, но когато Беренис заговори, дълбокият й кадифен глас закънтя из кухнята и те не чуваха звуците на пианото. За да започне поучението си, Беренис тръгна от същата стара история, която бяха чували много пъти по-рано. Историята за нея и Луди Фриймън. Преди много години.

— С ръка на сърцето мога да ви кажа, че бях щастлива. Нямаше на света жива жена по-щастлива от мене в ония дни — започна тя. — Имам предвид всички. Слушаш ли ме, Джон Хенри? Всичките кралици и милионерки и първи дами на света. Имам предвид всичките раси. Чуваш ли, Франки? Нито една жива жена на света не беше по-щастлива от Беренис Сейди Браун.

Започнала бе старата история за Луди. А тя водеше началото си от един следобед в края на октомври преди кажи-речи двадесет години. Историята започваше там, където за първи път се бяха срещнали — пред бензиностанцията при Кемп Кембъл извън чертите на града. През онова време на годината, когато листата пожълтяват и природата се опушва от пепелявозлатистата есен. Историята продължаваше от първата среща до сватбата в църквата „Възнесение Господне“ в Шугървил. И от там нататък, през годините, когато са били заедно. Къщата с тухленото стълбище и стъклени прозорци на ъгъла на улица „Бероу“. Коледата с лисичата кожа и оня юни с пържена риба, отишла за двадесет и осем поканени роднини и гости. Годините, през които Беренис бе готвила обеди и шила за Луди костюми и ризи на машината, и двамата неизменно си прекарвали добре. И деветте месеца, през които живели на север, в град Синсинати, където имало сняг. И после пак в Шугървил, и дните се преливали един в друг, както и седмиците, и месеците, и годините. И двамата винаги си прекарвали добре. Не толкова самите случки, които споменаваше, колкото начинът, по който разправяше за тях, караше Ф. Джасмин да разбира.

Беренис разправяше с неуморим глас и каза, че била по-щастлива и от кралица. Докато разправяше историята, на Ф. Джасмин й се стори, че Беренис прилича на някаква странна кралица, ако една кралица може да бъде черна и да седи край кухненска маса. Развиваше историята за себе си и Луди като някаква черна кралица, която развива топ златотъкано платно и когато накрая приключваше, изражението й всеки път бе едно и също — здравото око загледано право напред, плоският нос разширен и трептящ, устата замлъкнала, тъжна и неподвижна. Като правило, когато историята завършеше, те оставаха за миг неподвижни и сетне внезапно и забързано се заемаха с нещо — започваха игра на карти, правеха си млечен шейк или просто шареха из кухнята без определена цел. Този следобед обаче нито мръднаха, нито проговориха дълго време след като Беренис бе свършила, докато накрая Ф. Джасмин попита:

— От какво точно умря Луди?

— Нещо като пневмония — отвърна Беренис. — Ноември 1931 година.

— В същата година и месец, когато съм се родила аз — каза Ф. Джасмин.

— Най-студения ноември, който съм виждала през живота си. Имаше скреж всяка сутрин, а локвите замръзваха. Слънцето бе бледожълто като през зимата. Звукът достигаше много надалеч — спомням си едно куче, дето виеше към залез. Поддържах огъня в камината денонощно и когато вечер ходех из стаята, една разлюляна сянка ме следваше отстрани по стената. И всяко нещо ми се струваше знамение.

— Мисля, че е някакво знамение дето съм се родила в същата година и месец, когато той е умрял — каза Ф. Джасмин. — Само денят е различен.

— Беше четвъртък, към шест часа следобед. Около това време. Само че през ноември. Помня, че отидох в коридора и отворих входната врата. Нея година живеехме на улица „Принс“ №233. Смрачаваше се, старият пес виеше в далечината. И се връщам в стаята, и лягам на леглото при Луди. Лягам върху Луди с протегнати ръце и лице, опряно в неговото. И моля Бога да прелее моята сила в него. И му се моля на Бога да вземе който и да било друг, но не и Луди. И лежах там и дълго се молих. Докато се спусна нощта.

— Как? — попита Джон Хенри. Беше въпрос, който не значеше нищо, но той го повтори с изтънял, хленчещ глас: — Как, Беренис?

— Тая нощ той умря — каза тя. Каза го с остър глас, сякаш спореха с нея. — Умря, казвам ви. Луди! Луди Фриймън! Луди Максуел Фриймън умря!

Тя свърши и всички седяха край масата. Никой не помръдваше. Джон Хенри гледаше Беренис, а мухата, която кръжеше над него, кацна на лявата рамка на очилата му — бавно премина по лявото стъкло, над носа и после по дясното. Чак когато отлетя, Джон Хенри премигна и махна с ръка.

— Знаеш ли какво — каза накрая Ф. Джасмин. — Ето, чичо Чарлс лежи мъртъв сега, в момента. И все пак неизвестно защо не мога да заплача. Знам, че трябва да ми е тъжно. А ми е по-мъчно за Луди, отколкото за чичо Чарлс. Макар през живота си да не съм виждала Луди. А чичо Чарлс съм го знаела цял живот и ми беше кръвен роднина. Може би защото съм се родила толкова скоро след като Луди е умрял.

— Може би е затова — отвърна Беренис.

На Ф. Джасмин й се струваше, че могат ей така да си седят там цял следобед без да помръднат или проговорят, когато внезапно си спомни нещо.

— Ти бе започнала да разправяш друга история — каза тя. — Нещо като предупреждение.

Беренис за момент изглеждаше объркана, но после тръсна глава и каза:

— А, да! Исках да ви разправя как това, за което говорим, се получи при мене. И какво стана с другите съпрузи. Сега си отваряйте ушите.

Но историята на другите трима съпрузи също бе стара. Докато Беренис започне да приказва, Ф. Джасмин отиде до хладилника и донесе на масата малко кондензирано, подсладено мляко, та да полее с него бисквити за десерт. Отначало не слушаше особено внимателно.

— Една неделя през следващия април отидох на църква във Форк Фолз. Питате какво съм търсела там и ви казвам — отишла бях на гости на Джексънови, които са ми братовчеди по линия на мащехата и влязох в тяхната църква. И така, молех се в тая църква, където богомолците ми бяха непознати. Отпуснала чело на парапета отпред с отворени очи — не зяпах насам-натам скришом, запомнете, а просто очите ми бяха отворени. И изведнъж тая тръпка ме разтърси цяла. И бавно погледнах наляво. И знаете ли какво видях? Там, на парапета, само на шест инча от окото ми, бе поставен тоя палец.

— Какъв палец? — попита Ф. Джасмин.

— Нали това ви разправям — отвърна Беренис. — За да ти стане ясно, трябва да знаеш, че у Луди Фриймън имаше една-едничка частица, която не беше красива. Всичко друго у него бе хубаво и красиво, колкото си искаш. Всичко, освен десния му палец, който е бил сплескан от панта. Този палец имаше смачкан и сдъвкан вид, и не беше красив. Разбираш ли?

— Искаш да кажеш, че неочаквано си видяла палеца на Луди, докато си се молела?

— Искам да кажа, че видях този палец. И както бях коленичила там, някаква тръпка ме разтърси от главата до петите. Просто коленичила там, гледах тоя палец и преди да погледна по-нагоре да видя чий е, започнах да се моля здравата: Господи, разкрий ми се! Господи, разкрий ми се!

— И той? — попита Ф. Джасмин. — Разкри ли се?

Беренис се извърна и издаде звук, като да плю:

— Разкри си задника! — каза. — Знаеш ли чий беше тоя палец?

— Чий?

— На Джейми Бийл, чий друг — отвърна Беренис. — На оня мръсен, дърт негодник Джейми Бийл. За пръв път го виждах в живота си.

— Затова ли се омъжи за него? — попита Ф. Джасмин, тъй като Джейми Бийл бе името на жалкия стар пияница, втория съпруг. — Понеже му е бил смачкан палеца като на Луди?

— Бог знае — отвърна Беренис. — Аз не знам. Почувствах, че поради палеца нещо ме привлича към него. И след това нещата се завъртяха. Докато се усетя, се омъжих за него.

— Е, тая работа ми се вижда глупава — каза Ф. Джасмин. — Да се омъжиш за него само заради тоя палец.

— И на мене — отвърна Беренис. — Нямам намерение да споря с тебе. Просто ти казвам как стана всичко. И абсолютно същото стана и с Хенри Джонсън.

Хенри Джонсън бе третият съпруг — оня, дето бе освирепял спрямо Беренис. Нищо му нямало три седмици след сватбата, но после се шашнал и се държал по такъв откачен начин, че трябваше да му покаже пътя.

— Да не би да си седнала да ме убеждаваш, че и Хенри Джонсън е имал един от тия сплескани палци?

— Не — отвърна Беренис. — Тоя път не бе палецът. Палтото беше.

Ф. Джасмин и Джон Хенри се спогледаха, защото казаното май нямаше особен смисъл. Но черното око на Беренис гледаше сериозно и уверено и тя кимна категорично.

— За да разберете това, трябва да знаете какво стана, след като Луди умря. Той имаше застраховка, от която трябваше да получи двеста и петдесет долара. Няма да ви разправям цялата работа, но стана така, че ония от застрахователното ме измамиха с петдесет долара. И аз трябваше за два дена да претръскам всичко и да събера тия петдесет долара, та да платя разноските по погребението. Не можех да оставя Луди да бъде погребан като просяк. Заложих всичко, което ми попадна пред очите. В оня магазин за стари дрехи на „Крайбрежна“.

— О! — каза Ф. Джасмин. — Значи искаш да кажеш, че Хенри Джонсън е купил палтото на Луди и затова си се оженила за него.

— Не точно това — отвърна Беренис. — Вървях по тая улица откъм страната на Общината една вечер и изведнъж виждам пред себе си тая фигура. Фигурата на това момче така много приличаше на Луди в раменете и тила, че почти щях да падна и да умра там на тротоара. Последвах го и се затичах подире му. Това бе Хенри Джонсън и също го виждах за първи път в живота си, тъй като живееше на село и не идваше често в града. Но по една случайност бе купил палтото на Луди и имаше структурата на Луди. И гледан отзад, все едно че бе духът на Луди или близнак на Луди. Но как съм се омъжила за него, не мога да ти кажа точно, защото на първо място, той не притежаваше и половината от акъла на Луди. Но като оставиш някое момче да върви подире ти, и започваш да го харесваш. Както и да е, по тоя начин се омъжих за Хенри Джонсън.

— Хората действително вършат необясними неща.

— Няма защо да ми го казваш — отвърна Беренис.

Тя погледна към Ф. Джасмин, която поливаше содена бисквита с тънка струйка кондензирано мляко, та да приключи обяда си със сладкиш.

— Ей богу, Франки! Сигурна съм, че имаш тения. Сериозно ти говоря. Баща ти преглежда ония ми ти големи бакалски сметки и естествено подозира, че мъкна от къщата.

— Ами ти мъкнеш — отвърна Ф. Джасмин. — Понякога.

— Чете тия бакалски сметки и ми се кара. Беренис, вика, какво сме направили, за бога, с тия шест кутии кондензирано мляко, четиридесет и седем дузини яйца и осем консерви желе за една седмица. Пък аз трябва да му кажа: мистър Адамс, вие смятате, че там в кухнята храните човек. Нали така си мислите. Налага се да му кажа: въобразявате си, че храните човек.

— След днешния ден вече няма да бъда лакома — рече Ф. Джасмин. — Но не разбирам какво искаше да кажеш. Не виждам какво общо имат тия Джейми Бийл и Хенри Джонсън с мене.

— Имат общо с всеки един и това е предупреждение.

— Как така?

— Ами че не разбираш ли какво правех аз? — попита Беренис. — Обичах Луди и той бе първият мъж, когото съм обичала. Ето защо трябваше да продължа и да се повтарям след това. Омъжвах се за мънички частици от Луди, винаги когато ми се изпречваха. Просто за нещастие всички те се оказаха неподходящи частици. Намерението ми беше да повторя себе си и Луди. Сега разбираш ли?

— Разбирам на къде биеш — отвърна Ф. Джасмин. — Само че не мога да разбера каква връзка има това предупреждение с мене.

— Ами да ти кажа тогава?

Ф. Джасмин не кимна и не отговори, защото разбра, че Беренис й е заложила капан и се готви да каже неща, които тя не иска да чуе. Беренис спря, за да си запали нова цигара и две бавни, сини спирали дим се проточиха от ноздрите й и виснаха под мръсните чинии на масата. Мистър Шварценбаум изпълняваше едно арпеджио. Ф. Джасмин изчака, както й се стори, доста дълго.

— Ти и тая венчавка в Уинтър Хил — каза накрая Беренис. — Това е, за което искам да те предупредя. Виждам през тия две твои сиви очи като да са от стъкло. И това, което виждам, е най-непоправимата глупост, която съм срещала.

— Сивите очи са стъкло — прошепна Джон Хенри.

Само че Ф. Джасмин не бе човек, който ще позволи да гледат през него или да му надделеят с поглед. Тя загледа твърдо и остро и не отклони очи от Беренис.

— Разбирам какво си мислиш. Недей да смяташ, че не разбирам. Въобразяваш си, че утре в Уинтър Хил ще стане нещо нечувано. И че ти ще си центърът на вниманието. Въобразяваш си, че ще крачиш по средата на пътеката точно между брат си и булката. Въобразяваш си, че ще се намъкнеш в тая венчавка и бог знае още какво.

— Не — отвърна Ф. Джасмин. — Не си въобразявам, че ще вървя по средата на пътеката помежду им.

— Виждам го в очите ти — рече Беренис. — Недей да спориш.

Джон Хенри повтори, но по-тихо:

— Сивите очи са стъкло.

— Онова, за което те предупреждавам, е следното — продължи Беренис. — Ако започнеш да се влюбваш в разни невъзможни неща като това, знаеш ли какво те чака? Ако те пипне такава мания, това няма да е последният път, можеш да бъдеш сигурна. И какво ще стане с тебе? До края на живота си ще се мъчиш да се вмъкваш в чужди сватби. И що за живот ще е този?

— Гади ми се от хора, дето дрънкат глупости — отвърна Ф. Джасмин и запуши уши, но не много силно, та пак чуваше Беренис.

— Просто сама си залагаш тоя привлекателен капан, та да си навлечеш беля — продължаваше Беренис. — И това ти е известно. Завършила си първата половина на седми клас и си на дванадесет години.

Ф. Джасмин не спомена венчавката, но си спомни какъв довод има:

— Ще ме вземат. Ще видиш.

— И като не те вземат?

— Казах ти вече — отвърна Ф. Джасмин. — Ще се застрелям с пистолета на татко. Но те ще ме вземат. И никога вече няма да се върнем в тая част на страната.

— А бе аз се мъчех да ти налея ум в главата — рече Беренис. — Но виждам, че няма смисъл. Решила си да страдаш.

— Кой ти каза, че ще страдам?

— Знам те — отвърна Беренис. — Ще страдаш.

— Ти просто завиждаш — каза Ф. Джасмин. — Ти просто искаш да ми отнемеш цялото удоволствие от това, че напускам града. Искаш да убиеш радостта ми.

— Просто се опитвам да ти го избия от главата — отвърна Беренис. — Но виждам, че няма смисъл.

Джон Хенри прошепна за последен път:

— Сивите очи са стъкло.

Минаваше шест и мудният омръзнал следобед започна бавно да гасне. Ф. Джасмин отпуши уши и изпусна продължителна, уморена въздишка. След нея въздъхна и Джон Хенри, а Беренис приключи с най-дългата въздишка от всички. Мистър Шварценбаум бе изсвирил отривист, кратък валс, но пианото още не го задоволяваше и той започна досадно да повтаря друг тон. Отново изпълни гамата до седмото стъпало, задържа се там, и не завърши. Ф. Джасмин вече не следеше музиката с очи, но Джон Хенри я следеше и когато пианото се залови за последния тон, тя го видя как си стяга задника и седи закован в стола с вдигнати в очакване очи.

— Всичко е в тая последна нота — обади се Ф. Джасмин. — Ако започне човек от до и стигне до си, има нещо особено, което прави разликата между тях голяма, колкото от небето до земята. Два пъти по-голяма от разликата между които и да е други два тона в гамата. А те са си един до друг там, на пианото, толкова близки, колкото кои да са други два. До-ре-ми-фа-сол-ла-си. Си. Си. Си. Може да се побърка човек.

Джон Хенри се хилеше с чепатите си зъби и тихичко хихикаше.

— Си. Си — обади се той и дръпна Беренис за ръкава. — Чу ли какво каза Франки? Си-си.

— Затваряй си плювалника — каза Ф. Джасмин. — Престани да бъдеш такъв злобар. — Стана от масата, но не знаеше къде да отиде. — Нищо не каза за Уилис Роудс. Той нямаше ли смазан палец, или палто, или нещо друго?

— Господи! — каза Беренис и гласът й прозвуча така неочаквано и шокирано, че Ф. Джасмин се извърна и отиде обратно при масата. — Ами че тая история ще накара косата ти да настръхне. Искаш да кажеш, че никога не съм ти разправяла какво се случи с мене и Уилис Роудс?

— Не — отвърна Ф. Джасмин. Уилис Роудс бе последният и най-лош от четиримата съпрузи. Беше така ужасен, та на Беренис се бе наложило да извика на помощ Закона. — Какво?

— Ами представи си следното! — каза Беренис. — Представи си студена, неприятна януарска нощ. И аз легнала сама в голямото легло в гостната. Сама в къщата, тъй като всички останали са отишли за събота вечер във Форк Фолз. Аз, забележи, дето не мога да търпя да спя сам-самичка в легло и ме е страх да седя в празна къща. След дванадесет в тая студена, неприятна януарска нощ. Спомняш ли си зимата, Джон Хенри?

Джон Хенри кимна.

— Представете си сега! — повтори Беренис.

Бе започнала да прибира, така че мръсни чинии бяха струпани пред нея на масата. Черното й око се въртеше, като привличаше Ф. Джасмин и Джон Хенри за слушатели. Ф. Джасмин се наведе напред с отворена уста, стиснала ръба на масата. Джон Хенри се сгърчи в стола си и гледаше Беренис през очилата без да мига. Тя започна с дълбок и зловещ глас, после внезапно спря и ги загледа.

— И какво? — подкани я Ф. Джасмин, като още повече се наведе над масата. — Какво стана?

Но Беренис мълчеше. Гледаше ту единия, ту другия и бавно клатеше глава. И когато проговори отново, гласът й бе съвършено променен. Каза:

— Бих искала да виждате по-надълбоко. Бих искала.

Ф. Джасмин погледна бързо зад себе си, но там бяха само печката, стената и пустата стълба.

— Какво? — попита тя. — Какво стана?

— Бих искала да виждате — повтори Беренис. — С тия две малки кратуни и с тия четири дълги уши. — Изправи се неочаквано. — Хайде, дайте да измием чиниите. После ще направим малко курабии с формички за из път утре.

Ф. Джасмин не можеше да направи нищо, за да покаже на Беренис как се чувства. След доста време, когато масата пред нея бе вече чиста, а Беренис стоеше да мие чинии пред мивката, успя само да каже:

— Ако има нещо, което да мразя до смърт, това са хората, които започват да разправят нещо, колкото да възбудят интерес, а след това спират.

— Съгласна съм — отвърна Беренис. — Съжалявам. Но изведнъж разбрах, че това е просто едно от нещата, които не мога да разправям на тебе и на Джон Хенри.

Джон Хенри подскачаше и подтичваше през кухнята, от стълбите до задната веранда, и тананикаше:

— Курабийки! Курабийки! Курабийки!

— Можеше да го изпратиш навън — каза Ф. Джасмин. — И да ми кажеш. Но не мисли, че ми пука. Пукната пара не давам за това какво е станало. Просто бих искала в тоя миг да бе дошъл Уилис Роудс, за да ти пререже гърлото.

— Така не се приказва — заяви Беренис. — Особено след като съм ти приготвила изненада. Излез на задната веранда и погледни в ракитовия панер, дето е покрит с вестник.

Ф. Джасмин се изправи, но неохотно, и закрета към задната веранда. После застана на входа като държеше розовата муселинена рокля в ръка. Противно на всичко, което бе твърдяла Беренис, якичката бе изгладена с мънички дипли, както трябва да бъде. Трябва да го бе направила преди обяда, докато Ф. Джасмин бе горе.

— Ами това е страшно мило от твоя страна — каза тя, — много ти благодаря.

Искаше й се изразът й да е разделен на две, така че едното око да гледа укорно Беренис, а другото с благодарност. Но човешкото лице не може да се раздели по този начин и двата израза взаимно се унищожиха.

— Усмихни се — каза Беренис. — Кой може да знае какво ще стане? Може утре да си сложиш тая изгладена розова рокля и да срещнеш в Уинтър Хил най-хубавото, малко, белокожо момченце, което си виждала някога. Точно при такива пътувания човек попада на кавалер.

— Но аз не говоря за това — каза Ф. Джасмин, все още опряна на касата на вратата. После добави: — Подхванахме някак си не тоя разговор, който трябваше.

Здрачът бе млечнобял и продължи дълго. Времето през август можеше да се раздели на четири части: сутрин, следобед, здрач и мрак. По здрач небето добиваше необикновен синьо-зелен цвят, който скоро избеляваше до млечен. Въздухът бе светлосив, а лозницата и дърветата бавно потъмняваха. Беше час, в който врабците се събираха и стрелкаха над покривите, а в притъмнелите брястове от двете страни на улицата се носеха августовските шумове на насекоми. Шумовете по здрач звучаха приглушени и проточени — удар от затворена замрежена врата, детски гласове, бръмчене на косачка от някой двор. Ф. Джасмин донесе вечерния вестник, а в кухнята настъпваше мракът. Първо притъмняха ъглите, а след това изчезнаха рисунките от стените. Тримата мълком гледаха как става тъмно.

— Войските са вече в Париж.

— Това е добре.

Помълчаха малко и Ф. Джасмин каза:

— Имам да свърша доста неща. Трябва да тръгвам.

Но макар да стоеше готова за тръгване до вратата, не се помръдваше. В тази последна вечер, последния път, когато бяха трима в кухнята, тя чувстваше, че трябва да каже или направи нещо за сбогом, преди да си отиде. Толкова месеци бе готова да напусне тая кухня и да не се върне вече, а сега, когато часът бе настъпил, стоеше облегнала глава и рамо до вратата някак си неподготвена. Беше часът на смрачаване, когато всяко казано от тях нещо звучеше тъжно и красиво, макар в думите да нямаше нито тъга, нито красота.

Ф. Джасмин каза тихо:

— Смятам да се изкъпя два пъти довечера. Единият път ще се кисна дълго и ще се изтъркам. Ще се опитам да изчегъртам тия кафяви кори от лактите. После ще източа мръсната вода и ще се изкъпя отново.

— Това е добра идея — рече Беренис. — Ще ми бъде драго да те видя чиста.

— И аз ще се окъпя пак — обади се Джон Хенри.

Гласът му бе тъничък и тъжен. Тя не го виждаше в тъмната стая понеже бе седнал в ъгъла до печката. В седем часа Беренис го изкъпа и отново му обу шортите. Чуваше се как внимателно тътри нозе през помещението — след банята си бе сложил шапката на Беренис и се опитваше да ходи с обувките й на висок ток. Отново зададе въпрос, който сам по себе си не означаваше нищо:

— Защо? — попита.

— Какво защо, миличко? — рече Беренис.

Той не отвърна и след малко се обади Ф. Джасмин:

— Защо да е противозаконно да си промени човек името?

Беренис бе седнала в млечната светлина от прозореца. Държеше вестника отворен пред себе си, а главата й бе извита настрани и надолу, тъй като се мъчеше да види напечатаното. Когато Ф. Джасмин проговори, тя сгъна вестника и го остави на масата.

— И сама можеш да се сетиш — отвърна. — Ей така. Помисли си каква каша ще стане.

— Не разбирам защо — каза Ф. Джасмин.

— Ами ти какво имаш на раменете си? — попита Беренис. — Мислех, че е глава. Ами помисли си само. Да кажем, аз взема и се нарека мисис Елеонор Рузвелт. А ти започнеш да се казваш Джо Луис. А Джон Хенри се опита да мине за Хенри Форд. Представяш ли си каква каша ще се получи?

— Не се прави на дете — отвърна Ф. Джасмин. — Не това имам предвид. Искам да кажа да промениш име, което не ти допада, на име, което предпочиташ. Както аз смених моето от Франки на Ф. Джасмин.

— И все пак ще стане каша — настоя Беренис. — Ако да речем всички изведнъж си променим имената. Никой няма да може да разбере кой за кого говори. Целият свят ще се обърне наопаки.

— Не мога да разбера…

— Това е, защото около името се натрупват разни неща — прекъсна я Беренис. — Имаш си име. Случват ти се разни неща, постъпваш по един или друг начин и скоро името ти придобива свое собствено значение. Около него са се натрупали много неща. Ако те са лоши и имаш лоша репутация, не можеш просто да изоставиш името си и така да се измъкнеш. Ако пък са добри и имаш добра репутация, тогава трябва да си щастлива и доволна.

— Добре де, а какво се бе натрупало около предишното ми име? — попита Ф. Джасмин. И тъй като Беренис не отговори веднага, тя си отговори сама: — Нищо! Разбра ли? Името ми чисто и просто не означаваше нищо.

— Е, не е съвсем така — отвърна Беренис. — Когато хората си помислят за Франки Адамс, те се сещат, че тя е завършила първата половина на седми клас, че Франки е намерила златното яйце в организираното от баптистката църква великденско празненство^[6]. Че Франки Адамс живее на улица „Гроув“ и…

— Но всичко това са глупости — прекъсна я Ф. Джасмин. — Разбираш ли? Не струват пукната пара. Никога нищо не ми се е случило.

— Обаче ще ти се случи — рече Беренис. — Разни неща.

— Какви? — попита Ф. Джасмин.

Беренис въздъхна и бръкна в пазвата си за пакета от „Честърфийлд“.

— Изправяш ме до стената, но не мога да ти кажа какво точно. Ако можех, щях да съм врачка. Нямаше да седя тук, в тая кухня сега, а щях да печеля купища пари на „Уолстрийт“ като врачка. Мога само да ти кажа, че нещо ще се случи. Какво точно обаче, не знам.

— Впрочем — обади се Ф. Джасмин след малко, — мислех да се отбия до вас да видя Стара майка. Не вярвам в тия гледания и тем подобни, но нищо не ми пречи да пробвам.

— Ами опитай. Макар да не мисля, че ти е нужно.

— Май трябва да тръгвам вече — каза Ф. Джасмин.

Но пак си стоеше в тъмнеещата врата и не излизаше. Звуците на летния здрач нахлуваха в тишината на кухнята. Мистър Шварценбаум бе приключил с акордирането на пианото и от четвърт час свиреше къси мелодии. Свиреше наизуст. Бе неспокоен, пъргав старец и на Ф. Джасмин й приличаше на паяк. Музиката му също бе жива и отривиста. Изпълняваше неясни, накъсани валсове и поривисти приспивни песни. По-надолу по улицата тържественият глас на радио обявяваше нещо, което не можеха да чуят. В задния двор на съседа О’Нейл децата викаха и ритаха топка. Вечерните звуци си пречеха един на друг и глъхнеха в сгъстяващия се здрач. Вътре в кухнята бе тихо.

— Слушай — обади се Ф. Джасмин. — Исках да ти кажа следното: Не ти ли се струва странно, че аз съм аз, а ти си ти? Аз съм Ф. Джасмин Адамс. А ти си Беренис Сейди Браун. Можем да се гледаме, да се докоснем, да стоим години наред в една и съща стая. И все пак аз винаги ще съм си аз, а ти — ти. И аз никога няма да мога да бъда нещо друго освен аз, както и ти никога няма да можеш да бъдеш друго освен ти. Минавало ли ти е някога през ума? И не ти ли изглежда странно?

Беренис леко се люлееше на стола. Не седеше в люлеещ се стол, а отблъскваше назад един обикновен стол, после краката му леко чукваха о пода, а черната й скована ръка бе хванала масата за равновесие. Когато Ф. Джасмин заговори, тя спря да се люлее. И накрая каза:

— Мислила съм за това понякога.

Бе часът, в който кухненските сенки потъмняваха, а гласовете цъфтяха. Говореха тихо, а гласовете им се разтваряха като цветове — ако гласовете могат да приличат на цветове и да се разтварят като тях. Ф. Джасмин стоеше със сплетени зад тила ръце, обърната към притъмняващата кухня. Имаше чувството, че някакви непознати думи са се скупчили в гърлото й и сега бе моментът да ги произнесе.

— Ето — каза тя. — Виждам зелено дърво. И за мене то е зелено. Ти също казваш, че дървото е зелено. Съгласни сме по този въпрос. Но дали тоя цвят, който ти виждаш като зелен е същото зелено, което виждам аз? Или пък ако и двете кажем, че нещо е черно. Как обаче да разберем дали онова, което за тебе е черно е същото черно, което виждам аз?

След малко Беренис каза:

— Няма как да разбереш тия неща.

Ф. Джасмин отърка глава в рамката на вратата и вдигна ръка към гърлото си. Гласът й потрепери и заглъхна:

— Както и да е, не исках да кажа това.

Димът от цигарата на Беренис висеше неподвижен, топъл и пълнеше стаята с остра миризма. Джон Хенри тътрузеше обувките на висок ток от печката до масата и обратно. Зад стената чегърташе плъх.

— Гледай сега — започна Ф. Джасмин. — Вървиш си по улицата и срещаш някого. Когото и да било. Поглеждате се. Ти си си ти. А той си е той. И все пак, като се погледнете един друг, очите като че ли се свързват. После ти тръгваш на една страна. А той на друга. Отивате на различни места и може би никога няма да се видите. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Не твърде — отвърна Беренис.

— Говоря за тоя град — каза Ф. Джасмин по-високо. — Всичките тия хора, дето дори не им знам и имената. Разминаваме се и нищо не ни свързва. Те не ме познават и аз не ги познавам. И ето сега напускам града, а тук остават всичките тия хора, с които няма да се запозная никога.

— Добре де, но с кого искаш да се запознаеш? — попита Беренис.

Ф. Джасмин отвърна:

— С всички. В целия свят. С всички на света.

— Ами тогава бих искала да чуя какво ще кажеш за Уилис Роудс? Какво ще кажеш за немците? За японците?

Ф. Джасмин удари глава в рамката на вратата и погледна нагоре към тъмния таван. Гласът й притихна и тя пак каза:

— Нямам предвид това. Не говоря за това.

— Но за какво говориш тогава? — попита Беренис.

Ф. Джасмин поклати глава, сякаш искаше да каже, че не знае. Сърцето й бе объркано и свито и непонятни думи избуяваха и разцъфтяваха в него. От съседния двор долитаха гласовете на деца, играещи бейзбол и проточени викове „Давай! Давай!“. После глухия удар на топка, свистене на замахнала бухалка, затичали стъпки и възбудени гласове. Прозорецът представляваше правоъгълник бледа, ясна светлина. През двора притича дете и се мушна под тъмната лозница след топката. Детето бе бързо като сянка и Ф. Джасмин не видя лицето му. Белите краища на ризата плющяха свободно край него като някакви причудливи крила. Здрачът отвъд прозореца бе непоклатим, бял и неподвижен.

— Хайде да излезем да играем, Франки — пошепна Джон Хенри. — Изглежда страшно се забавляват.

— Не — отвърна Ф. Джасмин. — Ти иди.

Беренис се размърда на стола и каза:

— Мисля, че можем да запалим лампата.

Но не я запалиха. Ф. Джасмин усещаше как непроизнесените думи са залепнали в гърлото й и някаква тъпа болка я накара да стане и да удря глава в рамката на вратата. Накрая каза с тънък, пресекващ глас.

— Виж какво…

Беренис почака, но след като Франки не проговори отново, каза:

— Какво ти е, за бога?

Ф. Джасмин не можеше да произнесе непонятните думи, така че след малко удари за последен път глава във вратата и после започна да обикаля кухненската маса. Крачеше сковано и внимателно, защото й се гадеше и не искаше да тръска различните храни, които бе погълнала и да ги размеси в стомаха си. Заприказва с тънък, припрян глас, но това не бяха верните думи и не бе онова, което бе искала да каже.

— Ала-бала-ни-ца! — каза тя. — Щом заминем от Уинтър Хил, ще отидем на толкова места, колкото не си и сънувала. Къде ще отидем най-напред, не знам, пък и няма значение. Защото след като отидем там, ще отидем някъде другаде. Смятаме да пътуваме непрекъснато, ние тримата. Днеска тук, утре там. Аляска, Китай, Исландия, Южна Америка. Ще пътуваме с влакове. Ще се носим на мотоциклет. Днеска тук, утре там. По целия свят. Това е самата истина, Ала-бала-ни-ца!

Ф. Джасмин дръпна рязко чекмеджето на масата и бръкна вътре за кухненския нож. Нямаше нужда от него, но искаше да държи и размахва нещо в ръка, докато върви забързано около масата.

— И ще си говорим за нещата, които стават — продължи тя. — Те ще стават така бързо едно след друго, че едва ще имаме време да ги схванем. Капитан Джарвис Адамс потопява дванадесет японски бойни кораба и получава орден от президента. Мисис Джанис Адамс е избрана за мис Свят в конкурс, организиран от Обществото на народите. Едно след друго ще стават разни неща, толкова бързо, че едва ще ги забелязваме.

— Спокойно, глупаче — обади се Беренис. — И остави тоя нож.

— И ще ги срещаме. Всички. Просто ще се приближаваме до някого и ще го познаваме начаса. Ще вървим по тъмен път, ще виждаме осветена къща, ще чукаме на вратата и непознати хора ще се втурват да ни посрещат и да казват: „Заповядайте! Заповядайте!“. Ще познаваме покрити с ордени летци и нюйоркчани, и филмови звезди. Ще имаме хиляди приятели. Хиляди и хиляди, и хиляди приятели. Ще участваме в толкова много клубове, че няма да можем да им хванем края дори. Ще участваме в целия свят. Ала-бала-ни-ца!

Беренис имаше много силна и дълга десница, и когато Ф. Джасмин мина за пореден път край нея, както тичаше около масата, ръката се протегна и я сграбчи за фустата така внезапно, че тя спря като от сблъсък, който накара костите й да пропукат, а зъбите да изтракат.

— Съвсем ли откачи? — попита Беренис. Дългата ръка привлече Ф. Джасмин по-близо и обгърна кръста й. — Потна си като муле. Я се наведи да ти пипна челото? Да нямаш температура?

Ф. Джасмин хвана една от плитките на Беренис и се престори, че ще я отреже с ножа.

— Трепериш — каза Беренис. — Наистина ми се струва, че те тресе от това ходене по слънцето из града днес. Мило, сигурна ли си, че не ти е лошо?

— Да ми е лошо ли? — отвърна Ф. Джасмин — На мене?

— Седни тука, в скута ми. И отдъхни за минута.

Ф. Джасмин остави ножа на масата и се настани в скута на Беренис. Отпусна се назад и пъхна лице в шията на Беренис — лицето й бе потно, шията на Беренис бе също потна, и двете остро миришеха на солено и вкиснато. Десният й крак бе прехвърлен през коляното на Беренис и потрепваше, но като стъпи здраво с пръсти на пода, престана да трепери. Джон Хенри се дотътри с обувките и обзет от завист се притисна до Беренис. Обгърна главата й с ръка и се хвана здраво за ухото. След малко се опита да изтика Ф. Джасмин от скута й, като злобно я ощипа.

— Остави Франки на мира — каза Беренис. — Тя не ти прави нищо.

Той издаде измъчен звук:

— Лошо ми е.

— А, имаш много здраве. Стой мирно и не завиждай на братовчедка си задето малко ще се погали.

— Мръсна, лоша, проклета Франки — проплака той с тънък, унил глас.

— Какво лошо ти прави точно сега? Просто си лежи съвсем изтощена.

Ф. Джасмин отмести глава и зарови лице в рамото на Беренис. Усещаше меките й, големи гърди на гърба си, и мекия, широк стомах, топлите, масивни крака. Дишаше много бързо, но след малко вдишванията й се разредиха, така че дишаше в такт с Беренис — двете бяха прилепнали като едно тяло, възлестите ръце на Беренис бяха сключени около гърдите на Ф. Джасмин. Седяха с гръб към прозореца, а кухнята пред тях бе вече почти тъмна. Най-накрая Беренис въздъхна и започна заключителната част на този необикновен последен разговор.

— Мисля, че горе-долу разбирам какво искаш да кажеш — рече тя. — Всички ние сме по някакъв начин обвързани. Родени сме такива или онакива и не знаем защо. Но така или иначе, сме обвързани. Аз съм се родила Беренис. Ти си се родила Франки. Джон Хенри се е родил Джон Хенри. Може би искаме да се развъртим на свобода. Но каквото и да правим, пак сме си обвързани. Аз съм си аз, ти си си ти, той си е той. Всеки един от нас някак си е обвързан със самия себе си. Това ли се опитваше да кажеш?

— Не знам — отвърна Ф. Джасмин. — Но не искам да бъда обвързана.

— Нито пък аз — каза Беренис. — Никой от нас не ще. Аз съм обвързана повече от тебе.

Ф. Джасмин разбра защо тя каза така, а Джон Хенри попита:

— Защо?

— Защото съм черна — отвърна Беренис, — защото съм цветнокожа. Всеки е обвързан по един иди друг начин. Но за цветнокожите има и други, допълнителни окови. Натикали са ни сами в ъгъла. Така че веднъж сме обвързани, както ти казах, както всички останали хора. И освен това сме обвързани като цветнокожи. Някой път момче като Хъни например, има чувството, че повече не може да диша. Има чувството, че трябва да счупи нещо или да си счупи главата. Понякога просто ни идва до гуша.

— Знам — отвърна Ф. Джасмин. — Бих искала Хъни да може да стори нещо.

— Просто е отчаян.

— Да — каза Ф. Джасмин. — Понякога и на мене ми се иска да счупя нещо. Иска ми се да мога да разпердушиня целия град.

— Чувала съм те да го казваш — отвърна Беренис. — Но това с нищо няма да ти помогне. Въпросът е там, че всички сме обвързани. Мъчим се по някакъв начин да се освободим. Например аз и Луди. Когато бях с Луди, не се чувствах така обвързана. Но след това Луди умря. Лутаме се и опитваме ту едно, ту друго, но така или иначе сме обвързани.

Разговорът почти накара Ф. Джасмин да изпита страх. Лежеше притисната до Беренис и двете дишаха много бавно. Не можеше да види Джон Хенри, но го усещаше — беше се качил на задната пречка на стола и прегръщаше главата на Беренис. Държеше я за ушите, защото по едно време Беренис каза:

— Миличко, не ми извивай така ушите. Ние с Франки няма да излетим през тавана и да те оставим тука.

В мивката бавно капеше вода, а зад стената шумолеше плъхът.

— Мисля, че разбирам какво казваш — рече Ф. Джасмин. — Ти в същото време би могла да употребиш думата „необвързани“ вместо „обвързани“. Макар да са две противоположни думи. Човек ходи насам-натам и вижда всичките тия хора. На мене ми изглеждат необвързани.

— Искаш да кажеш неудържими?

— О, не! — отвърна тя. — Искам да кажа, че човек не може да разбере какво ги обединява. Не знаеш откъде идват или накъде отиват. Например, какво е накарало първите хора да дойдат в тоя град? Откъде са дошли всичките тия хора и какво смятат да правят? Помисли за войниците?

— Те са се родили — каза Беренис. — И ще умрат.

Гласът на Ф. Джасмин бе тънък и висок:

— Знам — каза тя. — Но защо е всичко това? Хората са необвързани и в същото време обвързани. Обвързани и необвързани. Толкова много хора, а не знаеш какво ги свързва. Трябва да има някаква причина и някаква връзка. Но неизвестно защо не мога да ги открия. Не знам.

— Ако можеше, щеше да си Бог — отвърна Беренис. — Не знаеше ли това?

— Може и така да е.

— Просто знаем дотук. Отвъд тая черта не знаем нищо повече.

— Обаче аз искам да знам. — Гърбът й се схвана и тя се размърда и протегна в скута на Беренис. Дългите й крака се простряха под масата. — Както и да е, след като заминем от Уинтър Хил, вече няма да има нужда да се притеснявам за нищо.

— И сега няма защо да се притесняваш. Никой не иска от тебе да разгадаеш тайните на света. — Беренис пое дъх дълбоко и многозначително и каза: — Франки, твоите кокали са най-ръбатите, които съм усещала у човек.

Това бе явен намек за Ф. Джасмин да стане. Трябваше да запали лампата, после да вземе от печката една курабийка и да върви да си свърши работите в града. Но остана още малко да полежи с лице, плътно заровено в рамото на Беренис. Звуците на лятната вечер се преплитаха и продължително кънтяха.

— Така и не можах да кажа точно какво имам предвид — обади се най-подир. — Виж сега. Интересно дали някога си мислила за това. Ето ни сега тук — сега, в този момент. В тая минута. Сега. Но докато говорим сега в момента, тая минута отмина. И никога няма да се върне. Никога, никога. Което си е отишло, си е отишло. Никаква земна сила не може да го върне. То си е отишло. Мислила ли си някога за това?

Беренис не отговори, а в кухнята вече бе тъмно. Тримата седяха смълчани, плътно притиснати и всеки усещаше и чуваше дишането на другите. И изведнъж започна, макар да не знаеха защо и как — тримата заплакаха. Започнаха съвсем едновременно, както често през това лято неочаквано запяваха някоя песен. Често в тъмнината, през този август, изведнъж запяваха коледна песен или пък някакъв негърски блус. Понякога предварително знаеха, че ще запеят и се споразумяваха помежду си за мелодията.

Или пък не можеха да се разберат и запяваха едновременно три различни песни, докато накрая мелодиите започваха да преливат една в друга и вече пееха някаква специална музика, сътворена от тримата заедно. Джон Хенри пееше с тънък плачлив гласец и независимо от това как наричаше своята песен, тя винаги звучеше по един и същи начин — висок, трептящ тон, който висеше като таван над останалата мелодия. Гласът на Беренис бе дълбок, уверен и плътен. Тя отмерваше такта с пета. Предишната Франки запълваше гамата между позициите на Джон Хенри и Беренис по такъв начин, че гласовете на тримата се сливаха и изплитаха цялата песен.

Често запяваха така и мелодиите им се носеха приятни и необикновени в августовската кухня след смрачаване. Никога по-рано обаче не бяха заплаквали и макар причините да бяха три различни, все пак започнаха в един миг, като да се бяха наговаряли. Джон Хенри плачеше от завист, макар по-късно да се опита да обясни, че бил плакал заради плъха отвъд стената. Беренис плачеше заради разговора им за цветнокожите, или за Луди, или защото кокалите на Ф. Джасмин наистина бяха ръбести. Ф. Джасмин не знаеше защо плаче, но причините, които посочи бяха късото подстригване и обстоятелството, че лактите й са така кирливи. Плакаха в тъмното около минута. Необичайните звуци накараха плъха зад стената да притихне.

— Я ставайте — каза Беренис.

Те се изправиха около кухненската маса и Ф. Джасмин запали лампата.

Беренис се почеса по главата и тихо подсмръкна.

— Действително сме тъжна компания. Питам се защо ли стана така.

Светлината бе остра и неочаквана след мрака. Ф. Джасмин отви крана на чешмата и наведе глава под водната струя. Беренис обърса лице с кърпата за чинии и приглади плитките си пред огледалото. Джон Хенри стоеше като някакво малко старо женско джудже, наложил розовата шапка с перо и обул обувките на висок ток. Стените на кухнята бяха дивашки изрисувани и много ярки. Тримата премигваха един срещу друг в светлината, сякаш бяха трима непознати или три привидения. После се отвори предната врата и Ф. Джасмин чу баща си да се тътри бавно през антрето. Нощните пеперуди вече бяха на прозореца, прострели крила върху мрежата, и последният кухненски следобед най-после бе свършил.

Бележки

[1] Популярно название на затворническа кола. — Б.пр. ↑

[2] Сбогом (исп.). — Б.пр. ↑

[3] Книгата е писана в първата половина на четиридесетте години, когато щатите още не са били петдесет. — Б.пр. ↑

[4] Безсмислено съчетание на френски. — Б.пр. ↑

[5] Членка на Женски армейски корпус. — Б.пр. ↑

[6] На това празненство се скриват различно оцветени яйца, които трябва да бъдат намерени. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Карсън Маккълърс Сватбарката (2)

Метаданни

Данни

Сватбарката

Информация

История

Сваляне / Връзки

Част II

I

Карсън Маккълърс
Сватбарката (2)