Карсън Маккълърс
Сватбарката (1)

Част I

Това се случи през онова лудо и потънало в зеленина лято, когато Франки бе на дванадесет години. Лятото, през което тя от дълго време не беше участничка в нещо. Не принадлежеше към никакъв клуб и не бе участничка в нищо на света. Франки бе станала човек без контакти, който се навърта край входовете и изпитва страх. През юни дърветата бяха зашеметяващо яркозелени, но по-късно листата потъмняха, а градът се сбърчи и почерня под ослепителната светлина на слънцето. Отначало Франки скиташе и се занимаваше с разни неща. Рано сутрин и вечер тротоарите на града бяха сиви, но обедното слънце ги гледжосваше така, че циментът пареше и блестеше като стъкло. Най-накрая тротоарите станаха прекалено горещи за стъпалата на Франки, а освен това тя изпадна в беда. Пазените в тайна неприятности бяха така големи, че според Франки най-добре беше да си стои у дома — а у дома бяха само Беренис Сейди Браун и Джон Хенри Уест. Тримата седяха край кухненската маса, като непрекъснато повтаряха едни и същи неща, така че към август думите започнаха да се римуват една с друга и да звучат особено. Светът като че умираше всеки следобед и нищо вече не се случваше. Най-накрая лятото заприлича на избледнял болезнен сън или на смълчана побъркана джунгла под стъклен похлупак. Но изведнъж, в последния петък на август, всичко това се промени — стана така внезапно, че Франки си блъска главата през целия еднообразен следобед и пак не можа да разбере.

— Толкова е особено — каза тя. — Как само стана всичко това!

— Как стана? Всичко това? — попита Беренис.

Джон Хенри слушаше и кротко ги наблюдаваше.

— Никога не съм била така озадачена.

— Озадачена ли? Че от какво?

— От цялата работа — отвърна Франки.

А Беренис подхвърли:

— Струва ми се, че си слънчасала.

— И на мене — прошепна Джон Хенри.

Самата Франки почти допускаше, че може да е така. Беше четири часът следобед и в квадратната кухня бе сумрачно и тихо. Франки седеше край масата с полузатворени очи и мислеше за сватби. Представяше си притихнала църква и един особен сняг, който пада косо върху прозорците от цветни стъкла. Младоженецът в тази сватба бе брат й, а там, където трябваше да му бъде лицето, имаше сияние. Там бе и булката с дълъг шлейф — тя също нямаше лице. Нещо в тази сватба караше Франки да изпитва усещане, което не можеше да назове.

— Я ме погледни — каза Беренис. — Да не би да ревнуваш?

— Да ревнувам?

— Да ревнуваш брат си, задето ще се жени?

— Не — отвърна Франки. — Просто до сега не съм виждала друга двойка като тях. Имаше нещо толкова особено, когато влязоха днес в къщи.

— Ревнуваш — каза Беренис. — Иди и се виж в огледалото. Познавам по цвета на очите ти.

Над мивката бе окачено размътено кухненско огледало, Франки се огледа, но очите й си бяха сиви както винаги. През това лято така израсна, че приличаше на чудовище — раменете тесни, краката прекалено дълги. Носеше сини спортни гащета, мъжки фланелки и ходеше боса. Косата си подстригваше по момчешки, но не бе ходила на бръснар отдавна и сега дори не си бе направила път. Огледалото изкривяваше и изопачаваше образа, но Франки знаеше добре как изглежда. Повдигна лявото си рамо и изви глава настрани.

— О — каза тя, — бяха двамата най-хубави хора, които съм виждала някога. Просто не мога да разбера как стана.

— Кое по-точно, глупаче? — попита Беренис. — Брат ти пристига днес у дома с момичето, за което смята да се ожени и обядва с теб и татко ти. Възнамеряват да направят сватбата у момичето, в Уинтър Хил, идната неделя. Ти и татко ти отивате на сватбата. И това е цялата работа. Така че какво те безпокои?

— Не знам — отвърна Франки, — обзалагам се, че те се забавляват всеки миг през деня.

— Хайде и ние да се забавляваме — обади се Джон Хенри.

— Ние да се забавляваме? — попита Франки. — Ние?

Тримата отново седнаха около масата и Беренис раздаде картите за бридж на три ръце. Тя работеше у тях като готвачка откак Франки се помнеше. Беше много черна, широкоплещеста и ниска. Винаги казваше, че е на тридесет и пет, но това го разправяше най-малко от три години. Косата й бе разделена на две, сплетена и мазна в основата. Лицето — плоско и кротко. Беренис имаше само един недъг — лявото й око бе от светлосиньо стъкло. То се взираше неподвижно и безумно от кроткото й черно лице и никоя жива душа нямаше да разбере защо бе поискала да й сложат синьо око. Дясното око бе тъмно и тъжно. Беренис раздаваше бавно, като плюнчеше палец, когато омазнените карти се залепваха една о друга. Джон Хенри наблюдаваше всяка раздадена карта. Гърдите му бяха оголени, бели и потни, а на врата си бе вързал на конец мъничко оловно магаре. Бе кръвен роднина на Франки — първи братовчед — и цяло лято обядваше с нея и прекарваха заедно деня или пък вечеряха и нощуваха заедно — не можеше да го накара да си отиде у тях. Дребен за шестте си години, той имаше най-големите колене, които Франки бе виждала някога и на едно от тях винаги седеше коричка или превръзка върху охлузено при падане място. Джон Хенри имаше дребно, изкривено, бледо лице и носеше малки очила в позлатени рамки. Наблюдаваше всички карти много внимателно, защото бе задлъжнял — имаше да дава на Беренис пет милиона долара.

— Една купа — каза Беренис.

— Пика — обади се Франки.

— Аз искам да обявя пики — заяви Джон Хенри. — Точно това щях да обявя.

— Ами такъв ти бил късметът. Аз ги обявих първа.

— Глупаво магаре такова! Не е честно!

— Стига сте се карали — рече Беренис. — Ако трябва да кажа истината, никой от двама ви няма достатъчно силни карти, за да спечели наддаването. Обявявам две купи.

— Не давам пукната пара — каза Франки. — За мен това е без значение.

Всъщност нещата стояха така: този следобед тя играеше бридж като Джон Хенри — просто слагаше на масата каквато карта й попадне. Седяха заедно в кухнята, която представляваше тъжно и грозно помещение. Джон Хенри бе покрил стените със странни детски рисунки докъдето му стигаше ръката. Това придаваше на кухнята откачен вид, като на стая в лудница. А в момента на Франки й се гадеше от старата кухня. Тя не можеше да определи какво й се е случило, но усещаше как свитото й сърце бие в ръба на масата.

— Светът без съмнение е малък — каза тя.

— Какво те кара да мислиш така?

— Искам да кажа ненадеен — отвърна Франки. — Светът без съмнение е ненадеен.

— Е, де да знам — рече Беренис. — Понякога е ненадеен, а друг път — муден.

Очите на Франки бяха полузатворени и в собствените й уши гласът й звучеше дрезгав и далечен.

— За мен е ненадеен.

Защото до вчера на Франки и през ум не й минаваше за някаква венчавка. Знаеше, че единственият й брат, Джарвис, ще се жени. Беше се сгодил за едно момиче от Уинтър Хил точно преди да замине за Аляска. Джарвис бе сержант в армията и прекара близо две години в Аляска. Франки не бе виждала брат си дълго, дълго време и чертите му се замъгляваха и променяха като на лице, гледано през вода. А Аляска! Тя постоянно мечтаеше за нея и особено това лято я виждаше съвсем като истинска. Снегът, замръзналото море и ледниците. Ескимоски иглу, полярни мечки и красивото северно сияние. Когато Джарвис замина за Аляска първия път, тя му изпрати кутия домашен фондан, като я опакова внимателно и зави всяко късче поотделно във восъчна хартия. Изпълваше я трепет, като си мислеше как нейният фондан ще бъде изяден в Аляска и си представяше брат й да черпи с него облечени в кожи ескимоси. Три месеца по-късно се получи писмо с благодарност от Джарвис и приложена в него банкнота от пет долара. Известно време Франки изпращаше бонбони почти всяка седмица, понякога с ядки вместо фондан, но Джарвис не й прати друга банкнота, освен за Коледа. Понякога късите му писма до баща й я объркваха донякъде. Например това лято спомена веднъж, че отишъл да плува и че комарите били невероятно свирепи. Това писмо разтърси мечтата й, но след няколко дни на смут, Франки се върна към замръзналите си морета и снега. Когато Джарвис си дойде от Аляска, отиде право в Уинтър Хил. Годеницата се казваше Джанис Евънс и плановете за венчавката бяха такива: брат й телеграфира, че той и годеницата ще пристигнат в петък за цял ден, а после идната неделя щеше да стане венчавката в Уинтър Хил. Франки и баща й щяха да отидат на венчавката и тя вече си бе стегнала куфара. С нетърпение очакваше идването на брат си и годеницата, но не можеше да си ги представи и не мислеше за венчавката. Така че в деня преди да пристигнат само спомена пред Беренис:

— Мисля, че е необикновено съвпадение дето Джарвис отиде в Аляска, а пък годеницата, която си избра, живее в място, наречено Уинтър Хил^[1]. Уинтър Хил — повтори тя бавно със затворени очи и името се смеси с мечти за Аляска и студен сняг. — Бих искала утре да е неделя, вместо петък. Бих искала вече да съм заминала от тук.

— И неделя ще дойде — отвърна Беренис.

— Съмнявам се — каза Франки. — От толкова време съм готова да напусна тоя град. Бих искала да не трябва да се връщам тук след сватбата. Бих искала да замина някъде завинаги. Бих искала да имам сто долара и да мога просто да изчезна и никога повече да не видя този град.

— Май доста неща ти се искат — забеляза Беренис.

— Бих искала да съм който и да било, само не и аз.

И така, следобедът преди да стане това бе като останалите августовски следобеди. Франки се мота из кухнята. После на смрачаване излезе на двора. Лозницата изглеждаше пурпурна и размазана в сумрака. Франки вървеше бавно. Джон Хенри Уест седеше под свода от преплетени клони върху ракитов стол, прехвърлил крак връз крак, с ръце в джобовете.

— Какво правиш? — попита тя.

— Мисля.

— За какво?

Той не отговори.

Това лято Франки бе вече твърде висока, за да се разхожда под лозницата, както бе правила винаги по-рано. Останалите дванадесетгодишни все още можеха да се промъкват вътре, да дават представления и да се забавляват. Дори по-дребните големи момичета можеха да влизат под свода. А Франки вече бе твърде едра — тази година трябваше да се навърта наоколо и наднича отстрани, като възрастните. Тя се вгледа в плетеницата от черни лози и усети миризма на смачкани зърна грозде и прах. Застанала до беседката в настъпващия мрак, Франки изпитваше страх. Не знаеше откъде идва тоя страх, но се боеше.

— Знаеш ли какво? — каза тя. — Хайде да вечеряме заедно и да останеш да спиш при мене.

Джон Хенри извади от джоба евтиния си часовник и го погледна, сякаш часът щеше да реши дали да остане, или не, но под лозницата бе твърде тъмно, за да може да види цифрите.

— Бягай до вас и се обади на леля Пет. Ще те чакам в кухнята.

— Добре.

Боеше се. Вечерното небе бе бледо и пусто, а светлината от кухненския прозорец хвърляше жълто квадратно отражение в притъмняващия двор. Спомни си как когато бе малка вярваше, че в бараката за въглища живеят три призрака и един от призраците носи сребърен пръстен.

Изтича по задните стълби и каза:

— Току-що поканих Джон Хенри да вечеря с мен и да остане да преспи.

Беренис месеше бисквитено тесто. Тръшна го върху поръсената с брашно маса:

— Мислех, че ти е дошъл до гуша.

— До гуша ми е дошъл — каза Франки. — Но ми се стори, че го е страх.

— От какво?

Франки поклати глава. Накрая рече:

— Може би трябваше да кажа, че е самотен.

— Хубаво, ще му запазя парче от тестото.

След притъмняващия двор кухнята бе топла, светла и непривична. Стените й дразнеха Франки — странните рисунки на коледни дръвчета, аероплани, уродливи войници, цветя. Джон Хенри бе започнал първите картини през един дълъг юнски следобед и след като вече бе унищожил стените, продължи да рисува където му падне. Понякога и Франки рисуваше. Отначало баща й побесня заради стените, но после каза да се нарисуват до насита, а през есента да боядисат кухнята. Но понеже лятото си продължаваше и нямаше изгледи да свърши, стените бяха започнали да дразнят Франки. Тази вечер кухнята й се струваше странна и тя се боеше.

Застана на входа и каза:

— Помислих си, защо пък да не го поканя.

И така, на стъмване Джон Хенри дойде при задната врата с малка чанта еднодневка. Беше облечен в белия си празничен костюм, обул чорапи и обувки. Носеше прикачен към колана нож. Джон Хенри бе виждал сняг. Макар и само на шест години, миналата зима ходи в Бърмингам и там видя сняг. Франки никога не бе виждала сняг.

— Аз ще ти занеса еднодневката — каза Франки. — Ти можеш веднага да започнеш да правиш бисквитен човек.

— Добре.

Джон Хенри не играеше с тестото — трудеше се над бисквитения човек, сякаш това бе някаква много сериозна работа. От време на време спираше, оправяше очилата с малката си ръка и преценяваше какво е направил. Приличаше на мъничък часовникар. Примъкна един стол и коленичи върху него, за да може да се надвеси право над работата си. Когато Беренис му даде няколко стафиди, той не ги набучи където му падне, както би сторило всяко нормално дете — използва само две за очите. Веднага обаче разбра, че са твърде големи и раздели една стафида за очите, две трошици за нос и за мъничка ухилена стафидена уста. Когато свърши, избърса ръце в дъното на късите си панталони, а отпред стоеше малък бисквитен човек с отделни пръстчета, шапка и дори бастунче. Джон Хенри бе работил така усърдно, че тестото бе станало сиво и влажно. Но си беше съвършен малък бисквитен човек и всъщност напомняше на Франки за самия Джон Хенри.

— Добре ще е сега да те нагостя — каза тя.

Вечеряха на кухненската маса с Беренис, понеже баща й се бе обадил по телефона, че ще работи до късно в бижутерийния си магазин.

Когато Беренис донесе бисквитения човек от фурната, видяха, че изглежда точно като всеки бисквитен човек, правен някога от дете — така се бе надул, че цялата работа на Джон Хенри бе съсипана. Пръстите се бяха слепили, а бастунчето приличаше на нещо като опашка. Джон Хенри обаче само го погледна през очилата си, обърса го със салфетката и намаза левия му крак с масло.

Беше тъмна, гореща августовска вечер. Радиото в столовата предаваше смесица от много станции — гласът на военния коментатор се смесваше с бръщолевенето на рекламен говорител на фона на едва доловима музика на сладникав оркестър. Радиото стоеше включено през цялото лято, така че накрая се превърна в звук, който те по правило не забелязваха. Понякога, когато шумът станеше толкова силен, че не можеха да чуват собствените си гласове, Франки малко го намаляваше. Иначе музика и гласове идваха и си отиваха, кръстосваха се и се преплитаха и към август те вече бяха спрели да слушат радио.

— Какво ти се прави? — попита Франки. — Искаш ли да ти почета нещо от „Сребърните кънки“, или предпочиташ нещо друго?

— Предпочитам нещо друго — отвърна той.

— Какво?

— Хайде да играем навън.

— Не искам — каза Франки.

— Много деца ще играят навън тази вечер.

— Нали имаш уши — рече Франки. — Чу какво ти казах.

Джон Хенри се изправи, допрял големите си колене и накрая каза:

— Мисля, че е по-добре да си ходя.

— Но още не си преспал! Не можеш да вечеряш и после да си тръгнеш току-така.

— Знам — каза той кротко. Заедно с радиото чуха и гласовете на децата, които играеха отвън. — Нека да излезем, Франки. На тях май им е много весело.

— Не, не им е — отвърна тя. — Те просто са една тълпа грозни, глупави деца. Търчат и крещят, търчат и крещят. Нищо особено. А ние ще се качим горе да отворим еднодневката ти.

Стаята на Франки представляваше пристроена към къщата висока покрита веранда, към която водеше стълба от кухнята. Мебелирана бе с желязно легло, скрин и писалище. Франки имаше и електромоторче, което можеше да се включва и изключва. Моторчето остреше ножове и освен това човек можеше да си пили с него ноктите, стига да са достатъчно дълги. До стената бе подпрян куфара, закопчан и готов за пътуването до Уинтър Хил. На писалището имаше много стара пишеща машина и Франки седна пред нея, като се мъчеше да се сети за някое писмо, което би могла да напише — само че нямаше на кого, тъй като на всички писма вече бе отговорила и то по няколко пъти. Така че покри машината с един дъждобран и я бутна настрани.

— Слушай, ама честно — каза Джон Хенри, — не мислиш ли, че е по-добре да си ходя?

— Не — отвърна тя, без да поглежда към него. — Стой си там в ъгъла и си играй с мотора.

Пред Франки в момента имаше две неща — светлолилава морска раковина и стъклен глобус със „сняг“, който при разклащане се превръщаше в снежна буря. Когато поставеше раковината до ухото си, чуваше топлия плисък на мексиканския залив и виждаше в далечината зелен палмов остров. А можеше и да постави снежния глобус пред присвитите си очи и да гледа как падат въртящите се бели снежинки, докато я заслепят. Мечтаеше за Аляска. Изкачи се на студен бял хълм и погледна към заснежената пустош далече долу. Гледаше цветните отражения на слънцето в снега и чуваше бленувани гласове, виждаше бленувани неща. И навсякъде беше студеният, бял, мек сняг.

— Гледай — каза Джон Хенри, който се взираше през прозореца. — Струва ми се, че тия големи момичета са направили забава в клуба си.

— Млък! — внезапно изкрещя Франки. — Не ми споменавай тия мошенички.

В квартала имаше клуб, в който Франки не членуваше. Членовете на клуба бяха момичета по на тринадесет, четиринадесет и дори на петнадесет години. Събота вечер правеха забави с момчета. Франки познаваше всички членки на клуба и до това лято бе нещо като младши участник в тяхната компания, но сега те си имаха този клуб и тя не беше членка. Бяха казали, че е твърде малка и лоша. В събота вечер чуваше ужасната музика и виждаше светлината в клуба отдалеч. Понякога отиваше до алеята зад клуба и стоеше близо до живия плет от орлов нокът. Стоеше в алеята, гледаше и слушаше. Много бяха дълги тия забави.

— Може пък да премислят и да те поканят — каза Джон Хенри.

— Кучите синове.

Франки подсмръкна и обърса нос в свивката на ръката си. Седна на ръба на леглото с отпуснати рамене и лакти върху коленете.

— Предполагам разправят из целия град, че мириша лошо — каза тя. — Когато ми бяха излезли ония циреи и ги мажех с оня вонящ черен мехлем, дъртата Хелън Флетчър попита каква е тая особена миризма, дето се носи от мене. О, идеше ми да ги застрелям до една с пистолет.

Чу как Джон Хенри дойде до кревата и после почувства как я потупа лекичко по врата, нежно и ласкаво.

— Не мисля, че миришеш лошо — каза той. — Миришеш приятно.

— Кучи синове — повтори тя. — А имаше и друго. Разправяха гнусни лъжи за женените. Като си помисля само за леля Пет и чичо Юстас. И за собствения ми баща! Гнусни лъжи! Не мога да си представя що за глупачка ме мислят.

— Аз мога да те помириша в мига, когато минаваш през стаята, дори без да погледна дали си ти. Като сто цветя.

— Не ме интересува — каза тя. — Просто не ме интересува.

— Като хиляда цветя — каза Джон Хенри и продължаваше да потупва с лепкавата си ръка приведения й врат.

Франки се изправи, облиза сълзите около устата си и обърса лице с края на фланелката. Седеше неподвижна, разширила ноздри, миришеше се. После отиде до куфара и извади шишенце „Сладка серенада“. Натри малко върху главата си и изля още малко във врата си.

— Искаш ли и ти?

Джон Хенри клечеше край отворения куфар и леко потръпна, когато тя изля парфюма отгоре му. Искаше да рови в куфара и внимателно да огледа всичко, което има Франки. Само че тя желаеше той да получи обща представа, а не да пресмята и да знае точно какво има и какво няма. Така че закопча ремъците на куфара и го изправи обратно до стената.

— Господи! — каза тя. — Обзалагам се, че употребявам повече парфюм от когото и да било в града.

Къщата бе тиха, ако не се смята приглушеното бърборене на радиото в столовата долу. Баща й отдавна се бе прибрал, а Беренис заключила задната врата, си беше отишла. Гласовете на децата вече не се чуваха в лятната нощ.

— Мисля, че трябва да си прекараме хубаво — каза Франки.

Само че нямаше какво да правят. Джон Хенри стоеше по средата на стаята с прибрани колене и ръце, сключени зад гърба. На прозореца имаше нощни пеперуди — бледозелени и жълти пеперуди, които пърхаха и простираха крила срещу прозоречната мрежа.

— Колко красиви пеперуди — обади се Джон Хенри. — Опитват се да влязат.

Франки наблюдаваше как нежните нощни пеперуди трептят и се притискат в мрежата. Идваха всяка вечер, когато лампата върху писалището й светеше. Идваха в августовската нощ, пърхаха и се притискаха в мрежата.

— Според мен това е ирония на съдбата — каза тя. — Как само идват тук. Тия пеперуди биха могли да отидат където си поискат. И все пак продължават да се въртят около прозорците на къщата.

Джон Хенри докосна позлатената рамка на очилата си, за да ги намести върху носа, а Франки заразглежда плоското му, дребно и луничаво лице.

— Я свали тия очила — каза тя внезапно.

Джон Хенри ги свали и духна отгоре им. Тя погледна през очилата и стаята стана мъглява и разкривена. После блъсна стола си назад и погледна Джон Хенри. Около очите му имаше два влажни бели кръга.

— Басирам се, че нямаш нужда от тия очила — каза тя. Постави ръка върху пишещата машина. Какво е това?

— Пишеща машина — отвърна той.

Франки взе раковината:

— А това?

— Раковината от Залива.

— Какво е онова малко нещо дето пълзи там по пода?

— Къде? — попита той, като се огледа.

— Онова малко нещо там, близо до крака ти.

— О — отвърна той. Клекна долу. — Ами това е мравка. Как ли се е качила тук?

Франки се облегна назад в стола и кръстоса боси крака върху бюрото си.

— Ако бях на твое място, просто щях да изхвърля тия очила — каза тя. — Виждаш не по-зле от всеки друг.

Джон Хенри ме отговори.

— Не ти отиват.

Подаде сгънатите очила на Джон Хенри и той ги избърса с розовото си фланелено парцалче за очила. Сложи си ги отново и не отговори.

— Добре — каза тя. — Както искаш. Казах ти го за твое добро.

Легнаха си. Съблякоха се с гръб един към друг, после Франки загаси моторчето и лампата. Джон Хенри коленичи на пода да си каже молитвата и се моли дълго, без да произнася думите на глас. После легна до нея.

— Лека нощ — каза тя.

— Лека нощ.

Франки се загледа нагоре в тъмното.

— Знаеш ли, все още ми е трудно да проумея, че земята се върти със скорост около хиляда мили в час.

— Знам — отвърна той.

— И да разбера защо като скочи човек нагоре във въздуха, не пада във Феървю или Селма, или някъде другаде на петдесет мили далеч.

Джон Хенри се обърна настрани и сънливо промърмори нещо.

— Или в Уинтър Хил — добави тя. — Бих искала да тръгна за Уинтър Хил още сега.

Джон Хенри вече спеше. Чу го как диша в тъмнината и ето че имаше онова, което бе искала през толкова много нощи това лято — някой спеше в леглото при нея. Лежеше в тъмното и го слушаше как диша, после се надигна и се подпря на лакът. Той лежеше луничав и малък под светлината на луната, гърдите му бели и оголени, а единият му крак висеше от ръба на леглото. Франки внимателно сложи ръка върху стомаха му и се премести по-наблизо — имаше чувството, че някакъв малък часовник тиктака вътре в него, а самият той миришеше на пот и „Сладка серенада“. Миришеше на спарена малка роза. Франки се надвеси и го близна зад ухото. После пое дълбоко дъх, настани се с брадичка върху острото му, влажно рамо и затвори очи — сега, след като имаше някой да спи в тъмното при нея, тя не се страхуваше толкова.

 

 

Слънцето ги разбуди рано на другата сутрин. Бялото августовско слънце. Франки не можа да накара Джон Хенри да си отиде у тях. Той видя шунката, която приготвяше Беренис и разбра, че специалният официален обед ще бъде хубав. Бащата на Франки прочете вестника си във всекидневната, после се отправи към центъра, за да навие часовниците в бижутерийния си магазин.

— Ако тоя така наречен мой брат не ми донесе подарък от Аляска, ще се ядосам не на шега — каза Франки.

— И аз — съгласи се Джон Хенри.

И какво правеха те в тази августовска утрин, когато братът на Франки и годеницата му щяха да пристигнат у тях? Седяха в сянката на лозницата и говореха за Коледа. Светлината бе остра и ярка, пияните от слънце сойки крещяха и се биеха помежду си. Приказваха си, а гласовете им се сливаха в една малка мелодия, и повтаряха едни и същи неща отново и отново. Просто си проспиваха времето в тъмната сянка на лозницата, а Франки бе човек, комуто и през ум не бе минавало за някаква венчавка. Така ги завариха братът и годеницата, когато влязоха в къщата в онова августовско утро.

— О, господи! — обади се Франки. Картите върху масата бяха омазани и лъчите на късното слънце се спускаха косо през двора. — Светът наистина е ненадеен.

— Добре де, стига си говорила за това — каза Беренис. — Не следиш играта.

Част от мислите на Франки все пак следяха играта. Игра дама пика, която беше коз, а Джон Хенри пусна двойка каро. Тя го погледна. Той се взираше в опакото на дланта й така, сякаш онова, което искаше и от което имаше нужда, бе пречупено зрение, за да може да заобикаля и да вижда картите на хората.

— Имаш пика — каза Франки.

Джон Хенри лапна магарешкото си медальонче и погледна настрани.

— Измамник — каза тя.

— Хайде давай и си играй пиката — обади се Беренис.

Тогава той възрази:

— Беше се скрила зад друга карта.

— Измамник.

Но въпреки това той искаше да играе. Седеше си тъжен и задържаше играта.

— Побързай — каза Беренис.

— Не мога — обади се той най-накрая. — Вале е. Единствената пика, която имам, е вале. Не искам да си играя валето под дамата на Франки. Нито пък ще го направя.

Франки хвърли картите си върху масата:

— Виждаш ли! — каза тя на Беренис. — Той не се подчинява дори на най-основните правила! Той е дете! Безнадеждно е! Безнадеждно! Безнадеждно!

— Може и така да е — отвърна Беренис.

— О — каза Франки, — противно ми е до смърт.

Седеше, поставила боси крака върху стъпенките на стола, затворила очи, опряла гърди о ръба на масата. Червените омазани карти бяха размесени отгоре и на Франки й се повдигаше от вида им. Играеха карти следобед всеки божи ден. Ако човек изядеше тия стари карти, щяха да имат комбиниран вкус от всичките обеди през този август плюс неприятния дъх на потни ръце. Франки смете картите от масата. Венчавката бе нещо светло и красиво като сняг, а сърцето й вътре бе попарено. Стана от масата.

— Всички знаят, че сивооките са ревниви.

— Казах ти, че не ревнувам — отвърна Франки и тръгна припряно из стаята. — Не бих могла да ревнувам единия от тях, без да ревнувам двамата. За мен двамата са едно.

— Е, аз пък ревнувах, когато млечният ми брат се ожени — каза Беренис. — Признавам, че когато Джон се ожени за Клорина, аз й изпратих предупреждение, че ще й отпоря ушите. Но както виждаш, не го сторих. Клорина си има уши като всеки друг. А сега я обичам.

— Дж и Дж — каза Франки. — Джанис и Джарвис. Не е ли това най-странното нещо?

— Кое?

— Дж и Дж — отвърна тя. — И на двамата имената започват с Дж.

— Е, и? Какво от това?

Франки обикаляше кухненската маса:

— Ех, ако моето име беше Джейн — каза тя. — Джейн или Джасмин.

— Не мога да ти следя мисълта — рече Беренис.

— Джарвис и Джанис, и Джасмин. Разбра ли?

— Не — отвърна Беренис. — Впрочем, тази сутрин чух по радиото, че французите гонят германците от Париж.

— Париж — повтори Франки с глух глас. — Интересно дали е незаконно да си смени човек името. Или да добави към него друго.

— Естествено. Противозаконно е.

— Какво пък, много важно. Ф. Джасмин Адамс.

На стълбата към нейната стая имаше кукла. Джон Хенри я донесе на масата, седна и я залюля в ръце:

— Сериозно ли ми я подаряваш? — попита той. Повдигна роклята на куклата и попипа истинските гащички и корсажа. — Ще я нарека Бел.

Франки гледа куклата известно време.

— Не мога да си представя какво е имал предвид Джарвис, когато ми донесе тая кукла. Представи си само — да ми донесе кукла! А Джанис се опита да обясни, че си ме е представяла като малко момиченце. Надявах се Джарвис да ми донесе нещо от Аляска.

— Само да си беше видяла лицето, докато разопаковаше кутията — каза Беренис.

Беше голяма кукла с червена коса и дръпнати очи, които се отваряха под жълти мигли. Джон Хенри я държеше легнала, така че очите да са затворени и сега се опитваше да ги отвори като дърпа миглите.

— Не прави това! Дразни се. Всъщност, махни тая кукла от очите ми.

Джон Хенри я отнесе на задната веранда, откъдето можеше да си я вземе, когато тръгне да си ходи.

— Името й е Лили Бел — каза той.

Часовникът бавно цъкаше от полицата над печката и беше само шест без четвърт. Светлината отвъд прозореца бе все още остра, жълта и ярка. В задния двор сянката под лозницата бе тъмна и плътна. Никакво движение. Някъде много отдалеч се донесе свирене с уста — жална августовска мелодия, която нямаше край. Минутите едва се точеха.

Франки отиде отново до кухненското огледало и огледа лицето си:

— Голяма грешка направих с това ниско, войнишко подстригване. За венчавката би трябвало да имам дълга, светлоруса коса. Не смяташ ли?

Стоеше пред огледалото и се страхуваше. За Франки това бе лято на страховете и един от тях можеше да се изчисли върху масата с молив и лист. Този август тя бе на дванадесет години и десет месеца. Висока бе пет фута и пет и три четвърти инча^[2] и носеше седми номер обуща. През миналата година бе пораснала с четири инча^[3] или поне тя смяташе, че са толкова. Противните малчугани вече прекъсваха летните си игри, за да я питат „Студено ли е там горе?“. А от забележките на възрастните на Франки й идеше да потъне в земята. Ако щеше да достигне окончателния си ръст на осемнадесет години, значи имаше още пет години и два месеца растеж. Така че, според математиката, освен ако не намереше някакъв начин да се спре, щеше да порасне повече от девет фута висока^[4]. А какво означава за една дама да бъде по-висока от девет фута? Щеше да бъде едно Чудовище.

Рано всяка есен в града пристигаше Изложението на Четъхууче^[5]. Цяла седмица панаирът бе отворен на обичайното място. Имаше виенско колело, люлки, криви огледала, а също така — Къща на чудовищата. Къщата на чудовищата представляваше продълговат павилион с цял ред кабинки от вътрешната страна. Струваше четвърт долар да се влезе в общата палатка и да се погледне всяко чудовище в кабинката му. После имаше отделни сектори в дъното на палатката, които струваха по десет цента всеки. Миналия октомври Франки бе видяла всичките обитатели на Къщата на чудовищата:

Великанът.

Дебеланата.

Джуджето.

Дивия негър.

Топлийка.

Момчето алигатор.

Полумъж полужена.

Великанът бе висок повече от осем стъпки^[6], имаше отпуснати ръце и лице с увиснала челюст. Дебеланата седеше в стол, а тлъстините й приличаха на отпуснато напудрено тесто, което тя постоянно пляскаше и попипваше с ръце. Следваше изцеденото джудже, което ситнеше насам-натам в натруфено вечерно костюмче. Дивият негър бе дошъл от дивашки остров. Клечеше в кабинката си сред прашни кости и палмови листа и ядеше сурови живи плъхове. Панаирът пускаше безплатно при него всеки, който донесе плъх с подходящ размер и децата ги мъкнеха в здрави чанти и кутии от обувки. Дивият негър удряше главата на плъха в свитото си коляно, отпаряше кожата и хрускаше, и плюеше, и святкаше с лакомите си негърски очи. Някои разправяха, че не бил истински див негър, а побъркан цветнокож от Селма. Във всеки случай Франки не обичаше да го гледа дълго време. Тя си пробиваше път през тълпата към кабинката на Топлийка, където Джон Хенри бе стоял цял следобед. Малката Топлийка подскачаше, кикотеше се и пакостничеше, със съсухрена глава не по-голяма от портокал, цялата обръсната, освен един кичур на върха, привързан с розова фльонга. Пред последната кабинка винаги имаше блъсканица, защото това бе кабинката на полумъж полужена. Хермафродит и чудо на науката. Чудовището бе цялото разделено на две — отляво бе мъж, а отдясно жена. Лявата част на костюма представляваше леопардова кожа, а отдясно имаше сутиен и обшита с пайети пола. Половината лице бе с тъмна брада, а другата половина лъщеше от светла боя. И в двете очи имаше нещо особено. Франки бе обикаляла палатата и бе надникнала във всяка кабинка. Страх я беше от всичките чудовища, защото й се струваше, че я гледат някак особено, сякаш искат да срещнат погледа й и да й кажат: ние те познаваме. Страх я беше от проницателните им очи на чудовища. Беше ги помнила през цялата година, до ден-днешен.

— Съмнявам се, че те изобщо се женят или пък ходят на венчавки — каза Франки. — Тия чудовища.

— За какви чудовища говориш? — попита Беренис.

— От панаира — отвърна Франки. — Дето ги видяхме там миналия октомври.

— О, за тях ли.

— Чудя се дали печелят много.

А Беренис отвърна:

— Отде да знам?

Джон Хенри придържаше въображаема пола и допрял пръст до върха на голямата си глава заподскача и затанцува като Топлийка около кухненската маса. После каза:

— Тя бе най-милото момиченце, което съм виждал някога. Никога през живота си не съм виждал по-миличко нещо. А ти, Франки?

— Не — отвърна тя. — Не мисля, че беше миличка.

— Нито пък аз — добави Беренис.

— Ами! — възрази Джон Хенри. — Беше си и това е.

— Ако искаш откровеното ми мнение — каза Беренис, — от тая сган, там на панаира, тръпки ме побиват. От всички до един.

Франки наблюдаваше Беренис в огледалото и най-накрая попита бавно:

— От мене побиват ли те тръпки?

— От тебе ли?

— Мислиш ли, че като порасна, ще стана чудовище? — прошепна Франки.

— Ти ли? — попита отново Беренис. — Ами! Разбира се, че не, слава богу.

Франки се почувства по-добре. Погледна се в огледалото отстрани. Часовникът бавно отброи шест пъти и тогава тя попита:

— Добре, а мислиш ли, че ще стана красива?

— Може би, ако притъпиш малко тия твои рога.

Франки прехвърли тежестта си върху левия крак и бавно провлачи предната част на дясното ходило по пода. Усети как под кожата й се заби една тресчица.

— Сериозно! — каза тя.

— Мисля, че като се поналееш, ще изглеждаш много добре. Ако се държиш както трябва.

— А до неделя… — каза Франки. — Искам да направя нещо, та да изглеждам по-добре за венчавката.

— Можеш за разнообразие да се поумиеш. Изтъркай си лактите и се облечи прилично. Ще изглеждаш много добре.

Франки се погледна за последен път в огледалото и се извърна. Мислеше за брат си и за годеницата, а отвътре нещо я стягаше и не искаше да я отпусне.

— Не знам какво да правя. Просто ми се ще да умра.

— Ами умри тогава! — каза Беренис.

И:

— Умри! — като ехо прошепна Джон Хенри.

— Отивай си.

Той стоеше прилепил колене, поставил мръсната си малка ръка на ръба на бялата маса и не помръдваше.

— Чу какво казах — повтори Франки.

Направи му страшна физиономия и грабна тигана, който висеше над печката. Обиколи три пъти след него масата, после го подгони през антрето и предната врата. Заключи я и извика отново:

— Отивай си.

— И защо правиш така? — попита Беренис. — Толкова си лоша, че не заслужаваш да те има на тоя свят.

Франки отвори вратата към стълбите, които водеха нагоре към нейната стая и седна на едно от долните стъпала. Кухнята бе тиха, влудяващо тъжна.

— Знам — каза Франки. — Искам да остана известно време сама на спокойствие и да помисля върху всичко.

Това лято на Франки й бе дошло до гуша да бъде Франки. Мразеше се, беше се превърнала в безделница, в една голяма готована, която виси в лятната кухня — мръсна и лакома, лоша и тъжна. Освен дето бе твърде лоша, за да живее на този свят, тя бе и престъпница. Ако Законът знаеше за нея, можеха да я изправят пред Съда и да я натикат в затвора. Все пак Франки невинаги се проявяваше като престъпница и голяма готована. До април тази година и през всичките години от живота си преди това, тя си беше като другите хора. Участваше в клуб и бе в седми клас. Работеше при баща си в събота сутрин и ходеше на кино всеки съботен следобед. Спеше в леглото на баща си, но не защото я бе страх от тъмното.

А след това пролетта на тази година се оказа продължителен и особен сезон. Нещата започнаха да се променят и Франки не разбираше тази промяна. След скучната сива зима мартенските ветрове заблъскаха в стъклата на прозорците и бели облаци се надиплиха в синьото небе. Този ден април дойде неочаквано и безшумно, а листата на дърветата бяха пищно яркозелени. Бледите глицинии разцъфнаха по целия град, а цветовете им безшумно се ронеха. Имаше нещо в зелените дървета и априлските цветя, което натъжаваше Франки. Тя не знаеше защо е тъжна, но поради тази особена тъга започна да разбира, че трябва да напусне града. Четеше фронтовите новини, размишляваше за света и стегна куфара си за заминаване — само че не знаеше къде да отиде.

През тази година Франки мислеше за света. И не си го представяше като кръгъл училищен глобус с ясно очертани и различно оцветени страни. Тя си мислеше за света като за нещо огромно, напукано и неудържимо, въртящо се с хиляда мили в час. Училищния учебник по география бе остарял — страните по света се бяха променили. Франки четеше фронтовите новини във вестника, но имаше толкова много чуждоземни места, а войната протичаше така бързо, че понякога не й беше ясно. През това лято Петън преследваше немците из Франция. А се биеха също и в Русия, и в Испания. Тя си представяше битките и войниците. Но имаше твърде много различни битки и Франки не можеше да побере в съзнанието си милионите и милиони войници наведнъж. Представяше си един руски войник, почернял и замръзнал, със замръзнала пушка. Единствен японец с дръпнати очи на тропически остров да се прокрадва сред зелени лиани. Европа и хората обесени по дърветата, и бойните кораби в сините океани. Четиримоторни самолети и горящи градове, и войник в стоманена бойна каска, който се смее. Понякога тези картини на войната — на света — се носеха като вихър на нейното съзнание, от което й се завиваше свят. Преди много време бе предрекла, че ще са необходими два месеца, за да се спечели войната, но сега вече не знаеше. Искаше да е момче и да отиде на войната като матрос. Представяше си как лети с аероплани и получава златни медали за храброст. Но не можеше да участва във войната и това понякога я правеше неспокойна и потисната. Реши да даде кръв за Червения кръст — искаше да дарява по един кварт^[7] седмично и кръвта й щеше да тече в жилите на австралийци и борещи се французи, и китайци, навсякъде по целия свят, и все едно че щеше да бъде близък роднина на всички тия хора. Чуваше военните лекари да казват, че кръвта на Франки Адамс е най-червената и най-силната кръв, която са виждали някога. И можеше да си представи как в бъдеще, в годините след войната, среща войниците, които имат от нейната кръв и как те казват, че й дължат живота си. Те нямаше да я наричат Франки — щяха да й казват Адамс. Но от тоя план за даряване на кръв за войната нищо не излезе. Червеният кръст не искаше да вземе от нейната кръв. Беше твърде малка. Червеният кръст вбеси Франки и тя вдигна ръце от всичко. Войната и светът бяха твърде бързи, големи и странни. Продължителното мислене за света я караше да се страхува. Не се боеше от германци, бомби или японци. Страхуваше се, понеже не искаха да я включат във войната и понеже светът изглеждаше някак си отделен от самата нея.

Така разбра, че трябва да напусне града и да замине някъде надалеч. Защото късната пролет тази година бе ленива и прекалено сладникава. Дългите следобеди напредваха и се точеха, а от зелените аромати й се повдигаше. Градът започна да причинява болка на Франки. Тъжни и страшни неща никога не я бяха карали да плаче, но през този сезон й се доплакваше от разни работи. Понякога много рано сутрин излизаше на двора и дълго стоеше загледана в изгрева на небето. И сякаш някакъв въпрос се надигаше в сърцето й, а небето не отговаряше. Неща, на които по-рано никога не бе обръщала особено внимание, започнаха да я нараняват: светлините в къщите гледани откъм вечерните тротоари, непознат глас откъм някоя алея. Тя гледаше светлините, вслушваше се в гласа и нещо в нея изтръпваше в очакване. Но светлините помръкваха, гласът притихваше и макар тя да чакаше, това бе всичко. Боеше се от тия неща, които я караха внезапно да се пита коя е тя самата, и какво ще стане от нея на тоя свят, и защо стои в тая минута, видяла светлина или заслушана, или загледана в небето — сама. Боеше се и някакъв особен обръч стягаше гърдите й.

Една вечер през април, когато с баща й се готвеха да си лягат, той я погледна и каза изведнъж:

— Коя е тая голяма, дългокрака, дванадесетгодишна кобила, дето все още иска да спи със стария си татко?

Тя вече бе твърде голяма, за да спи с баща си. Трябваше да спи сама в стаята горе. Хвана я яд на баща й и двамата се гледаха изкосо. Не й харесваше да стои в къщи.

Обикаляше из града и нещата, които виждаше и чуваше, изглеждаха оставени някак си недовършени, и оня неин обръч не искаше да я отпусне. Бързаше да направи нещо, но каквото и да направеше, все излизаше не както трябва. Обаждаше се на най-добрата си приятелка Ивлин Оуен, която имаше футболен екип и испански шал. Едната си слагаше футболния костюм, а другата испанския шал и отиваха заедно в евтиния магазин. Но това нито беше редно, нито пък Франки го искаше. Или пък след бледия пролетен здрач, когато сладко-горчивия мирис на прах и цветя пълнеше въздуха, след вечеря с осветени прозорци и продължителни призиви за вечеря, след като дивите гълъби се бяха събрали и отлетели заедно някъде към своя дом, оставили небето празно и просторно; след дългите сумраци на този сезон, когато Франки бе обикаляла по тротоарите на града, една неудържима тъга разтреперваше нервите й, а сърцето се свиваше и почти спираше.

И понеже не можеше да разкъса онзи обръч, който я стягаше, тя бързаше да направи нещо. Прибираше се у дома и си нахлузваше кофата за въглища като шапка на побъркан, и обикаляше така около кухненската маса. Правеше всичко, което й хрумне, но каквото и да бе то, винаги ставаше не както трябва и съвсем не бе това, което искаше. И тогава, сторила тези нередни и глупави неща, Франки заставаше отчаяна и опустошена на кухненската врата и казваше:

— Просто ми се иска да разпердушиня целия тоя град.

— Ами разпердушини го тогава. Само престани да висиш тука с такъв кисел вид. Направи нещо.

И най-накрая започнаха бедите.

Направи разни неща и изпадна в беда. Престъпи закона. И веднъж станала престъпница, тя нарушаваше закона отново и отново. Взе пистолета от чекмеджето в бюрото на баща си, разнася го из целия град и изпразни пълнителя в един запустял двор. Превърна се в крадец и задигна сгъваемо ножче с три инструмента от магазина на „Сиърз Роубък“. Един съботен следобед през май извърши скрит и непознат грях. В гаража на Макийн направиха с Барни Макийн особен грях и тя не знаеше колко страшен е той. Грехът накара стомаха й неприятно да се свие, а после се боеше да срещне погледите на хората. Мразеше Барни и искаше да го убие. Понякога, сама в леглото нощем, замисляше да го застреля с пистолета или да забие нож между очите му.

Най-добрата й приятелка, Ивлин Оуен, се пресели във Флорида и Франки вече не играеше с никого. Дългата цъфтяща пролет свърши, а лятото в града бе отвратително, самотно и много горещо. С всеки изминат ден все повече и повече й се искаше да напусне града — да изчезне в Южна Америка или Холивуд, или Ню Йорк. Но макар много пъти да си стягаше куфара, никога не можа да реши в кое от тия места да отиде или как би могла да отиде там сама.

Така че си стоеше в къщи, мотаеше се из кухнята, а лятото нямаше край. В най-големите горещини стигна пет фута и пет и три четвърти инча височина — една голяма лакома безделница, която бе твърде лоша, за да живее на тоя свят. Страх я беше, но не както преди. Останал бе само страхът от Барни, от баща й и от Закона. Но дори и тия страхове най-подир си отидоха. След доста време грехът в гаража на Макийн стана някак си далечен и си го спомняше само на сън. А за баща си и Закона не мислеше. Киснеше в кухнята с Джон Хенри и Беренис. Не мислеше за войната и за света. Нищо вече не я тревожеше — беше й все едно. Никога вече не стоеше сама в задния двор, за да гледа небето. Не обръщаше внимание на звуци и летни гласове и не обикаляше улиците на града вечер. Не оставяше нещата да я натъжават, беше й все едно. Ядеше, пишеше пиески, тренираше хвърляне на ножове в стената на гаража и играеше бридж на кухненската маса. Всеки ден бе като предишния, само дето бе по-дълъг, и вече нищо не я нараняваше.

И ето че в оня петък, когато нещо се случи, когато брат й и годеницата дойдоха в къщата, Франки разбра, че всичко се е променило, но защо бе така и какво щеше да й се случи след това, тя не знаеше. И макар да се опита да говори с Беренис, Беренис също не знаеше.

— Да мисля за тях — каза тя, — ми причинява някаква болка.

— Ами не мисли — отвърна Беренис. — Ти не правиш нищо друго, освен да мислиш и да продължаваш да мислиш за тях през целия следобед.

Франки седна на долното стъпало от стълбите към нейната стая, загледана в кухнята. И макар това да й причиняваше болка, тя трябваше да мисли за венчавката. Спомни си как изглеждаха брат й и годеницата, когато тя влезе в дневната в единадесет часа тази сутрин. В къщата бе настанала неочаквана тишина, защото Джарвис изключи радиото, когато дойдоха. След дългото лято, през което то бе работило денонощно, така че вече никой не го чуваше, необикновената тишина стресна Франки. Застана на вратата откъм хола и първият поглед към брат й и годеницата я удари в сърцето. Двамата извикаха у нея онова чувство, което не можеше да назове. Бе като чувството от пролетта, само че по-внезапно и по-остро. Появи се същият обръч и по същия начин я хвана страх. Франки мисли, докато й се зави свят и кракът й изтръпна.

После попита Беренис:

— На колко години беше, когато се омъжи за първия си съпруг?

Докато Франки мислеше, Беренис се бе преоблякла в официалните си дрехи и сега седеше и четеше списание. Чакаше хората, които трябваше да я вземат в шест часа — Хъни и Т. Т. Уилямс. Тримата щяха да вечерят в чайната на „Ню Метрополитън“ и да се разхождат заедно из града. Докато четеше, Беренис мърдаше устни, сякаш произнасяше всяка дума. Черното й око погледна нагоре, когато Франки заговори, но понеже Беренис не вдигна глава, синьото сякаш продължи да чете списанието. Това кривогледо изражение смущаваше Франки.

— Бях на тринадесет години — каза Беренис.

— Какво те накара да се омъжиш толкова млада?

— Исках да се омъжа — отвърна Беренис. — Бях на тринадесет години и оттогава не съм пораснала нито инч.

Беренис бе много ниска. Франки я погледна втренчено и попита:

— Жененето наистина ли спира растежа на човек?

— Разбира се — отвърна Беренис.

— Не знаех това — каза Франки.

Беренис се бе омъжвала четири пъти. Първият й съпруг бе Лъди Фриймън, зидар, най-предпочитаният и най-добрият от четиримата. Той бе подарил на Беренис лисичата й кожа, а веднъж бяха ходили до Синсинати, където видели сняг. Беренис и Лъди Фриймън прекарали цяла зима сред снеговете на Севера. Те се обичали и били женени девет години, до оня ноември, в който той се разболял и починал. Останалите трима съпрузи били лоши до един, всеки по-лош от предишния, а Франки се натъжаваше само като чуе за тях. Първият бил жалък, стар пияница. Следващият правел скандали на Беренис — вършел шантави неща, нощем сънувал кошмари и глътнал парче от чаршафа. Малко по малко влудил и Беренис до такава степен, че трябвало да го остави. Последният съпруг бил ужасен. Избил окото на Беренис и отмъкнал мебелите й. Тя била принудена да повика на помощ Закона.

— С було ли се омъжваше всеки път — попита Франки.

— Два пъти с було — отвърна Беренис.

Франки не я свърташе. Ходеше насам-натам из кухнята, макар да имаше треска в дясното си стъпало и да куцаше, тикнала палци зад ластика на шортите с лепнала за гърба й влажна фланелка.

Най-накрая измъкна чекмеджето на кухненската маса и избра дълъг остър касапски нож. После седна и сложи глезена на болния си крак върху лявото коляно. Ходилото й бе издължено и тясно, изпъстрено с неправилни белезникави белези, понеже всяко лято се набождаше на много гвоздеи. Тя имаше най-грубите ходила в града. Можеше да реже восъчножълти кори от петите си и не я болеше особено, макар че други хора би ги боляло. Не започна да човърка треската веднага — просто си седеше с глезен върху коляното и ножа в дясната ръка и гледаше през масата към Беренис.

— Кажи ми — попита Франки, — кажи ми точно как беше.

— Нали знаеш! — отвърна Беренис. — Нали ги видя.

— Нищо, кажи ми — повтори Франки.

— За последен път говоря по този въпрос — заяви Беренис. — Брат ти и годеницата пристигнаха късно тази сутрин, а ти и Джон Хенри изтичахте от задния двор да ги видите. Следващото нещо, което забелязах бе, че ти се втурна през кухнята и изтича горе в стаята си. Слезе долу с муселинената си рокля и един инч червило от едното ухо до другото. После всички просто насядахте във всекидневната. Джарвис бе донесъл на мистър Адамс уиски и те пиха алкохол, а ти и Джон Хенри пихте лимонада. После, след обяда, брат ти и годеницата взеха влака в три часа обратно за Уинтър Хил. Венчавката ще бъде идната неделя. И това е цялата работа. Е, доволна ли си?

— Така ме е яд, че не можаха да останат по-дълго — поне да пренощуват. След като Джарвис го е нямало толкова време. Но те сигурно искат да бъдат двамата колкото е възможно по-дълго. Джарвис каза, че имал да попълва някакви военни формуляри там, в Уинтър Хил. — Пое си дълбоко въздух. — Интересно, къде ли ще отидат след венчавката?

— На меден месец. Брат ти ще получи няколко дни отпуск.

— Къде ли ще бъде тоя меден месец?

— Е, това вече не знам.

— Кажи ми — обади се пак Франки. — Как точно изглеждаха?

— Как изглеждаха? — каза Беренис. — Ами съвсем естествено. Брат ти е хубаво русо момче с бяла кожа. А годеницата е по-скоро брюнетка, дребна и хубавичка. Те са хубава бяла двойка. Нали ги видя, глупаче.

Франки затвори очи и макар да не можеше да си ги представи като образи, чувстваше как я напускат. Усещаше ги двамата заедно във влака, как се отдалечават все повече и повече от нея. Те си бяха те и я напускаха, а тя бе тя, изоставена сам-самичка тук, при кухненската маса. Но една частица от нея бе с тях и тя усещаше как си отива тая частица от собствената й личност все по-далече, по-далече и по-далече, така че в нея се надигна продължителна болка, която отиваше все по-далече и по-далече, а Франки от кухнята бе само една стара обелена черупка, оставена там до масата.

— Колко странно — каза тя.

Надвеси се над ходилото на крака си, а по лицето й имаше нещо мокро, като сълзи или капчици пот. Тя подсмръкна и започна да човърка треската.

— Хич ли не те боли? — попита Беренис.

Франки поклати глава и не отговори. След малко каза:

— Виждала ли си някога хора, които след това си спомняш повече като усещане, отколкото като образи?

— Какво искаш да кажеш?

— Имам предвид следното… — започна бавно Франки. — Е добре, видях ги. Джанис бе със зелена рокля и зелени елегантни обувки на висок ток. Косата й бе на кок. Тъмна коса с едно малко изпуснато кичурче. Джарвис седеше до нея на канапето. Облечен бе с кафявата си униформа, бе загорял и много чист. Бяха двамата най-хубави хора, които съм виждала. И все пак сякаш не можах да видя у тях всичко, което исках. Мозъкът ми не може да се съсредоточи достатъчно бързо, за да възприеме всичко това. А после вече ги нямаше. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Ще се нараниш — рече Беренис. — Трябва ти игла.

— Хич не ми пука за тия глупави крака — отвърна Франки.

Беше само шест и половина и минутите на следобеда приличаха на блестящи огледала. Отвън вече не се донасяше свирене с уста, а в кухнята нищо не помръдваше. Франки седеше с лице към вратата на задната веранда. В единия ъгъл на задната врата бе изрязана правоъгълна котешка дупка, а наблизо стоеше паничка с лилаво вкиснато мляко. В началото на горещините котаракът на Франки бе изчезнал. Така е през сезона на горещините: това е времето в края на лятото, през което като правило нищо не се случва — но ако все пак настъпи някаква промяна, тя си остава докато свършат горещините. Нещо сторено не може да се върне назад, а веднъж направена грешката не може да се поправи.

През този август Беренис разчеса ухапано от комар под дясната си мишница и там стана рана — тази рана нямаше да зарасне преди да свършат горещините. Две малки семейства августовски мушици решиха да се заселят в ъгълчетата на очите на Джон Хенри и макар той често да тръскаше глава и да премигаше, тия мушици си седяха там. После изчезна Чарлс. Франки не го видя да излиза от къщи и да си отива, но на четиринадесети август, когато го повика за вечеря, той не дойде — беше изчезнал. Търси го навсякъде и прати Джон Хенри да вика плачевно името му по всичките улици на града. Но бе сезонът на горещините и Чарлс вече не се завърна. Всеки следобед Франки казваше точно едни и същи думи на Беренис и отговорите на Беренис бяха винаги едни и същи. Така че думите се бяха превърнали в нещо като къса неприятна песничка, която пееха наизуст:

— Само ако знаех къде е отишъл…

— Престани да се притесняваш за тая дърта улична котка. Казах ти, че няма да се върне.

— Чарлс не е уличник. Той е почти чист персиец.

— Персиец е колкото аз съм персийка — казваше Беренис. — Повече няма да го видиш тоя котарак. Отишъл е да си търси приятелка.

— Да си търси приятелка?

— Ами разбира се. Заскитал се е, за да си намери женска.

— Сериозно ли така мислиш?

— Естествено.

— Добре де, защо не си доведе приятелката у дома? Би трябвало да знае, че аз само ще се радвам да си имам цяло семейство котки.

— Повече няма да я видиш тая дърта улична котка!

И така всеки унил следобед гласовете им се врязваха един в друг, произнасяйки едни и същи думи, които накрая започнаха да напомнят на Франки за накъсаните стихове, произнасяни от двама луди. Накрая тя казваше на Беренис:

— Чувствам се така, сякаш всичко току-що си е отишло и ме е изоставило. — После отпускаше глава върху масата и я обземаше страх.

Но този следобед Франки внезапно промени всичко това. Хрумна й една идея, тя остави ножа и стана от масата.

— Знам какво трябва да направя — каза изведнъж. — Слушай.

— Чувам добре.

— Трябва да уведомя полицията. Те ще намерят Чарлс.

— Не бих сторила това — отвърна Беренис.

Франки отиде при телефона в хола и разказа на Закона за котката си:

— Той е почти чист персиец — каза тя, — но с къс косъм. Много приятен сив цвят с малко бяло петно на гушката. Идва при повикване „Чарлс“, но ако не дойде, може да се подчини, ако го назовете „Чарлина“. Казвам се Ф. Джасмин Адамс, а адресът е улица „Гроув“ 124.

Когато Франки се върна, Беренис се кикотеше тихо с тъничък глас.

— Ха! Те ще пратят да те вържат и да те откарат в Милиджвил. Представи си тия тлъсти полицаи в сини униформи как търсят котарак по улиците и крещят „О, Чарлс, о, ела тук, Чарлина!“. Господи помилуй.

— О, млъкни! — каза Франки.

Беренис седеше на масата. Беше спряла да се кикоти и черното й око хвърляше закачливи погледи, докато сипваше в плитък порцеланов съд кафе, за да изстине.

— В същото време — каза тя, — не разбирам как ти хрумна тая мъдра идея да разиграваш Закона. Няма значение по каква причина.

— Аз не разигравам Закона.

— Ти току-що седеше там и им продиктува името си и адреса. Където могат да те пипнат, стига да искат.

— Нека ме пипнат! — отвърна Франки сърдито. — Все едно ми е! Все едно ми е! — И изведнъж престана да я интересува дали някой знае, че е престъпница или не. — Нека дойдат да ме приберат, все ми е едно.

— Аз само те дразнех — каза Беренис. — Бедата при тебе е, че вече нямаш чувство за хумор.

— Може в затвора да се чувствам по-добре.

Франки обикаляше масата и усещаше как те си отиват. Влакът напредваше на север. Миля след миля те се отдалечаваха, все по-далече и по-далече от града и както си пътуваха на север, въздухът стана студен и помръкна като през зимата. Влакът се извиваше нагоре сред хълмовете, свирката стенеше със зимен глас, а те си отиваха с всяка измината миля. Подаваха си кутия купешки шоколадови бонбони наредени в изящно нагъната опаковка и гледаха как зимният пейзаж отминава миля след миля край прозореца. Вече бяха оставили зад себе си дълъг, дълъг път от града и скоро щяха да стигнат Уинтър Хил.

— Сядай — каза Беренис. — Ходиш ми по нервите.

Изведнъж Франки започна да се смее. Обърса лице с опакото на ръката си и се върна при масата:

— Чу ли какво каза Джарвис?

— Какво?

Франки продължаваше да се смее:

— Говореха дали да гласуват за Ч. П. Макдоналд. И Джарвис каза: „Не бих гласувал за тоя нехранимайко, даже и ако кандидатстваше за кучкар“. През целия си живот не съм чувала по-остроумно нещо.

Беренис не се засмя. Тя бързо схвана вица, черното й око се стрелна настрани и после пак погледна Франки. Беше с роклята си от розов креп, а шапката с розово перо лежеше върху масата. Синьото стъклено око правеше потта върху черното й лице също да изглежда синкава. Беренис поглаждаше перото с ръка.

— А знаеш ли какво подхвърли Джанис? — попита Франки. — Когато татко спомена колко много съм пораснала, тя каза, че според нея не изглеждам така страшно висока. Каза, че самата тя пораснала главно преди да навърши тринадесет години. Така каза, Беренис!

— Добре де, добре.

— Каза, че според нея ръстът ми е чудесен и вероятно няма да порасна повече. Каза, че всички манекени и филмови звезди…

— Не е казвала подобно нещо — заяви Беренис. — Аз я чух. Тя каза само, че вероятно вече си достигнала окончателния си ръст. Но не продължи с останалите неща. Като те слуша човек какво приказваш, ще рече, че тя си е подготвила писмено изказване.

— Тя каза…

— Това ти е голям недостатък, Франки. Някой направи най-обикновена забележка, а ти я преиначаваш във фантазията си, така че човек да не може да я познае. Леля ти Пет случайно рекла на Клорина, че имаш приятни обноски и Клорина ти предала това. Както си е било. В следващия миг тръгваш да се хвалиш навсякъде как според госпожа Уест имаш най-приятните обноски в града и как трябва да заминеш за Холивуд и не знам още какво. Непрекъснато добавяш към всеки малък комплимент, който чуеш за себе си. Ако пък е нещо лошо, пак правиш същото. Прекалено много променяш и изопачаваш нещата във фантазията си. И това е сериозен недостатък.

— Престани да ми четеш конско — каза Франки.

— Не ти чета конско. Това е самата истина.

— Донякъде съм съгласна с тебе — каза най-накрая Франки. Затвори очи, а в кухнята бе много тихо. Усещаше как сърцето й бие. И когато заговори, гласът й бе преминал в шепот: — Онова, което искам да знам, е следното: Смяташ ли, че направих добро впечатление?

— Впечатление? Впечатление?

— Да — каза Франки със затворени очи.

— Че отде да знам? — попита Беренис.

— Искам да кажа как се държах? Какво правех?

— Че ти нищо не правеше.

— Нищо ли? — попита Франки.

— Нищо. Просто ги гледаше двамата, като че бяха призраци. После, когато заговориха за венчавката, тия твои уши се изправиха и пораснаха колкото зелеви листа.

Франки вдигна ръка към лявото си ухо:

— Не е вярно — каза тя с горчивина. След малко добави: — Някой ден ще погледнеш надолу и ще видиш тоя твой голям, дебел език изтръгнат от корен и паднал там пред тебе върху масата. Как мислиш, че ще се почувстваш тогава?

— Престани да говориш такива грубости — каза Беренис.

Франки се съсредоточи върху треската в ходилото си. Привърши с изрязването и каза:

— Всеки друг освен мене би изпитал болка. — После пак започна да обикаля из стаята. — Така ме е страх, че не съм направила добро впечатление.

— И какво от това? — попита Беренис. — Иска ми се Хъни и Т. Т. да бяха вече дошли. Ти ми лазиш по нервите.

Франки приповдигна лявото си рамо и прехапа долната си устна. После неочаквано седна и удари чело о масата.

— Хайде, хайде — каза Беренис, — не прави така.

Но Франки седеше вдървена, скрила лице в свивката на лакътя си и здраво стиснала юмруци. Гласът й звучеше дрезгаво и сподавено:

— Бяха толкова хубави — чу се как каза тя. — Сигурно си прекарват много хубаво. А си отидоха и ме изоставиха.

— Изправи се — каза Беренис. — Дръж се прилично.

— Дойдоха и си отидоха. Отидоха си и ме оставиха с това чувство.

— Охо! — каза Беренис най-накрая. — Басирам се, че се сетих нещо.

В кухнята бе тихо и тя тропна четири пъти с пета: раз, два, три — туп! Здравото й око бе черно и дяволито, тя отмерваше такта с пета и после поде с нисък глас като в джазова мелодия:

Франки е лапнала!

Франки е лапнала!

Франки е лапнала!

По една венча-а-вка!

— Спри! — каза Франки.

Франки е лапнала!

Франки е лапнала!

Беренис продължаваше да напява, а гласът й отмерваше такта като пулса, който бие в главата, когато човек го тресе. На Франки й се зави свят и грабна ножа от кухненската маса.

— По-добре спри!

Беренис спря изведнъж. Кухнята внезапно се смали и притихна.

— Я остави тоя нож.

— Ела го вземи.

Притисна здраво края на дръжката в дланта си и бавно наклони острието. Металната част бе еластична, остра и дълга.

— Остави го, проклетнице!

Но Франки стана и внимателно се прицели. Очите й се присвиха и допирът до ножа накара ръцете й да спрат да треперят.

— Само опитай да го хвърлиш! — каза Беренис. — Само опитай!

Цялата къща бе притихнала. Празната къща сякаш чакаше. И после прозвуча свистенето на ножа във въздуха, и звукът от удара на острието. Ножът се заби в средата на вратата към стълбите и затрептя там. Франки го гледа, докато той спря да трепти.

— Аз съм най-добрият хвъргач на ножове в тоя град — каза тя.

Беренис, застанала зад нея, не проговори.

— Ако рекат да организират състезание, ще го спечеля.

Най-после Беренис каза:

— Франсис Адамс да не си посмяла да направиш това още веднъж.

— Никога не пропускам целта с повече от инч-два.

— Знаеш какво каза баща ти за хвърлянето на ножове в тая къща.

— Предупредих те да престанеш да се заяждаш с мене.

— Ти не си достойна да живееш в къща — каза Беренис.

— В тая няма да живея още дълго. Ще избягам.

— На това лайно, прав му път — каза Беренис.

— Почакай и ще видиш. Напускам града.

— И къде смяташ да отидеш?

Франки огледа четирите ъгъла на стаята и после каза:

— Не знам.

— А аз знам — заяви Беренис, — ще отидеш в лудница. Ето къде ще отидеш.

— Не — отвърна Франки. Стоеше съвсем неподвижно, оглеждайки чудато изрисуваната стена, а след това затвори очи: — Отивам в Уинтър Хил. Отивам на венчавката и Исус ми е свидетел, нека да ослепея и с двете очи, ако се върна тук отново.

Тя не бе сигурна, че ще хвърли ножа, докато той не се заби и не затрептя върху вратата към стълбата. И не беше знаела, че ще произнесе тия думи, преди да ги беше вече казала. Клетвата бе като внезапно изпратения нож — усети как се забива в нея и трепти. После, когато думите заглъхнаха, повтори:

— След сватбата няма да се върна.

Беренис вдигна нагоре влажния бретон на Франки и най-подир попита:

— Миличко, сериозно ли?

— Разбира се! — отвърна Франки. — Да не мислиш, че съм седнала тука и си играя на клетви, и си приказвам приказки? Понякога ми се струва, Беренис, че за да проумееш нещо, ти отива повече време, отколкото на когото и да било друг.

— Да — обади се Беренис, — но казваш, че не знаеш къде ще отидеш. Отиваш, ама не знаеш къде. Това не ми звучи много смислено.

Франки стоеше като оглеждаше четирите стени от горе до долу. Мислеше си за света, а той бе бърз, неясен и се въртеше, по-бърз, по-неясен и по-голям откогато и да било до тогава. Картините от войната изскочиха и застанаха една до друга в съзнанието й. Видя слънчеви, покрити с цветя острови и суша край едно северно море, и прибоя на сивите вълни. Ослепели от бомбите очи и тътрузенето на войнишки нозе. Танкове и самолет с откъснато крило, който гори и пада в едно пусто небе. Светът бе пропукан от шумните битки и се въртеше с хиляда мили в час. Имена на разни места се въртяха в съзнанието на Франки: Китай, Пийчвил, Нова Зеландия, Париж, Синсинати, Рим. Мислеше си за огромния въртящ се свят докато краката й се разтрепериха, а дланите й се изпотиха. Но все още не знаеше къде да отиде. Най-накрая престана да оглежда четирите стени на кухнята и каза на Беренис:

— Чувствам се точно като че някой ми е обелил цялата кожа. Бих искала малко студен, хубав, шоколадов сладолед.

Беренис държеше Франки за раменете, люлееше я наляво-надясно и гледаше с присвитото си здраво око в лицето й.

— И все пак всяка дума, която ти казах, е самата истина — каза Франки. — Няма да се върна тук след венчавката.

Чу се някакъв звук и когато се обърнаха видяха, че Хъни и Т. Т. Уилямс стоят на входа. Хъни, макар да й беше млечен брат, не приличаше на Беренис — изглеждаше като да е от някоя чужда страна, например от Куба или Мексико. Беше светлокож, почти лилав на цвят. С кротки тесни очи, сякаш направени от масло, и с гъвкаво тяло. Зад двама им стоеше Т. Т. Уилямс — много едър и черен. Беше посивял, по-стар даже и от Беренис и носеше свещенически костюм с червена значка в бутониерата. Т. Т. Уилямс бе кавалер на Беренис — заможен цветнокож, който притежаваше ресторант за цветни. Хъни беше болнав, отпуснат човек. Не искаха да го вземат в армията и той бе копал в една кариера за чакъл, докато си повреди някакъв вътрешен орган и вече не можеше да върши тежка работа. Стояха тримата, черни, скупчени до вратата.

— Защо се промъквате такива? — попита Беренис. — Дори не ви чух.

— Вие с Франки бяхте потънали в някакъв разговор — отвърна Т. Т.

— Аз съм готова — каза Беренис. — Отдавна съм готова. Само че не искате ли по глътка преди да тръгнем?

Т. Т. Уилямс погледна към Франки и пристъпи от крак на крак. Той беше много благовъзпитан, искаше на всеки да угоди и винаги да върши само правилни неща.

— Франки не е клюкарка — каза Беренис. — Нали, Франки?

На подобни въпроси Франки дори не си правеше труд да отговаря. Хъни бе облечен с тъмночервен свободен костюм от изкуствена коприна и тя му каза:

— Много хубав костюм имаш, Хъни. Откъде го купи?

Хъни можеше да приказва като белокож учител. Светловиолетовите му устни можеха да се движат леко и бързо като крила на пеперуда. Но той отговори само с една негърска дума, един неясен гърлен звук, който можеше да означава всичко — „ъ-хъ-ъ-ъ“.

Чашите бяха пред тях на масата, също и бутилката от течност за изправяне на коса, в която имаше джин, но не пиеха. Беренис спомена нещо за Париж и Франки изпита чувството, че я чакат да излезе. Застана на вратата и ги гледаше. Не искаше да си отиде.

— Да ти сипя ли вода в джина, Т. Т. — попита Беренис.

Бяха заедно около масата, а Франки стоеше излишна, сама на вратата.

— Е, всичко хубаво — каза тя.

— Довиждане, миличко — отвърна Беренис. — Забрави всички тия глупости, за които говорихме. И ако мистър Адамс не се прибере преди да се стъмни, иди у Уестови. Иди да си играеш с Джон Хенри.

— Откога съм започнала да се страхувам от тъмното? — попита Франки. — Всичко хубаво.

— Всичко хубаво — отвърнаха те.

Тя затвори вратата, но чуваше гласовете им зад гърба си. Прилепила глава до кухненската врата, чуваше ромона на неясни звуци, които кротко се надигаха и заглъхваха. Та-та-та-та-та-та-та-та. После гласът на Хъни се открои като лениво дърдорене:

— Какво ставаше между тебе и Франки, когато пристигнахме?

Франки чакаше с прилепено до вратата ухо да чуе какво ще каже Беренис. И най-накрая прозвучаха думите й.

— Просто глупост. Франки плачеше от глупост.

Франки слуша, докато накрая ги чу да излизат.

 

 

В празната къща притъмняваше. Тя и баща й бяха сами нощем, тъй като Беренис се прибираше в собствения си дом веднага след вечеря. Веднъж бяха дали под наем предната стая. Беше годината след смъртта на баба й, когато Франки бе на девет години. Дадоха под наем предната стая на мистър и мисис Марлоу. Единственото, което Франки си спомняше за тях, бе направената накрая забележка, че Марлоуви са прости хора. Все пак през сезона, когато те живееха в къщата, Франки бе като омагьосана от тях и от стаята им. С огромно удоволствие влизаше там, когато ги нямаше и внимателно, леко докосваше нещата им — пулверизатора на мисис Марлоу, който пръскаше парфюм, сивкаво-розовото пухче за пудрене, калъпите за обувки на мистър Марлоу.

Отидоха си тайнствено подир един следобед, който Франки не можа да разбере. Беше една неделя през лятото и вратата на Марлоуви към хола бе отворена. Виждаха се само част от стаята, ръба на шкафчето и само таблата на леглото с корсета на мисис Марлоу, метнат отгоре. Но в тишината на стаята се разнасяше шум, който Франки не можа да проумее и когато прекрачи прага, бе слисана от гледка, която след едничък поглед я накара да затича към кухнята с вика: „Мистър Марлоу има припадък!“. Беренис бе прекосила бързо антрето, но когато погледна в стаята, само сви устни и тресна вратата. И явно бе казала на баща й, защото същата вечер той съобщи, че Марлоуви ще трябва да си вървят. Франки се бе опитала да разпита Беренис и разбере каква е работата. Но Беренис бе казала само, че това са прости хора и че след като в къщата живее дадено лице, би трябвало поне да се сещат да си затварят вратата. Макар Франки да разбра, че тя е „даденото лице“, пак не проумя нищо. „Какъв припадък бе това?“ — попита тя. Но Беренис отвърна: „Миличко, най-обикновен“. И Франки разбра по интонацията, че има и нещо недоизказано. По-късно просто си спомняше за Марлоуви като за прости хора, а щом като бяха прости, значи притежаваха прости вещи — така че дълго след като бе престанала да мисли за Марлоуви или за припадъка, като си спомняше единствено името и обстоятелството, че някога бяха наемали предната стая, тя свързваше простите хора със сивкаво-розови пухчета за пудрене и пулверизатори за парфюм. Оттогава предната стая не бе давана под наем.

Франки отиде до лавицата за шапки в антрето и си сложи една от бащините шапки. Вгледа се в неясния грозен образ в огледалото. Нещо не беше наред в разговора за венчавката. Въпросите, които бе задавала този следобед, също не бяха наред, и Беренис й бе отвръщала с шеги. Не можеше да определи чувството, което я бе обзело и стоя там, докато тъмните сенки я накараха да си мисли за призраци.

* * *

Франки излезе на улицата пред къщата и погледна към небето. Стоеше загледана, с юмруци на кръста и отворена уста. Небето бе светловиолетово и бавно потъмняваше. Дочу наблизо вечерни гласове и усети леката, свежа миризма на полята трева. По това време привечер тя излизаше за малко навън, понеже в кухнята бе твърде горещо. Упражняваше се в хвърлянето на нож или седеше пред будката за разхладителни напитки в предния двор. Или пък отиваше зад къщата, където лозницата бе прохладна и тъмна. Пишеше пиеси, макар всичките костюми да й бяха омалели и бе твърде голяма, за да играе в тях под лозницата. Това лято бе писала много студени пиеси — за ескимоси и замръзнали изследователи. После, когато настъпеше нощта, тя отново се прибираше в къщи.

Само че тази вечер в главата на Франки нямаше ножове, будки за разхладителни напитки или пиеси. Нито пък й се щеше да стои загледана нагоре в небето — сърцето й задаваше същите въпроси и тя пак се страхуваше, както през пролетта.

Почувства нужда да погледне нещо грозно и противно, отвърна се от вечерното небе и се загледа в собствената си къща. Франки живееше в най-грозната къща на града, но сега знаеше, че вече няма дълго да живее в нея. Къщата бе пуста и тъмна. Франки се извърна, отиде до пресечката, зави зад ъгъла и се отправи по тротоара към дома на Уестови. Джон Хенри се бе облегнал върху парапета на предната веранда. Зад него имаше осветен прозорец, така че той приличаше на малка кукла, изрязана от черна хартия върху жълт фон.

— Е-хей! — каза тя. — Чудя се кога ли тоя мой татко ще се прибере от града.

Джон Хенри не отговори.

— Не искам да се върна в тая тъмна, стара, грозна къща сам-сама.

Стоеше на тротоара, гледаше Джон Хенри и остроумната политическа шега отново й дойде наум. Пъхна палци в джобовете на панталоните си и попита:

— Ако гласуваш в избори, за кого ще гласуваш?

Гласът на Джон Хенри прозвуча ясен и висок в лятната вечер:

— Не знам — каза той.

— Например би ли гласувал за Ч. П. Макдоналд да стане кмет на тоя град?

Джон Хенри не отговори.

— А?

Но не можа да го накара да проговори. Имаше моменти, в които Джон Хенри не отговаряше, каквото и да му кажеше човек. И тя трябваше да завърши сама, без реплика от негова страна, така че не прозвуча много остроумно:

— А пък аз не бих гласувала за него даже и да кандидатстваше за кучкар.

Замръкващият град бе много тих. Брат й и годеницата вече от много време си бяха в Уинтър Хил. Оставили бяха сто мили между себе си и града и сега се намираха на друго място, много далеч. Те си бяха те, и в Уинтър Хил заедно, докато тя си бе тя, и в същия стар град, сам-самичка. Дългите сто мили не я натъжаваха повече и не я караха да се чувства по-отдалечена от съзнанието, че те си бяха те, двамата заедно, а тя бе само тя, разделена от тях, сама. И докато се отвращаваше от това чувство, една мисъл, едно обяснение внезапно й дойде наум. Тя разбра и почти произнесе на глас: „Те са моето ние“. Тя бе човек, който има само Аз, който трябва да се скита и да върши разни неща самичък. Всички други освен нея. Когато Беренис кажеше „ние“, тя имаше предвид Хъни и Стара майка, къщичката си или своята църква. „Ние“ за баща й бе магазинът. Всички участници в клубовете си имат „ние“, на което да принадлежат и за което да говорят. Войниците в армията могат да казват „ние“, че дори и окованите в обща верига престъпници. А предишната Франки не бе имала „ние“, на което да се опре, ако не се смята ужасното лятно „ние“ състоящо се от нея, Джон Хенри и Беренис — но такова „ние“ тя най-малко искаше. Сега неочаквано с това бе свършено — нещата се бяха променили. Съществуваха брат й и годеницата и като че ли когато ги видя за първи път, Франки осъзна нещо вътре в себе си: „Те са моето Ние“. И това бе причината да се чувства така чоглаво: те — далече в Уинтър Хил, а тя — изоставена сам-самичка. Обвивката на предишната Франки оставена тук, в града, сама.

— Какво си се свила такава? — попита Джон Хенри.

— Боли ме нещо — отвърна Франки. — Сигурно съм яла нещо развалено.

Джон Хенри все още стоеше на перилата, хванал се за една колона.

— Слушай — каза тя най-подир, — що не дойдеш у нас да вечеряме заедно и да останеш да спиш при мен?

— Не мога — отвърна той.

— Защо?

Джон Хенри тръгна по перилата, изпънал ръце в страни за равновесие, така че приличаше на малък кос на фона на жълтата светлина. Отговори едва когато благополучно стигна другата колона:

— Защото!

— Защото какво?

Понеже той не каза нищо, тя добави:

— Мислех да издигнем с тебе индианската ми колиба и да спим навън в задния двор. Да си прекараме добре.

Джон Хенри пак не проговори.

— Ние сме кръвни първи братовчеди. Непрекъснато те забавлявам. Подарила съм ти толкова неща.

Безмълвно и леко Джон Хенри мина обратно по перилата и после спря, като я гледаше от високото, отново прегърнал колоната с ръка.

— Ами да — извика тя. — Защо да не можеш да дойдеш?

Най-накрая той промълви:

— Защото, Франки, не искам да дойда.

— Тъпо магаре! — изкрещя тя. — Предложих ти само защото си помислих колко грозен и самотен изглеждаш.

Джон Хенри леко скочи от перилата. И когато извика, гласът му бе ясен детски глас:

— Хич даже не съм самотен.

Франки отри ръце о шортите и си каза наум: „А сега кръгом и си обирай крушите“. Но въпреки тази заповед някак си не беше в състояние да се обърне и да тръгне. Нощта още не бе настъпила.

Къщите по улицата бяха тъмни, през прозорците се виждаха светлини. Тъмнината се бе събрала в гъстата шума на дърветата, по-отдалечените сенки бяха дрипави и сиви. Но нощта още не бе превзела небето.

— Нещо не е наред — каза Франки. — Много е тихо. Имам някакво особено усещане в костите. Басирам ти се на сто долара, че ще има буря.

Джон Хенри я гледаше иззад перилата.

— Страшна, ужасна лятна буря. А може даже и циклон.

Франки стоеше и чакаше нощта. И точно в този момент започна да свири тромпет. Някъде недалече в града един тромпет поде негърска мелодия. Мелодията бе опечаляваща и меланхолична. Бе тъжният тромпет на някое цветнокожо момче, но тя не знаеше кое е то. Франки стоеше замръзнала, с клюмнала глава и затворени очи — слушаше. В мелодията имаше нещо, което й върна цялата пролет — цветята, очите на непознатите, дъжда.

Мелодията бе меланхолична, безрадостна и тъжна. После съвсем изведнъж, както Франки слушаше, тромпетът подскочи в необуздан джазов порой, който заизвива нагоре с палава негърска дързост. В края на пороя музиката заромоля тиха и далечна. После мелодията се върна към началната тъжна песен и сякаш отразяваше самата същност на този дълъг, пълен с неприятности сезон. Франки стоеше там, на тъмния тротоар и твърдата буца в сърцето й вкочаняваше коленете и схващаше гърлото. После без предупреждение се случи нещо, което отначало Франки не можа да повярва. Точно в момента, когато мелодията трябваше да се оформи, музиката свърши, тромпетът спря. Внезапно престана да свири. За момент Франки не можа да възприеме това — чувстваше се така объркана.

Накрая прошепна на Джон Хенри Уест:

— Спрял е да изцеди слюнката от тромпета си. Ей сега ще довърши.

Но музиката не се разнесе отново. Мелодията бе оставена пречупена, недовършена. Франки не можеше да търпи повече твърдата буца. Почувства, че трябва да направи нещо безумно и неочаквано, което никога не е било правено по-рано. Удари се с юмрук по главата, но това не помогна ни най-малко. Тогава започна да говори на висок глас, макар отначало да не обръщаше внимание на собствените си думи и да не знаеше предварително какво да каже:

— Казах на Беренис, че напускам града завинаги и тя не ми повярва. Понякога съвсем искрено си мисля, че тя е най-голямата глупачка на света. — Оплакваше се високо и гласът й бе изтънял и остър като ръба на брадва. Говореше, а не знаеше каква ще бъде следващата й дума. Слушаше собствения си глас, но думите, които чуваше, не означаваха нищо. — Опитай се да внушиш нещо на такава голяма глупачка като нея и ще видиш, че е все едно да говориш на някое дърво. Повтарях, повтарях й, повтарях й. Казах й, че трябва да напусна тоя град, защото е неизбежно.

Не говореше на Джон Хенри. Вече не го и виждаше. Беше се изместил от осветения прозорец, но все още слушаше от верандата. След малко я попита:

— Къде?

Франки не отговори. Изведнъж бе застинала безмълвна. Защото я завладя едно ново чувство. Неочаквано осъзна, че дълбоко в себе си знае къде ще отиде. Знае и в следващия миг името на това място ще изникне в съзнанието й. Франки захапа кокалчетата на юмрука си и зачака, но не се стремеше да намери името на мястото и не мислеше за въртящия се свят. Представи си брата и годеницата, а сърцето й вътре така се свиваше, че Франки почти го усети да спира.

Джон Хенри питаше с тънкия си детски гласец:

— Искаш да дойда да вечерям с тебе и да спим заедно в индианската колиба?

Тя отвърна:

— Не.

— Ти току-що ме покани!

Само че тя не можеше да се препира с Джон Хенри Уест или да му отговаря. Защото точно в тоя момент Франки разбра. Разбра коя е и какво трябва да прави на тоя свят. Свитото й сърце изведнъж се отпусна и разтвори. Сърцето й се разтвори като две крила. И когато проговори, гласът й звучеше уверено:

— Знам къде отивам — каза тя.

Той попита:

— Къде?

— Отивам в Уинтър Хил — отвърна тя. — Отивам на венчавката.

Почака, за да му даде възможност да каже: „Аз и без друго знаех това“. Накрая изрече на глас неочакваната истина:

— Отивам с тях. След венчавката в Уинтър Хил отивам с двамата там където те пожелаят. Отивам с тях.

Той не отговори.

— Така ги обичам и двамата. Навсякъде ще ходим заедно. Сякаш цял живот съм знаела, че мястото ми е при тях. Така ги обичам и двамата.

И след като каза това, вече нямаше нужда да се чуди и си блъска главата. Отвори очи и беше нощ. Светлолилавото небе най-после бе станало тъмно. Косо падаше звездна светлина и се преплитаха сенки. Сърцето й се бе разгърнало като две крила — никога не бе виждала толкова красива нощ.

Франки стоеше, загледана в небето. Когато старият въпрос изникна отново пред нея — коя е тя, какво ще стане от нея в тоя свят и защо стои тук в тая минута — когато старият въпрос изникна отново, тя не се почувства наранена и безответна. Най-после знаеше точно коя е и разбираше къде отива. Обичаше брат си и годеницата му и бе участничка във венчавката. Те тримата щяха да навлязат в широкия свят и винаги щяха да бъдат заедно. И най-после, след изпълнената със страх пролет и безумното лято, тя вече не се боеше.