Габриела Магрини
Диамантената лейди (9)

Глава 9

Клаудия изключи касетофона и остана известно време със слушалките на главата си. Думите на Саша отново звучаха в ушите й като интимна изповед, която никой, освен нея не би трябвало да чуе.

Представяше си сбогуването между Саша и Базил в дървената къща между дюните. Чуваше думите, които се бяха оказали пророчески. Заключителните й думи — двадесет и две години преди да се видят отново. Възможно ли е, запита се тя, една любов, дори и тайна, да надживее времето на цяло поколение?

Докато мислеше върху току-що чутия запис, си даде сметка, че не го е чула докрай. Затова сложи касетата в касетофона, намести слушалките на главата си и изчака дълги минути, преди отново да чуе уморения глас на Саша, която се обръщаше към нея:

Знаеш ли, че ми липсваш, Клаудия? Имам чувството, че години си живяла тук, а не само няколко седмици. Ти си много проницателен човек, който умее да чува думите отвъд словата, едно око, което вижда отвъд очевидното. Сега се утешавам до известна степен в самотата си, защото поканих Беате да ми посвири днес следобед. Накарах да преместят пианото от салона в хола и я слушам. Обичам музиката и когато Беате свири без напрежение, защото знае, че я слушам, без да съдя за изпълнението й, тя разкрива своя талант и понякога ми се струва, че отново слушам прекрасното изпълнение на Едуина. Колко е странно, Клаудия — толкова съм сдържана с Беате. Много време измина, откакто бях една любеща баба за Върнън и Стюарт. Беате се страхува от мен, чувствам го. Но може би сега, когато се виждаме по-често, ще успеем да се сближим.

Прочетох първата дълга глава на нашата книга, тази, която остави на Върнън, преди да заминеш. Бях поразена от сърдечния и комичен начин, по който си ме описала като дете. Точно такава бях — с любопитни очи, широко отворени към света. Имаш невероятната способност да схващаш начина ми на изразяване. За мен е доста впечатляващо да чета онова, което самата аз бих написала със същите думи, със същия ритъм, ако можех да го направя. Това е обезпокоителен пренос на думите ми — ти пишеш „моята книга“, Клаудия.

Но не затова ми липсваш. Ти отново разкри пред мен даровете на живота. Когато си мисля за новите записи, които се подготвям да направя за теб, имам чувството, че седиш във фотьойла в библиотеката и слушаш за дните от времето, когато още не си била родена, които като по чудо ще превърнеш в свои.

Тези две големи ленти със записи, които съдържаха описание на годините, преживени от Саша в Бостън, неочаквано бяха донесени в селската къща от Алма. Предния ден спирачките на новия мерцедес на майката на Клаудия бяха изсвистели по утъпкания път пред къщата. Тя бе слязла, като се поглаждаше и масажираше долната част на гърба си.

— Що за пътища водят дотук? — измърмори. — На всичкото отгоре се загубих на два пъти, наистина живеете насред полето!

Елена стоеше на прага, облечена в ризата на райета и с плитки върху раменете си. Алма я изгледа учудена и смаяна.

— Това не е ли къщата на Лудовико Фредиани? — попита тя.

— Да, но Лудовико не е тук — отвърна Елена.

— А, вие сигурно сте Елена! — възкликна Алма и като забеляза бледото лице на младата жена и широката риза, добави иронично: — Виждам, че дори и на тази възраст бившият ми съпруг отново е направил попадение.

— Винаги правиш комплименти, мамо! — обади се Клаудия, която бе застанала на прага до Елена.

— Какво лошо казах? — попита в отговор Алма и подаде ръка на Елена с предразполагаща усмивка. — На един дъх изминах шестстотин километра, за да видя дъщеря си, нося й един пакет от Монте Карло като доверен куриер, а вижте как ме посреща!

Междувременно беше влязла в къщата и се беше настанила върху пейката до кухненската маса.

— Тези проклети пътища! Нагълтах толкова прах, че умирам от жажда.

От чантата си измъкна малък пакет и го подаде на дъщеря си.

— Ето! Направо от ръцете на Саша Колмар.

— От Саша? — Тя пое пакетчето с известно смущение. — Какво е?

— Записи и както ми каза — тайни.

— Как така се срещнахте? — Отвори пакетчето и видя три запечатани касети.

— По време на едно посещение на журналисти от специализираните издания в клиниката „Бел Еър“, в лабораториите и така нататък. Знаеш, обичайната покана от страна на отдела им за връзки с обществеността, за да се направи реклама на производството и проектите им за близкото бъдеще.

— И кой ви посрещна? Чакай! Аз ще ти кажа. Инге Бахофен и Стюарт Вайнес.

— Точно така. Той е директор на лабораторията — хубаво, русо и будно момче. А тя — отговарящата за връзките с обществеността, е малко мрачна, но си разбира от работата. Лекарят, който ти харесва, не се появи.

— Кой? Доктор Вайнес? И защо реши, че ми харесва?

— Остави. Бях любопитна да го видя.

— Със сигурност са организирали посещението на журналистите в деня, когато е в Женева — поклати глава Клаудия.

— Наистина ли? Поне така казаха, за да оправдаят отсъствието му. — Алма заинтригувано я изгледа.

— Много се учудвам, че си успяла да видиш Саша Колмар. Обикновено Бахофен слага въже, за да я изолира.

Алма изпи студения чай с праскови, който Елена мълчаливо й предложи, и призна:

— Знаеш ли, усетих, че тази Бахофен не ме изпуска от погледа си. Но не и химикът, той бе прекалено зает с пресконференцията. Тя ме следеше с поглед, без да се приближава до мен, и се правеше, че не знае, че съм твоя майка. Накрая, когато ни изпращаха до летището, направих така, че да се кача в същата кола с нея.

— И тогава ли нищо не ти каза?

— Не. Но нямаше търпение да ми види гърба.

— Ти знаеше ли, че вече съм се върнала в Италия?

— Не, и бях решила да стигна до вила „Палма“.

— Как се измъкна?

— Много просто — засмя се Алма. — След като заверихме билетите си, Бахофен трябваше да се сбогува с нас. Аз се качих в самолета, а после под предлог, че съм забравила една чанта в кафенето, се върнах и избързах към тоалетната. Изчаках двадесетина минути, след това излязох и се огледах, за да се уверя, че наоколо няма хора от „Ес Кей“. Тогава заявих, че съм изпуснала самолета, и взех такси до вила „Палма“.

— Цяло приключение.

— Приключението започна по-късно. Във вила „Палма“ не успях да вляза, сякаш къщата бе безлюдна. Обаче чувах, че някой свири на пиано.

— Пиано? — Клаудия бе изненадана, но после се усмихна. — Сигурно е била внучката й. Много е талантлива.

— Да. Тогава набрах по клетъчния си телефон номера, който ти ми бе дала, и някаква прислужничка идиотка ми отвърна, че мадам не желае да бъде обезпокоявана.

— Флорет — уверено каза Клаудия.

— Заплаших я с уволнение, ако веднага не ме свърже с мадам. И в този миг самата тя, старата, ми отговори.

— Не я наричай така.

— Старата? Но тя е на осемдесет години!

— Видя ли я?

— Да, годините не й личат. Държи се гордо като кралица. Но ти не знаеш каква беше преди тридесет години — беше прелестна.

От представата за някой човек всеки отделя и съхранява в паметта си съзнателно или несъзнателно онова, което има най-висока стойност за него. За Алма Ленци Саша олицетворяваше властта, красотата и несметното богатство. За Клаудия тя бе жена, която бе кръстосвала живота почти половин век и все още в жестовете и в очите й се прокрадваше една тайнствена младост.

— Аз и сега я намирам за красива, с това необикновено лице, което се е формирало през осемдесетте години на живота й. И освен това тя е… сантиментална жена.

— Мислиш ли? Когато влязох в къщата, видях момиче, седнало пред един роял.

— Беате — внучката й.

— Странно дете… но старата, извинявай — Саша, бе много нежна с нея. Каза й: „Продължавай да свириш, така музиката ще остане във въздуха и ще ми прави компания. А аз в това време ще отида в библиотеката, за да поговоря с госпожата“.

— За какво разговаряхте?

— За теб, за книгата, която пишете, и отново се посмяхме на срещата ни отпреди тридесет години.

— И тя те помоли да ми донесеш този пакет?

— Каза, че го очакваш.

— Така е. Нужен ми е, за да мога да продължа работата си.

Алма изпитателно оглеждаше дъщеря си и се питаше доколко е наясно с интригите, заплетени около нея.

— Ако наистина искаш да завършиш книгата, пиши я тук — каза тя. — Не ми се ще да се връщаш при онези хора.

— Саша Колмар не е „онези хора“. Освен това съм поела задължение и имам перфектен договор.

— Този договор ще ти плати ли и за опасностите, и заплахите?

— Какви заплахи?

Майка й се изправи и нервно направи няколко крачки.

— Кога най-после ще се върне баща ти? Искам да обсъдим това в негово присъствие. Сама не съм в състояние да те убедя.

— Можеш поне да опиташ. Лудовико ще се върне много късно, но можеш да останеш за вечеря и да преспиш тук. Нали така, Елена?

— Чувствай се като у дома си — кротко отвърна тя.

Алма се обърна и се изчерви от неудобство. Беше избухлива и неучтива, но си даваше сметка, че това момиче с русите плитки е стопанката на къщата, а тя я пренебрегваше — все едно че бе един от кухненските шкафове.

— Извинете, но довечера трябва да съм в Рим. За щастие дните са дълги.

Отново се обърна към дъщеря си и набързо завърши разказа си:

— Саша Колмар нареди на шофьора си да ме придружи до летището. Докато чаках на гишето и питах дали има списък с чакащите за Милано, усетих, че ме докосва една нежна ръка. Обърнах се и видях Инге Бахофен да се усмихва като хиена. Каза ми: „Запазих ви нов билет, тъй като изпуснахте самолета“. И ми го подаде. „Един билет?“ — попитах, защото не можех да разбера какво има предвид. „Да, за да заминете наистина този път и да нямате възможност да размислите. Не идвайте повече, госпожо, и дръжте онази интригантка — дъщеря си — далеч от «Бел Еър» и вила «Палма». Нищо няма да спечели от Саша Колмар, само ще загуби. Ясно ли е?“ Тези думи бяха толкова неочаквани и стряскащи, че за миг останах без дъх. После ме обзе гняв. Взех билета от ръката й, хвърлих го в лицето й и заявих: „Вие ми казвате какво трябва или не трябва да правя? А какво смятате, че заплашва дъщеря ми, освен вашата отрова?“. Тогава тя разкри картите си: „Няма да получи и пукната пара. Няма да публикува спомените на дъртата склеротичка! А ако го направи, рискува да бъде опровергана от цялото семейство“. „Така ли? Страхотна реклама!“ — изсмях се аз. След това я погледнах право в очите и й заявих: „Косъм да падне от главата на дъщеря ми, ще ви скалпирам по-умело и от някой индианец“.

— Мамо! — спря я Клаудия, която почти се заливаше от смях при вида на свирепото изражение на майка си. — Вече се опитаха да ми откъснат повече от един косъм, шпионираха ме, връхлетяха върху нас на Корниш. Срязаха гумите на микрата на Силвия, обраха ме на летището… и ето ме тук — цяла и по-решена от преди.

— На какво си решена?

— Да напиша тази книга, това е първата ми голяма възможност.

— Внимавай, защото тази вещица не се шегува. — Алма се отпусна на пейката.

— Но имам и един рицар, неопетнен и безстрашен.

— Смей се, смей се!

— Засега бъди спокойна. Няма да мърдам оттук. Сигурна съм, че Саша ще намери друг куриер, за да ми изпрати следващите записи. И то скоро.

 

 

„Трябва да й се обадя — реши Клаудия, — може би наистина й липсвам. Саша никога не казва нещо, което не е обмислила.“ Набра на няколко пъти номера на вила „Палма“, но непрестанно даваше заето. Когато линията се освободи, й отговори записът на непознат глас от телефонния секретар: „Мадам отсъства. Оставете съобщение“.

Това бе странно. Клаудия не остави дори един поздрав. Импулсивно позвъни на секретарката на Върнън и узна, че доктор Вайнес не е в клиниката.

След това телефонира в лабораторията. Обземаше я голямо безпокойство, сякаш разстоянието бе разпръснало хората, които търсеше, и ги бе отправило в различни посоки. Гласът на Стюарт я утеши.

— Баба ли? Замина за Ню Йорк с Върнън. Той не искаше да я пусне да пътува сама. А ти, красавице, как си?

— Намирам се насред полето — отвърна Клаудия, която говореше, застанала до един отворен прозорец. — Прекрасно поле, може би най-красивото на света. И работя.

— Надявах се да ми кажеш, че някой от нас ти липсва.

— Всички ми липсвате — прошепна тя. И беше самата истина.

 

 

— На кого е този голф, паркиран точно пред къщата?

Колата пречеше да се преминава пред килера.

— Аз ще сляза — каза Клаудия на Елена, която шофираше. — Ще отида да помоля да преместят колата, иначе няма да можем да разтоварим кашоните и пликовете с покупките.

В това време на вратата се появи Лудовико и извика:

— Елате, елате! Имаме гостенин.

Той седеше в кухнята близо до масата, където имаше две халби светла и пенлива бира. Усмихваше се. Над полото си носеше копринено сако, късите му коси му придаваха младежки вид.

— Върнън! — Сърцето й ускори ритъма си, но тя веднага се съвзе. — Знаеш ли, че на пръв поглед те сбърках със Стю?

— Не си спомняш добре лицето ми — пошегува се той.

— Не, но… — Клаудия изглеждаше притеснена и в настъпилото мълчание се породи необяснима враждебност. — Сигурно се дължи на влиянието на Америка. Веднага си придобил вид на… янки.

— Това комплимент ли е?

— Дори повече. Приличаш на Лудовико — подсмихна се тя сърдечно. — Когато идваше да ме види в Америка, не се решаваше да се прибере у дома.

— Твоят баща притежава таланта да накара един непознат, който внезапно се е появил у дома му, да се почувства удобно.

— И навярно дори не те е попитал как си успял да намериш пътя дотук?

— Сутринта кацнах във Флоренция. Но после? Да, на няколко пъти обърквах пътя.

— И не се обади — смъмри го тя.

— Защото исках сам да успея да намеря тази известна ашина.

— Добре — отсече Клаудия, която чувстваше, че баща й внимателно я наблюдава. — Сега татко ще ти покаже къде ще спиш тази нощ, тъй като вече се стъмни, а наблизо няма хотели. Има една стаичка, може да се каже, че е килия, която гледа към терасата. Междувременно двете с Елена ще приготвим вечерята. А, трябва да си преместиш колата, която е почти на стълбите на къщата, и после да отидеш да набереш малко плодове. — Взе една кошница и плъзна дръжката през ръката на Върнън, погледна го право в очите с усмивка, но и с категорично послание: „Това е моето царство“.

Естествено доктор Вайнес не бе дошъл само за да даде на Клаудия новите записи на Саша и документите, които носеше от Съединените щати. Искаше да види Клаудия, да разбере къде живее тя и да се запознае с Лудовико. Решението му по-скоро бе продиктувано от сантиментално чувство.

Клаудия беше развълнувана от присъствието му, но смяташе, че другите не забелязват това. Обаче Елена беше твърде проницателна, Лудовико бе ревнив. Така че и двамата се досещаха за чувствата й. А в това време тя внимателно преценяваше любимия си противник, който бе нащрек и контролираше разговора.

— Бях за десет дни в Ню Йорк с баба — разказа той, когато всички седнаха на масата. — Не исках да пътува сама. Не беше обикновено пътуване. Беше нещо като поклонение по местата, където е прекарала детството и младостта си.

— Нюпорт и Бостън? — предположи Клаудия.

— Да, тя сигурно ти е разказвала. Направих освен това и подробно проучване на вестниците от онова време, които са отразявали делото, свързано със смъртта на съпруга й. Тя искаше да направя копия на всички публикации, за да си осигури необходимата информация.

— Ти знаеше ли? Тези събития са станали много отдавна…

— Не — леко огорчен отвърна той. — Нито баща ми, нито баба ми са ми разказвали. Ти си единствената довереница.

— Ще бъда обвързана с тайната дори и след издаването на книгата. — Клаудия внезапно се изчерви.

— Знам. Моето задължение е да ти донеса записите и документите, нищо повече.

— Не всичко, което Саша разказва, ще намери място в книгата — продължи Клаудия, която следваше някаква своя мисъл. — Но, разбира се, записите остават твоя собственост. Аз отговарям за това.

Върнън я изгледа изненадан от сериозния й и професионален тон.

— Баба ми ти вярва — каза мило той. — Но вярва и на мен.

— Дали вече да не се посветим на тези лакомства, които нашите жени са приготвили? — намеси се Лудовико. Сложи по средата на масата чинии с картофи на фурна, пълнени със сметана и шунка, малки спаначни суфлета и печени зеленчуци. Изразът „нашите жени“ предизвика усмивката на Елена, ядоса Клаудия и запали лукава светлинка в очите на Върнън. Този патриарх с млада и бременна съпруга много му харесваше, а масата, осветена от газена лампа, го изпълваше с отдавна забравена сладост.

— Много съм ви благодарен — отвърна той. — От дълго време не съм сядал на маса с едно семейство.

— Надявам се да останеш доволен. — Лудовико майсторски подправяше салата в три цвята, сипана в голяма дървена купа. — Ние сме вегетарианци като монасите.

— А шунката?

— Тя е в чест на госта. Както и виното, което не е от известна марка, но е истинско. — На Лудовико му доставяше удоволствие да сервира на тримата млади, беше му приятно, че пред него седи мъж. А след малко щеше да му стане противник — с бащите винаги ставаше така. „Главното действащо лице най-после се появи. Но с десетина дни закъснение според моите изчисления. — Този млад мъж, който повече гледаше, отколкото приказваше, не му бе неприятен. — Обаче… дали не греша, но май има някаква сянка зад момчето?“

Настани го да спи в стаята за гости на тавана. На следващата сутрин излезе рано и придружи Елена до магазина, преди да продължи за Флоренция. Клаудия и Върнън останаха сами да пият кафе.

— Не ми се работи тази сутрин — заяви тя. — Да се поразходим ли, или трябва веднага да тръгваш?

Той не отговори, приближи вратата и погледна навън.

— Тук човек наистина е насред полето — отбеляза Върнън. Въздухът бе свеж. Чуваше се само шумоленето на тревата или на клоните на дърветата. Бяха сами и Върнън имаше усещането, че има неограничено време пред себе си. За тях двамата.

— Да вървим.

Слязоха към овощната градина. Тя вървеше няколко крачки напред, за да му показва пътя. Той се бавеше, загледан в гърба й. След това избърза, за да я настигне.

— Защо дойде тук? — внезапно го попита тя, без да го поглежда. — Можеше да ми изпратиш документите и записите по куриер.

— Бих могъл. Но щях да обидя Саша. Освен това материалите са много важни.

Движеха се по една пътечка, която заобикаляше редиците плодни дървета, после лозето, преди да се влее в коларския черен път, който водеше до най-близкото село.

— Сигурен ли си, че искаш да отидем в селото? До него има почти три километра.

— В противен случай кога двамата бихме могли да поговорим? Макар да ми се струва, че засега само мълчим. Докато бях през последните дни с баба ми, говорихме много за теб. Питах се къде си. Никога не съм виждал тосканската провинция, нямах представа какво е ашина, макар че ми беше казала.

— И харесва ли ти?

— Да. Вече мога да те видя в точната рамка.

— Докато работя? — Тя се престори, че не разбира за какво намеква той. — Знаеш ли, вече имам три нови глави, които мога да ти дам да прочетеш. И трябва бързо да ми ги върнеш с нанесените поправки.

— Не възнамеряваш ли да се върнеш във вила „Палма“? — Върнън вървеше с ръце в джобовете и леко свъсени вежди.

— Засега — не. По-късно сигурно… — отвърна Клаудия след кратко колебание.

— Саша е намислила нещо важно за края на лятото, надява се, че дотогава ще си завършила книгата.

— Изключено! Имаш ли представа колко работа се иска, за да прехвърлиш нейните записи върху хартия?

— Във всички случаи тя ще иска да бъдеш с нас.

— С нас? Какво общо имам аз? Не, не вярвам, че ще искам да дойда.

Навлязоха в горичка от акации и кестени с преплетени къпинови храсти. Клаудия се спря и набра една шепа къпини. Предложи му ги в дланта си.

— Тук не са прашни като тези по черните пътища.

— Никога не съм ял току-що откъснати плодове.

— Във вила „Палма“ има цял ред френско грозде.

— Сигурно и вината за това, че не искаш да се върнеш, е моя.

— Защо? Ти ли сряза гумите на микрата? Ти ли ми отмъкна куфарчето, ти ли ме блъсна да падна на площадчето пред летището? Каква е вината ти?

— Сигурно съм те обидил и наранил по някакъв начин.

— Нима?

— Не бъди уклончива, Клаудия. Освен това не разбирам защо си така враждебно настроена. Трудно ми е, винаги ми е било трудно.

— Поне опитай.

— На теб лесно ли ти е да говориш за чувствата си, за фантазиите си? — Той се спря.

— Фантазии? Не разбирам — сви рамене тя и продължи да върви. — Налага ли се да отгатвам твоите? Със сигурност нямам никакъв опит с мъжките фантазии.

— Спри за момент! — Той я хвана за ръцете и я задържа пред себе си. — Когато бях много млад и много срамежлив…

— Ти! Срамежлив?!

— Защо? Много мъже са такива.

— Но не и ти…

— Да, аз! — усмихна се Върнън и отметна глава, сякаш се самосъжаляваше или се забавляваше? — Фантазиите ми бяха много оригинални и освен това различни от тези на приятелите ми.

— Разказвахте ли си ги?

— Не! Не съм споделял с никого моята мечта, но не защото се срамувах, а защото бе много специална. Моята годеница бе измислена. Нямаше определено лице. Но все едно — аз я виждах, знаех, че е хубава, знаех как се облича. Поднасях й цветя! Отивах да я взема от дома й, за да я заведа на кино, да пием чай; обикаляхме с колата по крайбрежния път, когато имаше луна…

— Странен годеж. И кога приключи?

— Отдавна — отвърна той. — Но тези мечти, които ти изглеждат глупави, остават у теб като горчивина.

— Жените, които са идвали в живота ти… не те ли накараха да ги забравиш?

— Не. Винаги има по някоя мечта, която си остава.

— Доктор Вайнес — промърмори Клаудия и го хвана под ръка, — кой би допуснал, че си непоправим романтик!

— Дори и ти?

— Аз? Ние не се разбираме, Върнън. За мен ти си най-загадъчният и най-неразбираемият мъж, който съществува. Харесва ли ти?

Той се усмихна.

— Не ми харесва, но имаш право.

— Ти какво очакваш? Че другите трябва да те разбират?

— Не другите. Тя! Тя трябва да ме разбира!

— Знаех си! Знаех си! Тя винаги е тук, тайнствената „тя“, която трябва да говори, да вниква в твоето мълчание, да ти вади думите с ченгел от устата… Ти не искаш да рискуваш, но този път няма да мине! — Клаудия спря и го погледна в очите. — А сега ми кажи защо дойде тук.

— Много добре знаеш защо.

— Не ми е достатъчно. Но ще ти помогна… — Тя сложи ръце върху раменете му така леко, че едва усещаше топлината им. Надигна се на пръсти и го целуна с нежност, която го разтърси. Той я прегърна и сподавено изрече:

— Влюбен съм в теб, затова съм тук…

Клаудия се отдръпна, за да го погледне, усмихната и изумена, почти разгневена и с блеснали очи.

— И го съобщаваш с такова лице… сякаш е станала катастрофа?

Тогава се озова силно притисната в него, така притисната, че не можеше да диша. Лицето й бе опряно на гърдите му, а ръката му галеше косите й. Върнън говореше, а тя чуваше много малко от думите му: „Когато бях в Америка, мислех само за теб“ или „Когато си тръгна, не ми достигаше въздух“, или „Онази вечер на скалите бях така объркан, разчувстван, а ти избяга…“ и още, и още. Тя не чуваше думите, само напрегнатия страстен глас, от който отчаянието изчезваше.

— Толкова ли ти бе трудно да ми го кажеш? — Нежно се освободи от прегръдката му.

— Чувствата никога не са били лесни за мен.

— Не разбра ли, че ми харесваш?

— Може би. Но… онова, което изпитвах към теб, бе нещо, което не разбирах, нещо съвършено.

— Съвършено? Как така?

— Невъзможно е да се обясни. То само се чувства. Или го има, или го няма.

Замислена, Клаудия направи няколко крачки. След това се усмихна.

— Караш ме да се чувствам… да, караш ме да се чувствам както когато бях дете и ми правеха подарък. Струваше ми се така странно, че се боях да отворя пакета… — Спря и се обърна с лице към него. — Имам нужда да те гледам, Върнън, никога не съм те виждала толкова отблизо. Имам нужда и да те докосвам — лицето, косите, устните ти — шепнеше тя. — Не знам нищо за теб… дори ми се струва, че това не си ти. Не си вече доктор Вайнес. Ти си по-млад, по-различен. Винаги си ми харесвал, но сега — още повече, сякаш си друг човек. Като че ли едва сега те виждам за пръв път… Знаеш ли, че докато бях далеч от теб, дори те сънувах? Да, на два пъти. Първия път бе разгневен. А после… после сънувах, че се любим…

— А къде бяхме?

— Не в нашата къща — отвърна тя лукаво.

— Сънищата ти са много недвусмислени — пошегува се той.

— Майка ми казва, че съм безсрамна, но аз намирам, че е прекрасно да сънуваш, че се любиш с мъжа, който ти харесва. И дори да му го кажеш.

— Случвало ли ти се е и друг път?

Клаудия го изгледа отдолу нагоре, но той не очакваше отговор. Тя сви рамене. Мъжете, които й харесваха и с които не бе правила любов, си бяха нейна работа.

Появиха се първите къщи на селото.

— Магазинът на Елена е точно на площада — извика Клаудия и ускори крачка. Пресече пътя и се обърна да го погледне. Той не откъсваше очи от щастливото й лице. Лицето на едно момиче, което тайно се бе промъкнало в съзнанието му.

Нещо се сриваше у него и го оставяше без дъх — една здрава кула от горчивина, в която бе вградил камъните на разочарованието и парчетата болка, за да оцелее. Кулата се рушеше и го оставяше открит и чувствителен като кълбо от нерви.

— Е, добре, идваш ли или не?

— Искам да ти купя подарък. — Той побърза да я настигне. — Какво има в магазина на Елена?

— Дантели, мармалади, консервирани гъби. — Тя намигна. — Няма подаръци за влюбени.

 

 

Клетъчният телефон, оставен от Върнън, преди да заспи върху мраморния плот на нощното шкафче, звънеше. Навън вече бе светло.

Преди ръката му да напипа телефона, очите му бързо огледаха гредите на тавана. „В ашината съм.“

Когато заговори, гласът му прозвуча глухо и неясно. От другия край на линията буден и нетърпелив глас го атакува:

— Хайде, събуди се!

— Колко е часът?

— Знам, че е рано. Страхувах се, че ако се обадя по-късно, вече ще си тръгнал.

— Всъщност дори не съм си резервирал място в самолета.

— Има един полет от Флоренция до Милано в осем и четиридесет и пет. Приземяваш се и веднага след това в десет и петдесет можеш да вземеш единствения самолет за Ница. Ще бъдеш тук за закуска.

Дали да се гневи, или да се смее? Саша винаги командваше.

— Чуваш ли ме? Имам нужда от теб. Спешно е — настояваше тя.

— Кажи ми какво става! — Върнън вече се бе разсънил.

— Не, не сега. Но само ти можеш да помогнеш. В противен случай… — Тя замълча. — Не бих ти попречила да си близо до нея.

Той гледаше часовника и правеше сметки.

— Добре, добре. Разчитай на мен, ще дойда. Само ми кажи, че не си зле.

— Да не ти се струва, че съм в агония? Но нощес не съм мигнала.

— Обясни ми нещо поне!

— Не. И най-добре не се показвай в „Бел Еър“!

Облечен и с чанта в ръка, Върнън слезе по дървената стълба, която скърцаше на всяка крачка, и се питаше: „Ами ако всички спят?“ Но Лудовико Фредиани вече поливаше зеленчуковата градина и цветята. Беше шест часът.

Затвори крана на водата и като видя, че Върнън прибира чантата си в багажника на колата, се приближи.

— Тръгвате ли си вече?

— Току-що ми се обади баба ми. — Той затръшна капака на багажника. — Беше възбудена. Не разбирам какво й става, но трябва да тръгвам. Дали ще стигна за един час до летището? В осем и четиридесет и пет има един полет.

— Вероятно, стига да не се загубите.

— Освен това трябва да върна и колата. — Беше разсеян, неспокоен и си даде сметка, че Лудовико замълча, без да му помогне. — Много съжалявам. Толкова добре се чувствах тук с вас. А… Клаудия сигурно спи.

— Не е от ранобудните.

— Бихте ли й обяснили, че това заминаване… — Той се поколеба. Чувстваше се ужасно.

— Не е по ваше желание — намигна Лудовико. — Преждевременно?

— Точно така — преждевременно. Исках да остана поне и днес. Надявам се, че Клаудия ще разбере… кажете й, че аз…

— Не… — с театрален жест Лудовико вдигна и двете си ръце. — Не — повтори той решително. — Нямам никакво намерение да правя нещата по-лесни за вас.

Щом видя, че Върнън смръщва чело, се подсмихна и продължи:

— През моя живот, доктор Вайнес, никой никога не е вадил кестените от огъня вместо мен, както ние се изразяваме. Това е добро правило. Убедил съм се, че двама души трябва и да страдат, и да се карат, за да разберат дали се обичат или не.

— Не разбрах какво общо имат кестените, но… — Върнън го гледаше смаяно, но бе развеселен.

— Нищо, нищо. Да не смесваме кестените с добрите намерения. Вижте, доктор Вайнес, дъщеря ми много прилича на майка си. Спирам дотук. Сега вървете, вървете, иначе ще изпуснете самолета.

Стиснаха си ръцете, Върнън се намести зад волана и потегли внимателно, за да не се събудят онези, които още спят.

 

 

В тази проклета сутрин в средата на август слънцето бе много силно, но Клаудия не го виждаше. Очите й бяха приковани в чашата за кафе, студено и отвратително като тази изоставена къща. Всички бяха излезли. Тя си повтаряше думите на баща си, цветисти и малко подли по отношение на техния гост, с когото не се бе сбогувала — бил побягнал в зори, защото получил нареждане да отпътува. Повелителката казала: „Полетът в осем и четиридесет и пет“. Накрая баща й добави: „Сигурен съм, че го е изпуснал“.

„Защо не ме е събудил? Ами… това е в неговия стил — стига до ръба на пропастта и побягва. Пропастта съм аз.“ Депресия и гняв. „Тази история ми се отразява зле. Поне това злощастно лято и тази злощастна книга приключиха по-рано! Искам да се измъкна жива!“

Изля кафето в мивката. Елена и Лудовико не бяха вкъщи. Тук бяха само тези проклети щурци, които правеха любов цяло лято, а после се забравяха. Добре се справяха. А за нея нямаше нито лято, нито любов.

Влезе в кабинета на баща си, където върху една маса в сянката на крилото на прозореца бе оставила компютъра. Предната вечер бе предала на Върнън трите глави, току-що написани. Сега имаше да чете цяла планина от фотокопия, да размисля над историята на „Ес Кей“ и четири ленти, всяка по деветдесет минути, готови за прослушване. „Започваш окрилен една работа, а после се снижаваш, снижаваш се до земята, дори под нея. Аз съм една неудачница, унизена съм, обезкуражена съм и съм тъжна. Проклет да е той!“

Когато очакваше писма или документи, Лудовико включваше факса. Апаратът бе избълвал вече два метра хартия. Клаудия я откъсна и хвърли един поглед. Новини от Силвия? От майка й? От Магда или от някое живо и дишащо същество, което случайно се е сетило за нея? Цифри, цифри, цифри и скици — все работа за Лудовико. Нави ивицата хартия до последните две педи, където набързо прочете подчертаните думи: „За Клаудия Фредиани — къщата в полето — 05…“

— Не е възможно — възкликна тя.

Възможно беше, беше написано.

Летището „Линате“, в очакване на полета за Ница.

Клаудия,

Доста странни бяха последните дни. Вчера ми се струваше, че съм в състояние да полетя, защото успях да поговоря с теб, да те целуна. Тази сутрин се чувствам като откъснат от нещо заради повикването на Саша. Липсваш ми, липсваш ми от мига, когато възможно най-тихо включих колата на скорост, за да напусна къщата.

Ще ми се да бях написал това писмо, когато съм бил на двадесет години, на твоите години, Клаудия, но за съжаление откривам, че съм на тридесет и шест, с химикалка в ръка и кариран лист и едва сдържам думите, които напират в мен с такава сила, че могат да предизвикат хаос, земетресение, но не и нещо, което има смисъл да се напише. Обичам те, просто те обичам. Бях сляп и глупав и не разпознах знаците, но имаме толкова малко спомени от мигове, прекарани заедно, и те почти винаги бяха пропилени напразно. С изключение на вчерашния ден, когато ме погледна и ми каза: „Аз ще ти помогна“.

Трябва да намерим време за нас двамата, Клаудия, и да го спрем. Вчера ми каза, че не ме познаваш и не ме разбираш. Но и ти за мен си непозната и нова, но с теб се чувствам добре. Отново съм жив. Моля те, моля те, сега, когато влезе в живота ми — не изчезвай.

Подписът бе едно „В“, поставен до звезда с шест лъча.

„Какво означава това?“ — питаше се Клаудия. Отдели внимателно тази част от ивицата хартия. Ръцете й трепереха. Чете и препрочита думите, сякаш не успяваше да вникне в смисъла им. Едно любовно писмо. Никога през живота си не бе и помисляла, че ще получи такова. И то по факса. Разбираше някой съученик от лицея да й бе пращал псевдосантиментални бележки по факса по времето на късния пубертет. Но той? Клаудия бе така смаяна и изпълнена с възторг, че още щом Лудовико се прибра, тя буквално завря в лицето му факса, изписан с почерк, с който се попълва болничен картон.

— Избяга в зори и се върна по факса — обяви тя.

— Реванш! — Той прочете два реда и върна скъпоценния лист на Клаудия. — Как се чувстваш като получател на любовно писмо? Момичетата от едно време биха го сложили в кадифена кутия, без да го показват на никого.

— Аз ще го сложа в „Буз“, ще го запиша в романтичния си файл. А ти писал ли си някога любовно писмо на мама или на Елена?

— По принцип мъжете пишат, когато водата е стигнала до гърлото им, аз обаче се ядосвам и изчезвам.

— Аз никога не съм писала… — въздъхна Клаудия, като сгъна листа.

— Как така? Написала си милиарди думи, които можеш да наредиш в един ред около екватора, а никога не си писала: „Любов моя, върви по дяволите!“?

Тя се усмихна и поклати глава. В ръцете си държеше писмо от един мъж, който не умееше като нея да си служи с думите. Това писмо носеше дъха му. Клаудия вече съжаляваше, че не бе запазила писмото само за себе си. Разтреперваше се при мисълта да му се обади, да чуе отново гласа му.

Взе касетофона и слушалките, пъхна касета номер едно от новите и отиде да седне под дърветата. Може би ако слушаше любовни истории, които не са свързани с нея, ще успее да проумее какво става или не става с нея. Натисна бутона и зачака да чуе ниския съсредоточен глас, който добре познаваше.

 

 

Ето, отново се хващаме на работа, моя скъпа Клаудия. Но преди да се върна към събитията около моята фирма, историята, на която ще откриеш в папката, донесена ти от внука ми, преди да съживя онова, което стана най-важният повратен момент в живота ми, искам да се спра на моите двадесет години самота. От тридесет до петдесет не е малко. Това са години, когато женствеността сякаш извира от порите ти и ти се струва, че красотата е вечна. Бях красива и самотна. Всеки ден, който посвещавах на развитието на „Ес Кей“, ясно съзнавах, че съм властна жена.

Бях деспот, знам го. Аз винаги държах камшика, никога не съм търпяла и не съм допускала до себе си мъж в равно на моето положение. Но това е необходимо, за да успееш да задържиш властта си. Златно правило, което са спазвали и по-важни жени от мен, кралици като Елизабет и Екатерина или водещи фигури като Хелена Рубинщайн или Коко Шанел. И все пак търсех мъж, който да може да застане до мен. Противоречие? Може би. Докато проектирах, господствах и разширявах „Ес Кей“ и тя се разпростря върху четири от общо пет континента, докато моята емблема и моите продукти се превръщаха в синоним на авангардното в областта на козметиката, аз бях сама. Сама с различни мъже около себе си.

Първият беше Боб Нилсън, който работеше в „Ес Кей“. Забелязах го, защото беше висок и невероятно красив. Боб притежаваше онази красота, която остава неизменна и недокосната, независимо от чувствата. Само гневът и притеснението можеха да променят лицето на Боб и той заприличваше на друг човек, на някой непознат. Но тогава още не знаех това. Харесваше ми. Той беше боен кон, чиито юзди трябваше да се държат изкъсо. Беше първият, който се зае с чуждестранния пазар в Европа. Нашата история бе кратка — няколко срещи без усложненията на чувствата. Но Боб разчиташе на връзката ни, не ме познаваше и не знаеше колко държа на свободата си. Спомням си, че една вечер след заседание с отдела за продажбите, което продължи до късно, поканих всички мои мъже — мениджъри и отговорни ръководители на пазара, в един италиански ресторант в Челси. Седях начело на масата с тридесетина млади мъже, които ме обожаваха. Но всички вече бяха разбрали, че Боб държи банката. „Внимавай — предупреди ме след няколко дни Джеф Дейвисън — Боб се цели много, много нависоко.“ „Къде? До ръководството на фирмата?“ „До олтара“ — отвърна той. И имаше право.

Месец по-късно казах на Боб Нилсън, че имам нужда от него за един от най-важните европейски пазари. Този пост му предоставяше големи възможности, но тогава за пръв път видях как лицето му се изкриви от гнева на поражението. За зла негова участ трябваше да ми се подчини.

Година след това си позволих първата дълга ваканция и отидох на Вирджинските острови. По това време те бяха елитарно убежище за по-екстравагантни или много известни хора, които се опитваха да избягат в някое отдалечено място. Там се запознах с Далас Грийн — телевизионния журналист. По онова време той водеше една много популярна програма по „Ен Би Си“. Грийн беше забележителен, симпатичен и голям егоист. Правехме дълги излети с лодка, а вечерно време ходехме по локалите, където се танцуваше и свиреха местни групи. Изпълняваха джаз, предимно с ударни инструменти. Музикантите бяха черни и бели — едно смущаващо за мен смешение! Грийн се забавляваше, освен това смъркаше и дрога. Това бе още една кратка история. Когато се върнахме, той ме покани в няколко от своите телевизионни предавания, аз се възползвах и му бях благодарна. Но двамата твърде много си приличахме, и двамата тичахме, макар и по различни писти, към успеха. Нямахме време за друго, освен за една ваканция, и се разделихме като добри приятели.

Ще говоря за хора, които имаха някакво значение за мен. Другите почти съм ги забравила. Казвам „почти“, защото една жена никога не зачерква напълно от паметта си срещите, от които се е чувствала поласкана. Една жена може да живее сама, да работи и да се опиянява от властта, но понякога и тя трябва да чува, че е красива. Трябва да знае, че умее и може да прелъстява.

И един ден забелязах, че най-довереният ми приятел — Джеф, е силно влюбен в мен, и то отдавна, макар че две години преди това се бе оженил. Джеф, човекът с най-комбинативния и остър ум в цялата „Ес Кей“, Джеф — човекът, чиято преданост нямаше граници. Имах нужда от него, допълвахме се в работата, но никога не бих се омъжила за него. Тогава си замълчах, оставих любовта му да остане в широкия и тайнствен канал на приятелството. Не можех да проваля един брак и да нараня едно толкова дълбоко чувство.

Вече бях почти на четиридесет години и можех да се считам за богата. Дори бих могла да кажа, че имах твърде много пари, но умеех и добре да ги харча. В Ню Йорк се наслаждавах на приятелства и познанства, без да слагаме в сметката безбройните, но много важни отношения за поддържане на „фасадата“, които бяха наречени „връзки с обществеността“. И тогава се появи един невероятен младеж. Паоло Фасио дел Борго, със своята красива графска корона върху визитната картичка. Току-що бе пристигнал от Милано, за да стажува при Уолтър Томпсън. Както знаеш, той имаше рекламна агенция с дълга история.

Приех Паоло на работа, за да се заеме с образа на „Ес Кей“ и с моя. Не го взех, защото беше италиански аристократ, нещо, което навремето бе от голямо значение, а защото бе творец, който търсеше нови решения. Като мен. Всъщност той беше завършил архитектура, но не го влечеше строителството на небостъргачи. Имаше изключителен вкус, фантазия и изобретателност. Беше образован, възпитан, елегантен и… сноб. За кратко време свърши невероятно много работа. Благодарение на него си намерих прекрасен апартамент срещу Сентръл Парк, обзаведох го с вкус и разточителство, което се очаква от една „господарка на красотата“. Веднага го снимаха за „Харпърс Базар“ и „Хаусис енд Гардънс“. Тържественото откриване бе отбелязано от всички светски вестници. Писаха, че висящата ми градина може да се сравнява с тази на Семирамида във Вавилон. Тържеството беше изключително. Паоло бе осигурил присъствието на всички, които имаха някакво значение. След време вечерите ми се превърнаха в легенда — присъстваха художници, артисти, известни фотографи, хора от света на модата, но също и индустриалци и по някой политик и нерядко — някои много изискани, но останали без средства европейци. Те много се харесваха на богатите дами, които търсеха благороднически титли. Паоло имаше истински талант да ръководи тези отношения, на които аз не можех да посветя и един час. Винаги ме превръщаше в главно действащо лице и никога не грешеше. Ухажваше светския печат с подаръци и с изкуството да ги държи в напрежение, не се колебаеше да разказва безобидни и безкрайно изискани измислици за мъжете, които ме придружаваха. Той бе първият, който ме нарече Прекрасната лейди, и след това вече нямаше текст към снимка или коментар, в който да не ме назовават с това име, което звучеше царствено.

Компанията на Паоло много ми допадаше. Един ден ми каза, че трябва да моделират ръцете ми в стила на богатите дами от Ню Йорк от миналия век. Щях да създам фетиш за „Ес Кей“ и да лансирам нова мода. Щеше да ме представи на най-добрия скулптор. Спомням си, че веднага погледнах ръцете си и се запитах какво очарование биха могли да имат — струваха ми се големи, почти квадратни — ръце на жена, която винаги е работила. Той усети незададения въпрос и ми отговори: „Мадам, това са ръцете на властна жена“. Не каза богата, а властна, господстваща над другите. Отказах, но сега съжалявам — сега щях да разполагам с един млад фрагмент от себе си, върху който да спирам погледа си.

Винаги Паоло организираше моите най-прочути срещи, по време на които представях парфюмите си, моите пътувания из Европа, в Далечния изток и в Австралия. Той често ме придружаваше. Присъствието му бе дискретно и сигурно — той ме обожаваше по свой си начин, но за него женствеността съществуваше единствено изразена с термините на елегантността и успеха. Когато сенаторът Маслау стана моят най-ревностен обожател, Паоло бе ентусиазиран и ми довери: „Мадам, бих искал да съм близо до вас в деня, когато ще станете една изключителна президентша“.

Това бе мечта, която не споделях.

И за да завършим, стигаме до сенатора Хенри Маслау — четиридесет и пет годишен, републиканец, богат, но недостатъчно, за да се задържи в коридорите на властта. Запознах се с него, когато Паоло разбра, че е обявил за продажба една своя къща в областта около границата с Канада, където река Сан Лоренцо се разливаше в езеро с островчета. Индианците наричаха островите „Градината на духовете“, нещо като Елисейските полета — водно пространство за душите на техните мъртви.

Когато за пръв път видях мястото, останах очарована. Всеки остров бе отделна собственост, а тази, която Маслау искаше да продаде, тъй като последният му развод го бе поставил на колене, беше вила на два етажа с градина и малък кей.

Купих я и платих повече отколкото струваше, защото Маслау веднага ми хареса. По-точно — не ми харесваше, а само ме привличаше. Това бе една сексуална история, една малко нечиста работа. Но имаше значение и желанието ми, което никога не бях удовлетворявала — удоволствието да се появяваш на публични места с важен мъж, от първите редици, амбициозен и горд от собственото си положение!

В тази къща насред реката прекарахме само два или три уикенда, защото нямах време, а и Маслау предпочиташе по-посещаваните места, където винаги имаше по някой фотограф, който да ни забележи. Не вярвам да е имало някой вестник, публикуващ светски клюки, който да не е писал за нас. Вече ни наричаха „годениците на годината“. Маслау, разбира се, бе привлекателен, динамичен, намираше време за секс и за амбициите си. Спомена дори за женитба, но нашата връзка вече бе изчерпала в мен изненадата и страстта. Не го обичах и ми харесваше все по-малко. Затова му отговорих с една остроумна фраза: „Никога не съм мислила да имам за съпруг един принц“. А той имаше такова високо мнение за себе си, че не можа да ми прости закачката.

След тези думи настъпи дълго мълчание, сякаш Саша преценяваше онова, което можеше или искаше още да каже. И все пак, продължи с почти сърдит глас.

Не мога да приключа така с Маслау, ако не за друго, то заради неговата личност, различна от общоприетото, и заради неговата подлост. Не беше красив, но бе висок, атлетичен и много силен. Невероятно мъжествен. Харесваше се на жените. Макар че не го обичах, той бе в състояние да предизвика у мене неустоимо желание, да ме накара да обезумея. Нещо, което никога не е било част от живота ми. Споделяхме страст, която бе като битка до последна капка кръв. Тя извади на бял свят най-лошото от мен. „Фаталната жена“ — както ме нарече един журналист по онова време, амбициозната милиардерка, която стоеше зад гърба му и искаше да стане президентша.

Има нещо вярно в това. Маслау ми харесваше много. С него споделях удоволствието да властвам, а също така популярността и предизвикателството да побеждавам. Обаче му нямах доверие, защото ме съблазняваше, за да властва над мен. Убеждаваше ме да се оженим, като твърдеше, че иска да бъда близо до него по време на кампанията, когато се представеше на първичните избори. С моето богатство. Не ми допадаше, не исках да рискувам и знаех, че когато влизаш в политиката, всяка нишка от живота ти, а и от миналото ти, се разплита настървено от противниците ти. Не желаех призракът на Томас да се появи отново в живота ми и в живота на моя син. Още по-малко — семейство Лучера.

Щом Маслау усети, че се отдръпвам, стана опасен. Тогава си дадох сметка, че трябва да внимавам, защото би използвал всяко средство, за да ме принуди, дори и рекета. Нямаше да му бъде трудно, защото семейство Лучера винаги бяха около мен. Бях в списъка на съучастниците им. Вероятно Маслау бе проучвал миналото ми и бе открил историята със съдията Пиърс и намесата на Лучера?! Не съм сигурна, но знам, че съдбата внезапно ме изправи пред съдбоносен избор — или моя живот, или неговия.

„Но коя всъщност сте вие, Саша? — запита се Клаудия. — Фаталната жена, както иронично се изразявате за себе си? Опасен скорпион или една безчувствена жена, която е ужасно самотна? Кой знае дали някога сте писали любовно писмо?“

Затова, Клаудия — продължи Прекрасната лейди, като че ли искаше да й отговори на тези незададени въпроси, — вярвам, че си схванала най-важното. За двадесет години създадох една империя, над която слънцето не залязва, но не успях да се влюбя. Минаха дни, минаха години. Но сега внимавай!

„Много я бива да създава напрежение“ каза си Клаудия и се приготви да слуша.