Габриела Магрини
Диамантената лейди (5)

Глава 5

Саша Колмар бе уморена, но не можеше да спре. Спокойно трябваше да продължи да следва нишките на спомените си, без да се страхува. Празникът по случай осемдесетгодишнината й преди два дни бе предизвикал обратна реакция. Тя не се чувстваше добре — боеше се, че времето, с което разполага, е оскъдно. „Щом е така, Саша, побързай, ако искаш да събереш спомените си и своята истина в тази книга. Преди да се обърне страницата, трябва да се сложи ред!“ Трябваше да преоткрие почти тридесет хиляди дни живот, да ги стисне в ръце и да ги остави да си отидат, защото те бяха безвъзвратно отминали. Само бъдещето още имаше стойност.

Взе касетофона и излезе от стаята. Беше ранна утрин. Прекоси партера на вилата и се отправи към къщичката на внука си. Тази нощ не бе чула колата му, нито шума от затварянето на вратата на гаража. Бе напълно възможно да е останал в „Бел Еър“ или в малкия си апартамент в Монте Карло. Къщата наистина бе затворена и тиха. Тя извади един ключ от чантата, влезе и тръгна направо към кухнята. Направи си кафе и нагласи касетофона така, че да може да записва, без да се налага да говори с отчетлив глас. Чувстваше се по-добре — сама със себе си и разголена пред самата себе си, без прислужници или приятели като свидетели, защитена от анонимност, която й даваше сили да влезе в бой.

Бе почти сигурна, че във вилата, особено в нейната стая, има подслушватели, скрити в някоя лампа или в някой обикновен предмет. Навярно ги бяха инсталирали по време на дългия й престой в болницата. Знаеше също, че у дома й имаше доносник на Инге Бахофен. Бе се опитала да предотврати това, като симулираше сенилни приумици и смени цялата прислуга, с изключение на шофьора Никос, който бе нейната надеждна връзка със света. Слушаше и рядко казваше по някоя дума.

До този ден бе разказала на Клаудия спомените си от детството и младостта си, както и за срещата с Томас. Сега обаче приближаваше периодът, който тя наричаше „годината на бурите“. И макар че досега никога не се бе отказвала от каквото и да е средство, за да постигне целта си, в момента нямаше сили да разкаже на висок глас случилото се преди двадесет и пет години. Клаудия щеше да прослуша записите — бе неизбежно, но това травмираше Саша по-малко, отколкото ако й го разказва направо.

„От нея ли се боя, или от самата себе си? — питаше се тя разчувствана, докато отпиваше от кафето си. — Може би е по-лесно да се справиш с някои трудности, отколкото да говориш за тях.“ Сянката, ужасната сянка в живота й. Трябваше да съживи тези призраци, да застане лице в лице с тях и след това да се освободи. Дали това бе възможно? Натисна бутоните на касетофона и заговори бавно и тихо: „Омъжих се за Томас Вайнес, без да го обичам, но жените често прибягват до това, когато женитбата се оказва единственият начин да променят живота си. Той отчаяно ме обичаше, още от първия миг, когато ме видя, до последния си дъх. Бях неговата съдба, единствената му радост, но и неговото нещастие.“

Саша си пое дълбоко дъх, за да се окуражи, и продължи: Вярно е, че не го обичах, но дълги години му бях предана, бях привързана към него и му показвах дълбоката си признателност. Не аз бях приела живота му, а той прие моя. Не бях предвидимата и задоволена съпруга на един почтен американски адвокат, с хубава къща, красиви дрехи, която изпитва удоволствие от живота на средната буржоазия, към който се стремяха връстничките ми през тридесетте години. Оставих всичко това в ръцете на майка му, първо, водена от надеждата, че няма да ме ненавижда, а след това заради безразличието, което изпитвах към всичко, което не можех да превърна в средство, за да се издигна. Когато се роди Ленард, толкова приличаше на баща си, че пробуди обичта на Елиза. Ревнуваше ме дори за това, че го кърмя и направи така, че внукът й да свикне с биберона и храната, която тя му приготвяше. Не беше лесно дете. Елиза се превърна в робиня на капризите му, докато аз се стараех да сложа някакъв ред в програмата му и в претенциите му. Не успях. Двамата със сина ми не се обичаме. Всъщност той не бе мой син, а по-скоро дете на Томас и Елиза. Аз бях само средството, което му позволи да се появи на бял свят, да запълни семейството им и да продължи името Вайнес. Ленард не се отделяше от баба си. Сърдеше се, когато с баща му се опитвахме да отвлечем вниманието му от нея и избухваше в ридания. Елиза го оправдаваше: „С мен се държи като ангел, а с вас — като демон“.

Тогава Арчи Дейвисън — изтъкнат бостънски адвокат, предложи на съпруга ми да му стане съдружник. Бяха му нужни познанията на Томас в областта на финансовото право, за да допълнят неговите в наказателното. Но Томас се колебаеше. Необходимостта да се намира в позната обстановка и сред познати хора го накара да предпочете ограничената и сигурна дейност в Нюпорт.

Дадох си сметка, че идва и моят ред — Ленард растеше, не исках повече деца и мислех съсредоточено върху себе си, както ме беше научила доктор Стийл. Нямах повече време за губене. Признавам си, че ласкаех суетата на Томас, като подчертавах, че предложението на Арчи е награда за професионализма му. Казах му, че още вярвам в него и винаги съм била убедена, че Нюпорт му пречи да разкрие своите възможности. А в Бостън щеше най-сетне да получи признанието, което заслужава. „Освен това — добавих аз — ще имаме наша собствена къща.“

— Но тази къща е и твоя — учудено ме изгледа той. — А мама? Не можем да й вземем внучето!

— Можем да й го оставим, докато е малък. Аз не съм егоистка, Томас. Пък и Бостън е само на стотина километра оттук.

Изиграх решаващата си карта една нощ, след като страстно се бяхме любили. Разкрих му проекта си: исках да отворя елегантен козметичен център, предназначен единствено за богатите бостънчанки. Добавих: „И Елизабет Арден и Хелена Рубинщайн са започнали така…“. Като че ли техният пример не можеше да бъде поставян под съмнение.

— Кои са тези дами?

— Скъпи, те са като Ротшилд в областта на козметиката. Милиардерки.

— И аз трябва да финансирам тази твоя безумна мечта — въздъхна той.

— Не е мечта. Това е проект, върху който мисля от години.

— Кажи ми сумата.

Не исках да го уплаша.

— Първо трябва да се установиш в Бостън, в новата кантора, после аз ще се огледам, ще потърся подходящо помещение — трябва да е на централно място, но и да не е много малко, за да започна и…

За да намери парите, Томас продаде някаква собственост на семейството, която се намираше в запустял район, който след време щеше да стане индустриален. Майка му никога не ми прости това. Елиза мълчаливо предяви претенциите си към внука си като компенсация за самотата си, а аз като използвах трудностите около преместването, търсенето и обзавеждането на къщата, изоставих сина си във вампирските прегръдки на баба му. Другата му баба, моята майка, го виждаше рядко. Тя продължаваше да шие на старите си клиентки и приемаше с неудоволствие малките суми, които й давах с най-добри чувства.

В живота на едно семейство има ужасни и несъзнателни отмъщения и до известна степен Ленард заплати за амбициите ми. Всички платиха, включително и аз. Но другите никак не се интересуваха от целите ми, нито получаваха нещо в замяна. Със сигурност не и любовта ми.

И така, открих първия си козметичен салон в Бостън. В началото можех да си позволя да наема само едно момиче, което чистеше и отваряше вратите на клиентките. После в живота ми се появиха Розали Лучера и Базил Андрос. Дори съпругът ми си даде сметка, макар и изпълнен с недоверие, че вятърът бе започнал да духа в правилната посока — аз бях щастлива. Розали произхождаше от скромно италианско семейство. Беше кротка и хитра. За кратко време усвои занаята и стана моята дясна ръка. Колкото до Базил Андрос… е, думите не ми стигат, за да го опиша как изглеждаше, когато една сутрин позвъни в салона, за да ми продаде козметични продукти. Лицето му бе гладко и мургаво, очите му — тъмни и дълбоки и винаги беше готов да се усмихне.

— Аз съм грък от островите — каза ми по-късно, докато излагаше на показ стоката си. — Но семейството ми е от Македония.

За мен Македония бе толкова непозната, колкото и Калифорния, но той бе човек, когото разпознах, макар да не го бях виждала преди това. Имаше кестеняви коси, които контрастираха на мургавото му лице. Беше висок и слаб, строен като испански танцьор. И сега, когато го погледна, виждам го същия, макар че косите му са побелели и тежи поне с двадесет килограма повече. Базил никога не загуби дързостта си на вълк. Веднага се влюбих в нея… и в него.

Бе няколко години по-млад от мен. Не беше момче, а мъж, издръжлив и гъвкав като дивите животни, чиято способност да оцеляват поражда възхищение. Беше търговски пътник. Продаваше парфюми и козметика от известни марки, закупени на черно, а също така кремове и лосиони, произведени от малки фабрики, които бяха от достатъчно добро качество и не много скъпи. Продаваше ми всичко необходимо за процедурите, но за витрините ми настояваше да взимам стока от най-добрите марки, която продавах с добра печалба. Той ми представи Розали Лучера, като ми каза: „Ако я научиш на занаята, баща й ще й позволи да работи тук, тъй като мястото е пълно с жени. Нали знаеш, гръцките и италианските бащи са мнителни“.

По онова време бях много красива, а Томас ми създаваше голяма сигурност. Бях омъжена за адвокат, майка на момче, притежавах козметичен салон, малък като бонбониера, но и елегантен в същото време. Това бе бизнес, който започваше да се изплаща. Всеки друг на мое място би почувствал, че е постигнал целта си, аз обаче знаех, че това е само началото.

Базилеус Андропулос, който в Америка бе опростил името си до Базил Андрос, все ми разказваше за острова си: „Той е един от първите, които се виждат, като се тръгне на север от пристанището в Атина. Местността е планинска, има няколко плажа, по които минават единствено овчарите със стадата си. Има един-единствен път. Той води от пристана на ферибота към главното селище. Всички млади мъже нарамват по една торба и тръгват по море. Често се връщат след години. Овчарите и селяните са много малко“.

— И ти ли тръгна по море?

— Как не? Бях момче, товарният кораб пътува цели три месеца до Америка.

— А как ти дойде наум да продаваш кремове и парфюми?

— Бързо разбрах, че в тази страна красотата е монета, с която можеш да си осигуриш пари. Дори момичета, които имат оскъдни средства, са готови да си купят парфюм. Освен това търговията е занаят, при който срещаш море от хора. А в морето има и пирати.

— Пирати ли? — смеех се аз и се забавлявах от начина, по който описваше действителността.

— Да, тези, които си присвояват богатствата на другите. Човек трябва да ги познава и да знае, че са важни.

Незабравимите му игри на думи. Понякога ми бе нужно време, за да ги осмисля напълно. Базил доби навика да ме посещава рано сутрин. Носеше ми почистващи млека, кремове и тонизиращи препарати. Правех му кафе и му плащах на части. Говорехме си. Понякога ме гледаше с неизречено, но силно желание. Не направи никакъв жест. Един ден ме попита: „Защо не започнеш сама да произвеждаш козметика? Знам на кого можеш да се довериш. Ще сложиш името си и ще ги продаваш като алтернатива на продуктите на Арден и Рубинщайн. Опитай“.

— Но как ще сложа върху етикета името си… Кинзачек? Никой не е успял да го произнесе — питах аз.

— Постъпи като мен — съкрати го. Или го смени. Но остави Саша, прекрасно име е.

Мислих няколко дни, после ми попадна списание със снимки от един европейски град Колмар. Порази ме едно гнездо на щъркели. Щъркелите са символ на плодовитост, продуктивност и щастие. Хареса ми това име Колмар, присвоих си го цялото, като оставих първата буква „К“ — последен знак от славянското ми име. Така се роди Саша Колмар.

Базил накара да нарисуват женски силует с дълга рокля, който се удължаваше като чаша с високо столче. „Това си ти“ — каза ми той и ме гледаше с тъмните си блестящи очи, които ме хипнотизираха.

Хвърлих се в прегръдките му и признах: „Базил, когато се любя със съпруга си, мисля само за теб“.

Той мълчаливо ме положи на канапето, заключи вратата и ме целуна така, че трябваше да го помоля да се любим.

Ако не бях се любила с него, ако не бях се отдала на тази страст, щях да предам собственото си тяло. Томас ми бе дал сигурност и един син, а Базил ми показа коя съм аз. Върна младостта ми. Но това не бяха бурните времена. Родих се отново. Обичах Базил, не се страхувах и нямах скрупули. Това бяха дните на виното и розите и въпреки че по-късно, когато се чувствах потисната от трагедията и чувството си за вина, се опитвах да ги забравя, те пак останаха в спомените ми. А когато оставах без сили и без средства, се връщах назад. Казвах си, че и аз съм изпитвала любов, невинаги съм действала единствено водена от амбиции, че и аз имах сърце и тяло, а не само блестящ ум, който смила числата. Тогава се сещах как с Базил изчезвахме в Провиданс, Портланд, Уоруич и в други елегантни места по крайбрежието, дори прекарахме края на една седмица в планината във Върмонт. За отсъствията си от къщи имах добро алиби — представях продуктите си в дрогериите и организирах срещи в хотелите. Разговарях с продавачите в парфюмериите и с поканените дами, които винаги се завръщаха по домовете си с малък подарък от моята козметика. Базил ме напътстваше, подготвяше срещите, сякаш аз имах цял рояк помощници. Той ме представяше на своите клиенти. След като сключехме някоя сделка, търсехме малък усамотен хотел, в който отсядахме като госпожа и господин Андрос. В любовта Базил бе нежен и властен, а аз бях изпълнена с желанието да почувствам мъжа в себе си.

Ако някога е съществувала връзка, основаваща се единствено на страст, без илюзии или надежди, това бе връзката ми с Базил. Харесваха ми тялото му, жестовете му, нежната му грубост и свободата, с която се отдавахме един на друг, без всякакви задръжки. Измисляхме различни любовни игри, които ни възбуждаха, а след това — задоволени и успокоени — крояхме планове. Всички мечти и планове за бъдещето на „Ес Кей“ се раждаха в леглото. Ще обичам Базил, докато съм жива, така както не съм обичала никого другиго!

Саша замълча за миг, обзета от силни чувства. За пръв път тези спомени излизаха на бял свят и това бе само началото. Приближаваха трудните дни. Дните на болка и решения. Наближаваше бурята. Налице бяха всички признаци. Трябваше да се примири с годините и с куража си. Чувстваше се неспокойна и разтревожена.

С възрастта слухът на Саша бе отслабнал, но не и способността й да долавя нечие присъствие. А наоколо имаше някой.

Тя тихо се изправи и веднага скри касетофона във филцовия калъф. Погледна навън и забеляза една сянка, която я изпълни със съмнения. След това чу кратък звук, сякаш някой бе докоснал клавиатурата на пианото. Остана неподвижна, без да издава присъствието си. След миг от пианото се разнесе прекрасна и дълбока мелодия, сякаш инструментът свиреше сам.

Не можа да познае сонатата. Тя бе едно меланхолично, разтапящо адажио, което изпълваше пространството, сякаш молеше за любов. Кой свиреше? Невъзможно бе да е Върнън. Той имаше по-енергичен удар. И освен това — защо свиреше по това време и с такава предпазливост? Хрумна й, че може да е някое от момичетата. Реши да провери. Надникна и видя малката фигура, почти скрита зад пианото — Беате. Свиреше със затворени очи.

Саша не се запита защо момичето е там. Трепетът, предизвикан от самотата и тъгата на това дете, които то пресъздаваше с музиката, бе по-силен. „Също като Едуина“ — каза си тя и сърцето й се сви при спомена за обичаната и загубена снаха. Но защо Беате, която имаше пиано в дома си, идваше чак тук да свири? Нима очакваше някой да я чуе, след като в собствения й дом единственият човек, който й обръщаше внимание, бе нейната учителка, на която плащаха за това? И тя като Ленард навремето, а след това и Едуина, бе човешко същество, на което хората, които обичаше, не обръщаха внимание. И тя се сблъскваше с амбициите и арогантността на майка си и с безразличието на баща си. Саша имаше в семейството си доста самотници.

Изчака Беате да свърши, влезе и мълчаливо седна.

— Беате! — изрече й тихо. — Колко хубаво свириш!

Детето се стресна и Саша отново забеляза онова, което я притесняваше — неспокойният поглед, който понякога ставаше наивен и чист като небесносин порцелан.

— Исках да накарам чичо Върнън да чуе тази соната.

— Нали знаеш, че сутрин той е в клиниката.

— Понякога идвам тук и когато го няма — призна детето. — Той казва, че звуците и нотите остават във въздуха и след това той чува същата музика. — Беате стана от табуретката. — Трябва да си тръгвам. Дойдох, за да взема и това. — Посочи партитурата, по която току-що бе свирила.

— Почакай! — Саша протегна ръката си към нея. — Ела, искам да те целуна.

Беате се приближи и Саша усети слаб аромат на парфюм, рядка и позната ориенталска есенция, с която Инге обилно се мажеше и предаваше миризмата на хората около себе си.

— Кой те доведе дотук?

— Пепе — шофьорът.

— А как влезе?

— От гаражите. Има една врата, която чичо Върнън ми показа.

— Разбрах… А сега върви. — Саша се усмихна снизходително като човек, който не иска да бъде лъган. — Иначе ще накараш майка ти да те чака. И не си слагай повече от нейния парфюм. Аз ще ти изпратя един специално за тебе.

Това бе достатъчно, за да увери Инге, че не се опитва да я излъже. Струваше й се отвратително снаха й да замесва и дъщеря си в интригите си. Какво търсеше Беате в дома на Върнън? Може би записите, след като е разбрала, че откраднатите касетки са празни. Или пък Беате наистина идваше да свири за Върнън дори и когато той отсъстваше.

„Всичко това ме уморява като че ли държа целия свят на плещите си“ — въздъхна Саша. Прекоси градината, като се стараеше да държи главата и гърба си изправени. Мечтаеше за фотьойла на верандата сред растенията, които цъфтяха през цялата година и които гледаше, за да се разтовари.

— Отидете до морето — каза на момичетата, които закусваха. — Или направете една обиколка на Корниш. Вземете си един ден почивка.

— Не трябва ли да работим? — учуди се Клаудия.

— Аз вече се потрудих. — Саша посочи касетофона, но не й даде записа. Трябваше да завърши докрай изповедта си и да се освободи от нея в забрава и прошка. Като от престъпление, вече ненаказуемо поради давност.

 

 

Силвия и Клаудия веднага се заеха да правят планове, като си подвикваха през стаите.

— Искам да отида на плаж, да хапна една салата, а после да обиколя Корниш.

— Първо ще минем през „Бел Еър“. Трябва да предупредя Стюарт, че днес няма да снимам неговите морски свинчета.

Втурнаха се към микрата, за да отидат до брега. Отидоха на плаж във Вилафранка. След това ядоха в ресторант край морето и накрая, като натиснаха докрай газта на колата, заизкачваха завоите на Корниш.

— Спри за малко! — извика Клаудия. — Никога не съм виждала брега от високо.

— Да, прекрасен е. Виж долу лентата на автомагистралата. На един дъх можеш да стигнеш до Италия. Мисля си, че след няколко дни трябва да се връщам. Татко ми обеща да ме вземе със себе си за някакви изключителни снимки. От един хеликоптер, който се спуска почти до земята, за да снимаме. Сигурно ще е вълнуващо.

Качиха се отново в микрата и потеглиха по-спокойно по завоите. Само след миг в огледалото за обратно виждане Силвия забеляза спортна кола, която навярно искаше да й направят място, за да мине. Не беше възможно. Завоите не свършваха и Силвия ускори, отчасти от инат и отчасти, за да намери място, което би позволило на другия да се размине с тяхната кола.

— Виж го тоя кретен, залепил се е за мен, за малко да ме удари… мислиш ли, че е възможно? Подгонил ме е, като че ли и моята кола е толкова мощна като неговата…

— Пусни го да мине…

— Как, като няма къде да спра? Ако намаля, ще ме блъсне, ако ускоря, се залепва за мен. Какво иска, по дяволите? — Силвия започна да се нервира. — Тази буболечка — микрата — има и автоматична скорост и ако можех да превключа… ех, ако бях с ягуара, щях да ти дам да се разбереш, глупако! А, ето, най-после няколко метра прав път. Хайде! Минавай! Давай, давай! — Тя удари с ръце волана. — Не минава! Какво иска! Изблъсква ме към банкета на пътя…

— Ей, тук има пропаст! — извика Клаудия, като гледаше вдясно.

Силвия ядосано стисна волана.

— А сега аз ще те сложа на мястото ти! — Започна бързо да се движи на зигзаг по цялата ширина на пътя, а Клаудия беше ужасена и се бе вкопчила в седалката.

— Луда ли си? — викаше й тя. — Какво правиш? Престани! Да умра ли искаш?

— Искам това копеле да ме заобиколи и да видя кой е.

— Силвия, страх ме е!

— Извади фотоапарата от жабката и се обърни назад. Щом успея да се отдалеча, направи няколко снимки. Трябва ми номерът на колата!

Гласът й даде кураж на Клаудия. Тя хвана апарата, сви се, обърна се и снима през задното стъкло.

— Като променя посоката, се извий встрани и снимай! — отново й извика Силвия.

Маневрата бе много опасна. За щастие в насрещното платно нямаше кола. Силвия рязко смени посоката, като направи завой, а болидът, който ги преследваше, повлечен от собствената си инерция, продължи вдясно. В това време с треперещи пръсти Клаудия снимаше. Успяха да видят, че зад волана седи мъж, чието лице бе скрито под каска, и след този подвиг, който запрати микрата в банкета на насрещното платно, преследващата ги кола изчезна.

— Беше някой луд… — Клаудия се задъхваше. — Тоя искаше да ни бутне долу!

— Не! — поклати глава Силвия, все още възбудена от рискованата маневра. — Ако искаше да ни прати в пропастта… можеше да го постигне с един лек удар и тая бълха щеше да лети чак до Ница. — Превключи на задна, върна колата на пътя и спря. — Ама и тази червена буболечка с десетте си конски сили се справи добре. — Внезапно тя се почувства изтощена, изпоти се, но се усмихна и потупа приятелката си по гърба. — Този човек искаше да ни изплаши и… представи си — успя!

Силвия се гордееше със себе си, с хладнокръвието си и със способността си да управлява малката кола, като че ли е спортна и луксозна.

— Само да бях с ягуара на баща ми! — повтори. — Да вървим да видим кое е това копеле. Веднага се връщаме в Монте Карло и даваме да проявят филма.

Клаудия се замисли. Прегърна приятелката си и каза:

— Благодаря. Вече виждах как летим в пропастта.

— И още как! Със сигурност можеше да ни накара да полетим. Повярвай ми, този човек в действителност искаше само да ни уплаши.

— Мислиш ли? — Клаудия съвсем не бе убедена. — А защо сме сигурни, че е мъж? И кой може да иска да ни плаши?

— Ако си успяла да снимаш номера, аз ще го уплаша до смърт.

— Аха! Какво ще направиш?

— Ще вдигна шум. Ще видиш.

— Ти разпознаваш марката на колите от пръв поглед. Успя ли да видиш тази каква беше?

— Порше, син металик — уверено отвърна Силвия.

„Има много спортни коли син металик“ — помисли Клаудия.

 

 

На следващата сутрин имаше нещо неестествено, почти заплашително в тишината на вила „Палма“. „Може би аз не издържам повече на това абсолютно спокойствие“ — мислеше Саша и се опитваше да прочете вестника. Клаудия бе в хола, слушаше записите и си водеше бележки. Силвия бе отишла до Монте Карло, за да вземе проявените филми от вечерта на рождения ден. Прислужниците както обикновено се движеха безшумно. Саша бе вече облечена, защото ненавиждаше да стои с пеньоар. Отново се бе сгушила в креслото на верандата и бе протегнала краката си. В сутрин като тази, когато слънцето блести и въздухът е сух, нейните осемдесет години й се струваха като някаква обида.

Бе неспокойна. Изправи се и даде на папагала Фриц, който беше върху стойката си, да клъвне няколко шамфъстъка. Фриц беше неин приятел и пазач, най-сигурният сейф в света. Но Саша трябваше да се пребори с безпокойството и предчувствието за надвиснала опасност, обзели я в мига, когато започна да диктува спомените си. Трябваше да изпълни това задължение, независимо от неприятностите, независимо от страха, че непредвидена сърдечна атака ще й попречи да стигне до една предварително определена дата — единствената, която още очакваше.

 

 

По-късно забеляза, че Клаудия е излязла и се е изтегнала на слънце, и когато Силвия пристигна и шумно премина през чакъла, Саша също излезе в градината, облечена в бежов ленен костюм и чадърче, с което прикриваше лицето си.

 

 

— Снимките са изобличаващи — шепнеше Силвия на приятелката си и ги нареждаше върху каменната маса.

Саша разгледа с интерес някои снимки от лабораторията и се усмихна при вида на Стюарт, който изскача през прозореца.

— Хубав е вторият ми внук, нали? Винаги е готов да се забавлява. При това много си приличаме в някои неща.

— В кои? — попита изненадано Силвия.

— Той е истински мениджър. Умен е и трупа пари, защото му харесва да го прави, а не от алчност. Пълна противоположност на Върнън, който не се интересува от парите.

— Защото ги има — отбеляза усмихнато момичето.

— Вярно е. Но има толкова различни начини да не се оставиш във властта на парите. — Саша взе голямата снимка с цялото семейство и се загледа в нея — тя бе застанала като кралица сред другите със своите диаманти и своите осемдесет години. — Добре. Не всеки ще доживее тази възраст! — бодро призна тя и огледа лицата на снимката. — Липсва Беате.

— Да, детето го няма. Но само тук, на последната снимка. На другите стои до майка си.

— И тази снимка на Беате до пианото е хубава. — Саша подаде снимката на Клаудия, която потърси погледа на Силвия с неизречен въпрос: „А снимките на колата? Не станаха ли?“.

Бяха решили да не споменават пред никого за случилото се, преди да разберат кой е човекът, когото Силвия наричаше копеле и който ги бе уплашил. По-късно, когато бяха сами в стаята на Клаудия, тя измъкна от чантата още един плик.

— Ето я колата. Снимките не са много ясни.

— Лицето не се вижда, каската има тъмна козирка. — Клаудия се втренчи в силуета зад волана. — По раменете обаче съдя, че е мъж.

— Можеш ли да различиш номера?

— Не изцяло, последните три цифри, дори буквите… Господи! — Тя пребледня от вълнение. — Тези две букви „СМ“! Това е номерът на Върнън, числата не помня, но буквите ми направиха впечатление. И колата има същия цвят.

— Тогава е бил той — въздъхна Силвия.

Клаудия мълчеше.

— Трябва да вървя, мадам ме чака — изрече бързо, след като се съвзе. — А ти не казвай на никого. Завърти се около къщата на Върнън и хвърли един поглед на гаражите. А аз междувременно… А! Защо ми каза, че снимките са изобличаващи?

— Защото на последната липсва малката. Измъкнала се е, без да се усетим. Значи е напълно възможно тя да е взела записите.

— Така ли мислиш?

— Не ми харесва тази позьорка.

— Но тя е много красива — възпротиви се Клаудия. — Сигурно е едно нещастно дете.

— Красива, нещастна… пак си остава позьорка — не отстъпваше Силвия.

След това излезе в градината и започна да обикаля насам-натам, преди да се промъкне през плета, който ограждаше едната страна от къщата на Върнън. Не й отне много време да се добере до гаражите, които бяха широко отворени. И празни.

 

 

— Бях започнала да разказвам за женитбата си — поде Саша. — Бе един добър брак, чак до последната година преди трагичната смърт на Томас.

— Защо трагична? Катастрофа?

— Самоуби се — безстрастно отвърна Саша. — Нямаше и петдесет години.

Клаудия преглътна новината и хладния, безразличен тон, с който бе съобщена. „Когато си спомня нещо, което още я разстройва, думите й падат като камъни“ — заключи тя.

— Но сега не ми се говори за Томас. Искам да ти разкажа за най-съзидателния период от живота ми, когато произведох първите си козметични препарати и създадох основата на богатството си — неочаквано тя се усмихна на някакъв щастлив спомен. — Първите ми продукти „Дю Дю“ и „Алабастър“ — хидратантен крем за лице — същинска роса, и крем за ръце, който придаваше прозрачна бледност на кожата, защото съдържаше каолин. Исках да бъдат луксозни. И двете бяха сложени в кутийка, обвита със син атлаз — в китайско синьо, което след това нарекоха „синьо Колмар“. За представянето им наех една зала в най-елегантния хотел в Бостън. Не беше много голяма, може би защото се страхувах, че няма да има достатъчно хора или пък защото исках да постигна някаква близост с клиентите си. Дойдоха толкова много хора, че залата се оказа малка. Това беше първият ми истински успех и той откри пътя на моята козметика, защото при представянето на продуктите инстинктивно говорих за красотата и любовта. Почувствах как лека-полека атмосферата се насища с чувственост и задоволство. Казвах неизричани дотогава неща. Обяснявах как и защо една жена трябва да обича сама себе си, ако иска да бъде красива. Само по този начин, като се обича и се грижи за себе си като за най-ценното нещо на този свят, може да бъде сигурна, че ще бъде харесвана и обичана. Днес всички психолози — истински и самозвани — описват тези прости истини, сякаш са ги открили самите те. Но тогава всичко бе ново. Хората тогава бяха прекалено морални. Аз не подхождах директно към красотата, любовта и секса, но същевременно повишавах температурата, женското задоволство, желанието да прелъстяваш и да бъдеш прелъстявана. Моите кремове подхранваха тези наслади и се оказаха недостатъчни за всички заявки. Събирах адресите и имената, за да ги изпратя след това по пощата. И така, аз поставих началото на една традиция, която разработвах и обогатявах през годините, като изпращах мостри, писма, новини и покани. Бях открила, че сексът и любовта са коловозите, по които моята козметика ще стигне далеч.

— Интуиция за маркетинг — усмихна се Клаудия.

— Тогава тази дума не беше на мода — вдигна рамене Саша. — Веднага обаче се появи проблемът за производството и инвестициите. Ако исках големи печалби, аз трябваше да произвеждам. Нужен ми беше химик, способен да разработва оригинални формули, трябваше да създам една фабрика и ми трябваха капитали. И тогава открих Базил Андрос.

— Базил Андрос? Онзи хубав грък, който бе на празника ви?

— Точно той. Беше моят Меркурий с жезъл и криле. Може би някой ден ще ме разбереш.

— Защо не мога да разбера веднага? — засмя се Клаудия.

Саша не отвърна на усмивката й.

— Защото признанията, дори и желани, имат своето време. И своята интимност. — Изгледа строго момичето, сякаш за да го смъмри, че я прекъсва. — Онова, което направи Базил, бе безразсъдно и дръзко. Но аз никога не съм се разкайвала, защото след това разполагах с повече от един милион долара.

— Каква сума! — възкликна Клаудия. — Колко милиона щяха да са днес?

— Няма да ги броим. — Саша сви рамене. — Започнах с една малка фабрика, която вече не съществува, в индустриалната зона на Бостън. Канцелариите също бяха там — над лабораторията, и аз разделях времето си между козметичния салон в центъра и производството. На практика почти не се прибирах у дома. Не спях, не си разрешавах развлечения. Непрекъснато работех. Бях обсебена от необходимостта да „правя пари“. Бяха героични години. Години, които ми се иска да преживея отново. След това Розали, която беше дясната ми ръка, се омъжи за Базил и двамата се преместиха във Флорида. — Саша замълча и помръкна.

— Базил Андрос се е оженил за вашата сътрудничка?

— Да. Родиха им се четири деца, а той натрупа несметно богатство — усмихна се тя, сякаш случилото се е било неизбежно. — Четири деца.

— А вашият син, мадам Саша? По това време Ленард трябва да е бил вече голямо момче. Не говорите много за него, мадам.

Възрастната дама забеляза, че когато Клаудия й казваше „мадам Саша“, проявяваше може би нещо повече от обикновена резервираност.

— След смъртта на баща му изпратих Ленард в специален колеж, далеч от дома. Аз вече не живеех в Бостън, град, който никога не ми е харесвал. Беше елитарен град, но аз имах нужда от пространство, от движение и от анонимност. Тогава се преместих в Ню Йорк и наех малък апартамент в Манхатън, на Четиридесет и четвърта улица. Спомням си, че пред нас имаше хотел, посещаван от бизнесмени и журналисти, а в близката кооперация имаше танцова школа. През прозорците виждах учениците, които усвояваха първите стъпки на бостън и латиноамерикански танци. Една вечер забелязах една мулатка, която се кълчеше в странен танц. Беше се появила и самбата.

— През коя година?

— Никога няма да я забравя — 1941. В Европа вече се водеше война. Ние преживявахме години на възход, докато над вашите къщи се сипеха бомби и Хитлер крещеше речите си. Производството на оръжия ни извади от депресията. Парите отново се завъртяха. Аз представих новия си крем „Вечна младост“ и това обещание не бе рекламен блъф. Тогава Управлението за контрол над храните и лекарствените средства не ни спираше с толкова правила, затова във формулата бе включена и малка доза хормони. Бурканчето беше синьо, а на кутията имаше женска глава с тюрбан. Дизайнът на епохата. Днес тези бурканчета и кутии се търсят от колекционерите. След Пърл Харбър войната засенчи слънцето и за американските жени и те се утешаваха с козметика и парфюми. Роди се идеята за първия ми парфюм „Безкрайност“. Много американци си го спомнят като парфюма на жената, която ги очаква и слага по една капка от него в любовните си писма.

Праистория. Клаудия слушаше очаровано разказа за отминали години, за една война, толкова далеч във времето, колкото са и пуническите войни, и за която не си спомняше да е гледала дори филми по телевизията, защото тези спомени не й принадлежаха. Дори майка й бе родена след това, в епохата, когато Италия бе възвърнала благоденствието си (така казваше Алма) и стоеше на прага на икономическия си подем. За тях войната беше история, измислена за телевизията.

— Слушаш ли ме?

— Да, увлекателно е. Вие сте живяла през целия век, а за мен времето до 1968 година е само една легенда.

— Човек трябва да остарее, за да проумее, че историята непрекъснато се повтаря. — Саша сведе глава. — Това е привилегия, за която се плаща. — Естествено, през петдесетте години моята фабрика се разрасна. Тогава имах усещането, че светът е мой. Мой! Можех да изнасям продуктите си в Европа, в Близкия изток, в Азия… Само синът ми да притежаваше една десета от ентусиазма ми! По онова време бе двадесетгодишен. Учеше в един колеж във Филаделфия, но единственото, която му се отдаваше, бе голфът. Беше невероятен, съгласна съм. Вече се отличаваше в младежките турнири, но само толкова. — Саша млъкна, сякаш разколебана. — Спечели и турнира „Медал“, Норт Плей и оттогава е шампион, но когато го питах какво смята да прави, той ми заяви с удоволствието и тона на баба си — онази глупачка, която бе сноб като повечето от бостънчанките, които толкова обожаваше: „Достатъчно е, че в семейството има един, който прави пари“. Никога не ми е харесвал, защото не обичам нищожествата.

— Дори и когато нищожеството е ваш син?

— Не ме затруднявай повече, отколкото трябва, за да кажа истината — свъси вежди старата жена. — Човек трябва да се предпазва от болките. — Тя притвори очи и се отпусна във фотьойла. — Навярно по-голямата част от вината е моя — добави с измъчен глас, който сякаш не бе неин. — Колко пъти съм си го повтаряла. Ленард беше мързелив и капризен, враждебно настроен към мене още от дете. Баба му го настрои срещу мен! Но и аз не го обичах достатъчно. Бе прекалено различен от мен, у него нямаше и следа от щедростта на Томас. Имаше всичко — специални училища, колеж, елегантни спортове. Приятелите му произхождаха от най-богатите семейства. Но аз нямах време за него и не се интересувах от спортните му успехи, с които той се гордееше. Единственият му правилен избор в живота одобрих незабавно — женитбата му с Едуина Шурер, момиче от буржоазно семейство. Не беше богата, но бе независима, роден музикант. Освен това беше много красива. Притежаваше всички качества, които ми липсваха — майчинско чувство, нежност, щедрост… Моля те, Клаудия, върви да вземеш втория от албумите в библиотеката. Искам да ти покажа майката на Върнън.

Наистина бе красива в булчинската си рокля от атлаз в стила на шестдесетте години. Косите й бяха вдигнати на кок под облака на воала. Синът й приличаше на нея: същите дълбоки и блестящи очи, същите меки и сериозни, почти строги устни.

— Да, единственото добро решение, взето от Ленард, е това, към което самата аз го подтикнах — да се ожени за първата си съпруга. И после да ме дари с внуци. Върнън е копие на майка си. Знам, че съм пристрастна, и го обичам повече от другите. Но във всяко семейство има някой, който е номер едно.

— Обаче Стюарт прилича на вас — отбеляза Клаудия. — Както по външен вид, така също и по ум.

— Да, но любовта е ирационална, нали? — Саша отново се вгледа в снимката. — Много обичах Едуина. Свиреше на пиано като ангел, беше изключително чувствителна. Спомням си, че венчавката не бе много тържествена. Ленард бе в отпуск само за една седмица.

Всъщност младоженецът бе в униформа.

— Синът ми бе успял да се уреди с помощта на препоръки, но не от моя страна, а благодарение на собствените си спортни заслуги да служи само няколко месеца.

Саша обърна страницата и спря поглед на снимка, на която бе тя, облечена в бански костюм. Наблизо бе отбелязано: „Андрос, лятото на 1963 г.“. Образът не бе на фокус. Саша излизаше от водата, дългите й коси бяха мокри.

— Да, това бе една много важна година — поясни тя. — Отидох в Европа, за да представя новия си парфюм. „Ес Кей“ вече бе международна фирма и трябваше да пътувам — присъствието ми бе гаранция за рекламата.

Саша затвори албума и се замисли.

— Сега трябва да се върнем няколко години назад — предложи Клаудия, която до този момент не задаваше въпроси, за да не попречи на спонтанния ход на спомените. — Откъде намерихте пари за първата си фабрика?

— А, това е дълга история. — Възрастната дама махна отегчено с ръка, озовала се отново в действителността. Изглежда се разгневи, защото тонът й стана остър и агресивен. — Мила моя, не е лесно да създадеш едно предприятие — трябва да издържаш и да се развиваш, в противен случай другите ще те унищожат. Пазарът е бойно поле за гладиатори. Не е достатъчно само да имаш идеи, опора и пари. Ще поговорим друг път, сега съм уморена.

Мадам винаги бе уморена, когато се стигнеше до някой неразплетен възел.