Габриела Магрини
Диамантената лейди (12)

Глава 12

Под бинтовете, които го обвиваха като пашкул, бе скрито новото лице на Бен Лучера. Или вече на Арчи? От време на време момчето се измъкваше от унеса на упойката като от облак, макар че всъщност по време на операцията не бе загубил напълно съзнание. Смътно си спомняше за един дълъг сън, в който бе чувал шума на близки до него гласове. Сега, в полубудно състояние се опитваше да проследи нишката на някоя мисъл, но не успяваше: „Свърши се. Не бива да мисля повече“. Вече не се терзаеше както в дните и часовете преди операцията, а изпитваше чувството, че се е завърнал у дома си след едно необикновено пътуване и бе донесъл самия себе си — Бен бе в него, на сигурно място. Навън бе Арчи. Как изглеждаше? Търпение, ще има време да го опознае.

Дишаше с отворена уста, защото и носът му бе затворен от бинтовете, които оставяха открити единствено очите му и част от челото. Не го болеше, но имаше чувството, че е подут като боксьор, когото здравата са напердашили.

Опита се да говори, но нищо не успя да каже. Вдигна ръка и една сестра навлажни устните му, без да му позволи да смукне от марлята. Искаше да знае ден ли е или нощ, но как да попита?

В дясната му ръка бе вмъкната иглата на една система. От прозрачната тръбичка във вените му се вливаше лекарството, което отстраняваше болките му и го потапяше в изумителен покой. Дори и кошмарите не бяха в състояние да го нарушат, защото във вцепенението, което отново го завладяваше, плуваха леки образи като в някакъв нереален филм — олеандрите, които ограждаха пътя към туристическото селище, бялата колонада и каменната стълба, която водеше към пристана, където акостираха корабите, високият фар на носа, а от другата страна — брегът със скалите, които разсичаха водата като нож.

Бе му се сторило, че мястото е подходящо, за да се гмурне без тълпата водолази, която се суетеше и следваше указанията на инструктора. Водата се пенеше между скалите, но под повърхността бе тихо и спокойно като в аквариум. Бен се гмурна, като сдържаше дъха си, доколкото можеше да издържи. Но когато излезе на повърхността, за да си поеме дъх, стори му се, че внезапно силен шум избухна в ушите му. Идваше от брега, може би бе изстрел.

Инстинктивно се прикри във водата. Показваше се само колкото да може да вижда. Шумът се повтори един, два, три пъти. Двама души, които се спуснаха по стръмния склон, стреляха срещу някого на скалите… А може би не бе вярно? Може би бе слухова измама. Не се чуваха викове. Бе тихо като след силен гръм — една кънтяща тишина. Бен видя двамата да се обръщат за миг и да се оглеждат, преди отново да се изкачат нагоре. Неволното движение на този, който стоеше по-близо, разкри под якето му фланелка с цветовете на селището.

После в унеса на дрямката кълбото от образи отново започна да се разплита толкова бързо, че не можеше да спре върху последния: две тела, проснати по гръб. Ръцете и краката им бяха разперени, а по белите им фланелки имаше червени дупки.

Бен, който се бе потопил на няколко метра от тях, бе обзет от паника. Двамата убийци, които изкачваха склона, вече го бяха видели. Той мигновено се гмурна, търсейки защита в тъмната вода, и се задържа на дъното колкото можеше, докато не изплува в една кухина, защитена от скалите.

Всичко това бе странно и вече принадлежеше само на живота на Бен. А очите, които се отваряха след съня и оглеждаха стаята и загриженото лице на един от хората от охраната, бяха очите на Арчи. Арчи виждаше светлината в първата сутрин от живота си. Бе нещо изумително.

Но не беше сутрин, нито дори ден, може би бе светлина от сиянието в рая. От време на време се чуваха шумове и думи, които нарушаваха следоперативната му летаргия. Някой се приближи до леглото, премести го в друго легло на колела и го понесе през дългия коридор до отворената врата на една линейка с включена сирена, а тръбичките на окачената система се развяваха като знаме.

„Къде ме водят?“ — питаше се Бен, вече Арчи.

 

 

Предната вечер Клаудия пристигна във вила „Палма“, без да предупреди, и веднага съжали за това. Щом я видя Саша, в очите й — сиви и студени като камъни, блеснаха светлини, които издаваха, че се е случила някаква беда.

— Виж се на какво приличаш!

Чак тогава Клаудия си даде сметка за смачканите си дрехи, за обувките за тенис, за разрошената си коса и мръсните си ръце.

— Върви да вземеш един душ и се преоблечи. Обзалагам се, че от вчера нищо не си хапвала.

При подобно посрещане не бе възможно да се самосъжалява.

— Дойдох, защото трябва да говоря с доктор Вайнес — въздъхна тя.

— Не е тук. Тази вечер няма да се връща.

След вечеря Клаудия показа на Саша броевете на „Воаси“ и „Франс Соар“. Мадам мълчаливо прочете клюките за брака на внука си и изводите за тяхното сдобряване. От време на време лека гримаса издаваше недоволството й.

— В цялата тази история има само десет процента истина и това е, което чух и от самия Върнън — Дениз е в „Бел Еър“. Била е приета от Инге.

— Той никога не ми е казвал, че е женен.

— Това много ли те учудва?

— Да… и не. Всъщност Върнън никога не е говорил много за себе си.

— Дори и когато дойде при теб в Тоскана?

— Смятате ли, че в противен случай щях да бъда тук? — предизвика я Клаудия.

Седяха в големия хол пред отворения прозорец. Зад тях светеха лампите. Клаудия се взираше в мрака навън.

— Само веднъж съм виждала лице тъжно, колкото твоето. Моето собствено, когато Базил си тръгна.

— Преди малко не пожелахте да потърсите Върнън в „Бел Еър“. — Клаудия сякаш не бе чула думите й. — Защо?

— Когато е в операционната, с него не може да се разговаря.

— По това време?

— Защо не, ако има спешен случай?

— Предполагам, че е Дениз Корто.

— Не знам, никога не питам. — За Саша беше по-лесно да не изрича успокоителни думи. Все пак пациентът, чието лице преправяха, бе още момче. Тя пазеше мълчание, не бе благоразумно да поощрява чувствата на едно разочаровано и изтерзано момиче.

— Не искате ли да ми разкажете за Дениз? — попита Клаудия. — За съпругата на Върнън? Във вила „Палма“ ли живееха?

— Не, предпочитам да не говоря, защото никога не съм я обичала. Ще бъда пристрастна. Мога да ти кажа само, че преди четири години се разведоха.

— Наистина ли? Всъщност това не ме интересува.

— Значи се чувстваш измамена, защото Върнън не ти е разказал за нея — заключи Саша.

— Да… — прошепна Клаудия обидено. — Сигурно е така, макар че изглежда глупаво и несправедливо. Той ще каже, че това е неговият живот. Аз не означавам нищо за него. Но е точно така — чувствам се измамена.

— Означаваш! — меко възрази възрастната жена, — знам го. Бедата е, че когато човек е влюбен, се стреми към абсолютното. Мисли си, че го познава и знае всичко за него. Върнън обаче се е скрил.

— Може би още много държи на Дениз — осмели се да отбележи Клаудия, все още разтърсена от недвусмислената откровеност на разговора.

— Не знам. Внукът ми не се самосъжалява дори и да страда. Но когато човек е отвъд някое чувство, много трудно се ориентира в лабиринтите. Сега, когато се връщам назад, смятам, че Дениз беше почти задължителна крачка за него.

— Задължителна? Защо?

Саша въздъхна. Клаудия бе нетърпелива.

— Дениз беше много красива и това го заслепяваше. Струваше му се, че притежава не просто една жена, а идеята за красотата, която за него винаги е била много ценна. Караше го да се чувства привилегирован. Знаеш ли, Върнън никога не си е играл с жените, както умело прави брат му.

— Всъщност се е оженил за нея.

— И беше щастлив, макар да не беше спокоен. Не разбирах този брак. Един ден, когато разправиите им бяха зачестили, аз го попитах как може да обича тази егоцентрична, повърхностна и дори жестока жена. Той ми отговори… невероятно е, че още си го спомням: „Дениз е повърхностна, но умее да играе по един неподражаем начин. Тя е в състояние да ме накара да се смея дори ако преди това ме е наранила“.

— Бил е влюбен — промърмори Клаудия.

— Не е само това, Клаудия. Мисля, че за него Дениз бе откритието на радостта. Знаеш ли, преди нея Върнън бе обичал само веднъж. Това бе любов, изпълнена с болка и смърт — към майка му. Всеки ден я виждаше как гасне. А Дениз беше компенсацията за тази тъга. За Върнън тя бе любовта, която му носеше радост.

— Разбирам.

— Само ако можеше да разбереш, но без да страдаш — въздъхна Саша. — Навярно на твоите години е невъзможно.

Клаудия стана и излезе навън.

— Елате — покани тя възрастната дама. — Тук е по-приятно.

Приближиха се до перилата и впериха очи в далечния осветен бряг. Въздъхнаха в тишината, която властваше над градината.

— Преди малко не искахте да говорите за Дениз. После ми казахте неща, които никога няма да забравя. Причинявам ви болка, затова ли сте обидена и дори ревнива?

— Ти да ми причиняваш болка? Шегуваш ли се? Надявам се, че ти ще изиграеш добре картите си, Клаудия, защото си силна. От вас двамата той е по-уязвимият и малко го съжалявам.

Беше сутрин. Колко часа я деляха от времето, когато ще трябва да изиграе картите си? Не беше ли по-сигурно да зареже всичко и да си тръгне, както бе правила неведнъж? Голямо изкушение. „Никога няма да си го простя.“

След закуската Саша, ведра като лятната сутрин, предложи:

— Имаме малко време за работа. Предполагам, че е настъпил моментът да измъкна последния скелет от гардероба, макар да ми се струва почти нереално да се говори за хора, починали при загадъчни обстоятелства в ден като днешния.

— Починали при загадъчни обстоятелства?

— Тъмно петно в биографията ми.

Вместо да се настанят както обикновено в библиотеката, излязоха навън под навеса. Слънцето бе високо в небето и лъчите му се промъкваха в безкрайната игра на светлината и сянката.

— Всяка сутрин благодаря на Бога, че съм жива и имам около себе си това, което виждам — възкликна Саша разпалено, сякаш изричаше молитва. — Радостна съм и защото смятам, че това ще бъде предпоследната глава на нашата книга. За последната трябва да почакаш. Ще я напишеш, докато правиш един директен репортаж.

— Репортаж ли? Къде?

— Ще разбереш. Сега да започваме. — Тя включи касетофона. — Спомняш ли си за сенатора Маслау? Онзи, за когото по едно време дори мислех да се омъжвам?

— Хенри Маслау — потвърди Клаудия. — Привлекателен, динамичен, амбициозен. Не е ли този, когото съсипахте, когато му казахте, че нямате нужда от принц за съпруг?

— Точно така, но с това не се свърши. Появи се след време, за да ми поиска да дам своя принос за предизборната му кампания. Какъв неприятен разговор. Бях принудена да му откажа. Разбрах, че Маслау не е просто политик, а бандит. Той надушваше парите като хрътка и не пускаше жертвата си. Веднага му отговорих, че предварително съм дала своя принос, като купих и платих прескъпо за онази къща на река Сан Лоренцо, същата, която той нарече „Le plaisir“^[1] и която използваше за любовните си забежки. — Саша млъкна. — Клаудия! Клаудия, ти не ме слушаш.

— Да?

— Ти не си тук.

— Извинете ме. — Клаудия изключи касетофона и се изправи. — Не мога да следя мисълта ви. Отивам в „Бел Еър“.

— Не сега — властно я възпря Саша.

— Защо? Искам да видя Дениз.

— Неустоимо е изкушението да видиш своята съперничка — призна Саша, като я гледаше. — Но ти, Клаудия, трябва да го преодолееш. Това е грешен ход — тя е обезобразена и съсипана, а Върнън застава винаги на страната на по-слабия.

— Не трябваше да идвам. Той ме предупреди. Казахте ли му, че съм тук?

— Още не.

— Тогава е по-добре да си тръгвам.

— Ти си много чувствителна, Клаудия — предизвика я възрастната жена. — Не си в състояние да се бориш. За това се иска кураж, ум и търпение.

Двете отново се изгледаха, като се преценяваха една друга. Накрая Клаудия седна на стола си и промърмори:

— Да продължим с работата.

— Докъде стигнахме? — Гласът на възрастната дама едва-едва издаваше обзелото я лошо настроение.

— До къщата, която се казва „Le plaisir“.

— По онова време там живееше един човек, който тайно трябваше да избяга в Канада.

— Ваш приятел?

— Не. Дори не го познавах. Правех услуга на човек, комуто не можех да откажа. Къщата бе идеална за тази операция, защото границата с Канада минава по средата на реката и не е невъзможно да се стигне с лодка до другия бряг.

— Значи е трябвало да избяга някой, търсен от полицията.

— Точно така. От друга страна, не беше убиец, трябваше да изчезне заради неплатени данъци, измами и други подобни. Така и не разбрах как Маслау е открил, че в бившата му вила се крие преследван от полицията. Факт е, че ме изнуди. Поиска ми един милион долара и ми постави условие — или доброволен принос за кампанията му, или ще направи донос, че съм съучастничка на престъпния свят. Заплаши ме, че ще го огласи в печата.

Саша замлъкна, искаше да преоткрие в себе си черните чувства на оня миг.

— Никога не можах да си простя, че съм изпитвала нещо към подобен тип. Естествено, отрекох всичко. Отричах и дори бях готова да му хвърля презрително ключовете от къщата, където само три месеца по-рано бяхме прекарали един любовен уикенд.

„Върви и провери сам! — предизвиках го аз. — Продали са невярна информация. Върви! Върви!“

— Отношенията ви са били много особени — изви вежди Клаудия.

— Както вече споменах, става дума за страст между двама души, които физически се привличат, но не се харесват. Това е неповторимо по рода си преживяване. Представи си, че си разделена на две, едната ти половина е разумна и винаги нащрек, а другата е като птица, очарована от змия.

— Ужасно. Как завърши всичко това?

— Не смятам, че Маслау изобщо е стигнал до „Le plaisir“. Изчезна. Започнаха да го търсят и след една седмица бе идентифициран в трупа на човек, който се удавил в един завой на река Сан Лоренцо, но в Канада. По него нямаше наранявания, нищо. Затова приеха, че става дума за самоубийство. Но бе невероятно, че е изминал толкова километри от Ню Йорк, за да се удави в Сан Лоренцо.

— Не откриха ли кой го е убил?

— Нямаше никакви следи. Освен това той самият имаше мотиви да живее в сянка. Разпитваха ме, защото в бележника му бе отбелязана среща с мен малко преди да изчезне. Откровено заявих, че ми е поискал да го финансирам за предизборната му кампания и че съм му отказала.

— Така ли завърши?

— Честно казано, не знам какво му се е случило. Не съм мърдала от Ню Йорк нито преди да изчезне, нито след това. Но не свърши така. Появиха се на бял свят политически мотиви, тайни услуги и така нататък. За щастие Маслау имаше много неприятели.

— Може би са гледали надалеч, без да виждат какво има наблизо — отбеляза Клаудия.

— Освен това разследването бе проведено безшумно — продължи Саша и не обърна внимание на коментара й. — И мога да те уверя, че призракът на Маслау, който бе престъпник, никога не е смущавал съня ми.

„Това е още едно от непредсказуемите лица на Саша Колмар — мислеше Клаудия и се питаше: — Откъде се взе тази закъсняла откровеност? Иска да блесне или може би е завладяна от някакъв неустоим импулс да се изповядва? Това, което току-що чух, може да бъде историята на едно престъпление, в което е била съучастничка или подбудител?“

— Защо искате да включите и този епизод в биографията си?

— Защото не е епизод. Това е част от сянката ми.

Не добави друго. Но имаше много, много повече. Тази сянка падаше върху ужасните часове след последната среща с Маслау, когато за пръв път се почувства загубена, завързана с въжетата на този безскрупулен мъж, който не бе успял да я накара да се подчини с любов, а я бе уплашил до смърт с изнудването си. Ако бе разбрал кой се крие в „Le plaisir“, Маслау щеше да се сдобие с доказателства за връзките й с организираната престъпност. Нейният образ, властта й, фирмата й, богатството й — всичко бе изложено на опасност.

„Ужасно е — припомни си Саша и потръпна — да вдигнеш телефона и да осъдиш мъж, който е бил в леглото ти, когото си усещала и си желала, с когото си споделяла часовете на униние и невероятна страст…“ И все пак тя го бе направила. След онзи разговор бе излязла, бе отишла до една телефонна кабина, за да не се обажда от дома си. Бе прошепнала само няколко думи на Джеф Дейвисън: „Отива в «Le plaisir»…“

„Кога?“

„Веднага. Така предполагам. Казах му, че там няма никого, но не ми повярва. Тогава му дадох ключовете, за да може да влезе.“

„Добре. Разбрах. Лека нощ.“

 

 

„От снощи не е мърдал. Все стои тук. Обзалагам се, че ако не ме види да излизам и сега няма да си тръгне.“

Инге подозираше, че Върнън я следи, но не можеше да отлага повече. Отново спокойно обмисли плана си, след това излезе както обикновено. Качи се в колата, заобиколи оградата и се скри в една странична улица. Изчака, докато не се увери, че чува шума от колата му, която се изкачваше към вила „Палма“. След това отново се върна в кабинета си.

До шест часа вечерта оставаха няколко минути. През стъклените врати на „Бел Еър“ започнаха да излизат чиновниците, секретарките, козметиците, инструкторите от гимнастическия салон и медицинските сестри, които бяха завършили смяната си.

— Мадам? — Секретарката на Инге удивена се спря пред нея. — Може би още имате нужда от мен?

— Не, просто си забравих списанията.

Инге предвидливо се обади на мъжа си и го уведоми, че ще закъснее, за да остане известно време с Дениз. Отиде за малко при нея и след това влезе в кабинета си. Между края на работното време и вечерята имаше около тридесет минути. Цареше тишина. От кухнята безшумно излизаха количките, върху които се затопляха напитките и с които щяха да отнесат подносите с вечерята на пациентите — чинии от бял порцелан и сребърни прибори като в хотел с пет звезди. Стилът на „Бел Еър“ бе забележителен.

„Онези двамата селяндури, които охраняват момчето, със сигурност ще отмъкнат някой пепелник или няколко от приборите.“

Момчето (а дали беше момче?) бе оперирано предната вечер. Но кога се е налагало да се извърши по спешност реконструктивна операция? Под някакъв претекст Бергер бе отстранен. По-младият лекар, който даваше нощни дежурства, бе в отпуск. Асистентката на доктор Вайнес си бе тръгнала в зори, а анестезиоложката беше външен човек и не се знаеше коя е. Накратко, Върнън бе наблюдавал дори и следоперативната фаза.

За да убие времето, Инге взе от един шкаф, който бе винаги заключен, няколко списания, които прелистваше само когато бе съвсем сама. Бяха специални издания и не се намираха лесно, но тя знаеше къде да си ги поръчва. Никой не подозираше, че тази четиридесетгодишна красавица, ухажвана от обожатели, но забележително вярна на съпруга си, се забавляваше със сексуални сцени. Това бе нейната градина на удоволствията — списания и филмчета, които понякога гледаше заедно със съпруга си. Но Ленард бързо се отегчаваше и претендираше за друго.

Изчака почти час, прелиствайки страниците с потентни мъже и жени, облечени в черна кожа и ботуши. От време на време проверяваше кога ще угаснат светлините в лабораторията зад клиниката. От паркинга се чуваше шумът на последните коли, които потегляха. Точно в седем започваше първата обиколка на пазачите. Бяха дискретни, безшумни, но педантични. По-разумно бе да намерят кабинета на доктор Вайнес затворен. Между две обиколки обаче тя разполагаше с достатъчно време.

Както и друг път, когато оставаше да работи, един от охраната дискретно отвори вратата на кабинета й. Видя я приведена над някакви картони и си тръгна, без да я обезпокои.

Инге се протегна в креслото, преди да се изправи, и потърси в чантата си ключодържателя с всички важни ключове от „Бел Еър“.

Излезе и махна за поздрав на портиера, който в този момент поемаше дежурството. Тръгна към паркинга, но веднага влезе от една странична врата на сградата. Входът не се използваше и водеше към старото служебно стълбище и някои врати, от които можеше да се стигне до кабинетите. Отключи втората врата и се вмъкна в коридора, който свързваше стълбите с кабинета на доктор Вайнес. Влезе, без да включва осветлението. Запали само лампата на писалището.

Прегледа набързо чекмеджетата, чието съдържание знаеше наизуст, а след това — папките с оригиналите на всички болнични картони. По-старите картони и рентгенови снимки бяха в архива на секретарката му, чийто кабинет бе в съседство. Бе невероятно и този картон да е там. Всичко бе чисто, сякаш този пациент не съществува, като че ли не беше в стая номер шест, бинтован като мумия и с гипсиран крак, пострадал при пътно произшествие.

„Касата или компютъра. В най-лошия случай е взел картона със себе си.“

Отхвърли идеята за компютъра, защото данните се въвеждаха от секретарката, а Върнън със сигурност искаше да запази в тайна тези, които се отнасяха до въпросния пациент. Да се отвори касата не би трябвало да е трудно, защото тя бе същата като нейната — отваряше се с комбинация от числа. Върху бутоните числата бяха десет, но комбинациите бяха безбройни и само интуицията на някой магьосник можеше да отгатне седемте числа, които Върнън бе избрал между хилядите възможни. Инге дълго мисли и вече бе на път да се откаже, когато си спомни, че наскоро бе открила книга от известен детектив, който описваше много начини за проследяване на хора и издирване на документи. Бе посочено дори кои бяха най-често избираните думи и числа за парола, за достъп до паметта на някой компютър или за отваряне на каса — значими имена и дати на потребителя.

Бяха доста глупави — рожден ден, смърт, дипломиране, женитба, развод, рождени дни на децата. В случая за Върнън Инге знаеше само три. Веднага опита, но напразно. А имената? Не й се вярваше да е използвал името на бившата си съпруга. Разводът? Кога се бяха развели Върнън и Дениз? Не знаеше. Смърт? Не, датите на нечия смърт не бяха сред най-значимите в статистиката. И освен това — чия смърт?

В този миг си спомни лицето на Върнън на погребението на майка му — 16 септември 1976 година. Много добре помнеше този ден. Може би, може би това бяха числата. „Не се разсейвай — опитай!“ Пръстите й трепереха: едно, шест, девет, едно, девет, седем, шест. Абракадабра! Касата се отвори. Бе като нейната, но вътре не се съхраняваха бижута. Вътре имаше един картон. Ето го.

Винаги са нужни няколко секунди, за да се насладиш на резултата. Инге отнесе картона под лампата и веднага откри пластмасов калъф с една снимка. Три момчета с къси коси, всички бяха грозни. По средата бе онова момче с крив и изгърбен нос. „Може би е той. Кой знае?“

Зае се да прелиства картона. Пациентът бе регистриран като Арчи Дейвисън. Не се ли казваше така онзи стар адвокат — мафиот — бащата на адвоката на Саша, когото Ленард ненавиждаше? „Каква липса на въображение… името е фалшиво, обзалагам се. Но тук е забъркана и старата.“ Не обърна внимание на резултатите от изследванията, а потърси описанието на хирурга. Нямаше и следа. В края на картона откри рентгенова снимка на черепа в две положения. Огледа я внимателно. Костите изглеждаха здрави. Към снимката бяха прикрепени два листа и като ги отвори, Инге доволно се усмихна. Бяха две рисунки на лицето на пациента — в профил и анфас. Върху тях бяха отбелязани възможните корекции на носа и брадичката, размерите, протезите. Хирургът бе точен в преценката си и безупречен в рисунката.

„Пластична операция, пластична операция на лице, което не е увредено… каква ти катастрофа! Това е операция, направена, за да се промени лицето до неузнаваемост. Кой може да е? От снимката се виждаше, че е много млад. И тримата бяха млади, но сигурно бе онзи по средата с гърбавия нос… някой, който има нещо общо със семейство Дейвисън — внук, син или роднина… Но защо… Не! Не може да бъде толкова просто и елементарно! Ами ако беше някой от семейство Лучера?“

Инге внимателно направи фотокопие на всеки лист, както и на снимката на трите момчета. После ги върна в картона, сложи го в касата и я заключи. По-добре бе Върнън да не разбере, за да не се разтревожи. Сами по себе си оригиналите не бяха важни, стойност имаха фактите.

За момент седна и се отпусна. Погледна часовника и включи осветлението. Отвори капаците на прозорците така, както бяха преди, и се огледа. След няколко минути пазачите трябваше да направят втората си обиколка. Отвори стъклената врата в коридора, която водеше към стълбите, и я затвори. В този миг някой я сграбчи и й запуши устата, за да не вика. Нима не беше заключила вратата на Върнън? Краката й се подкосиха от ужас.

 

 

— Колко е часът? — Върнън бе сънен, косите му бяха разрошени. Затрудняваше се да завърже колана на халата си.

— Осем и половина. Спа само няколко часа, но Саша е сигурна, че си гладен. Помоли ме аз да ти донеса вечерята. — Остави таблата на една ниска масичка.

Върнън я погледна и се засмя:

— Отварям очи и кого виждам? Добре, не искаш ли да похапнеш с мен?

— Вечерях, докато ти спеше. Сега мога да си вървя.

— Седни, за да ми правиш компания. — Започна да рови из храната. — Саша не може да се примири, че ненавиждам месото, особено когато съм уморен.

— А ти уморен ли си?

— Нощта беше дълга, както и денят.

— Бившата си съпруга ли оперира?

— Ужасен въпрос — веднага отвърна той. — Не знам какво са ти казали за Дениз, но тя би трябвало да е напуснала клиниката сутринта.

— Видях една нейна снимка — каза Клаудия след миг колебание. — Потръпнах. Половината й лице е още красиво, а другата половина…

— Къде я видя? — разтревожено попита Върнън.

— Инге е дала на Силвия две снимки на Дениз, за да ги публикува.

— А Дениз й вярва!

Замълчаха. Върнън нямаше апетит. Наля си и чаша бяло вино и бавно я изпи.

— Заради нея ли не желаеше да дойда тук?

— Не. Възникнаха други проблеми. Не желая да говоря, а това не те засяга.

— Всъщност не е там работата. Искам да ти задам само един въпрос. Защо не ми каза за нея?

— Трябваше ли? — смая се той.

Клаудия едва се усмихна, бе толкова тъжна.

— Един мъж, който ми написа онова писмо, но не казва нищо за себе си, прилича на непознат, който би могъл да има две, три, хиляда различни живота.

— Това не е ли проява на ревност към миналото?

— Мислиш ли? Може би мъжете познават само този вид реакция. Не, доктор Вайнес, не мисля, че си моя собственост, откакто си започнал да носиш дълги панталони, нито сега, нито в бъдеще.

— И не можа ли да почакаш малко, докато ме опознаеш?

— Добре. — Клаудия се ядоса. — Аз съм импулсивна и твърде нетърпелива, както казва баба ти. Но съм откровена и пряма. Досега не съм се влюбвала. Дори не съм правила любов с мъж и това не ме безпокои. Такава съм и искам да разбера що за човек е мъжът, който казва, че…

— Че те обича. Да, дори ти го написах, но винаги съществува разлика в думите, които тълкуваме.

— Добре, добре. Но ти не отговори на въпроса ми. Защо не ми каза за Дениз, а ми разказваше за въображаемата си годеница?

— Клаудия… — Той се облегна назад и затвори очи. — Един мъж не иска веднага да покаже своите поражения. Поне аз не искам. Освен това има моменти, когато миналото изчезва и се скрива далече, където му е мястото. А миговете, когато се завръща, са прекрасни. Разбираш ли ме? — Върнън си даде сметка, че тя го слуша, но все още се отбранява. — Преди няколко години, веднага след като се разведох, често си казвах: „Оставям всичко, семейството, професията, къщата… ще отида някъде другаде, където ще мога да започна отначало и ще възстановя равновесието си“. Но моментът не бе подходящ за възраждане, защото още носех в себе си миналото и болката. Но когато дойдох при теб в Тоскана, се почувствах като момче. Знаеш ли, много е трудно да възстановиш целостта си, която те кара да се чувстваш като нов и те убеждава, че утре всичко е възможно. Случва се рядко, но стане ли, повече не искаш да погледнеш в миналото. Нямаш желание дори да говориш за него. То е като прокоба. Ясно ли ти е? Навярно не можеш да разбереш, че проклятието на черните дни може да се прогони само с мълчание.

— Баба ти твърди точно обратното за брака ти — възрази намръщено Клаудия. — Каза, че Дениз те е направила щастлив, защото била красива и притежавала едно изключително качество — приемала леко живота и хората.

— Винаги умееше да манипулира хората. Да, умееше да се смее и да ме накара и аз да се смея. Винаги съм имал нужда от радост.

— А аз никога не съм те разсмивала. — Гърлото й се сви.

— Да, ти си различна. Но в себе си ти носиш радост, макар че ти е нужна силна увереност, за да я покажеш. Достатъчно е да се погледнете двете със Силвия.

— Да. Защото се смеем като луди?

— Това е радост в най-чистия й вид, няма защо да се срамуваш от проявите й.

— И как стана така, че всички прекрасни неща между вас… любовта, която ви е носела радост, лекият подход и така нататък отидоха по дяволите?

— Знаеш ли, за пръв път ми се струва, че си малко злобна. — Върнън я погледна учуден и развеселен. — В такъв случай ще ти отговоря със скалата на стойностите. На върха беше тя — Дениз. Бе дори над моята хирургия. А тя държеше най-много на образа си, на кариерата си, на обожателите си. След това бях аз. На последно място.

— А парите? Къде оставяш „Ес Кей“? Зад гърба си ли?

— Сега си още по-злобна, но аз ти прощавам. И ти казвам: не! Дениз е доста досадна, макар че след развода имаше възможност да живее нашироко.

— А сега разбра ли какво иска в действителност? Теб или само да спасиш лицето й?

— Не мога да й дам онова, което иска, нито себе си, нито лицето й отпреди десет години.

— Вярно ли е, че нищо не може да се направи? Че не може да се оперира?

— Не. Възможно е. Предполагам, че с това ще се заеме Бергер. Аз не желая Дениз да се намесва в живота ми, както в личния, така и в професионалния. — Върнън не заяви това грубо, нито с лошо чувство. Усещаше се само умората на човек, който трябва да среже последните нишки на една болезнена връзка, която вярваше, че е приключила.

След малко забеляза блясък в очите на Клаудия. Устните й още бяха свити, но погледът й се проясняваше.

— Ела тук — помоли я Върнън. — Седни до мен.

Тя се приближи, но остана права. Той унило опря глава в корема й и усети топлината на тялото й.

— Повярвай ми, Клаудия, обичам те. Когато бях в дома на баща ти, те чух да му казваш, че се държа старомодно. Какво означава това за теб? Че съм стар? Може би е така, а може би и не е. И затова не споменах за първия си брак. В крайна сметка един разведен мъж е като вдовец. Много неща научих, но скъпо заплатих за това. Знам, че искам жена като теб! Жена, която да живее с мен и да ми роди деца. Давам си сметка, че нямам лек характер.

— Поне вече не си увит в пашкул като някоя буба — пошегува се тя. — Виждал ли си някога копринени буби?

— Не, защо?

— Ако не успеят да пробият пашкула и да излязат навън, се озовават във врялата вода и умират сварени.

— С най-добри намерения. И какво трябва да направя, за да изляза от пашкула?

— Може би онова, което трябваше да направиш онази вечер на скалите.

Тогава Върнън я настани на коленете си и взе лицето й в ръце. Погледна я отблизо, преди да притисне устните си към нейните, и дълго не ги отдели, като се наслаждаваше на топлината и вкуса им. Усещането го разтапяше. Един диалог между устните им, преди да се разтворят. Едно желано изчакване, което призоваваше тялото. Клаудия усети как ръцете му се спускат по гърба й и по бедрата й и потръпна, сякаш от страх. Върнън усети това, но не се отдръпна. Прегръщаше я, усещаше свежия й дъх и учестеното дишане в този невероятно деликатен момент.

— Наистина ли никога не си се любила? — прошепна той. — Желая те. Искаш ли да се любиш сега с мен?

— Ами ако още съм ядосана? — Тя потърка буза във врата му.

— Може да се получи по-добре…

— Преди това ме целуни отново.

— Да, сигурно тялото ти го иска.

Бе прекалено светло, таблата заемаше много място върху масата, а креслото бе неудобно. Джинсите на Клаудия пък бяха доста тесни.

— Ако искаш, оттатък има едно вълшебно легло — предложи Върнън и я изправи. Блъсна телефонната слушалка и я остави да виси от масичката. Клаудия се изплъзна от прегръдките му и вече сваляше фланелката си. Какви прекрасни, зашеметяващи гърди! Сърцето му се сви. Беше като замаян. Клаудия бе млада. Приличаше на праскова, която искаш да захапеш. Денис изчезна в миналото, а заедно с нея си отидоха раните, неприятностите, самотата. Отново започваше сезонът на радостта. Докато се смееше, тя смъкна джинсите си. Обърна се.

— О! Никога не съм те виждала гол…

— Загаси светлината!

— Кой се страхува?

— Ела тук и мълчи… когато сериозно се прави любов, не се говори толкова…

 

 

— Не викай — произнесе гласът в ухото на Инге. — Ако те чуе портиерът, ще обяви тревога. А това не е в твой интерес.

Паниката се стовари върху нея като вълна ледена пот.

— Стюарт… какво ти става? Уплаши ме до смърт. — Инге се облегна на стената. До гърдите си притискаше папката с фотокопията.

Той внимателно я измъкна от ръцете й.

— Тъй като съм много любопитен, искам да разбера какво открадна с такова майсторство. Ела, ще се качим по служебното стълбище. Можем да отидем в кабинета ти.

— Откъде познаваш тези проходи? Винаги са заключени.

— Любопитните виждат всичко и помнят всичко. Хайде, извади шперцовете си.

Щом влязоха в кабинета й, Инге се съвзе от шока. Отиде до подвижния бар, наля две чаши уиски и подаде едната на Стюарт.

— Трябва да отбележа две грешки в поведението ти на детектив — каза той с вид на човек, който се забавлява. — Първо, прозорците служат не само за да гледаме през тях, но и за да ни видят. — Посочи големия прозорец в кабинета, който се виждаше от лабораторията. — Второ, никога не оставяй отворена врата след себе си.

— Страхът ми премина и сега не ми е неприятно, че си тук.

Стюарт забеляза, че ръцете й леко трепереха. Чудесно. Инге имаше нужда от известна доза страх.

— Предполагам, че ще разкажеш всичко на брат си — заяви тя. — Ще побеснее. Толкова е доверчив. Не допуска, че някой може да рови в касата му.

— Откъде знаеш комбинацията?

— Интуиция! — гордо заяви Инге. — Погледни това досие, а после ще видим дали ще стигнеш до същите изводи — помоли го тя.

Стюарт го прелисти, разгледа снимките и рисунките.

— Ако не бяха в това досие, не бих казал, че между двамата има някаква връзка. Лицето от рисунката може да е на всекиго.

— Моля те! С този гърбав нос и малка брадичка!

— А ако е така? Не разбирам защо някой нещастник, който смята, че лицето му е жалко, да не може да го направи по-хубаво.

— Като се преструва, че е претърпял катастрофа? Тук става дума за смяна на самоличността. И името е на новата личност. Разгледай го добре. Нищо ли не ти напомня този Дейвисън?

— В Съединените щати има хиляди с тази фамилия, а също и в Англия.

— И точно Арчи? Как мислиш, не се ли получава името на онзи стар негодник, бащата на адвоката на „Ес Кей“?

— Но… аз никога не съм го познавал. Когато съм се родил, вече е бил мъртъв.

— Аз пък знам кой беше. Би трябвало да проучиш по-внимателно историята на „Ес Кей“ и на онези, които са дали името й.

Стюарт изви вежди, въздъхна и впери очи в Инге.

— Ти вече си се заела с това. И какво възнамеряваш да правиш с тези фотокопия? Да изправиш Върнън до стената? Да получиш нещо?

— Нямам нищо против него — сви рамене тя. — Засега ще ги прибера в архива си заедно с информацията, която съм събрала за смъртта на Маслау и за дейността на този мафиот Базил Андрос — съветника на Лучера. Саша още е вързана с двойно въже за тях и се ядосвам, че ти, най-блестящият ум от третото поколение Вайнес, нищо не виждаш.

Инге се приближи и заговори съучастнически:

— Ти си умен и амбициозен. Като мен. Ние си приличаме и сме естествени съюзници. Изключи моя съпруг, който е пълна нула. Остави операционната зала на брат си. „Бел Еър“ вече е твоя. Кой остава? Ние. Ние двамата ще притежаваме „Ес Кей“! А това — потупа с длан папката с фотокопията — това е един от аргументите, които ще убедят баба ти да се откаже от властта. И то веднага.

— Междувременно аз ще задържа папката. Можеш да ми вярваш — съобрази Стюарт. — После ще ми покажеш другите документи от частния си архив. Това е най-малкото, което можеш да направиш за един съюзник. Имаш право. Време е да проуча подробно фирмата, която ще наследя един ден и чието управление скоро ще поема.

— Какво каза? Кога?

— Не го ли каза ти самата? Веднага.

Инге го гледаше озадачено. Шегуваше ли се както винаги?

А Стюарт се питаше: „Какво държи в ръцете си тази опасна жена?“. Невъзможно бе да го прочете по красивото й, но изтерзано от манията за превъзходство лице, нито по стройното й, но твърдо като броня тяло. Нито любовта, нито сексът, богатството или дъщеря й можеха да я успокоят. От колко време не правеше любов, освен когато се налага да размаха камшичето над главата на съпруга си?

Погледът му попадна върху двете списания, отделени в единия край на бюрото й. Това бе един неясен отговор на въпросите му. Гледай ти, каква безсрамна жена! Престори се, че не ги е видял, познаваше ги добре. Изплъзващият се миг. Какво ли бе да хванеш изплъзващия се миг, ако не един скок на въображението?

— От колко време не си правила любов, Инге? — попита я тихо.

Тя отвори уста, сякаш не й достигаше въздух.

— Имам предвид — да правиш любов заради удоволствието, дори с някой непознат, както мечтаят всички жени?

— Какво говориш…

— Или със заварения си син като Федра^[2]?

Тя отчаяно се мъчеше да си спомни коя беше тази Федра. А може би Стюарт намекваше за онзи епизод, пропаднал в нищото, за онова лято, изпълнено с невъздържаност, когато отегчена да стои до Ленард, който участваше в три досадни турнира, се беше върнала в Монте Карло. И кого бе заварила във вилата? Стюарт. Току-що се бе завърнал от колежа в Съединените щати, където живееше от три години. Той бе преобърнал къщата с главата надолу по обичайния за него начин.

Стюарт с русия си перчем и с касетофона, който оглушаваше с невъзможна музика дори и градината. Стюарт бе едва на двадесет години, толкова мил и безочлив, толкова сексапилен и съзнаващ това…

В началото си размениха само по няколко недвусмислени погледа. Последваха няколко случайни срещи в кухнята през нощта под предлог, че търсят някаква напитка, за да утолят силната си жажда, а след това и малко интимна фамилиарност, споделена една нощ в градината след едно напиване — меланхолично и много еротично… „Твърде млад е, много е рисковано“ — повтаряше си Инге. А колко й харесваше… Нямаха нужда от думи. И двамата бързаха да се освободят от натрупаната енергия, която излъчваха телата им. Тяхната страст беше чисто животинска. Но за Инге тя бе жизнена след дългите години секс с Ленард, чиито крака бяха студени и искаше да бъде обслужван в любовта.

— Нали знаеш коя е Федра? — попита Стюарт, взе едно от списанията и погледна няколко снимки. — Да кажем, че е била кралица, обзета от страстна любов към заварения си син, някой си Иполит — все още девствен и малко глупав според мен. А може пък да е бил и само прекалено млад.

— Ти не беше прекалено млад… — Инге го гледаше напрегнато, объркана от чувствата си. Онази нощ след напиването почти се сблъскаха в коридора. Тогава се втурнаха един към друг, потънаха един в друг, разсеяни или просто водени от крещящия си инстинкт. Каква нощ!

— Определено е порно — намигна й Стюарт. — Може да се направи много по-добре, с повече стил, повярвай ми.

„Нима не си спомня?“ Съмнението прободе като игла усърдно прикриваната й уязвимост. На сутринта след онази нощ Стюарт бе заминал на обиколка из крайбрежието. Върна се десет дни по-късно, загорял и щастлив. Ленард вече се бе прибрал. Стюарт никога не намекна за случилото се. Беше я забравил вече. Случилото се бе само една възможност за свободен секс, от която се бе възползвал.

— Какво има? — попита той, без да подозира, че не списанията, а спомените бяха накарали Инге да се смути и развълнува.

Тя мълчеше, не знаеше какво да мисли, нито как да се справи със ситуацията.

— Нищо — измънка тя с пресъхнала уста.

Внезапно се разнесе острият звук на прекъсваща сирена — един дълъг звук, пауза, един къс, още един дълъг, пауза и един къс…

— Това е алармата! — извика Стюарт и затича към вратата. — Алармата за пожар!

Във фоайето не помръдваше нищо, дори портиерът не беше там. След това сирената зави с барабанната честота на непосредствена опасност.

— Горе! Трябва да е горе! — извика Стюарт. — Извикай пожарникарите, не използвай асансьора.

Но Инге тичаше след него. На площадката две медицински сестри се сблъскаха с тях, като викаха:

— В коридора има дим…

— Откъде идва? Накарай пациентите да излязат, накарайте ги да слязат, отдалечете ги от дима…

— Изглежда идва от стаята в средата, онази с терасата — каза една от сестрите.

— Стаята на Дениз!

— Ти слез и кажи на портиера да извика пазачите от лабораторията с големите пожарогасители. Аз отивам да видя.

От долния етаж се появи портиерът с двама души, които носеха ръчни пожарогасители.

— Вървете след мен — нареди им Стюарт. — Внимавайте! Не отваряйте изведнъж вратата, защото ще стане течение и огънят ще се разгори…

Пушекът бе гъст и лют, имаше повече дим, отколкото пламъци. Когато отвориха вратата на стаята, не се виждаше нищо, но пламъците се извиха като змии по найлоновите пердета. Чу се чудовищен пукот и след няколко секунди прозорците се пръснаха от топлината и парчетата се посипаха навсякъде. Пламъците изскочиха навън и превърнаха във факла големия сламен чадър, увиха леките мебели на терасата и зализаха улука.

— Стойте назад, назад! — извика Стюарт.

Дениз бе паднала на сантиметри от вратата на банята и щом я помръднаха, видяха, че по мокета остават кървави следи.

— Ранена ли е? — попита Инге, която се бе върнала и държеше влажна кърпа пред лицето си.

— Вените й са прерязани… — Стюарт я вдигна за ръцете и я измъкна навън. — Извикай дежурния лекар!

— Няма никого. Бергер е в Женева, а брат ти даде свободен ден и на лекаря от нощната смяна.

— Не е възможно!

— Пуснете ме да видя. — От партера бе дотичал запъхтян един фелдшер. Приведе се над ранената. — Раните не изглеждат дълбоки… не е загубила много кръв.

В стаята се опитваха да потушат огъня с пожарогасители. Сред дима и пламъците пожарникарите се давеха и кашляха. Стюарт откри захвърлен насред стаята голям пепелник, навярно пожарът бе предизвикан от забравена запалена цигара.

— Сигурно докато е била в банята, е пламнал халатът й — каза Инге, която го бе последвала.

След това видяха върху шкафа да виси телефонната слушалка. Стюарт я вдигна и чу безразличния сигнал „заето“.

Медицинската сестра превързваше китките на Дениз.

— Тя не идва в съзнание. Трябва да уведомим доктор Вайнес.

— Аз отивам — заяви Инге.

— Не. Остани с нея.

Стюарт слезе по стълбите и бе спрян от двама ужасно разтревожени мъже. Говореха, по-скоро крещяха на почти неразбираем американски. Той веднага схвана каква е работата, решително им направи знак с ръце да се успокоят и ги увери:

— Така, всичко е под контрол. Пожарът е потушен, а доктор Вайнес след минута ще бъде тук.

 

 

Когато влезе в кабинета на Инге, веднага забеляза, че папката и списанията са изчезнали. Какъв характер! За да ги спаси, тя би се хвърлила в пламъците като саламандър. Но той вече знаеше. Набра номера на дома на Върнън — даваше заето. Нямаше по-дразнещ звук от този. Дали Дениз не бе звъняла на Върнън? В миг си представи трагикомичната сцена — тя, застанала с ножче за бръснене в едната си ръка и слушалката в другата. „Голям идиот съм, бедната жена… може и да умре.“

Опита мобилния телефон, но той бе изключен. Обади се във вила „Палма“. Една прислужничка сухо му отвърна: „Мадам не отговаря, вече си легна“.

— Върви да потърсиш доктор Вайнес.

— И той си почива.

— Извикай го! Чукай! Чукай, докато се събуди и му кажи, че има спешен случай, бързо!

След минута набра първия номер. Стори му се, че гласът на Върнън идва от друг свят: „Какво става?“.

— Става това, че в „Бел Еър“ има пожар, а Дениз си преряза вените!

 

 

— След това вече не го видях — завърши разказа си Клаудия, която следващия следобед се бе присъединила към Силвия в Монте Карло. — Представи си само — любиш се за пръв път в живота си, и докато се разтапяш и се наслаждаваш след това, пристига някой, блъска по вратата и крещи: „Опасност, опасност!“ Видях го как скача от леглото и след три минути чух колата му да потегля.

Бяха се излегнали на два шезлонга до басейна на „Ермитаж“ и си шепнеха. Там бе отседнала Силвия, бе гостенка на конгреса, който трябваше да документира със снимки.

— Ако се омъжиш за него, трябва да имаш предвид и ситуации като тази — замислено отбеляза тя.

— Ако се омъжа за него? — Клаудия изненадано се обърна. — Засега само се любихме. А бившата му съпруга си преряза вените и подпали клиниката му. На негово място щях да се страхувам само от думата женитба.

— Мислиш ли, че го е направила нарочно? Искам да кажа… опита за самоубийство, пожара…

— Не знам. Може би е била отчаяна. Искала е да го накара да й обърне внимание. А може да се е опитвала да поговори с него, докато сме се любили. Стюарт ми разказа какво се е случило. Кой знае. Не мога да проумея как този брак, за който е твърдял, че е бил като същински рай, се е провалил. На пръв поглед ми прилича на сапунена опера, но като се замисля, ми се струва интригуващ и ми се ще да напиша нещо.

— Ти нали пишеше? Това е твоят занаят. Напиши!

— Може би след „Прекрасната лейди“. Нямам търпение да завърша тази книга.

— Няма да му хареса на твоя лекар — изсмя се Силвия. — Ти ще си още влюбена, но…

— Харесва ми, Силвия — прекъсна я Клаудия. — Харесва ми и искам да правя всичко с него — да се храня, да спя с него, да правя любов, да говоря часове наред, да му разказвам за себе си, да го слушам, да пътуваме и да откриваме заедно света…

— Разбирам, че до Полинезия ще трябва да пътувам сама — отбеляза приятелката й.

— Не, защо? Можем да отидем през ноември. За теб удобно ли е? Тогава тук е есен, но там е пролет.

— Дотогава в живота ти ще се променят много неща — разсеяно изрече Силвия. А аз — иронично отбеляза тя, — ще остана единствената девственица.

— Точно ти! Кога се връщаш в Милано?

Тази вечер свършвам тук и трябва да занеса филмите в Милано. Иначе щях да отида за една седмица в Сен Тропе с Ремо, а после в Камарг. Знаеш ли, той е симпатичен. Не е красив, но не е лош.

— Ами върви. Аз ще занеса филмите в Милано.

— Кога?

— Утре. Точно така. Утре сутринта. Оставям му Дениз с прерязаните вени и цялото състрадание, което може да изпита.

— Защо искаш да си тръгнеш толкова скоро? — Силвия рязко се изправи, седна на шезлонга и се обърна към Клаудия. — Сърдита ли си? Или е обичайната история — срещаш мъж, който ти харесва, и побягваш?

— Не! — решително заяви Клаудия. — Искам този мъж, но не при условията на Дениз — в стрес, а бледото й измъчено лице да измества моето. Не. Тя опита всичко, дори да се самоубие.

— Добре обмислено.

— Възможно е, но никой не може да каже. Аз мога да направя само едно — да се оттегля и да го оставя да избира между чувството си за вина и мен.

— Ще се справиш ли? — Силвия я изгледа смаяно.

— Не искам да се страхувам, Силвия. По-точно — страхът съществува. Саша обаче ме научи на нещо. Каза ми: „Ти си много импулсивна, не си способна да се бориш. За това се иска кураж, ум и търпение“. Добре. Ще видим.

— Но ти си различна от нея, вие не си приличате със Саша Колмар!

— Всъщност по нещо си приличаме. Иначе нямаше да я чувствам толкова близка, докато пишех историята й, истинската история на живота й. Толкова е искрена, че чак е жестока. Нито майка ми, нито баща ми са се оставяли да ги опозная като нея.

— Обичаш ли я?

— Не знам. Не може да има равенство между теб и човек, който е твоят учител. Обичта се превръща в нещо като обожание. Но не защото е властна и възрастна. Дължи се на начина, по който възприема действителността и който ме поразява всеки път.

— А Саша настоява ли да си тръгнеш?

— Не. Тя ме уважава, оставя на мен да реша.