Габриела Магрини
Диамантената лейди (7)

Глава 7

„Ако си бях взела моя «Буз», моя портативен компютър с черен екран и думи, жълти като фарове за мъгла… така, като пиша на ръка, ми се струва, че пиша с гъше перо.“ Клаудия бе прослушвала многократно първите записи на Саша, за да проучи начина й на изразяване, да определи употребата на думите, проявите на несигурност, приятните и остроумни шеги, както и саркастичните, гневните. Нейната цел бе да се въплъти в героинята, като създаде разказ, възможно най-близък до оригиналния. Беше невероятно трудно да пише на език, който владее добре, но все пак не й е роден. Затова след като бе направила първата редакция на главата, тя се опитваше да се доближи до начина на изразяване на Саша.

Листовете бяха разпръснати по масата. Слънцето залязваше. Фриц непрестанно разтърсваше перата си и пърпореше, като звукът се придружаваше от подрънкването на верижката и някакво сподавено къркорене. Този папагал бе божество — пазител на библиотеката. Клаудия остави писалката и го попита:

— Какво ще правим? Да го извикам ли?

Птицата отговори с едно „грр“ и помаха с огненочервената си опашка. Клаудия събра листовете и ги сложи в една папка заедно с фотокопията. Бяха оставени в стаята й от една ръка, която вече не бе непозната, след като бе разбрала коя е доносницата. Но изпращачът бе непознат и след много размисли Клаудия реши да не споменава пред никого. Беше уверена, че мълчанието й ще постави в шах неприятеля. Защото правеше излишна неговата провокация; тя щеше да го принуди да потърси нова тайна врата.

Но дали изпращачът бе жена или мъж? Баща й би казал: „Не изключвай никой“. Затова Клаудия подреди всички в редица, като притвори очи: Инге, Ленард, Върнън, Стюарт и кой още — може би някой непознат?

В пет й сервираха чая. Малко след това Клаудия се обади на доктор Вайнес на личния му телефон:

— И така, готова съм с първа глава. Саша ми остави съобщение, което звучи като заповед — да те накарам да я прочетеш, преди да се върне.

— Заминала ли е? — Той бе изненадан. — Кога?

— Рано сутринта. В съобщението си казва, че ще се върне утре сутринта и иска първата глава да е готова.

— Ще изпълня заповедите. Но не тази вечер.

Клаудия нищо не каза. След малко той шеговито попита:

— Как се постъпва, когато човек иска да покани на вечеря момиче, което е докачливо, недоверчиво и…

— С отвратителен характер? — добави тя.

— Ти го каза. Има още един въпрос. Искаш ли да се повозиш на чудовището, което те изплаши?

— Това е покана за Силвия, не за мен.

— Дори и ако чудовището мърка като котка?

— Съгласна съм. Тогава — предложи тя, като загатна за известните романтични стихове — можем да се видим в „часа на нощните пеперуди“!

— Не е много късно, когато слънцето залязва, защото целта… е, не искам да уточнявам — добави той. — Ще я научиш.

— Тогава в седем? У вас?

— Предпочиташ да не излизаш през главния вход?

— Каква интуиция! — засмя се тя.

И така, той я видя как крадешком пресича градината между вила „Палма“ и неговата къща. Носеше бледорозова рокля с висока талия, а полите стигаха малко над коленете. На раменете си бе наметнала шал. На прага Клаудия усети погледа му и веднага спря.

— Тази рокля взех на заем — каза тя с известно смущение. — Намерих я в гардероба в стаята ми. Малко е смешна, сигурно е от времето, когато не са се носели миниполи.

Клаудия приличаше на цвете с високо стъбло. Беше съвсем различна от момичето, което се криеше в джинси и огромни ризи, имаше хубав бюст, а косите й бяха прави като копринен шал. Мъжът я съзерцаваше, без да може да прикрие нито изненадата си, нито удивлението си и още не знаеше, че в този миг той — Върнън Вайнес, европеизиран американец от поне петнадесет години, толкова известен специалист в пластичната хирургия, че нямаше от какво да се притеснява, по-богат, отколкото му бе нужно, и с не особено щастливо минало, се влюбва в това непредвидимо и мистериозно видение — Клаудия Фредиани, двадесет и четири годишна, за която освен това не знаеше абсолютно нищо.

— Роклята ти стои много добре — отбеляза той и я поведе по една стълбичка към долния етаж и гаражите.

Спуснаха се по хълма с откритата кола, която се движеше плавно и почти безшумно, сякаш двигателят задвижваше въздушни колела. Не излязоха на магистралата, а пътуваха почти по второстепенни пътища с малко движение, докато след две или три бързи задминавания не видяха отново вляво морето, а вдясно — стръмни скали, агави и жълтуги.

— Къде отиваме? — разсеяно попита Клаудия.

— На едно прекрасно място, с тераса над морето.

По пътя към Роче Росе имаше риф. До него бе разположен един ресторант. За да се стигне до него, трябваше да оставят колата и да се изкачат по стръмните стълби, които заобикаляха неравностите между жълтугите, мушкатата и ниските светлини, които обозначаваха стъпалата и завоите. Ресторантът бе построен върху скалите.

— Познаваш подходящите места за издигнати особи по този бряг — възкликна Клаудия, която непрестанно се удивляваше. Загледана в чайките, скалите и гората, въздъхна: — Толкова е хубаво тук, че изглежда нереално.

Докато пътуваха, почти не разговаряха. Той бе зает да шофира, отпуснат, сякаш тази кола, която подскачаше като подлудял кон, в действителност беше покорна и можеше да се управлява с една ръка. Клаудия мълчеше. От време на време се вглеждаше в мъжа до нея. Той беше с бяло ленено поло и изглеждаше още по-загорял. Забеляза, че косата му е леко прошарена, а около очите му има бръчици. По всяка вероятност доктор Вайнес бе по-възрастен, отколкото изглеждаше.

По време на една среща съществуват моменти, когато възможностите са обвити в облаци от тайнство, а ритуалите правят естествени разговорите и минутите мълчание. Като аперитив поръчаха бяло вино, а в това време рибата съскаше на скарата. Върнън бе избрал раци и риба.

— Печените риби са по-вкусни. Тук ги пекат на дърва с тим и майоран — изглеждаше много уверен в избора си. — А сега с аперитива да опитаме тези хапки хляб с кимион и семена от копър.

— Гладна съм — каза Клаудия. — Бях сама и не съм обядвала.

— А Силвия?

— Отиде до Монте Карло, за да види аквариума.

— Аха… в колко часа замина Саша?

Клаудия замълча за миг, запита се дали Флорет не е разговаряла с него от библиотеката. При това предположение лицето й помръкна. Защо изпитваше недоверие към този мъж, който толкова й харесваше?

— Какво има? — Върнън бе поразен от внезапната промяна в изражението й.

— Не видях баба ти, преди да замине, но… — Поколеба се.

Той отново я погледна.

— Случайно изненадах една от прислужничките, докато телефонираше от библиотеката и докладваше на някого. От думите й ставаше ясно, че някой се е обадил на баба ти рано сутринта и тя неочаквано е заминала. Но не знам с кого разговаряше прислужницата.

— Спомена ли накъде се е отправила?

— Не, предполагам, че Саша не е споменала пред никого.

— Винаги е много тайнствена. И коя е тази предателка?

— Казва се Флорет. Вероятно тя е уведомила някого, когато двете със Силвия тръгнахме за морето във Вилафранка и така са ни последвали по Корниш.

— Нямаш ли представа с кого е говорила Флорет? — замислено запита Върнън.

— Не. Но тя не разбра, че я подслушах. Малко предимство, нали?

— А това май те забавлява — подсмихна се той ободрен.

— Малко. Знаеш ли, всеки път, когато ме няма, някой влиза в стаята ми.

— Наистина ли? — разтревожи се той.

— Някой, който вечерта на рождения ден ми открадна всички касети със записи. Добре поне, че ги бях подменила. И освен това някой размества листовете ми върху писалището, като че ли аз няма да разбера…

— Какви листове?

— Записките, които си водя по записите. Само че са написани на италиански.

— А тези, които би трябвало да прочета аз?

— Тук са. — Клаудия потупа чантата си, която носеше през рамо. — Донесох ги, за да ти ги дам.

И в този миг пианистът засвири „Странници в нощта“.

— О! — Клаудия притвори очи. — Най, най-прекрасната мелодия…

— Тогава да потанцуваме.

Да танцуваш означава веднага да преминеш в друго измерение. Застанали прави, един до друг, без да се гледат, но съзнаващи близостта си, те се превърнаха в едно тяло, което се движеше, спираше се или се разкриваше, въпреки че разстоянието съвсем не бе преодоляно.

Той беше прегърнал Клаудия, без да я притиска.

Тя вдъхваше морския въздух и се движеше неуверено, сякаш имаше нужда да бъде убеждавана. Той пък си мислеше, че отдавна не е танцувал с толкова младо момиче. Винаги му бяха харесвали зрелите и опитни жени. Клаудия почти го плашеше, защото нямаше опит, тепърва трябваше да го събере, да го изживее. Беше като недокосвана. Розовата рокля, с която бе облечена, го изпълваше с умиление поради причини, които тя не знаеше.

Искаше му се да й прошепне: „Имаш прекрасни гърди“. Но макар че бе в прегръдките му, сведените й ориенталски клепачи прикриваха очите й и пораждаха усещане за отдалеченост и забрана. „Това — помисли си той — е очарованието на една непозната, която се е приютила там, където не може да бъде открита.“ Притисна я по-близо до себе си и докато звучеше музиката, общуваха мълчаливо, разменяйки дъха и топлината си. Когато зазвуча втората песен, поднесоха рибата.

— Опитвала ли си някога риба, току-що уловена на някоя лодка? Е, тук има същия вкус.

— Аз преди всичко съм земен тип, но я оценявам.

— Ходила ли си на островите Хиерес?

— Не. Каква е лодката ти?

— Не е голяма, но е лодка за регата.

— От онези, които сърфират по вълните? Само платната й трябва да са цял квадратен километър.

— Почти — засмя се Върнън. — Обичам бързи коли и лодки. Впрочем, искаш ли да чуеш какво разкрих за вашето преследване по Корниш?

— Знаеш ли кой е карал колата? — попита Клаудия.

— Не знам със сигурност. Направих заключението си по метода на изключването. Слушай: онзи ден от сервиза са се обадили в „Бел Еър“, че колата е готова. Разбрах го, защото телефонирах на механика и на собственика.

— А ти къде беше?

— Мисля, че вече ти казах. В Женева, където ходя всяка сряда. Когато се върнах, намерих колата в гаража на клиниката. Не бях изненадан, защото знам, че не я задържат в сервиза, когато е готова.

— В колко часа са я докарали?

— Около два следобед. Механикът предал ключовете на рецепцията и се качил на колата на собственика на сервиза, който го придружил, за да го върне в града.

— Значи е невъзможно той да ни е погодил тази шега.

— Изключено е. И така достигаме до единствената хипотеза. В „Бел Еър“ има само един човек, който умее да шофира по този начин… да кажем спортно.

— Стюарт?

— Не. Единственият, който би могъл да бъде, е Бергер — моят помощник. Но този ден не е бил в клиниката.

— Бергер… не си го спомням. Но не е ли длъжен да бъде в клиниката, когато отсъстваш?

— Винаги има още двама дежурни лекари.

— От колко време е в екипа ти? Що за човек е?

— Способен, амбициозен, по-способен от мнозина други — вдигна рамене Върнън. — В „Бел Еър“ работи почти от две години.

— Името му е немско.

— Ей! Здравата си се заела с разследването! Да, той е виенчанин.

— Като вашата Инге Бахофен.

— Не ми го представи тя, а Стюарт.

— И е толкова важна личност, за да бъде поканен на рождения ден на Саша Колмар?

— И аз бях учуден. Сигурно го е довел баща ми, на когото той е много симпатичен, защото играе голф.

Клаудия сведе очи и се съсредоточи като човек, който подрежда парченцата на някакъв пъзел.

— Доколкото разбирам, изправени сме пред една загадка — предположи Върнън.

— Опитай се да погледнеш на случилото се като на някой криминален случай и ще откриеш, че има много неизяснени обстоятелства и различни хипотези. Предполагам, че не си споделил с Бергер съмненията си.

— Разбира се, че не съм.

— Значи имаме двама заподозрени — твоят Бергер и прислужничката Флорет.

— Сега е твоят ред — засмя се той.

— Аз трябва да се връщам в Италия — сведе глава Клаудия.

— Кога?

— Скоро. Но още не съм казала на Саша.

— В Милано?

— Да, за да си взема компютъра. После ще отида при баща ми в Тоскана. При мен са всички записи на Саша, за да мога да работя. Липсват ми някои, защото все още не ми е разказала всичко.

За миг отново се изкуши да му разкаже за фотокопията, които бе намерила в стаята си.

— Предполагам, че ти стоя достатъчно дълго затворена с една възрастна жена, при това и с нелек характер.

— Това е работа, която самата аз се съгласих да приема — отвърна тя. — Трябва да си заслужа доларите.

— Значи това лято ще минеш без ваканция.

— Ще се наложи да работя и през есента. Предполагам, че Прекрасната лейди не може да си представи колко много работа има да се върши, след като е разказала всичко. Впрочем — тя дръпна ципа на чантата си и извади стегнато руло с листове, — ето първата глава, двадесетина машинописни страници. Можеш да нанасяш корекции.

След съобщението на Клаудия, че ще си замине, се възцари тягостно настроение.

— Може би е по-добре да заминеш — призна Върнън. — Ще работиш по-бързо и ще се чувстваш по-сигурна.

Тя гневно го стрелна. „Върви по дяволите, доктор Вайнес, дори не си в състояние да кажеш: «Жалко!».“ Размърда се на стола си и прибра листовете в чантата си.

— Как ще нанасяме корекциите в другите глави? По факса ли да ти ги изпращам?

— Не е нужно… — замислено отвърна Върнън. — Ще се видим, ще се чуем…

Продължиха да се хранят в мълчание, след това отново се заговориха, като избягваха темата за Саша, за книгата и опасните тайни на вила „Палма“. Говориха за работата на всеки един, за страстта на Силвия към пътешествията, за конгресите, на които канеха Върнън. Тя му разказа за Алма и втория й заможен съпруг, а той — за Стюарт и манекенките, които преследваше.

— Колкото повече приличат на валкири^[1], толкова повече му харесват — отбеляза той. — Трябва да призная, че Стю има голям успех сред жените.

Върнън не разкри нищо за миналото си, а когато Клаудия му напомни, че той е известен като плейбой и като хирург на красавиците, той рязко, но шеговито я прекъсна:

— Всички истории са измислени от Инге за журналистите.

Върнън повече предпочиташе да слуша, отколкото да разказва. Колкото повече Клаудия разказваше за себе си, толкова по-близка я чувстваше. Беше забавна, чувствителна, готова да приеме всяко предизвикателство. Неслучайно бе приела поканата на Саша и се бе втурнала в приключението, свързано с книгата, от която до момента не бе видяла пукната пара.

Отново се почувстваха добре заедно.

— Вижда се добре, искаш ли да слезем долу? — Върнън сочеше края на терасата, където имаше стълба, водеща към скалите. — Долу е прекрасно.

Клаудия тръгна напред, а Върнън я гледаше как слиза по стъпалата. Розовата рокля се бе издула около нея като платно, а косите й се развяваха. Той изпитваше непреодолимо желание да я прегърне. Не бе човек, който много се колебае, но с нея бе нерешителен. След това видя как тя се обръща, за да се увери, че я следва. Чувството, което изпита, бе така силно, че се почувства загубен. Не бе в състояние да го сподели с нея. Нещо повече — не искаше да й го каже, не и в този миг, защото чувството му беше прекалено силно.

Прекрачиха последните стъпала и слязоха върху издатината, която се виеше около скалата на носа. Не се виждаше добре, защото лампите на стълбата бяха вече зад гърбовете им. Скалата бе неравна и Върнън хвана Клаудия за лакътя. Синият отблясък на морето и редките светлини, които се виждаха от брега, се разтапяха върху морската повърхност. Въздухът бе хладен, а уханието на морските водорасли придаваше невероятен примитивизъм на тези скали, които се прикриваха от близкия, но невидим път. Като внимаваха къде стъпват, стигнаха до ръба на скалите. Тогава слабите светлини изчезнаха, изчезна всеки звук, всеки шум. Едно очарователно уединение!

Няколко минути стояха смълчани един до друг. След това Клаудия се запита защо всъщност са тук и какво не се осмеляват да направят. Вдигна очи от морето и погледна мъжа до себе си, който бе вперил взор в невидимия хоризонт.

— Островите, за които ти казах, не са много далеч оттук — поясни той.

Клаудия си помисли: „Място като това и без дори да се целунем… истинско прахосничество“. Дълбоко разочарование.

— Така ли? — Тя се обърна и внимателно се изкачи на верандата.

 

 

Двамата седяха един срещу друг на терасата и от време на време Базил протягаше ръка и покриваше ръката на Саша.

Нямаше дори слаб ветрец, който да разлюлее пламъка на свещите върху подредената маса.

— Колко близо е морето тук — отбеляза Саша. — Не е като във вила „Палма“, където се вижда само като цвят на хоризонта.

— Щом тази къща ти харесва толкова много, защо не дойдеш да живееш тук? Построил съм я за теб.

— Приятно ми е да стоя тук с теб, както днес например. А освен това аз все още се надявам да видя морето край Андрос, това невероятно виолетово море. Толкова често си мисля за нашето първо лято в Гърция, Базил. Мислех за това и когато смятах, че ще умра.

Светлината на свещите бе достатъчна само за да накара да се появят в настоящето младите и страстни лица от едно лято преди тридесет години. В паметта им то беше останало живо като легенда! Саша бе наметнала един шал върху раменете си, лицето й изглеждаше гладко в полумрака. В момента тя не беше стара, а вечна като безсмъртните изображения на любовта! Базил Андрос я гледаше и си мислеше, че винаги я бе обичал.

— Когато прекарам цял ден с теб, се чувствам във ваканция. — Саша отпи от виното. — Нещо като награда за грижите, които полагам за себе си. Трябва да си призная, че откакто двете момичета са у дома, се чувствам по-жизнена. Но да диктувам спомените си е уморително. Все едно че отново изживявам живота си. И то не без болка.

— Но ти обмисляше това от толкова време.

— За да се сложи ред, първо трябва да се види хаосът, а аз съм оставила доста зад себе си… — Тя се вгледа в лицето на мъжа пред себе си, лице, което в спомените й винаги бе слабо и бронзово, със същите тъмни и проницателни очи. — Причиних ти безкрайна мъка, Базил, безкрайна като живота. На себе си също. Не знам дали настоящето би било достатъчно, за да я компенсира — добави.

— Навярно животът ни причини мъка. Не подценявай съдбата, Саша!

— Когато бях млада, не признавах съдбата като странна сила, която се промъква в живота… една искрица или подводно течение, което те повлича… — Саша иронично се усмихна на себе си. — Бях самонадеяна. Смятах, че мога да се справя с всичко — и с доброто, и със злото.

— Нима не го направи?

— Да, за предприятието. Но направих ли го за себе си? За семейството?

— Ти никога не си имала семейството, което искаше — отвърна Базил, който се бе втренчил в очите й. — Може би не е било писано.

— Прав си, не ми е било писано. — Тя махна с ръка и завладяна от друга мисъл се усмихна. — Оказах се в семейство без жени. След смъртта на Едуина до мен нямаше истинска жена. Инге е пепелянка! Върнън е нещастен, а Стюарт и досега прелита от цвят на цвят. Последната господарка на красотата няма наследничка — иронично добави тя. — Може би и затова ми харесва толкова много това момиче. Би могла да ми бъде внучка.

— Тази, която пише спомените ти ли?

— Да, тя, а и другата. Като гледам двете млади жени в къщата и в градината, усещам ясно бъдещето, което загубих. Особено когато съм тук с теб. И това усещане ме амбицира. За съжаление не мога да направя нищо, за да извадя две ужасни престъпления на бял свят. Защото фактът, че ми даваха от тези приспивателни, е едно престъпление. Бях беззащитна, оказах се лесна мишена…

— Не мисли за това тази вечер. — Той положи ръката си върху нейната, за да я успокои.

— Базил, обичаш ли ме достатъчно, за да мога да ти кажа, че не се отказвам от отмъщение?

— Що за въпрос, Саша? Безкрайно те обичам!

— Е, тогава, казвам ти, че ще го направя. Без съд, без присъда, без скандали. Днес, докато слушах показанията на Холмс и на иконома, проумях какъв е начинът. Всички ще останат изненадани, дори и ти.

— И аз?

— Трябва само да имаш търпение и да чакаш. Необходимо е да проявим уважение към определена дата, не е ли така?

— Не е толкова далеч.

Дълго време мълчаха, като осъзнаваха колко съдбоносни са изречените думи. Вечерта и морето, което губеше цветовете си, изпълниха настоящето. Дори и ароматът на горските ягоди се върна, докато Саша ги търсеше из сметаната.

— Тази вечер ти ме накара да извърша прегрешения в диетата си — заяви тя.

— С мен винаги си прегрешавала, Саша.

— Знаеш ли какво ще ти кажа? — засмя се тя. — Точно от теб имах нужда, за да се върнат у мен желанията за кехлибарено вино, за фрутали, сувлаки, за всички прекрасни, но забранени неща, чийто вкус изпълваше живота ни в Гърция. Защо преживяхме толкова малко, Базил, вместо да се възползваме от всичките възможности?

— Може би, за да ни остане желанието, носталгията. В крайна сметка, Саша, щастието или се изживява, или се оплаква.

— Не съм толкова сигурна. Тази вечер съм щастлива и това щастие ще нося у себе си, докато не склопя очи. Оплаквам ли се? — Саша внезапно се почувства неспокойна. Изправи се и се облегна на парапета. — Вината е твоя, Базил. Когато съм с теб, не успявам да се задържа в настоящето. Винаги съм там, в нашите лета, на твоя остров. Знаеш ли, още не съм се решила да говоря за това в спомените си. Когато се опитвам, образите ми бягат, превръщат се в легенда, която не може да се опише. Спомняш ли си онзи плаж във Воуле, без каквато и да е сянка. Морето веднага ставаше дълбоко, а наоколо имаше тръстики и тамарикс… Тези конски пътеки, които прекосяваше, караше като луд сред жълтугите и олеандрите? И онези малки църкви, наполовина под земята, които ти ми показваше и се смееше: „Виж, толкова е малка, че не можеш да сложиш дори и една икона“. Помниш ли? А онези къщи, боядисани в бяло и турскосиньо, хората, които те познаваха и те обожаваха, защото бе натрупал богатство; и очевидно ме смятаха за твоя съпруга… — Саша го погледна напрегнато. — Никога не си ходил в Андрос с Розали и синовете си, защото те предпочитаха плажовете на Флорида ли?

— Наистина ли си решила да разкажеш за всичко между нас в тази книга? — сведе глава Базил.

— Неприятно ли ти е? Нима трябва да изключа единствената глава, посветена на любовта? — Тя притвори очи.

Тази нощ Саша дълго остана будна, излегнала се във фотьойла на терасата, загледана в прозрачното небе. Лекото похъркване на Базил в стаята зад гърба й бе достатъчно, за да я успокои.

Премисляше отминалия ден, толкова приличен на всеки един от дните й, когато беше млада и силна. Мислеше си за войната, обявена преди години на Инге. Тази борба между двете бе стигнала до кулминацията си. Беше малко театрална, но ефикасна. С нея щеше да удиви всички. Бяха й дадени време и сила. Не бе свикнала да се моли. Мислеше за Бог, но не го молеше за нищо, искаше само от себе си.

Мислеше и за следобеда, прекаран с Базил. С колата бяха отишли в Моите Карло, после се разхождаха, а тя се оглеждаше наоколо, сякаш всичко за нея бе ново. Много неща се бяха променили за тези две години, но старият и великолепен „Ермитаж“ извисяваше своите тераси над пристанището и морето. В салоните му в стил Бел Епок винаги имаше някаква цветна полусянка. Спряха там да пият чай и тъй като бе приятно да се направи още веднъж нещо, правено в миналото, Базил прочете вестника. Заведе я в ателието на Жанин Бел, с която не се бяха виждали две години, и Саша си избра няколко тоалета от последната колекция. Жанин я бе прегърнала с обич. И тя бе остаряла, но все още беше много жизнена. Шивашкият цех си беше същият със столчетата в златисто и с гипсовите орнаменти по стените.

Завръщане в миналото, което бе животът й. Колко години й бяха нужни, за да открие тази сладост? Но все пак две нови дрехи пътуваха в бъдещето й заедно с нея и Базил.

— Никакви тъмни цветове. Искам две свободни рокли от мека и лека коприна…

— Нещо в светлосиньо?

— Да — одобри тя, защото винаги бе харесвала пастелните тонове. — И може би коприна на цветчета.

„Два много важни дни. Струва си“ — мислеше сега, като се наслаждаваше на бъдещите събития, които вече виждаше. Това бе едно от най-сигурните удоволствия в живота й.

След като излязоха от ателието на Жанин, Саша пожела да се поразходи сама, но след стотина крачки се почувства уморена и влезе в една прохладна църква. Дълго седя на една от страничните скамейки. Цареше приятна тишина и тя бе позадрямала, когато някой се приведе към нея и прошепна:

— Да се изповядате ли чакате, мадам?

Беше един млад свещеник. Едва тогава Саша си даде сметка, че е седнала близо до една изповедалня.

— Не е ли нужно първо да простим, за да бъдем опростени? — усмихна му се тя. — Аз не съм готова, още не съм готова.

— Бог винаги прощава пръв, мадам — сериозно й отвърна младият свещеник с усмивка.

Тя не беше разбрала. А сега, в тишината на нощта се питаше честно дали има правото да съди, или просто беше длъжна да защитава всичко, което бе сътворила. Но никой не й отговори. Чу само шепота на пиниите, краткото изсвирване на някоя птица и диханието на Базил, който я примиряваше с живота.

 

 

— Не му харесвам, разбираш ли? Може би ме намира забавна, симпатична. Покани ме на вечеря, защото… защото… не знам защо. Толкова! — каза Клаудия. — Не мога да стоя тук, чувствам се като в затвор!

Беше готова да се разплаче от яд, щом се сетеше за трепета, с който се облече, с който се отправи на среща с този мъж.

— Сякаш не стъпвах по земята, но той ме постави на мястото ми!

— Не разбирам какво ти е казал — промърмори Силвия притеснено.

— Нищо, не разбираш ли? Нищо. Просто ми показа своето безразличие… Върнахме се у дома, без да си продумаме. Намираш ли го за възможно?

— Е, той явно не е от приказливите — отбеляза Силвия.

— Но когато един мъж те харесва, ти го разбираш, дори и да не говори — не се сдържа Клаудия и без да спре да излива яда си, сгъна панталоните си и ги напъха в сака си. — Да тръгваме. Готова ли си? Поне да знаех кога ще се върне Саша, за да си взема довиждане с нея. Но ако се забави, рискуваме да пристигнем в Милано чак през нощта.

— А тази розова рокля? — попита Силвия.

— Не е моя. Закачи я там — потиснато отвърна Клаудия.

Приготвиха чантите, а Силвия прибра фотографската си техника в едно метално куфарче, където всеки апарат и всяка част си имаха определено място.

— По-добре е да сложиш лентите със записите в чантата — прошепна Клаудия.

— Защо говориш толкова тихо? — измърмори приятелката й. — О, боже, тази проклета предателка! Нямам търпение да се измъкна оттук.

След обяда Клаудия беше толкова напрегната, че трябва да чака, та когато вратата се отвори и в двора влезе бентлито на Саша, тя скочи от дивана и тръгна към нея.

— Слава богу! Чакахме ви, за да си вземем довиждане, преди да тръгнем.

— Да тръгнете? Веднага?

— Трябва да се връщам в Милано. Свърших първата глава, но не мога да работя така. Прекалено уморително е. — Раздразнението караше Клаудия да изпитва чувство за вина.

— Разбирам. — Сивите очи внимателно я проучваха. Тя се усмихна. — Успокой се, седни. С половин час няма да се забавиш много.

— Междувременно аз отивам да прибера багажа в колата. — Силвия побърза да се отдалечи.

— Съжалявам, че действам прибързано — веднага изрече Клаудия. — Уморена съм. Толкова неща се случиха през тези три седмици… имам нужда да се прибера при татко. Там ще мога да пиша по-спокойно, обещавам ви. Ако все още искате да продължа работата.

— Обещаваш ми? Ако искам… Какво се е случило? Лицето ти е тъжно, толкова тъжно… Само когато човек е млад, може да страда така за някого. Внукът ми прочете ли главата, която написа?

— Да, ще ви я даде с всички необходими корекции. Вие ще решите.

— Клаудия… — Саша й посочи да седне до нея и я прегърна през раменете.

„Вероятно се е държал строго с нея. Върнън умее да изказва драстични съждения. Или пък…“

— Клаудия, обещай ми, че ще се върнеш скоро. В противен случай може и да не ме завариш тук.

— Няма да ви заваря тук? — Клаудия се изправи удивена. — Какво значи това? Добре сте, нали?

— Ама ти какво си мислиш? — Саша се смееше така, сякаш да се мисли за болести или смърт, бе просто една шега. Тя бе станала безсмъртна, но другите не го знаеха.

— Имам големи планове, блестящи планове. Но още не искам да говоря за тях… Да пийнем нещо.

Позвъни на прислужничката и в този миг на вратата застана Силвия с багажа в ръка.

— Микрата — едва промълви с побелели устни. — Всичките й гуми са спукани.

— Как е възможно? Не беше ли в гаража?

— Да. Гумите са нарязани.

Саша хвърли гневен поглед към прислужничката, която току-що се бе появила.

— Никос! Извикайте Никос!

— Кирия… — обърна се той почтително към Саша с гръцкото обръщение. — Днес, когато тръгвах, за да ви взема, малката червена кола на госпожицата си беше на мястото. Сигурен съм, защото я огледах отвсякъде. Помислих си, че би ми доставило удоволствие да подаря една такава на внучката си.

Саша мълчеше.

— Така всеки може безнаказано да влезе в тази къща. Никос, заеми се ти да сложиш нови гуми на колата на госпожица Силвия. Флорет, веднага ще пием чай.

Двете момичета стояха като онемели.

— Съжалявам, съжалявам — каза възрастната жена. — Но все пак можете да тръгнете със самолет. После Силвия може да дойде да си вземе колата.

— Тогава да позвъним на летището — реши Клаудия.

— Аз ще се заема с това — изпревари я Саша. Обади се на секретарката на Върнън в „Бел Еър“ и поиска да направи резервация за две места за първия самолет за Милано. Бизнес класа. — Имайте грижата да доставите билетите на летището на името на госпожица Фредиани и госпожица Силви. И веднага ми се обадете, за да ми съобщите часа на излитането.

В този миг Клаудия си даде сметка, че не би могла да си тръгне с фотокопията в чантата, сякаш е крадец. Направи знак на Силвия да я остави насаме със Саша.

— Можем ли да поговорим, без да ни подслушват — прошепна тя.

— Да се поразходим из градината.

Саша мигновено бе схванала сериозността на молбата.

Излязоха и отидоха до перилата. Духаше лек ветрец и отнасяше думите към морето.

— Открих кой е шпионинът в къщата — без предисловия заяви Клаудия. — Флорет. Съобщава за всяко ваше и наше действие на някого, но не знам на кого.

— Аз знам. Инге. Знам и за Флорет. Така съм в състояние да я наблюдавам и да се защитавам.

— Това не е всичко. Предполагам, че Флорет е оставила в стаята ми тези листове. — Клаудия извади фотокопията на американските вестници и ги разгъна пред Саша, която ги отдалечи, за да може да ги вижда без очила.

— Кога ги намери?

— Преди четири дни.

— И не ми каза.

— Струваше ми се, че това е страшно обвинение, клевета. Не посмях. Освен това реших, че е монтаж. Знам как се фалшифицира страницата на един вестник. И така…

Саша мълчеше. От реакцията й ставаше ясно, че всичко е вярно.

— Дори си помислих да отскоча до Съединените щати, за да проверя в архивите на вестниците — заяви Клаудия.

Един категоричен жест я накара да замлъкне.

— Не е нужно — промълви Прекрасната лейди. — Самата аз мога да ти кажа, че тези страници не са монтаж и знам кой си е направил труда да те изплаши. Съобщението е ясно: ти си под покрива на една убийца.

— Дори не съм си го помисляла. Исках търпеливо да изчакам вие самата да ми разкажете истината за… смъртта на съпруга си. Но…

— Но не го направи. Или си повярвала на това, което си прочела?

— Аз… не, не знам. Не искам да бъда нелоялна. Тези данни удължават сенките върху живота ви. А аз исках да знам само…

— Дали смятам да ги спомена, или да ги премълча в спомените си?

— Да, смятам, че е така.

— Без предварително разследване? — Саша се усмихна с остра и тъжна ирония.

— Да. — Клаудия добре осъзнаваше значението на погледа и усмивката. — Вие можете да решите дали да говорите или не. Аз не съм казала на никого.

— Малка съучастничка! Дори и на внука ми?

— Дори и на него.

— Каква стойност биха имали спомените ми, ако ги лиша от истината, която тежи над цялото ми съществуване?

— Вие не сте длъжна да говорите, мадам. Изборът е ваш.

— Мой е! — Прекрасната лейди бавно се отдалечи от парапета и приближи огромния чадър, под който Фриц гъргореше и издуваше перата на опашката си. Клаудия спря зад нея, а тя подаде един фъстък на папагала, сякаш се колебаеше да приеме, или да отрече една възможност, която вече бе начертала в мислите си.

— Не е нужно да решите веднага. — Клаудия се чувстваше неудобно, но изпита и облекчение, защото й бе казала.

Саша отново вдигна ръка в царствен жест, за да я накара да замълчи.

— Ще научиш всичко — реши накрая. — Обстоятелствата и подробностите около това ужасно събитие ще чуеш в следващите записи. Но засега — тя я изгледа като човек, който не би приел нито съчувствие, нито противоречие, — засега искам да ти кажа, че аз убих съпруга си. Макар че не моята ръка натисна спусъка, аз убих Томас.

 

 

На летището пристигнаха по-рано. Никос ги закара с пикапа, с който ходеше на пазар, помогна им да свалят двата сака и отказа да приеме бакшиша, предложен му от Силвия. Докато тя настояваше, а той го отблъскваше, Клаудия разсеяно взе металното куфарче на Силвия и тръгна към входа. Направи няколко крачки и чу шум от мотоциклет. Не успя да се обърне навреме, защото някой грабна куфарчето от ръката й, а от удара тя полетя назад и падна. Силвия и шофьорът чуха само вика й. Когато се обърнаха, я видяха просната върху асфалта, а мотоциклетът на крадеца бързо се отдалечаваше.

Клаудия бе цялата натъртена, краката и ръцете й бяха ожулени. Тя бавно се изправи, все още зашеметена от това стремително нападение.

— Чакай, чакай! Не се движи! — тревожеше се Силвия. — Удари ли си главата? Седни удобно…

Наобиколиха ги свидетели и всеки имаше своята версия. Било едно момче, но било с каска, никой не бе записал номера. Какво престъпление!

Клаудия вече бе на крака и се опипваше тук и там със сгърчено лице.

— Няма нищо, нищо ми няма. Съжалявам за теб, Силвия, за твоите апарати…

— Да — едва сега приятелката й осъзна, че са я ограбили. — О, господи, та те струват цяло състояние…

— Трябва да съобщим в полицията — каза веднага Клаудия. — Никос, разкажете всичко на мадам, но преди това потърсете секретарката на доктор Вайнес, която трябва да ни чака с билетите.

Все още трепереше от преживяния шок, когато разказа случилото се на един полицай. Той не се изненада и не вярваше, че има голяма надежда да си върнат откраднатото.

— Фотоапарати? Толкова е лесно да ги продадат на безценица естествено, но ще вземат парите в брой. Ваши ли са?

— Не, мои са — заяви Силвия.

И в този момент двете момичета се спогледаха. Бе сбъркал куфарчето. Клаудия го носеше и той бе решил, че е нейно. Записите, искаха да вземат записите. Дали не преувеличаваха? Не, бе напълно вероятно.

— Със сигурност са ме нарочили, първо спукаха гумите на микрата, а сега и фотоапаратите.

— Аз ще ти ги възстановя — отвърна Клаудия, разтревожена и ужасена.

Никос ги чакаше, ако случайно решат да променят решението си и да се върнат във вила „Палма“.

— Ще тръгнете ли въпреки всичко? Може би госпожата би предпочела да се върнете.

— Искам да хвана този самолет — заяви твърдо Клаудия. — Ако отложим заминаването, кой знае какво още може да ни се случи.

Когато вече бяха в самолета, поуспокоени по време на късия полет, тя размисли и осъзна, че този, който бе нарязал гумите, бе прибягнал и до това крайно средство, за да я принуди да прекара още една нощ във вилата. Защо? Навярно, за да даде възможност на шпионката да намери записите и да ги открадне. И когато въпреки всичко бе взето решението да отпътуват със самолет, един крадец отмъкна куфарчето, убеден, че записите са в него. Ако човекът, който замисляше тези удари, беше Инге, тя вероятно изпитваше невероятен страх от разкритията на Саша. Чувстваше се застрашена и искаше на всяка цена да узнае съдържанието на записите, за да предотврати евентуалните обвинения. До този миг Клаудия не си бе дала сметка, че Саша не бе споменала и дума за Инге.

Пристигнаха в Милано като две пребити кученца — Силвия в очакване на наказанието от баща си, а Клаудия се питаше какво би могла да разкаже и какво да премълчи пред майка си за всички тези събития. Но къщата беше празна и тъмна. Тъмнината и тишината й дойдоха в повече — усети стреса от последните дни. Не успя да заспи. Изчака утрото, отиде в кухнята да потърси нещо за закуска. Погледна часовника в очакване да стане подходящото време, за да не буди баща си, изпрати му съобщение по факса, когато навярно в къщата сред полето се чуваха гласовете на първите птички: „Имам нужда от теб. Ще взема първия експрес за Флоренция. Погледни разписанието, така ще знаеш кога ще пристигна в Арецо“.

Сложи в сака всички записи от чантата, потърси в гардероба чисто бельо и нови дрехи. Взе компютъра, който наричаше „Буз“ заради досадния звук, който издаваше, когато съхраняваше данните в паметта си.

Следобед, зашеметена от топлината и от досадата, слезе от влака в Арецо. Лудовико я прегърна и отбеляза:

— Изглеждаш зле.

Вероятно заради жегата или заради умората от безсънната нощ, или защото бе измъчвана от съмнения и с натежало сърце, Клаудия облегна глава на гърдите му и избухна в ридания. Та за нея самото присъствие на Лудовико бе като опората на дома.

— Гладна си, предполагам, че не си хапвала. — Той търпеливо изчака тя да се поуспокои и я потупа по гърба.

— От вчера на обяд. — Леко се усмихна. — Как разбра?

— Така правеше и като дете, когато се връщаше от училище уморена и без да си изяла закуската си.

Той я заведе в един бар и пъхна в ръката й питка с шунка.

— Как е Елена? — попита Клаудия, докато дъвчеше ожесточено, че чак я заболя челюстта.

— Добре е. А майка ти?

— Не я видях.

— Как така не си я видяла?

— Не беше у дома. По-късно ще се обадя на Магда, за да я уведомя, че съм тук.

— Не трябва да я притесняваш. Майка си имам предвид.

— Не е притеснена, само е любопитна. За колко време ще стигнем до хасината?

— Три четвърти час.

Имаше достатъчно време, за да му разкаже всичко. С пълен стомах и след изпитото кафе, което проясни мислите й, Клаудия разнищи всички събития — преследването, фотокопията, спуканите гуми и откраднатото куфарче. Разказа и за кълбото от съмнения, оплело сърцето й. Лудовико я слушаше, без да я прекъсва, и караше бавно по второстепенните пътища.

— Не се шегуват — отбеляза той. — Намъкнала си се точно в гнездо на пепелянки. Струва ли си?

— Предполагам, че да. Ще ти покажа договора за книгата.

— Но не става дума само за книгата.

— А, да, за него. Oh, forget him…^[2] — Тя склони глава, за да поиска извинение. — Толкова свикнах с английския език през последните дни, че го говоря и насън.

— Ще видим — каза Лудовико. — Добре направи, че дойде тук. Имаш нужда да си поемеш дъх като младо вино, което кипи.

— Трябва да се успокоя — въздъхна тя. — Разни мисли ми дойдоха в ума. Да… за него.

— Може би този джентълмен…

— Джентълмен… би могло да се каже. Стил не му липсва. Освен това е красив, интелигентен, има всичко. Но какво, по дяволите, търси един мъж в една жена, за да се влюби в нея?

— От около милион години се смята, че това са верността, постоянството в чувствата и те да го карат да се чувства господар на вселената — сериозно отвърна Лудовико. — Обаче съществува и друг женствен образ, съзерцателен, но противоположен — непредвидимата жена, да я наречем мистериозна, волева и вероятно толкова сексапилна, че никога не усещаш, че е твоя. Нерядко е и с труден характер.

— Като мен ли?

— На прав път си, обаче…

— Още ли има?

— Когато двата образа се обединят в един, бедният човек…

— Идеалната жена? — Клаудия се засмя. — Не го вярвам. Не вярвам и в идеалния мъж.

— И добре правиш.

— Но съществуват и кариеристи. Например Саша и Върнън Вайнес.

— И той ли? Ще видим. Кариеристите обикновено действат. Сега е негов ред да направи следващата крачка. Ако наистина е кариерист, до петнадесет дни ще го видим да се появява у дома.

— Така ли мислиш? — Клаудия сведе глава. — Не бих се обзаложила.

Баща й я изгледа с нежност. Колко беше млада и колко й беше трудно да разбере мъжа, в когото е влюбена. А беше ли влюбена? Или се бе увлякла по един известен човек, различен от срещаните преди? И все пак около дъщеря му имаше някаква черупка, която все още нито един мъж не бе успял да пробие, а още по-малко — да счупи. Но защо се защитаваше толкова? Защо не бе в състояние да рискува, дори да плаче, но да прелъсти някой мъж, а после да го накара да страда, както умеят да правят жените?

В хасината Лудовико взе багажа й.

— Накарай Елена да застане в профил — прошепна на дъщеря си.

— Защо?

Лицето на Елена грееше. Тя покри корема си с блузата — извивката му се забелязваше.

— Искате да кажете, че… — Клаудия се ококори.

— Чакам тази есен — потвърди с усмивка Елена. — Най-късно в края на ноември.

Клаудия остана без дъх, потънала във вълна от топлина и недоверие. Ще има братче! И защо реши, че ще бъде момче? И внезапно поразена от нова мисъл, тя отново широко разтвори очи.

— Лудовико! Когато това дете стане на двадесет години, ти ще си на осемдесет.

— И се надявам да ги доживея осемдесетте. Като твоята Прекрасна лейди. Съзнавам, че е лудост. Поне за мен. Но Елена заслужава това дете!

Същата вечер Клаудия дълго размишлява над смисъла на думите му. Дали ставаше дума за любовта на Елена, или любовта към приключенията бе накарала Лудовико да стане баща за втори път? На шестдесет години? Или просто бе победа на живота над ограниченията на рационалното?

Замисли се за себе си и за Върнън. Какво го спираше да покаже, че тя го привлича? Какво го задържаше далеч, в един свят без граници?

„О, зарежи това — си каза тя, като се пъхна между чистите ленени чаршафи. — А ти, която си почти на двадесет и четири години и още не си лягала с мъж? Защо? Защо, след като поне няколко пъти се изкуши, а вместо това… Навремето момичетата не са се притеснявали, че не са спали с мъж, а сега изглежда човек трябва да се нареди на опашка, за да има правото да заяви «аз го направих». И после, какво се казва на някого, когото харесваш, който те ухажва и после те зарязва: «извинявай, но защо да не опитаме?».“

Бяха неясни мисли, които се извиваха с първите спирали на съня. Тишината около къщата бе дълбока, но се оживяваше от звуците на лятната нощ — песента на щурците, някакви странни шумове от кокошарника, тихия шепот на овощните дървета, нечутите стъпки на животни, които не оставят следи. Жалко за онази нощ на скалите. Жалко и за нощ като тази.