Габриела Магрини
Диамантената лейди (4)

Глава 4

— Майка ти е бясна! — нападна я Силвия. — Изчезваш ей така, без обяснения. Остави само някакъв телефон, и то не на нея, а на баща ти. Повече от две седмици не съм те чувала.

— И какво от това? Става дума за моята отпуска, мога да я прекарам както си искам!

— Не се прави, че не разбираш! — Гласът на приятелката й прозвуча гневно по телефона. — Опитах се да я успокоя, но не ще и да чуе.

— Откъде се обаждаш? От Милано?

— Толкова се притесних, че взех микрата и пристигнах.

— Но не си в клиниката, нали?

— Да не съм луда?! Сега какво?

— Почакай ме в хотела, където спахме предния път — бързо отвърна Клаудия. — Щом успея да се измъкна, идвам веднага.

Обаждането на Силвия прекъсна спомените на Саша в една критична точка и за да не я разсейва, Клаудия бе излязла от библиотеката и говореше от друг апарат. Вече цяла седмица бе във вила „Палма“ и си даваше сметка, че работата с Прекрасната лейди върви бавно, разговаряха само по няколко часа сутрин. Саша непрестанно се връщаше към младостта си, разлистваше албуми със снимки, понякога неочаквано съобщаваше случки и спомени от следващ период, без да се съобразява с хронологията на събитията. Всъщност това засилваше очарованието на монолога й. Понякога внезапно прекъсваше, навярно от умора, ставаше мрачна и по лицето й пробягваха сенки — тайнствени врати, които не можеха да се открехнат само с добри намерения.

Както и в този миг. Седеше във фотьойла с притворени очи.

— Докъде бяхме стигнали? А, да, Томас знаеше, че се омъжих за него, защото бях бедна, но бе така влюбен в мен, че се остави да го убедя в любовта си, която бе истинска, изпълнена с благодарност, обмислена и благочестива.

— Как е възможно любовта да бъде обмислена? — Клаудия бе и изненадана, и развеселена.

Саша Колмар поклати глава.

— Още си много млада, мила — заяви тя, сякаш установяваше някаква заслуга. — Сигурно затова още не си разбрала, че любовта може да бъде обмислена, когато човек разпознава сходството и различието. И ги превъзмогва. Аз се омъжих за Томас, защото беше американец от английски произход, заможен, адвокат, който бе в състояние да ми осигури социално положение, за да не бъда повече възприемана като емигрантка от Източна Европа. И когато той ме остави сама, бях млада, но не се омъжих повторно.

— Кога се случи?

— Още не бях навършила тридесет години, когато овдовях, но по това време бях вече предначертала пътя си и имах един син. За съжаление той не прилича на баща си, нито на мен.

„Кой знае? — мислеше си Клаудия, изпълнена със съмнение. — А всички онези мъже, за които говореше Магда Белини? Предполагам, че са се появили по-късно.“

Саша внезапно се изправи и кимна, за да я накара да изключи касетофона.

— Изморих се, а трябва да се разпоредя за утре вечер, когато ще бъде тържеството по случай рождения ми ден. Ще ти бъде забавно.

Тя позвъни енергично и в очакване на прислужницата се приближи до трикраката стойка на папагала. Върху дланта си му предложи няколко шамфъстъка без черупките. Фриц я гледаше с кръглите си очи и доволно кълвеше.

— Никога не се опитвай да се доближиш до него! — предупреди я Саша. — В състояние е да ти извади очите.

Клаудия се отдръпна уплашено. Тази пищна птица с пера в цвета на перлата и огненочервена опашка стоеше сгушена и неподвижна по време на дългите часове на техните разговори, а на нея не й бе приятно да я усеща зад гърба си. След това Саша откачаше дългата верижка, закачена за един пръстен на крака му, и го преместваше на друга стойка в хола или в градината. Сякаш бе божество и неин ангел хранител.

— Щом като вече е тук, защо не поканиш твоята фотографка да дойде? — предложи Прекрасната лейди. — Ще ми бъде приятно да се запозная с тази представителка на папараците, която ме снима тайно.

Клаудия пребледня и се смути. Със Силвия бе разговаряла от верандата, и то шепнешком.

— Изненадана ли си, че подслушвах? Трябваше да го направя! Къщата е огромна и за съжаление не е достатъчно добре защитена. Затова е много важно да знам кой иска да се свърже с теб.

— Но вие… винаги ли се държите така? — осмели се да попита Клаудия.

— О, не. Преди не го правех. По-рано вярвах в късмета си. Но преди година се случи нещо странно — опитаха се да ме убият — изрече го съвсем равнодушно, сякаш фактът не я засягаше лично.

— Тук?!

— Да, тук! Възстановявах се от инфаркта и на някого това май не се хареса.

— Но как… как е могло да се случи? — Клаудия си даваше сметка, че не вярва много на тази история. Сигурно възрастната жена се боеше от мисълта за смъртта, която виждаше навсякъде.

— Бяха сменили лекарството ми — уверено отвърна Саша. — И ако не беше внукът ми Върнън, който незабавно го изхвърли, вече нямаше да съм тук. Изпитвам дълбоки подозрения.

— Открихте ли кой…

Саша клатеше глава, развеселена от наивния въпрос. А Клаудия си спомни думите на Бахофен: „Ако е в състояние да взима решения“. Дали затова разсъдъкът бе поставен под съмнение? Но това е нелепо, Саша не страдаше от склероза.

— А знаете ли защо са се опитали да…

— Заради богатството ми! — уверено отговори възрастната дама и вдигна длани. — Все още всичко е в ръцете ми. Но ако бях пила от онези отровни капки, след петнадесет дни щях да се превърна в зомби и то без да възникнат съмнения. „Както стана с майката на Върнън — каза си Саша, — но това още не мога да изрека, защото нямам доказателства.“

Време, нуждаеше се от време. И от енергия. Присъствието на Клаудия повдигаше духа й, вливаше й отново сила.

— Хайде, обади се на фотографката си и й кажи да дойде. Нали знае пътя? И щом е тук, би могла да остане няколко дни. — Саша се усмихна, въодушевена от някаква забавна идея. — Искам да й възложа работа. Кажи й, че ще й платя добре. Ама, разбира се! За утре вечер бих могла да ви подготвя едно прекрасно шоу.

 

 

— Харесва ти. Заела си се с тази старческа история, защото го харесваш.

— А не мислиш, че го правя за пари? Все пак триста хиляди долара не са малко! Силвия, та аз дори не го виждам, той не знае, че съществувам.

Не бе точно така и приятелката й го разбра от изражението на лицето й.

— Лъжкиня! Не ти вярвам!

— Отивай да се къпеш и побързай! — Клаудия я плесна по момчешкия задник. — Тук, ако закъснееш за обяд или вечеря, не те гледат с добро око. Освен това следобед трябва да слезем до града и да накупим някои неща. Все пак трябва да се преоблечеш.

— Нямам намерение да се задържам толкова дълго.

— Поне няколко дни! — Клаудия се вмъкна в банята заедно със Силвия, пусна душа и й заговори: — Нуждая се от теб. Тук има цял куп мистерии и изобщо не се чувствам в безопасност. Тази къща е като крепост — стъклата на прозорците са дебели по пет сантиметра и навсякъде има решетки. Освен това непрекъснато ме шпионират. Ясно ли ти е? Затова внимавай какво говориш!

Силвия я изгледа ужасено и бързо се пъхна под душа. Подаде глава. Късата й коса бе полепнала по главата, веждите й бяха свъсени.

— Обзела те е параноя — промърмори тя. — От осем дни си тук и вече виждам страха, изписан по лицето ти. Трябва да ми кажеш нещо повече. — Избърса се с хавлията и се облече.

— Не тук. В Монте Карло — обеща Клаудия.

— Какво все пак знаеш за тази дърта костенурка, която според мен те е вързала с двойна верига?

— Много неща, но все още не знам най-важното.

— Чуй ме. Тази жена си има някакъв план и ти си част от него.

Клаудия бе принудена да си признае, че Силвия има нюх, макар че изпитваше отвращение да се отнася с подозрение към Прекрасната лейди, която й бе засвидетелствала доверието си. Но не й ли бе казал и той — нейният внук, че Саша няма скрупули да се възползва от хората, за да постигне целта си? Всъщност какво целеше тя?

На масата си даде сметка, че Саша гледа Силвия със симпатия. Смееше се на закачките й, а лицето й бе по-ведро, открито и съвсем различно от застиналата маска, когато изрече: „Опитаха се да ме убият“. Онова, което бе разказала за себе си, бе разкрило тъгата и неудовлетворението, които бе изпитвала през детството и младостта си. Саша Колмар имаше всички основания да чувства, че животът й е длъжник, и може би затова бе живяла така, че да си уреди сметките с него.

— Утре вечер — заяви тя — ще се събере цялото ми семейство. Имам рожден ден. Освен това преодолявам и бариера, която малцина достигат — навършвам осемдесет години. Затова искам ти, Силвия, да документираш цялата вечер.

— Готово! — веднага се съгласи момичето. — Черно-бели или цветни?

— Рожденият й ден — промърмори Клаудия. „Какво може да подари човек на една самотна и нещастна кралица?“

— Утре вечер — Саша се обърна към нея — ще видиш на живо повечето важни герои, които ще включим в нашата книга и когато пишеш ще познаваш лицата и гласовете им. А утре сутринта в библиотеката ще ти дам точни сведения за всеки от тях.

„Може пък да не е нещастна — помисли си Клаудия. — Може би единственото, което тя желае, вече й го подарявам.“

— Утре вечер всички ще узнаят, че съм тук — отвърна смутено.

— Вече го знаят — увери я Саша, като повдигна вежди. — Аз съм под надзор в собствената си къща. На два пъти смених прислужниците, но каквото и да стане във вила „Палма“, то незабавно се съобщава в „Бел Еър“. Знам добре на кого. Внукът ми отказва да ми повярва, но е така.

Силвия бе удивена, но мълчеше и гледаше ту Клаудия, ту възрастната дама.

— Започвам да разбирам защо ти предложи триста хиляди долара — каза тя по-късно, когато бяха на сигурно място в малката микра. — Наистина си попаднала в гнездо на пепелянки.

 

 

— Не предполагах, че ще ми потрябва елегантен тоалет! — възкликна Клаудия и се пъхна в тясната и много къса пола от черна коприна, която си бе купила същия следобед от един бутик. — По време на вечерята ние двете ще бъдем пепеляшки.

Силвия вдигаше ципа на сините си панталони. Над тях облече една копринена блуза в същия цвят. Това бе обичайната й униформа, когато трябваше да снима по време на коктейл или изискана вечеря. Позволяваше й да се чувства удобно, докато работи.

— Първо искам да снимам подредената маса. Видя ли чиниите? От Версай са!

— Ела тук, щурецо, дай да начупя малко тези коси… — С намазани с гел за коса пръсти Клаудия хвана късите светлокестеняви кичури на Силвия и ги бухна в смешен облак в стил „пънк“ около одухотвореното й лице. Клаудия нямаше братя и сестри, но Силвия запълваше тази празнина с присъствието си на момче и момиче едновременно, грубовата и чувствителна, внимателна и силна.

— Внимавай кой се отдалечава от трапезарията и си пъха носа навсякъде! — нареди й отново Клаудия. — Трябва да се държат под око и прислужниците. Възможно е някой от тях да е „къртицата“.

— Знаеш ли какво ми каза твоята Прекрасна лейди? — подсмихна се приятелката й, докато подреждаше резервните филми в чантичката, която носеше на кръста си. — Препоръча ми да правя и „гадни“ снимки, да изненадам всеки гостенин, когато той най-малко очаква. Ще видиш как ще се забавлявам самата аз…

Масата бе подредена в една трапезария, специално отворена за случая. В дъното стената бе стъклена и сякаш пресъздаваше пейзаж в зелено — градина с камъни, цветя, пълзящи растения и малък безшумен водопад. Това, което се виждаше от прозореца, навярно бе един усамотен кът от градината. Насочените надолу светлини докосваха всяко растение, всяко цвете в едно нереално изображение.

Трапезарията бе обзаведена с две старинни маси до стената и една овална със светлосиня покривка, сребърни подноси, снежнобял порцелан и букет от малки виолетови орхидеи и папрат. Огледалата по стените удвояваха кристалните чаши, сребърните съдове и свещите. Бе сервирано за дванадесет души. Но когато сътрапезниците влязоха в залата, бяха само единадесет.

Саша не седна начело на масата, а по средата на най-дългата й страна и сякаш следвайки установен протокол, заяви:

— Искам Бруно Танц, който за пръв път е мой гост, да седне от лявата ми страна, до него да се настани Клаудия, а вляво от нея — внукът ми Върнън. Пред мен ще се настани Базил Андрос, който дойде чак от Америка, за да ме поздрави. Всички други могат да се разположат, където желаят.

Странно, но мястото вдясно от нея остана празно и сякаш никой друг, освен Клаудия и Силвия не забеляза това.

Саша бе прекрасна. Държеше се с достойнството на кралица. Светлината блестеше в меките й коси, в дългите огърлици, в колието от перли, високо и неподвижно в стила на кралица Елизабет. То нежно обвиваше шията й. На лицето й нямаше никакъв грим, сякаш възрастта й бе ценност, която следва да се подчертае. Преди да започне вечерята, Силвия я бе снимала в дългата вечерна рокля. На раменете й бяха прикрепени цветя.

„Защо ли поиска Бруно Танц да седне до нея?“ — питаше се Клаудия, седнала до огромния немец. Същата сутрин, докато работеха в библиотеката, Саша бе информирала накратко за всеки един от поканените на вечерята. Притежаваше изключителна способност за точна преценка. За Бруно беше говорила с ирония.

— И така — той е ръководителят, изпратен от „Ес Кей“ в Германия, филиалът, който ни носи най-малко печалби. Той е нищожество, което заслужи доверието на сина ми Ленард само защото играе добре голф, а и е обвързан здраво с Инге Бахофен. О, не, не си въобразявай, че става дума за някаква страстна история. Тези двамата познават само алчността и амбицията. Съюзиха се зад гърба ми.

Срещу Клаудия бе Ленард Вайнес — плешив и слаб дървеняк с упорито изражение на лицето. С малко думи Саша го бе характеризирала така:

— Синът ми не пропуска състезанията по голф из целия свят. В този спорт е шампион. За съжаление това не му пречи да се смята за гений в работата, но, слава богу, страстта му към голфа е много по-силна от тази, която изпитва към бизнеса. В крайна сметка така нанася по-малко щети.

Инге Бахофен — втората съпруга на Ленард, седеше до него и дискретно наблюдаваше Клаудия, Върнън и Силвия, която бе седнала до Стюарт Вайнес. Красивите й рамене с бронзов тен бяха голи, тънка верижка проблясваше около врата й.

— Мисли се за благородничка — бе казала Саша за нея. — Опитах се да й подрежа крилата, но синът ми е на нейна страна, а той е слаб и смята, че е хитър. Инге крие тъмни тайни. Познавам я, а и тя го знае.

Не стана ясно за какви тайни става дума. Саша до съвършенство владееше изкуството да прекъсва разговора си и да държи в напрежение слушателя си.

До Инге седеше възрастен мъж с типично за Средиземноморието лице, може би по-млад, отколкото изглеждаше заради почти побелелите си коси. На два или три пъти Клаудия бе срещнала ястребовия му поглед. Съзнаваше, че е обект на наблюдение.

Базил Андрос, както и другите, също бе облечен в смокинг, но му липсваше елегантността на Ленард и непринудеността на Върнън. Официалната дреха бе толкова необичайна за него, че караше човек да съжалява за карираната риза и рибарските ботуши, които носеше на една от снимките в албума на Саша.

— Той е единственият истински приятел, който ми остана — бе отбелязала тя развълнувано. — Базил е богат. Той е собственик на верига хотели и ресторанти в Съединените щати и Канада, както и на други фирми, които повери в ръцете на синовете си. Той преуспява и е единственият извън семейството, който притежава дял в „Ес Кей“. Всички се боят от него, защото знаят, че гледа и слуша вместо мен. Нищо не му убягва. Приятелството ни продължава повече от половин век.

В другия край на масата, откъм по-късата страна, се чуваше смехът на Силвия, която разговаряше със Стюарт Вайнес.

— Вторият ми внук не притежава дарбите на Върнън, но има невероятен усет за бизнес — с усмивка бе отбелязала Саша. — Завърши химия и под ръководството на Алфред Танц, който от самото начало е нашият гениален химик, започна работа в лабораторията. За съжаление старостта те лишава от приятелите преди смъртта. Алфред Танц умря миналата година, но паметта му изневери много отдавна.

„И така — помисли си Клаудия, като си припомняше всичко, което Саша й бе доверила, — на тази маса, с изключение на Базил Андрос, седи второто поколение на нейното предприятие. А нейната трагедия е, че иска да контролира и него.“

— Почти нищо не хапна — отбеляза Върнън, като се приведе към нея. — Да не би да се опитваш да запомниш лицата и историите на всеки един от нас? Мислиш ли, че ще ти е от полза да се разкриваш по този начин?

Тя преглътна и сведе поглед към баварския крем с малинов сироп, който дори не бе докоснала. Защо Върнън бе решил да й говори с такъв доверителен тон?

— Липсват ми данни за двама от персонажа — отвърна тя на закачката му. — Двамата по-млади вляво.

— Този е помощникът ми. Казва се Бергер. Виенчанин е като Инге. Той е най-мълчаливият човек, когото познавам. А момичето е Беате — дъщеря на баща ми от втория му брак.

— Какво странно лице… Колко е годишна?

— На дванадесет. Много е красива.

— Прилича ми на марсианка — задоволи се да каже Клаудия, макар че в действителност момичето с тънкия врат, невероятно бледото лице и с почти прозрачни руси коси приличаше на извънземно същество — тъжно и отегчено.

— Тя е талантлива музикантка! — допълни Върнън. — За съжаление майка й я кара да се показва само от суета, а тя е много стеснителна. Бедната Беа, отегчава се, тя не се чувства на мястото си, никой не й говори.

— Дори и баба ти ли?

— В това семейство всички сме проклети егоисти — потвърди той.

— Така е — измърмори Клаудия. — И затова не е лесно да ви разбере човек.

Млъкнаха, защото Саша плесна с ръце. Бе моментът на тостовете. Ленард Вайнес се изправи и произнесе хубава реч за красотата на осемдесетте години на майка си и завърши с пожелание за още много рождени дни. Може би беше искрен. Тя благодари, усмихна се и с няколко думи представи Клаудия и Силвия като съавторки на доктор Вайнес на книгата за пластичната хирургия, която той отдавна мечтаел да напише.

— Ще бъде книга с богат снимков материал и информация, анекдоти, случки и някои недискретни факти. Ще се запитате защо избрахме Клаудия Фредиани. Тя написа прекрасен репортаж за „Бел Еър“. След това узнах, че е учила във Филаделфия, а е и дъщеря на една журналистка, с която преди много време се запознах в Милано. Колко непредвидими са пътищата на съдбата…

Клаудия остана изумена. Какво замисляше Прекрасната лейди? Кога се бе виждала с майка й? Върнън развеселено й прошепна:

— Изненада след изненада, а? Никога не подценявай баба ми.

— А дали е вярно?

— Всички вярват.

— И така, книгата ще се публикува едновременно във Франция, в Америка и в Италия — завърши Саша.

— На кого, а и защо е нужно това представление — обърна се Клаудия към единствения си слушател.

— За да оправдае присъствието ти, както и за да те предпази.

— От кого?

— От всички. От всички и от никой.

— Между другото, кой не дойде на вечерята? Мястото вдясно от рожденичката остана празно.

— Никой не липсва. Това място е винаги празно на рождените дни. Запазено е за дядо ми Томас.

— Съпругът й? След толкова време?

— Да. Саша не иска да бъде забравен.

— Струва ми се малко… театрално.

В този момент Саша се изправи и всички се преместиха в хола, където роялът вече бе готов.

— Горката Беате, сигурен съм, че умира от страх — въздъхна Върнън. — Майка й не й спестява нищо.

Беате изсвири един валс от Шопен. Техниката й бе удивителна.

— Много е напрегната, това не е най-доброто й изпълнение — отбеляза той. — Когато свири при мен, е по-отпусната и звукът е съвсем различен.

— Нарочно ли я прослушваш?

— Да. Имам у дома едно пиано, което навремето бе на майка ми. Беате много държи на преценката ми.

Празненството не продължи до късно. Беше ясно, че възрастната дама обича да си ляга рано. Силвия се чувстваше така свободна, сякаш бе представител на папараците и непрестанно заслепяваше със светкавиците си някой от гостите, когато най-малко очакваше. Снима също Клаудия и Върнън, докато си шепнеха като двама съзаклятници. Особено внимание обаче отдели на Стюарт, който й се струваше обект, достоен за уважение. Накрая всички се скупчиха около Прекрасната лейди, за да се снимат за спомен — светкавици и усмивки, по-широки след произнасянето на думата „зеле“.

Силвия се оттегли, за да презареди фотоапарата си и забеляза някой да се отдалечава отвъд арката между хола и музикалния салон. За съжаление трябваше да бърза, защото Саша вече проявяваше нетърпение. Трябваше да приключи със снимките. По-късно, когато всички си тръгнаха, Саша прибираше бижутата си в касата. Чуха я да говори на папагала, който се бе пробудил от светлината и се бе накокошинил.

— Не ми казвай, че е папагал пазач! — изсмя се Силвия и прибра и последната лента. — Утре ще дам да ги промият и ще видим пробните снимки. Ще ти харесат.

Клаудия бе замислена.

— Върнън бе прав, като ми говореше за гнездо на пепелянки. Бедата е, че всички изглеждат безобидни, а навярно са много опасни.

— Дори и Стю? — Силвия вече наричаше последния Вайнес с галеното му име. — Не съм сигурна. Видя ли колко е мил? Рус, малко по-дребен, но все пак е по-висок от мен. И да благодарим на Бога, че е чудесен събеседник.

— Значи ти харесва.

— И още как! Но аз гледам него, той гледа теб, а ти гледаш твоя неотразим хирург.

— Само той може да ми помогне да разбера нещата.

— Е, междувременно Стю ме покани да посетя колибата му… личната му лаборатория и градината на… впрочем, какви са тези лековити билки?

— Става дума за билки, които се използват за…

Влязоха в стаята на Клаудия, която имаше обща врата с по-малката стая, в която Силвия спеше на един мек диван. Лампите светеха, а муселинените завеси помръдваха.

— Кой е тук? Влизал ли е някой?

Силвия изтича и дръпна завесите, но прозорецът зад тях бе херметически затворен.

— Сигурно е от течението между моята стая и хола.

„Наредихме се!“ Клаудия бързо се приближи до писалището. Касетите със записите бяха изчезнали!

— Сигурно са се възползвали от шума в хола и са влезли от градината — каза тя. — Невероятно е, защото вечер вратата в дъното на коридора се заключва. Преровили са навсякъде.

— Сигурна ли си? — Силвия несъзнателно включи и останалите лампи.

— Касетките бяха тук. Взели са и тази, която бе в касетофона.

— Трябва незабавно да уведомим…

— Не, остави я да си почива. Ще й кажем утре сутринта. Така или иначе, загубиха първия рунд. Бях заменила касетките със записите с нови, като ги номерирах, сякаш са използвани. Истинските са на сигурно място.

— Къде?

— При бижутата на мадам — в касата.

Силвия се излегна върху килимчето до леглото.

— Значи… ти си го очаквала? Защо?

Клаудия притвори очи и прехапа устни като децата, когато усилено размишляват.

— Усещам го — прошепна. — Дори няма да казваме веднага на мадам, скоро ще се случи още нещо.

— Притесняваш ме, превръщаш се в Касандра.

Тази нощ и двете спаха в голямото легла на Клаудия. На сутринта Силвия размести завивките на дивана, сякаш току-що бе станала.

 

 

Призори се бе разразила буря, а на сутринта въздухът бе по-свеж, а облаците — все още ниски. Саша остана в стаята си, за да се съвземе от напрегнатата вечер.

— Ще сляза до града и ще занеса филмите, за да направят пробните снимки — заяви Силвия. — После отивам в „Бел Еър“, за да видя мишките на Стюарт.

— Оставам тук! — Клаудия имаше нужда от тишина, за да се съсредоточи и да подреди мислите си. Кой бе влязъл в стаята й, за да вземе записите? Малко вероятно бе това да е човек, дошъл отвън, като се има предвид, че зад портала бяха паркирани колите на гостите, а шофьорите им ги пазеха. Може би някой е излязъл от къщата на доктор Вайнес. Някоя прислужничка, която не се набива в очи, вероятно се е промъкнала във вилата през вратата в коридора, от която има ключ! Върнън със сигурност не бе сред заподозрените, не бе толкова неблагоразумен, та да се довери на някого, за да се добере до записите на баба си. И защо да бърза, след като само след няколко дни щеше да прочете написаното? Ето защо тя не се съмняваше в него, обаче непрекъснато мислеше за този мъж. Изведнъж си даде сметка, че откакто е дошла, Върнън Вайнес винаги присъства в мислите й. Във всеки миг!

Нищо не знаеше за него, нищо. Може би неговата любезност и съпричастието му, изразено с няколко думи по време на вечерята, бяха само външната му страна — пред нея се представяше като човек, който я закриля, а пред Саша се представяше в ролята на предпочитания внук, а може би се прикриваше в сянката на другите?! Господи, какво семейство! Нямаше човек, в когото да не се съмнява. Освен това съществуваше и един въпрос, който й се струваше почти забавен и би желала да намери отговора му — кога са се запознали Алма Ленци и Прекрасната лейди? И защо майка й не бе споменавала за това?

Незабавно позвъни в Милано и попадна на майка си, която говореше с типичния дрезгав глас на пушачка.

— Ще ми кажеш ли кога, по дяволите, си се запознала със Саша Колмар?

— А, ти ли си? Можеше да ми се обадиш и по-рано. Баща ти се задоволи само да ми каже — ако искаш да научиш нещо, ето ти номера.

— И тогава ти й се обади.

— Разбира се, веднага. Разговарях с нея. Представяш ли си, след цели двадесет и пет години Саша Колмар си спомни за мен! Макар че не знаеше името ми.

— Има изключителна памет. Обясни ми по-добре. Кога се запознахте?

— Това е една смешна история. Имаш ли малко време?

— Колкото искаш. Вали дъжд, а мадам Саша спи.

— Къщата й хубава ли е?

— Уединена, но би ти харесала. С много антики, обаче са подбрани с вкус.

— Има ли и басейн?

— О, боже… може би. Не знам. Градината е толкова голяма, че още не съм я обиколила.

— А аз още не знам с какво се занимаваш. Когато разговаряхме, тя бе уклончива.

— Тайна. А сега ми разкажи къде и кога се срещнахте.

— Преди повече от двадесет и пет години бяхме в „Савини“. Още не бях омъжена за баща ти. Тя обикаляше европейските си филиали и представяше някакъв козметичен продукт. Беше поканила на закуска журналистите, които се занимаваха с мода и козметика. Беше прекрасна жена, около петдесетгодишна или повече, но не изглеждаше на повече от четиридесет. След десерта внезапно й хрумна да гримира някоя от нас. Хвана ме за ръката, навярно защото бях най-младата. Накара ме да седна на един козметичен стол и се зае да маже лицето ми с някаква сива каша, която миришеше на терпентин. Това беше маска, която премахваше следите от умората и… вонеше. Нещастното ми лице се превърна в бойно поле. След това сложи розов фон дьо тен, сини и виолетови сенки върху клепачите, туш на миглите и постави руж върху бузите ми. И всичко това — в промишлени количества. Накрая ме намаза с някакво червило. По-червено от него не съм виждала… — Алма се засмя, доволна от образния си език на журналист. — Накратко казано, след като бях гримирана, приличах на една от онези американки, които слизат от автобусите пред Колизеума. Оставаше обаче проблемът с излизането. Не бях в състояние да се срещна с никого в галерията с това току-що гримирано лице. Затова влязох в една от тоалетните на „Савини“ на първия етаж и се опитах да измия грима със сапун. Вдигам очи и кого мислиш виждам в огледалото? Нея! Гледаше ме осъдително. Докато заеквах смутено: „Sorry… but it was too much… too much“^[1], тя избухна в смях, така че лицето й се покри с ветрилообразни снопчета бръчки, това си го спомням прекрасно, смееше се доволно и накрая изхълца: „You are right, you are right!“^[2].

— Всъщност никак не се е променила — отбеляза Клаудия. — Дори и бръчките.

Замълчаха.

— И кога смяташ да се прибереш?

— След известно време. Не се безпокой, щом разбера, ще ти кажа.

— Не ме лъжи! Изобщо не съм спокойна.

— Но тук е и Силвия!

— За нея после. Кажи истината — има някой, от когото се интересуваш. Познавам те.

— Както обикновено. Дочуване, мамо.

Затвори и отново се озова сред тишината и ромона на дъжда. Къщата изглеждаше по-скоро пуста, не просто задрямала, а тишината бе почти заплашителна. Как успяваше майка й винаги да предизвика у нея усещане за несигурност?

В гардероба до вратата намери един дъждобран, облече го и излезе в градината. Зае се да търси басейна. Зад гърба й остана покритото с чакъл пространство, откъдето морето едва се виждаше в далечината. Пое по една пътечка, която вървеше покрай стената отвъд балкона. Ръмеше. Дъждовните капки върху листата на дърветата блестяха. Средиземноморската гъста гора, която заемаше по-голямата част от градината, издаваше свеж и тръпчив аромат.

След един завой се разкри тухлената фасада на едноетажна малка вила, полускрита между дърветата. Изглеждаше затворена. Прозорците бяха малки и защитени с железни решетки на ромбове. Вратата бе от обковано с желязо дърво. „Ето къщата. Той живее тук, поне така каза, но навярно не е у дома. Предполагам, че сутрин излиза много рано.“ Приближи се безшумно. Струваше й се невъзможно един млад, прекрасен, богат и много известен мъж да живее в толкова обикновена и уединена къща. Една самотна, дори тъжна къща. Тя надзърна през железните решетки и видя бели фотьойли и кожа, просната пред камината. Приличаше на хола на планинска хижа.

„Навярно тук води жените си — помисли си тя, — огън в камината, кожа пред нея, никаква опасност от изненади. Това е неговото тайно убежище. Но какво толкова мисля? Какво ме интересува? Момент… за да се стигне дотук, не трябва ли да се мине пред вилата, или съществува и друг вход?“

Имаше. Откри го лесно, докато обикаляше къщичката — точно отзад имаше дълъг полегат мост, който водеше към гаражите. Тежка порта с електронно заключване свързваше моста с друга пътека, която сякаш водеше право към зелената гора на хълма. „Значи има и друг път към вила «Палма», не е само този, по който идваме ние.“ Вратата на един от гаражите бе вдигната; той беше празен. Другият гараж сякаш не бе заключен. Клаудия бързо стигна до края на моста и вдигна вратата.

„А, ето я! Сигурно това е голямата му любов!“ Този луксозен автомобил. Клаудия не разпозна марката, но цветът я впечатли — син металик. Не обърна внимание и на номера, освен на двете букви, изписани след цифрите „СД“. Затвори вратата и завърши обиколката си около къщата. Нямаше нищо интересно. В крайна сметка това бе просто идеалното жилище за един плейбой. Едно убежище в гората с огън в камината, тиха музика и напитки, и луксозна кола, за да се стигне дотук. Кой знае колко жени бяха идвали. Сигурно и в този момент имаше някоя.

 

 

— Брат ти обеща на онази фотографка да снима различните фази на следващата му операция на нос — заяви Инге, когато същата сутрин влезе в изследователската лаборатория на „Бел Еър“.

— И аз й обещах да й разреша да снима лабораторията и градината с лечебните билки — отвърна Стюарт. — Какъв е проблемът?

— Аз отговарям за връзките с обществеността, затова разрешенията би трябвало да се дават по моя преценка.

Козметичната лаборатория се помещаваше в ниска и дълга сграда, разположена пред кучкарника, където се отглеждаха опитните животни за проверка на токсичността на продуктите. Имаше много стаи; асептични, бели, обзаведени с маси, покрити с пластмасов ламинат и претъпкани с уреди и компютри. Смесители и сложни апарати за измерване на еластичността и влажността на кожата стояха до класическите дестилатори, редици с епруветки и контейнери за проверка в сушилните.

Стюарт проверяваше току-що отпечатана серия от данни.

— Не се безпокой — каза той, без да отделя очи от числата. — Момичето може да снима, колкото си иска. От снимките никой не може да разбере прочутата техника на доктор Вайнес при извайването на върха на носа.

Стюарт се забавляваше. Не се доверяваше на Инге, но бе по-хитър от Върнън и не показваше своята резервираност. Нещо повече. Точно тези иронични закачки по отношение на Върнън предизвикваха у жената увереност, че открива прикритата злоба в изречените думи, която тя би могла да използва.

Всъщност злобата на Стюарт бе истинска, но това чувство не засягаше брат му. Бе насочено срещу деспотичната му баба, която предпочиташе Върнън и му осигуряваше пространството, предназначено за другите. „За сина й например, или за мен“ — мислеше често Стюарт. И ако Ленард Вайнес сякаш не се интересуваше от друго, освен от издръжката, която майка му му определяше, то той имаше всички основания да се чувства равен с Върнън. Стюарт се занимаваше с изследователската работа. Вече три години екипът му формулираше новите козметични продукти, от които зависеха огромните печалби на „Ес Кей“ и мястото й в първата редица. Освен това той имаше силен търговски нюх, който поне до този момент не бе оценен и използван.

— Това е, което съм наследил от баба си — убедено твърдеше. — От новото поколение аз съм човекът, който знае как се правят пари. Върнън пък е наследил артистичния дух на майка ни. Ако го бяха насърчавали, щеше да стане истински доктор Швайцер^[3], който свири на пиано вместо на орган.

Беше истина — Върнън не се интересуваше, нито пък имаше някакви амбиции към клиниката, нито по отношение на пластичната хирургия. Разрастването на фирмата бе в ръцете на други. „Засега“ — обещаваше си Стюарт.

— Журналистката и фотографката играят в комбина със Саша — подметна Инге. — Историята за тази книга за хирургията изобщо не е убедителна.

— Защо? Смятам, че идеята принадлежи точно на брат ми. Преди време ми бе споменал, но се оплакваше, че няма време.

— Ох! Остави книгата и хирургията! За друга игра става дума! Още нямам доказателства, но съм убедена, че между Върнън и Саша съществува мълчаливо споразумение да отстранят всички от властта. Включително и теб. Продължавай да се занимаваш с кучетата и с мишките си и ще видиш!

— Дай ми само едно доказателство и ще ти повярвам.

Инге бе интригантка, но имаше и нюх. Трябваше предпазливо да прецени хипотезите й, но откажеше ли да я изслуша, веднага щеше да стане „неприятел“ и да изпадне в беда.

— И Ленард е притеснен — продължи тя.

— Откакто се помня, в нашето семейство винаги е имало разправии, които засягат всички ни.

— Ти си уплашен и не искаш да го признаеш — настояваше Инге. — Не искаш нито да видиш, нито да чуеш. Не забеляза ли на вечерята как Върнън и журналистката си гукаха, а Саша не ги изпускаше от очи?

— И какво от това? Аз пък гледах фотографката, която ми харесва. А мъжът ти кого гледаше? Може би Базил Андрос, който вече има надмощие?

— И това! — Инге ядосано размаха ръка. — Само заради един рожден ден премина разстоянието от Ню Йорк до Париж и после до Ница.

— Ама какъв рожден ден! — Стюарт се забавляваше.

— Смей се, смей се. Ти не знаеш.

— Какво би трябвало да знам?

— Баба ти, моята свекърва, старата, накратко деспотът, който държи всички ни, е изготвила ново завещание. И не е само това. Тя разказва семейните истории на онази журналистка, даже и най-деликатните, най-тайните и естествено ги представя по своя си начин.

— Наистина ли? — Стюарт отново се засмя, но вече бе заинтригуван. — Ти откъде научи?

— Ленард ми каза — излъга Инге, но Стюарт не й повярва. Баща му бе съвършено безразличен и толкова влюбен в себе си, че не би могъл да измисли и една интрига. — Освен историите за пластичната хирургия…

— Какво още? Клюки? Скандали? Открила си скелетите и смяташ, че те не бива да видят бял свят? Ако е така, разказвай! — Гласът му звучеше безгрижно, но очите му гледаха внимателно.

Инге забеляза това, приближи се към него и заговори тихо, за да не се чува отвън.

— Ти не знаеш как баба ти е натрупала богатството си. Но аз знам. Направих някои проучвания и открих неприятни истини. За нея, разбира се. Истини, които не бива да се споменават. Дори трябва да бъдат забравени.

Тя замълча, сякаш се канеше да съобщи кой знае какво, но само отбеляза:

— Не разбираш ли? Не може да й се вярва. Смята, че е безсмъртна и е в състояние да разкаже всичко, само и само да задоволи желанието си да е в центъра на вниманието, както е било и навремето. Знам, че диктува спомените си. Това ти стига.

— Внимавай! Фотографката обикаля наоколо. Снима лекарствените растения. — Стюарт се обърна и замислено се загледа през прозореца. — Колко е мила, прилича на син щурец.

Инге мълчеше. Вече бе посяла семената на подозрението, а и не си струваше да продължава и да рискува той да я попита: „Кой от прислужниците във вила «Палма» е шпионинът ти?“.

И Стюарт мълчеше. Не му харесваше, че мащехата му познаваше по-добре от него тайните на семейството. „Може би този син щурец знае повече, отколкото предполагам. Трябва да я държа под око.“

С рязък жест отвори прозореца, който гледаше към лехите в градината.

— Не! — извика той, сякаш я бе спипал на местопрестъплението. — Не снимай това растение! То е изключително.

— Но това е обикновен копър.

Той се засмя, опря се на перваза и го прескочи.

— Не това, другото. Валериана.

— Тези листа майка ми ги слага в салатата — подигра му се Силвия и вдигна фотоапарата на нивото на очите си. — Стой, не мърдай! Светлината е прекрасна… добре, сега тръгни към мен и ме гледай…

Снимаше, но същевременно проучваше стаята и забеляза вероломната Инге, както я наричаше. „Вие двамата май си говорехте, а? На чия страна сте? На същата ли?“ Снимките, които бе направила по време на вечерята, й бяха достатъчни, за да долови кои са на една страна.