Габриела Магрини
Диамантената лейди (2)

Глава 2

Клаудия не обичаше да спортува, но се оставяше Силвия да я мъкне със себе си на разни приключения, като курса за управление на платноходки в Сардиния. Повечето бяха съвършено неподходящи за нея — нетърпелива и разумна едновременно. А за да спортуваш, се иска търпение.

— Трябва да си упорита — порицаваше я приятелката й. — Не бива веднага да се отказваш.

През първия ден на курса Клаудия си ожули ръцете и изпусна въжетата, когато трябваше да ги държи. На втория ден не се приведе навреме и гикът я перна по главата, а на третия изгоря след безкрайните часове под слънцето. Затова на четвъртия остана на сушата. Още преди да се свечери, откри, че има директен ферибот до Пиомбино, и се измъкна, като остави една трогателна бележка: „Силвия, кожата ми почти се възстанови. Не ми се сърди! Отивам в ашината“.

Ашината^[1], както я произнасяха в Тоскана, беше оазисът на баща й. На следващия ден той я видя как пристига — разрошена, с раница на гърба си, вкопчила се в човека, който с мотоциклета си два пъти седмично разнасяше пощата вън от селото.

Да, наистина ашината бе разположена сред полето, в началото на долината Киана, откъдето започваха първите възвишения и наоколо все още можеха да се видят диви пространства. Къщата на Лудовико Фредиани не беше толкова ценна като онези, които през последните двадесет години бяха купени от чужденци. Неговата бе изградена от камък и тухли с една изящна типично селска конструкция, която той бе запазил непокътната. Беше къща, каквато мнозина мечтаеха да притежават като надеждно убежище, пасторално и отдалечено, без да имат представа обаче дали биха могли да живеят там. Лудовико Фредиани знаеше как да живее в нея.

— Прекарах три дни на яхта — обясни Клаудия и слезе от мотора, като масажираше задните си части.

— Можеше да ми се обадиш, щях да дойда на гарата в Арецо.

— Опитах. Толкова пъти ти звънях по телефона. Сигурно съм събудила всички щурци. Намерих превоз до селото и отидох в магазина на Елена. Тя ми каза, че си навън и ми даде ключовете от къщата. След това пощаджията ми предложи да ме докара.

— Така е! — Той се плесна по челото. — Тази сутрин ходих до Флоренция. — Баща й сърдечно я прегърна. — Как ти хрумна тази идея с лодките? Нали знаеш, че и ти си земна като мен.

Лудовико Фредиани с ореола от бели коси около загорялото му лице и с къдравата си прошарена брада приличаше повече на патриарх, отколкото на баща. Почти шестдесет и две годишен, той беше слаб, с атлетична фигура. Сякаш бе селянин, който работи, колкото да не се прегърби. До петдесетгодишна възраст бе изключително способен художник. Работеше в областта на рекламата. Истински майстор на изкуството, а в същото време — нетърпелив и нещастен съпруг на красива, амбициозна и доста по-млада жена, която го ощастливи само с това, че му даде една дъщеря — Клаудия.

През едно лято, прекарано в Тоскана, животът му се промени. Купи си на безценица запусната селска къща. Постепенно я превърна в спартански, но удобен дом. Запозна се и с едно момиче, което имаше магазин в селото и между многото продукти продаваше и вкусни зеленчукови консерви и конфитюри, които приготвяше сама. Естествено — без химически добавки, както повеляваха модата и здравият разум.

Щом се разведе с Алма, Лудовико стана „екологичният“ баща за дъщеря си. Земята около къщата му позволяваше да поддържа зеленчукова градина, а плодовете от овощните дървета използваха за консервите на Елена — новата му приятелка. Освен това Лудовико бе сътрудник на една от най-прочутите рекламни агенции във Флоренция. Мотото му „Разделяй и владей“ в действителност означаваше: „Разпределяй времето си между различни дейности. Така те няма да имат власт над теб“. Тридесетте години стрес в областта на рекламата го бяха научили, че единственият изход е да се направи „салтомортале“ — или умираш, или вършиш глупости. Ашината, според бившата му съпруга, беше лудост.

После там беше и Елена — тридесетгодишна жена, здрава и набита, с необикновени златисти коси, дълги до талията. Беше истинска, каквито бяха и консервите й, питките й, магазинът й, препълнен със стари завеси, старинни дантели и дреболии, подбрани с вкус.

— А майка ти? — попита дъщеря си Лудовико. След развода Алма бе излязла от живота му. Остана да съществува само в един малък недосегаем кръг като майка на Клаудия.

— Заведе Перикъл на пътешествие в Африка. Нали знаеш, той й угажда за всичко.

— Не е възможно да се държи по друг начин.

— Обаче не ми се видя много ентусиазирана от пътуването — отбеляза Клаудия. — Доволна е само когато се занимава със своя „Смарт“.

— Това е детето им! Той даде парите, а тя го управлява.

За благородника Поджи — заможен строител на къщи за богатите — да подари на съпругата си стотина милиона, бе все едно да й припише апартамент. Още повече че тя бе амбициозна и способна и като оглави това печелившо списание, тя утрои капитала. А Перикъл бе изпълнен с възхищение от това и от нея.

— Знаеш ли — продължи Лудовико — рядко съм виждал двойка, така сплотена като Алма и съпруга й.

— Както ти и Елена. Ясно е, че вторите бракове са по-успешни.

— Обаче ти струва скъпо, докато стигнеш до тях. Би трябвало да не внимаваш първия път.

Елена се върна с велосипеда си, а лятната вечер бе прохладна. Тя веднага приготви стаята за гости за Клаудия, наряза питка с шунка и поднесе пенливо младо вино.

— А сега ме извинете, но преди вечерята трябва да свърша една работа.

До портата имаше плет от боровинки. Сутринта Елена ги бе обрала. Сложи плодовете в един казан със захар.

— Трябва да врят само няколко минути. Така запазват вкуса си.

— Конфитюрът не се ли разваля?

— Достатъчно е да се прибави винена киселина. Рецептата на бабите!

— По колко ги продаваш тези буркани с екологичен конфитюр?

— Е, който ги цени, той е готов и да плаща. От друга страна, приготвянето им изисква време и труд.

— Сама ли правиш всичко?

— Вико ми помага. И на него му харесва да върши нещо с ръцете си.

Толкова бяха погълнати от разговора си, че чуха телефона едва на третото или четвъртото позвъняване.

— Току-що дойде и вече те търсят — отбеляза Лудовико.

Беше Магда Белини.

— Търсих те в Сардиния, но Силвия ми каза, че мога да те намеря при баща ти. Всичко наред ли е? Запиши си един номер: 0034/93275665. Търсиха те спешно три пъти, но на майка ти не съм казала.

— Гениална си! Кой ме търси? — попита Клаудия. Бе познала кода на Монте Карло.

— Не си каза името.

— А гласа?

— Сериозен глас… говореше английски.

— Благодаря. — Клаудия повтори номера. — Веднага ще позвъня.

Замисли се кой би могъл да бъде — доктор Вайнес или неприятната Бахофен?! Но номерът не бе на клиниката.

Навярно бе личен телефон. Клаудия веднага реши да се обади.

— На телефона е Клаудия Фредиани. Някой от този телефон ме е търсил.

Прозвуча сериозният глас, но не бе на Върнън, нито на Бахофен.

— Вие ли написахте онзи материал за Саша Колмар? — попитаха я на чист английски.

— Да. Извинете, мадам, коя сте вие?

— Аз съм Саша Колмар. Преди няколко дни внукът ми донесе списанието и прочетох материала. Написали сте го така, сякаш сте топили писалката си в оцет.

Тишина. Дъхът на Клаудия спря. Дори по телефона се усещаше властността на тази жена. Точната преценка на нейната статия я порази.

— Нима ви хареса? — Гли илиласът й трепна от изненада.

— Защо се чудите? Убедена съм, че имате вроден дар да откривате истината по малко знаци. Умело сте забъркали оскъдните факти, които сте открили, с многото измислици, писани за мен. Истински талант на разказвач!

— Подигравате ми се.

— Нямам време за шеги. На колко години сте, госпожице Фредиани?

— Почти на двадесет и четири.

— Подходяща възраст — отбеляза властният глас. — Елате тук, госпожице Фредиани, ако искате да напишете нещо значимо. Може би това е вашият шанс. Гледайте да не го пропилеете. Вече знаете пътя. Давам ви три дни, за да дойдете във вила „Палма“. И не казвайте на никого.

— Защо искате да се срещнем? — попита Клаудия.

— За да разбера дали все още имам добър нюх. Елате! Мога да ви направя предложение, на което е невъзможно да се устои.

— Какво означава „предложение, на което е невъзможно да се устои“?

— Опитайте да отгатнете. Или елате да го чуете.

 

 

— Как така се интересуваш от тази стара кариатида? — попита Лудовико, когато след вечерята Клаудия му разказа всичко. — Или зад това се крие някой друг?

— Не говори като мама. Според нея аз като че ли не правя нищо друго, освен да тичам след мъжете…

— Това невинаги е грешка. И Елена ме плени, като слагаше свежи цветя и буркани с туршии на масата ми, когато живеех като монах.

— Но аз не срещнах на Лазурния бряг човек, който да ми харесва колкото теб — поласка го тя. — А възрастната дама изобщо не съм виждала.

— Неустоимите предложения могат да се окажат много опасни, но придават и вкус на живота.

— Точно от това имам нужда — замислено отбеляза тя.

Поседяха около масата. Елена бе разтребила и донесе кошница с плодове. Старата ацетиленова лампа, превърната в електрическа, разпръскваше златиста светлина върху лицето на Клаудия. Лудовико загрижено наблюдаваше дъщеря си. Изглеждаше по-млада от възрастта си — един недозрял плод, растение, недокоснато от ножиците на живота. Жената, която виждаше в нея, бе непокварена и жизнена. Би било жалко някой глупав или властен мъж да я съсипе. И у тази непозната жена имаше нещо от него. То не беше само формата на очите й и слабото тяло, което се забелязваше под широката риза. Тя притежаваше жаждата да опознае света. От майка си бе наследила деликатната кожа с цвят на праскова. Алма бе голяма красавица, струваха си двадесетте години от живота му, които й бе дал.

— Каквото и да е предложението — посъветва я Лудовико, тъй като добре знаеше, че дъщеря му ще замине за Монте Карло, — дай си поне дванадесет часа да си помислиш. — Бе убеден, че мирише на пари, а той не знаеше как би реагирала дъщеря му на едно богатство. Кой знае дали не бе наследила алчността на майка си? — Както и да е, тази нощ ще спиш тук.

На другия ден Лудовико придружи Клаудия до летището във Флоренция и я качи на самолета за Ница. Докато летяха над морето между бреговете на Лигурия и Сардиния, Клаудия изпита усещането, че се движи по път, маркиран със странни съвпадения: репортажа в „Бел Еър“, снимките на Саша Колмар, телефонния разговор от ашината. Какво ли я очакваше? Нищо не бе случайно, всяко събитие се пораждаше от друго. Но всички те бяха свързани със здрав и гъвкав пръстен — нейните решения, каквито и да бяха те. Не беше ли точно това определението за авантюра?

На летището в Ница я чакаше изненада. Клаудия едва не се сблъска с него, а той веднага я забеляза.

— Доктор Вайнес, откъде знаете, че пристигам?

Той се усмихна, взе сака от ръката й, измъкна от джоба си съобщение, получено по факса, и й го подаде.

Дъщеря ми пристига в Ница със самолет в 18:40.

Лудовико Фредиани

Клаудия бе дала на баща си телефонния номер на вила „Палма“ и той веднага се бе възползвал от това.

— Не се ядосвайте — каза доктор Вайнес. — Баща ви има право да ви закриля.

Отправиха се към една кола на паркинга.

— А сега ще ви откарам веднага на гарата. Ще успеете да хванете експреса за Милано — заяви той.

— И дума да не става! Трябва да видя…

— Послушайте ме. Вземете първия влак, ако не искате да се озовете в гнездо на пепелянки.

— Момент! — Клаудия намръщено го изгледа. — Знаете ли защо Саша Колмар иска да ме види?

— Да.

— Е, добре, чуйте! — Клаудия не отделяше очи от него, дори го предизвикваше. — Искам да го разбера и аз.

И тя тръгна към паркираните наблизо таксита.

— Убедена ли сте?

— А вие какво си мислите?

— Тогава ще ви придружа. Но запомнете! Вие го пожелахте!

 

 

Възрастната дама седеше начело на масата, облечена в копринена рокля с цвят екрю, а върху плисираната си яка бе сложила двоен гердан от кехлибар. На безименния й пръст имаше тънка златна халка и пръстен с голям диамант. Но това, което поразяваше у нея, бяха косите й — къси и снежнобели. „По-красива е, отколкото изглежда на снимките на Силвия“ — помисли си Клаудия, докато я наблюдаваше.

— Съжалявам, че не съм подходящо облечена за тази вечеря — поднесе извиненията си младата жена.

Дори и Върнън бе облечен официално.

— На твоята възраст — мило отбеляза Саша — човек е винаги облечен в младостта си.

От мига, в който влезе във вила „Палма“, Клаудия изпита леко неудобство, като си припомни текста под една от снимките: „Живее в усамотена вила на Лазурния бряг, сама, само с една прислужничка, един папагал и спомените от изминалите години“. Не знаеше на колко години е тази жена с високомерието на кралица, но със сигурност бяха много и всички изживени в блясък. А и вила „Палма“ бе малък дворец. Всъщност немного малък, като се имаше предвид, че се простираше над хълма. Навярно бе достатъчно да има икономка, готвач, шофьор и още три прислужници, освен градинаря. Толкова бе забелязала Клаудия. На Алма, която обичаше да живее нашироко, тук би й харесало. Сакът на Клаудия веднага бе отнесен в стая за гости, към която имаше малък хол. Тя не бе планирала да нощува там.

Изненадите следваха една след друга. Сега вечеряха в малка трапезария, облицована с ламперия от светло дърво. Освен овалната маса, в центъра на която бе поставена ваза с богородички и малки гергини, и леките столове в стил Тонет, в стаята нямаше други мебели. Саша Колмар не говореше много. Върнън попита Клаудия за ваканцията.

— Яхтите не са работа за мен — отвърна тя. — Не изпитвам страх от морето, но се чувствам неспокойна. Вероятно баща ми има право. Също като него и аз съм земен човек.

— На село ли живее?

— Да, с новата си съпруга, която е много по-млада от него, но… — Защо ли бе така резервирана, когато ставаше дума за Елена и баща й? — Родителите ми са разведени и имат втори бракове — добави Клаудия.

Може би не беше резервирана, а по-скоро изпитваше съжаление?

— Понякога разводът е наложителен — отбеляза Върнън Вайнес.

— Така е. Но винаги ти струва скъпо — призна тя, като повтори думите на баща си.

След кафето доктор Вайнес си тръгна.

— Трябва да направя обичайната визитация в клиниката и да проверя как са оперираните тази сутрин — каза той.

Саша и Клаудия останаха сами.

— Ако искаш да пушиш, и аз не се отказвам от една цигара след вечеря, дори и след инфаркта.

— Аз съм абсолютна въздържателка — усмихна се Клаудия, която вече изгаряше от любопитство.

— Да поговорим тогава. Обичам да разговарям по работа на масата. Когато Върнън ми показа онзи брой на „Смарт“, си казах: „Тези момичета са много способни“. Как успяхте да ме издебнете за снимката?

— Прескочихме оградата на градината. Всъщност Силвия, не аз.

— А тези глупости за мен?

— Само това имаше в архива ни. Останалото е… малко фантазия.

— Ето! За това става дума. Ти пишеш с едва доловима агресивност, която ми харесва.

— Възможно е.

— Накратко, струва ми се, че си достатъчно язвителна, за да напишеш биографията на противна жена като мен.

— Биография?

— По-точно — моите спомени, така както ще ти ги разкажа. Знаеш ли, от доста време мисля да възстановя истината за моето минало и не желая да публикуват за мене онези сладникави разкази, които могат да послужат единствено за реклама.

— Искате да диктувате, а аз да записвам? — слиса се Клаудия. — Защо в такъв случай не си вземете някоя съвършена секретарка, чийто роден език е английският, за да не пропусне нито един нюанс в думите ви?

— Защото аз не искам да диктувам, а да разказвам. — Саша поклати глава. — Освен това прекрасно знам каква е разликата между един обикновен препис и творческото писане.

Сега Клаудия поклати глава, сякаш бе изправена пред невъзможна задача.

— Нима смятате, че владея езика ви до такава степен, че да предам съвсем точно разсъжденията ви?

— Греша ли, или наистина си прекарала дълго време в Щатите? Не си ли посещавала и курсове по творческо писане?

— Не грешите. Откъде знаете? — попита Клаудия.

— Самата ти го каза. Залагам на теб. Освен това ще ти се помага, обещавам ти. Но искам да бъдеш откровена. Харесва ли ти идеята за тази книга?

— Невероятно! Струва ми се, че вече виждам корицата. Заглавието: „Прекрасната лейди“. Името ви, изписано с големи букви, а под него с малки букви „Както бе разказано на Клаудия Фредиани“.

— А ако изпишеш името си като автор?

— Предполагам, че няма да се продаде и една десета от тиража — сви рамене тя.

— Виждам, че имаш верен поглед за нещата — отбеляза възрастната дама. — Да минем оттатък, да пийнем по една глътка и да поговорим за парите.

Поведе Клаудия към хола, от който се излизаше навън през стъклена врата. В дъното имаше камина от бял мрамор. Фотьойлите и канапетата бяха покрити с плат на бели и жълти квадрати. Имаше и няколко по-малки фотьойла. Атлазената им тапицерия с цвят на слонова кост бледнееше под меките лъчи, процеждащи се през абажурите. Помещението бе уютно, създадено така, че да поглъща зимното слънце, но едва забележимият колониален стил му придаваше приятен вид и през лятото.

Клаудия отбелязваше детайлите в тази луксозна обстановка, в която старинните конзоли минаваха на втори план зад саксиите с жълти цветя и акварелите, окачени на стените, покрити с коприна. Винаги бе живяла в елегантна къща, защото майка й обичаше старинните предмети и имаше изискан вкус, но въпреки това се спря плахо на прага на този великолепен и семпъл хол.

— Влизай — покани я Саша. — Искаш ли едно драмбуйе с лед?

 

 

Триста хиляди долара. Почти половин милион! Невероятно! Клаудия не бе в състояние да възприеме казаното. Не знаеше дали е огромна или нереална тази сума.

— Имай предвид, че няма да ги спечелиш лесно — уточни Саша Колмар. — Аз съм много взискателна. Ще трябва да се съобразяваш с времето ми, да слушаш и да записваш, а после отново да слушаш, за да разбереш всичко напълно, да можеш да ме видиш такава, каквато съм била в детството и в младостта си, да разбереш и трудностите, които трябваше да преодолявам и да не съдиш строго и сурово авантюристичните и спорни решения, които са ми позволявали да се измъкна. Аз съм една жена, която съумя да постигне онова, което други правят несъзнателно или увлечени от емоциите си.

— Дълго ще се работи — колебливо каза Клаудия, но не се осмели да покаже тревогата си.

— Три-четири месеца. Но не е само това. Има и друго условие. Всичко трябва да остане в тайна!

— Тайна? Доктор Вайнес знае, че съм тук.

— На внука си имам доверие. Той знае за моя проект. Ако го помоля, ще ти помогне. Би могъл да прочита с теб всяка глава, за да я обработиш.

Клаудия мълчеше. Гледаше тази величествена жена, лицето й, белязано с половин век власт. Долавяше блясъка на сиво-сините й очи, който сякаш се промъкваше под притворените клепачи и придаваше острота на погледа й. Не би било лесно да й откаже.

— Смятате ли, че доктор Вайнес е съгласен? — попита младата жена, за да спечели време.

— Не се притеснявай. Винаги обмислям всичко, обмислила съм даже и опасностите, с които може да се сблъскаш.

— Кои? — попита удивено Клаудия.

— Да бъдеш заплашвана или да бъдеш съблазнена с много пари. Затова сумата е голяма, а да се удвоят триста хиляди долара, може да бъде обезкуражаващо.

Не, това бе невъзможно. Сигурно бе някаква клопка или примамка, за да провери как ще реагира.

— Знаете ли, мадам Саша, точно сега ми се струва, че пресъздавам първата глава на някой трилър — саркастично отбеляза Клаудия.

— Ами тогава стъпи здраво на краката си, защото е истина!

— Трябва да помисля — внезапно се сети за думите на Лудовико: „Остави си дванадесет часа“.

Погледна стенния часовник — показваше десет и половина.

— Трябва да си помисля — повтори тя. — Утре сутрин отново ще говорим.

— Ще те придружа до твоята стая. Лека нощ.

— Лека нощ, мадам. — Клаудия се изправи с усещането, че греши. Преди да стигне вратата, се обърна. Двете жени, разделени от половин век и повече, мълчаливо се изгледаха.

— Във всеки случай ви благодаря — бавно добави Клаудия. — Независимо от решението ми, независимо от сумата. Вашето предложение ме ласкае. Дори ми прави чест.

Когато се озова в стаята, запали всички лампи. За да спи спокойно, й бе нужно да опознае добре мястото. Приближи се до големия прозорец и дръпна завесите, за да го отвори, и внезапно проумя, че е затворен херметически. Стъклото заемаше почти половината от стената и навярно се отваряше с плъзгане, но имаше ключалка, която блокираше движението. „Тази къща е като крепост: затворени порти, вратите — залостени, а прозорците — блокирани“ — помисли си тя. Погледна в хола и видя прозорче, което се отваряше, но имаше желязна решетка. „От кого ли се страхуват?“

 

 

В този миг иззвъня телефонът на бюрото — един весел звук, но Клаудия се стресна и се поколеба дали да отговори. Вдигна слушалката.

— Надявам се, че не спите! — чу глас, който вече познаваше.

— Не, доктор Вайнес, още не.

— Защо не излезете в градината за глътка свеж въздух? Ще се почувствате добре.

— Бих излязла, ако можех да отворя вратата. Заключена съм тук вътре. — Гласът й трепереше.

— Не! Излезте в коридора и идете чак до края му. Аз ще ви отворя една врата.

„Защо трябва да отивам?“ — запита се тя, като тихо излезе в коридора, покрит с мокет. Вратите бяха затворени. Направи два завоя, едва осветени от лампи с матови абажури, и застана пред затворен служебен вход с желязна решетка, която бе отворена.

— Елате, елате! Нарочно не съм включил осветлението в градината, за да се виждат звездите. Човек рядко може да види небето със звезди, не мислите ли?

— Изпитвате невероятен страх от крадци… никога не съм виждала такава къща, затворена като стрида.

Той не отговори и направи няколко крачки към терасата. Клаудия мигновено различи силуетите на дърветата, пространството до стълбите и хоризонта, осеян ниско долу със светлините на селото и брега.

— Нямах представа, че сме толкова нависоко — каза тя. Въздухът бе прохладен. Младата жена дълбоко си пое дъх. — Престорихте се, че си тръгвате, докторе, а всъщност сте останали. Може би, за да ни шпионирате?!

— Да ви шпионирам?! Защо? Имах достатъчно време, за да отида до „Бел Еър“ и да се върна. Вижте… — протегна ръка и посочи отвъд дърветата. — Живея там, в онази малка вила, точно в другия край на градината.

— Е, и?

— Чаках ви, за да разбера дали ви харесва предложението на баба ми. Предполагам, че то ви допада. Познавам добре дамата, която вежливо наричате „Прекрасната дама“, и знам, че ако тя пожелае нещо, няма скрупули да го получи от този, когото намира за най-подходящ. Разберете, че като напишете мемоарите й, ще научите тайните на семейството, а също и на предприятието. По този начин ще се изложите на опасност; ще се озовете сред враждебността на контролиращите фирмата и богатство от стотици милиарди. В подобна ситуация е възможно да започнат верижни реакции. Може дори да се стигне до убийство. А аз не съм убеден, че ще съм в състояние да ви защитавам, както ме помоли Саша.

Клаудия онемя, но бе поразена не от думите му, а от самия него. Може би този мъж лъжеше или бе искрен, но това почти нямаше значение. Друго я тревожеше — способността му да я довежда до състояние на несигурност и в резултат на това да предизвиква импулсивни реакции от нейна страна.

— Нямам представа как са спечелени милиардите — отвърна тя иронично. — Но съм убедена, че триста хиляди долара е една астрономическа сума.

— И какво ще направите?

— Ами… например… за една година ще направя околосветско пътешествие и ще се усъвършенствам.

— С вашата приятелка — фотографката, нали? — усмихна се той.

— Може би.

— Разбирам. Светът си струва едно рисковано приключение.

— Още не съм решила.

— Тогава помислете си и утре сутринта си вървете у дома. — Върнън се обърна, навярно разочарован. Явно имаше намерение да се прибере.

Тя се поколеба. Жалко за всички тези звезди и омайния въздух.

— Почакайте! — Хвана го за лакътя. — От вас ли трябва да се пазя, или от другиго?

— Помислете! — Доктор Вайнес се усмихна. — Убеден съм, че имате добра интуиция.

 

 

Понякога й се случваше да сънува нещо, което й бе от полза, но тази нощ Клаудия нищо не сънува, а на сутринта се пробуди с ясна мисъл, която занимаваше непрестанно ума й: „Как да разбера от кого да се пазя, като още не познавам гнездото на пепелянките?“.

Заразглежда стаята, в която бе спала. Всичко бе изпипано докрай — от тапетите с рози в английски стил чак до фотьойлите с дълги ресни от XIX век, голямото легло, застлано с чаршафи с изящния цвят на сьомга, и завивката на цветя като тапетите. „Ще ми бъде приятно, ако остана няколко дни, за да проуча цялата къща. Освен че е голяма, има и по-малка вила и много прислуга.“

Внезапно осъзна какъв е отговорът на многобройните й въпроси.

— Да опитаме да поработим заедно, да направим една пробна глава — каза тя на Саша още щом се срещнаха.

— Разумно предложение.

— Обаче не ми допада да живея в нелегалност — побърза да добави Клаудия. — По-просто е да обявим присъствието ми. Можем да кажем, че доктор Вайнес ми е поръчал една книга върху пластичната хирургия, и така ще обясним сътрудничеството ми с него. Освен това… вие със сигурност можете да обясните защо сте се спрели на мен. Можем да подпишем и официален договор за една измислена книга за хирургията и един друг — за другата книга, тази с мемоарите ви. Всичко ще се уреди между мен и доктор Вайнес, а вие, мадам, ще останете встрани от всякакво разследване.

— От кого си наследила тази прозорливост и хитрина?

— От баща ми — адвокат, който обаче се занимаваше с реклама, а сега отглежда екологично чисти зеленчуци.

— А майка ти?

— Прилича на вас, мадам. Обича парите и властта. Затова съм имунизирана и освен това знам какво представляват скелетите в гардеробите на едно семейство.

Младата жена помоли да й позволят да изпрати факс на Лудовико Фредиани: „Оставам тук заради една интересна работа. Всичко е наред. Кажи на мама“. По-добре е още да не забърква Алма и да не пробужда инстинкта й на инквизитор в това неясно приключение. Началото му бе поставено същата сутрин в библиотеката на вила „Палма“.

— През последните две години — поде Саша — отделих време, за да пренаредя планината от снимки, правени ми през целия ми живот. Преди не живеех постоянно във вила „Палма“. Идвах за някоя и друга седмица и се връщах в Ню Йорк. А после — отново тук, а през пролетта отсядах за месец в къщата в Париж. Когато човек се движи, не отделя много време за размисли над миналото — докато говореше, тя измъкна от един голям шкаф два внушителни и подвързани албума със снимки. — След инфаркта вече нямах желание да пътувам и хоризонтът ми се стесни до това, което може да се види от градината. Тогава наистина остарях.

Клаудия я наблюдаваше и внимателно я слушаше. Струваше й се странно, че това осемдесетгодишно същество не произхожда от някоя чужда планета, а е само една възрастна екстравагантна дама, облечена в сиво-синьо кадифе със спомени, свързани с почти цял век!

„Възрастните не са интересни за двадесетгодишните — мислеше Саша, сякаш отгатнала чувствата на Клаудия, — но възрастните имат нужда от присъствието на млади хора около себе си. Иначе губят вкуса към живота.“

Тя отвори първия албум. Надяваше се, че в образите ще долови подходящата атмосфера за контакт с тази двадесетгодишна. Отчаяно се нуждаеше от млад човек до себе си. А това момиче с азиатски очи беше язвително, интелигентно и с прекрасна интуиция. Добър противник.

Снимките на Саша Колмар я връщаха назад във времето, когато тя се казваше Саша Кинзачек и заедно с родителите си — емигрирали от Чехословакия през двадесетте години, живееше в Нюпорт.

— Родена съм в Прага по време на Първата световна война — каза Саша. — Семейството ми обаче е от унгарски произход, както и името ми. Трудно е за изписване и произнасяне. В училище най-напред трябваше да се науча да го произнасям буква по буква. — Тя се усмихна на спомените си. — Ненавиждах това трудно и чуждестранно име. Нито една от приятелките ми в училище не го запомни. Казваха ми Саша и толкова. Ето… това са родителите ми, а това съм аз на шест години.

Седеше пред големия албум и продължаваше да говори, а касетофонът на Клаудия записваше думите й.

— Ходила ли си някога в Нюпорт, на Западния бряг на Съединените щати? Би трябвало да отидеш! Сега градът е много променен, но тогава бе градче с редица вили по брега — къщи на хора от Бостън и милиардери от Ню Йорк, с луксозни имоти от завидното си богатство, натрупано през миналия век. Но в квартала, където живеехме, имаше и мизерни постройки. Възможно ли е дете, което още няма десет години, да може да проумее, че дълбока пропаст отделя бедните от всички останали? От богатите и от много богатите? Е, аз бях наясно — къщите, дрехите, храната — всичко беше различно. Когато гледах децата, които играеха в градините на богаташите или по частните плажове пред домовете им, побеснявах. Ненавиждах белите им чорапи, но същевременно копнеех за тях, за лачените им обувки, за сатенените панделки в плитките им. Изпитвах изпепеляваща завист и исках да ги набия. Не харесвах и зле облечените си съученички, не исках да дружа и с тях. Майка ми беше шивачка, но нямаше време да ми шие хубави дрехи. Виж тази снимка. Облечена съм като за празник, но бедността личи от дрехите ми.

Клаудия измъкна снимката с размер на пощенска картичка: една жена с тъжно и развълнувано лице и намусено момиченце.

— На тази стара снимка имате същото изражение, каквото имате и днес, мадам.

— Добре си спомням този ден. Бях сърдита. — Тя се усмихна. — Майка ми ме бе облякла в тази рокля с глупавата дантелена яка, голяма колкото хавлиена кърпа. На девет години вече водех битки с нея, защото ме заставяше да шия подгъвите на дрехите. Тази работа ме нервираше. Дразнеше ме не по-малко и прекалената любезност на майка ми към богатите й клиентки. Според нея те винаги имаха право — тези богати старици, а й плащаха всъщност съвсем малко.

— Греша ли, или наистина сте презирали любезността на майка си?

— Не беше любезност, а раболепие — замислено кимна Саша и добави: — Да, презирах я. Съжалявах баща си, че няма до себе си силна и здрава жена като майката на Бети — единствената ми приятелка от детството. А всъщност мама надживя татко и когато той умря, ние изпаднахме в мизерия. Баща ми работеше като търговски пътник. Продаваше козметични продукти — сапуни, брилянтин, ножчета и пяна за бръснене. Некачествена и евтина стока. Обаче печелеше и правеше планове. Една настинка, на която не обърна внимание, се превърна в пневмония и го отнесе. Тогава майка ми взе решение: „От утре започваш работа в дома на едни богаташи. Ще се храниш добре и през зимата няма да си на студено“. Но аз тропнах с крака. Никога! Бях на четиринадесет години и бях висока почти колкото съм сега. Отидох в един хотел и ме взеха за камериерка по етажите. Беше тежка, а понякога и унизителна работа. Въпреки нежеланието си приемах бакшишите. Още тогава бях горда, но съзнавах значението на парите.

Зад тях вратата на библиотеката безшумно се отвори.

— Виждам, че вече сте започнали — отбеляза Върнън от прага.

Клаудия веднага изключи касетофона.

— Решихме да направим един опит — заяви Саша, като гледаше втренчено внука си.

Той ги изучаваше със странен поглед. Седяха пред един албум със стари снимки и вече бяха свързани с тънката нишка на току-що появилото се чувство за съучастие, а и на все още несподелени тайни.