Габриела Магрини
Диамантената лейди (16)

Глава 16

Церемонията се състоя в Атина по залез-слънце. Един залез в края на лятото, когато небето се оцветява в розово. А докато разказваше за нея в последната глава на книгата, Клаудия се изкушаваше да пише от първо лице.

Заедно с Джеф Дейвисън беше в украсената с цветя лимузина, която взе Саша от къщата на Базил, разположена в съседния на царския палат квартал, и я заведе до малката църква „Света Капникарея“ в Монастириаки. Тези старинни имена поразяваха Клаудия. Когато минаваха с лимузината, на пазара затваряха магазините и прибираха сергиите. Хората лентяйстваха в равнодушното и жизнено спокойствие на Гърция. Саша мълчеше, а Клаудия се мъчеше да отгатне мислите й.

Питаше се какъв ли е вкусът на щастието, дошло толкова късно? Откакто Саша я бе прегърнала на летището в Ница и бе прошепнала: „Отиваме в Атина, където утре ще се омъжа…“, й се струваше, че се е превърнала в друг човек. Мълча по време на целия полет.

— Щеше да ми е приятно, ако и моите момчета бяха тук… — беше казала Саша.

После отново бе потънала в мълчание и в един миг, надвита от умората, тя бе заспала.

— Булката спи… — измърмори Силвия, която още не вярваше на тази приказка, на този полет с малкия самолет, чиито седалки бяха тапицирани с кожа и че точно на нея се бе паднало удоволствието да снима тази женитба, която слагаше край на една невероятна история. Запознали се, когато били на двадесет години, обичали се цял живот и се женеха на осемдесет. А Базил Андрос, който с още двама приятели ги чакаше на летището в Атина, сякаш не стъпваше по земята. Бе целунал ръката на Саша, а после двамата се бяха прегърнали нежно, почти ритуално. На Силвия й приличаха на двама чужденци.

Лимузината бе украсена с бели рози и калии. И букетът на Саша бе от бели рози с една кала по средата. Носеше светлосиня дреха, която й бе ушила Жанин Бел, без да знае, че ще бъде булчинска рокля. Бе си сложила и прочутите огърлица, обици и гривна от диаманти и сапфири, принадлежали преди два века на една кралица. Когато видяха църквата, Саша разгъна един копринен бродиран шал, сложи го на главата си и го завърза под брадичката си. Така се скриха бръчките по шията й, а остана само подмладеното лице.

Базил ги очакваше до украсения с цветя портал на малката църква. Силвия бе избързала, за да снима отвътре, докато църквата бе празна, и след това се съсредоточи върху булката, облегната на ръката на Джеф. Богомолците бяха изненадани. Може би си казваха: „Сигурно е сребърна или златна сватба“. Но щом Саша спря и се огледа бавно наоколо, по-бледа от цвета на византийския шал, и се усмихна, всички заръкопляскаха. Базил тръгна срещу нея. Изглеждаше спокоен. Клаудия си спомни деня, когато баща й се ожени за Елена.

Сребърните икони в църквата бяха отрупани с цветята, а восъчните свещи с цвят на мед капеха върху белите листчета. Църквата бе толкова малка, че освен младоженците и свидетелите, събра много малко хора. На прага просякинята, която винаги стоеше пред входа, протестираше срещу онези, които влизаха, без да й дадат една драхма.

Силвия, заета да снима, не успя да проследи целия ритуал. Един от синовете на Базил запечатваше с камера всеки момент, а Клаудия ги запазваше в паметта си. На прага на църквата Джеф отстъпи на Базил мястото до булката и двамата заедно преминаха разстоянието до малкия олтар. Свещеникът, с одежди в червено и златно, стоеше изправен между двама дякони и обръщаше главата си към една стойка, върху която бе отворен псалтирът с изящно изрисуваните си страници. След това се обърна към младоженците и като ги огледа, започна да чете на гръцки службата.

— Казаха ли вече „да“? — Силвия бе объркана от ритуала, който никога не бе виждала. — Размениха ли си пръстените?

— Не знам, не знам — измънка Клаудия.

— А ти защо плачеш?

По лицето й се стичаха сълзи и падаха върху новата бяла копринена блуза, която си бе облякла сутринта.

— За теб и за Върнън ли мислиш? — Силвия стисна ръката й.

Но Клаудия мислеше за младоженците, за тази двойка, която изживяваше последните си години. Мислеше за жената, която от два дни получаваше сърдечни пристъпи и можеше да умре всеки момент, но въпреки това имаше кураж да осъществи мечтите си докрай. Клаудия, която сега започваше да обича, се страхуваше от силата на любовта, която ги бе довела дотук след толкова години. Повече от половин век, докато са били разделени, те са си принадлежали.

— Не мисля за Върнън и за мен — пое дълбоко дъх тя. — Мисля за тях. Такава любов ме плаши. Женитбата е тайнствен ритуал. Той може да бъде отправна точка или място на пристигане.

Двамата свидетели — Джеф Дейвисън и най-големият син на Базил, получиха короните от бели цветя и ги държаха високо над главите на младоженците, като ги размениха три пъти. Тогава Базил хвана ръката на Саша и като я държеше здраво, двамата обиколиха три пъти малката маса до олтара, а другият син на Базил — Мат, бе оставил камерата и хвърляше върху младоженците шепи ориз.

— Това е танцът на Исая — каза Силвия, която снимаше като луда. — Мат ми я обясни снощи. Страшно е, ако младоженците не се държат здраво за ръцете. Ако се пуснат, до шест месеца бракът се разпада.

— Суеверия — заяви Клаудия, а младоженците бяха завършили третата обиколка. Мат Андрос отново се бе заел с камерата, а Клаудия се взираше в средиземноморските черти на петдесетгодишния атлет.

Синовете на Базил. За тях, за Джеф Дейвисън и за момичетата бяха запазени три апартамента в един от най-елегантните хотели на Атина. Предната вечер, докато Саша си почиваше в дома на Базил, отидоха заедно да вечерят в един ресторант под Акропола. Клаудия сподели с Джеф новината за предстоящото й пътуване до Ню Йорк, за да се срещне с редактора, който щеше да се погрижи за книгата им със Саша. Непрестанно усещаше погледа на Мат.

— Толкова прилича на баща си — бе казала Саша, а Клаудия се питаше: „Нима е възможно никой от семейството на Базил да не знае?“.

— От нас, децата, само аз знам тази история — сякаш в отговор на въпроса й изрече Мат. — Разказа ми я майка ми преди много години, когато се разболя.

— Розали Лучера? — Клаудия я назова с моминското й име, с което бе влязла и в книгата със спомените.

— Да. Знаеше, че двамата отново са се намерили и всяко лято прекарват известно време заедно. Спомням си, че ми каза: „Това е съдбата. Нея той обичаше повече от мен. И ще се ожени за нея. Той държи на думата си“.

Малко по малко героите на тези спомени заемаха местата си и завършваха историите си. Всеки сам определяше собствения си път. Покланяше се като актьор в края на представлението: „Лека нощ, живот. Утре се започва отново, утре е нов ден и така нататък, и така нататък“. Има определено време, за да достигне човек до края на своята съдба. Днес бе денят на апотеоза на Саша и когато тя излезе от църквата, хванала под ръка съпруга си, така изправена, висока и красива, с блестящи коси и византийския шал върху раменете, отново избухнаха аплодисменти. Ръкопляскаха всички наоколо — хора, които не познаваше, не знаеше дали са бедни или богати, хора, които се питаха дали това е златна сватба, или изумителна ненавременна и непредвидена женитба по любов, защото любовта няма правила.

В този момент Мат Андрос прегърна баща си и го поздрави на гръцки: „Se’ hereto…“, което означава: „Нека радостта да е с теб!“. Това е пожелание, но за да се сбъдне, трябва да бъде изречено от човек, който е свързан с кръвна връзка с теб.

Лимузината и другите коли с гостите обиколиха бавно града и почти по здрач стигнаха дома на Базил. Колата на младоженците спря пред стълбите. Някой отвори вратата и пред Саша неочаквано се появиха внуците й.

— Това е моят сватбен подарък — каза Базил. — Днес трябваше да има и някой от твоята кръв, за да ти пожелае да бъдеш щастлива.

Тя се приведе и хвана ръцете на Стюарт и Върнън, за да слезе. После прегърна и двамата.

 

 

— Защо плака толкова в църквата? — попита Върнън Клаудия, която бе излязла на терасата.

Залата, където бе поднесена сватбената вечеря, запазена за семейството и неколцина приятели, блестеше като шлифован кристал. Преди да сервират сватбената торта, Саша стана от масата и поведе всички към салона, където върху легло от бели цветове изпъкваше трофеят от сметана и целувки. Тя вдигна чашата с шампанско към съпруга си.

— В чест на най-верния мъж, когото познавам — изрече.

В този момент Клаудия бързо излезе от залата. Върнън я забеляза и докато всички вдигнаха наздравица с пожелания за радост, той я последва на терасата с чаша в ръка.

— Видял си ме в църквата? Как така, като ти не беше там? Цял ден гледам Саша, опитвам се да разбера какви чувства изпитва и все не успявам.

— Защо не се опиташ да изясниш своите?

— Защото… — тя погледна към залата, после — към градината. — Защото са много объркани и болезнени. Кажи как пристигнахте.

— Базил изпрати да ни вземат със самолета му. Знаеш ли, че Стюарт ви е видял като сте тръгвали?

— Знаехте ли за сватбата?

— Не. Базил каза само, че баба има нужда и от двама ни. Страхувах се, че е зле. Ти обаче си знаела.

— Да, но разбрах, когато тръгвахме от Ница. Знаех, че трябва да направя някакъв репортаж и да го пазя в тайна.

— Запазването на тайната остава в сила до двадесет и първи септември, когато Саша ще се върне във вила „Палма“ — усмихна се той.

— Може би няма да се върне в онази къща.

— А ти?

— Аз? Какво общо имам аз? Трябва да завърша книгата, а и това не е моят дом.

— Клаудия, ти не искаш да ми отговориш.

— Да ти отговоря? — Тя отново се развълнува. — Колко от времето си можеш да ми отделиш, за да ти отговоря? Един час? Една вечер? Тази нощ? Още един ден и още една нощ? Толкова, а и много повече дни и нощи са нужни, за да говорим, да се слушаме, да се сближим, а не само за любов.

— Защо? Толкова много ли те разочаровах?

— Не, но… Получи ли факса ми? Онзи с хвърчилото?

— Да, трогна ме.

— Но не разбра, че аз съм онова хвърчило, което ти държиш, а вятърът ме отнася.

— Ти обаче искаш да те държа. Беше написано: „Не изпускай въжето“.

— Искам също и да се оставя на вятъра и да избягам… да избягам, преди да отвориш ръка и да ме изпуснеш…

— Защо ми каза: „Не знам какво ще стане с нас?“.

— Защото нищо не е вечно, Върнън. Аз го знам, усещам го в себе си, в една черна дупка, която е на дъното. Ентусиазирам се, влюбвам се, вярвам, но там долу е дупката.

— Кой я издълба?

— Ами… Преди теб никой мъж не ми е казвал, че ме обича. Въпреки това…

Той я прегърна.

— Ти не се боиш от любовта, тялото ти е прекрасно и откликва на ласките, не си ли спомняш?

— Да, но после? Ти имаше Дениз и „Бел Еър“. Коя бях аз? Тогава почувствах онзи вятър, който ме отнася, вятърът на всички възможности, на всичко непредвидено. Разбираш ли?

— Да.

— Искам те. Искам нещо сигурно, искам и този вятър, който е като същността на нещата. Те още не съществуват, нито се знаят… по същия начин искам и теб. Тази сутрин в църквата, докато си мислех за младоженците, ме обзе една отпадналост…

— Една отпадналост? — повтори той, защото не разбираше.

— Да, едно особено чувство, което ме накара да се разплача — не знам защо или може би заради всичко, което очакваме от живота.

— На колко години беше, когато баща ти и майка ти се разделиха? — попита Върнън.

— Какво общо има това сега? Дванадесет, тринадесет. Но битката помежду им продължаваше от години. Те ту се събираха, ту се разделяха.

— И ти бе по средата.

— Е, това е стара история — тази за разделените родители. Всички психоаналитици я използват, за да опростят нещата. Но те никога не са ми липсвали.

— Никога не може да се опрости страданието, но човек страда заради първичното: смърт, раздяла, самота. И аз знам нещо. Приключва и после се появява страхът.

— Аз не се страхувам. Напротив. Вътре в себе си усещам едно торнадо.

— Ти не се страхуваш да рискуваш, заради каквото и да е предизвикателство, което изключва чувствата — уверено каза той.

— Не е вярно. Влюбих се в теб, това вече е риск.

— Защо? — засмя се Върнън. — Виждаш ме по различен начин, а всъщност не съм ли аз онзи верен мъж, който държи връвта на твоето хвърчило?

Докато говореше, той видя Стюарт и Джеф Дейвисън до остъклената врата. Незабавно им махна с ръка, за да ги спре. Отново се обърна към Клаудия, като съзнаваше, че разполага само с няколко минути, за да реши и да я накара и тя да вземе решение.

— А сега ела с мен да се сбогуваме с булката. После ще минем през хотела ти, ще си вземеш багажа и веднага отиваме на летището.

— На летището? Не мога.

— Длъжна си да го направиш, защото те държа за ръка. Не искам да чакам повече, Клаудия. Няма да те оставя да мислиш, че между нас има нещо недоизказано. Не ти позволявам и разполагам с всичкото време за теб. Цялата тази нощ по време на полета, утре и още, и още.

— Трябва ли да се върнеш във вила „Палма“?

— Ще слезем в Ница, а самолетът продължава за Париж, откъдето Стюарт и Джеф ще хванат полета за Ню Йорк. Всичко е предвидено.

— И аз ли бях предвидена?

— Не. Ти си непредвидима. — Той я хвана за ръката и я поведе към салона, където Саша вече гледаше към тях.

 

 

Нощта бе много светла. От терасата на къщата на Базил погледът стигаше чак до Сан Джорджо ди Ликабето, а в ниското се виждаха градините на кралския дворец. Саша познаваше изгледа, защото бе отсядала за няколко дни в тази къща през последните две лета, прекарани с Базил. И въпреки това всичко бе като ново за нея и всеки път отново трябваше да го завладява.

А може би на това място тя нямаше корени. Но къде са корените й? Винаги се чувстваше като странник, който няма дом, където да се върне. А сега? Беше ли нейна тази къща? А белият куб с колонадата на Андрос? А новата вила на Кап Фера, в която бе спала само една нощ?

„Моят дом е Базил“ — щастливо си помисли тя.

— Не си ли в състояние да спиш една нощ, без да ставаш да гледаш… и аз не знам какво — небето, звездите…

— Не и след ден като днешния.

— Наметни се с един шал, хладно е.

— Знаеш ли от колко време сме заедно, сами, без да мислим, че след малко ще настъпи мигът, когато трябва да се разделим?

— Да видим. Часовете ли искаш да преброиш?

— Женени сме, Базил. Наистина сме женени. Още не мога да повярвам.

— През целия си живот знаехме, че ще се случи, макар да не вярвахме напълно.

— Да, само се надявахме. От самото начало бе нещо като мираж.

— Не. В началото бяхме сигурни, че ще се възползваме от живота, без да чакаме — възрази той.

— Спомняш ли си добре какви бяхме като млади? — Саша се усмихваше, спомняйки си младия Базил. — Ти беше красив, слаб и подвижен като испански танцьор и тази твоя бронзова кожа бе така гладка, че ме влудяваше. Беше много красив, Базил. Но сега си по-хубав.

— Да, с десет кила повече и малко по-малко мускули.

— Но върху лицето ти е изписан животът ти! Беше добър живот.

— В началото живеех малко като пират, но ми допадаше. Постепенно забогатях. Когато работата ми се разрасна, тогава у мен се появи безпокойството. Толкова пъти съм ти го разказвал. Имах всичко — деца, семейство, успех… но нито семейството, нито властта или парите успяха да ме затворят в клетка. Повтарях си, че бих могъл да си тръгна с раница на гърба като Нафтис от площада на Андрос. И за да си го докажа, отделях от времето си, пътувах сам. Неприятни пътешествия по места, където туристическите агенции не са стъпвали… И така години наред. Всичко това го знаеш.

— Харесва ми да го слушам отново, както правеше толкова пъти, когато стояхме под навеса на къщата в Андрос, свечеряваше се и наоколо запалваха светлините. Да говорим и да слушаме ни харесваше може би повече, отколкото да се любим.

— Не бих казал — засмя се Базил. — Тогава…

— А сега? — усмихна се и Саша. — Връщането назад в спомените не е ли като да правиш любов?

Базил замълча, а след това убедено потвърди:

— Мисля, че нищо не сме загубили, като се оженихме днес. Може би разстоянието, което ни делеше, подхранваше желанието ни да се съберем. Женитбата понякога може да даде голяма сигурност. Но не и с теб.

— Така ли мислиш? Кой знае как щеше да протече животът ни. Но и аз не изпитвам съжаление. Обаче през тези двадесет години, които преживяхме, без да се видим…

— Преди да се срещнем в Париж ли?

— Да. Изпитвах непрестанна мъка, сигурно съм ти казвала. Питах се какви деца бихме могли да имаме двамата. Един ден обаче си казах, че няма да мисля повече и че дъщерята, отредена от съдбата ми, е „Ес Кей“. Толкова.

— Ако Ленард не те бе разочаровал така — промърмори Базил.

— О, сега вече няма значение. Освен това Ленард бе последователен в безразличието си — стигаше му да живее като милиардер, без да си мръдне пръста, като принц, който предпочита да има богата издръжка вместо корона… — Тя се засмя. — И така, предполагам, че всички очакват двадесет и първи септември, за да прескоча едно поколение.

— Може би Ленард няма да се върне навреме за събранието.

— Ще се върне, ще се върне! Любопитен е като маймуна. Ще си дойде от Хаваите лустросан и почернял, ще довлече и Инге, макар че не съм я поканила.

— Надушвам битка. — Базил я прегърна. — Ще имаме време да поговорим. Сега заслужаваме две седмици само за нас. Решавай ти. Искаш ли да останеш тук за няколко дни и да си починеш? Или веднага да вървим на Андрос? Утре? Ще ти хареса ли едно пътешествие между островите и турския бряг? Нашият „Юпитер“ е готов на пристанището в Рафина.

Саша не отговори.

— Всички си тръгнаха — синовете ти, моите момчета, дори Клаудия. Сега сигурно летят над Италия.

— Самотна ли се чувстваш?

— Никога, Базил — тя го прегърна и положи глава на рамото му. — Никога, когато съм с теб. Но… — засмя се, сякаш я забавляваше някаква мисъл — две нощи преди да тръгна, се почувствах зле и се изплаших.

— Повика ли кардиолог?

— Да, а преди това — внука ми. Беше само аритмия.

— Сигурна ли си?

— Да, а също и Върнън. Чуй ме — не се страхувах, че ще умра, а че няма да преживея днешния ден. И се помолих, наистина се помолих: „Господи, почакай поне до вдругиден, почакай, дори да е последният ми ден“. Сега обаче… се надявам, че не е чул думите ми.

— Ти си невероятна! — засмя се Базил. — Сключваш сделки с Бога и с дявола едновременно, за да постигнеш онова, което искаш.

— Не ми е достатъчно. Никога няма да ми стигне времето, за да бъда с теб.

Като в някакъв шемет мислите предхождаха бъдещето. Колко дълъг бе пътят пред тях двамата? Шест месеца, една, две, три или повече години? Или едно безкрайно дълго време, което минаваше отвъд границата. „Онази“ граница, през която влизаш в един друг живот — първо тя, а после Базил, който бе по-млад, или пък двамата заедно. „Господи, не! Стига. Защо не си стоя в настоящето, в този миг, тук и сега заедно с Базил и не попитам нещо друго?“

— Ела, хайде да лягаме. Уморена си.

Бавно се върнаха в стаята. Саша свали шала и халата си, огледа се и въздъхна.

— Какво правиш? — попита я Базил, като я видя права със сатенена нощница и затворени очи.

— Така се виждам като Саша преди много години, с руси коси и без бръчки. — Тя се усмихна, но не отвори очи. — Същата съм тук, вътре — докосна гърдите си.

 

 

Шестимата пътници в самолета се бяха настанили в удобните кресла с подвижни облегалки. Синовете на Базил спяха. Стюарт и Джеф Дейвисън също дремеха. Самолетът бе излетял от Атина късно през нощта. Бяха чакали повече от час свободен коридор. Сега прелитаха над Тиренско море? Клаудия имаше чувството, че нощният полет е вододелът на живота й. Върнън седеше до нея и я слушаше как шепне.

— Когато за пръв път дойдох в Ница — довери му тя, — сякаш получих предупреждение, че ще се сблъскам с редица показателни съвпадения. Същите, които ме доведоха дотук, до този полет.

Клаудия не го поглеждаше, докато говореше.

— Съвпадения? Можеш да ги наречеш неочаквани събития.

— Слушай, Върнън, не искам да разчитам на случайността. Нужно ми е да съм наясно къде отивам.

Дълго разговаряха. Всъщност говореше Клаудия, отначало думите й се лееха неохотно, а после сякаш беше изпаднала в транс. Този транс изваждаше на бял свят забравени лица, места и факти, и важни, и незначителни, но свързани с невидими нишки. В този разговор, който представляваше последователност от образи, се появяваха също така Лудовико и Алма, Перикъл и Елена, къщата в полето и американските лета, преживени като хепънинг, красивите момчета, които й бяха харесали. Липсваха раните на ревността и нуждата от някой определен човек сред всички други. Появяваха се и някои сезони от юношеството й — месец май, когато ходеше на църква всеки ден, за да се моли да се случи нещо в живота й, почивните дни в средата на лятото, прекарани с баща й край морето.

— Дълго вървяхме по една козя пътека, наричана „Виа дел Аморе“^[1]. Имаше такава светлина там горе, че само като говоря, ми прималява.

— Когато говориш за баща си, винаги се вълнуваш — кротко отбеляза Върнън.

— Възможно е. Лудовико е много специален. А майка ми ме караше да изпитвам вина, защото той ми липсваше. Уверена съм обаче, че и тя страдаше.

— Защо се разделиха? Заради Елена ли?

— Елена се появи по-късно, след развода — убедено заяви Клаудия. — Разделиха се, защото майка ми до известна степен е като мен. Прекалено различна.

— От него ли?

— Когато двама души се женят, те трябва да се движат паралелно, нали? А те бяха като остриетата на ножица, срещаха се, а после тръгваха по различни пътища. Всеки път се срещаха, за да се наранят. Освен това ставаше дума и за пари.

— Проблеми ли имаше?

— Истински проблеми не сме имали, защото Лудовико печелеше достатъчно. И сега печели. Но парите не го интересуват. Все го чувах да повтаря: „Не искам само да работя, искам и да живея“. Майка ми обаче се стреми с парите да спечели още пари. Омъжи се повторно за много богат човек не защото искаше да се превърне в дама от Милано, а защото с парите на Перикъл създаде списанието си. Влюбена е в „Смарт“ и в милиардите, които успява да изкара.

— Милиарди?

— Да, от реклама. Но тя работи като някой чернокож, а когато се реши да пътешества, се връща една седмица по-рано от предвиденото. — Клаудия пое дълбоко дъх. — И двамата са луди, но по различен начин.

— А ти коя от двете лудости предпочиташ?

— Нито едната, нито другата. Бих искала да имам собствена лудост.

— Каква е тя?

— Ти например. Да пиша книги, да пътешествам, за да открия света. За съжаление човек не може да има всичко.

— Защо не? — възрази Върнън. — Стига да си в състояние да желаеш много. Почти всички си налагат ограничения. А и всъщност желанието би могло да ни приближи до онова, към което се стремим, да го направи част от живота ни.

— Да желаеш силно — повтори Клаудия. — Харесва ми. Трябва да се науча да го правя.

— Та ти вече го можеш! Не го ли направи, като прие предложението на Саша?

— А ако две желания те спират, защото са противоположни?

— Например? — учудено я погледна той.

Клаудия вече бе стъпила върху свличащи се камъни. Изгледа го напрегнато.

— Още ли не си го разбрал? Обичам те, Върнън. До лудост съм влюбена в теб и те желая. Но ако ми предложиш да се оженим… ще ти откажа. Какво значи да бъдеш съпруга? Видях майка ми и баща ми! Не, тази работа не е за мен.

Върнън се приближи до нея. Страната му докосваше нейната. Дъхът му бе изгарящ, сякаш се канеше да я целуне или да й прошепне любовни слова.

— Аз не искам да се женя за теб, Клаудия — прошепна той. — Искам те такава, каквато си, готова да се оставиш на вятъра, на чувствата си, на проектите си, но завързана за мен с една нишка…

— Сигурно си вярваш, но не е така. Когато дойде в дома на баща ми, разбрах — ти искаш жена, която да е стъпила здраво на земята.

— Не искам такава съпруга — бавно повтори Върнън и се замисли за миналото. — Толкова заложих на една жена, която на всяка цена искаше това име и тази роля, но живя с тях като празна черупка. Затова, ако трябва да рискувам отново, предпочитам едно хвърчило, едно красиво хвърчило, понесено от вятъра. Може би то ще ми даде и на мен крила, за да се нося из въздуха, както правя в този миг. Ти, Клаудия, можеш да ме тласнеш нависоко. От това имам нужда…

— Да те тласна? А „Бел Еър“? А хирургията?

— Не искам само да режа и да шия богаташи. Вече правя само това. И както казва баща ти — искам и да живея.

— Ти смяташ ли, че можем да живеем заедно? Господи, Върнън! Не искай нищо от мен. Само ме прегърни силно.

В този миг Стюарт докосна рамото на Върнън и каза:

— Погледнете вдясно. Зората. Блажени са тези, които са я видели.

 

 

Във вила „Палма“ пееха птиците, но прозорците още бяха затворени. Върнън отключи блиндираната врата, която водеше от градината в коридора, и занесе багажа на Клаудия в стаята, в която обикновено отсядаше.

— Ето те у дома, мадмоазел. Добре дошла. Почини си.

— Тръгваш ли?

— Отивам да поспя няколко часа. В девет имам операция.

— Прав си. — Клаудия потърка буза в неговата.

Вече не й се спеше. Чувстваше се неловко, нямаше намерение да идва тук и й се струваше, че е попаднала на непознато място. Стаята, покрита с цветя, й бе станала чужда. Остави саковете си на килима, свали блузата, която бе облякла за церемонията в църквата и за вечерята. В Атина ли беше? Колко хиляди километри има дотам? Стана й студено. Взе дългия халат, който висеше в банята и се сви в едно кресло. Беше изморена, чувстваше се изчерпана от многото изречени думи и сама не знаеше от какво има нужда.

„Не дойдох тук, за да остана сама в тази стая“ — помисли си тя. Не искаше да се люби, искаше само да бъде с него.

Спокойно отиде до края на коридор, натисна вратата, която Върнън не бе заключил, и прекоси градината. Спря пред къщата му. Бе затворена. Заобиколи и слезе в един от гаражите, за да се качи по вътрешната стълба. И така, влезе мълчаливо в къщата, която бе напуснала сутринта, когато в „Бел Еър“ избухна пожарът.

Върнън се бе съблякъл и бе захвърлил дрехите си. Спеше.

Лежеше в ниското широко легло само по слипове. Ръцете му бяха разперени като крила на самолет. Клаудия седна на пода и се загледа в заспалия мъж. „Това е мъжът, когото желая.“ Действаше й успокоително да го съзерцава така. Гледаше го и запаметяваше всяка подробност — главата с дълга коса, бузите, потъмнели от сянката на брадата, широкия гръб, силните ръце и краката, които помръдваха — сигурно сънуваше, че върви. Искаше да го докосне, да почувства кожата му, формата и топлината на тялото — без да го буди, само за да запомни и тези усещания.

Колко време е нужно, колко любов, колко докосвания, за да опознае човек едно тяло и да го разпознава сред хилядите? Сети се за desaparecidos^[2]. Жените вървяха и търсеха сред труповете телата на своите мъже. За част от секундата й се стори, че спящият мъж е уязвим и много скъп за нея. Искаше да го защитава. Протегна ръка и докосна косата му. Той се обърна и въздъхна. След това отвори очи.

— Ела тук, съзерцателко.

— Спи, спи — тихо се засмя Клаудия. — Аз само те гледам. Изучавам те.

— Ела тук, не ме карай да говоря, иначе ще се събудя.

Тя легна до него и той я прегърна. Сложи глава на неговата възглавница, а равномерното му дишане започна да я унася.