Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Come un diamante, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод отиталиански
- Екатерина Кузманова, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Габриела Магрини
Заглавие: Диамантената лейди
Преводач: Екатерина Кузманова
Година на превод: 2000
Език, от който е преведено: италиански
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2000
Тип: роман
Националност: италианска
Редактор: Лилия Анастасова
ISBN: 954-585-087-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2442
История
- —Добавяне
Глава 15
В съня си Саша виждаше бурно небе, почерняло от облаци. То се спускаше над нея като огромна възглавница, която я мачкаше, а в нея се надигаше оглушителен вик. Но причината не бе в гръмотевицата, а в бързите удари на сърцето й, които я тласкаха към съзнанието. „Сърцето, сърцето, умирам… Господи, не! Умолявам те, не преди този ден, може би след това, но не сега, не сега…“
Сърцето спираше, колебаеше се, а после отново започваше да бие, без да удря като с чук, а сякаш прехвръкваше. „Аритмия“ — помисли си Саша, когато се събуди. Не изпитваше болка, а само отчаян страх, който я парализираше.
След няколко секунди пипнешком протегна ръка към шкафчето, блъсна лампата и една книга, която падна на пода. Веднага зад притворената врата светна лампа. Флорет влезе и бързо отиде в съседната съблекалня. Саша вече бе будна и с по-ясно съзнание. Подпря се на лакът и проследи действията й в огледалото.
— Мадам, успокоителните ви капки…
Саша й посочи да ги остави върху шкафчета.
— Върви в кухнята и ми донеси малко портокалов сок — каза й. — Жадна съм.
Когато остана сама, тя се изправи с усилие и отиде в съблекалнята. Намери един флакон, от който Флорет бе сипала капките.
Приличаше на лекарството, предписано й от Върнън, но тя не вярваше. Взе чашата в ръка и помириса водата, в която Флорет бе разтворила приспивателното, и го изсипа върху пръстта на едно растение. Сърцето й вече не препускаше.
Отпусна се във фотьойла и почака да се върне Флорет. Отпи глътка сок и й нареди:
— Върви си, доспа ми се.
Не беше истина, но ефектът от приспивателното, когато го взимаше, бе незабавен, като въздействието на упойка. Върнън не можеше да повярва.
— Това са валерианови капки, те имат почти същия ефект като плацебото — изпиваш ги и се успокояваш веднага само защото знаеш, че си ги изпила.
Саша не бе напълно убедена. И от предпазливост вече не ги пиеше.
Сърцето й отново подскочи, последвано от тропота на копита. Хвана се за въженцето на звънеца и го дръпна така силно, че събуди всички в къщата. Задъхваше се, лицето й бе изкривено от болка. Видя Флорет на прага, гледаше я втренчено с опулени очи. „И тя се страхува — помисли си в този миг, — сигурно се бои, че е превишила дозата.“
— Извикай веднага внука ми!
Сякаш стигнало края на силите си, сърцето й се успокои. Саша видя, че през щорите се процежда светлина. Утрото бе настъпило. Искаше й се да плаче, защото само след два дни трябваше да замине, а сърцето й навярно щеше да я закотви тук, в това кресло. Нейният полет, нейният тридесет и първи август.
— Бабо, зле ли ти е? — Върнън бе по халат, косите му бяха мокри. Сигурно бе изскочил изпод душа.
— Вече ми мина.
— Взе ли си капките? — Той премери пулса й, преслуша сърцето й и провери кръвното й налягане.
— Ти си най-доброто успокоително. — Тя кимна в знак на отрицание, въздъхна и се усмихна. Понечи да се изправи.
— Стой тук! — спря я той. — Много се изморяваш, винаги си в напрежение, какво си мислиш, че правиш?
— Не ми викай! — захили се Саша. — Знам. — Отпусна се и затвори очи. — Странно, когато Клаудия бе тук, не ми се е случвало.
— Ами обади й се. Попитай я дали не може да се върне.
— Не. — Саша махна с ръка категорично, сякаш искаше да каже: „Сега не е мой ред“ и отново се усмихна: — Ти вече си тук.
— Веднага ще уведомя кардиолога — реши Върнън. — А междувременно от аптеката в „Бел Еър“ ще ти изпиша таблетки, които винаги трябва да са ти под ръка, и ако имаш аритмия, ще вземеш една. Само една! Ще ти ги пратя по Никос.
— По Никос, веднага! — Но щом го видя да тръгва към вратата, отново го извика. Спогледаха се. — Още не съм решила да умирам, не и сега.
Върнън влезе замислен в къщата си и докато се бършеше, погледът му попадна върху телефона. Бе седем часът. Въпреки всичко реши да опита.
— Събудих ли те…
— Със сигурност не съм от хората, които отварят очи на разсъмване. — Клаудия сънено и спокойно въздъхна.
— Не е на разсъмване и е единственият момент, когато съществува някаква вероятност ти да вдигнеш телефона.
— Така е.
— Е, тогава, добро утро, мадмоазел. Само да знаеш колко мразя телефона.
— И факсовете ли? — подсмихна се тя.
— Да, тези, които остават без отговор.
— Стори ми се, че се нуждаеш от време.
— А ти?
— Аз… аз мисля за теб всеки ден, всяка минута. Виждам те пред очите си като… като угризение на съвестта си.
— Угризение? — прошепна той.
— Да, Върнън, защото… защото… се самозаблудих като някое момиченце. Не разбрах нищо за теб. Миналото ти едва бе останало зад гърба ти. Не разбрах и онова, което ми каза за красотата.
— За красотата?
— Да, за нейната власт. И за лекия подход към нещата, който носи смях и радост.
— А ти, ти не стоиш ли там, за да събираш думите ми като в пъзел и да ги комбинираш? — въздъхна той.
— Сложих заедно тези, които се доближават една до друга.
— А другите? Тези, които ти пиша всеки ден?
Настъпи напрегната тишина, последвана от въздишка:
— Помогнаха ми да си запазя надеждата. Чета и препрочитам факсовете ти. Казват ми: „Може би и аз…“.
— Може би какво? — засегна се Върнън. — Не си играй с думите, Клаудия! Не си играй с мен.
Отново настъпи тишина.
— Не искам да си играят и с мен — гласът й бе уверен и спокоен.
— Дениз вече не е в „Бел Еър“ — отвърна той решително. — Бергер я оперира и сега тя е у Инге.
— На две крачки.
— Не мога да я изпратя в Париж.
— Няма да помогне — засмя се тя. — Ще продължи да ми се обажда.
— Обаждала ти се е? Кога? Защо?
— Обади ми се в редакцията на „Смарт“. Два, не… три пъти. Дори и вчера.
— И какво ти каза?
— Нищо. Нищо, защото отказах да разговарям. И аз имам своите лоши моменти, Върнън.
— Клаудия, умолявам те да не обръщаш внимание…
— Всъщност аз не обърнах внимание.
— Не се отдалечавай от мен, не мога да го понеса!
— Но какво искаш от мен? — сега тя загуби търпение.
— Искам да те видя, искам да те прегърна, да те целуна, да те докосвам. Искам да дойдеш тук.
— Не мога, Върнън, не сега. Вдругиден трябва да замина по работа.
— Ако дойдеш, Саша също ще бъде по-спокойна — настояваше той и не обърна внимание на думите й. — Преди малко й прилоша.
— Какво се е случило? — Знаеше, че Саша предпочита да омаловажава нещата.
— Е, имаше аритмия. Може би се дължи само на напрежение. Не пожела да вземе дори нещо успокоително.
— Кой ще се грижи за нея? Върнън, бъди внимателен. Трябва да замина, съжалявам — продължи Клаудия, без да дочака отговор. — След два дни, със Силвия. Ще се обадя на Саша, за да разбера как е.
— Добре. Приятен ден, мадмоазел. Обаждай се.
— Почакай, доктор Вайнес. — Тя се поколеба за миг: — Обичам те. Не знам какво ще стане с нас.
— Ще стане това, че ще дойда и ще те намеря, където и да си по света.
— Мобилният ми телефон не отговаря от толкова далеч. Ще трябва да те потърся аз.
— Не ме карай дълго да чакам.
— Иначе?
— Винаги ще е дълго, Клаудия.
И у двамата остана малко горчивина след този телефонен разговор — една виртуална връзка. В нея участват само гласове и дихание, запълващо паузите.
„Мразя телефона!“ Върнън физически усещаше разстоянието и времето, които се натрупваха между него и Клаудия.
„Факсът е по-добър“ — мислеше тя, затворила очи. Знаците, които се оформяха върху хартията, не изчезваха. Те винаги носеха следата от човешката ръка.
Внезапно Клаудия стана, взе лист и бързо нарисува в долния ляв ъгъл фигурата на един мъж. Той държеше дългата връв на едно хвърчило; едно хвърчило с формата на сърце и потрепващата опашка на комета. Над хвърчилото написа: „Клаудия“, а до мъжа: „Не пускай въжето!“.
Набра номера на факса в дома на Върнън и веднага го изпрати.
Дениз Корто отново се погледна в огледалото над мивката в банята. Лошата светлина образуваше тъмни сенки по лицето й. Операцията на клепачите бе успешна, но бе направена съвсем наскоро. Под долните клепачи се забелязваше тънък белег от присаждането на кожа, взета от годните клепачи; това почти бе възвърнало формата на очите й. Бергер бе способен. Върнън не се бе намесил. Само бе наблюдавал операцията. Поне Дениз така бе разбрала от Инге.
Приглади лененото си сако. Вече бе изписана от „Бел Еър“ и трябваше да си тръгва. Не бе успяла отново да поговори с бившия си съпруг. Този човек, когото бе познавала като мил, емоционален, увлечен и напълно подчинен на красотата й, сега не й бе посветил дори времето, което главният лекар отделя на пациентка, приета в неговата клиника. Веднъж Дениз се бе опитала да го пресрещне в коридора, но въпреки че я забеляза, погледът му бе насочен другаде.
„Вярно е, че подпалих клиниката му — призна си тя, — но не беше нарочно. Бях отчаяна и исках да умра.“ Нейните съображения винаги стояха на първо място, а инстинктът й да манипулира чрез тях бе така силен, че Дениз винаги вярваше в това, което желае. От четири години бе изключила напълно Върнън от живота си. Сякаш той никога не е бил част от него, докато преди три месеца най-нахално отново го бе извадила на бял свят. Но и тази маневра, която бе замислила като завръщане от любов, не бе успяла.
„Когато любовта умре, всичко друго изчезва.“ Самата тя бе издрънкала тази блестяща баналност по време на едно от многобройните си интервюта. За съжаление за Върнън бе изчезнала самата тя. Това бе неприемливо за нея. Дениз Корто изпитваше същото изумление, както когато погледнеше лявата част на лицето си — тази половина от образа й, която сякаш не бе част от нея. Бергер бе изтеглил една ивица кожа, за да направи посявка, и белегът бе станал по-видим, червен като рана.
Затова ли Върнън не я искаше вече? Красотата винаги е била силата й. Щеше да си я възвърне на всяка цена. Бергер бе нейната надежда. Дори нейната сигурност. Сложи си тъмни очила. След петнадесет дни щеше да може да се гримира. Петнадесет дни в къщата на Инге, без Ленард да се мотае из краката й, за да размишлява с нея за плановете й.
— Готова ли си? — Инге притвори вратата. — Ако искаш да видиш Върнън, в момента е сам в кабинета си.
Дениз бавно се обърна и направи жест, че се отказва. Завърза копринен шал под брадичката си, прикривайки по-голямата част от лицето си.
— Мила моя — поде тя с глас на примадона, — предпочитам да почакам той да ме помоли да говори с мен.
Инге нищо не каза. Бергер бе направил истинско чудо, за да даде отново на Дениз едно приемливо лице, но в уравнението красотата бе равна на властта, а променливата на времето оставаше скрита и Дениз не я бе взела предвид. Онази италианка бе родена поне петнадесет години след нея.
— Тогава Бергер ще те придружи до дома ми. Чака те отвън. Има и един фотограф.
— Същият, който направи предишните снимки? Добре.
Снимките бяха трогателни, направени след операцията, с превързани китки и бинтове върху очите й, Бергер с обожание държеше ръката й. Обмисляше и друга история, нов изстрел и отмъщение. Една изповед: „Истината, която никога не съм споделяла“, в три части, публикувана от „Воаси“ или друго издание, склонно да отдели повече място и да преувеличава. Не би трябвало да е трудно. Това налудничаво издание, което имаше стотици хиляди читатели, предпочиташе сексуално драматичните и сантименталните истории. За кратко време Дениз щеше да се върне в телевизията. Значи все още можеше да се смята за известна личност.
— Мислиш ли, че ще свърши работа? — попита тя Инге. — Едно обширно представяне в печата? Трябва да направя удар, но и да обмисля добре какво ще кажа.
Дениз съзнаваше колко решителна стъпка се канеше да направи. Ставаше дума и за издръжката й. А решението й щеше да я отдалечи завинаги от „Бел Еър“.
— Ще свърши работа, ако решиш да подпишеш договора за телевизионния сериал — прагматично отговори Инге.
— Тогава ще се представим нашироко и ще подредим до съвършенство нещата.
— Ти би ли направила този филм? — попита Дениз, тя все още се колебаеше. Сериалът, който нейният агент бе предложил на един телевизионен продуцент, бе очарователна, но рискована идея. Бе й харесала, но се страхуваше. Бе нова версия на известен филм от тридесетте години. В него една красива жена бива обезобразена от насилник. Отдава се на алкохолизъм, от който я спасява един хирург. Той възвръща красотата й и й дава любовта си. „Една първокласна и неустоима сантиментална история“ — казваше продуцентът.
— Оригиналният филм е черно-бял, с Джоан Крофорд и за едновремешния вкус бе съвършен — мислеше на глас Дениз. — Новият обаче ще бъде мелодрама със секс и сълзи.
— За телевизията се иска точно това — увери я Инге.
— Но половината филм трябва да снимам с това лице! — сълзливо се оплакваше Дениз, обезкуражена. — Приличам на чудовище. Да се надяваме, че Бергер ще направи някое чудо с присаждането на кожата.
— Ще го направи, ще го направи, това ще влезе в историята на медицината и ще се разчуе. От друга страна, имаш ли някакъв избор? — нетърпеливо каза Инге.
— Никакъв.
Спомни си последния път, когато чу гласа на Върнън, в нощта на пожара, докато идваше на себе си. Говореше с безразличие, дори хапливо: „Сложете я в стаята до операционния блок. В онази, която току-що се освободи. Изолирайте я, никакви посещения. Утре доктор Бергер ще я прегледа. За щастие раните по китките й не са дълбоки“. И си бе тръгнал, без да я съжали заради сълзите й, заради кървящите й китки.
— Имаш право — призна Дениз. — Но до днес все се надявах.
— Върнън обаче не си мръдна пръста. Чакаше Бергер да те оправи. А той не можеше да не го направи, разбираш ли? — язвително подчерта другата жена.
— Бившият ми съпруг е дипломатичен. Той е лицемер.
За съжаление й се губеше логичната нишка. Единствената нишка, която тя умееше да размотава.
Заповедта, безлична и безапелационна, дойде по факса от Ню Йорк. Инге я развя пред изуменото лице на Стюарт: Fired![1]
— От първи септември, тоест след един ден, съм вън от „Ес Кей“. Fired, уволнена, вън! Разбираш ли? Саша изчака Ленард да замине, преди да ме прободе за последен път. — Инге обикаляше като ранен и разярен хищник из кабинета на Стюарт. Бе напрегната. — Ако беше тук Ленард, може би щеше да я спре.
— Защо казваш „може би“?
— Той винаги се зъби, но нищо не върши. Не иска да застава срещу майка си. Чака я само да умре. — Инге гневно поклати глава. Косата й се развя като черен облак около главата й.
— Седни. От кого получи съобщението?
— От Джеф Дейвисън. Веднага потърсих Саша. Заявиха ми, че си почива, защото вчера е имала пристъп.
— Да. Върнън ми каза, нищо сериозно.
— Наистина ли? — Инге изви вежда.
— Ще се примириш, нали?
— Имам достатъчно доказателства, за да я притискам до стената, докато не умре. — Тя вдигна рамене. — И ти го знаеш. Ще видиш какво ще стане, когато проговоря!
Но в думите й се долавяше странно колебание, проявяваше се някакво безпокойство, Стюарт си даде сметка за това. Нещо от същността на тази жена се изплъзваше на всички, но не и на него. Дължеше се на инстинкта му. Той разпознаваше хората по техните емоции.
— Все пак ти остава „Бел Еър“, където властваш, разпореждаш се и всеки сляпо ти се подчинява — с известна ирония отбеляза той.
— „Бел Еър“?! И ти смяташ, че Върнън ще тръгне срещу Саша Колмар, след като тя иска да ме изгони?
— И аз съм там. Утре заминавам за Ню Йорк, ще присъствам на годишното съвещание на „Ес Кей“ като представител на Саша.
— Какво? Но това е удивителна новина…
— Защо? Засега отивам като наблюдател, но съм неин специален пратеник.
Инге се облегна на един стол. Поне веднъж не бе сгрешила. Стюарт бе силният мъж и Саша бе наясно с това.
— Радвам се — каза тя.
Той вдигна вежди. Погледът й бе искрен и обезоръжаващ. Без следа от завист.
— Ти си щастлив човек, Стю. Прозорлив. А аз? Аз сгреших във всичко. Виждах в Ленард нещо, което не съществува. Дори вложих амбициите си, желанието си да работя, да имам авторитет. Погрешно ли е всичко това? Да, защото от самото начало той бе неподходящият човек.
— Поне ти осигури охолен живот.
— Мислех, че е достатъчно, че е началото на нещо важно, на нещо мое. — Поклати глава. — Както е било със съпруга на Саша. Да го използвам като трамплин. Да, признавам си, мислех си го и се надявах. Но човешките съдби са различни. И когато го проумях, а това бе отдавна, останах сама. Сама срещу Саша, която винаги ме е мразила, сама с Ленард, който предпочита проститутките. За щастие. Това е моят живот. Пълен провал!
Странен бе покоят, който я завладяваше. Всяка дума, която изричаше, оставяше у нея празнота, а тя я усещаше като нещо приятно, утеха за истината или за това, че се предаваше.
— Ако сложиш нула до единица, получаваш десет. А единицата съм аз — отвърна Стюарт.
Тя объркана притвори очи. Канеше се да каже още нещо, когато долови, че от чантата й се разнася болезненият звук на мобилния телефон.
— Да?
— Заминава. Сега. Влиза в колата. С два куфара.
— Не беше ли зле вчера?
— Да, обаче сега тръгва за летището.
— Сигурна ли си?
— Чух я, като се обади в офиса за частни самолети.
— Гледай ти! Добре. — Изключи телефона и с блеснали очи каза на Стюарт: — Саша заминава.
— Да не е полудяла?! Върнън й препоръча да си почива. Сега ще й се обадя.
— Почакай. Вече тръгва към летището. Ела, ще отидем да проверим накъде е тръгнала.
Втурнаха се към колата на Инге — алфа купе, направено по специална поръчка. Двигателят заемаше повече място от седалките. Тя седна зад волана и излезе от вила „Палма“, като гумите свистяха по чакъла. Насочи се към завоите с голяма скорост.
— Хей, карай по-кротко, не знаех, че си от „Формула две“ — обади се Стюарт.
— Не се притеснявай. Вземала съм уроци по бързо каране.
Стигнаха междуградския път и не след дълго зърнаха пред себе си бентлито на Саша. То спокойно се движеше. Проследиха колата до летището и я видяха да преминава през една странична бариера, която водеше към второстепенните писти. Когато поискаха да минат и те оттам, ги спряха.
— Отиваме да поздравим госпожата, която току-що влезе и ще заминава — каза Стюарт.
— Можете да отидете пеша. Оставете колата на паркинга.
Докато се връщаха, видяха, че Никос вече излиза. Самолетът — реактивен, с два мотора, бе спрял на стотина метра.
— Почакай! — Инге задържа Стюарт. — Да видим кой е с нея.
Прикриха се зад един служебен фургон. Саша бе още на земята и прегръщаше една жена, която очевидно я очакваше. На няколко метра от тях една фигура в синьо правеше снимки.
— Но това е щурецът! — възкликна Стюарт. — Силвия, фотографката!
— А другата е писарушката, мога да се закълна. Гледай, има и други, по-интересни.
За да се присъединят към Саша по стълбичката слизаха трима мъже — един бе нисък и дебел, вторият бе по-висок, с посивели късо подстригани коси, а последният бе по-възрастен.
— Джеф Дейвисън… възможно ли е? — каза Стюарт. — Вдругиден преди събранието имам среща с него в Ню Йорк.
— Върнън със сигурност знае нещо — злобно подхвърли Инге.
— Не вярвам. Иначе щеше да се втурне тук, за да види Клаудия.
— О, това ли е причината? Значи Дениз има право.
— Какво казва Дениз? — попита той, но бе разсеян, гледаше как Саша се качва по стълбичката с помощта на Клаудия. Питаше се дали не е по-добре да уважи тайната на пътуването на баба си. Нямаше да й хареса, ако разбере, че е шпионирана, а моментът не бе подходящ, за да прави погрешни стъпки. Силвия се бе отдалечила, за да снима самолета. Качи се последна и стълбичката бе прибрана. Включиха двигателите на малкия самолет и той внимателно се завъртя като огромно водно конче, което още не се е отделило от земята.
— Да вървим — реши Стюарт и решително хвана под ръка мащехата си. — Знаеш ли на кого е това бижу — самолетът? Когато се завъртя, видях един герб, който добре познавам — пет звезди около син кръг. На Базил Андрос е.
— И какво от това?
— Може да е поканил всички на гости във Флорида. Дай ми ключовете от колата, Инге.
— Ти ли искаш да караш?
— Да — засмя се Стюарт. — Ти може да си като шампион, когато преследваш една червена микра по Корниш, но аз предпочитам да се върна жив и здрав у дома.
— Кой ти каза, че съм била аз?
— Обонянието ми и начинът, по който шофираш. Хайде, качвай се. Да вървим да пийнем по един аперитив на терасата ми. Ти още не си идвала в дома ми.
Пиеха уиски и джинджърейл. Гледаха към пристанището на Монте Карло.
— Хубаво е тук, нали?
Вечерта бе прекрасна. В хола две сервитьорки от японския ресторант приготвяха вечеря от деликатеси — бял ориз с водорасли, сурова риба, шишчета, миниатюрни хапки суши, нарязани и изкусно подредени във формата на цветя и плодове, топчести сладкиши.
— Обичам японската кухня — каза Стюарт. — Струва ти се, че си играеш, а не се храниш. Освен това ресторантът долу предлага безупречно обслужване.
— Вижда се, че имаш опит да приемаш жени у дома си — усмихна му се Инге. — Това е изкуство, което владеят малцина ергени.
— Е, моите гости обикновено си тръгват с надеждата, че ще се върнат — намигна й той. — Това е изкуство, което се научава. Трябва да призная обаче, че притежавам нещо като призвание.
— Да съблазняваш?
— Да превръщам една среща в успешна. Знаеш ли, когато бях млад, много млад, вече усещах това призвание, но не знаех как да го изразя.
Тя махна с ръка, сякаш не бе напълно съгласна.
— Още като момче ти беше много забавен.
В изящната мансарда на Стюарт цареше атмосфера на елегантна леност и прикрита чувственост и тя си помисли: „Оттук сигурно са минали безброй жени“. Всъщност може би не бяха много, защото Стюарт бе много придирчив. Атмосферата на жилището обаче предизвикваше у Инге усещането за измамени надежди, изостряше някои скрити съжаления. По време на брака си Инге много рядко си бе позволявала по някое целомъдрено и измамно бягство.
— Ти щастлив човек ли си? — неочаквано попита тя.
— Да. — Стюарт не бе изненадан. — Никога не съм се влюбвал. Жените ми харесват.
— И аз не съм се влюбвала. И много малко мъже са ми харесвали.
— Така ли? Може пък да не е чак толкова лошо. Но понякога се налага да се погледне в лицето на страха.
— Ти от какво се страхуваш?
Той не отговори. Междувременно седнаха около масата на пода върху големи възглавници. Стюарт си хапваше, като взимаше храната от лакираните подноси с пръчици. Деликатно хвана едно рулце суши и го подаде на Инге.
— Опитай това.
После наля в порцелановите купички топло саке. Вдигнаха наздравица.
— Хубаво е! — възкликна тя. — И преди съм опитвала саке, но студено не ми харесва. Топлото обаче… — Протегна купичката си към Стюарт, за да й налее отново.
— Внимавай, японците казват, че след четвъртото саке човек не е отговорен за онова, което говори или прави.
— О, би било като манна небесна! За съжаление винаги съм наясно с всичко — и с мислите, и с думите.
— А желанията? Не са ли те по-важните? Трябва по-внимателно да се вслушваш и в тях.
— Рисковано е.
— Ти обаче въобще не им обръщаш внимание. По-точно е, че чуваш лошо.
Тя остави пръчиците, с които трудно боравеше. Изпи на един дъх още една купичка саке.
— Щях да ги чуя, уверявам те! — ядосано възкликна. — Щях да ги чуя, ако не слушах собствения си глас да ми говори. И защо ли трябва да го правя? Нещастна съм, Стюарт. Горда и нещастна. Винаги е било така, от мига, когато се омъжих за баща ти… сякаш потъваш в блато. Наистина, с вдигната глава останах госпожа Вайнес, надявах се да стана личност или поне човек, на когото да се разчита в „Ес Кей“. Трупах бижута и надежди. Естествено, заплатих за всичко с нощите, когато се разхождах напред-назад из спалнята гола, с дантелени бикини и ботуши, високи до бедрата ми. Докато баща ти прегладнееше — тя арогантно погледна Стюарт. — Май не ми вярваш? Беше дори забавно, докато Ленард искаше само шоу… Краят не бе чак толкова приятен. Моят съпруг бе опорочен от професионалистките на четири континента, а аз трябваше да се нагодя към техния стил. Превърнах се в проститутка!
Стюарт внимателно и тревожно я слушаше. Неприятно му беше, че говори така за баща му. Лъжеше ли? Или поне преувеличаваше?
Но Инге не бе в състояние да прекъсне възбуденото си излияние:
— Къде мислиш, че е сега този джентълмен — моят съпруг? Замина за Хонолулу за ежегодния турнир по голф. Не го пропуска не само заради голфа, но и заради екзотичните проститутки. Те много му харесват… онези, които умеят да използват дори топките за удоволствие… — С отвращение тръсна черните си коси. — Гадост! Когато поиска от мен същото, го засипах с обиди!
— О, Господи! — Стюарт нервно се усмихна. — Изобщо не знаех за този еротичен вариант.
— А ти бе скандализиран, когато видя моите порносписания — предизвика го тя. — Работа за начинаещи в сравнение с баща ти.
— На никого нищо не си казала — след миг промърмори той.
— На кого? На онзи доктор Швайцер — брат ти ли? Или на теб през лятото, когато ме изостави… Да, харесвах ти. Но после избяга като разкаял се грешник.
— Бях много млад, Инге. Мисълта да причиня това на баща си едновременно ме очароваше и ужасяваше.
— А за мен, за мен изобщо ли не помисли? Изяждаше ме с поглед, но не ме виждаше.
— Сега те виждам, Инге. Ти все още си безкрайно желана.
— Сега? — Тя избухна в смях. — Сега, когато съм с десет, не с тринадесет години по-стара — това е невъзможно!
— Ела, ела по-близо. — Той я хвана за китката и я настани до себе си върху възглавницата, на която седеше. — Сега си още по-хубава. Повярвай ми, много по-хубава! Малко си пребледняла, малко си изплашена, но си хубава… И ми харесваш. Знаеш ли, онова лято, когато оставах сам в стаята си, те разсъбличах във въображението си… след това отивах до вратата на стаята ти и не се осмелявах да докосна бравата.
— А аз очаквах да го направиш.
— Сега кой те спира? Какво ти даде баща ми, освен унижения, които подхранваха жаждата ти за власт?
— О, да, властта е в мои ръце!
— Ти имаш власт върху него, не го отричай! Власт върху Беате. Власт и върху „Бел Еър“, защото нито аз, нито Върнън сме твои врагове. Но това не ти стига. И щом поиска още, Саша те спря. Остави те на глада, който е подхранван от друг, по-фатален глад, по-дълбок и първичен — глада за секс. Това е гладът, за който здраво си се вкопчила. Това са амбициите, защото нямаш нищо друго. И аз рискувах подобна опасност, Инге. И още рискувам. Но имам предимството, че я познавам и я прогонвам.
— Ти?
— Нима не съм бил винаги вторият? Винаги последният? До вчера. Спасиха ме иронията и жените. Ти обаче пренебрегваш тялото си и когато прелистваш порносписанията си, може би вече не знаеш дали си чувствена или гневна. Не е ли така? — Докато й говореше, той я галеше. Докосваше гърдите и мишниците й под копринената блуза, след това бавно я съблече. Замайваше я с възбуждащи милувки, бе нежен и едновременно с това — жесток в думите си.
— Сега ми се иска да те ухапя така, че да ти остане белег, за да се почувстваш като затворничка и да се страхуваш… Страхът, Инге, ти пречи да изпиташ поразяващото удоволствие, за което мечтаят всички… Направи тази крачка, Инге! Отдай се на един мъж, който е по-силен от теб. Изпитай удоволствието, потопи се в нощта, в която се губиш… — Докато й говореше, той я положи по гръб на пода и докосна врата й. — Виждаш ли, мога да те стисна малко повече. Няма да умреш, но чувствеността ти ще се изостри докрай. Ще бъде една хубава игра… много опасна. Правила ли си някога любов по този начин, с мъж, който ти харесва? Отдавала ли си се изцяло в ръцете му, защото това ти харесва? Това ти е липсвало всъщност и без да знаеш, то те доведе тук, за да ми го поискаш… искаш го… ти го искаш…
Инге бе запленена от гласа му, от ръцете му, които я докосваха и я изпълваха със страст. Възбуждаха я и не й даваха покой, докато не му отвърна с дълъг стон, неустоим, умоляващ и отчаян. В него се изливаше самотата й. Отпуснаха се на дебелия килим, направен точно като че ли за да се въртят и да се търсят, да се вкопчват един в друг и да се вклиняват в този танц, който всеки от тях преживяваше със собствените си илюзии. Когато останаха неподвижни, останали без дъх, Инге имаше чувството, че се е измъкнала от някаква стара и люспеста кожа.
— Беше същото като първия път — прошепна тя след известно време.
— Какъв първи път?
— Не ми казвай, че не си спомняш. Не беше толкова пиян. Онази нощ, когато се любихме. Ти си я забравил. Аз обаче не можах.