Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Come un diamante, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод отиталиански
- Екатерина Кузманова, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Габриела Магрини
Заглавие: Диамантената лейди
Преводач: Екатерина Кузманова
Година на превод: 2000
Език, от който е преведено: италиански
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2000
Тип: роман
Националност: италианска
Редактор: Лилия Анастасова
ISBN: 954-585-087-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2442
История
- —Добавяне
Глава 14
Във вила „Палма“ всички приемаха заминаването за неизбежно. Саша приготвяше новите си дрехи, които шивачката от Монте Карло й бе ушила. Всеки ден при нея идваше масажистка, а козметикът, който поддържаше лицето й, изпращаше и получаваше тайни факсове от Ню Йорк.
Този следобед тя взе от папката една картичка и бавно и внимателно изписа: „Очаквам те на двадесет и първи септември във вила «Палма» в петнадесет и тридесет за едно важно събрание. Надявам се, че ще останеш и за празненството след това.“
Прочете го отново и добави: „Очаквам те“. Подписа се: „Саша К.“.
Поканите бяха написани на ръка и до известна степен гарантираха тайната. Приготви пликовете и изписа имената на адресантите: Ленард, Върнън и Стюарт Вайнес, Базил Андрос и Джеф Дейвисън. След това се обади на верния Джеф в Ню Йорк. През последните дни бе водила с него много дълги разговори.
— И така — готова съм. Ще получиш поканата ми за септември. Тайна е. Но както се уговорихме, с тебе ще се видим преди това. Междувременно след няколко дни започни да мътиш водата. От първи септември искам и службата за връзки с обществеността да се ръководи от централата в Ню Йорк.
— Сигурна ли си? — Джеф бе стъписан. — Ленард ще иска да разбере защо отстраняваш съпругата му от „Ес Кей“.
— Ще научи мотивите ми, когато аз реша да му ги представя. Можеш да разчиташ на мен. Надявам се дотогава да е уредено и връщането на Бен в Съединените щати.
— Дочуване.
Взе пликовете и отвори касата, за да ги остави там. Откакто бе възвърнала блясъка си, вече не се доверяваше само на паметта си, затова комбинацията бе намалена само до името на папагала й — Фриц Парот.
„Освен това той е пазач — помисли си тя, като галеше кадифените му сиви пера. — Пазач, който ми правеше компания като човек.“ Колко самота бе споделила с него през дългите дни, когато нямаше нито сили, нито желание да живее! Подреди пликовете с поканите. Преди да замине щеше да ги даде на Никос, за да ги изпрати — едно с въздушна поща, а другите да предаде на ръка.
След това от дъното на касата извади кадифена кутия, отвори я и извади шал от прозрачна и тежка коприна, избродирана с византийски мотиви. Бе недокосвана. Сгъна я отново и я върна на мястото й с усмивка. После отвори друга кутия — онзи с капака от тюркоази и отново се вгледа с удивление в тъмната раковина със съвършена спирала. В тази спирала разпознаваше пътя на живота си, на своето търсене! Взе раковината и усети гладката й повърхност. Какво й оставаше още да търси и да разбере? Може би трябваше да търси безкрайността.
От хола се чу звукът на пианото. Може би беше Беате, която често идваше, без да се обади преди това. Струваше й се, че чува творба на Шуман, една от плочите на Едуина, която момичето навярно слушаше, докато я чакаше. Да, сигурно беше плочата на Едуина.
Влезе безшумно в хола и видя, че свири самата Беате — бе погълната от музиката.
Саша я изчака да завърши. След това се приближи и мило я докосна по рамото.
— Колко си добра! Знаеш ли, преди да те видя, реших, че чувам една от плочите на Едуина. Тя бе изключителна изпълнителка на Шуман.
— Едуина? А, майката на Върнън. Да, той ми е пускал нейни плочи.
— Имаше особен стил. Ти свириш като нея.
— Не вярвам — прошепна момичето.
— Моля те, изсвири отново адажиото.
Беате го повтори със същата увереност. Саша имаше право.
— Изпълнението ти е много особено — отбеляза тя.
— Знам. Казва ми го и моят учител. Не го одобрява. Иска да го свиря по-отсечено. Дори казва: „Искам да звучи като музиката на Аполон, защото в нея навярно не е имало сенки“.
— Ти обаче усещаш сянката в това адажио.
— Нещо повече. Усещам я… като много тъжен човек. И когато стана пианистка и започна да давам концерти…
— Искаш да станеш концертираща пианистка?
— Искам да уча в консерваторията. Моят учител ми каза — или в Санта Чечилия в Рим или в Париж.
„Моите наследници — помисли си Саша, — до един тръгват по много трудни пътища.“
— Ако наистина го искаш, ще успееш. Говори ли с баща си?
— Не. Той изобщо не се интересува. А на майка ми й харесва да ме слуша как свиря само когато това й помага да се представи добре.
— Би трябвало аз да поговоря с родителите ти — сдържано каза Саша. — Няма значение, че не ги интересува, стига ти да си доволна.
Беате внезапно се изчерви, гневът я караше да трепери.
— Казах ти, че те не се интересуват! Как да им обясня? Когато баща ми е у дома, незабавно трябва да спра да свиря. Казва, че пианото „чука в главата му“.
— Е, може би гамите и продължаващите часове наред упражнения да не са приятни.
— Но аз не свиря само упражнения! Бабо, кажи ми истината! Вие с чичо Върнън ме слушате само защото ме обичате ли?
— Да. Но не това е единствената причина. — Саша бе удивена. — Харесва ни да те слушаме, защото си много талантлива.
— А те защо не искат да ме слушат?
— Ела тук. — Преди да я накара да седне на канапето, тя погледна внимателно Беате и погали косите й. — През последните месеци си пораснала… на колко години си?
— Дванадесет и половина.
Бе пораснала не само на ръст, беше се променила. А може би бе станала по-контактна. Вече не бе така затворена в мълчанието, което я отделяше от другите. „Музиката й помага да расте — досети се Саша и в мислите си чу един друг глас, заглъхнал преди много години, но не и в нея — гласът на Едуина, която се оплаква: «Когато свиря, Ленард никога не ме слуша».“
— Седни тук. Знаеш ли, че си красива? — Погледна сините очи на Беате, русите й коси, които започваха да потъмняват. Отново се запита откъде идваха тези северни цветове, тъй като и Инге, и Ленард имаха тъмни очи и коси. Може би тези белези бяха прескочили едно поколение. — Не бива да се притесняваш, аз съм насреща.
— Те няма да те чуят дори и да им го кажеш.
— Ще им кажа и ще ме изслушат. Ще кажа също, че ти си любимата ми внучка.
— Никога не си ми го казвала.
— Е, сега вече го знаеш.
— Не ти вярвам. Защо?
— Защото си най-малката и защото носиш музиката в себе си като… — канеше се да каже „като Едуина“, но Беате не бе кръвно свързана с нея. Може би музикалният талант е така непредвидим, че не се нуждае от наследствени гени, за да се прояви.
— Не си ми го казвала преди — смутено отбеляза Беате. — По-рано, бабо, ти никога не говореше с мен.
— А ти идваше ли при мен да свириш? Не! Виждаш ли, че музиката ни накара да се опознаем по-добре? А сега ти повтарям, че аз ще се заема с това да учиш каквото искаш.
— Не ти вярвам — повтори Беате, сякаш единствено отрицанието бе нейната сигурност.
— Не вярваш, че мога да го направя?
— И чичо Върнън един ден ми каза — трябва да учиш в консерваторията, ще поговоря с майка ти. Но и той не го направи.
— Върнън има твърде много грижи.
— Но това е важно.
— Да, важно е — решително и честно потвърди Саша с повелителния тон, от който всички се страхуваха. В този миг за Беате баба й приличаше на оракул. — Дай ми телефона на учителя ти по пиано, искам да говоря с него.
„Затова са парите и властта“ — мислеше си с гордост, която вече направляваше бъдещето. Но не беше ли сърцето й, което я накара да спре погледа си върху Беате, която преди това дори не забелязваше?
— Това ще бъде нашата тайна — заяви Саша, превърнала се в съучастник на мечтите на Беате. — Ще му се обадя довечера. А ти си мълчи!
— Да, бабо — прошепна Беате. Още не бе сигурна. Доверието бе едно прекомерно усилие за нея.
Последното действие за деня бе вечерята със Стюарт. Време бе да го постави на изпитание.
Саша оцени веселия и ироничен разговор с него по време на вечерята, както и спокойствието, с което отбягваше да попита за причината, поради която бе поканен. Стюарт умееше да се владее.
Минаха в библиотеката и седнаха под бдителния поглед на Фриц. Саша взе една папка и я подаде на внука си.
— Тази сутрин го получих по факса от Джеф Дейвисън и направих едно копие за теб. Това е поверителният доклад, който ми изпраща на всеки шест месеца за действителното финансово състояние на „Ес Кей“. Числа, Стюарт, твоят хляб! Искам да ги проучиш. Можеш да поискаш някои разяснения на Джеф, той има разрешението ми да те информира за всичко.
Все още със смръщени вежди Стюарт започна да прелиства страниците, като от време на време се спираше. За пръв път виждаше отчет, предназначен за президента на „Ес Кей“.
— Някакъв проблем ли имаме? Мисля, че Джеф трябва да ми помогне, за да го проуча основно.
— Към края на месеца би могъл да отидеш за няколко дни в Ню Йорк. Както знаеш на първи септември започват съвещанията за предполагаемите годишни резултати. Трябва да се подготвиш.
— Досега съм присъствал само при планирането на изследванията.
— Знам. Но тази година вместо мен ти ще присъстваш на всички заседания.
— Вместо теб?
— Като наблюдател — уточни Саша. — За съжаление от три години не съм присъствала на тези събрания. Искам сега да участва някой от семейството. Ще ми докладваш всичко, когато се върна.
Изненадите следваха една след друга.
— Заминаваш ли?
— Да, за една ваканция.
— И изоставяш годишните събрания заради ваканция? — Стюарт бе изумен.
— Стига толкова събрания за мен — усмихна му се Саша.
— Сега е ред на вас, младите.
— И брат ми ли ще дойде?
— Предполагам, че няма да дойде. От цяла седмица не съм го виждала. Какво става в „Бел Еър“?
Стюарт не отговори веднага и реши да лавира:
— Зидарите и бояджиите току-що приключиха с премахването на следите от пожара. Това е най-малкото.
— Дениз?
— Дениз се превърна в живо отмъщение — с тези бинтовани китки и с кръвно налягане, заради което постоянно има опасност да загуби съзнание.
— Брат ти успява ли да я игнорира?
— Върнън е като пребито куче. Трябва да е ужасяващо да се озовеш между две жени — едната изчезва, а пък другата го кара да се чувства виновен.
— Сигурна съм, че ти би реагирал по друг начин — поклати глава Саша. — Ти никога не губиш самообладание. — Тя се усмихна. Харесваше й увереността на Стюарт — на любезен и незаинтересован мъж. Радваше я.
— Е, веднъж и на мен ми се случи да попадна в такава ситуация. Трябваше да се откажа. Беше отдавна. Една невъзможна ситуация — събра листовете и попита: — Това ли е всичко?
Саша кимна.
— Благодаря, госпожо президент — той целуна ръката й.
— Няма да съжаляваш!
— Дъщеря ни е в криза — каза Алма на Лудовико, току-що пристигнал от гарата с „Буз“ под мишница. — Какво е това? — попита после, когато го видя да вади от чантата си цяло руло хартия. Прикрепи го с лепенка за капака на преносимия компютър.
— Какво е? Няколко метра факс от онзи мъж, който е влюбен в дъщеря ни. Праща ги денем и нощем. Или е графоман, или е отчаян, че не може да я намери.
— Говори ли с него?
— Да, вчера. Обади ми се. Телефонирал в „Смарт“ и му заявили, че Клаудия отсъства.
— Трябва да е била Магда, но не съм й нареждала да отговаря така. А той какво й пише?
— Ти си тази, която тайно четеше дневниците на Клаудия — направи недоволна гримаса Лудовико. — Аз съм само пощальон.
— Но ти поне си виждал този доктор Вайнес, нали?
— Разбира се. Беше у дома. Остана само ден и половина. Пристигна и побягна.
— Не ти харесва.
— Защо? Той е хубав мъж, между тридесет- и четиридесетгодишен, но у него се долавя някаква тъга. Предполагам, че не е бил щастлив по време на първия си брак.
— Да, разведен е. Това ли предизвика кризата у дъщеря ни?
— Знаеш ли, не е лесно да бъдеш втората съпруга. Винаги се страхуваш, че ще те сравняват с другата.
— Аха! — Алма вдигна вежди. — Той ли ти го каза? Не виждам нищо хубаво — въздъхна тя.
— Защо? А на мен той ми хареса.
— Трябва да се е случило нещо, което е накарало Клаудия да избяга и сега не иска да го види. Поне да беше споделила с нас. Лично аз смятам, че дъщеря ни не е достатъчно зряла за сериозна връзка. Още е много млада.
— А ти не беше ли млада? — намигна й Лудовико.
— Да. И видяхме какво се случи. — Дори и да е стигнала до леглото с този тип, не е казано, че иска да се омъжи за него.
— Какво?!
— Не се прави на светец. Днес момичетата го правят.
— И какво от това? — ядоса се Лудовико. — Това си е нейна работа. Знаеш ли какво ще ти кажа? Ако няма кураж да стане втората съпруга на един мъж, който е влюбен в нея, по-добре да се хване с някое незряло момченце. То ще й причини страдания само колкото да се развие като жена.
— Думите ти звучат толкова драматично! — Алма го изгледа ужасено: — Къде са всички тези наивници? Дъщеря ти обича да флиртува, но щом като усети някой мъж близо до себе си, си плюе на петите. Това е проблемът.
Лудовико прокара ръка през косите си. Свали очилата си и разтърка очи. Създалото се положение му се струваше направо смешно — на шестдесет години, с второ дете на път, беше тук, в къщата на бившата си съпруга, за да обсъжда любовните терзания на дъщеря им.
— Може би вината е и наша — предположи той. — Това нашето не беше брак като хората, признай си.
— И какво от това? — Алма се горещеше, защото не й допадаше да се чувства отговорна. — Знаеш ли какво ще ти кажа? Крайно време е да престанем да поемаме на свой гръб проблемите на децата. Не ни беше лесно да живеем заедно, а после да се разделим.
— Но Клаудия ни наблюдаваше — подчерта той. След това отново сложи очилата си. Втренчи се в бившата си съпруга, а очите му лукаво проблеснаха. — Винаги си била много красива жена. Как вървят нещата с Перикъл? Кажи ми как можеш да правиш любов с човек, който се казва Перикъл… какво му казваш? Ела, Перикъл, любов моя?
— Върви по дяволите, глупако!
— Възприемаш съвременния език. Това е знак на неувяхващата младост. Впрочем да не градим хипотези за дъщеря ни. Тя не прилича на нас. Всъщност момичетата са се променили и преди всичко вече не горят от желание да се омъжват. Ето, само десет години разлика във възрастта, както е между Елена и Клаудия, а имат съвсем различно отношение към брака.
— Надявам се — мрачно изрече Алма. — Ти мислиш ли, че този мъж я обича?
Въпреки всичко тя имаше непоколебима вяра в оценката на бившия си съпруг.
— Смятам, че този нещастник плува в опасни води — отвърна той, като се опита шеговито да прикрие истината. — Клаудия прекалено много прилича на теб, за да не накара един мъж да страда.
— Наистина ли? Перикъл никога не би се изразил така.
— Защото вече е стар — усмихна се Лудовико и внезапно си даде сметка, че бе почти полунощ. — Накара ме да донеса този проклет „Буз“, а от Клаудия няма и следа. Къде, по дяволите, е отишла?
— С колегите си. Тя има нужда да се среща с млади хора, да се откъсне от тази работа, която я поглъща. Да се надяваме, че всичко ще завърши добре!
— Триста хиляди долара без данъци върху тях! И половината от сумата вече е депозирана в една банка в Монте Карло — не е зле. Направи ми една услуга — позвъни в онова хотелче зад ъгъла и ги попитай дали имат свободна стая.
— И аз имам стая за гости.
— А кариатидата няма ли да се ядоса?
— Защо? Той е в Цюрих, на вечеря със свои приятели банкери. Какво му липсва?
— Ти му липсваш.
— След половин час любовно ще му пожелая лека нощ по телефона.
— С мене никога не си го правила.
— Е, човек се учи. Освен това ти нямаше нужда — вече си имаше компания.
Листовете от факса бяха подравнени върху балкона на лабораторията. Клаудия и Силвия четяха очаровани и смаяни любовните думи, написани на ръка с главни букви, сякаш излизаха направо от сърцето:
„Безумно е желанието ми да дойда при теб в твоята «ашина», която обичам… Лека нощ, мадмоазел, макар че зад тези стени нощта е така дълга.“
По-късно същата нощ.
„Защо те обичам? Виждам те навсякъде, о, моя любима.
Дъхът ми устните ти търси, моя Клаудия незабравима!
А в мига аз се сещам,
че нощите са все така възглавница за двама.
Тогава луната е прекрасна — с лице на роза,
а аз пак съм млад. Близо до теб ли съм,
знам, това не е измама!“
— Но той дори пише стихове! — извика Силвия, изпаднала в екстаз. — Слушай, слушай…
А на следващия ден:
„Имам нужда от жизнеността, която излъчваш, Клаудия. Моля те, позволи ми да я споделя с теб. Добро утро, мадмоазел.“
Същата вечер:
„Да признаваш и да повтаряш чувствата и желанията си, не означава, че се повтаряш. Това просто означава, че непрекъснато ги изживяваш и се надяваш да ги съживиш у другия, който е далеч. Приятни сънища, любов моя. До скоро.“
— Господи! — Силвия бе очарована. — Никога не съм чувала такива любовни слова…
— Татко ми донесе и други като тези факсове. — Клаудия отново ги нави на руло, за да ги прибере в чантата си. — Думи, думи, толкова много думи. Дениз е още там, а минаха повече от петнадесет дни.
— Може би не бива да я местят. Забравяш, че тя се опита да се самоубие.
— Но когато ти се върна от Камарг — попита Клаудия, която следваше някаква своя мисъл, — защо Върнън пожела да те види? За да те разпитва за мен ли?
— Не — разочарова я Силвия. — Не можеш да си представиш защо.
— И как те откри?
— Много лесно. Преди да тръгнем с Ремо за Камарг, бях оставила микрата на паркинга на „Бел Еър“. Пазачът бе предупреден да ме спре на излизане. Когато отидох там, за да си взема колата, той ми подаде телефонната слушалка. „За вас е“ — каза. Тогава чух гласа на Върнън, който направо ми нареди: „Чакай ме в хотела си!“
— И после?
— Останах като вкаменена.
— Не е искал да те видят с него в „Бел Еър“ — досети се Клаудия.
— Точно така.
Силвия остана да чака почти цял час в микрата, паркирана до хотел „Пиколо“. Толкова бе заинтригувана, че отложи заминаването си за Милано. Щом видя поршето на Върнън да завива на кръстовището, слезе от колата си и тръгна към него.
— Ако не бива да ни виждат заедно, това не е най-подходящото място — отбеляза тя.
— Това бе първото, което ми хрумна. Но ти имаш право. Качи се в колата си и ме следвай.
Силвия изчака той да се отдалечи и го последва. Минаха по крайбрежния път и продължиха към Кап Фера. Там свиха в една уличка. Върнън спря пред една врата и я изчака да паркира зад него. Слезе от колата си и влезе в нейната.
— Бързо реагираш.
— Иначе нямаше да съм в този занаят.
— Разбира се. Носиш ли си фотоапаратите?
— Да. Канех се да заминавам.
— Добре. Трябва да те помоля да направиш едни деликатни и поверителни снимки. Виждаш ли тази вила? — Той посочи затворените прозорци. — Там лежи един мой пациент. Един много специален пациент. След една катастрофа се наложи да променя лицето му. Сега ми трябват снимки за моя архив и за документите за новата му самоличност. Опитах се да ги направя с полароид, но по лицето още има белези от операцията. Снимките, правени с полароид, не могат да се ретушират, а нямам време да чакам да изчезнат белезите. Накратко, трябват ми снимки, на които лицето да изглежда нормално, а освен това бързам. Впрочем… момчето не е оттук, обаче говори на английски.
— В какво състояние е? — заинтригувано попита Силвия.
— Вече не е подуто, само е малко сивкаво.
— Снимките черно-бели ли да са или цветни? За ретуш черно-белите са по-подходящи. Но трябва да го направя в Милано. Мога да занеса снимките в една много добре обзаведена лаборатория. Там снимката може да се сканира и на екрана на компютъра ще се види добре, а ретушът ще се направи с мишката…
— Почакай, почакай — прекъсна я той. — Ти сама трябва да направиш ретуша.
— Искаш да кажеш, че никой не бива да види снимките?
— Точно така.
— Мога да се опитам. Има и друга занаятчийска система, която не е така съвършена. Първо трябва да видя в какво състояние е лицето на пациента.
— Опериран е преди две седмици, няма белези и лицето му не е подпухнало. Но…
— Толкова ли е ужасно? — Силвия широко отвори очи.
— Не. Момчето е срамежливо, изтерзано. Опитай се да си представиш как ще се почувстваш, ако се погледнеш в огледалото и видиш друго лице, по-красиво, но не това, което познаваш. Разбираш ли ме?
— Не — засмя се тя. — Бих подскачала от радост.
— Не е толкова лесно.
— Добре, ще бъда любезна, ще му се усмихвам. Всичко ще е наред.
Върнън се обади по домофона и вратата автоматично се отвори. Оставиха колите в един гараж. Изкачиха се по една от двете вити стълби, които се събираха на външната площадка. Вратата се отвори, но никой не се появи. Сякаш къщата бе безлюдна.
— Ела. — Влязоха вътре и минаха през голям сенчест хол, потънал в тишина, която плашеше. Отстрани се виждаше библиотека, чиито стени бяха облицовани с тъмна дървена ламперия. Имаше екзотични растения, а отвън — бордюр от герании. Стигнаха до една тераса.
— Почакай тук. Първо ще сляза аз — каза Върнън на Силвия.
От тази страна на къщата морето изглеждаше близо, сякаш бе отделено само от един навес отвъд зеленината на градината. Около басейна имаше бамбукова ограда, а зад нея — гъста и дива гора.
Силвия видя едно момче да излиза изпод сламения навес. То тръгна към доктор Вайнес. Разговаряха. Момчето погледна към Силвия. Носеше къси панталони и бяла фланелка. Изглеждаше почерняло от слънцето. Върнън й направи знак да отиде при тях и едва слязла, тя бе заслепена от ярката светлина. Почувства се малко несигурна.
— Хай! — поздрави той. — Аз съм Арчи.
— А аз съм Силвия.
Той й се усмихна и стисна ръката й. Тя не го погледна открито, а се обърна към Върнън:
— Светлината тук е прекалено ярка за снимки. Като идвах насам, видях библиотеката, може би там е по-добре.
Качиха се и Силвия веднага оправи щорите. После направи знак на момчето да се приближи до нея в един ъгъл, където светлината бе по-мека и разсеяна.
— Седни. Обърни се, ако обичаш. Вдигни си лицето. Добре. Сега се приведи малко. — Английският на Силвия бе доста добър, а и тя бе привикнала да направлява позата с точни команди. Оглеждаше внимателно лицето му. Под очите на Арчи имаше две синьо-виолетови петна. Имаше и още две жълтеникави на височината на скулите. Дори брадичката му бе синкава. Мургавата му кожа контрастираше на бялата фланелка.
— Синините трябва да се покрият с грим — каза Силвия и като очакваше възражението на хирурга, добави:
— С нищо няма да навреди на кожата, но се налага. Мога да го направя аз.
— Какво е нужно?
— Матов, плътно покриващ фон дьо тен в два цвята — светъл и полутъмен, и пудра. Ще отида до Ница да си купя. А, ако може да не носи бяла фланелка. Тази е прекалено контрастна.
Един час по-късно леко докосваше синкавите петна около очите на младежа с гъбичка, напоена със светъл фон дьо тен. Момчето бе свело клепачи и търпеливо понасяше всичко. Доктор Вайнес се бе върнал в „Бел Еър“ и ги бе оставил сами.
Няколко пъти Силвия го докосваше с гъбичката, подсушаваше, нанасяше с тампон пудрата. Пръстите й минаваха по формите на лицето му и до известна степен ги запомняха. Среса косата така, че да пада на челото му, и подаде едно огледало на момчето.
Той едва се усмихна, гледаше се и с върха на езика навлажни устните си.
— Нужен ли е всичкият този прах?
— На снимката няма да личи. Е?
— Още не съм свикнал с новото си лице.
— Чувстваш се прекалено различен от преди?
— Не. Аз — не. Лицето ми е различно.
— Знаеш ли, Арчи… казваш се Арчи, нали? Невероятно е, че нямаш нито един белег.
— Доктор Вайнес ме оперира от вътрешната страна. Имам белези в устата, бях отекъл като боксьор, когото здравата са набили с юмруци.
— Но сега всичко е наред. Той е много способен. Виждала съм го как оперира. Същински магьосник е.
— Виждали сте го да оперира?
— Да. Преправяше един нос. Аз снимах, но само ръцете му, без да се насочвам към лицето. Не обича рекламата.
— Сега разбирам. Чичо Базил имаше право.
— Твоят чичо е онзи грък, нали? Познавам го.
— Така да се каже. — Момчето се смути. — Понякога приятелите на семейството се наричат чичовци…
Силвия усети неудобството му и промени темата:
— Слушай, да се престорим, че искаш да станеш манекен, а аз съм тук, за да направя пробни снимки. Ще ти бъде забавно.
— Но аз не искам да ставам манекен — промърмори той.
— А защо не? Ти си толкова хубаво момче. Имаш лице като…
— Какво лице?
— Изваяно. Да, това е точната дума!
Оглеждаше лицето сякаш го усещаше под пръстите си. Взе своя никон и започна да снима, като продължаваше да говори:
— Обърни се надясно към светлината. Сега се наведи към прозореца и гледай надолу. Между другото, ти си американец, нали? С какво се занимаваш?
— Уча морска биология.
— Ще броиш делфините и китовете.
— Възможно е…
Силвия се въртеше около него и го засипваше с въпроси, за да го разсейва, но момчето ставаше все по-мълчаливо. Бе разсеяно, погледът му се рееше някъде далеч. Бе завладяно от единственото, което имаше значение за него — това, което беше променило напълно живота му.
— Така не става — спря се Силвия. — Не ми помагаш! Та ти не си тук. — Въздъхна и приближи до него. — Слушай, защо не поговорим малко? За каквото и да е. Например можеш да ми разкажеш как стана катастрофата. Разбира се, ако имаш желание.
Той учудено отвори очи. Бяха сами в тази стая и тишината ги изолираше. Тишина, която възприемаха като някакво друго измерение.
— Не беше катастрофа — промърмори като в транс. — Почивах си на един остров и случайно станах свидетел на едно убийство… Нищо не знам, нито кои са убитите, нито кой и защо ги застреля. Нищо… но съм свидетел. Единственият свидетел. Затова смятат, че съм в опасност.
— Кой го казва? Не разбирам. Видял си да убиват двама души и затова…
— А чичо Базил ми обясни, че ако един свидетел не бъде отстранен, както се опитаха да направят онези хора с мен, става най-уязвимото същество — няма да намери покой. Те ще го преследват безкрай. Дори и да се върна у дома, в Америка, пак няма да съм на сигурно място… неизбежно е. Ще се опитат отново или тук, или в Америка.
— Това е лудост. — Силвия изви вежди, внезапно обзета от прозрение. — Сега разбирам.
— Какво?
— Чела съм подобни истории. Имаш ли снимка от преди?
— Да. — Той се поколеба. — Не би трябвало, но ще ти я покажа. — Бързо се отдалечи и се върна със снимката, която доктор Върнън му бе върнал. — Ето!
Силвия сравни образа на снимката с новото му лице. След това мълчаливо му подаде фотографията. Усмихваше се.
— Никой няма да може да те познае. Спечелил си.
— Не ми казвай, че съм по-хубав. За един мъж не е важно да е красив.
— На всичкото отгоре нищо не разбираш — ядоса се тя.
— Аз пък ти казвам, че си по-хубав от преди и ще бъдеш по-щастлив, защото винаги ще носиш красотата със себе си. Това е като прожектор, който осветява лицето ти. Представи си една стая пълна с хора. Кого забелязваш най-напред? Този, който е най-висок и най-красив.
— Аз не държа да бъда забелязван.
— Аз пък бих дала всичко, за да бъда красива и забелязвана.
— Какво? Та ти си хубава.
— Хайде, де! Ти ми правиш комплимент, а аз съм искрена.
Вдигна визьора до очите си, после остави фотоапарата.
— Слушай, вече ти направих една снимка, която става за документи. Сега искам да те снимам просто така, за забавление. Да вървим до басейна.
Слязоха заедно.
— Съблечи се, сложи си бански костюм — помоли го тя. Направи му две-три снимки, докато вървеше, след това снима в близък план слабото, но силно тяло и се приближи до ръба на басейна.
— Намокри си косите…
— Защо не дойдеш и ти при мен във водата? В съблекалнята трябва да има един бански костюм.
След три минути Силвия се появи с костюм от две части под дрехите си. Потопи се в хладната вода и изплува. Късите й коси бяха прилепнали за главата.
— Но това е морска вода! — Тя заплува към него, сложи ръка на рамото му, леко сведе лице и го целуна по устните.
— Това е първа целувка, Арчи! Целунах те за пръв път в новия ти живот — отново се разсмя тя.
Като се изкъпаха, закусиха под сламения навес. Арчи отново се разприказва:
— Онези двамата се опитаха да ме застрелят. Бях ужасен. Затова останах под водата колкото можех да издържа и заобиколих откъм външната страна на скалата. Зъбите ми тракаха от студ. Успях да се измъкна като рак по скалите и побягнах по плажа, за да се стопля. Страхувах се, че някой може да ме види. Избягвах местата за срещи из селото и се добрах до бунгалото, което делях с двамата ми братовчеди. Разказах им всичко и заявих, че трябва да си тръгна, защото единият от наемните убийци е в селото.
Двамата се спогледаха и по-големият каза: „Почакай. Отиваме до селото да хапнем по една пица“. Не разбирах какво общо има пицата, но те, сякаш нищо не се бе случило, ме качиха на корабчето, което свързва селището със селото и пристанището. „А ако отидем в полицията — предложих аз, — ще им обясня всичко.“ Но не исках да го правя сам. Исках да дойдат с мен. Все пак аз съм чужденец. Братовчедите ми не се съгласиха. „Идваш с нас при дон Доменико“ — заявиха те. — Беше празник и свещеникът отслужваше следобедната меса. Докато вярващите пееха след благословията, ние се вмъкнахме в сакристията. Свещеникът ни видя и дори не се изненада. Веднага ни направи знак да затворим вратата. Братовчедите ми говореха, а свещеникът сваляше одеждите си. Не каза нищо, излезе в коридора и ни махна да го последваме. Слязохме в едно мазе само с един прозорец, маса, два стола и две походни легла. Той каза на братовчедите ми: „Тук ще е на сигурно. Вие двамата се върнете в селището и ако ви питат нещо, кажете, че си е заминал с ферибота. Разбрано? Нищо друго. Аз ще се погрижа за него.“
Оставиха ме сам. По-късно свещеникът се върна със сандвичи и една бира. Много късно същата нощ дон Доменико ме заведе на пристанището. Нямаше луна. „Имаме късмет — каза той. — Пристига моторницата от остров Маретимо. Качвай се. Ще пристигнеш в Марсала, все едно че се връщаш от разходка. Там ще бъде колата на чичо ти и ще те чака.“
— А как пристигна тук? — попита Силвия, очарована от невероятната история.
— След няколко дни личният джет на чичо Базил дойде, за да ме отведе от Палермо в Ница. После чаках тук, след това отидох в клиниката и едва опериран, пак дойдох тук.
— В „Бел Еър“ беше избухнал пожар — кимна Силвия.
— Другите решиха всичко — въздъхна Арчи. — Казаха ми, че трябва да променя лицето си. Единственият, който ми даде възможност за свободен избор, бе той — доктор Вайнес. Но какво можех да направя?
— Виновен ли се чувстваше?
— Страхувах се.
— Вярвам ти, в подобна ситуация…
— А след страха, се почувствах загубен…
Силвия не знаеше какво да му каже. Когато доктор Вайнес дойде да я вземе, Арчи току-що бе завършил разказа за приключенията си.
— Съжалявам, но трябва да тръгвам за Милано. Ако успея, ще дойда лично да ти донеса ретушираните снимки.
Силвия погледна към доктор Вайнес, който приближаваше.
— Дали ще имаш случай да дойдеш в Съединените щати?
— Толкова бих искала да работя с някой прочут фотограф, който да не е баща ми.
— Не знам още къде ще живея — в Ню Йорк или в Канада — каза Арчи.
— Ако дойда в Америка, ще попитам доктор Вайнес как мога да те намеря. Радвам се, че ще имам приятел там.
Арчи видя, че тя се изправи, и я последва. На това непознато момиче бе доверил, без да се замисли, опасната си тайна.
— Чао, Арчи — каза тя.
— Пак ще се видим!
Не знаеше, че бе оставил у нея своята собствена тежест и тъмнина, от които имаше нужда да се разтоварва от време на време, като хвърля по нещо в морето, за да продължава да живее.