Габриела Магрини
Диамантената лейди (10)

Глава 10

Европа, 1963

„Дизайър“, „Афродита“, „Блумун“, „Тюркоаз“, „Съмърдрийм“, дори „Голдънснейк“ и много други имена предлагаха творците на „Ес Кей“ за новия парфюм, но нито едно от тях не допадаше на Саша Колмар. Пишеше ги, повтаряше ги на глас, за да чуе звученето им, решително ги отхвърляше: „От всеки десет жени осем не знаят дори коя е била Афродита, а другите две не биха си сложили никога «Голдънснейк» — змия в пазвата си, дори да беше от злато.“

Името, знаеше тя, знаеха го и всички останали, определяше съдбата на парфюма. То беше неговата ракета, за да стигне целта, няколко символични срички. Но те проникваха в неясните намерения на една жена, като създаваха образа на желанието, а следователно и на покупката.

Накрая Паоло Фасио постави пред нея една скица: един овален флакон в турскосиньо и кратко име, гравирано върху стъклото, със стилизирани букви: „Саша“.

— Това е! — възкликна тя. — Букетът е истински екстаз, а името е кратко като имената на най-прочутите парфюми: „Номер пет“, „Джой“, „Фем“, „Арпеж“… Представянето ще направим в Париж.

— Не е ли рисковано? — възрази Паоло.

— Да не следвам възприетата практика първо Ню Йорк, а после — Европа? Така е, но искам да поема риска. Един успех във Франция е като благородническа титла.

Паоло Фасио широко се усмихна.

— Тогава — предложи той, уверен, че стои в центъра на проектите на мадам, — тогава да го направим в „Риц“. Точно преди да започне представянето на модните колекции.

— Защо не? И без това непрестанно се движим срещу течението, обикновено парфюмите се представят през есента. Но този аромат е уникален — нито зимен, нито само летен. Опаковката да бъде в златно.

— Ще организираме незабравим празник. Ще бъде и твой празник.

— Да, заради името. То е като амулет.

Ала това бе първият път, когато граф Фасио загуби една игра. Първо — сгреши декора. Саша пристигна в Париж един ден преди определената дата. Поканите бяха изпратени и бяха получени двеста потвърждения за присъствие. Украшенията и цветята бяха в големи количества, менюто бе подбрано от висшата кухня със сорбето по средата на вечерята. Тя влезе в блестящата зала, където работниците довършваха работата си, отвори широко очи и спря.

— Боже мой! — промърмори.

Великолепие от коприна и от тюл, който покриваше огледалата, кръгли маси с покривки до пода, столове от ракита с възглавници, цветя, аранжирани върху пиластри, светлини, чиито лъчи се кръстосваха, а върху един подиум в дъното — фотьойл трон. И всичко това беше в пищно, зрелищно и надуто златно.

Саша не откъсваше очи от този трон в стила на Лас Вегас. Тя съкрушено се обърна към Паоло:

— Точно ти ли? Това е по американски… и освен това никога няма да седна на този фотьойл, не съм кралицата на парите.

— Но опаковката на парфюма е позлатена… — дръзна да възрази той. — А аз исках да подчертая едно определено американско великолепие.

— Да, в Лас Вегас може да свърши работа, но не и тук. Но и ти имаш право. Аз бях тази, която промених идеята. — Пое дълбоко дъх, застана в центъра на залата и нареди: — Махнете всичкото това злато. Ще се направи промяна. Цветовете на опаковката са в синьо и тюркоазено. Възможно ли е да се преработи цялата украса до утре вечер? Ще има извънредно заплащане за всички. В противен случай предпочитам залата такава, каквато е, без да се добавят украшения. Само цветя? Ясно ли е? — заяви тя на Паоло.

— В какъв цвят ще бъде роклята ви, мадам? — попита той равнодушно.

— Синьо Колмар, естествено.

Щом веднъж стъпи в Европа, Саша продължи често да я посещава. Имаше чувството, че отново започва нещо, че е придобила друг вкус към живота, друг начин на виждане, на откриване, на усещане. Беше като ехо от нещо вече преживяно, мистериозни спомени, които не минаваха през ума, а проникваха в тялото като щастие. Това се случваше в Париж или в някои места из Франция, в Мадрид и Виена и най-често — в Италия, където всички живееха като милионери — безгрижни като щурци.

И докато на следващия ден тя обикаляше магазините, книжарниците и пазаруваше или седеше на слънце в градините на Тюйлери, трескаво демонтиране и монтиране разрушаваше предишния декор на празничната зала. Златото се трупаше в единия ъгъл, а светлините на лампите грейваха в цвета на аквамарина. Стъклени поставки, осветени отвътре, величаеха флаконите с парфюм, а бели и сини лалета, внесени от Холандия, бяха аранжирани в овал пред представителната маса. Паоло Фасио бе взел амфетамини, за да засили собственото си присъствие и когато вратите на голямата зала се отвориха за коктейла и той видя Саша да слиза красива като сирена, приближи се до нея и й каза:

— Мадам, рамката ви е готова.

Този път тя одобри всичко. Поканените изпълваха залата. Весела и леко романтична музика бе фонът на разговорите, поздравите, на очакването. Тя се огледа, Паоло стоеше до нея като церемониалмайстор, представяше й една по една забележителните личности, както непознатите, така и забравените. Присъстваха всичките й служители от Съединените щати и от различни европейски страни със съпругите си. Случаят не бе за изпускане. Саша поздравяваше гостите с ослепителна усмивка. Русите й коси бяха фризирани същия следобед от Карита. Деколтето й беше напудрено със синкава пудра и имаше седефен цвят. Беше на четиридесет и седем години, а превъзхождаше всички присъстващи жени.

Отиде до мястото си на централната маса и се приготви да изслуша представянето, за което специалистите по маркетинг се бяха подготвили добре. Повтаряха заучените фрази, а Саша искаше да започне дискусия. Всъщност бяха предвидени дори и паузите. По време на вечерята поговори от сърце с близките гости за своето управление. Веднага след това се изправи с чаша шампанско в ръка и каза няколко думи на един гальовен френски, усъвършенстван с помощта на учител, който тичаше при нея в кабинета й между едно и друго задължение.

В този момент момичета, облечени като мажоретки — единствената отстъпка, направена заради американския произход на парфюма — влязоха с пулверизатори и напръскаха със „Саша“ нагръдниците и деколтетата. Саша, изправена и заобиколена от мъжете си, приличаше на райска птица. Светкавиците на фотографите я дразнеха, макар че имаше един момент, когато пожела да се снима с всеки от своите мениджъри — една усмивка, няколко думи… не познаваше всички, но ги пленяваше до един.

В миг се появи един човек, който я изненада, докато оправяше една къдрица пред огледалото.

— И аз искам да получа привилегията да се снимам със Саша Колмар.

Тя позна гласа и дъхът й спря. След това бавно се обърна, сякаш се страхуваше да не види нечий призрак или пък празно пространство.

— Базил… — не й бе останал глас, нито кръв под грима на лицето. Виждаше го като в мъгла.

— Цяла вечер те наблюдавам от една маса в дъното.

— Но ти… как така си тук?

— Твоят граф Фасио е причината. Важен човек съм — иронично се изсмя той. — Затова често получавам покани от „Ес Кей“, но ги оставям настрани. Имам цяла колекция. Но днес, сам и скучаещ из съблазнителния град, не устоях.

— О, Базил… — Гледаше го, останала без сили и възторжена. — Искам да те прегърна.

— Тук? Пред цял Париж?

Тя бързо го прегърна и погали бузата му. Може би приличаше на светска любезност, но той си даде сметка, че тя трепери.

— Можеш ли да излезеш? Да зарежеш всички?

Саша изглеждаше объркана, кимна на някого, за да го поздрави, и отвърна:

— Започва церемонията по сбогуването. Но… почакай ме в бара.

Поговори с Паоло Фасио и като се усмихваше, подаваше ръка на гостите, които се приближаваха на групи да я поздравят, преди да се отправят към гардероба. След това решително взе наметката си от бял визон и тръгна към бара.

— Ще излезем от една странична врата — бързо изрече Базил. — Като двама души, които не са платили сметката си…

Саша го огледа — още беше строен в елегантния смокинг. Изминалите двадесет години едва бяха поизпълнили хлътналите му бузи, а белият нагръдник подчертаваше тена му.

— Винаги имаш тен…

Но имаше нещо друго и Саша веднага го откри с острия поглед на човек, свикнал да преценява мъжете — Базил притежаваше зряла мъжественост, без видими поражения, със същия чар на човек, който не може да бъде взет за друг, човек, притежаващ успех и богатство. „Кой знае колко се е променил“ — веднага си помисли тя. Отдалеч бе следила неговите успехи. Той бе станал собственик на верига ресторанти, а след това и на хотели. Сега се бе заел с нов бизнес. Бе основал фирма, която разработваше информационни системи. В новото предприятие работеха най-добрите инженери и техници в тази област. Саша знаеше всичко това и не се удивляваше на способността на Базил да ръководи бизнес в съвършено различни области.

— Да вземем такси.

— Откога си в Париж?

— От сутринта — усмихна се той.

— Но…

— Естествено, че пристигнах нарочно.

Вмъкнаха се в първото такси и се попитаха в един глас:

— Къде отиваме?

— Малко по-нататък е „Максим“… — намигна им шофьорът.

— Не, за бога… — Саша размаха ръка с обичайната си властност. — Само не там.

— Тогава, закарайте ни до булевард „Сен Жермен“ — реши Базил. — Ще се поразходим.

Вечерта бе хладна, а тротоарите — пълни с хора. Никой не обръщаше внимание на тази красива жена, чиято рокля блестеше в синьо под белия визон, а на ушите й се поклащаха огромни диаманти. Не обръщаха внимание и на мъжа, който бе с нея и бе разкопчал смокинга си. Но и те не забелязваха другите, опияняваха се един от друг и за известно време дори не си говореха.

— Искам да те гледам в лицето — каза накрая Базил. — Да пийнем по нещо в някое бистро.

По-скоро беше обикновена кръчма, но намериха усамотен ъгъл и поръчаха две бири.

— Значи го направи, ти си новата Прекрасна лейди, както те нарича твоят граф Фасио.

— А ти, ти не направи ли чудото с хляба и рибата?

Задаваха си въпроси, които съдържаха отговорите. Толкова бе трудно да се озовеш в една пропаст от двадесет години, а истинската младост бе наблизо.

— Непрекъснато следях какво правиш — каза той. — Невъзможно бе да не го правя. Вестниците пишеха за теб колкото и за Джаки Кенеди.

— За сенатора ли намекваш? — сви рамене Саша.

— Не, не само за него. Твоят граф Фасио е гениален в умението си да те държи винаги под прожекторите.

— Плащам му добре. Не обичам много светския живот. Не ми е приятно да се показвам, а той ме въвлича само в ситуации, когато си струва да се жертваш заради образа си.

— И на Далас Грийн ли му плащаше добре, за да те кани в предаванията си?

— О, Далас… преди десет години — поправи го Саша. — Тогава имах голяма нужда от реклама.

Седяха на масичка с плот от сивкав мрамор. Мълчаха, без да се смущават.

— А синовете ти? — не се поколеба да попита тя. — Струва ми се, че са трима.

— Четирима — уточни Базил. — Последните двама са близнаци. Първият ми син прилича на Розали. Висок е до раменете ми. Жалко, много е талантлив, но му липсва една педя от ръста. Но в едно прилича на мен — има инстинкт за сделки, но не пожела да учи. Вторият — Мат, прилича на мен. Сякаш виждам себе като млад. На седемнадесет години е и е луд по електрониката.

— И ти му подготвяш президентския трон.

— Е, налага се — засмя се той. — Фирмата все още е нова, но когато Мат бъде готов да се заеме с работата, кой знае, може би и предприятието ще е готово, за да го предам в ръцете му.

— А Розали?

— Не можеш да я мръднеш от Флорида. Има тен през цялата година и за нея останалата част от света не съществува. Имаме двадесет и два метрова яхта. Не е стъпила там. А сега живее само за близнаците, които са на девет години.

— На нея ли приличат?

— Малко, но мисля, че имат по-дълги крака. Само Мат има моето телосложение.

— Съжалявал ли си някога за решението си отпреди двадесет и две години? — неочаквано попита Саша.

— Кое решение? — изненадан, Базил се втренчи в нея. — Аз не съм взимал никакво решение.

— Имаш право, Базил, като чувам как говориш за синовете си. — Тя възвърна самообладанието си и се усмихна.

— Доволен съм от синовете си — сдържано изрече той, а в настъпилата тишина и двамата прочетоха един и същи въпрос в очите си: „Кой знае какви щяха да бъдат нашите синове?“.

Постепенно изразът на лицето на Саша се промени, на него не трепваше нито едно мускулче, а тя изпитваше болка. Онази болка, която препречваше пътя на всяка любов и която сега се завръщаше в съзнанието й. Жестока и непроменена.

Саша приглади кожената си наметка и предложи:

— Да рискуваме ли и да си поръчаме по едно кафе? Във Франция обикновено е отвратително.

Малко след това, докато слагаха захар на очакваното кафе, прецедено през филтър, Базил лукаво попита:

— А Джеф? Още ли е влюбен в теб?

— Джеф се ожени преди няколко години за изискана жена.

— Това го знам.

— Виждаш ли го?

— Рядко, когато идвам в Ню Йорк.

— Никога не ми е споменавал! — изненада се Саша. — Да не би да си му забранил?

— Не. Но съм сигурен, че никаква причина на света не може да го накара да действа като посредник между нас двамата.

— Тогава е нужен някакъв случай, съдбата — възкликна тя.

— Не, тази покана е достатъчна като детонатор.

— Защо точно това?

— Защото съм сигурен, че чакахме достатъчно. Саша… Не може непрекъснато да се пренебрегва смисълът на живота, а ние го направихме.

— Базил, какво се е променило? — Тя сведе очи, сякаш се взираше в себе си. Опитваше се да се защити и от самата себе си, и от него. Извикваше в съзнанието си представата за една вила в Маями, образа на Розали, напълняла, с четирима синове.

— Всичко. Оттогава всичко се промени. На брака си посветих двадесет и две години. Изцяло. Сега искам теб.

— Още ли ме желаеш? — прошепна тя.

— Винаги съм те желал. — Взе лицето й в ръце и го повдигна, за да я погледне в очите. — И ти го знаеш.

Знаеше ли го? Не беше толкова сигурна, не беше и толкова просто. Базил от времето на нейната младост — беше го обичала и никога не го бе забравила. Но този Базил — мъжът, който сега бе пред нея, бе почти непознат. Беше станал зрял и привлекателен, един истински мъж, когото тя желаеше. Беше го чакала. Сякаш в съзнанието й съществуваха двама мъже. Образите им се наслагваха един върху друг. Те бяха нежни и силни, а цялата тази бъркотия от желание и съжаление се разтапяше в нея и я изгаряше. Саша бе на четиридесет и седем години, които никога не бе обявявала. Обаче Базил знаеше.

— Какво би трябвало да направя? — попита го тихо.

Той усещаше какъв риск носят големите думи, разбираше нуждата от свобода и импулсивност, която бе в кръвта и в съзнанието и на двамата, сякаш беше в тяхната ДНК. Имаха подобни, дори еднакви гени. Точно това бе тяхната невидима и ненарушима връзка.

— Нищо, Саша. Ти никога не си правила нещо, което не желаеш. — Той неспокойно се изправи. — Искаш ли да повървим пеша до хотела ти?

— А ако се загубим — възпротиви се Саша, като огледа обувките си с остри токчета.

— Разбрах, ще повървим пеша, докато намерим такси.

Вървяха мълчаливо. Базил я бе прегърнал през раменете. Вече се движеха в друго измерение, без да се целуват, без обещания. Не съществуваше друг, освен тях двамата тук и сега. А това означаваше да вървят по този оживен булевард. Когато намериха такси и се отправиха към „Плас Вандом“, Базил взе ръката й и я задържа между своите.

— А сега трябва да сложиш две рокли в една чанта и да уведомиш твоя граф Фасио…

— Защо пък моя граф Фасио? И какво би трябвало да му кажа?

— Че отменяш всичките си ангажименти и излизаш в отпуск.

— И къде ще прекарам тази отпуска?

— Ще започнем от първото отложено обещание — ще отидем на Андрос, моя остров.

— Как? Веднага? Колко дни…

— Най-малко четири, най-много… ще решим. В един часа на обяд има полет до Атина. Така ще имаш време да поспиш до късно.

— Малко бягство? — Саша не го погледна.

— Дължиш си го. Престани да мислиш. Свали „Ес Кей“ от плещите си.

— Сигурен ли си?

— А ти?

— Аз смятам, че вече си чакал достатъчно дълго. Двадесет години. — Предизвикателно вдигна глава.

 

 

— Тук си кирия Андропулос, мадам Андропулос — уточни Базил, седнал в един платнен стол под навеса на къщата в Андрос.

— А Розали? Не я ли познават?

— Розали не съществува. Тук кракът й не е стъпвал.

— Защо?

— Просто защото двете къщи във Флорида — едната на езерото, а другата в Маями, са нейното място. Не можеш да принадлежиш на място, от което си се отказал.

— Никога не е идвала тук — замислено повтори Саша. — Никога няма да поискам от теб да се разведеш.

— Защо да говорим за това, след като ти си кирия Андропулос?

Беше игра на думи, която отразяваше действителността, но беше и начин да се направлява съдбата от разстояние и това напрежение превръщаше дните във временни, нестабилни, трескави. Съществуваше някаква граница, но не се знаеше къде е и кога ще се появи.

В Атина останаха само една нощ в апартамента на Базил в Кефисия, който гледаше към голяма градина.

— Чува се шепотът на листата — промълви Саша, легнала върху бялата ленена завивка, обгърнала единствената котва в живота си. — Тук винаги ли има вятър?

Бяха се любили бавно, сякаш искаха да опознаят отново телата си след толкова много години. Русите коси на Саша бяха просветлели от побелелите косми, но бяха толкова лъскави, че блестяха върху възглавницата.

— Още си красива, много красива. Същата си, каквато те помня, но си и различна.

— Изчистих праха на отминалите години — смееше се тя.

През по-голямата част от нощта си разказваха какво са правили през годините. Базил бе пътувал много — опасни и вълнуващи пътешествия предимно в Ориента. Обикаляше сам, дори и в страните, където това бе рисковано заради политическата ситуация, придружаван от местни водачи. Беше се запознал с различни хора и обичаи. Беше купил земя във Флорида и Тексас, чиято стойност вече стигаше до звездите. Възнамеряваше да построи две курортни селища, в Гренадин и на Малдивските острови, където природата бе още девствена.

— Ще бъдат ужасно скъпи — отбеляза Саша.

— Да, за да се запази природата, са нужни много пари. Ненавиждам Акапулко, Хонолулу и Бахамските острови и всички онези богаташи, настанени в хотелите там. Това е унищожителното за околната среда. Обичам да печеля пари, но не бива да се разрушава всичко. Докато съществуват места, които не са унищожени от човека, всяка година ще посещавам по едно от тях. И никога няма да казвам къде отивам.

— Това едно от твоите пътувания ли е?

— Може би. — Базил стана мрачен и я притисна до себе си. — Не искам да мисля за утре.

В Кефисия Саша си купи летни дрехи и бански костюми. На Базил не му се налагаше да прави покупки — във всяка от своите къщи из различните страни имаше всичко необходимо, за да се облича.

— Да вземем ферибота като двама туристи? — предложи Саша, чието лице и ръце вече бяха почервенели от слънцето предател. Качиха се на ферибота, който спираше на всеки остров от Цикадите. Андрос беше първият остров от архипелага. Релефът му бе суров, планински и покрит със зеленина. Малкият кей на пристанището носеше белега на селска бедност.

— Има само един път — каза Базил, като повика единственото такси, което бе поръчал по телефона от Атина.

На Саша й харесваше да го слуша как разговаря на гръцки.

— Един път, по който се стига до острова от юг, което означава оттук на изток. Заобикаля малките селища до Ксора, което е най-важното място. Ние отиваме там — обясни Базил.

— Такъв е животът — въздъхна Саша и се вмъкна в стария, горещ пикап, който изживяваше тук последните си години след безкрайните обиколки из Близкия Изток. Тези думи тя нееднократно си повтори в последвалите дни, когато вървеше боса из бялата къща, обградена от цитрусови дървета и олеандри, с четири колони, които поддържаха навеса.

Селцето бе прекрасно с ниските си постройки, с павираните си улички и с боядисаните в бяло зидове. Рамките на прозорците бяха сини като морето. Един малък площад бе заобиколен с магазини и таверни, чиито масички бяха поставени под портокаловите дървета. По-нататък имаше площадка, където ветровете си играеха. В средата на площадката се извисяваше масивна статуя.

— Това е Нафтис, изваян от Фалиреас. Когато вятърът е силен, трепти, все едно че е на палубата на някой кораб.

Очите на статуята на младия човек с чанта в ръка бяха вперени в морето.

— Виждаш ли? Той олицетворява всички андриоти^[1], които тръгват по морето.

След това Базил разведе Саша из лабиринта от улички, където къщите бяха по-бедни. В градините им имаше саксии с герании и босилек. Понякога някоя възрастна жена с черна забрадка ги канеше да влязат.

— Германка ли сте, кирия? — питаха Саша, която имаше руси коси като германските туристи.

Тя се усмихваше, поздравяваше и приемаше да хапне по някой солен шамфъстък, седнала в двора, покрит с небесносини плочки като цвета на водата в кладенец.

Всяка година по това време Базил — най-богатият от емигрантите, даваше пари на хората от селцето, за да поправят и боядисат бедните постройки, които се нуждаеха от ремонт. Така се запазваше типичният облик на острова.

— Туризмът бързо се развива по всички острови от Цикадите и трябва да се направи всичко възможно, за да не се допуска чужденци да купуват къщите.

— Но андриотите са като теб — уверяваше го Саша. — Държат на своите корени. Освен това не изглеждат особено очаровани от туристите, не им харесва тук да има много хора. Твоят остров е още девствен.

Във вътрешността на острова всъщност имаше само коларски пътища, които се виеха нагоре, където от векове се срещаха само овчари, селяни и по някой свещеник, който служеше в малките църкви, наполовина вкопани в земята. Хората се придвижваха с мулета и магарета.

Базил бе поръчал да построят зад къщата му гараж за неговия ланд ровър, който се катереше като козел чак до хребетите, откъдето можеха да се видят малките чисти плажове и скалите.

Базил бе много щастлив. Слагаше закуската в една кошница, взимаше хладилна чанта с минерална вода, налята направо от извора на Силия. Саша завързваше под брадичката си панделките на една сламена шапка, слагаше в грамофона плоча с гръцки песни, а Базил пееше с пълно гърло под съпровода на базуките и китарите. В това време караше с голяма скорост по коларските пътища. Из долчинките наоколо море от диви олеандри оспорваше пространството на храсталаци и шубраци, а въздухът бе изпълнен с аромати. След това двамата се настаняваха близо до тръстиките, които заграждаха пустите плажове. Къпеха се в хладното море.

Гърция през лятото на 1963 г. Цялото това незабравимо лято бе събрано в една снимка на Саша, която излизаше от водата. Изображение на дълги часове живот, на подновения им живот. За колко време?

Една нощ на Саша й се присъни синът на Базил — Мат, този, за когото баща му казваше: „Прилича на мен“. А в съня Мат бе младият Базил. Той беше в някакво непознато място и не знаеше, че тя е там и го гледа. Обръщаше се към нея и мълчеше. „Колко много си приличат — мислеше си тя, — има дори неговите ръце.“

Бе странен сън и тя често се сещаше за него. Когато и да се замислеше за онова лице и за онези ръце, мистериозните картини извикваха други образи — Розали, двете деца близнаци, семейство Лучера. „В нашите семейства няма разводи“ — беше ги чула да казват на сватбата на Базил и Розали. Мъжете имаха право да задоволяват капризите си, но в семейната гробница отиваха със съпругите си.

„Ще мисля, когато се върна.“ Тези дни бяха нейни. Това беше един друг живот, който двамата отново бяха започнали.

След три седмици се върнаха в Атина. Саша стана в зори и излезе на терасата да помисли. Базил спеше и през отворения прозорец тя дочуваше лекото му похъркване. Цареше тишина. Виждаха се потъналите в сън къщи наоколо и от време на време се чуваше чуруликането на някоя птица. Самолетът бе в девет часа и една друга планета — „Ес Кей“, забравена за три седмици, я очакваше.

Саша търпеливо изчака светлината да прогони нощта. Бе стъписана от един абсурд — искаше Базил, но не желаеше той да се развежда. Искаше този мъж, но не желаеше да му отнеме нищо. Мат. Какво ли си мисли едно момче на седемнадесет години, когато баща му внезапно си тръгне? Ще го загуби ли, няма ли вече да го чувства близо до себе си? А какво ли си мисли един баща, когато бива отблъснат от синовете си, защото не са в състояние да го разберат?

Саша реши да се довери на интуицията си. Малко преди това гледаше Базил и се опитваше да запомни всичко прекрасно, което той носеше в себе си. Какво превръщаше един обикновен, волеви, интелигентен и хитър мъж в такова човешко същество, което бе в състояние да поема отговорност и риск, в човек на постоянството и страстта, на радостта и съчувствието? Докато го наблюдаваше, прозря, че Базил притежава най-добрите човешки качества. Очите й се насълзиха.

Взе лист и писалка и написа:

Базил, трябва да се прибираме. Сега ще се разделим, но само до следващата ни среща, до следващото пътуване — твое или мое. Тогава ще успеем да избягаме, без някой да знае или да страда. Все още съм безнадеждно влюбена в теб. А това значи, че съм готова да дам живота си, за да те имам. Но ти не можеш. Ти не можеш да загубиш близките си, а аз не мога да зачеркна двадесет и две години от живота ти. Това е нашата съдба — имаме ограничения. А ограничението има силата да превръща няколко часа или три седмици в един друг живот.

Винаги е било така, винаги сме се обичали в ограничението на времето — докато сме далеч от един съпруг или от една съпруга, които съществуват там някъде встрани, но са реални същества! Ние винаги сме успявали да преодолеем това ограничение и да се потопим в едно дълбоко, но временно щастие. За което всеки път трябва да воюваме…

Базил безшумно се приближи и погледна през рамото й.

— Прощално писмо ли е това?

— Никакво сбогуване вече. — Саша остави писалката. — Но трябва да се прибираме у дома.

— Как ще живея без теб?! — Той я прегърна и я целуна.

— Никога няма да бъдеш без мен. Отсега до края на живота ми — отвърна тя, без да се обръща. — Не искам същото от теб, но ти го казах преди толкова години — винаги ще те обичам! Богата съм, Базил, толкова съм богата, че бих могла да ти отдам докрай любовта си… но ти ме обичаш и ми даде толкова много през тези три седмици. Дори не го заслужавам. Преди бях уверена в себе си жена, затворена и безчувствена…

Той слушаше. Знаеше, че тя има право.

— Тогава да излезем рано — каза накрая. — Нека направим този ден дълъг. Най-дългият, все едно е първият.

Отидоха в Монастириаки, защото Саша обожаваше магазинчетата и пазарите. Докато тя обикаляше сергиите, Базил влезе в една работилница за старинни платове. Беше намислил нещо. Опипваше коприните и бродериите. Накрая купи дълга копринена туника в цвета на слонова кост, тежка и прозрачна. Малко занаятчии бяха останали по някои от островите — Хидра и Цитера, които все още умееха да бродират по тази коприна старинни византийски мотиви. Тази туника бе на повече от сто години.

Излезе от магазина, а Саша го търсеше сред сергиите. Не й я даде веднага. Тя го хвана под ръка. Бе уморена.

— Да влезем в тази църква — предложи тя. — Вътре е тъмно и прохладно.

Светлината на Гърция. Завинаги щеше да запомни тази силна и чиста светлина, която я заслепяваше.

— Това е една от седемте църкви на Агора — каза Базил и се прекръсти отдясно наляво.

Бе малка византийска църква, квадратна и отрупана в сребро и злато. Вътре имаше само една възрастна жена. Тя бе приседнала на един стол. Саша мълчеше и гледаше високите полилеи. После се загледа в иконата на Панагия, потъмняла в старинната сребърна рамка и в дългите и тънки свещи от тъмен восък, които се топяха в другите свещници. Една от седемте църкви на Агора.