Джейн Ан Кренц
Истина или предизвикателство (9)

9.

Итън скръсти ръце на бюрото си и отправи към кметицата на града усмивка, която бе изпълнена със съжаление, но и същевременно решителна.

— Вярно е, че разрешаването на стари убийства е мое хоби, госпожо Сантана. Но се опасявам, че мога да правя това само когато нямам належащ случай. В момента съм малко зает.

Палома Сантана леко повдигна елегантните си тъмни вежди.

— Бони ми обясни това, но намекна, че в този случай ще направите изключение.

Итън хвърли кратък поглед към снаха си, която седеше във второто кресло за посетители.

— Така ли?

Бе почти сигурен, че знае какво си мисли Бони. През повечето време двамата се разбираха чудесно.

Бе харесал Бони още в деня, когато брат му я бе представил като своя годеница. Тя бе идеална за него и беше ясно, че Дрю я обича от цялото си сърце.

Но след смъртта му Итън и Бони бяха установили помежду си много по-силна връзка. Обединени от общата цел да се грижат за малките синове на Дрю, те бяха изковали нерушим съюз, който напомняше за отношенията между брат и сестра. И както често се случваше в подобни ситуации, понякога Итън се ядосваше на „сестра си“.

Бони се наведе напред с подканващо изражение на красивото си лице.

— Итън, разрешаването на това старо убийство би било огромен принос към празненствата, които са запланувани за откриването на къщата на Къруан. Историческото дружество работи по този проект повече от две години. Ще бъде голяма туристическа атракция.

Ясно му бе, че за нея е важно той да се заеме със случая. Може би идеята не бе чак толкова лоша. В края на краищата и двамата се опитваха да се установят за постоянно в Уиспъринг Спрингс.

Отново се обърна към Палома. Тя бе малко над четиридесетте. Много привлекателна жена с тъмнокафяви очи и красиво лице. Бледокафявият й панталон и кремавата копринена блуза изглеждаха елегантни и скъпи.

Бони му бе казала някои неща за нея предния ден, когато се бе обадила, кипяща от ентусиазъм, за да го покани на среща с кметицата. Редакционният екип на „Уиспъринг Спрингс Хералд“ считаше, че Палома Сантана е най-способният управник на града през последните няколко десетилетия. Семейството й отдавна живееше в района. Палома бе омъжена за преуспелия бизнесмен, собственик на кънтри клуба „Дезърт Вю“, и двойката се движеше сред най-висшите кръгове на обществото.

Накратко — Палома Сантана бе страхотна възможност за завързване на делови контакти.

— Разкажете ми за случая „Къруан“ — каза той.

Палома се облегна назад в креслото си и кръстоса крака.

— Уолтър Къруан е бил блестящ, ексцентричен, високоуважаван писател, който е живял и творил тук, в Уиспъринг Спрингс, преди около шейсет години. Познато ли ви е заглавието „Дългото студено лято“?

Итън се разрови в откъслечните спомени, които бе запазил от краткия си и изключително ограничен допир до висшето образование, и намери нещо, свързано с темата.

— В колежа — каза той. — Американска литература в първи курс. За същия Уолтър Къруан ли става дума?

— Да. Както ви е казала Бони, Историческото дружество наскоро приключи с реставрирането на къщата. По онова време смъртта на Къруан е била голяма новина в литературните среди и оттогава се е превърнала в нещо като легенда сред изследователите на творчеството му.

— Казвате, че е бил убит?

— Това е част от мистерията. Никой не е напълно сигурен какво е станало. Според вестниците, Къруан и икономката му — жена на име Мария Торес — са били сами в къщата в нощта, когато е умрял. По-късно Мария казала на властите, че всичко било съвсем нормално и обичайно онази вечер. След вечеря Къруан се оттеглил в кабинета си, за да работи върху някакъв ръкопис. Мария си легнала. Намерила тялото му в кабинета на другата сутрин. Седял облегнат в креслото си.

— Причина за смъртта?

— Решили, че е сърдечен удар. Но много скоро плъзнали слуховете, че икономката го е отровила. И до ден-днешен мълвата продължава да твърди същото. Повечето любители на историята и изследователи на творчеството на писателя предполагат, че тя е убиецът.

Дълбоко някъде вътре в него започна да расте познатото любопитство. Неохотно посегна за бележник и взе химикала.

— Защо е била сред заподозрените?

— Къруан оставил завещание. — Привлекателното лице на Палома леко се напрегна. — В него оставил къщата на Мария.

— Значи предполагаемият мотив е бил получаването на къщата?

— Да. Тя била бедна жена от трудолюбиво семейство, което едва свързвало двата края. Няма съмнение, че къщата би била като дар от бога за семейство Торес.

Нещо в тона на гласа й накара Итън да вдигне поглед от бележките си.

— Нека да позная. Не я е получила, нали?

— Точно така — отвърна Палома. — Роднините на Къруан от Бостън нямали никакво намерение да позволят на икономката да наследи семейната собственост. Довели своите адвокати в Аризона и лесно оспорили завещанието.

Итън се замисли за миг.

— Как се предполага, че Мария е убила Къруан? — попита той.

— Твърдят, че го е отровила с някакво вещество, което действа така, че смъртта да прилича на резултат от сърдечен удар.

— Ха! — Той бавно остави химикала. — Трябва да ви кажа, че освен ако не сте готова да понесете разноските и последствията от ексхумация на трупа и подлагането му на някои изследвания, много се съмнявам, че ще е възможно да се открие истината. Дори и да изровите тялото, има много малък шанс да се установи отровата след толкова години.

— Ексхумацията изобщо не е вариант — продължи Палома. — Роднините на Къруан пренесли тялото в Бостън. Потомците му нямат никаква причина да искат да ни съдействат.

— Трябва да бъда откровен с вас. Не мисля, че мога да направя нещо, което да ви даде окончателния отговор, който търсите — заяви Итън.

— Има и друго в случая, освен това дали Къруан е бил убит или не — бързо се намеси Бони. — Липсващият ръкопис. Изчезнал е същата нощ, когато писателят умрял, и всички по онова време били убедени, че между двете събития има връзка.

Итън отпусна лакти на страничните облегалки на стола си и опря пръстите на ръцете си.

— Това да не е ръкописът, който Къруан явно е взел със себе си в кабинета, за да работи върху него онази нощ?

— Да. — Палома бе много сериозна. — Същите хора, които твърдят, че Мария Торес е отровила Уолтър Къруан, настояват, че тя е откраднала ръкописа.

— И защо би го направила?

— По онова време той вече е бил известен автор. Били изминали пет години от публикуването на последната му книга. Този ръкопис би бил много ценен за наследството на Къруан. Мария Торес със сигурност го е знаела.

— Има ли някакви теории относно съдбата на ръкописа? — попита Итън.

— Предполага се, че е изчезнал и е попаднал в ръцете на колекционери, но досега не е открита никаква следа от него.

Той леко потропа с пръсти.

— Някой разпитвал ли е Мария за убийството и липсващия ръкопис?

— Разбира се. — Палома сви рамене. — Тя почина преди две години на осемдесет и девет годишна възраст и чак до смъртта й много колекционери и литературни критици редовно са влизали във връзка с нея и са я питали за последния ръкопис на Уолтър Къруан.

— Тя какво им е отговаряла?

— Същото, каквото е казала на семейството си и на всички останали, които са я питали. Че Къруан е бил недоволен от работата си, също както и от един по-ранен ръкопис. Казвала, че бил мрачен и потиснат онази вечер. Твърдяла, че последното, което й бил казал, преди да се затвори в кабинета си, било, че възнамерява да хвърли ръкописа в камината, също както бил направил и с предишния.

Итън се намръщи.

— Казал й е, че ще го изгори?

— Да.

— Е, това би могло да обясни изчезването му — изтъкна той тихо.

— Не съвсем — възрази тя. — Било посред лято, вечерта била много топла. По-късно Мария разказала на семейството си, че камината била чиста на другата сутрин. Нямало следи да е пален огън.

— Ха!

Бони кимна многозначително.

— Има и още няколко подробности, които биха могли да те заинтригуват. Направих кратко предварително проучване в библиотеката на старите броеве на „Уиспъринг Спрингс Хералд“. От думите на Мария излиза, че на сутринта вратата на кабинета все още е била заключена от вътрешната страна. Наложило се е да използва ключа си, за да отвори.

— И какво друго?

— Уолтър Къруан е имал посетител в деня на смъртта си. Казвал се е Джордж Ексфорд. Според Мария двамата се скарали жестоко относно това дали ръкописът е готов за публикуване. Ексфорд си тръгнал бесен, защото Къруан отказал да му даде книгата.

— Кой е бил той?

— Литературният му агент. Имал е личен интерес да се погрижи ръкописът да стигне до издателя. Били заложени много пари.

— Ха! — отново каза Итън.

Палома погледна към Бони.

— Не се притеснявайте — успокои я тя. — Винаги казва така, когато е заинтригуван от някой стар случай.

Итън не й обърна внимание. Погледна Палома в очите.

— Останах с впечатлението, че тук има нещо лично, госпожо Сантана. Какво ви кара да мислите, че Мария Торес е казала истината?

— Тя ми е баба — хладно поясни Палома. — Цялото ми семейство би искало да види името й, очистено от подозрения.