Джейн Ан Кренц
Истина или предизвикателство (7)

7.

Предложи новата зърнена закуска на Итън на другата сутрин.

Той забеляза едва след като послушно бе глътнал таблетките калций и мултивитамини с минерали и антиоксиданти, които тя бе сложила до чашата с прясно изцеден портокалов сок.

Взе лъжицата и огледа новата закуска.

— Какво е това? — попита с лек интерес.

— Мюсли. Реших, че ще е хубаво да опитаме нещо ново. — Тя си наля чай. — В него има три различни вида зърнени култури, няколко вида сушени плодове и голямо разнообразие от ядки. Смесих го с малко кисело мляко от жива закваска и добавих и прясно мляко.

— Жива закваска, значи? Не съм много сигурен. Обикновено предпочитам храната ми да е умряла, преди да я ям. Изглежда ми по-безопасно, нали разбираш?

— Ти си частен детектив. Обичаш опасностите, нали така?

— О, да, вярно. Замалко да забравя. — Той гребна от закуската.

Тя затаи дъх.

Итън задъвка, преглътна и си гребна отново от мюслито без повече коментари. Разгърна сутрешния брой на „Уиспъринг Спрингс Хералд“ и прегледа набързо заглавията.

Зоуи се успокои. Той бе приел смяната на зърнената закуска по същия начин както и добавката на витамини с антиоксиданти към менюто си — с лекота. Започваше да разбира, че така се справя с повечето неща.

Началото на един брак вероятно не бе най-удачното време за въвеждане на здравословен начин на живот в ежедневието на един мъж, но тя явно не можеше да се сдържи. Напоследък откриваше, че прекарва все повече време пред щандовете с органични продукти в супермаркета и внимателно разглежда витамините и лосионите с висок слънцезащитен фактор в аптеката.

Новата й мания ставаше все по-силна.

Преди три дни бе купила за Итън специален ключодържател от едно специализирано магазинче на „Фаунтин Скуеър“. Имаше мъничко фенерче и звукова сигнализация за спешни случаи. На следващия ден се бе върнала, за да купи и радио, което можеше да се включва с манивела по време на природни стихии и щеше да им е от полза, в случай че над Уиспъринг Спрингс се извие торнадо и останат без електричество.

След закуска Итън я целуна за довиждане, без да бърза, като се наслаждаваше на целувката. После тръгна за работа с новия ключодържател в ръка.

Тя си напомни, че такъв мъж едва ли би искал жена му да се суети толкова около него. Но в последно време й бе трудно да устои на реклами, в които имаше думички като „безопасност“, „спешен случай“, „здравословен“, „подсилен“ или „полезни антиоксиданти“.

* * *

Вратата на домоуправителката се отвори тъкмо когато Зоуи минаваше покрай нея на път за паркинга. Робин Дънкан надникна оттам.

— Добро утро, госпожо Труакс. Стори ми се, че ви чух да слизате по стълбите. Може ли за минутка?

Робин говореше енергично. Всичко в нея бе енергично. Зоуи се постара да не скръцне със зъби. Новата домоуправителка на жилищната сграда „Каса де Оро“ й напомняше на изключително досадна и строга фея.

Робин бе малко под трийсетте, дребничка и крехка, с остри черти. Светлокестенявата й коса бе изпъстрена със златисти кичури и подстригана много късо и привидно небрежно, подчертавайки светлите й очи и заострените й като на елф уши.

Зоуи и останалите обитатели на „Каса де Оро“ много бързо откриха, че енергичността й бе само прикритие на извънредно строгия й подход към поддържането на реда в апартаментите в сградата. Робин Дънкан много държеше на правилата. Някои от наемателите, начело с Хупър от апартамент 1Б, бяха започнали тайничко да я наричат Сержант Дънкан.

— Имам уговорена среща, Робин. — Зоуи направи усилие да се усмихне. — Не може ли друг път?

— Всъщност не. — По лицето на Робин се изписа съжаление, но и решимост да изпълни дълга си. — Опасявам се, че е важно.

Тя хвърли бърз изучаващ поглед към фоайето и стълбите, явно за да се увери, че наблизо няма никой.

— Имате ли нещо против да влезете в кабинета ми за малко?

По дяволите. Точно сега не й бе до това. Тези дни си имаше достатъчно други грижи. Зоуи демонстративно погледна часовника си.

— Предпочитам да не влизам. Да не би да става дума за новото разпределение на местата за паркиране?

— За съжаление да — Робин се стегна. — Проблемът е, госпожо Труакс, че не мога да определя място за паркиране на господин Труакс, защото името му не фигурира в договора за наем.

— Моля?

— Договорът е на ваше име, госпожо Труакс. Или, за да бъдем точни, на предишното ви име — Зоуи Лус. Опасявам се, че споразумението е доста точно определено. Там е записано, че само един наемател може да обитава постоянно апартамента. Разбира се, позволено е понякога да преспиват гости, но, изглежда, господин Труакс се е нанесъл в жилището ви за постоянно.

— Нанесъл се е, защото се оженихме — с равен глас поясни Зоуи. — Колкото и да ви е трудно да повярвате, хората често обитават едно и също жилище, след като се оженят.

Робин стисна извитите си като дъга устни.

— Това ми е ясно.

— Във всеки случай, положението е само временно. Двамата с Итън имаме къща. В момента я пребоядисват отвътре. Ще се пренесем там, когато е готова.

— Разбирам — Робин явно бе изненадана от новината, но бързо се съвзе. — Не знаех, че възнамерявате да прекратите договора си. Кога смятате да дадете предизвестие?

— Зависи — от това колко време ще му трябва на Трийчър и хората му да започнат с боядисването, добави тя наум. Непрекъснато му напомняше вече втора седмица, но единственият признак, че нещо може би ще започне скоро, бе, че цялата вътрешност на „Найтуиндс“ бе покрита с платна, за да не се цапа подът от боята.

— Изискваме предизвестие от поне един месец — напомни й домоуправителката.

— Знам.

— Да, но работата е там, че личните ви дела и промяната в семейното ви положение не изменят условията и задълженията ви по договора.

— Какво искате от мен? — попита Зоуи раздразнена. — Да подпиша нов договор?

— Промяната на договора за наем определено е вариант.

— Добре. Подгответе документите и двамата с Итън ще ги подпишем довечера. — Тя се извърна, за да излезе.

— Нали разбирате, че ще има увеличение на месечния ви наем?

Това вече преля чашата. Зоуи се обърна възмутена.

— Не можете произволно да ми вдигате наема.

— Това съвсем не е произволно решение, госпожо Труакс — усмихна се другата жена. — Мога ли да ви наричам Зоуи?

— Наричайте ме „госпожо Труакс“ — през зъби отвърна Зоуи.

— Много добре — Робин изглеждаше засегната. — Всичко е написано в договора ви, госпожо Труакс. Ако си направите труда да прочетете параграф 9А, ще видите, че наличието на допълнителен наемател означава увеличение на наема в размер на сто и петдесет долара на месеца.

— Само през трупа ми. Двамата с Итън по-скоро ще се изнесем на палатка на площада, отколкото да ви плащам още сто и петдесет долара месечно. Това жилище не струва и сумата, която сега ви плащам.

— Парите не са за мен — уточни Робин обидено. — Аз само събирам наема. Той отива при собствениците на „Каса де Оро“.

С огромно усилие на волята Зоуи устоя на желанието да хване домоуправителката за заострените й уши и да я метне в коша за боклук отзад.

— Не съм глупачка — каза тя вместо това. — Много добре знам, че семейство Шипли са собственици на сградата. Но през цялото време, откакто съм тук, те нито веднъж, доколкото знам, не са посетили мястото. Не са направили никакви инвестиции в собствеността си. Не е имало никакви подобрения. Не заслужават сто и петдесет долара в повече към месечния ми наем и можете да им предадете думите ми.

— Господин и госпожа Шипли имат голям брой сгради, които дават под наем в областта на Финикс. Прекалено заети са, за да наглеждат всеки от имотите си лично. Но аз проведох няколко разговора с тях относно нуждите ни тук, в „Каса де Оро“, и ви уверявам, че те се отнесоха много одобрително към плановете ми за сградата.

— Настоявам да се свържете с тях, където и да се намират…

— Живеят в Скотсдейл — услужлива, както винаги, се обади Робин.

— Чудесно. Свържете се със собствениците в Скотсдейл и им обяснете, че с Итън сме семейство, а не просто съквартиранти. Напомнете им, че съм изряден наемател вече повече от година.

Домоуправителката се покашля.

— Ами… това не е съвсем точно.

— Какво? Как смеете да намеквате, че не съм била изряден наемател?

— Преди няколко дни преглеждах документите и забелязах, че миналия месец в апартамента ви е имало инцидент, в резултат на който е била повикана полиция в „Каса де Оро“.

— Вината не беше моя. Бях невинна жертва на опит за отвличане.

Робин съчувствено цъкна с език.

— Да, четох за случая в „Уиспъринг Спрингс Хералд“. Преживяването сигурно е било ужасно за вас.

— Така беше.

— Когато обсъдих случая с господин и госпожа Шипли обаче, те доловиха известна заплаха.

Обзе я някакво лошо предчувствие.

— Заплаха ли? — много внимателно попита Зоуи.

— Те изразиха известна загриженост относно професията на господин Труакс.

— Загриженост?

— Притесняват се, че естеството на занятието му би могло да предизвика и други подобни инциденти, ако разбирате какво имам предвид.

— Не, не разбирам. — Зоуи с усилие се сдържаше да не повиши тон. — Работата на съпруга ми нямаше нищо общо с онзи инцидент, както го наричате. Беше свързан лично с мен. Обяснете това на господин и госпожа Шипли.

Домоуправителката сякаш настръхни.

— Да не би да намеквате, че има нещо, свързано с вас, което би могло да доведе до по-нататъшни криминални проявя в жилищната сграда?

— Не, нищо подобно. Онзи проблем е решен. Няма да има повече подобни случки. Постарайте се собствениците да го разберат. Освен това им предайте ясно, че отказвам да плащам допълнителен наем само защото съм се омъжила.

— Ще разговарям с тях.

— Направете го.

— Наистина няма нужда да ми се сърдите, госпожо Труакс. Мое задължение е да съблюдавам спазването на правилата.

— Да, така е. — Зоуи изрови ключовете си от дъното на чантата си и за втори път тази сутрин се запъти към вратата на сградата. — Знам само, че предишният домоуправител беше много по-гъвкав.

— Прекомерната му гъвкавост е причина той да е бивш домоуправител — Робин снижи гласа си до поверителен шепот. — Собствениците намекнаха, че имал проблеми с алкохола.

Това вероятно обясняваше някои неща, помисли си Зоуи, като например защо „Каса де Оро“ винаги бе изглеждала така занемарена. Може ба все пак имаше и нещо за предпочитане в човек, който стриктно спазваше правилата.

Но сега не бе в настроение да го признава пред госпожица Строгост.

Излезе и се качи в колата си.

* * *

Все още кипеше от яд час по-късно, когато Табита Пайн, поразително бляскава и свежа в рокля, която сякаш бе направена от много скъпи копринени шалове, влетя в кабинета й. Мъничките звънчета, пришити в долната част на дрехата й, лекичко звъняха.

— Зоуи, скъпа, надявам се, че нямаш нищо против, задето се отбивам без предварително уговорена среща. — Табита се усмихна, уверена, че е добре дошла. — Щях да се обадя, но се наложи да дойда в града тази сутрин, за да напазарувам разни неща и реших да видя дали няма да те намеря. Ще те задържа само минутка.

— Разбира се, че нямам нищо против. — Зоуи веднага се настрои за работа с клиент. — Нямам уговорени срещи чак до единайсет. Заповядай, седни.

— Благодаря. — Табита седна в едно от креслата пред бюрото й. Шаловете продължиха да се развяват още няколко секунди, след това покорно утихнаха. — Минавам направо на въпроса. Снощи имах видение, докато се носех из астралното поле. Разбрах, че трябва да се свържа с теб и с Линдзи Войл веднага, за да ви разкажа за него и на двете.

— Разбирам.

Зоуи си напомни, че няма никакво право да оспорва психичните видения на Табита. И все пак бе много трудно да се приема сериозно шейсетгодишна жена, която се обличаше като хипи от втората половина на миналия век.

Косата й бе най-впечатляваща. Беше сребристосива и се разстилаше по гърба и раменете й на дълги пухкави вълни. Зоуи бе чувала, че има правило в модата, което гласи, че колкото по-възрастна е една жена, толкова по-късо трябва да се подстригва. Очевидно Табита не искаше да спазва това правило.

— Опитвах се да намеря най-верния път да ви покажа моя личен стил и изискванията си към енергийния поток — на теб и на Линдзи Войл. Искам и двете да имате цялата информация, която ще ви е необходима, за да съставяте предложенията си.

— О! — Зоуи се опита да измисли какво да каже, но не й хрумна нищо впечатляващо. Изведнъж усети как застава нащрек.

— Във видението ми вие с Линдзи присъствахте на няколко от семинарите ми по медитация — продължи жената. — Веднага щом този образ се появи в съзнанието ми, разбрах, че това е единственият начин вие двете да придобиете пълна и цялостна представа за моите уникални нужди по отношение на вътрешния дизайн.

— О. — Зоуи преглътна списваното си.

Предчувстваше, че тези семинари не са никак евтини.

— Има ли някакъв проблем, скъпа?

Тя успя да се усмихне.

— Не, никакъв. Идеята е страхотна.

— Чудесно. Значи ще очаквам да ви видя на някои от срещите ми през идните няколко седмици. — Табита стана от креслото и остави лист хартия на бюрото. — Ето един график на семинарите и цената им. — Тя се понесе към вратата. — Остани с мир, скъпа.

— Мир и на теб.

Зоуи хвърли един поглед на графика. Предположението й бе вярно. Семинарите бяха скъпи. Потропа с пръсти по бюрото си известно време. После вдигна телефона и набра номера на Итън.

— „Труакс Инвестигейшънс“.

— Табита Пайн току-що си тръгна. Даде ми ясно да разбера, че нямам никакъв шанс, освен ако не присъствам на някои от семинарите й по медитация. Скъпи са, но имам чувството, че Линдзи Войл сигурно ще се запише за пълния курс веднага щом разбере, че това е печелившият ход за получаване на поръчката.

— Това е цената на бизнеса — философски отвърна Итън. — Не очаквай съчувствие от мен. Преди малко ми се обади Бони. Иска „Труакс Инвестигейшънс“ да направи услуга на Историческото дружество на Уиспъринг Спрингс.

— Каква услуга?

— Още не знам. Имам среща е кмета на града утре сутрин. Предполагам, че тогава ще разбера.

— Не че искам да сменя темата, но тази сутрин отново се сблъсках с госпожица Строгост. Заплашва да ни увеличи наема въз основа на факта, че сега в апартамента живеят двама души.

— Можеш да се справиш с нея.

— Лесно ти е да го кажеш.