Джейн Ан Кренц
Истина или предизвикателство (42)

43.

— Насрочили са операция на Робин? — Аркадия остави на масата мъничката си чаша с еспресо. — Кога?

— Вдругиден — отвърна Зоуи. — Двамата с Итън ще идем във Финикс, за да сме при нея, когато се събуди.

Минаваше десет часът. „Фаунтин Скуеър“ бе изпълнен с ентусиазирани туристи. Утрото бе слънчево и топло.

— Обзалагам се, че е уплашена до смърт. — Аркадия потрепери. — Аз определено щях да съм при мисълта за мозъчна операция.

— Уплашена е, но не чак толкова, колкото от мисълта, че полудява. Бях с нея, когато получиха резултатите от мозъчния скенер. Тя се разплака. Трябваше да видиш физиономията на лекаря, когато разбра, че тя плаче от облекчение, а не заради диагнозата.

— Вероятно досега не е имал пациент, който да лее сълзи от радост, след като са му казали, че има тумор в мозъка — отбеляза Аркадия.

— Вероятно. Естествено, не се опитахме да му обясним. Само му казахме, че и двете сме безкрайно облекчени, че той счита тумора за отстраним.

— Изобщо ли не споменахте за психичните си способности?

— Не. Веднага след като направи изследванията, той заяви, че е почти сто процента сигурен, че именно туморът е причина за припадъците на Робин. Каза, че вероятно е в главата й от доста време.

— Доброкачествен ли е?

— Не иска да даде категорично мнение, докато не получи резултатите от лабораторните анализи след операцията, но ни каза, че има всички признаци на типа бавно разрастващи се тумори, които от техническа гледна точка е лесно да бъдат отстранени.

— Лично аз смятам за кощунствено да се използват думи като „лесно“ и „мозъчна операция“ в едно и също изречение, но предполагам, че всичко е относително.

— Е, разбира се, има доста хирургически рискове. Но, честно казано, сега, когато най-сериозните й опасения бяха уталожени, най-голямата грижа на Робин е да не загуби работата си.

— Родена за домоуправител на „Каса де Оро“. — Аркадия поклати глава в почуда. — Представи си само.

— Знаеш ли кое е най-страшното? Тя всъщност се справя страхотно. Мястото никога не е изглеждало по-добре, а и всички апартаменти са заети. — Зоуи отпи от чая си. — Въпреки това се радвам, че двамата с Итън скоро ще се местим.

— Да не би Трийчър най-сетне да е обещал да изпрати бояджии в „Найтуиндс“?

— Започнаха в седем тази сутрин. Итън отиде дотам, за да се увери, че наистина са се захванали за работа.

— Ами цветът?

— Итън казва, че вече не го е грижа особено за точния нюанс. — Зоуи се ухили. — Просто иска къщата да е готова, за да се пренесем обратно у дома.

* * *

Стените на болницата „крещяха“. Но това си бе в реда на нещата за подобно място, напомни си Зоуи. Нямаше да остане дълго. В това отделение часовете за посетители бяха съвсем кратки.

— Добре ли си? — тихо попита Итън.

Зави по коридора към стаята на Робин.

— Ще се оправя — отвърна Зоуи. — Само се надявам психичните способности на Робин отново да са нормални.

Итън сви рамене. Бе й забавно да види как той приема твърденията на Робин, че притежава шесто чувство, по същия начин, както приемаше и нейните. Ясно му бе, че нещо необичайно става и с двете, но не изпитваше нужда да се задълбава в метафизиката, за да го обясни.

Може би имаше право, помисли си тя. Кой можеше да каже със сигурност къде бе границата между интуицията и истинските паранормални способности?

Осъзна, че и тя самата се чувства много по-спокойна относно този въпрос.

Чакането да приключи операцията на Робин предния ден им се бе сторило безкрайно. Двамата с Итън бяха прекарали по-голямата част от времето на двора пред чакалнята на операционната, защото тя не можеше да понася дълго отрицателните енергийни вълни.

Най-накрая хирургът бе излязъл и им бе съобщил, че операцията е минала добре.

Но когато няколко часа по-късно я бяха посетили, скоро им стана ясно, че Робин никак не бе добре.

„Не мога да усетя нищо, Зоуи“. Сълзи се стичаха по бузите й. Робин здраво стисна ръката й. „Това е болница. Би трябвало да усещам много неща от тези стени. Но няма нищо“.

„Та ти току-що претърпя мозъчна операция, за бога. Почакай малко да оздравееш“.

Зоуи бе прекарала голяма част от нощта, надявайки се, че е права и Робин наистина ще си върне психичните способности. Но истината бе, че това бе непозната територия за тях.

Едно бе сигурно — нямаше никакво намерение да пита неврохирурга за мнението му относно ефекта от посттравматичния шок върху психичните способности. Доктор Грейндж изглеждаше добър човек и отличен хирург, но не всеки имаше способността на Итън да балансира на ръба, който разделяше слабо вероятното от абсолютно невъзможното.

Двамата с Итън минаха през вратата на стаята. Първото, което Зоуи забеляза, бе Робин, чиято глава бе увита в превръзки, да се усмихва широко, облегната на белите възглавници. Човек не можеше да не се възхити на жена, която успяваше да изглежда толкова весела след мозъчна операция, помисли си тя. Робин определено имаше нужните качества за професионален домоуправител.

Второто нещо, което й направи впечатление, бе, че Робин не е сама. До леглото й стояха двама възрастни хора с посребрени коси. Мъжът тежко се облягаше на количка за придвижване. Жената се опираше на бастун. Огромни диаманти проблясваха на изкривените й от старостта пръсти.

— Зоуи, Итън. — Робин леко се присви от болка, когато завъртя глава, за да ги поздрави, но в очите й се четеше веселие и удоволствие. — Запознайте се с господин и госпожа Шипли. Те са собственици на „Каса де Оро“.

— Много се радваме да се запознаем с вас. — Госпожа Шипли грациозно кимна с глава.

— Тъкмо уверявахме Робин, че няма защо да се тревожи за мястото си като домоуправител на „Каса де Оро“ — обади се господин Шипли. — Ще й го пазим, докато оздравее.

— Вчера накарахме шофьора си да ни заведе до Уиспъринг Спрингс, за да видим имота си — обясни госпожа Шипли. — Не можахме да повярваме в какво добро състояние е. Знаете ли, канехме се да го обявим за продан. Но вече не мислим така.

— Робин със сигурност е най-добрият управител, който сме имали в онази жилищна сграда — категоричен бе господин Шипли. — Ни най-малко не бихме искали да я загубим.

— Сигурен съм, че Хупър от апартамент 1Б ще е очарован да го чуе — каза Итън.

Доловиха някакво раздвижване близо до вратата. Зоуи се обърна и видя букет цветя, който бе толкова огромен, че препречваше входа. Мъжът, който носеше вазата, надникна през цветята, сякаш не бе напълно сигурен, че е добре дошъл.

— Като стана дума за Хупър… — измърмори Итън.

— Хм, здравейте. — Хупър тромаво влезе в стаята и намери място за цветята на перваза.

— Господин Хупър! — Усмивката на Робин бе ослепителна. — Изминали сте целия път от Уиспъринг Спрингс само за да ме посетите?

— Аз, хм, чух, че са ти правили операция. Не знаех, че си болна. — Той се намръщи. — Аз самият бях в болница за сериозна операция преди няколко години. Знам как се чувства човек. — Махна към гигантския букет. — Аз, хм, реших, че може да ти харесат.

— Много са красиви. Никой досега не ми е носил цветя. Не знам какво да кажа. Благодаря.

Хупър се ухили, доволен от ефекта от подаръка си.

— Няма защо. Не е голяма работа.

Зоуи се прокашля.

— Как се чувстваш днес? — попита тя.

Робин се намръщи, но бе видимо облекчена.

— Всичко отново си е нормално — точно както ти каза. — Тя завъртя очи към най-близката стена. — Нямам търпение да се махна оттук.

Зоуи се засмя весело.

— Знам какво имаш предвид.