Джейн Ан Кренц
Истина или предизвикателство (40)

41.

Хупър се появи откъм задната врата на „Каса де Оро“ тъкмо когато Зоуи паркираше на определеното й място. В едната си ръка носеше неразгънат кашон и бяла найлонова торба с боклук в другата.

Зоуи слезе от колата и го видя как хвърли първо торбата, а после и кашона в контейнера. Успя да закрепи обемистия картон точно пред табелата, на която пишеше: „Разгъвайте всички кашони“.

Не знаеше защо се бе върнала в апартамента толкова рано. Бе прекарала изминалите няколко часа сама в офиса си, без да може да се концентрира върху който и да било от проектите си заради някакво странно усещане за безпокойство, което постепенно се засилваше.

Бе опитала да се задълбочи в проучването на материалите относно психичните паяжини, но още щом отвори първата книга — трактат върху древната система Васту — безпокойството й нарасна толкова, че вече не можеше да го пренебрегва.

Нуждата да се върне в „Каса де Оро“ бе станала толкова силна, че накрая бе престанала да се бори с нея. Дълбоко в себе си някак усещаше, че е пропуснала да забележи нещо много важно там.

Погледна неразгънатия кашон и цъкна укорително.

— Лошо, Хупър, много лошо.

— Това е моят знак на протест. — Той изтръска прахоляка от ръцете си, докато се възхищаваше на творението си. — Вие, останалите, може и да сте се отказали от войната, но аз съм решен да продължавам. И важното е, че имам тайно оръжие. Нямам търпение Сержант Дънкан да потропа на вратата ми, за да ми изнесе поредната лекция на тема „неразгънати кашони“. Тогава наистина ще й дам да разбере.

— Да не би да се каниш да прекратиш договора си за наем?

— Не, по дяволите. — Хупър подхвърли ключовете за колата си във въздуха. — Имам сведения за госпожица Строги правила.

— Какви сведения?

Той определено доби самодоволен вид.

— Чуй само. Робин Дънкан е била уволнена от последната си работа в Уиспъринг Спрингс, защото е излъгала в молбата си за постъпване. Трябва само да вдигна телефона и да се обадя на собствениците на „Каса де Оро“ — и с нея е свършено.

— Как разбра, че Робин е била изгонена от предишната си работа?

Хупър бързо огледа паркинга, за да се увери, че няма кой друг да го чуе, после се приближи още малко към Зоуи.

— Снощи пийнахме по няколко бири с един приятел. Взех да му разказвам за досадно строгия Сержант, който си имаме за управител на жилищната сграда, и той сподели, че му приличала на жената, която работела миналия месец при него за няколко дни. Когато споменах името й, се оказа, че е самата Робин.

Зоуи стисна по-здраво дръжката на дамската си чантичка.

— Сигурен ли си, че е излъгала в молбата си за постъпване на работа?

— Така каза моят приятел. Била е наета временно, тъй като спешно им трябвали хора, но след като проверили миналото й, я освободили, защото открили, че е излъгала за трудовия си стаж през последните две-три години.

— И какво не е било наред? Да не би да е била в затвора или нещо такова?

— По-зле. — Хупър се изсмя злокобно. — Чуй само: била е затворена в някаква частна психиатрична клиника.

Зоуи направо се смръзна.

— Сигурен ли си?

— Така твърди моят приятел. — Той отново подхвърли ключовете си във въздуха и се запъти към колата си. — Изгарям от нетърпение да дойде да ми трие сол заради тъпия кашон. Много ми се ще да й кажа, че знам, че е освидетелствана луда.

— Хупър?

— Да? — Той отключи колата си.

— Къде работи приятелят ти?

— Началник-смяна в „Раднър Секюрити Системс“.

Тя остана на мястото си потресена, докато Хупър потегли с колата си и излезе от паркинга.

Най-накрая събра разпилените си мисли и влезе във фоайето. На вратата на офиса на домоуправителя имаше четливо написана бележка, с която се уведомяваха наемателите, че управителят отсъства от работа поради „лични причини“.

Зоуи натисна дръжката и не се изненада, като видя, че вратата е заключена. Отстъпи крачка назад и погледна към малкото фоайе и стълбите, които водеха към втория етаж. Не се виждаше никой. Сградата бе празна, както обикновено следобед, когато повечето обитатели бяха на работа.

Замисли се над възможностите си. Можеше да се обади на Итън и да помоли за съвет, но бе почти сигурна, че той ще й каже да не прави нищо.

Но бездействието вече не й се нравеше. Странното чувство, което изпитваше цял ден, бързо се превръщаше в остро безпокойство.

Бе невъзможно да чака. Трябваше да разбере.

Апартаментът на Робин бе последният в края на коридора на първия етаж. Несъмнено и той бе заключен. Но бе забелязала, че тя често оставя прозореца на спалнята си отворен през деня.

Излезе навън и тръгна по тротоара, който заобикаляше сградата. Бараката, в която държаха заключени градински инструменти и оборудването за басейна, частично закриваше отворения прозорец. Наоколо бе пусто, така че нямаше кой да види недотам законното й влизане.

Бръкна в огромната си чанта и намери малката кутия с инструменти, която винаги носеше със себе си.

Не бе никак сложно да махне мрежата против насекоми от алуминиевата й рамка.

Събра целия си кураж и преметна първо единия, а после и другия си крак над перваза на прозореца.

Първият досег с тъмната психична енергия не бе по-страшен от онова, което бе изпитала в офиса на Аркадия и в изложбената къща.

Не бе чак толкова зле. Бе подготвена за това. Можеше да се справи. За миг я обзе невероятно облекчение. В крайна сметка не беше тя лудата.

Стъпи на килима близо до прозореца и огледа спалнята.

Да опише обстановката като спартанска, означаваше да подцени болезнената прецизност, с която бяха подредени малкото мебели. Тясното легло, с прилежно опънати снежнобели чаршафи, зловещо й напомняше за легло на пациент в „Кендъл Лейк“.

Погледна към другия край на стаята — към малката тоалетка. На огледалото отгоре бе опряна снимката, която бе изчезнала от плика, забравен от нея в офиса на Аркадия. До снимката бе сложена и наситеночервената чаша.

Пристъпи напред към тоалетката. Нямаше никакво предупреждение. Попадна направо в гъсто преплетените нишки на бушуваща енергия.

Паниката я сграбчи в лапите си. Бе хваната в паяжината.

Противните вълни замъгляваха сетивата й, ослепяваха я — не само онази част от нея, която се отнасяше до психичните й способности. Потъна в пълен мрак. Внезапната липса на светлина й подейства дезориентиращо. Посегна да се хване за нещо от мебелировката, за да запази равновесие, и осъзна, че не усеща нищо с пръстите си.

Страхът се надигна у нея. Трябваше да се махне оттук. Но как би могла, след като не можеше да вижда, да чува, да чувства или да усеща допир? С усилие на волята заповяда на краката си да се помръднат, но нямаше как да знае дали са получили командата й.

Бе хваната в капана на кошмар наяве. Щеше да полудее, ако не си върне контрола над сетивата си. Отвори уста, за да изкрещи, но не можеше да чува, затова нямаше как да знае дали изобщо е издала някакъв звук.

Размаха диво ръце в пустотата и сякаш това траеше цяла вечност, бореше се с обгръщащите я психични смущения. Знаеше, че трябва да надделее — или завинаги ще се изгуби в този ужасен мрак.

Спомни си как може да се изолира от слабите психични вълни. Начинът да се измъкне от тази бъркотия едва ли бе много различен. Всичко зависеше от фината настройка на енергийния поток и откриването на хармония във вълните.

Фън шуй за съзнанието.

Бавно, болезнено, напрягайки всяка частица от волята и психичната енергия, която притежаваше, тя успя да потисне част от смущенията. Постепенно някои от тъмните вълни избледняха и изчезнаха.

Без никакво предупреждение светлината отново се появи. А също и останалите й сетива. Усети грубия килим под пръстите си и разбра, че е паднала на пода.

Отвори очи, замъглени от вътрешната борба, и погледна към вратата на спалнята.

На прага стоеше Робин Дънкан. Държеше пистолет в ръката си.

— Можеше да почукаш — каза Робин.

* * *

Итън стоеше зад Сингълтън и гледаше към екрана на компютъра му.

— Браво, че успя да влезеш в тези файлове — разсеяно каза Итън. Вниманието му беше съсредоточено върху името, което изпъкваше сред всички останали.

— Нищо работа — отвърна Сингълтън. — Програмата за компютърна защита на „Раднър“ е съвсем стандартна. Всеки средно добър хакер може да влезе във файловете им за петнайсетина минути.

— На теб ти трябваха само пет.

— Това е защото съм много по-добър хакер.

— Вярно е.

Книжарят леко наклони глава на една страна. Светлината от екрана се отрази от стъклата на очилата му.

— Какво те накара да си помислиш, че човекът, който е проникнал в офиса на Аркадия и в библиотеката на Зоуи, може да работи за „Раднър“?

— Хари спомена, че онази вечер на площада вниманието му е било отвлечено от охранител от „Раднър“. Каза, че служителите от охраната винаги са го изнервяли, защото могат да ходят навсякъде, без да привличат внимание, и обикновено имат достъп до разни ключове. Тази сутрин ми хрумна, че „Раднър“ осигурява охрана за изложбената къща, както и за района на площада. Някой с униформа на „Раднър“, който знае къде се държат ключовете и познава разположението на сградите, може лесно да влезе и излезе и от двете места, без да оставя следи.

— Е, добре, впечатлен съм.

— Беше просто предположение — призна Итън.

Приятелят му се облегна назад.

— Защо тогава просто не отиде при Раднър и не му поиска списъка със служителите?

— Не исках да го поставям в положение, което ние в бизнеса наричаме „несъстоятелна етична позиция“.

— Да, вярно. Един съвестен работодател не бива да издава подобна информация, освен ако ченгетата не потропат на вратата му със съдебна призовка.

— Освен това така е много по-лесно.

— Прав си — съгласи се Сингълтън.

— И естествено нямам никакви угризения, че влизам без позволение във файловете на „Кендъл Лейк Менър“. — Не и след всичко, което служителите там са причинили на Зоуи.

— Съгласен съм с теб.

Итън бързо се зачете.

— Изглежда, Робин Дънкан е била пациент в „Кендъл Лейк“ три години.

— Зоуи е преживяла един сезон в ада. Три години сигурно могат да се сторят на човек цяла вечност.

— В момента не съм настроен особено състрадателно — отбеляза Итън. — Мисля, че Дънкан преследва жена ми.

— Трябва да си призная, че присъствието й в града и работата й като домоуправител точно на сградата, където вие със Зоуи живеете, е трудно да се отмине просто като случайно съвпадение.

Итън продължаваше да разглежда информацията на екрана.

— Кога е била изписана от „Кендъл Лейк“?

— Изглежда, изобщо не е била изписвана. — Сингълтън набързо мина през няколко страници от данните и спря. — Поне не и официално. Според този доклад е напуснала самоволно миналия месец.

— Да го вземат мътните!

Книжарят присви очи и се загледа в екрана.

— Точно след като двамата със Зоуи се върнахте в „Кендъл Лейк“ и обърнахте всичко с краката нагоре. Вероятно за известно време е царял хаос. Предполагам, че Робин Дънкан просто си е тръгнала, докато всички са се лутали наоколо и са се опитвали да разберат какво става.

— Тя има ли семейство?

— Да видим. — Сингълтън намери медицинския картон от постъпването й в клиниката. — Не. Вече не. Но, изглежда, е наследила много пари и е бил назначен попечител, който да управлява състоянието й. Някой си Ферис. Той е подписал документите при постъпването й.

— И след това е плащал на клиниката да държат Робин далеч от очите и ума му, докато той вероятно се е възползвал от авоарите й.

— Така е работела системата в „Кендъл Лейк“.

Итън прегледа набързо бележките в документите за постъпване и рязко спря, когато прочете няколко много познати фрази.

… пациентката страда от остри слухови халюцинации… Твърди, че чува гласове от стените…

— О, по дяволите — тихо каза той.

Сингълтън повдигна едната си вежда.

— Предполагам, че това е същата диагноза, която са поставили и на Зоуи при постъпването й там, нали?

— Абсолютно същата.