Джейн Ан Кренц
Истина или предизвикателство (32)

33.

На служебната карта на жената бе написано името Маргарет. Изглеждаше около седемдесетгодишна, една от многото пенсионери в района, които, подтиквани от скуката или невъзможността да свържат двата края само със социалните помощи, бяха приели нископлатена почасова работа зад някое гише.

— Снимките на високата жена с късата сребриста коса ли? — Маргарет направо грейна. — Разбира се, че ги помня. Прилича на актриса от онези стари филми, които ги дават късно нощем. Помислих си, че може да е някоя звезда. Попитах Шели за нея, но тя ми отвърна, че не може да ми каже нищо. Било поверително. Реших, че сигурно е някой от бракоразводните й случаи.

— Коя е Шели? — попита Итън, докато небрежно се облягаше на плота.

Зоуи, която стоеше до него, успя леко да се усмихне. Вътрешно се дивеше на спокойствието и безгрижния му вид. Все едно не е голяма работа. Или имаме колкото си искаме време. Тя самата бе силно напрегната и имаше чувството, че всеки миг нещо в нея може да се скъса.

— Шели Ръсел е наша редовна клиентка — гордо обясни Маргарет. — Истински частен детектив. Ние проявяваме снимки по нейна поръчка, откакто се помня. — Тя млъкна и се намръщи. — Хей, изглеждате ми някак познат. — После премести поглед към Зоуи. — Вие — също. И вие двамата бяхте на онези снимки, които Шели бе направила.

— Вероятно — съгласи се Итън.

Маргарет явно се притесни.

— Ама нали не сте съпругът на онази дама или нещо такова?

— Той е мой съпруг — обади се Зоуи хладно, със собственически глас. — А не на жената с платинената коса.

— О, добре. — Жената се успокои. — За момент си помислих, че… Е, все едно.

— Наблизо ли се намира офисът на Шели Ръсел? — попита Зоуи, преди Маргарет да е размислила отново.

— О, да, тук, в квартала е. Адресът й е през няколко преки.

— Благодаря. — Итън се изправи. — Може би ще се отбием и ще се видим с нея.

— Ъъъ… защо? — попита жената и отново доби подозрителен вид.

— Чета много криминални романи — отвърна той. — Винаги съм искал да видя как изглежда офисът на един истински детектив.

Когато излязоха навън, на Зоуи й се стори, че цветовете на колите и на сградите наоколо са някак по-ярки. Пустинното небе бе по-синьо. Слънцето по-силно.

Обзе я някакъв трепет. Дали тези студени тръпки бяха част от обаянието, което привличаше Итън към работата му? Ако бе така, то не бе много различно от острия прилив на адреналин, който усещаше, след като бе имала особено ярко преживяване в стая, наситена с психична енергия.

Той я погледна с повдигнати вежди, докато сядаше зад волана.

— Какво?

— Значи винаги си искал да видиш как изглежда офисът на един истински частен детектив, а? — иронично попита тя.

— Кой знае? — ухили се Итън. — Може пък да ми хрумнат някои свежи идеи за интериора.

— Ясно. — Тя се облегна на седалката си. — Знаеш ли, много хитро от твоя страна, че се сети да питаш Маргарет за скорошни снимки на жена с платинена коса, която прилича на модел.

— Знаехме, че жената е направила снимки на Аркадия. Логично бе да се предположи, че някои от онези снимки са нейни, а тя има доста необичаен вид.

След пет минути той вече паркираше колата на малкия паркинг пред занемарена, едноетажна офис сграда. Два от офисите явно бяха празни и, изглежда, стояха така от доста време. На витрината на третия с избеляла черна и златиста боя бе написано „Ръсел Инвестигейшънс“.

Щорите на прозорците бяха спуснати и на табелката на вратата пишеше „Затворено“.

— А сега какво ще правим? — попита Зоуи.

Итън извади телефона си и набра номера, който бе записал от телефонния указател.

— Телефонен секретар — съобщи й той след секунди. Погледна си часовника. — Почти пет е. Има голяма вероятност Ръсел да не е имала много работа днес и да е решила да се прибере малко по-рано.

— И?

Той отново запали мотора и включи на скорост.

— Явно, ако искам да видя как изглежда офисът на истински детектив, ще трябва сам да поразгледам.

Тя бързо се извърна на мястото си.

— Ще влезеш без разрешение в офиса й? Итън, недей, прекалено рисковано е. Тя е детектив, за бога! Сигурно има алармена система.

— Може и да има, а може и да няма. — Той заобиколи по уличката и спря близо до задната уличка, която водеше към офиса на „Ръсел Инвестигейшънс“.

— Внимавай, моля те! — продължи Зоуи, все по-неспокойна. — Не бива да те арестуват. Не и при заплетеното положение в Уиспъринг Спрингс.

— Ще внимавам. — Слезе от колата. — Ако случайно се включи аларма, ще имаш достатъчно време да се измъкнеш, преди да пристигнат полицаите.

Тя разкопча колана на седалката.

— Идвам с теб.

— Вероятно би било по-добре да останеш тук.

— Ако вляза вътре, може би ще усетя нещо, което ти би пропуснал да забележиш.

Той се намръщи, докато обмисляше казаното от нея. За миг тя се уплаши, че ще чуе някаква пренебрежителна реплика за консултантите, които се преструват, че имат паранормални способности, но той най-сетне кимна.

— Добре. Всяка помощ ще ми е от полза.

Няколко коли преминаха по улицата, но нямаше паркирани по тротоара или в задната уличка. Кварталът бе от онези, където хората разчитаха на сигурността, давана от решетки за прозорци от ковано желязо, и Зоуи не се изненада, когато видя, че и малкото задно прозорче на „Ръсел Инвестигейшънс“ е защитено от такава.

— Нали ти казах — обади се тя.

— Ако продължаваш да си толкова негативно настроена, следващия път няма да ти разреша да си ми помощник. — Итън пробва дръжката на вратата.

Тя лесно се завъртя под пръстите му.

Зоуи зяпна.

— Не мога да повярвам! Как може един частен детектив да забрави да заключи офиса си?

— На всеки може да му се случи да е малко разсеян.

Шеговитата реплика не съответстваше на тона му, който изведнъж бе станал мрачен, забеляза тя. Сърцето й заби по-бързо и по-силно. Наблюдаваше го как отваря вратата и влиза в малък сенчест коридор. Последва го предпазливо, подготвена да се сблъска с психичните вибрации, които може би се спотайваха вътре.

Усети обичайните леки емоции, но никоя не бе особено тревожна. Изключи ги от съзнанието си и последва мъжа си по тесния коридор покрай помещение, което приличаше на баня, и в офиса.

Итън зави на ъгъла и спря толкова рязко, че Зоуи се блъсна в него. И двамата впериха поглед във възрастната жена, която лежеше свита на пода.

— Мили боже! — Вътрешностите й сякаш станаха на топка.

— Изглежда, Шели Ръсел е имала изключително лош ден — отбеляза Итън и пристъпи към неподвижното тяло. Приклекна и докосна с пръсти гърлото на жената.

Зоуи се приближи.

— Тя дали е…?

— Не. Поне засега. Диша, но не е добре. Не виждам никакви рани и следи от насилие. Може просто да е получила удар. — Извади телефона си и набра номер 911.

Зоуи коленичи до изпадналата в безсъзнание жена и взе безжизнената й ръка, като забеляза колко е крехка. Кокалчетата и ставите бяха подути от артрит. Вгледа се в силното, набръчкано лице, докато слушаше как Итън дава информация на оператора.

Когато прекъсна разговора, тя го погледна над дребното тяло на Шели.

— Тя е само една дребна старица, Итън.

— Имам чувството, че е доста жилава старица.

Той се изправи, бръкна в джоба си и извади нов чифт тънки найлонови ръкавици, от които явно имаше неизчерпаем запас. Зоуи се зачуди дали не ги купува на едро от някой склад за медицински стоки.

Знаеше, че няма какво да направи за Шели Ръсел, докато чакаха да дойде Бърза помощ, освен да я държи за ръка. Някъде бе чела, че хората в безсъзнание понякога реагират на гласове.

— Дръж се, Шели — каза тя с твърд и властен тон. Започна да разтрива възлестите пръсти, опитваше се да им вдъхне малко от собствената си топлина. — Дръж се. Лекарите от Бърза помощ идват насам. Ще се оправиш, Шели.

Продължи да говори, докато Итън правеше бърз оглед на стаята.

— Имаш ли представа какво точно търсим? — попита го тя.

— Нещо, което би ми помогнало да разбера кой я е наел да направи проучване в Уиспъринг Спрингс. — Разгледа съдържанието на едно от чекмеджетата. — Не виждам папка с надпис „Труакс“. Предполагам, че би било прекалено просто.

— Вероятно. Нищо в целия този случай не е просто. Защо нещата тепърва да се променят? — Тя продължи да стиска ръката на жената. — Трябва да се оправиш, Шели, за да ни помогнеш да разрешим случая. Нали това правите вие, частните детективи? Разрешавате заплетени случаи. Дръж се, за да може двамата с Итън да разберете какво става тук.

— Изглежда, се е била специализирала в по-маловажни дела за разводи и изчезнали хора — промърмори Итън, докато преглеждаше папките в друго чекмедже.

— Бизнесът й явно не е процъфтяващ. Чудя се защо някой би наел Ръсел да направи онези снимки?

— Хората, които си изкарват хляба, следейки кръшкащи съпрузи, обикновено са много добри във фотографията — обясни Итън. — Клиентите винаги искат снимки.

— Да, но човек би помислил, че някой от старите ти врагове в Лос Анджелис би избрал детектив с малко по-модерни разбирания. — Тя продължаваше да поглажда пръстите на старата дама. — От онова, което си ми разказвал, съдя, че хората, които си разгневил, са богати, крупни инвеститори. Трудно ми е да си представя, че някой от тях би избрал частен детектив с толкова дребен бизнес като Шели Ръсел.

— Може би онзи, който я е наел, е решил, че би било лесно да се отърве от нея, след като всичко приключи. Кой би се задълбал в смъртта на една старица с крехко здраве?

— О, господи, смяташ ли, че някой се е опитал да…

Той вдигна рамене.

— Тя е свидетел. — Затвори рязко чекмеджето, което току-що бе отворил, и се обърна, за да огледа преценяващо стаята.

— Какво има? — попита Зоуи.

— Няма компютър.

— Все си мисля, че ти си детектив от старата школа, но май Шели Ръсел би могла да те научи на много в това отношение.

— Не е толкова старомодна — меко каза той.

Нещо в тона на гласа му я накара да обърне глава. Видя, че държи в ръка лист хартия.

— Какво?

— Доклад, който е написала наскоро. Съпругът на клиентката явно редовно се е срещал с някаква жена в мотел в Скотсдейл.

— Е, и?

— Ами докладът е отпреди три месеца и е написан на компютър. — Отвори един шкаф. — Ето го принтера. — Затвори вратичката и застана в средата на стаята с мрачно изражение на лицето. — Къде, по дяволите, е компютърът?

— Може да го е оставила у дома.

Итън поклати глава.

— Не мисля. Смятам, че е прекарвала повечето време тук, в офиса си.

Върна се до бюрото и включи лампата. Присви очи, докато разглеждаше повърхността на избелялата подложка.

— Определено е имало компютър — заключи той. — Вижда се къде е стоял на бюрото. Навсякъде има леко покритие от прахоляк, освен едно правоъгълно петно.

Отдалечи се от бюрото и отиде в малкото коридорче. Зоуи го чу да отваря вратата на банята.

— Всичко е наред, Шели, ще се оправиш — шепнеше тя. — Чувам сирените. Лекарят ще е тук всеки момент.

— Намерих чантичката й — извика Итън. Последва приглушено трополене. — Също и разни хапчета. Изглежда, е пиела доста от тях редовно. Бих казал, че това вероятно обяснява сегашното й състояние, но припадъкът й точно на този етап от развитието на случая ми се струва като прекалено удобно съвпадение.

Сирените вече бяха по-наблизо. Сигналните лампи на колите осветиха малкия паркинг. Крайно време беше, помисли си Зоуи. Дишането на Шели бе забележимо по-слабо. Пулсът й — също.

— Дръж се, Шели. Не оставяй негодника, който ти е причинил това, да спечели.

— По дяволите! — измърмори Итън.

— Сега пък какво?

— Намерих разни скорошни фактури, но няма такава за Джон Бранч. Няма никакви следи и от негови плащания.

— Медицинският екип е тук, слава богу.

Итън се появи откъм банята, като забързано драскаше нещо в бележника си.

— Взех адреса й от шофьорската й книжка. На осемдесет и две години е. Чудя се дали и аз още ще съм в бизнеса, когато остарея колкото нея.

— Ти ще си в бизнеса и на сто и две години, Итън. — Стисна по-здраво студената ръка на старата жена със съзнанието, че тя все повече се изплъзва. — Дръж се, Шели, добрите вече са тук. Всичко ще се оправи.

Итън отвори вратата, за да влязат хората от медицинския екип.

* * *

Изтощен на вид лекар се спря на вратата към спешното отделение.

— Мисля, че госпожа Ръсел ще се оправи благодарение на вас двамата — каза той. — Гаснеше много бързо. Ако не сте я намерили навреме, щеше да си е отишла до полунощ.

— Къде е тя? — попита Зоуи. Беше почти толкова уморена, колкото лекаря. Мускулите на врата и раменете я боляха от напрежението, което й костваха опитите да се изолира от писъците и психичната енергия, с която бяха пропити стените на чакалнята.

— Току-що я преместиха в интензивното отделение. Състоянието й е стабилно и жизнените й показатели са учудващо добри, като се има предвид възрастта й и хроничните й здравословни проблеми.

— В съзнание ли е? — попита Итън.

— Не, а дори и да беше, нямаше да ви позволят да говорите с нея. — Лекарят се поколеба. — Роднина ли ви е?

— Приятели сме — гладко излъга Зоуи. — Служителят на рецепцията каза, че няма никакви близки тук, във Финикс. Уведомили са сина й и дъщеря й, но те и двамата не живеят в този щат и не могат да дойдат до утре следобед.

Лекарят кимна.

— Както вече казах, ако няма усложнения, мисля, че има голям шанс. Много често стават такива неща с възрастните хора.

— Какви неща? — попита Итън.

— Объркват си лекарствата. Случайно вземат по-висока доза. Получават се неочаквани реакции при взаимодействие на различни медикаменти. Когато става дума за възрастните, имаме работа с хора с крехко здраве, които приемат невероятно количество много силни, нови като производство лекарства. Не е чудно, че се появяват такива проблеми.

— Смятате ли, че така е станало и с нея? — безизразно попита Итън. — Че случайно е взела свръхдоза?

Лекарят сви рамене.

— Понякога не е съвсем случайно.

Зоуи замръзна. Усети как Итън застава нащрек.

— Не е случайно ли? — повтори той много внимателно.

— Вероятно сте чували, че депресията е голям проблем за по-старите хора — поясни лекарят. — Уморяват се от вземането на всички тези лекарства. Животът им се струва прекалено тежък. Самотни са. Понякога просто не им се ще да продължават.

— Самоубийство? — Зоуи поклати глава. — Наистина не смятам, че…

Тя спря насред думата, когато Итън леко докосна рамото й със своето в знак на мълчаливо предупреждение. Тя се закашля.

— Но пък кой знае?

— Точно така — съгласи се докторът. — Когато дойде в съзнание, съмнявам се, че ще си спомня ясно какво се е случило. Вероятно ще изпратят психиатър да я прегледа, но ако нарочно е взела прекалено голяма доза от медикаментите си, не очаквайте да си признае. Това е другият проблем с тази възрастова група. Обикновено не си признават, че имат психични проблеми. Все още прекалено силно се влияят от отрицателното отношение на околните.

— Не само те — с равен глас се обади Зоуи. — Много добре ми е познато това отношение.

Вероятно тонът й бе прекалено разпален, защото лекарят я погледна със странно изражение.

Трябвате да си държа устата затворена, укори се тя сама.

По коридора покрай тях мина количка на колелца. Санитарят я буташе почти тичешком. Редом с него бързаше сестра, високо вдигнала банка за венозно преливане. Зоуи зърна чаршаф, напоен обилно с кръв. Стомахът й се преобърна. Нов слой от психични писъци вече се уталожваше в стените около нея. Как го понасяха хората, които работеха тук?, чудеше се тя.

Лекарят хвърли един поглед към количката и сякаш се сепна от сън.

— Трябва да вървя — заяви той. — Някой от персонала ще ви посочи къде е интензивното отделение.

— Благодаря — каза Итън.

Но докторът вече бе тръгнал, зареден с енергия от прилива на адреналин.

Зоуи погледна мъжа си, които изваждаше телефона от джоба си.

— Сега какво?

— Вече е почти седем, а не сме яли нищо от обяд. Нека да хапнем нещо набързо и да се върнем в офиса на Шели Ръсел.

— Добре. Отсреща има заведение за бързо хранене. — Тя ловко се извърна към изхода на спешното отделение, като се опитваше да не се покаже като глупачка и да побегне в галоп.

— Чакай — обади се Итън и тръгна с широки крачки редом с нея. — Мислех да си вземем нещо в закусвалнята на болницата.

— Не — категорично заяви Зоуи. — Не искам да се храня в болницата.

Нямаше намерение да прекара тук и минута повече, отколкото бе абсолютно наложително. Годините на болка, страх, надежда, отчаяние и ярост, натрупани в тези стени, започваха да проникват през психичните й бариери. Беше един изтощителен ден. Не можеше да търпи до безкрай.

— Добре ли си? — попита Итън и гласът му изведнъж стана по-рязък от загриженост към нея, докато се изравняваше с крачките й.

— Ще се оправя след минутка. — Излезе през стъклените врати и въздъхна от облекчение. — Не обичам болниците.

— Че кой ги обича?

Но не се опита да я накара да идат в закусвалнята на болницата. Вместо това се зае да набира телефонни номера на мобилния си, докато бързо прекосяваха паркинга към колата.

Не вярваше наистина, че тя притежава паранормални способности, но бе готов да промени плановете си, когато тя му каза, че не се чувства комфортно. И това не бе първият случаи, когато правеше подобно нещо, спомни си тя. Като се върнеше назад във времето на краткия период, през който бяха женени, трябваше да признае, че той непрекъснато приемаше реакциите й, които най-малкото биха могли да се нарекат резултат от прекалено буйно въображение.

Примиряваше се с поведението й, което повечето хора биха нарекли изключително странно, сякаш твърденията й, че има паранормални способности, не бяха нищо повече от дребна ексцентричност.

Е, не беше ли това широко скроен мъж?

Може би беше време и тя да се научи да прави същото.

През изминалите няколко седмици тя все повече се объркваше и дразнеше от отказа на Итън да приеме психичните й способности. Беше си казвала, че ако той не повярва в реалното съществуване на шестото й чувство, връзката им ще пострада. Бе убедена, че има нужда той да приеме онази нейна страна, която я правеше по-различна.

Сега се запита дали това бе абсолютно необходимо. Итън я приемаше такава, каквато бе, безусловно. А това бе рядък и безспорно чуден дар в този живот.

Размислите й бяха прекъснати, когато Хари отговори на позвъняването му. Итън му предаде накратко събитията.

— Съгласен съм, нещата стават малко сложни. — Той отключи вратата на колата и седна зад волана. — Но продължавай с опитите си да научиш нещо от познатите си в Лос Анджелис. Всичко сочи, че именно аз съм целта, а не — Аркадия. Изглежда, прикритието и е абсолютно надеждно, точно както твърди Търговеца…

Докато закопчаваше колана на седалката си, Зоуи усети как я обзема паника. Аркадия бе в безопасност, но положението не се бе подобрило, защото сега пък Итън бе застрашен.

— … не, ще останем тук, във Финикс, за известно време. — Той запали мотора. — Връщаме се обратно в офиса на Шели Ръсел. Лекарите смятат, че случайно е поела свръхдоза от хапчетата си, но компютърът й го няма, и й липсва досие с моето име…

Последва пауза, докато Хари казваше нещо от другата страна на линията. Кръвта във вените на Зоуи изстина с още няколко градуса.

— … не, не намерих такова и за Аркадия — отвърна той на Хари. — Но Ръсел сигурно е била жената с фотоапарата и пазарската чанта, която Аркадия е забелязала. Да, добре, ще поддържаме връзка.

Той прекъсна разговора и набра нов номер.

— Хайде, Коб, вдигни! — помълча за миг. — Какво, по дяволите, правиш?… Така ли? Да го вземат мътните. Извинявай. Бях си изключил телефона за малко. В болниците не разрешават да се използват мобилни телефони заради апаратите им и… Не, и двамата сме добре. Дълга история. Ще ти обяснявам после. Какво имаш за мен?

Зоуи седеше напрегната, заслушана в репликите на Итън. Когато той прекъсна връзката, тя веднага използва случая.

— Е? — настоя да разбере тя.

— Влязъл е в няколко интернет сайта, който обслужват военни, и е разпитал за татуировката на Бранч. Разбрал, че това е емблема на много елитна, много тайна група за разузнаване на специалните сили.

— Значи си бил прав — прекъсна го Зоуи. — Бранч наистина е военен.

— Не точно. Вече не е. След като Сингълтън разбрал коя е разузнавателната група, успял да влезе, макар и без позволение, в базата данни на организацията им. Групировката е много малка. Използвал физическото описание на Бранч, за да открие файла му. Излиза, че Бранч е бил избран да се включи в началната фаза на подготовката им, но бил изключен още първия месец.

— Защо?

— Сингълтън казва, че данните са много уклончиви, но явно Бранч е имал някакъв психичен срив. Накрая се оказал в отделението за психично болни на някаква военна болница за няколко месеца. В крайна сметка бил освободен от военна служба.

— Луд — прошепна тя. Сети се за доминиращата емоция, която сякаш стенеше от стените в евтината хотелска стая на Бранч — някакво маниакално желание, граничещо със страстта. — Желаел е нещо ужасно силно.

— Според Сингълтън, след като бил изписан от болницата, Бранч напуснал страната и работил няколко години като наемен войник. Върнал се в Щатите преди близо осем месеца. После следите му се губят.

— Може би трябва да идем в полицията във Финикс и да им съобщим за Шели Ръсел.

— И какво ще им кажем? Всичко, което имаме за момента, е една дребна старица, която според лекарите си е объркала лекарствата. Не вярвам, че някой ще се развълнува особено.

— Ами снимките, които е проявила в онова ателие?

— Ръсел не е нарушила закона, като е направила онези снимки. По дяволите, та ние дори не можем да докажем, че тя ги е направила.

Офисът на Шели Ръсел бе обгърнат в мрак. Итън използва фенерче, за да огледа набързо стария „Форд“, паркиран отпред. Когато не откри нищо интересно, тръгна към занемарената сграда.

Застана в средата на стаята и остана неподвижен известно време, без да говори, само оглеждаше мрачно наоколо си. Зоуи тихо чакаше. Бе го виждала да прави същото и в други случаи. Запита се дали той несъзнателно не изостря сетивата си, за да почувства психичната енергия на мястото. Ако бе така, тя бе напълно убедена, че не би си признал подобно нещо и след милион години. Когато го бе питала какво усеща, когато прави такъв оглед, той просто бе казал, че търси нещо, което не изглежда да е на мястото си.

След малко той започна да обикаля из помещението. Спря до бюрото и погледна пълната със студено кафе чаша.

— Направила си е прясно кафе — отбеляза той. — Това не е обичайно, когато се каниш да погълнеш свръхдоза от хапчетата си.

— Не — съгласи се Зоуи. — А и каната е почти пълна. Сипала си е само една чаша и не е имала време даже нея да изпие.

— Сигурно е припаднала веднага след като си е наляла кафето. Пълната кана говори, че е имала намерение да работи до късно. — Отиде до плота и се зае да разглежда старата кафе машина. — Изключена е.

— Променила е решението си? Искала е да се прибере?

— Защо тогава си е напълнила чашата догоре? — Итън продължаваше да оглежда замислено кафе машината. — Добре, значи си е направила кафе, наляла си е чаша и я е занесла до бюрото. Но я намерихме паднала насред стаята. Значи по някаква причина е решила да се върне и да изключи нагревателя под почти пълната кана. Защо би го направила?

— Защо кафето е толкова важно?

— То е единственото нещо в стаята, което не си е на мястото. — Той вдигна капата от нагревателя и я премести настрани. После вдигна и кафе машината и тихо подсвирна. — Точно както си мислех. Шели Ръсел, ти си много по-жилава, отколкото изглеждаш.

Зоуи побърза да иде до него.

— Какво намери?

Той вдигна предмета, който бе скрит под кафе машината.

— Бележникът й.

— Уха! Кой би оспорил, че имаш паранормални способности?