Джейн Ан Кренц
Истина или предизвикателство (31)

32.

Зоуи чакаше в минивана и потропваше с пръсти по седалката, докато Итън проверяваше в близкия магазин за здравословно хранене. През прозореца го виждаше как разговаря с младия продавач, който изглеждаше така, сякаш гълта стероиди за закуска, обяд и вечеря.

Бяха тръгнали от Уиспъринг Спрингс скоро след като Итън бе потвърдил подозренията си с помощта на електротехника. Пътуването до Финикс бе продължило цял час. Трябваше им още половин час с безброй спирания и потегляния, за да стигнат до търговската уличка, където се намираше магазинът.

Зоуи изпитваше неприятното чувство, че времето им изтича. Беше почти сигурна, че и Итън усеща същото.

Вътре в магазина съпругът й извади портфейла си. Добър знак, помисли си тя. Продавачът вероятно му е дал някаква полезна информация.

Само след миг Итън бързо излезе и се качи в колата.

— Какво ти каза? — попита го тя. — Даде ли ти адрес?

— Не. — Итън включи на скорост и потегли към изхода. — Щеше да е прекалено лесно. Знаеше само, че Бранч е плащал в брой и никога не си е казвал името, но продавачът го разпозна веднага щом му го описах.

— Значи не разбра нищо ново.

Итън леко присви устни в хладнокръвна усмивка.

— Научих нещо, което може да ни е от полза.

— Какво?

— Мъжът ми даде имената на фитнес залите в квартала. В тази част на града няма чак толкова много.

— И откъде следва, че Бранч е използвал спортна зала в този квартал?

— Не е сто процента сигурно, но звучи логично да си избере удобен за него фитнес клуб. Той е нов в града. Защо да шофира всеки ден в натоварения трафик на Финикс, ако може и да го избегне?

— Божичко, смяташ ли, че е отделял време и за ежедневните си тренировки, докато е планирал как да те убие?

— Типове като него се побъркват, ако не направят дневната си тренировка.

Да, това определено подкрепяше новата й теория. Имаше логика в предположението, че Джон Бранч е бил източникът на тъмната психична енергия, с която се бе сблъскала на два пъти през последните няколко дни.

* * *

Дразнещото пиукане на алармата на електронния й часовник най-накрая наруши концентрацията на Шели Ръсел. Тя с неохота се откъсна от компютъра. Време за обяд и за таблетките й за този час.

— Да, да, чувам те. — Натисна бутона за запазване на данните на лаптопа си, свали очилата си и стана.

Потръпна, когато раменете и коленете й запротестираха. Артритът й сериозно се обаждаше днес. Така й се падаше. Не трябваше да прекарва толкова дълго приведена пред компютъра. Някой близък ден щеше да се наложи да се поогледа из магазините за по-удобни мебели за офиса си.

Отиде до малкото помещение, което служеше и за баня, и за склад, и критично огледа лицето си в огледалото над мивката. Косата й бе почти напълно права. Не беше останало нищо от къдренето. Още този следобед щеше да си уговори час при фризьора веднага след като свърши с преглеждането на бележките по случая в Уиспъринг Спрингс.

Отвори чекмеджето и извади пластмасовата кутийка, в която бяха хапчетата й за цялата седмица. Изсипа таблетките от малкото отделение, на което пишеше „обяд“ за същия ден, и си наля чаша вода.

Глътна таблетките, намери сандвича с домат и сирене в малкия хладилник и се запъти обратно към бюрото си.

Имаше нещо странно в случая в Уиспъринг Спрингс. Превърна се в едно от онези разследвания, които не й даваха да мигне нощем.

По дяволите, струваше й се, че от години не е спала спокойно. И все пак онова, което я мъчеше през последните няколко нощи, не бе обичайното старческо безсъние. Случваше й се да се буди рано призори, както сега, само когато подсъзнанието й се опитваше да й подскаже, че не обръща внимание на нещо важно.

Върна се обратно в кабинета си и се зае да направи прясно кафе в кафеварката. Щеше да е дълъг ден и вероятно още по-дълга нощ. Нямаше да й е за пръв път да прекара нощта в офиса си.

Седна пред бюрото си и започна да хапва от сандвича. Зачете се в онова, което бе написала на екрана на компютъра, докато чакаше кафето да се запари. Какво бе пропуснала да направи, което непременно би сторила, ако Бранч не бе от федералните служби?

Много неща, отговори си тя. Много по-щателни проверки на всички замесени, като начало.

Направо бе страшно, като се замисли човек как преставаш да задаваш обичайните въпроси, когато разни хора, твърдящи, че са правителствени агенти, ти размахат картите си под носа. Патриотизмът бе голяма сила, но беше добре да се охлажда понякога от здравия разум.

Статията от интернет изданието на „Уиспъринг Спрингс Хералд“ се появи на екрана й малко по-късно, след като бе прочела старите истории за Итън Труакс в пресата на Лос Анджелис.

… мъж, идентифициран като Джон Бранч, стана жертва на електрошоков удар в плувен басейн вчера следобед, в дома на Итън Труакс. Съобщава се, че Бранч е в кома в медицинския център на Уиспъринг Спрингс. Полицията разследва случая. Състоянието му е критично.

Властите заявиха, че Бранч е бил спасен от почти сигурна смърт благодарение на навременните действия на собственика на дома, който го измъкнал от водата и започнал да му прави изкуствено дишане.

Обстоятелствата, свързани с инцидента, засега остават неизяснени…

Бранч в кома?! Едва не починал заради токов удар в къщата на Труакс?! Какво, за бога, ставаше? Тя се взря в екрана в опит да фокусира погледа си. Това се оказа трудно, защото я налегна безкрайна умора. Наистина трябваше да спи повече.

Сети се за кафето. Още не бе изпила и чаша. Имаше нужда от малко кофеин.

Но когато погледна към другия край на стаята, пълната кана кафе й се стори сякаш отдалечена на километри. Стиснала здраво облегалките на стола си с две ръце, тя успя да се изправи на крака.

Посред стаята й прилоша, започна да й се гади. Не повърна сандвича си, но замалко и това да стане.

Това не е добре. Гаденето не беше ли един от симптомите на инфаркта?

Постепенно усещането премина. Тя въздъхна облекчено. Може пък майонезата на сандвича да не е била съвсем наред. Не си спомняше кога точно е купила, бурканчето. Вероятно преди месеци.

Успя да си сипе чаша кафе, но й трябваше всяка капчица енергия, която бе останала в тялото й, за да я занесе до бюрото. Ръката й трепереше толкова силно, че едва успя да остави чашата, без да разлее течността.

Нещо не е наред с мен. Също както има и нещо странно в случая в Уиспъринг Спрингс. Дали има връзка?

Не. Невъзможно.

Прониза я нов страх. Бележките й. Трябваше отново да ги погледне.

По дяволите бележките! Имаше нужда от помощ. Олюля се, опитвайки се да мисли през гъстата мъгла, която обвиваше мозъка й. Май е най-добре да се обадя на 911. Но това й се струваше прекалено сложно. Може би само трябваше да се наспи добре.

Взе малкия бележник, в който бяха ръкописните й бележки, и се опита да се съсредоточи. В тази история бе замесен и друг детектив. Според всичко, което бе прочела за него, Труакс бе човек, способен да захвърли настрани брака си и бизнес за милиони долари в усилията си да въздаде справедливост за убития си брат. Съдейки по онова, което се подразбираше от некролога на Саймън Уендоувър, тя подозираше, че Труакс бе стигнал и по-далеч в търсенето на отмъщение.

Добре разбираше хората като него.

Изведнъж престана да чувства краката си. Дали не умираше? Замисли се за всички онези хапчета, които бе погълнала през последните дни. Дали не бяха объркали нещо в аптеката? Дали не са й дали други лекарства? Бе чувала, че подобни неща се случват много по-често, отколкото някой би желал да си признае.

Обади се на 911.

Но първо трябваше да измисли къде да остави бележника. Защото, ако не ставаше дума за грешка от страна на аптекаря, имаше две други възможности — и никоя от тях не бе особено окуражителна. Първата бе, че вече й е дошло времето и никакво хапче не би могло да я спаси.

Втората бе, че някой искаше да я види мъртва.

Ако Труакс дойдеше да търси отговори, къде би погледнал?

Мисли като детектив от старата школа, каквато всъщност си. Може би и той ще се сети за това.

Откри подходящото скривалище, пъхна там бележника, после се обърна и се помъчи да стигне до телефона. Но знаеше, че няма да успее.

Трябваше да послушам дъщеря си, когато ми каза, че е добре да си взема едно от онези бутончета с аларма за спешни случаи, които се носят около врата. Но не ми се щеше да си признавам, че имам нужда от подобно нещо. Поне засега.

Вероятно синът й имаше право. Сигурно трябваше да се пенсионира миналата година.

Строполи се и падна на колене. Телефонът все едно бе на другия край на света.

Вратата на кабинета й се отвори. Към нея се понесе някакъв силует. Вече бе толкова зле, че не можеше да различи дали е мъж или жена.

— Трябва ми помощ — прошепна тя.

— Да, знам. Но не съм дошъл да ви помагам. Тук съм само за компютъра и досието. Справихте се отлично, госпожо Ръсел. Жалко, че скоро ще умрете. За мен щеше да е удоволствие да препоръчам услугите ви и на други хора.

Последното, което видя, преди да загуби съзнание, бе една ръка, която се протягаше, за да изключи лаптопа й.

Денят се превърна в нощ и тя потъна в най-дълбокия сън, който някога бе познала.

* * *

Малко след един часа Зоуи и Итън излязоха от петия поред фитнес клуб в списъка. Тя започна да губи надежда. Отново никакъв резултат. Никой на рецепцията не бе виждал човек, отговарящ на описанието на Бранч.

— По дяволите, по дяволите! — мърмореше Зоуи, докато пресичаха паркинга. — Така доникъде няма да стигнем.

— Не мога да кажа, че съм изненадан, че не членува в този клуб. — Итън звучеше философски примирен. — Не е място, където човек би очаквал да намери здравеняк като Бранч.

— Така ли? — Зоуи проследи погледа му и забеляза привлекателна млада жена в спортен екип с невероятно изрязани шорти. Русата й коса, прибрана в подскачаща конска опашка, бе последното, което се скри зад тъмните стъкла на вратите. — И какво те наведе на тази мисъл?

— Ами май непрекъснатите часове по аеробика в графика на занятията. — Итън отключи колата. — Не мога да си представя Бранч да тренира с куп хора, които използват спортната зала предимно за да отслабват.

— Правилно. — Зоуи се замисли за грижливо оформените мускули на Бранч, докато се качваше в минивана и закопчаваше колана на седалката си. — Той очевидно е бил маниак на тема „бодибилдинг“.

— Е. — Итън запали мотора с едно рязко завъртане на ключа.

Тя го погледна объркано.

— Какво е?

— Бранч е маниак. В сегашно време. Не е умрял. Или поне засега.

— Благодарение на теб — меко отбеляза тя.

Итън не отговори. Съсредоточил се бе в движението по улицата.

— Не е трябвало да го изваждаш от водата — каза Зоуи след малко. — И определено не си бил длъжен да му правиш изкуствено дишане. В крайна сметка този човек се опита да те убие.

— Нямам никаква полза от него мъртъв. Ако оживее може да получа някои отговори.

— Няма нужда да ми говориш с клишетата на детектив. Аз съм ти съпруга, забрави ли? Извадил си го от басейна, защото да спасяваш хората е в стила ти.

Ръцете му стиснаха по-здраво волана. Загледа се право напред през стъклото.

— Невинаги. Не всеки път.

— Не, невинаги — съгласи се тя. — Но в повечето случаи, а това е важното.

Следващата им спирка бе фитнес клуб „Бърнард“. В мига, в който прекрачиха прага, Зоуи осъзна, че са в съвсем различен свят, който много малко приличаше на другите спортни зали в списъка на Итън.

Този салон бе пълен със здрави и набити мъже и жени, облечени в спортни екипи, които изглеждаха с няколко размера по-малки за идеално оформената им физика. Редиците големи и блестящи съоръжения приличаха на извънземна бойна техника.

Зоуи се опита да не се набива много на очи, докато Итън тихо разговаряше на рецепцията с един едър мъж, облечен в сив потник и шорти.

Няколко минути по-късно куп пари смениха собственика си. Когато Итън се обърна, имаше вид на ловец, който приближава до жертвата си.

Отвори й вратата и я последва навън към паркинга.

— Не мога да кажа, че ми харесва сам да съм си клиент — измърмори той, докато пъхаше портфейла обратно в задния си джоб.

— Излиза скъпичко, когато не можеш да впишеш подкупите в сметката на някого другиго, нали? Е, недей да търсиш съчувствие от мен. Не съм забравила каква сума бе вписал в раздел „случайни разходи“ в сметката ми миналия месец.

— Няма да престанеш да ми натякваш, нали? Казах ти: добрата информация струва пари. Получаваш онова, за което си платил.

— Да, вярно. — Тя се качи отново в колата и тръшна вратата. — Е? Разбра ли нещо полезно тук?

— Може би. — Итън запали мотора.

— И какво означава това?

— Означава, че човекът на рецепцията разпозна описанието на Бранч. Каза ми, че е идвал редовно тук около две седмици, макар да не го е видял вчера и днес. Всеки път плащал в брой. Казал на управителя, че не иска да си купува карта за три месеца или за цяла година, понеже нямал намерение да остава в града толкова дълго.

— Мислиш ли, че е живял под наем някъде наблизо?

— Разчитам на това. — Итън разгърна картата на Финикс и се зае да разглежда кръга, който бе очертал с червено. — Сега идва трудната част.

— Не ми казвай, нека отгатна. Ще трябва да говорим с управителя на всеки мотел, хотел и жилищен блок в този кръг, нали така?

— Не съвсем. Имаме късмет. Човекът от рецепцията каза, че Бранч си бил забравил част от личната си екипировка един ден миналата седмица. Когато му предложил да му даде под наем каквото му е нужно за тренировката, Бранч отказал с аргумента, че предпочита собствените си неща. Отишъл до жилището си, взел екипировката и се върнал в залата за по-малко от петнайсет минути. Било рано сутринта, преди пиковия час по улиците.

— Значи апартаментът или мотелът му не е далеч.

— Такава е и моята теория за момента — съгласи се Итън.

— И сега какво?

— Сега се хващаме за телефоните и започваме да звъним на всеки мотел и жилищна сграда с апартаменти под наем, чийто адрес е на някоя от тези улици.

— Затова ме взе със себе си днес, нали? — Тя измъкна телефона от чантата си. — За да намалиш наполовина времето, което ще ти трябва да се обадиш навсякъде.

— Страхотно заключение, скъпа. — Той отвори указателя, който бе взел. — Може да имаш скрити дарби за тази професия.

Четирийсет и пет минути по-късно Зоуи извади късмет. Преди да е изминал и час, двамата с Итън вече стояха в малкия офис на управителя на „Тропикал Парадайз Апартментс“.

Остарялата сграда на жилищния комплекс бе едноетажна постройка с три крила, изградена около мъничък плувен басейн. Под прозорците се виждаха ръждясали стари климатици. Циментът на обраслата с плевели алея бе силно напукан. Няколко рехави храста зеленика и кактуси, засадени в оградена с тухли леха, представляваха цялото външно озеленяване на комплекса.

„Тропикал Парадайз Апартментс“, изглежда, е бил създаден като евтин мотел и след това нещата само са се влошили.

— Да, Бранч живее тук. — Управителят, който се бе представил само като Джо, разсеяно ровичкаше в оредялата си, боядисана в черно коса, за да се почеше по главата. — Каза, че мисли да остане около месец. Не съм го виждал от вчера сутринта. Казвате, че му се е случило нещо лошо ли?

— В болница е в Уиспъринг Спрингс — отвърна Итън, а гласът му бе пропит с мрачна загриженост. — Мога да ви дам номера, ако желаете да се свържете, но той няма да може да ви отговори. Още е в кома.

— Кома, а?

— Нещастният случай стана в моята къща и тъй като аз съм единственият му познат в града там, се чувствам длъжен да взема някои от нещата му и да му ги занеса.

— Но не ви е дал ключа си?

— Сигурно се е загубил, докато го пренасяхме в болницата — уверено излъга Итън. Извади портфейла от задния си джоб. — Естествено бих искал да платя наема му. Не бих искал да си загуби апартамента само защото е в кома.

Управителят за пръв път се усмихна.

Пет минути по-късно Итън спря пред вратата на номер двадесет и седем. Извади два чифта медицински ръкавици от джоба си и подаде единия на Зоуи.

След като сложи своите на ръцете си, пъхна ключа, който му бе дал управителят, в ключалката и отвори вратата.

От тъмната вътрешност ги лъхна застоял въздух.

Итън прекрачи прага и изчезна.

Зоун се разтреперя — отчасти от тревога, отчасти от напрегнатото очакване. Поколеба се отвън на прага и надникна в мрачната стая. Можеше да види само част от легло и протрит зелен килим.

Предпазливо опита да изостри сетивата си, но от мястото си до вратата не успя да долови нищо необичайно като психична енергия. Въпреки това си напомни, че напоследък на два пъти бе останала грубо изненадана. Ако последната й теория бе правилна и Джон Бранч бе източникът на паяжините, непременно щеше да има такива нишки, които да се носят вътре в стаята, където е прекарвал толкова време.

— О, да го вземат мътните! — тихо се обади Итън.

— Какво не е наред? — попита тя. — Моля те, кажи ми, че вътре няма трупове.

— Няма. Но мисля, че сега със сигурност можем да кажем, че всичко е било заради мен.

Тя пристъпи много внимателно в задушната, мизерна стая, като опипваше пътя си. Не чу писъци от стените. Никаква паяжини не се обвиха около сетивата й. Долови натрупаната през годините психична енергия — стара, тежка и някак потискаща атмосфера, но само толкова.

При други обстоятелства щеше да изпита огромно облекчение. Но сега бе различно. Внезапно осъзна колко силно се е надявала да намери следи от онази тъмна сила в стаята на Бранч. Подобно откритие би отговорило на много от тревожните й въпроси.

Тъкмо се капеше да се абстрахира от старите слаби вибрации, когато усети полъх от нещо тъмно и много мощно да се промъква наоколо. Не беше паяжина. Нещо друго — отчаяно, нездраво желание проблясваше като счупена неонова лампа в стаята.

— Желаел е нещо много силно — прошепна тя. — Нуждаел се е от него като от наркотик.

— От мен, мъртъв, очевидно.

Тя се обърна рязко и видя Итън, застанал до една маса и прелистващ куп ксерокопия.

— Какви са тези неща? — попита тя.

— Погледни сама.

Зоуи прекоси стаята и спря пред масата. Фотокопията бяха на статии от вестници — някои отпреди три години, други — по-скорошни. Всички бяха от издания от района на Лос Анджелис. Тя хвърли поглед към най-близкото и моментално замръзна.

Саймън Уендоувър починал при инцидент с лодката си!

Тялото на Саймън Уендоувър, бивш изпълнителен директор на частна инвестиционна компания, бе намерено във водите край Санта Барбара рано тази сутрин. Властите смятат, че е паднал през борда на яхтата си неизвестно точно кога през изминалите три дни.

Длъжностните лица на пристана, където той е държал лодката, казват, че е имал навика да излиза сам с яхтата си, особено в лунни нощи.

За Уендоувър се писа много във вестниците миналия месец, когато бе оправдан по всички обвинения, свързани със заговора за убийство на Дрю Труакс, президент на „Трейс енд Стоун Индъстрис“.

Процесът се следени отблизо от деловите среди в цяла Южна Калифорния, тъй като включваше редица разкрития относно последните финансови сделки на Уендоувър. Последвалият скандал се отрази негативно върху акциите на някои големи инвеститори и разтърси доверието на обикновените акционери…

Тя взе друго копие, прегледа набързо съдържанието и се спря на последния абзац.

… властите отбелязват, че аутопсията е установила наличието на наркотици…

Вдигна поглед и забеляза, че Итън я наблюдава напрегнато.

— Уендоувър бе замесен и в търговията с наркотици — каза той безизразно. — Не само продаваше, но също и употребяваше.

Тя кимна.

— Ясно. Е, всеки знае, че това е много опасен бизнес. Зачете се в друга статия.

… властите заявяват, че смъртта може да е свързана с наркотиците. Няма следи от насилие…

Итън прелисти някои от изрезките.

— Споменаваха и моето име, но имах желязно алиби.

— Разбира се, че си имал. — Итън не бе глупак, сигурна бе в това.

— Полицаите не изгаряха от желание да събират доказателства по случая. Много добре знаеха, че Уендоувър се е отървал незаслужено от обвиненията в убийство.

Тя остави статията на масата и вдигна друг куп листове. Всички бяха копия на снимки на Итън във вестниците. На няколко от тях се виждаше как влиза в съдебната зала, понякога придружен от Бони. На други бе сниман да слиза от шофьорското място на сребристо БМВ. Имаше и две, на които излизаше от красива модерна офис сграда. Надписът на стената зад него с големи металически букви гласеше: „Труакс Секюрити“.

— От вестниците бяха изпратили фотографи, които непрекъснато висяха пред съдебната зала по време на процеса — обясни Итън. — Някои от тях дебнеха и пред офиса ми, и пред къщата на Бони.

Зоуи поклати глава.

— Сигурно е било истински кошмар за всички ви.

— Така беше. — Остави репликата й без по-нататъшен коментар и се завъртя на пети, за да огледа стаята. — Но когато Уендоувър умря, реших, че поне всичко е свършило. Изглежда, не съм бил прав.

— Ако някой се опитва да си отмъсти и двамата с Хари сте прави, че вероятно не става дума за някого от пострадалите инвеститори, значи причината е лична, Итън.

— Знам.

— Дали е някой от семейството на Уендоувър? Някой, който те обвинява за смъртта на своя близък? Или приятел?

— Там е работата, че нямаше близък човек. — Итън приклекна, за да огледа пода под провисналия матрак на леглото. — Ако потърсиш думата „самотник“ в речника, ще видиш снимка на Саймън Уендоувър като илюстрация. Повярвай ми, проверих миналото му чак до деня на раждането. Майка му е била наркоманка, която починала, когато бил на три години. Отгледан е в няколко приемни семейства. Нямаше приятели, нито домашен любимец, нито деца.

— А съпруга? Любовници?

— Винаги е имал красива жена до себе си, когато това го устройваше, но никоя не се задържаше повече от няколко месеца. Никога не е бил женен.

Той прекоси стаята, за да отвори малкото бюро. Бързо прегледа чекмеджетата. Нищо.

Отвори вратата на вградения гардероб. Вътре Зоуи видя няколко ризи и панталони, подредени с военна точност. На пода бе оставена брезентова чанта в защитен цвят.

— Явно Бранч е много спретнат и подреден — отбеляза тя.

— Военна подготовка според мен.

— Откъде знаеш?

— Ами имаше нещо в начина, по който се движи.

Итън бързо провери джобовете на дрехите в гардероба. Когато не намери нищо, клекна и дръпна ципа на платнената чанта.

Зоуи направи няколко крачки към него и видя, че вътре няма нищо.

— Ха! — Итън изглеждаше замислен. — Странно е, че е оставил дрехи в гардероба, но нищо — в чантата.

Изправи се и отиде в малката баня, където се забави за миг, оглеждайки помещението.

— Ха!

Това особено ха й бе познато. Нещо не му изглеждаше както трябва. Зоуи застана до вратата на банята. На плота бяха подредени разни мъжки тоалетни принадлежности, но всички бяха много безлични. Самобръсначката, крема за бръснене и пастата за зъби може да са били купени във всеки магазин в страната.

— Сигурно не е искал да оставя следи — обади се тя.

— Мястото определено е чисто. — Той погледна към празното кошче за боклук. — Може би малко прекалено чисто.

— Обясни ми.

— В коша няма дори и късче хартия, няма даже и празна бутилка от онези протеинови шейкове, към които явно е пристрастен. Всичко тук, както и в гардероба, изглежда като подредено от робот. Всичко е на точното си място. Бюрото е празно.

— Но? — подкани го тя, когато той млъкна.

Итън мина покрай нея и влезе в стаята.

— Но онези копия от статиите за случая с Уендоувър бяха оставени небрежно разпилени по масата. Човек би очаквал от маниак на тема ред като Бранч да ги прибере някъде на по-сигурно място.

Зоуи се замисли за тихия като шепот, отчаян стремеж към нещо, който се носеше в стаята.

— Може да е искал да се потопи още веднъж в историите за Уендоувър, преди да тръгне след теб. Вероятно преглеждането на тези статии му е действало като предварителна психическа подготовка.

— Може би. — Итън не звучеше много убеден. — Но не мога да разбера и каква е тук ролята на жената с пазарската чанта и фотоапарата. Ако я е изпратил в Уиспъринг Спрингс, за да събере информация за мен, къде са снимките, които е направила?

— Добър въпрос. Ако наистина е замесена в това, човек би очаквал нейните снимки да са сред изрезките от вестниците.

— Освен ако онзи, който е почистил стаята, след като Бранч е излязъл, не ги е махнал — каза Итън.

Нови опасения се зародиха в главата й.

— Смяташ, че някой е бил тук, преди ние да дойдем ли?

— Не съм напълно сигурен, но да — това място изглежда така, сякаш е било разчистено и подготвено за оглед.

— От кого?

— Вероятно от онзи, който е наел Бранч да ме убие.

Тя потръпна като от болка.

— Ще ми се да не казваш подобни неща с такъв небрежен тон.

Итън се зае да претърсва повторно стаята, като разместваше малкото мебели. Провери между матрака и рамката и издърпа леглото от стената към средата на стаята.

Зоуи се върна до бюрото и отново прегледа чекмеджетата, за да види дали Итън не е пропуснал някоя важна улика. Не се изненада особено, когато не видя нищо друго, освен молив и празен бележник. По най-горната страница нямаше никакви издайнически следи, които да са били оставени от нещо написано върху предишната страница.

Итън побутна малкото нощно шкафче и го отмести от стената.

На килима падна плик, който се бе заклещил между шкафчето и стената.

И двамата го погледнаха.

— Е, какво ще кажеш? — Итън се наведе и го вдигна. — Мисля, че току-що открихме улика.

Обзе я вълнение.

— Прилича на плик от фотостудио.

— Точно така. За нещастие е празен. — Видя името на лабораторията и адреса, напечатани отстрани. — Но имаме късмет. Фирмата е местна.