Джейн Ан Кренц
Истина или предизвикателство (27)

28.

В шест и половина на другата сутрин тя сипа соево мляко върху голямата порция мюсли и сложи купичката пред Итън. Той не откъсна поглед от бележника, разтворен на масата пред него.

Тя се настани отсреща и приготви сутрешната му доза витамини.

— Какъв е план А за днес?

— Същият като вчера. Продължаваме да ровим.

Зоуи разви капачката на шишето с калциеви таблетки.

— Хрумна ми нещо.

— Да? — Итън взе лъжицата, съсредоточен върху бележките си.

— Линдзи Войл все още е донякъде неизяснен участник в този случай, нали?

Лъжицата му застина над купичката с мюсли. Вдигна глава, вече застанал нащрек.

— Казах ти, че съм проверил всичко възможно за нея, скъпа. Няма абсолютно никаква връзка с Грант Лоринг или с някого от враговете и съдружниците му, на които Аркадия ни даде списък.

Спокойният му, разумен тон я подразни. Ако бракът им изобщо имаше някакъв шанс, той трябваше да разбере, че една нощ със страхотен секс не означава, че тя ще загърби своите теории.

— Моята психична интуиция долови нещо на две различни места, които Линдзи е посетила наскоро. Не смятам, че това е просто съвпадение. — Знаеше, че проявява прекалено упорство, може би дори направо инат, но нямаше намерение да се откаже.

— Психична интуиция, значи? — Устните му леко се извиха нагоре. — Така ли реши да я наричаш?

— Преди няколко минути, докато приготвях закуската, ми хрумна, че тази фраза обобщава основните положения. Компромисен вариант.

— Аха. Е, както и да е, не мисля, че ще има голяма полза в този случай. Не можах да открия абсолютно нищо, което да свързва Войл със случващото се с Аркадия.

— Знам. Но може би аз ще открия нещо.

— Предчувствах, че ще кажеш това.

Тя се усмихна много мило.

— Ей, може би и ти самият имаш някакви паранормални способности.

— Не.

— Не, нямаш такива?

Той отново присви очи като прочутия Уайът Ърп. Изглеждаше опасен.

— Не, няма да правиш каквото си намислила да правиш в къщата на Линдзи Войл.

— Само искам да огледам наоколо.

— Не.

— Лесно ще е да вляза там съвсем законно. Тя е от редовните клиенти на Аркадия. Обзалагам се, че приятелката ми ще ми помогне да намеря извинение да посетя Линдзи в дома й. Само ще пообиколя там. Няма да поемам никакви рискове.

— Изобщо не ти вярвам.

Тя хапна от мюслито.

— Напълно сериозен съм, Зоуи. Аз ръководя разследването. Това означава, че ще действаме по моя начин. Ясно ли е?

— Понякога не се ли притесняваш, че имаш проблем с желанието за пълен контрол? — попита тя.

— Съзнавам стремежа си за пълен контрол и това изобщо не ме притеснява. Харесва ми да контролирам нещата.

Той загреба с лъжица от мюслито в купичката и пъхна в уста солидна порция. Започна да дъвче и после внезапно спря. Взря се в купичката с невярващо изражение.

— Какво е това, по дяволите? — попита той.

— Сигурно е заради соевото мляко — отвърна Зоуи. — Мисля, че ще ни трябва малко време да свикнем с вкуса му.

Той набързо приключи с дъвченето, преглътна и грабна чашата си с портокалов сок. Преполови съдържанието й на една глътка.

Когато най-сетне свали чашата, започна да разглежда течността в купичката си, сякаш бе някаква извънземна форма на живот.

— Било полезно за холестерола и за простатата ми, така ли?

— Четох го в едно списание.

Той побутна мюслито с лъжица.

— Нали знаеш, че не бива да се вярва на всичко, което пишат.

— Пробвай само за няколко дни — предложи тя. — Ако не започне да ти харесва, можем пак да се върнем към обикновеното мляко.

Той загреба още една лъжица.

— Не се тревожа особено за нивото на холестерола си, но какво пък, да го вземат мътните, бих направил всичко за простатата си.

* * *

Робин Дънкан я причакваше, когато слезе долу малко след осем.

— Добро утро, Зоуи — поздрави тя, възвърнала жизнерадостния си тон. — Имате ли нещо против да влезете в офиса ми?

— Съжалявам. — Зоуи стисна по-здраво резедавата си чанта и продължи напред към входната врата. — Имам среща.

— Ще ни отнеме само минутка — бързо се обади Робин зад гърба й. — Много е важно.

— Наистина нямам време.

Тогава тонът на Робин стана заплашителен.

— Опасявам се, че получих някои оплаквания.

Зоуи спря рязко точно до вратата. Бавно се обърна.

— И какви оплаквания?

Робин се прокашля.

— Господин Хупър ми се обади късно снощи, за да ми съобщи, че се е събудил от някакво тропане на горния етаж. Той живее в апартамент 1Б, точно под вас, както знаете.

— Много добре знам къде живее Хупър.

— Той ми каза, че първата му мисъл била за крадец в жилището. После си помислил, че вие с господин Труакс местите мебелите. Най-накрая заключил, че звуците подсказват, че… хм… горе се вършат действия от интимен характер.

— Разбирам. На Хупър му е станало ясно, така ли?

— Той беше доста шокиран — заяви Робин. — Искаше аз незабавно да взема мерки, за да може да поспи малко. Но не исках да ви безпокоя по това време, затова му казах, че ще поговоря с вас сутринта.

Това вече преля чашата. Дотук с лоялността към съседите.

— Хупър явно е голям куражлия да ме клевети за няколко потропвания през нощта.

— Като наемател с идеално поведение, той има пълното право на тиха и спокойна среда.

— По дяволите правата на Хупър! В случай че още не сте разбрали, именно той не си разгъва кашоните, преди да ги изхвърли в контейнера.

Устата на Робин зейна от изумление.

— Сигурна ли сте? — настоя тя. — Лепенките с адреса бяха отстранени от неразгънатите кашони, затова нямах възможност да идентифицирам човека, който ги изхвърля така в контейнера. Но ми е трудно да повярвам, че това е господин Хупър. Той е толкова спретнат и подреден наемател. Винаги си плаща наема навреме. Никога не съм имала оплаквания от него.

Зоуи вече изпитваше вина. Човек не бива да издава съседите си, напомни си тя. Имаше си правила за тези неща.

— Е, може пък да не е бил той — измърмори тя. — Искам да кажа, мислех, че това са кашоните от неговия компютър, но предполагам, че са могли да бъдат и на някого другиго.

Робин се стегна и изпъна рамене.

— Ще разговарям с господин Хупър незабавно и ще стигна до дъното на тази история.

Е, какво пък, стореното — сторено, реши Зоуи.

— Направете го. — Тя се завъртя на пети и рязко отвори вратата. — И му кажете, че нямаше да го издам, ако той пръв не ме беше наклеветил.

— За бога, говорите сякаш това място е затвор.

— Даже си имаме собствен надзирател.

— Неведнъж съм обяснявала, че само се опитвам да…

— … да си вършите работата. Да, споменавали сте го на няколко пъти.

— Правилата са създадени, за да превърнат „Каса де Оро“ в по-приятно място за живеене на всички наематели…

Зоуи излезе и се постара вратата да се тръшне шумно зад гърба й.

Утре сигурно щяха да осъмнат с ново правило срещу затръшването на вратите.

* * *

Телефонът на Итън звънна малко преди девет. Той вдигна слушалката.

— „Труакс Инвестигейшънс“.

— Опитвам се да се свържа с Итън Труакс. Важно е.

— Аз съм.

— Добре. Казвам се Бранч. Работя в компанията „Хъл Пейнтинг“. Шефът ми изпълнява някои дребни поръчки за Трийчър. Срещнахме се с вас онзи ден, когато с жена ви се отбихте в къщата. Аз тъкмо оставях едни инструменти, помните ли?

Итън се сети за бояджията с тяло на инструктор по бодибилдинг, когото двамата със Зоуи бяха заварили там.

— Спомням си.

— Вижте, съжалявам, че трябва да ви го кажа, но, изглежда, има някакъв проблем в къщата ви.

Въпросите на вътрешния дизайн бяха съвсем в дъното на плановете му за днес, реши Итън. Човек трябва да степенува важността на задачите си.

— Съпругата ми отговаря за декора — каза той. — Ако имате някакви въпроси, обърнете се към нея.

— Не е точно въпрос — поясни Бранч. — По-скоро е проблем.

— Какъв по-точно?

— Отбих се, за да взема онази пръскачка, която оставих миналия ден. Трийчър казал на шефа ми, че иска нашият екип да я използва на друг обект.

Зоуи никак нямаше да се зарадва, като разбере, че Трийчър се кани да си прибере пръскачката, преди още да е била използвана.

— И какво за нея? — подкани го Итън.

— Тъкмо се канех да пъхна ключа, когато видях, че входната врата е отворена. Отначало реших, че шефът ми е изпратил някой друг да прибере инструментите и той е забравил да заключи, когато си е тръгнал.

Итън бавно стана от мястото си, стомахът му се сви.

— Давай по същество, Бранч.

— Ами… не мога да съм напълно сигурен, тъй като всичко е покрито с платно заради боядисването и не мога да кажа дали нещо от вещите ви липсва, но мисля, че някой май е влизал тук с взлом.

— Къде си сега, Бранч?

— В колата, пред къщата ви.

— Не влизай отново вътре.

— Вече бях там и се поогледах наоколо. Както казах, отначало не разбрах, че има нещо нередно. Но няма за какво да се тревожите. Който и да е бил нарушителят, отдавна вече го няма.

— Стой навън и не пипай нищо.

— Няма. Вижте, не съм напълно категоричен, че е имало влизане с взлом. Може някой просто да е забравил да заключи.

— Ще бъда там до петнайсет минути.

— Добре. Аз ще поостана дотогава.

— Благодаря. Оценявам това.

Итън прекъсна връзката и се запъти към вратата. В дъното на стълбите се поспря пред книжарницата.

— Отивам до „Найтуиндс“ — каза той на Сингълтън. — Обади се един от бояджиите. Смята, че може някой да е влизал без разрешение, но не е много сигурен.

Приятелят му го изгледа над очилата си.

— Искаш ли компания?

— Не, ще се оправя. Вероятно няма нищо, но по-добре да проверя. Продължавай да работиш върху случая „Лоринг“. Ако разбереш нещо ново, звънни ми.

— Разбрано.

Итън излезе, изтича през покрития с тухли вътрешен двор към ъгъла, където бе паркирал колата си, и скочи зад волана. Сигурно са били деца, каза си наум. Слава богу, че беше покрил басейна.

* * *

Стигна до „Найтуиндс“ за по-малко от петнайсет минути и паркира зад микробуса на строителната фирма. Нямаше и следа от Бранч.

Входната врата бе широко отворена. Изкачи стъпалата и погледна в коридора. Бранч беше прав — нямаше явни следи за влизане с взлом. Платнищата за боядисване, изглежда, не бяха пипани.

— Бранч?

— Отзад съм, при басейна — извика в отговор мъжът някъде отвъд големия хол. — Намерих няколко празни бирени кутии.

Супер. Всеки се правеше на детектив.

Итън мина по коридора и влезе в големия хол. Едното крило на големите стъклени врати бе отворено. Бранч бе отвън, застанал близо до ръба на басейна.

Какво не е наред в картинката?

Кристалносините води на басейна проблясваха и искряха на слънцето.

Е, това е първият проблем, помисли си Итън. Бе покрил водата като предпазна мярка, преди да предостави къщата в ръцете на бояджиите. Но сега тежкото найлоново покривало лежеше безразборно събрано на купчина на двора.

Бранч бе откъм дълбокия край. Облечен с искрящо бели работни дрехи и шапката с козирка, която бе носил и онзи ден. Широките му мускулести рамене бяха леко приведени. В огромната си дясна ръка стискаше четка за почистване с дълга дръжка.

Нито едно петънце от боя по белите дрехи, помисли си Итън. Стомахът му се сви на топка.

Отново огледа цялата сцена.

Розовите шезлонги и столове бяха на обичайното си място под широкия навес. Вратата на малката барака, в която бяха машините и екипировката по поддръжката на басейна, беше затворена.

Бранч го изгледа над неспокойните води, устата му бе разкривена от злобна гримаса.

— Мислех, че ще ме чакаш в микробуса — каза Итън.

— Реших, че няма да е зле да поогледам тук, навън. Изглежда, са били просто деца, които са се промъкнали да поплуват.

Розовият циментов парапет, който ограждаше басейна, бе сух, освен на едно място. Итън огледа добре мокрото петно, докато бавно се приближаваше към Бранч.

Спря на около метър.

— Не вярвам да са били деца.

Помисли си за пистолета, който бе оставил заключен в офиса си. Това май не бе от най-умните му решения. Наблюдаваше ръцете на мъжа. Хубавото бе, че можеше да види и двете.

Долу, до краката му, водата в басейна се вълнуваше и пулсираше. Във въздуха имаше някаква рязка, кристална чистота, която бе почти болезнена. Не за първи път изпитваше подобно усещане за свръхреалност; някакво чувство сякаш, ако някой проговори твърде високо или помръдне прекалено рязко, невидимият мехур ще се пръсне.

Пръстите на Бранч се стегнаха около дръжката на четката.

— Съжалявам за фалшивата тревога.

— Каква е твоята роля тук, Бранч?

Всяко мускулче в едрото тяло на мъжа помръдна и се напрегна. Итън се учуди, че шевовете на униформата му не се пръснаха.

Мъжът се намръщи, озадачен от въпроса.

— За какво говориш?

— За Лоринг ли работиш?

Никакъв признак на разпознаване на името.

— Не познавам никакъв Лоринг. Казах ти, работя за Хъл, един от подизпълнителите на Трийчър.

— А какво ще кажеш, ако реша да му звънна и да проверя това?

Бранч се хвърли напред без предупреждение. Преходът от абсолютна неподвижност към рязко движение бе съвсем внезапен и Итън веднага разбра, че за това се искат усилени тренировки за ръкопашен бой.

Мъжът замахна с дългата четка в широк полукръг, целящ да го улучи в ребрата.

Но Итън бе доловил издайническото издуване на мускулите по китката на Бранч само секунда преди четката да помръдне. Хвърли се на земята и тежко се просна на розовия бетон. Само миг по-късно дървеният прът проряза въздуха там, където бе стоял той.

Ако го бе улучил, помисли си Итън, щеше да го събори в басейна.

Подготвен за удара по Итън, Бранч изгуби равновесие, когато дръжката не опря до нищо твърдо. За миг се олюля, но незабавно се съвзе и се плъзна по бетона с ловкостта на балетен танцьор.

Итън дори не понечи да стане. Претърколи се два пъти с надеждата да се блъсне в краката на нападателя.

Бранч го прескочи и тежко се приземи от другата страна. Завъртя се и вдигна дългия прът на четката за нов удар.

Итън вдигна ръце и отново се завъртя. Четката го улучи по ръцете и по гърба, но пропусна гърлото му.

Бранч отново рязко вдигна пръта и замахна към откритите ребра на Итън.

Пронизителната болка от удара изкара въздуха от дробовете на Итън. Той отново се претърколи напосоки, опитвайки се да избегне следващия замах и да спечели няколко ценни секунди, докато възстанови дишането си.

Спря се до парапета, обграждащ басейна. Синята вода кипеше и проблясваше.

Бранч явно реши, че прътът на четката повече му пречи, отколкото помага. Захвърли го настрани и се насочи към целта си.

Итън успя да застане на колене тъкмо когато другият мъж се приготвяше за ритник.

Хвърли се настрани. Тежкият ботуш на Бранч одра рамото му. Ударът го събори по гръб на цимента.

Пръстите му се докосваха до крачола на панталона на нападателя му.

Бранч се опита да се извърне, готов за нов ритник. Итън рязко и силно дръпна крачола му. Той се препъна и размаха ръце във въздуха в опит да запази равновесието си.

Събра всичките си сили и изрита Бранч в коляното.

Той се олюля и направи крачка назад, за да се стабилизира. За миг кракът му увисна в празното пространство над водата.

Извика и падна назад, размахал диво ръце във въздуха в напразен опит да се спаси.

Писъкът на неподправен ужас секна в мига, в който докосна водата. Тялото му се присви конвулсивно още веднъж, после се отпусна с лице във водата.

Итън с мъка се изправи на крака и хукна към бараката с машините за басейна, като разчиташе на прилива на адреналин, който пулсираше в кръвта му, да заглуши болките в ребрата и рамото му.

Вратата на бараката бе отключена. Това не го изненада. Отвори я рязко и забеляза, че панелът на електрическата инсталация е разкачен.

И това можеше да се очаква.

Натисна главния прекъсвач, който изключваше всички електрически устройства, свързани с помпите, нагревателя и надводното осветление.

Леко се изненада, когато откри, че телефонът му все още е в джоба на ризата. Извади го и набра номер 911, докато накуцваше обратно към басейна.

— Нещастен случай по време на плуване — каза той на дежурния оператор, тъй като знаеше, че това ще предизвика по-малко въпроси и ще доведе помощ много по-бързо, отколкото дългото обсъждане на опит за убийство.

Последна надолу и видя Бранч на повърхността на водата, обърнат с лице надолу, неподвижен, близо до стъпалата.

Прибра телефона в джоба са, без да обръща внимание на припрените въпроси на оператора, посегна надолу и предпазливо сграбчи Бранч за гърба на дрехата му. Макар със сигурност да знаеше, че електричеството е прекъснато, тъй като самият той се бе погрижил за това преди малко, все пак въздъхна облекчено, когато не усети разтърсването от токов удар.

Човек никога не се замисля особено за електричеството, освен ако не се е сблъскал със силата му по много неприятен начин, помисли си той. Когато всичко това приключеше, вероятно щеше да побърква всички наоколо си с натякването си относно безопасността при работа с електрически уреди.

Бранч бе много тежък, може би вече бе мъртъв. Итън стъпя с единия крак на долното стъпало, за да има по-добра опора, и издърпа едрия мъж от водата.

Вероятно нямаше да има особена полза, помисли си той, но все пак започна да му прави изкуствено дишане.

Забеляза малката татуировка точно ключицата на Бранч в момента, когато екипът на Спешна помощ спря пред къщата му.