Джейн Ан Кренц
Истина или предизвикателство (24)

25.

Сингълтън беше в мъничкия си офис и се взираше в екрана на компютъра си, когато вратата на книжарницата се отвори. Влезе Бони и внесе голяма доза от блясъка на предобедното слънце със себе си.

— Сингълтън?

— Тук, отзад съм — опита се да не обръща внимание на прилива от удоволствие, който запулсира в него. Спокойно, човече. Тя гледа на теб като на приятел, а не любим. Не ти трябва да разваляш всичко.

Откъсна се от компютъра, свали си очилата и се изправи на крака.

— Сигурно си изтощен. — Бони бе застанала в тясното коридорче. — Разбрах, че Итън те е събудил около три след полунощ и те е помолил да се заемеш с тази задача, свързана с Аркадия. — Тя повдигна леко голяма пластмасова чаша, на която имаше лого от кафене на „Фаунтин Скуеър“. — Реших, че вече сигурно имаш нужда от доза кофеин.

— Много си права. — Той взе чашата, махна капачето и отпи голяма глътка. Когато преглътна, отдръпна кафето с въздишка на удоволствие. — Благодаря. Наистина имах нужда от това. Вярно е, че твоят девер ми се обади по телефона в три часа през нощта. Добре че освен клиент от време на време ми е и добър приятел.

Нямаше защо да й казва, че когато бе вдигнал слушалката и бе чул сериозния и леко тревожен глас на Итън отсреща, паниката го връхлетя със силата на ураган. В продължение на няколко замаяни секунди си бе представил, че среднощното обаждане означава лоши новини за Бони или някое от момчетата. В тези кратки мигове светът се бе олюлял и бе започнал да се срива наоколо му.

Когато разбра, че опасността не е свързана с Бони, Джеф или Тео, бе толкова облекчен, че веднага се разкая. Все пак той много харесваше Аркадия. Бяха приятели и се разтревожи, че тя е в опасност. Но загрижеността, която изпитваше към нея, изобщо не би могла да се сравнява със смразяващия страх, който би го обзел, ако Бони или децата й бяха в беда.

Признай си го, Коб, здравата си хлътнал.

Бони извади пластмасова кутия от една торба.

Той я огледа заинтригувано.

— Какво има вътре?

— Риба тон.

Сингълтън взе кутията от нея и я отвори с нетърпение.

— Сандвич с ръжено хлебче! Любимото ми.

Бони се засмя.

— Винаги така казваш. Без значение какво ти нося за хапване, всеки път казваш, че ти е любимото.

Той взе половината от сочния сандвич и отхапа.

— Защото е самата истина.

Тя се усмихна с тихо задоволство и се вгледа в него, докато той унищожаваше едната половина от сандвича.

— Разбрах, че двамата с Джеф сте си поприказвали — подхвърли тя, когато той спря да дъвче, за да пийне глътка кафе.

— Джеф ли ти каза?

— Каза ми, че си му обяснил защо не трябва да се притеснява, че не помни точно как е изглеждал Дрю. Че каквото и да става, никога няма да забрави баща си.

Внезапно усети как стомахът го присвива и знаеше, че това няма нищо общо с рибата тон. Сериозното изражение по лицето на Бони се отразяваше зле на апетита му. Зачуди се дали тя не смята, че е престъпил границите на приятелството им, като се е нагърбил да поговори с Джеф за това.

— Може би не биваше да му казвам нищо. — Той остави недовършената си половинка сандвич. — Бони, извинявам се, ако съм се намесил прекалено много в личния живот на семейството ти.

— Не, моля те, не се извинявай. Изобщо нямах това предвид. — Тя пристъпи напред и го докосна по ръката.

— Опитвам се да ти кажа, че съм ти много благодарна, задето си разговарял с Джеф. Тази година не успях да разбера какво го измъчва. Мислех си, че вероятно се държи странно, защото се е върнал в спомените си към онзи особено тежък ноември през първата година след смъртта на Дрю. Психоложката ме предупреди, че може да се случи подобно нещо.

Той сведе поглед към ръката й. Пръстите й леко докосваха голата му кожа точно до навития нагоре ръкав на ризата. Усещаше близостта й с всичките си сетива; налагаше се да си напомни, че трябва да диша.

— За момче на неговите години е много трудно да обясни какво му е на душата — отбеляза той. — По дяволите, за един мъж това е трудно, независимо на колко години е.

— Знам. Човек си мисли, че познава децата си, но и те, както всички останали, си имат своите дълбоки тайни. Тревоги и притеснения, които усещат, че не могат да споделят. Никога не ми е хрумвало, че Джеф може да изпитва страх да не забрави баща си.

Разтревожен, Сингълтън покри ръката й със своята едра длан, без да се замисли за интимността на жеста.

— За бога, Бони, не вини себе си, че не си могла веднага да разбереш какво тревожи сина ти. Сигурно си мислиш, че трябва да решаваш всичките му проблеми, но истината е, че той вече пораства и има нужда сам да намери някои отговори.

— Той е само на осем години.

— Да, но е на път да стане мъж и дълбоко в себе си го знае. Както и че трябва да отговори на много високи стандарти.

— Стандарти ли?

— Да следва примера на баща си, а сега и този на чичо си Итън.

Тя за миг затвори очи. Когато ги отвори, в погледа й имаше разбиране.

— Да, знам за какво говориш.

— Джеф има да учи много и се опитва. Започва да се сблъсква с наистина важните въпроси.

— Като това да приеме смъртта на баща си? Да, така е, но…

— Не — тихо я прекъсна той, като отново се опитваше да намери верните думи. — Не е само това. Разбираш ли, онова, което измъчваше момчето през този месец, не бе само загубата на баща му. Истински го плашеше фактът, че ако го забрави, по някакъв начин ще предаде доверието на двама ви с Итън — единствените възрастни хора, които са всичко на света за него.

Бони остана абсолютно неподвижна.

— Предателството е много сериозен проблем за осемгодишно момче.

— Така е. Работата е там, че той започва да изгражда свой собствен код на честта, от който ще се ръководи през целия си живот оттук нататък. Да предадеш обичните си хора е много лошо нещо и той го осъзнава. Затова бе толкова уплашен, когато е помислил, че точно това прави и не е знаел как да спре процеса.

— Но той не ни е предавал?

— Да, но не го разбираше. Имаше нужда да поговори с някого, който да му го обясни, но това трябваше да е човек, когото не би могъл да нарани.

— Ти. — Бони примигна, за да скрие сълзите си. — Не знам как бих могла да ти се отблагодаря, Сингълтън.

Той усети как го залива гореща вълна на притеснение. Осъзна, че сигурно се е изчервил.

— Е, не е голяма работа — тромаво каза той. — Нали сме приятели.

За негова изненада лицето й помръкна.

— Точно така. Приятели. — Бони издърпа ръката си изпод пръстите му и се дръпна назад към вратата. — Най-добре да тръгвам. Успех в разследването.

И излезе от книжарницата. Когато вратата се затвори зад гърба й, мрачните сенки отново се завърнаха.

* * *

Итън се заслуша в стъпките по стълбището. Тежките крачки отекваха в тясното коридорче пред офиса му. Мъж, помисли си той. И то в лошо настроение.

Остави настрана бележките, които си бе направил след разговора със Сингълтън преди половин час, скръсти ръце върху бюрото и зачака.

Стъпките поспряха за миг пред вратата на „Труакс Инвестигейшънс“. Усети, че онзи, който стоеше отвън, се колебае — може би размисляше доколко е разумно да наеме услугите на частен детектив.

Един умен бизнесмен би станал в този момент, би отворил вратата и би се опитал да покаже разбиране и насърчение. Но той бе прекалено ангажиран точно сега, затова остана на мястото си. С малко повече късмет евентуалният му клиент сам щеше да се откаже.

Вратата се отвори.

Така си и знаеше. Злото никога не идва само.

Новодошлият влезе във външната стая. Виждаше ясно отражението му във внимателно нагласеното огледало. Атлетична фигура, квадратна челюст, гладко обръснат, светлокос. Беше облечен в типичните за курортистите в Аризона дрехи — скъпи, ръчно ушити панталони, поло и мокасини. Изглеждаше като мъж, който е бил капитан на футболния отбор в гимназията. На абитуриентския бал вероятно бе завел като своя дама кралицата на красотата, а след това е успял да я убеди да си легне с него. В колежа сигурно е членувал във всички подходящи клубове, бил е избран за президент на организацията и е излизал с много русокоси едрогърди момичета.

Нелсън Раднър, президент и главен изпълнителен директор на конкуренцията — „Раднър Секюрити Системс“.

Итън се отпусна назад в стола си и вдигна крака върху ъгъла на бюрото.

— Какво мога да направя за теб, Раднър?

Нелсън се появи на вратата към вътрешното помещение и се огледа наоколо си с израз на язвително веселие.

— Мислех, че новата ти съпруга е специалист по вътрешен дизайн.

— Така е. Но не й позволявам да пипа офиса ми.

— Да, виждам.

— Човек все някъде трябва да тегли чертата, когато става дума за обзавеждането. Заповядай, седни.

Нелсън влезе. Погледна по-близкото от двете кресла за посетители, но не понечи да седне. Вместо това застана до прозореца.

— Чувам, че си откраднал един от големите ми клиенти. — Мъжът гледаше към улицата, сякаш очакваше там да се случи нещо интересно.

Не, не е това, помисли си Итън. Нелсън не звучеше достатъчно ядосан.

— Нека да се изясним — каза той, — не съм ти отмъкнал сделката с Валдес. Нямам възможност да поема изцяло охранителната система на подобна голяма компания и той го знае. Обърна се към мен за еднократен независим одит.

— Разбира се. И ти ще извършиш своето независимо проучване и ще напишеш внушителен доклад, в който се казва, че моите хора са пропуснали нещо при проверките си, нали така?

— Това ли е станало?

— Може би. Или пък някой, когото сме наели и е изглеждал чист като снега, е разбрал, че не може да устои на изкушението, с което се е сблъскал в експедиционния отдел на Валдес — Нелсън му хвърли поглед през рамо. Лицето му бе странно напрегнато и мрачно. — Каквото и да е, все ще опетни репутацията на „Раднър Секюрити“.

— Не задълго. Бизнесът с корпоративната сигурност тук, в Уиспъринг Спрингс, е изцяло в твои ръце. Всеки го знае. Аз действам само в определена пазарна ниша.

— Не е било така в Лос Анджелис. — Лицето на мъжа бе непроницаемо. — Там си бил във висшата лига. Може би имаш амбиции и тук, в Уиспъринг Спрингс.

— Да, имам няколко. — Итън се намести още по-удобно в стола си и се взря във върховете на маратонките си, опрени върху бюрото. — Но в тях не влиза конкурирането с „Раднър“. Аз съм по по-дребните случаи — онези, при които се иска личното участие от страна на детектива. Ти самият знаеш, също както и аз, че не искаш да се занимаваш с тази пазарна ниша. Не си подготвен да се справиш с тези случаи.

Раднър обърна гръб на прозореца. За известно време не каза нищо. После разкърши рамене, сякаш се опитваше да отпусне схванатите си мускули.

— Странно е, че спомена за дребните случаи, в които се налага лично участие. — Звучеше мрачно, но и решително. — Работата е там, че и аз имам един за теб.

За каквото и да ставаше дума, Итън усещаше, че не е на добро. Вече и без това бе затрупан с куп неотложни неща. Последното, от което имаше нужда, бе и друг спешен случай. Ситуацията бе крайно неприятна.

— Благодаря, че си се сетил за мен — каза той, — но точно сега съм малко зает.

— Не че имам кой знае какъв избор — измърмори Нелсън. — Трябва ми някой, който се занимава с дребни случаи. А ти си единственият в града.

— Все трябва да има някой от твоите хора, който би могъл да се заеме.

— Не искам никой от персонала дори да разбере за случая — грубо каза Нелсън. — Затова съм тук.

— Както вече казах, високо ценя възможността, но…

— Мисля, че жена ми има любовник — с равен глас изрече Нелсън.

О, по дяволите. От всички частни детективски агенции в този град защо трябваше да дойдеш точно в моята? Но, разбира се, точно там бе проблемът, размисли Итън. В Уиспъринг Спрингс имаше само две детективски агенции.

Много внимателно, колкото е възможно по-бавно, за да има време да си помисли, той свали краката си от бюрото и се изправи на стола си.

Поколеба се, чудейки се какво би било уместно да му каже. За съжаление нямаше подходящи учтиви клишета за подобна ситуация. Знаеше го от личен опит.

— Колкото и да не е голяма утеха, ще ти кажа, че знам какво ти е — отвърна той безизразно.

Нелсън се извърна рязко, с вид на искрено шокиран.

— Наистина ли? Господи, човече, та ти си женен едва от колко? От шест седмици?

Явно Нелсън бе предположил, че му намеква за някаква връзка на Зоуи. За миг изгуби почва под краката си. Сякаш потъна в гъста мъгла.

Изгарящото видение как Зоуи го напуска заради друг мъж направо опърли сетивата му. Подът сякаш се разтвори под стола му и той започна да потъва в бездънна яма.

С неимоверно усилие на волята, той успя да се върне към реалността.

— Не говоря за Зоуи — уточни той. — Имах предвид, ъъъ… предишна своя връзка.

— О, да, вярно — кимна другият мъж. — Четох някъде, че си бил женен три или четири пъти.

Нещо изведнъж прикова вниманието на Итън.

— Чел си някъде?

— Направих малко проучване, преди да дойда при теб днес — Нелсън започна да обикаля безцелно из кабинета му, като спираше от време на време, за да разгледа нещо по-отблизо. Застана пред окачената в рамка рисунка с цветни моливи на къща, която бе дело на Тео. — Споменаваха се три предишни съпруги, но не и деца.

— Сигурно защото нямам такива — безизразно поясни Итън. — Рисунката е на племенника ми.

Нелсън се приближи до лавиците с книги и взе един том напосоки. Итън позна червено-черната подвързия. Задълбочен исторически преглед на убийствата в Сан Франциско в началото на деветнадесети век.

Мъжът просто прелистваше страниците, без да обръща никакво внимание.

— Е, коя от съпругите ти е изневерявала?

В интерес на истината, ставаше дума със сигурност за две от трите, а и той все още си имаше подозрения относно съпруга номер едно. Водачът на онази религиозна секта, към която бе избягала да се присъедини, никак не му приличаше на монах. Но не виждаше смисъл да се впуска в подробности. Не бе в настроение да откровеничи по мъжки с Нелсън Раднър.

— Отбелязах само, че разбирам как се чувстваш. — Взе чашата си и се загледа в изстиналото кафе. — Не съм имал намерение да ти разказвам живота си. — Реши, че вече не си струва да се пие и отново остави чашата. — Защо направо не минеш на въпроса и да спестиш малко време и на двама ни?

— Добре. — Мъжът затвори книгата и я пъхна обратно на мястото й на лавицата. — Дойдох да те наема да разбереш с кого се среща.

— Не.

Нелсън се извърна, за да го погледне в лице, много раздразнен.

— По дяволите, не те моля за някаква услуга. Ще ти платя по обичайната тарифа на час.

— Не.

— Добре, ще ти платя по моята тарифа на час. Колко прави това? Два? Три пъти повече? Кажи си цената. Каквото и да искаш, получаваш го.

— Забрави.

— Има определен модел — през зъби каза Нелсън. — Сблъсках се с това преди няколко дни. Вторник и четвъртък следобед. Проверих банковата ни сметка. През последния месец редовно са теглени пари в брой всяка седмица.

— Казах не. Говоря сериозно.

Другият мъж прекоси стаята с три крачки и опря длани на бюрото му, а лицето му разкри кипналите в него чувства.

— Не мога да използвам някого от своите хора. Клюките ще плъзнат из цялата компания само за секунди. Не ми трябват подобни усложнения.

— Няма да поема този случай. Мразя разводите. Винаги е ужасно, а когато клиентът е приятел или колега, е стократно по-зле.

— Няма нищо лично. Става дума за бизнес.

— Разводите никога не са просто бизнес — изтъкна Итън. — Знаеш не по-зле от мен, че независимо колко упорито твърди, че иска да узнае истината, клиентът никога не се радва да я чуе.

— Аз не съм като всички останали клиенти. Професионалист съм. Ако откриеш името на негодника, с когото се среща жена ми, няма да обвинявам теб.

— Разбира се, че ще го направиш. И освен това никога няма да забравиш, че именно аз съм снимал как жена ти влиза в някоя мотелска стая с друг мъж.

Нелсън остана като втрещен. Инстинктивно отвори и затвори уста. С видимо усилие възвърна самообладанието си и се стегна.

— Няма нужда да ми представяш толкова драматично ситуацията — измърмори той.

Итън усещаше как нещо у този човек се пречупва. Раднър обичаше жена си.

— Опита ли се да я попиташ къде ходи във вторник и четвъртък — предпазливо предложи той.

— Не — Нелсън категорично поклати глава. — Ще измисли някаква история за това как ходи на фитнес или на фризьор. Не искам да слушам подобни оправдания. Трябва да знам истината.

Страхува се да я попита, осъзна Итън.

— Виж какво — подхвана той възможно най-спокойно, — имам намерение да работя в Уиспъринг Спрингс още много години. Това означава, че с теб все ще се срещаме, и то често. Ще имаме и други професионални сблъсъци на интереси както сега в случаи с Пандес. Ще се виждаме в ресторантите из града. Друг път ще се окажем по едно и също време на някоя бензиностанция.

— И какво?

— И това няма да е никакъв проблем, ако отношенията помежду ни си останат както досега. Както вече каза — и двамата сме професионалисти. Можем да понесем конкуренцията. Но нещата ще станат много неприятни и много лични, ако аз потвърдя най-ужасните ти подозрения относно жена ти.

Нелсън дълго се взира в него.

— Говориш напълно сериозно, нали? — промълви той накрая. — Ще откажеш този случай.

— Да.

Другият мъж отново изгледа офиса му с пренебрежение.

— Ако се съди по това място, няма да ти е излишно да поработиш повече.

— Може би. — Итън сви рамене. — На няма да умра от глад и така.

— Не, няма. Нещо ми подсказва, че много добре можеш да се грижиш за себе си — каза другият с напрегнат глас. — На Зоуи допада ли идеята, че искаш да си останеш незначителен играч в бизнеса?

Въпросът свари Итън неподготвен.

— Мисля, че ти обясних, че предпочитам израза „играч в определена пазарна ниша“ — отвърна той.

— Точно така — съгласи се Нелсън. — Определена пазарна ниша. Значи тя няма нищо против, че вече не си сред големите в бизнеса, както в Лос Анджелис?

— Зоуи казва, че аз следвам призванието си.

— Тя има романтична представа за професията, така ли?

— Предполагам.

— И аз самият някога имах романтични виждания — Нелсън отиде до вратата, поспря и отново се огледа наоколо. — Някога, когато тъкмо започнах, си мислех, че би било страхотни да имам кабинет също като този. Може би и симпатична, остроумна секретарка отвън. Тайнствени непознати дами да влизат в офиса ми. Може би дори да имам връзка с някои от тях.

— Да спиш с клиентка обикновено е голяма грешка.

— На мен ли го казваш? Как мислиш, че се запознах с жена си? Но пък предполагам, че много добре знаеш какво става, когато се забъркаш с клиентка, нали? Разправят, че точно така си срещнал Зоуи.

Итън не каза нищо.

Нелсън, изглежда, не очакваше отговор. Мина през вратата, прекоси външната стая и излезе в коридора.

Итън остана да седи на мястото си, заслушан в тежките стъпки на Раднър по стълбището, и се замисли как и двамата бяха нарушили основното правило в професията им.

Ако трябваше да се върне назад и отново да преживее всичко, щеше ли да спи със Зоуи, докато тя на практика все още бе негова клиентка? Щеше ли да си намери извинение, за да я накара набързо да се омъжи за него? И като знае какви са рисковете, щеше ли толкова да се старае в убеждаването й да даде на привидно измисления им за пред хората брак истински шанс? И за миг не би се поколебал да го стори.