Джейн Ан Кренц
Истина или предизвикателство (23)

24.

Итън седеше на дивана и гледаше как Зоуи сервира чая, който бе направила за четиримата. Бе прихванала небрежно косата си на тила и бе нахлузила чифт домашни чехли, които му приличаха на балетни пантофки. Тъмносиният й халат бе здраво пристегнат на кръста й.

Самият той бе обул джинси и си бе облякъл тениска. Тъй като виждаше, че новопридобитият му навик да се бръсне преди лягане притесняваше Зоуи, тази нощ се бе отказал от него. Затова сега знаеше, че лицето му далеч не е идеално гладко.

Аркадия и Хари обаче бяха нощни птици. И двамата изглеждаха невероятно стилни, макар и в един и половина след полунощ. Аркадия, както винаги, имаше вид на ледена принцеса в тясна, прилепнала по тялото й дълга рокля с цвета на бледо утринно небе.

Хари бе учудващо спретнат в спортна риза с къс ръкав, цялата на сърфове и палми.

— Нека да изясним нещо. — Итън се приведе напред, облегна лакти на бедрата си и свободно отпусна преплетените си пръсти между коленете. — Забелязала си една и съща възрастна дама с шапка и слънчеви очила в разстояние от два дни и си изгубила химикалката, която Хари ти е подарил? Това ли е всичко?

— Не звучи като нещо, което да те притесни особено, нали? — извинително се обади Аркадия. — Съжалявам. Идеята да дойдем тук беше на Хари.

— И много правилно — категорично заяви Зоуи. — Като свържеш тази дребничка старица с онова странно чувство, за което ми спомена по-рано през седмицата, възникват някои въпроси.

Итън се намръщи.

— Никой не ми е казал, че Аркадия се е чувствала малко напрегната през седмицата.

— Реших, че вероятно съм нервна, защото Хари го няма и… — Платинените на цвят нокти на ръката й проблеснаха, когато Аркадия вдигна чашата си. — Но скоро ми мина и не ми се искаше да говоря за това.

— Ако питате мен, фотоапаратът ме притеснява най-много — каза Зоуи. — Ако се съди по описанието ти, не само е бил скъп, а и от онези, които би използвал професионален фотограф. Не като апаратите, които предпочитат по-възрастните туристи.

— Изгубената химикалка може и да е важна, а може и нищо да не означава — обади се Хари. — Но ако някой наблюдава Аркадия, логично е да предположим, че е претърсил офиса й. Може да е използвал химикалката, за да си отвори някое чекмедже, или пък е ровел в шкафа с документи и тя се е счупила. Тогава е сметнал, че е по-добре да изхвърли парчетата, отколкото да оставя следи.

— Не беше някоя скъпа вещ — добави Зоуи. — Сигурно си е помислил, че едва ли някой ще забележи липсата й.

Итън погледна към Аркадия.

— Забеляза ли дали липсва нещо друго или пък нещо да не си е на мястото в офиса ти? Има ли нещо различно?

Седналата до него Зоуи се скова. Не каза нищо, но той забеляза, че чашата леко потреперва в ръката й. Какво, по дяволите, означава това?

— Не — отговори на въпроса му Аркадия. — Вярвай ми, проверих.

Итън прехвърли вниманието си към Хари.

— Ами в апартамента?

— Там всичко е наред — увери го той. — Щях да разбера, ако някой е проникнал през новата охранителна система.

— Добре. — Итън взе бележника и химикалката, които бе оставил на ниската масичка. — Ето с какво разполагаме. Някой може би следи Аркадия. Ако това е вярно, може би има някаква връзка с Грант Лоринг.

— За който се твърди, че е мъртъв, но аз изобщо не го вярвам — с равен глас добави Аркадия. — Това определено е най-лошият възможен вариант. Но има вероятност и да са ме проследили от федералните власти.

Хари я погледна.

— Наистина ли си толкова важна за федералните?

Аркадия бавно въздъхна.

— Честно казано, не вярвам. Но предполагам, е възможно да са решили, че ако Грант е още жив, мога да ги заведа при него.

— Само че ти не можеш — намеси се Зоуи. — Нямаш и най-малка представа къде е. Освен това, в този случай предполагаме, че властите не вярват, че си мъртва.

Приятелката й само сви рамене и не каза нищо.

— Добре, да спрем за малко. — Итън си отбеляза нещо. — В най-добрия вариант става дума за федералните власти. Проблемът е, че това никак не прилича на акция на федералните.

Хари вдигна вежди.

— Възрастната дама с фотоапарата?

— Да. Не е в стила на федералните. Когато става дума за оборудване, те разчитат на далеч по-модерни средства. И много си падат по това да слагат микрофони на агентите си и да ги изпращат в ситуация, при която да запишат разговор. — Той погледна към Аркадия. — Предполагам, че никой не те е подтиквал да говориш за миналото си в последно време, нали?

— Не. — Тя се намръщи. — Прав си. Сигурно не са властите. Значи остава Грант или някой от бившите му съдружници.

— За твой късмет имаш един много добър приятел, който е първокласен бодигард — заяви Итън. — А имаш и друг приятел, който е отличен детектив. Двамата с Хари ще си поделим работата. Той ще те наглежда, докато аз потърся отговорите на някои въпроси. Ще ни трябва помощта на Сингълтън за справките в интернет.

Зоуи го погледна.

— Мислиш ли, че Хари трябва да отведе Аркадия извън града, докато приключиш с разследването си?

— И това е вариант — каза той, без да дава отговор.

— Не. — Аркадия внезапно бе абсолютно категорична. — Ако Грант ме е намерил под новата ми самоличност, може да ме открие навсякъде. Ако изчезна за малко, само ще отложа нещата. Предпочитам сега да се разправя с него и да приключим.

Хари кимна одобрително.

— Има и добра страна в това да останем в Уиспъринг Спрингс. Градът е относително малък и сме на свой терен, а Лоринг не е. Знаем много повече от него.

— А и нещата доста се промениха през последните няколко седмици — изтъкна Аркадия. — Сега ти имаш някои връзки с местната полиция, Итън. Познаваш разни хора в града и в „Раднър“.

— Това изобщо няма да ти помогне, ако реши да те застреля от разстояние — просто каза Итън. — Хари е страхотен, но никой не е идеален.

Аркадия стисна чашата си с две ръце и се загледа в чая, сякаш се канеше да гадае бъдещето.

— Не мога да бъда абсолютно сигурна — внимателно подхвана тя, — но не мисля, че ще се опита да ме застреля отдалеч.

Всички гледаха към нея.

— И защо не? — попита Итън.

— По две причини. Първо, Грант притежава стратегическо мислене. В това бе силата му, когато ръководеше своята инвеститорска империя, а той не е от хората, които си променят нрава. Всъщност дори леко се вманиачава по отношение на планирането. Имайте предвид, че съществува причина да е предпазлив. Последното, което би желал, е да даде на федералните или на измамените си бивши бизнес партньори доказателство, че е жив.

— Уместен довод — отбеляза Зоуи.

— Да ме прегази с кола или да направи така, че да умра в мистериозен пожар в дома си, е повече в неговия стил — продължи Аркадия.

Итън забеляза как Хари сви и разпусна веднъж юмрука си. Това бе единственият признак за онова, което си мислеше, но движението бе смразяващо.

— Каква е втората причина, заради която не вярваш, че ще те убие от далечно разстояние? — попита Итън.

— Направих си един вид застраховка, преди да изчезна.

— Каква по-точно? — поинтересува се той.

— Притежавам нещо, което Грант иска. — Аркадия остави чашата си на чинийката. — И единственият начин да го получи, е да ме накара да му кажа къде се намира.

Никой не проговори. Всички седяха и чакаха. Итън забеляза загрижеността, която се смесваше с любопитството в изражението на Зоуи, и разбра, че приятелката й не е споделила всичките си тайни с нея.

— Когато разбрах, че е най-безопасно да изчезна — тихо започна Аркадия, — се погрижих за някои неща. Вложих пари в няколко различни банкови сметки под чуждо име и се опитах да прикрия следите си, като сама влязох в „Кендъл Лейк Менър“. След като двете със Зоуи избягахме, повторно смених самоличността си.

— Продължавай — тихо я подкани Хари.

— Взех и още една предпазна мярка. Грант пазеше цялата важна за него информация на таен компютър, за който не подозираше, че аз знам. Голяма част от данните бяха подробни финансови отчети, заради които би могъл да попадне в затвора за доста дълго време. Но, както открих по-късно, там имаше и друга, много по-опасни данни. Както и да е, открих паролата му и презаписах целия файл. После скрих своето копие.

— Разкажи ни за тези опасни данни — помоли Итън.

— Там има информация за измамите, извършени от Грант спрямо разни хора, които далеч не са толкова снизходителни като федералните по отношение на незаконното присвояване на средства. — Раменете на Аркадия бяха сковани. — Много късно, след като се бях омъжила за него, разбрах, че Грант е ограбвал някои изключително опасни хора. Ако те някога научат, че е жив, и узнаят колко много пари е откраднал от тях, със сигурност ще искат да си отмъстят.

Хари тихичко подсвирна.

— Ако Лоринг е жив, няма да се успокои, докато не унищожи твоето копие от файла.

— Както казах — продължи Аркадия, — скрих файла. Но не казах на Грант за това. Разбирате ли, мислех, че имам още малко време. Опитвах се да реша какъв да бъде следващият ми ход. Но тогава той се опита да ме убие.

— Как? — попита я Итън.

— Трябваше да изглежда като катастрофа. Както ви казах, Грант предпочита този подход. Една вечер имах късна среща с клиент, който живееше в покрайнините на един планински курортен град, Грант знаеше, че пътят ми минава по брега на голямо езеро. Беше ми устроил засада. Принуди ме да изляза от пътя на един завой високо над водата.

— О, боже! — Зоуи се пресегна и хвана Аркадия за ръката.

Хари изглеждаше като същински мъртвец. Итън само мълчаливо отбелязваше нещо в бележника си.

— Беше тъмно и валеше като из ведро — продължи Аркадия след малко. — За щастие колата падна в немного дълбоки води. Измъкнах се през прозореца откъм шофьорското място и излязох на повърхността под прикритието на надвисналите клони на дърветата. Вероятно това спаси живота ми.

Итън за миг спря да пише.

— Лоринг не те е намерил във водата?

— Не. Разбрах, че именно той е бил в онази кола, когато слезе от нея и застана пред фаровете. Носеше фенерче. С него огледа повърхността на езерото. Но не ме забеляза заради дърветата. Мислех си, че вече ще умра от студ, докато той най-сетне се махне оттам.

Хари докосна с ръка коляното й. Итън забеляза как пръстите му успокоително я стискат лекичко.

— След като той си замина с колата, излязох от водата. Прекарах нощта в една празна колиба. На сутринта реших, че най-сигурно би било да изчезна, докато властите заловят Грант.

— Но те така и не са го заловили — довърши Хари.

— Не, защото той избяга от страната още призори на следващата сутрин. Две седмици по-късно се разбра, че бил загинал при ски инцидент в Европа.

— Защо не се обърна към федералните власти? — попита Итън.

— Откровено казано, не вярвах, че ще могат да ме защитят от Грант. Но пък направих така, че да се разбере за файла, който бях скрила.

— И какво направи? — поинтересува се Хари.

— Използвах компютър и публикувах историята във финансовата преса. Беше само една кратка статия за това как малко преди да почине, съпругата на Грант Лоринг доверила на неназован източник, че е направила копие на личните файлове на мъжа си. Намекнах, че трагично починалата госпожа Лоринг е скрила същите на неизвестно място. За съжаление тя отнесла тайната със себе си във водния си гроб.

Хари леко наклони глава настрани.

— „Воден гроб“?

Тя повдигна вежди.

— Смяташ, че това е малко прекалено за финансовите издания?

— Не. Идеално е — кимна той. — Воден гроб. Да, много ми харесва. Обзалагам се, че всички са повярвали.

— Така е — увери го Аркадия. — Беше публикувано и в много от останалите медии. Само това ме интересуваше. Знаех, че където и да се намира, Грант ще следи вестниците и новините в интернет, за да разбере дали са открили тялото ми и как се възприема собственото му изчезване. Знаех, че заплахата не би могла да ми осигури пълна защита, но реших, че така мога да имам с какво да го изнудвам, ако някога отново се появи и ме потърси.

Итън се загледа в бележките си.

— Добре, ето какво ще направим. Ще приемем предположението, че Грант Лоринг е жив и е станал заплаха за Аркадия, защото подобна възможност е съвсем логична. Но не трябва да забравяме, че може и да грешим.

— Мислиш ли, че гоним призраци? — попита Зоуи.

Итън сви рамене.

— Може би.

Зоуи се изкашля.

Съпругът й изстена вътрешно. Познаваше този звук, който тя издаваше винаги, когато се готвеше да му каже нещо, което не му се искаше да чува.

Погледна я внимателно.

— Сега пък какво?

— Не съм сигурна какво означава това — започна тя, като произнасяше отчетливо всяка дума, — но мисля, че има нещо, което трябва да знаете.

— Не го увъртай — измърмори той. — Не мога да понеса напрежението.

Вместо да му отговори веднага, Зоуи размени поглед с Аркадия. Той не можа да разгадае посланието, което си предадоха една на друга, но без съмнение такова имаше.

Зоуи обви ръце около талията си и го погледна с потъмнелите си сериозни очи.

— Този следобед усетих нещо в офиса на Аркадия.

— Зоуи! — Приятелката й се обърна към нея сепнато. — Защо не ми каза?

— Малко е трудно за обясняване — призна тя.

Хари изглеждаше заинтригуван.

— Добре — намеси се Итън. — Успя да привлечеш вниманието ни. Какво ти каза твоята интуиция?

— Там е работата — прошепна Зоуи. — Не съм сигурна какво ми казва. Затова не ти споменах нищо, Аркадия. Но знам едно: вчера усетих същото нещо и в библиотеката на изложбената къща.

— Продължавай — с равен глас я подкани Итън.

— Беше много слабо. — Раменете й се сковаха. — Само някакви бледи следи. Но… наистина здравата ме изплаши, защото подобна психична енергия съм срещала само веднъж през живота си.

— И кога е било това? — попита Хари.

— Една нощ, когато обикалях из коридорите в „Кендъл Лейк Менър“. — Тя погледна право в Аркадия. — Идваше от Отделение Х.

— О, по дяволите — много тихо каза приятелката й.

Итън погледна към Хари, който мълчаливо поклати глава. Очевидно и той нямаше представа за какво стана дума. Тогава отново се обърна към Зоуи и Аркадия.

— Някоя от вас двете ще ни обясни ли какво е толкова страшно на това отделение?

— Да, много сме любознателни — обади се и Хари.

Зоуи си пое дълбоко въздух. Итън ясно разбираше, че тя се кани да направи някакъв голям скок.

— Знаете, че „Кендъл Лейк Менър“ е скъп частен санаториум — започна тя. — Бил е основан като място, където срещу съответната цена богатите хора могат да скрият нежеланите си роднини — онези с умствени и психични проблеми.

Итън кимна.

— Това го знаем. Продължавай.

— Ами… — Зоуи се поколеба, — … колкото и да е трудно за вярване, явно и богаташите си имат роднини, които са със сериозни умствени смущения, също като обикновените хора. Отделение Х се намираше в онова крило в „Ксанаду“, където бяха настанени такива пациенти.

— „Със сериозни умствени смущения“ — повтори Итън безизразно. — Не ми харесва как звучи.

— Има предвид потенциално опасните пациенти — обясня Аркадия. — Истинските луди, онези, които плашеха до смърт персонала и всички останали.

— Виж ти, виж ти! — измърмори Хари. — Богатите май не са чак толкова различни от нас в крайна сметка. Но какво е все пак това странно усещане, което си доловила в офиса на Аркадия и в библиотеката, Зоуи?

— Започвам да си мисля, че тази нездрава психична енергия е била оставена от Линдзи Войл — каза тя.

— Супер — обади се Итън. — Само това ми липсваше на този случай. Побъркана декораторка.