Джейн Ан Кренц
Истина или предизвикателство (20)

21.

Галерия „Еуфория“ се намираше в едно изискано кътче на „Фаунтин Скуеър“. Входът привличаше с артистично подредените саксии с буйни зелени растения. Във витрините на бутика бяха изложени най-различни ръчно изработени бижута и предмети на изкуството от местни майстори. Мястото излъчваше безспорна елегантност, помисли си Зоуи, също както и собственичката му.

Когато отвори стъклената врата, една мъничка камбанка дискретно звънна. Аркадия, изискана и елегантна в блуза и панталон с цвета на лимонов шербет, бе заета с една клиентка. Жената от другата страна на витрината нямаше как да не е туристка, реши Зоуи. Издаваше я широкият плетен пуловер с избродирано лого Курортен и балнеоложки център Лас Естрелас.

Аркадия забеляза приятелката си, кимна й леко и отново се зае да показва на клиентката колекция от сребърни гривни.

Зоуи разсеяно заразглежда серия бронзови статуетки, изобразяващи различни пустинни създания. Имаше една костенурка, кукувица и койот. Тъкмо посягаше към странната птица с мисълта, че на Итън може да му хареса, когато ръката й спря във въздуха при вида на тюркоазната огърлица в съседната витрина.

Обърна гръб на статуетките и се приближи до колекцията от бижута, подредени върху черно кадифе. Дизайнът й се стори познат. Бяха направени от същия майстор, който бе създал и забележителната огърлица, която Линдзи Войл носеше онзи ден.

След малко звънчето над вратата отново се обади, когато клиентката на Аркадия си тръгна.

Приятелката й затвори и заключи куфарчето с гривните.

— Хареса ли ти нещо?

Зоуи се поколеба.

— Линдзи Войл има огърлица от този майстор.

— Знам. Вчера отново се отби и разгледа и други негови произведения. Вече си е поръчала и гривна. Очаквам да ми я донесат съвсем скоро.

— Колко добре я познаваш?

— Линдзи? Мога да ти кажа само, че има отличен вкус за бижута. Ако търсиш някаква информация за миналото й, по-добре питай Итън. Той е специалист по тези неща.

— Знам. Просто ми беше любопитно. Всъщност да се обърне към Итън, бе добра идея.

Проблемът бе, че той щеше да я пита защо иска да се направи проверка на миналото на Линдзи, а на нея не й се щеше да се опитва да му обясни за ужасната паяжина в библиотеката. Съпругът й проявяваше невероятно разбиране към твърденията й, че притежава шесто чувство, но ако споменеше за онова, с което се бе сблъскала в Къщата на мечтите, той можеше да започне да се съмнява.

И защо не? И тя самата се тревожеше от няколко въпроса, свързани с източника на онези психични вълни — въпроси, с които не й се искаше да се изправя лице в лице. Проучванията й засега не бяха дали задоволителен отговор.

Аркадия я гледаше със загриженост в очите.

— Има ли нещо, Зоуи?

Дръж се естествено. Не искаше и приятелката й да се задълбава в това.

— Не. — Тя се усмихна малко тъжно. — Просто съм малко напрегната, това е. Така е от няколко седмици. Минах да видя дали случайно не съм оставила един плик със снимки в офиса ти миналата седмица. Помня, че бяха в зелената ми чанта, когато ти ги показах, но сега не мога да ги открия.

— Тук са. Оставила ги беше отгоре на шкафа с документи. Щях да ти кажа.

— Добре. Честно казано, покрай проекта с изложбената къща и опитите ми да създам зашеметяващо предложение за интериора на къщата на Табита Пайн напоследък съм доста разсеяна.

— Не само ти си губиш нещата в последно време. — Аркадия отиде отзад, в малкия офис. — Не мога да намеря онзи химикал с мъничка фигура на Елвис, който ми даде Хари — извика тя от другата стая. — Търсих го навсякъде.

Стъклената входна врата се отвори. В бутика влезе мъж, който много приличаше на ходещ скелет.

— Здравей, Хари — поздрави го Зоуи. — Връщаш се по-рано. Какво стана?

— Клиентът ми реши, че дъщеря му е пазарувала достатъчно дълго — отвърна мъжът. — Изпрати човек от своите охранители да я вземе и да я придружи до Тексас. Тя не бе очарована, но аз определено се зарадвах. Надявам се до края на живота си да не вляза в магазин за дамски обувки.

— Хари! — Аркадия се показа на вратата към офиса. — Ти си у дома!

Хари се усмихна с типичната си малко стряскаща усмивка.

— Да. Какво ще кажеш, а?

Тя направо сияеше. Зоуи бе удивена. Кой би помислил, че сдържаната Аркадия Еймис някога ще се влюби толкова силно?

Приятелката й оставя чантата си до касата, бързо заобиколи плота и се хвърли в прегръдките на Хари. Той здраво я стисна с кокалестите си ръце.

Интимността, която се излъчваше от двамата, зарадва Зоуи. Двете с Аркадия бяха преживели много неща заедно, но никога не бе виждала приятелката си истински щастлива, преди Хари Стаг да се появи в живота и от няколко седмици.

В малкия офис звънна телефонът. Аркадия с нежелание вдигна глава от рамото на Хари.

— Аз ще го вдигна — бързо се обади Зоуи. — Тъкмо ще си взема снимките.

— Благодаря — съгласи се Аркадия. — Който и да е, кажи му, че ще отсъствам през остатъка от деня. Помощничката ми Моли скоро ще се върне от обедна почивка. Тя ще ме замести.

Хари се ухили.

— Ясно — кимна Зоуи.

Мина зад плота, влезе в малкия подреден офис и попадна направо сред лепкавите нишки на невидима паяжина.

Шокът отне дъха й. Дълбоко в нея се надигна безмълвен вик.

Не, не тук. Не е възможно.

Здраво стисна облегалката на стола пред бюрото, за да не падне на колене. Ако можеше да си поеме въздух, сигурно щеше да извика за помощ. Но в този миг на ужас не можеше дори да диша.

Постепенно в главата й се оформи една ясна мисъл. Това бе същият тип психична енергия, която бе усетила в библиотеката.

Тънките невидими нишки обвиваха шестото й чувство и не просто замъгляваха усещанията й, но и ги изкривяваха и променяха. Прониза я споменът за последния й кошмар и всеки нерв в тялото й сякаш пламна. В гърлото й се надигна панически страх. Какво ставаше с нея?

Телефонът отново иззвъня. Настойчивият звук сякаш разкъса мрака около нея. Улови се за него, като че ли бе спасително въже, съсредоточи цялото си внимание, докато напрегна всичките си сили да се изолира от смущаващата психична енергия, която се носеше из малкия офис.

Успя, поне донякъде, и отново започна да диша. Замаяността й постепенно изчезна.

Телефонът звънна за трети път и тя сграбчи слушалката.

— Галерия „Еуфория“ — осъзна, че говори задъхано.

— Зоуи? Ти ли си?

Едва не залитна от облекчение. Силният звучен глас на Итън бе като котва в бурно море. Тя се вкопчи в него, сякаш от това зависеше животът й.

— Вдигнах телефона вместо Аркадия. — Добре, сега бе по-добре. Гласът й отново бе нормален. — Тя е в другата стая с Хари.

— Мислех, че Стаг ще се връща едва утре или вдругиден.

— Очевидно младата дама, която е трябвало да охранява, е прекарвала прекалено много време в бутиците на „Родео Драйв“ и недостатъчно — в обиколки из колежите. Таткото изгубил търпение. — Тя поспря за миг, като се сети нещо. — Ти защо звъниш тук?

— Търсех теб. Не си вдигаш телефона.

— Не съм го чула. — Озадачена, тя свали чантата от рамото си, остави я на бюрото и я отвори със свободната си ръка. Надзърна вътре. Мобилният й телефон си бе на мястото, в специалното джобче вътре в чантата. Екранът му бе празен. — О-о!

— Да не си го забравила у дома?

— Не, тук е. — Бръкна и извади телефони. — Забравила съм да го включа сутринта. Сигурно съм се разсеяла заради глупавата бележка, оставена от госпожица Строгост под чистачките на колата ми.

— Дънкан отново се е проявила?

— Явно снощи съм паркирала не където трябва. Ти беше оставил колата си точно до моята. На твоето предно стъкло имаше ли бележка?

— И защо да ми остави бележка? Аз съм гост и съм паркирал точно където се полага на такъв.

Знаеше, че той се усмихва.

— Не смятам, че това е причината за липсата на бележка при теб. Мисля, че те оставя на мира, защото се страхува от теб.

— Не. Работата е там, разбираш ли, че договорът за наем е на твое име, затова обръща повече внимание на теб.

— Тази жена ще ме подлуди.

Ще ме подлуди. Ледени тръпки я полазиха по гърба. Започна да губи контрол. Отново усети как паяжината се оплита около нея.

Пое си дълбоко въздух и си наложи да се съсредоточи. Призрачните нишки отново се отдръпнаха в периферията на съзнанието й. Впери поглед в завесата, която разделяше офиса от предната стая в бутика на Аркадия, и се опита да се вземе в ръце.

— Можеш да се справиш с госпожица Строгост — небрежно подхвърли Итън. — Имам ти пълно доверие. Виж, обаждам се, за да ти кажа, че ще се отбия до къщата на Къруан, за да разгледам наоколо. Мислех си, че ако нямаш срещи с клиенти следобеда, може да искаш и ти да дойдеш.

— Да. — Всичко би било по-добре от това да остане сама в офиса си и да прекара остатъка от деня в тревоги. — С удоволствие бих дошла. Веднага се връщам в офиса си.

— Ще те взема оттам.

Тя затвори телефона, грабна голямата си червена чанта и хукна надалеч от паяжината от тъмна енергия.

— Имам среща с Итън — каза тя на Аркадия и Хари, забързана към изхода. — Ще се видим по-късно.

Никой от двамата не й обърна особено внимание. Бяха прекалено заети един с друг.

Навън, под топлината на яркото пустинно слънце, й бе по-лесно да мисли трезво.

На половината път до офиса си най-сетне се успокои достатъчно, за да обмисли общите неща между двата случая, в който се бе натъкнала на паяжините.

Несъмнено и при двата инцидента беше налице един и същи факт, помисли си тя. В определен момент през последните няколко дни Линдзи Войл се бе намирала в близост до двете места, където сега се носеше ужасната енергия.