Джейн Ан Кренц
Истина или предизвикателство (2)

2.

Беше хубав ден. Не бе се натъкнала на никакви „крещящи стени“.

За огромното мнозинство от специалисти по вътрешен дизайн понятието „крещящи стени“ означаваше неудачен избор на цвят или наистина лошо разположение на прозорците. Но за един дизайнер с паранормални способности, който бе извънредно чувствителен към невидимата аура, останала в стаите, били сцена на жестокост или силна страст, терминът „крещящи стени“ можеше да се тълкува съвсем буквално.

Не бе планирала да прави кариера като специалист по вътрешен дизайн, помисли си Зоуи, докато сипваше вино в две чаши. Първоначално бе искала да работи като художествен уредник в някой музей. Но убийството на първия й съпруг бе променило всичко.

Тя първа бе готова да си признае, че напълно бе загубила контрол над емоциите си за известен период след смъртта на Престън. Но какво да се прави? Бе просто една отчаяна жена. Полицейското заключение бе, че мъжът й е бил застрелян от случаен крадец. В мига, в който бе прекрачила прага на вилата, където бе извършено престъплението, тя бе разбрала, че се е случило нещо друго. Стените „крещяха“, че е имало кърваво убийство.

В страстния си стремеж да бъде въздадено правосъдие бе направила почти фаталната грешка да разказва на всеки, който бе пожелал да я чуе, че Престън е бил убит от негов близък. В един отчаян опит да убеди пресметливите роднини на мъжа си, че някой от тях е виновен, тя им бе казала, че може да усети ужасяващата ярост на убиеца, която е останала и се излъчва от стените на вилата.

Огромна грешка.

Невъздържаните й твърдения за паранормални способности бяха дали на близките на съпруга й повода, от който се нуждаеха, за да я затворят против желанието й в една частна, много специална психиатрична клиника. Тя знаеше, че не е луда, когато влезе в онова заведение, но изпитанията по време на престоя й там едва не превърнаха фалшивата диагноза в действителност. И до ден-днешен все още сънуваше кошмари, в които обикаляше по коридорите на „Кендъл Лейк Менър“.

Зоуи сложи двете чаши с вино на една табла заедно с чиния със сирене и солени бисквити. Взе таблата и я занесе във всекидневната на малкия си апартамент.

Итън седеше на дивана, леко приведен напред, разкрачен, с опрени на бедрата лакти. Бе облечен с черна тениска по врата и панталон в защитен цвят. Небрежно стискаше дистанционното в една ръка и разсеяно прескачаше от една телевизионна програма с вечерни новини на друга.

Тя си припомни първото си впечатление от него в онзи забележителен октомврийски ден преди шест седмици, когато бе влязла в офиса му на втория етаж на улица „Кобалт“. Само един поглед бе достатъчен да се обади дизайнерът в нея и да заключи, че между него и мебелите му има много общи черти: употребявани и леко поочукани по ръбовете, но определено много ценно наследство заради стабилната старомодна конструкция.

Той бе от хората, които винаги довършват започнатото; които не се отказват, докато не свършат работата си докрай. Би трябвало да го убият, за да го спрат, а според нея това не би било лесно.

Силата на характера му, стабилността и това, че на него можеше да се разчита, бе чудесно, бе решила тя още по-рано. Онова, което в началото я бе притеснявало, бяха очите му. Кехлибаренокафяви, загадъчни и проницателни — като очи на опасен хищник.

Набързо сключеният им брак в Лас Вегас имаше за цел само временно да я предпази от богатите близки на бившия й съпруг, които имаха силен финансов мотив да желаят смъртта й. Решението да дадат истински шанс на брака си бе дошло по-късно, след като вълнението от това, че едва не я бяха убили, бе поизбледняло.

Бяха се споразумели да не прибързват, тъй като и двамата добре осъзнаваха, че всеки от тях встъпва в тази връзка с доста „багаж“ от миналото си. Почти сигурно бе, че всеки уважаван брачен консултант или терапевт би ги посъветвал да не се обвързват — и то не само защото бракът им бе сключен толкова набързо.

Зоуи не би могла да вини професионалистите. Шансовете за успешна и стабилна връзка между жена, избягала от психиатрична клиника, и мъж, който се е женил и развеждал три пъти, сигурно бяха нищожно малки.

И в добавка към тези пречки беше и мнението на Итън за хората с паранормални способности. Бе си го създал след смъртта на брат си, когато някаква шарлатанка, претендираща, че има видения, бе убедила снаха му Бони, че съпругът й все още е жив. Емоционалната агония, причинена от тази измамница, се оказала направо опустошителна. Яростта на Итън била страшна. Бони й бе доверила, че е искрено удивена как мнимата ясновидка е оцеляла след гнева му.

И на всичкото отгоре, преди време Итън бе имал изключително злополучно преживяване с един специалист по вътрешен дизайн.

Но въпреки всички доводи относно обречеността на брака им от самото начало, помисли си Зоуи, двамата с Итън бяха решили да оставят предпазливостта настрани и да поемат риска. Вероятно защото и двамата имаха доста голям опит в рискови ситуации.

До настъпването на ноември тя почти бе убедила себе си, че ще спечелят големия залог срещу съдбата — ще успеят. Дори бе купила нов комплект ярки, наситеночервени чинии, купички и чашки.

През първите няколко седмици след женитбата им те съвсем естествено и непреднамерено бяха установили някакъв обичаен ред в ежедневието си, който тя би описала като „домашен“, ако не бе толкова трудно подобна дума да се свържи с Итън. За него можеха да се кажат много неща, включително, че е умен, сексапилен и с много силна воля, но определено не предизвикваше в съзнанието й онези топли, уютни представи, които се подразбираха под определението „домашен“.

Макар че бе запазила апартамента си в „Каса де Оро“, двамата бяха прекарвали всяка вечер заедно, обикновено в „Найтуиндс“ — чудовищно розовата къща на Итън. Всички основни градивни елементи на една стабилна и здрава връзка сякаш си идваха на мястото. Бяха се научили да си помагат в кухнята. Откриха, че и двамата обичат да стават рано сутрин. Никой не разхвърляше дрехите си по пода. Обичаха всеки ден да вземат душ. Какво повече би могло да се желае за началото на един брак?

Но нещата се бяха променили с настъпването на ноември. Усещаше, че Итън се отдръпва, сякаш оставя някакво разстояние помежду им. Изглеждаше неспокоен и угрижен. Знаеше, че не спи спокойно. Мълчанието, което понякога се установяваше помежду им, вече не бе приятно и спокойно, а и се случваше все по-често. Той избягваше опитите й да го накара да сподели какво го тревожи.

Все едно не бяха женени, а имаха тайна любовна връзка, помисли си тя; връзка, която бе на път да се разпадне.

Може би беше грешка да започне преустройството на „Найтуиндс“ толкова скоро. Решението да пребоядисат къщата ги бе принудило да се изнесат от голямата къща с многобройните бани и просторни стаи и да се преместят в малкия й апартамент. Тук имаше само една баня и нямаше къде един от двама им да се усамоти, ако пожелае.

Казваше си, че за Итън да живее в такова малко и тясно жилище е все едно лъв да е затворен в клетка в зоологическа градина. Трябваше да се очаква, че ще има известни проблеми.

— Как понесе Катрин Комптън развръзката този следобед? — попита тя, докато оставяше таблата на ниската масичка.

— Не се зарадва особено, че подозренията й се оправдаха, но го прие доста спокойно. — Итън изключи телевизора и остави дистанционното до таблата. Взе едната от чашите. — Най-трудно й е да приеме факта, че е позволила на Декстър Мороу да преодолее защитните й прегради. Каза ми, че се чувства като пълна глупачка.

Зоуи седна в ъгъла на диванчето, подви крака под себе си и отпусна ръка на облегалката отзад.

— Разбирам я. Ти какво й каза?

Той сви рамене.

— Напомних й, че именно тя ми се обади и ме помоли да разследвам Мороу. Каквато и да е Катрин Комптън, определено не е глупачка. Може да й е отнело известно време да застане лице в лице с проблема, но в крайна сметка се справи с него с решителността на истински професионалист, каквато е в действителност. Ще се оправи.

— Ами ти?

Тъкмо се канеше да отпие глътка от виното си, но поспря с чаша само на сантиметри от устните.

— Какво за мен?

— Случаят, изглежда, е приключил доста задоволително. Ти самият каза, че е съвсем рутинен.

— Така беше. — Отпи от виното и отдръпна чашата си. — Мороу бе много алчен. Когато усети миризмата на парите в брой, които му предлагах, стана безразсъден.

— Щом всичко е било толкова пределно ясно и точно, защо тогава те притеснява така?

За миг си помисли, че няма да й отговори.

— Да ме вземат мътните, ако знам — каза той накрая.

Тя лекичко се усмихна.

— Знаеш ли какво смятам аз?

— Не, но ще ми кажеш, нали?

— Разбира се. Считам, че това е мой дълг като твоя съпруга, а ти знаеш колко много държа на общуването в един брак.

— Аха.

— Смятам, че по сърце ти си един романтик — нежно каза тя.

Той се сепна.

— Глупости.

— Този случай те притесняваше, защото знаеше, че в крайна сметка клиентката ти ще бъде наранена.

— Клиентите ми постоянно научават лоши новини от мен. Катрин не е първата, нито последната.

— Знам, но това не означава, че тази част от работата ти харесва или че ти е лесно да го правиш.

Итън отново отпи от чашата си и се разположи удобно в другия край на дивана.

— Смяташ ли, че може да съм си сбъркал професията?

Тя едва не изтърва бисквитката, която тъкмо бе взела от чинията. Първата й мисъл бе, че той се шегува. После забеляза израза в очите му.

— Не — отвърна тя. — Мисля, че правиш точно онова, което си роден да вършиш, единственото, което можеш.

— Да, и?

— Това е твоето призвание, Итън.

Въпреки очевидно мрачното му настроение, устните му лекичко се повдигнаха в ъгълчето.

— Това сигурно е първият и единствен път в цялата световна история, когато някой е нарекъл работата на частния детектив призвание.

— В твоя случай това е чистата истина. Разкажи ми какво стана в онази хотелска стая днес.

Той изяде една солена бисквитка и парче сирене, отпи голяма глътка от виното си и после започна да разказва. Тя го слушаше, докато той описваше как е подмамил Декстър Мороу да влезе в стаята и как Катрин Комптън е настояла да се скрие в банята въпреки препоръките му.

— Най-голямото ми притеснение бе, че Мороу ще пожелае да използва тоалетната, преди да съм го накарал да разкрие намеренията си — обясни Итън. — Но разбирах защо тя иска да остане, затова се съгласих да почака в банята. За щастие всичко мина гладко. Както вече казах, мъжът беше алчен. Не искаше да губи време. Но пък и аз не му предложих бира или чаша вода.

— Много съобразително.

— Благодаря. И аз много се гордея с тази част от стратегията си.

Той продължи да разказва още малко и накрая я последва в кухнята, за да довърши историята си. Облегна се на рамката на вратата, като отпиваше от виното си и я наблюдаваше, докато тя добавяше последните подправки към кърито със зеленчуци, което бе приготвила.

Като истински съпруг. Тази мисъл повдигна настроението й.

Имаше обаче нещо в разказа му, което я притесняваше.

— Сигурен ли си, че този Мороу вече не представлява проблем? — попита тя, докато загребваше ориз от тенджерата и го сервираше в една от новите яркочервени купи. — Той сигурно те обвинява, задето си провалил доходния му план по отношение на „Комптън“.

— Казах на Катрин, че типове като него не се размотават дълго наоколо, след като измамата бъде разкрита. — И това е самата истина. Той просто ще приеме загубата и ще изчезне.

Итън седна до масата. Разгледа наредените там малки чинийки с различни подправки за кърито с явен ентусиазъм. Настроението й се повиши още повече. Бони, снахата на Итън, се кълнеше във всичко свято, че пътят към сърцето на един мъж минава през стомаха му. Може би имаше право.

Зоуи сервира платото с ароматно къри и купата с ориза на масата.

— Смяташ ли, че този мъж изобщо е изпитвал някакви чувства към Катрин Комптън?

— Каквито и да са били чувствата му, не са били достатъчно силни, че да не я предаде за няколкостотин хиляди долара.

— Очевидно. — Извади салатата от хладилника, сложи я на масата и седна срещу него. — Колко жалко, че тя наистина е била влюбена в него.

— Не е била сляпо влюбена. — Итън взе полупълната бутилка вино и отново напълни чашите им. — Когато е разбрала какво става, тя постъпи както трябваше.

— Предполагам, че затова е преуспяла като главен изпълнителен директор на собствената си компания.

— И аз така мисля. — Той си сипа от кърито върху купчинката ориз в чинията си и си взе от фъстъците, стафидите и сладкия сос от допълнителните чинийки. — Освен това тя има честта да е първият ми голям клиент от бизнес средите тук, в Уиспъринг Спрингс, за което съм й безкрайно признателен.

— Поправка — аз бях първият ти клиент от бизнес средите. — Намръщи се Зоуи. — Направо съм сломена, че си могъл да забравиш подобно нещо.

— Ти беше първият ми личен клиент. Има голяма разлика.

— Сигурен ли си?

— Убеден съм. И повярвай ми: не съм забравил нищо, свързано с твоя случай.

— Вероятно е трудно да забравиш случай, в който накрая се налага да се ожениш за клиентката си — отбеляза тя.

— Вярно е.

Не знаеше как да изтълкува това. Хрумна й, че през последния час за втори път успява да намекне в разговора за семейното им положение. Първия път бе в другата стая, когато му бе дала да разбере, че счита за свой дълг на съпруга да споделя с него мнението си, а сега и тази тромава забележка, че се е оженил за първата си клиентка.

Итън доби замислен вид.

— Струва ми се странно.

Тя замръзна.

— Кърито ли?

— Не, не то. Кърито е страхотно. Имам предвид, че е странно да говоря по този начин за някой случай, след като е приключил.

Зоуи се стегна и се настрои отбранително.

— Не си длъжен да го правиш, ако не искаш.

— Не, всичко е наред. Просто не съм свикнал — това е.

Тя леко се отпусна.

— Итън, така правят женените хора.

— Така ли? — Той се усмихна иронично. — Никога не съм го правил с някоя от предишните си съпруги.

— И защо не?

— Сигурно защото никоя от тях не се е интересувала. Честно казано, по-голямата част от работата на един частен детектив наистина изглежда доста скучна, когато се опиташ да я обясниш на някого. Деветдесет процента от онова, което върша, се прави по телефона или на компютъра.

— Но за теб не е скучно, нали? — попита тя.

— Не. Но пък аз с това се занимавам.

— Щом не е скучно за теб — търпеливо поясни тя, — и за мен не е.

— Сигурна ли си?

— Убедена съм.

— Добре, стига толкова за моя ден. — Итън бодна от кърито. — Как мина твоят?

— Изобщо не бе толкова вълнуващ. Прекарах сутринта в моята библиотека в Къщата на мечтите за дизайнерите. Мисля, че най-сетне всичко си идва на мястото.

Поканата да участва в ежегодния проект „Къщата на мечтите за дизайнерите“ бе истинско постижение за нея и за едноличната й фирма за вътрешен дизайн — „Инхансд Интириърс“. Специален комитет бе избрал за обект едно наскоро завършено жилище в богаташкия квартал на Уиспъринг Спрингс. Същият комитет се бе спрял и на неколцина от местните специалисти по вътрешен дизайн да довършат проекта. Тя бе сред малцината щастливци.

Всеки дизайнер бе получил определена стая и му бе възложено да създаде идеалното помещение. На нея се бе паднала библиотеката.

Проектът бе отнел от времето й много повече, отколкото бе предполагала първоначално, но тя си казваше, че си струва. Освен че служеше като много доходен източник за набиране на средства за благотворителност в Уиспъринг Спрингс, „Къщата на мечтите за дизайнерите“ привличаше изключително голямо внимание върху работата на онези специалисти, които бяха включени в проекта. Когато всичко бе готово, щеше да бъде отразено широко в средствата за масова информация, а и къщата щеше да е отворена за посещения. Бе запланувано различните стаи и техните създатели да бъдат снимани за едно престижно модно списание.

— Линдзи Войл още ли те притеснява? — попита Итън.

Линдзи Войл — специалист по вътрешен дизайн, която наскоро бе започнала да работи в града — бе единственото нещо, което помрачаваше радостта на Зоуи от този проект. Стилът им в професионално отношение бе коренно различен, но не там бе истинският проблем. Главното бе, че от първия миг, в който ги бяха представили една на друга, тази жена проявяваше необяснима, зле прикрита враждебност към нея.

Тя набръчка нос, тъй като съзнаваше, че Итън счита съперничеството помежду им за забавно.

— Линдзи бе в изложбената къща, когато отидох там днес. — Тя се пресегна за соса от манго. — Имаше наглостта да ми даде съвет относно методите ми в стил фън шуй. Според нея съм създала лош поток на енергията заради прекомерната си употреба на наситени цветове.

— Лош поток на енергията, а? Звучи страшно.

Напомни си, че Итън намира идеята за проектиране на подходящ поток на енергията в една стая или работно помещение за изключително забавна.

— Тя твърди, че е посещавала някакъв семинар на прочут специалист по фън шуй в Лос Анджелис и е запозната с всички основни принципи — каза Зоуи.

— А ти какво й отвърна?

— Определено не и онова, което ми се щеше. Просто казах, че моят стил не е само фън шуй. Обясних, че използвам елементи от няколко различни школи по дизайн — някои древни, други — нови, за да създам позитивен поток на енергията в помещението. — Зоуи си сипа още от сладкия сос. — Ясно й заявих, че разчитам на собствения си усет за пространството, за да черпя идеи и вдъхновение, а не следвам сляпо правилата на определена дизайнерска школа.

Итън вдигна вежди.

— Казала си й, че вярваш, че имаш паранормални способности, що се отнася до усещането ти за дадена стая?

— Разбира се, че не. Тя и без това смята, че съм аматьор без никакво чувство за цветове или стил. Не искам да разтръби навсякъде, че съм пълна откачалка.

Той кимна.

— Вероятно ще се отрази зле на бизнеса ти.

— Има много тънка разлика между това да си известен като моден дизайнер, който използва принципите на фън шуй, и да имаш славата на измамник, който си пада по странни психични сили.

— Разбирам.

— Забрави за Линдзи Войл. Колкото по-малко говорим за нея, толкова по-добре. Хубавата новина днес е, че ми се обади Табита Пайн.

— Тъкмо стана дума за пълни откачалки — изкоментира той с пълна със салата уста.

Тя се намръщи.

— Няма нищо нередно в това да преподаваш различни техники на медитация. Много хора считат, че са им полезни за намаляване на стреса. Има научни доказателства, че медитацията може да понижи високото кръвно налягане и нивото на тревожност при различни хора.

— Аз държа на моя собствен изпитан метод за освобождаване от стреса.

— И какъв е той?

— Секс.

— Независимо от мнението ти относно ефективността на медитацията като терапия срещу стреса, явно преподаването й е доста доходно начинание. Табита Пайн наскоро купи много голямо и скъпо имение в покрайнините на града. Иска интериорът да бъде напълно променен с цел максимално да се подобри потокът на положителна енергия.

— Точно за теб работа. Поздравления. Вече си го представям — Зоуи Труакс, идеалният дизайнер за всеки гуру. Пайн, изглежда, е отличен клиент.

— Не съвсем. — Тя въздъхна. — Или поне още не. Явно иска да разгледа предложения от мен и от още някого, преди да си избере дизайнер.

— Май имам лошо предчувствие.

— Познай кого още е помолила да й представи план?

— Линдзи Войл?

— Точно така.

— О, господи, нещата май ще се окажат сложни — отбеляза Итън. — Май ни очаква дуел между дизайнери по пладне насред „Фаунтин Скуеър“ за финална развръзка. Какво ще бъде? Шивашки метър от двайсет разкрача? Парче текстил от десет метра?

— Радвам се, че това те забавлява.

Той се засмя.

— Скъпа, аз залагам на теб. Когато става дума за проектиране на поток позитивна енергия, никой не може да се справи по-добре от теб.

— Не искам да чувам никакви остроумни шегички от теб, Труакс. Само защото ти не споделяш идеята за модерния вътрешен дизайн, това не значи, че хората, които го правят, са абсолютно побъркани.

Итън си придаде дълбоко засегнат вид.

— Никога не бих нарекъл побъркани хората, които ти плащат истински пари, за да подобриш психичната енергия в домовете им.

— А как би ги нарекъл?

— Клиенти — ловко се измъкна той.

Тя му кимна одобрително.

— Уместен отговор.

— Бързо се уча. — После стана сериозен. — Но сигурна ли си, че наистина искаш да се заемеш с къщата на Табита Пайн? Като се има предвид, че се смята за гуру, вероятно има много твърди виждания относно енергийните потоци. Може да се окаже доста тежко да се работи с нея.

— Аз обичам клиентите, които имат определени възгледи за това какво харесват и какво не. Понякога техните представи ме карат да погледна на нещата от нов ъгъл. Винаги е предизвикателство да се проектира жилището на хора със силна воля и докато го правя, научавам много.

— И аз имам определени твърди виждания относно плановете ти за „Найтуиндс“, но ти никога не си наричала идеите ми предизвикателни. В повечето случаи само спорим за тях.

Тя си припомни последното им обсъждане, свързано с „Найтуиндс“. Старата господарска къща бе невъзможна крещящо розова холивудска версия на вила в средиземноморски стил. Итън донякъде я бе наследил от чичо си, тъй като никой посредник в Уиспъринг Спрингс не бе успял да я продаде.

— Не е вярно. — Тя му отправи най-блестящата си професионална усмивка — онази, която пазеше за трудни клиенти, които трябваше да бъдат направлявани изключително внимателно. — Като клиент ти винаги си бил предизвикателство за мен.

— Но?

— Но ако те слушам, всяка стая в къщата ще е боядисана в бяло и навсякъде ще има шезлонги.

— Това е грубо преувеличение. — В очите му блесна закачлив пламък. — Няма нужда от шезлонги в баните.

— Сигурен ли си?

Той се поколеба, тъмните му вежди се сключиха, докато обмисляше въпроса.

— Е, сега, като го спомена…

Тя вдигна ръка с разтворена длан.

— Хич не си го и помисляй, Труакс.

Той сви рамене.

— И без това сигурно няма да се поберат.

— Сигурно.

Наблюдаваше го как похапва от кърито и салатата и забеляза, че част от напрежението му се е изпарило. Но все още усещаше онези тъмни подмолни течения, които дебнеха под повърхността. Каквото и да ставаше с него, тя бе напълно сигурна, че е свързано с нещо по-сериозно и тревожно от недотам щастливия край на случая с Декстър Мороу.

* * *

Чу приглушеното бръмчене на електрическата самобръсначка на Итън, когато мина покрай банята. По-рано бе усетила шуртенето на душа. Спря насред коридора и за миг остана замислена.

После взе решение. Пристегна колана на халата си и отвори вратата. Обгърна я горещ, влажен въздух. Итън стоеше пред огледалото, а около кръста му небрежно бе завързана кърпа. Тя внезапно усети желание да прокара длани по гладко очертаните мускули на гърба му.

Той отвърна на погледа й в замъгленото от пара огледало. Тя се сепна, когато забеляза, че мрачните, загадъчни сенки отново са се върнали в тигровите му очи.

— Вече не е нужно да се бръснеш, когато си лягаме — каза тя, като се стараеше тонът й да е шеговит. — Вече сме женени, забрави ли?

Е, добре, това дали бе третият или четвъртият път, в който намекваше за брака им тази вечер? Вече им бе изгубила броя.

Той изключи самобръсначката и много внимателно я остави на плота.

— Не съм забравил.

Би могла да се закълне, че температурата в малкото интимно помещение се покачи с няколко градуса. Изведнъж се почувства като в тропиците. Някакво изгарящо, чувствено усещане я караше да тръпне цялата.

Като се има предвид странното му настроение, помисли си тя, отварянето на вратата май не бе особено добра идея.

Но вече бе прекалено късно да промени нещо. Итън се приближаваше към нея през горещата пара, движейки се с онази ловкост и сдържана енергия, която му бе толкова присъща.

Когато стигна до нея, обхвана лицето й с ръце и пръстите му се заровиха в косата й. Устните му покриха нейните. Силната, страстна нужда, която се излъчваше от него, я накара да се разтрепери в отговор.

Целувката му бе настоятелна и всепоглъщаща. Тя превърна леките тръпки на желанието й в изгарящ, бляскав, пращящ електрически заряд. Сякаш всеки нерв в тялото й светна. Надяваше се, че не свети наистина с цялото си тяло.

Итън задълбочи целувката, вкусваше я, приласкаваше я, подканяше я да му даде отговора, който искаше — не, от който се нуждаеше — от нея. Силните му ръце се преместиха надолу към кръста й. Развърза колана, който придържаше халата й, и смъкна дрехата от раменете й. Той се свлече на купчинка до краката й. Нощницата й го последва.

Когато остана гола, той обви ръце около нея и я придърпа до себе си. Прегръщаше я толкова силно, че тя едва можеше да помръдне. Възбудата се разля по вените й.

С тих стон на удоволствие и очакване, тя се притисна до него, пръстите й се впиваха в силните му мускулести рамене. Гърдите й се опираха в меките къдрави косъмчета на гръдния му кош.

Кърпата, която загръщаше кръста му, падна. Усети ерекцията му — силна и твърда, докосваща голото й бедро. Въпреки бушуващата страст, в нея се надигна и някакво тревожно, неясно предчувствие.

Нещо не бе съвсем както трябва.

Макар настроението на Итън да се бе пооправило по време на вечерята и след това, онова мрачно и опасно чувство се бе върнало. Той превръщаше тази тъмна енергия — съзнателно или несъзнателно — в първичен сексуален глад.

Не за пръв път се любеше с нея, докато бе изпаднал в такова опасно състояние през последните няколко дни. Какво бе казал на вечеря? Нещо за това, че сексът е любимият му метод за отърсване от стреса.

Може би „опасен“ не бе точната дума, с която да определи огъня, който усещаше, че го изгаря отвътре. Определено не се страхуваше за личната си безопасност. Итън никога не би я наранил. Но разбираше, че той използва секса като временен лек срещу отровата, която разяждаше духа му.

Това, което наистина я тревожеше, бе увереността й, че няколко страхотни оргазма не биха могли да подействат като ефикасно лекарство срещу онова, което го измъчва.

Ръцете му се обвиха около кръста й и той я повдигна нагоре. Предположи, че се кани да излязат от тропическата жега и да я занесе в спалнята. Вместо това, той се извърна и я сложи да седне на плота до мивката.

Тя сепнато си пое дъх, когато голото й дупе се опря до хладните плочки, но преди да осъзнае напълно факта, че двамата с Итън явно няма да стигнат до леглото, той вече бе между краката й.

Усещаше желанието му да пулсира като горещ пустинен вятър.

— Душът и бръсненето имаха за цел да ме забавят малко. — Докосна клитора й и бавно я погали. — Не трябваше да ме прекъсваш.

— Всичко е наред. — Вече бе влажна. Пресегна се надолу и го пое в ръце. — Няма нужда да се бавиш. Не всеки път. Понякога е хубаво да е бързо.

— За мен — може би, но не и за теб. Искам да е хубаво и за теб.

— Итън, всичко е наред. — Тя го притисна по-близо, отърка се в него, като правеше всичко, за да го изкуши. — Няма нужда винаги да се сдържаш. Не и с мен.

Той изстена. Всяко мускулче в тялото му се напрегна.

— Зоуи…

Сграбчи бедрата й и влезе в нея, прониквайки дълбоко и силно. Тя обви крака около кръста му и го притисна здраво, докато той се носеше към своя връх и краткия покой, който би могъл да получи след това.