Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уиспъринг Спрингс (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Truth or dare, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 35гласа)

Информация

Сканиране
ina-t(2010)
Разпознаване и начална корекция
Екатерина Загралова(2010)
Допълнителна корекция
asayva(2017)
Форматиране
in82qh(2017)

Издание:

Автор: Джейн Ан Кренц

Заглавие: Истина или предизвикателство

Преводач: Илвана Гарабедян

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

ISBN: 954-26-0244-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1867

История

  1. —Добавяне

20.

— Тъпа игра! — Джеф натисна копчето на видеоиграта и изключи апарата. — Тъпа, глупава игра. Мразя я.

Захвърли я настрани, скочи от стола и хукна по тясната пътечка между старите книги. Спря на прага на тесния кабинет на Сингълтън и го изгледа ядно.

— Нямаш ли нещо друго, с което да си и играя?

— Опасявам се, че не.

Сингълтън откъсна поглед от екрана на компютъра си, където разглеждаше някакъв стар антикварен каталог в интернет с надежда да открие нещо, свързано с липсващия ръкопис на Къруан.

— Предполагам, че ако наистина ти е много скучно, можеш да се заемеш с домашните си от училище.

— Не искам. Мразя домашните. Искам да си ида у дома.

— Почти четири е. Майка ти скоро ще си тръгне от басейна и ще мине да те вземе.

— Ще ми се да бях отишъл с Тео и чичо Итън да гледам как механиците ще сменят маслото на колата.

— Сам избра да останеш тук.

— Защото ми се струваше скучно. — Джеф се намръщи още. — Но и това място е скучно.

Това бе третият или четвъртият път през тази седмица, когато Джеф бе избрал да прекара следобеда в книжарницата, докато Бони бе заета с работа или водеше Тео на разни места. Обикновено, когато хлапето бе тук, прекарваше половината от времето си, досаждайки на чичо си на горния етаж, а през другата половина играеше на компютърни игри долу. Но при последните му няколко оставания не бе проявил никакво желание да тича нагоре-надолу между етажите, предпочитайки вместо това да прекарва повече време тук, долу. Сякаш избягваше Итън, помисли си Сингълтън.

Той се изправи.

— Хайде да излезем на разходка.

— Не искам да ходя на разходка.

— Е, аз пък искам, а ти ще дойдеш с мен, защото ще заключа книжарницата.

Джеф се навъси, настроен бунтарски, но много добре разбираше кога му е заповядано нещо.

Момчето вдигна и двете си рамене в един от онези изразителни жестове, в които имаше бездънна юношеска досада и светско отегчение.

— Както кажеш — измърмори той.

— Сложи си шапката.

— Не искам шапка.

— Майка ти казва, че трябва да я носиш винаги когато излизаш на слънце.

— Мама я няма.

— Нима значение. Правилото си е правило.

Сингълтън взе една широкопола платнена шапка от закачалката на стената и я нахлупи на собствената си глава. Каза си, че не просто се опитва да даде добър пример. Всеки мъж, който бръснеше до голо малкото останала му коса, трябваше да взема предпазни мерки срещу пустинното слънце, макар и през ноември.

Джеф грабна своята шапка и изскочи през вратата. Изчака с отегчен вид, докато Сингълтън заключи и прибере ключовете в джоба си.

На улицата завиха наляво и тръгнаха към запуснатата градинка в другия край на улица „Кобалт“. Момчето не продумваше.

— Ще те надбягам до градинката — каза Сингълтън.

— А?

— Чу ме. Ще те надбягам до стария фонтан в градинката. Който изгуби, плаща газираната вода.

— Добре.

Сякаш някаква силно натегната пружина изведнъж се отпусна. Джеф се развихри и се втурна с пълна скорост към неголямата зелена площ в далечния край на улицата. Имаше някаква бясна енергия в бързите му крака и размаханите му ръце.

Сингълтън продължи бавничко след него, без да променя ленивата си походка, мъчейки се да измисли какво да прави оттук нататък. Момчето имаше нужда от разговор между баща и син, но си нямаше баща. Чичо му се справяше повече от добре с ролята на заместник на липсващия татко, но по някаква причина сега Джеф не искаше да се обърне към Итън.

Оставам аз, помисли си Сингълтън. За съжаление не разбираше много от този тип общуване.

Когато стигна до фонтана, Джеф го чакаше, останал без дъх и с леко зачервено от усилието лице. Все още изглеждаше ядосан.

— Ти дори не се и опита — каза той.

Всяка думичка бе пропита от обвинение. Книжарят седна на ръба на каменния фонтан. Водата бе спряна още прели години. Напуканото дъна на басейна бе пълно с пясък и опадали листа, трупани няколко сезона поред.

— Ти си този, който имаше нужда да тича днес — каза той. — Не аз.

Джеф доби озадачен вид.

— И защо е трябвало да тичам?

— Защото точно това прави един умен човек, когато се ядоса — обясни по-възрастният мъж, търсейки точните думи. — Излиза навън и тича или пък отива във фитнес залата и прави упражнения.

Момчето леко наклони глава и го изгледа с присвити очи изпод ръба на шапката си.

— И защо прави така?

— Защото, когато човек се ядоса, все едно някакъв бушон изгаря в главата му. Изведнъж се превръща от много умен в много глупав. Ако съвсем скоро не смени този бушон, със сигурност ще направи нещо изключително тъпо.

— Като например?

— Ами може да каже на някого нещо, което всъщност не мисли наистина, или да счупи някоя хубава видеоигра. Или пък да се сбие с някого.

— И какво с толкова тъпо в тези неща?

— Когато прави така, хората си мислят, че е смахнат, защото не знаят, че е изгубил контрол над себе си. Те повече не го уважават. Когато един човек е в такова глупаво състояние, със сигурност ще се изложи рано или късно.

— Значи си оправя бушона, като тича или нещо подобно?

— Умните хора правят така. Глупавите просто си остават в това положение и накрая винаги се излагат пред всички.

— Ами ако един човек иска да си остане ядосан? — мрачно попита Джеф. — Ами ако просто му се ще да е ядосан?

— Да си ядосан не е лошо. Всеки понякога се ядосва. Разликата между умните и глупавите хора е, че умните веднага поправят бушона. Така пак могат да започнат да разсъждават логично. Пак могат да са ядосани, но се контролират, разбираш ли? Така няма да направят някоя глупост и да изглеждат като идиоти.

— Ами ако човек оправи бушона и пак е ядосан? Какво прави тогава?

— Разбира за какво е ядосан и разрешава проблема.

Джеф взе един камък и го хвърли в празния басейн.

— Ами ако нищо не може да се оправи? Какво трябва да прави?

— Зависи. Може да се опита да поговори с майка си.

Не. — Момчето взе друг камък и отново замери пресъхналия фонтан.

— Ами ако и това не става?

— Предполагам, че може да поговори с някого другиго. С чичо си например.

Джеф категорично поклати глава и преглътна толкова тежко, че Сингълтън можеше да види движението в гърлото му.

— Е — бавно подхвана той, като внимателно опипваше почвата, — може да поговори и с приятел.

— И каква полза?

— Не знам. Но понякога другите хора могат да ти дадат идея как да оправиш нещата.

— Но няма никакъв смисъл да говориш за нещо, ако никой не би могъл да направи нищо, за да разреши проблема, нали?

Е, дотук с деликатния подход, реши Сингълтън. Нямам и представа какво да правя. Затова най-добре да карам направо.

— Виж, Джеф, знам, че ти и семейството ти преживявате трудно последните няколко седмици. Знам, че си изгубил баща си по това време на годината и понякога отново се чувстваш зле, когато дойде ноември. Може би си ядосан, защото него вече го няма. Това е разбираемо. Имаш право да се ядосваш. И може би част от гнева ти е насочен към майка ти и към чичо ти.

— Не съм ядосан на мама или на чичо Итън — каза Джеф високо с изтънял глас.

И това бе някакъв напредък.

— Добре, тогава на кого си ядосан?

— На себе си.

Сингълтън не помръдна. Не каза нищо.

— Ядосан съм на себе си. — Гласът на момчето пресекна от ридание. — Не мога да си го спомня. Той ми беше татко, а аз вече не мога да си го спомня. Как може едно дете да забрави собствения си татко?

Той се разплака. Малките му рамене се разтърсиха от силните ридания. По лицето му потекоха сълзи. Опита се да ги изтрие с опакото на ръката, но не можеше да спре потока.

Сингълтън се чудеше какво трябва да направи сега. Неспособен да измисли нещо успокоително, той просто остана да седи и да чака.

След малко сълзите на момчето пресъхнаха.

Настана тишина.

— Никога няма да го забравиш — продума най-сетне Сингълтън. — Не и дълбоко в себе си, което е най-важно.

— Вече съм го забравил. — Джеф избърса очи с края на ризата си. — Не помня как изглеждаше. Мама има негови снимки. Гледам ги, но все едно са снимки на непознат, когото никога не съм срещал.

— Има най-различни начини да го помниш. Не е важно как е изглеждал татко ти.

— Важно е.

— Не — Сингълтън се загледа в далечината. — Интересно е, но не е наистина важно. Онова, което има най-голямо значение, е, че той е част от теб. Не можеш да промениш това, дори и да се опиташ.

— Тогава защо не мога да си го спомня?

— Част от теб го помни. Например в гените ти има частички от него. Учили ли сте за гените в училище? За това как наследяваш разни неща от родителите си?

— Знам, че вероятно приличам на баща си, ако това имаш предвид. Мама все ми го казва. И чичо Итън — също. Но когато се погледна в огледалото, не мога да видя него.

— Не става дума само за разни външни белези като цвета на очите и на косата, които наследяваш чрез гените си. Има и други неща, които получаваш с тях, като например интелигентността си. Итън казва, че си умен като баща си и вероятно също като него ще преуспееш в живота. Следващия път, когато получиш отлична оценка в училище, се замисли, че една от причините е, че си наследил от татко си добри, умни гени.

Джеф се замисли над това.

— Ами ако се проваля на изпит?

Сингълтън се усмихна.

— Добър въпрос. Много умен въпрос. Баща ти сигурно е задавал същите, когато е бил на твоите години. Отговорът е малко сложен.

— Защо?

— Ами ето как действат гените. Никой не получава идеален набор. Всеки има и хубави, и лоши. Важно е какво правиш с тях. Всички умни гени на света няма да ти помогнат, ако не ги използваш и не учиш за изпита.

Джеф се нацупи.

— Значи, ако се проваля, вината е моя.

— Да. Но това важи и в двата случая. Ако получиш отлична оценка, получаваш всички заслуги, защото единствената причина да успееш, е, че си учил много.

— Аха.

— Има и други неща, които помниш за баща си дълбоко и себе си, които не са свързани с гените. Много по-важни неща.

— Като какво например?

— Ами това, че е бил добър човек и те е обичал много.

— Но нали ти казах, че не го помня.

— Не се притеснявай, това е закодирано в теб. И е част от нещата, които те правят такова страхотно хлапе.

— А какво става, ако едно дете има татко, който не го обича?

— Някой друг трябва да го научи как да е добро дете. Може би майка му — Сингълтън се порови в избледнелите спомени, запазени в едно тихо ъгълче на съзнанието му, и си припомни няколко познати лица. — Или пък баба му и дядо му.

Джеф седна на ръба на фонтана.

— Не разбирам.

— В това е хубавото, нали? Не е нужно да го разбираш. Трябва само да знаеш, че независимо какво става, никога няма да забравиш баща си. Много пъти ще си спомняш за него, докато растеш. Ще си мислиш за него и след много години, когато и ти имаш син.

— Така ли? — намръщи се Джеф. — И какво ще си мисля за него?

— Ще има въпроси, които ще ти се иска да си имал възможност да му зададеш и понякога ще ти е мъчно, че не си могъл. В повечето случаи просто ще се чудиш дали би се гордял с теб. Но така е с всички хора. Никой от нас не научава всички отговори от баща си.

Последва дълго мълчание.

— Мислиш ли, че татко ми би се гордял с мен? — попита Джеф след няколко минути.

— О, да. Изобщо не се съмнявам.

— Ти имаш ли въпроси, които ти се ще да си задал на баща си? — попита момчето.

— Разбира се.

— Защо не го направиш?

— По същата причина, заради която и ти не можеш да попиташ твоя татко. Мъртъв е.

— О! — Джеф подритна няколко камъчета с върха на гуменката си. — Какъв е бил?

Сингълтън здраво стисна каменния ръб на фонтана с двете си ръце.

— Бил е офицер от флота. Всички казват, че е бил много умен и смел.

— Какво е станало с него?

— Бил убит във военна акция месец преди да се родя.

Джеф остана поразен.

— Никога не те се виждали. Нито веднъж?

— Не.

— И ти не си го виждал — прошепна момчето.

— Имам само няколко снимки.

— Но още си го спомняш?

— Никога не мога да го забравя — простичко каза Сингълтън. — Той ми е татко.

Джеф се замисли.

— Ти много приличаш на него, нали?

Книжарят се почувства така, сякаш се бе сблъскал челно с каменна стена. През целия си живот болезнено съзнаваше, че изобщо не е като баща си. Не беше славен герой, а точно обратното. Бе избрал живот на заровен в книгите самотник, щастлив с компютъра и редките си книги.

— Не мисля така — отвърна той.

— Напротив, така е — настоя Джеф. — Много си умен и си смел, също като баща си. Спаси Зоуи онзи път, когато двамата мъже я нападнаха, и си толкова умен — мама ми каза, че преди си работел в някакво специално място, където измислят тайни кодове за компютрите.

— В екип от криптографи — разсеяно поясни Сингълтън, който все още се мъчеше да приеме стряскащата насока, която бе приел разговорът.

— Да, криптографи. — Джеф изглеждаше странно успокоен. — Баща ти със сигурност би се гордял с теб, ако можеше да те види сега.

И като си помисли човек, че бе излязъл навън, за да се опита да разбере какво тормози хлапето и евентуално да му помогне да се почувства по-добре. Това бе един от най-интересните аспекти на живота. Никога не се знае какво ново можеш да научиш.

— Благодаря. — Той се изправи на крака. — Искаш ли да пием по една газирана вода?

— Разбира се.