Джейн Ан Кренц
Истина или предизвикателство (16)

17.

Скърцащите стъпала, които служеха като система за ранно предупреждение в „Труакс Инвестигейшънс“, алармираха Итън малко преди десет на другата сутрин. Той се заслуша напрегнато, като играеше на играта, която сам бе измислил — да анализира стъпките на новодошлия, преди посетителят да влезе в офиса му. Казваше си, че това е добро упражнение за човек с неговата професия.

Беше на мнение, че съвременните топ детективи прекалено много разчитат на лъскави устройства и на интернет. Старомодните методи в стила на Шерлок Холмс бяха застрашени от потъване в забрава.

Някой трябваше да поддържа традициите.

Тези стъпки не бяха отсечени, бързи и леки — значи не беше Зоуи. Не чуваше и лекото топуркане на маратонки, което сигнализираше пристигането на Джеф или Тео. Не беше и пъргавата, енергична походка на Бони.

Мъж, реши той. Солиден. Решителен. Човек, който знае къде отива и има навик да върши работата си. Или доставчикът, или евентуален клиент.

Не очакваше никаква доставка.

Остави настрани жълтия бележник, където водеше записките си по случая „Къруан“, и свали краката си от ъгъла на бюрото. Не беше добре потенциалният клиент да остава с впечатлението, че няма какво да прави в десет сутринта в работен ден, освен да седи и да си драска нещо.

Второто му средство за предупреждение — стратегически разположеното огледало — след миг показа влизането на един елегантен мъж в предната стая. Беше с гъста посивяла коса, много късо подстригана. Панталонът и спортната му риза изглеждаха скъпи. Не носеше кафява униформа, което означаваше, че не е от куриерската фирма.

Е, не беше ли страхотен детектив?

Итън стана и отиде до вратата на кабинета си. Мъжът бе с гръб към него. Гледаше към голямото секретарско бюро близо до прозореца. Вероятно отбелязва наум, че зад него няма никой, реши Итън.

— Бих могъл да кажа, че секретарката тъкмо е излязла да донесе кафе — обади се той, — но истината е, че още не съм наел такава. Мога ли да ви помогна с нещо?

Мъжът се извърна с лице към него, тъмните му очи го изгледаха преценяващо.

— Вие сте Труакс, така ли?

— Итън Труакс — протегна ръка.

— Дъг Валдес. — Човекът разтърси ръката на Итън със същия решителен маниер, с който бе изкачил стълбите.

— Д. Дж. Валдес, президент и изпълнителен директор на „Валдес Електроникс“?

— Да.

Итън мислено подсвирна. Дъг Валдес бе високопоставен член на деловите среди в този край и тазгодишният председател на Обществения благотворителен комитет в Уиспъринг Спрингс.

С други думи — клиент мечта.

Д. Дж. Валдес всъщност бе от клиентите, които някога имаше в изобилие, когато работеше в Лос Анджелис. Но сега времената бяха други, градът бе друг и той вече не ръководеше голяма компания, занимаваща се с корпоративна сигурност, която да привлича подобни клиенти.

Тук, в Уиспъринг Спрингс, такива клиенти обикновено се обръщаха към „Раднър“.

Тогава какво търсеше тук Валдес?

— Препоръча ви Катрин Комптън — каза той.

Истински препоръки от реален клиент. Животът бе направо прекрасен.

— Влезте и седнете. — Итън се дръпна от вратата.

Дъг влезе в стаята и се настани в едно от креслата за клиенти. Не беше особено едър мъж, но противно на мнението на Зоуи, огромното кресло изобщо не го стресна.

Огледа се наоколо и леко се усмихна.

— Също като сцена от стар детективски роман. С изключение на компютъра, може би.

— Наследих офиса от чичо ми, който е започнал бизнеса преди няколко десетилетия през миналия век. Опасявам се, че чичо Виктор имаше една силно романтична представа за професията.

Дъг вдигна едната си вежда.

— Да разбирам ли, че вие не споделяте подобно виждане?

— Не мога да си го позволя. Опитвам се да си изкарвам прехраната. Такъв подход към работата не предразполага към сантиментални идеи. — Той мина зад бюрото и седна. — Какво мога да направя за вас?

— Имам проблем в експедиционния отдел. През последните три месеца инвентарните загуби са по-високи от обичайното. Няма големи удари, но тенденцията е постоянна. Моите служители, които отговарят за сигурността, не можаха да открият какво става. Бих искал вие да се заемете, да огледате работата в компанията и да откриете пропуските в мерките за сигурност, които прилагаме понастоящем.

— Може и да го направя — каза Итън. — Но преди да продължим по темата, имам един въпрос.

— Искате да знаете защо не съм се обърнал към „Раднър“?

— Бях останал с впечатлението, че именно те са хората, разработили сегашната ви програма за защита.

— Напълно вярно. „Раднър“ разработи системата ни. И екип от специалисти на фирмата извърши изключително подробен анализ на операциите в моята компания. Когато приключиха, ми представиха много дебел доклад, в който бяха отразени изводите им, заедно с дълъг списък от скъпоструващи препоръки, които надлежно бяха изпълнени.

— Разбирам. — Итън изчака. Понякога, ако оставеше мълчанието да натежи в стаята, хората започваха да приказват.

Но Дъг не бе от клиентите, които се поддаваха на този номер. Той явно размишляваше, преценяваше каква и колко точно информация е склонен да даде.

— Искам да използвам външен за компанията човек.

— Ясно. — Итън отвори едно чекмедже, извади нов бележник и взе химикала си. — С други думи, подозирате, че някой от хората на охраната има пръст в тези загуби в експедиционния отдел.

— Така ми се струва. И като се има предвид фактът, че „Раднър“ ни бяха консултанти, когато набирахме персонала за охраната, и че те именно направиха необходимите проверки за тези хора, не съм склонен да се обърна отново към тях, за да се реши проблема.

— Онова, което искате всъщност, е одит на охранителната ви система.

— Одит. — Дъг кимна, доволен от думата. — Да, точно това искам. Може би един външен човек може да види онова, което организиран екип от специалисти би могъл да пропусне, особено пък ако този екип има личен интерес да не открие проблем, който би се отразил зле на „Раднър“.

Четиридесет минути по-късно Дъг подписа чека, повторно разтърси ръката на Итън и напусна офиса му.

Той го изпрати до вратата и се върна на бюрото си. Остана там за известно време, загледан в чека. На него бе написана една много прилична сума. Поръчката на Валдес бе най-скъпата, която му бе възлагана, откакто бе започнал бизнеса си тук.

Вдигна телефона. Зоуи отговори още на първото позвъняване.

— „Инхансд Интириърс“. — Звучеше любезно и професионално, но май бе леко разсеяна. — Зоуи Труакс на телефона.

Зоуи Труакс. Харесваше му как звучи.

— Дъг Валдес от „Валдес Електроникс“ тъкмо си тръгна от офиса ми и ми написа един тлъст чек, за да разследвам проблемите в експедиционния отдел на компанията му.

— Итън, това е чудесно! — разсеяността напълно се изпари от гласа й. Зоуи изведнъж бе преизпълнена с ентусиазъм. — Поздравления! Какъв успех за теб.

— Дължа го на Катрин Комптън. Тя ме е препоръчала.

— Така и трябва — обади се Зоуи със затрогваща лоялност. — Ти й свърши отлична работа, и което е по-важно — направи го много дискретно. В пресата нямаше и най-малък намек за някакъв скандал, който да я постави в лоша светлина. Като се има предвид и връзката й с онзи ужасен Декстър Мороу, това би могло да се превърне в крайно унизително преживяване. Убедена съм, че ти е много благодарна.

— Да си призная, чудех се дали няма да й се иска да застреля посредника — каза той.

— Очевидно не обвинява теб за лошия си избор. Вероятно затова е преуспяла като изпълнителен директор. Хей, какво ще кажеш да го отпразнуваме? Да излезем да вечеряме някъде. Този път няма да сме цялата банда. Само ти и аз.

Внезапно той се почувства дори и по-добре, отколкото преди минути, когато Валдес бе подписал чека. Празнуването на дребни лични поводи, като сделката с Валдес, бе нещо, което правеха хората, когато бяха наистина женени.

— Идеята ми харесва — съгласи се той. — Има само един малък проблем.

— Какъв?

— Още не съм разрешил случая. — Почука по бюрото с крайчеца на чека. — Дори не съм започнал разследването. Една празнична вечеря може би е малко преждевременна.

— Глупости. Ще се справиш със случая. Нали именно това можеш да правиш. Затова казвам да излезем тази вечер. Ти черпиш, разбира се, защото ти си получил тлъст чек.

Итън леко се усмихна.

— Добре. Но тогава аз ще избера ресторанта.

— Разбира се. Само да не е пицария. Ядем достатъчно пици винаги, когато излизаме с бандата.

— Защото Джеф и Тео са пристрастени към тях. Твърдят, че съдържат всички основни хранителни вещества, нужни за поддържането на живота.

— И през ум не би ми минало да оспорвам подобно експертно мнение относно хранителната стойност на пиците, но понякога на човек му се ще да рискува. Хайде да идем някъде, където има истински салфетки за хранене.

— Ама че критерии. Добре, нека помисля малко. Решението е важно.

— Изненадай ме.

Той затвори телефона и отново погледна чека. Хубаво бе да може да се обади на жена си посред работния ден и да й каже, че току-що се е захванал със случая на важен клиент.

Чудесно бе да чуе ентусиазма и увереността в гласа й, когато казваше неща като: Ще се справиш със случая. Нали именно това можеш да правиш.

Хубаво бе, че Зоуи му вярваше — или поне вярваше в професионалните му умения.

Измъкна тъничкия телефонен указател на Уиспъринг Спрингс и обърна на страницата с ресторантите. В крайна сметка градът не бе никак голям. Местата, където даваха истински салфетки на клиентите, не бяха много.

Хрумна му, че всъщност търси ресторант, в който един мъж води жена на среща, когато иска да я впечатли.