Джейн Ан Кренц
Истина или предизвикателство (15)

16.

Сингълтън вдигна поглед, когато Бони влезе през вратата малко след един часа следобед. Изведнъж в „Специализирани книги“ сякаш стана по-светло.

Обикновено бе доволен от обичайния мрак, който владееше книжарницата му. Атмосферата подхождаше на характера му и на колекцията от стари и редки книги. Напоследък обаче все повече забелязваше мрачните сенки, защото, когато Бони се отбиеше, те не изглеждаха толкова тъмни. Тя сякаш внасяше част от яркото пустинно слънце със себе си.

— Получих съобщението ти — каза тя, оставяйки чантата си и една пластмасова кутия на плота. — Не мога да повярвам, че наистина успя да откриеш екземпляр от онази история на Уиспъринг Спрингс, публикувана в ограничен тираж по частна поръчка.

— Намерих я в интернет. — Той измъкна малкото, подвързано с кожа томче изпод тезгяха и го отгърна на заглавната страница. — „История за основаването на град Уиспъринг Спрингс на територията на Аризона“ от Дж. Л. Крийк.

— Това е чудесно, Сингълтън! — Бони развълнувано се наведе над малката книга и започна внимателно да разгръща страниците. — От организацията „Приятели на библиотеката“ ми казаха, че от години се опитват да намерят оригинален екземпляр от „Историята“ на Крийк. Всички ще останат възхитени. Това ще е страхотно попълнение към колекцията от редки книги и ръкописи.

— Радвам се.

— Колко струва?

Той сви рамене.

— Няма нужда.

Тя бързо вдигна очи със свити вежди.

— Не съм имала намерение да приемам това като дарение за библиотеката. Знам, че вероятно е скъпо. „Приятели на библиотеката“ ще ти заплатят нужната сума.

Той скръсти ръце на плота.

— Считай, че това е моят принос към обществеността.

Тя се усмихна.

— Много щедро от твоя страна, Сингълтън.

— Е, и аз мога понякога да проявявам обществено съзнание.

— Тогава се надявам да приемеш това парче домашно приготвен пай с лимонова глазура като символична награда от страна на благодарната общественост.

Тя побутна пластмасовата кутия към него.

— Пай с лимонова глазура? Любимият ми. — Отвори капака на кутията и вдъхна аромата на прясно изцедени лимони. — О, боже! Това е една от най-прекрасните гледки в познатата ни вселена. Считай, че съм напълно възнаграден.

Тя изглеждаше зарадвана от реакцията му.

— Дръж го в хладилника, докато решиш да го изядеш.

— Ще ти кажа нещо — този сладкиш изобщо няма да успее да стигне до хладилника.

Отново бръкна под тезгяха, намери купчинката пластмасови вилички, които бе събрал от предишни поръчки на храна за вкъщи, и използва една от тях, за да си вземе голям залък от пая.

Задъвка бавно, удължавайки възможно най-много удоволствието.

— Същинска амброзия за езика ми — обяви той, след като преглътна.

— Благодаря. Знаеш ли, никога не получавам такива коментари от Джеф и Тео. Обикновено само остъргват глазурата отгоре и се опитват да се замерят с нея, преди да изядат жълтата част.

— Дай им няколко годинки още. Трябва да се развият небцата им.

— Искаш да кажеш, че има надежда след време да се научат да се хранят като цивилизовани човешки същества?

— За това не знам, но имам предчувствие, че най-накрая ще се научат, че глазурата е само приятно кулинарно допълнение към вкуса на лимона.

— Не мисля, че ще доживея този миг, но се радвам, че паят ти харесва. — Тя погледна часовника си. — Итън горе ли е?

— За малко го изтърва. — Той отново си хапна от пая. — Отиде до „Найтуиндс“ заедно със специалиста си по вътрешен дизайн.

— Охо! — Бони направи гримаса. — Значи е добре, че пристигнах по-късно. Винаги е малко раздразнителен преди и след някоя от тези дизайнерски срещи със Зоуи.

— И Зоуи доста се изнервя, когато имат запланувана такава среща. Твърди, че Итън е упорит и неотстъпчив, а освен това и стиснат.

— Знам, че Итън е загрижен да не надхвърлят бюджета, който са определили, но Зоуи има достатъчно опит. Сигурна съм, че ще успее да се вмести в сумата.

Сингълтън си бодна още една хапка.

— Не смятам, че именно бюджетът тормози Итън наистина, макар че той може да го използва като извинение.

— А какво тогава?

— Вече казах на Зоуи: подозирам, че свързва сериозните преустройства в дизайна с провала на бизнеса си в Лос Анджелис.

— А спомените му за банкрута, разбира се, винаги ще го връщат към смъртта на Дрю. — Тя въздъхна. — Като се добави към това и фактът, че наскоро станаха три години от деня, в който той намери мястото, където убиецът на съпруга ми беше заровил тялото му — получаваме доста стресова ситуация. Може би ноември не бе най-удачният месец, в който Итън и Зоуи да започнат с ремонта на „Найтуиндс“.

— Вероятно трябваше да изчакат новата година. Но мисля, че и двамата са решили, че този проект ще им се отрази добре. Ще им даде нещо, по което да работят заедно. Вместо това, те, изглежда, само спорят.

Очите на Бони се разшириха от озарилото я прозрение.

— Смяташ ли, че може би и двамата го използват като един вид алегория? Че фокусират всичките си тревоги и притеснения относно брака им в преустройството на къщата?

— Не съм психоаналитик, но ми звучи напълно възможно.

Сингълтън мрачно се загледа в трошиците сладкиш, останали на дъното на кутията. Зачуди се как ли би реагирала Бони, ако си оближе пръста и го използва, за да обере и последното малко късче. Вероятно би решила, че е прекалено грубо и невъзпитано.

— След смъртта на Дрю всеки ноември е много тежък месец за нас. — Замислено каза Бони. — Но искрено се надявах, че нещата ще са по-лесни тази година. Знам, че е така за мен и за Тео. Но Итън пак изпадна в обичайното си променливо настроение, а Джеф, изглежда, го преживява дори и по-тежко, отколкото миналата година.

Той отново затвори пластмасовата кутия с известно съжаление.

— Джеф наистина ми се струва малко угрижен и потиснат.

Тя кимна.

— В началото на месеца ме помоли да му дам да разгледа един от албумите, в който има снимки на баща му. Взе го в стаята си. Миналия ден влязох там и го заварих да седи на леглото, загледан в снимка на Дрю. Попитах го дали иска да поговорим за баща му.

— Той какво ти отговори?

— Отказа и затвори албума. — Бони поклати глава. — Не знам. Може би преместването ни в Уиспъринг Спрингс му се е отразило по-тежко, отколкото смятах.

— Казват, че едно преместване винаги е огромен стрес за човека.

— Знам. — Тя помълча. — Но все още вярвам, че решението да започнем нов живот тук бе правилното за всички ни. Трябваше да се махнем от Лос Анджелис, включително и Итън.

— Като си помисли човек, всички от „бандата“ са дошли тук за ново начало. Ти, момчетата, Итън, Зоуи и Аркадия. Дори и Хари и аз.

Тя повдигна вежди.

— И ти ли?

— Разбира се. И аз.

— Ти от какво си избягал?

— Жена ми реши, че не иска да има деца. Напусна ме, за да се омъжи за някакъв тип, който по-добре от мен разбирал нуждите й. По същото време хората, които ръководеха специализирания консултантски екип, където работех, решиха да увеличат печалбите си, като продадат услугите ми на онзи, който даде най-висока цена, макар че аз не се интересувах от проучванията, които клиентът искаше да се направят. — Той сви рамене. — Разбрах, че, от една страна, разводът, а от друга — и неприятната работа, са достатъчно добро основание да се махна оттам.

— И така си се озовал в Уиспъринг Спрингс. Западът винаги е бил точно това, нали? Място, където можеш да започнеш отначало.

— Да. Точно това правим всички. И ще успеем. — Подаде й копието от „Историята“ на Крийк. — Не се притеснявай за Джеф. Скоро и той ще е готов да започне отначало.

Пръстите й докоснаха неговите, когато пое книгата от ръката му.

— Благодаря ти.

Той кимна и я проследи с поглед, докато тя излизаше от книжарницата. Когато вратата се затвори зад гърба й, сенките отново го обгърнаха.