Джейн Ан Кренц
Истина или предизвикателство (13)

13.

На другата сутрин, докато паркираше пред Къщата на мечтите за дизайнерите, Зоуи си мислеше как Итън й се бе сторил не толкова потиснат и много по-енергичен на закуска и вероятно причината бе, че се е заел със случая „Къруан“. Може би разбулването на тази стара мистерия бе именно онзи вид интелектуално отвличане на вниманието, което щеше да му помогне да преодолее лошия период през ноември.

Елегантен сребрист „Ягуар“ зави по алеята и паркира точно зад нея. В огледалото за обратно виждане тя забеляза как Линдзи Войл слезе от колата в цялото си великолепие, издържано в минималистичен стил.

Тя бе привлекателна, уверена жена, на възраст около четиридесетте. Тъмната й коса, оформена в скъпа прическа, бе дискретно боядисана и не се виждаха никакви следи от побелели коси. Изразът в лешниковите й очи леко притесняваше Зоуи. Погледът им сякаш я следваше навсякъде — като очите в картините на старите майстори. Сякаш Линдзи я следеше на някакъв свой вътрешен радар.

Много често се обличаше в черно и човек би предположил, че е от Ню Йорк, но се оказа, че наскоро се е преместила тук от Лос Анджелис. Днес носеше черен плетен пуловер от много фин памук, черен панталон и черни сандали. В едната си ръка държеше черна кожена раница. Единственото цветно петно по нея бе необичайната на вид тюркоазно сребърна огърлица около врата й. Зоуи веднага разпозна бижуто. Беше уникат, който Линдзи бе купила от бутика на Аркадия — галерия „Еуфория“.

Зоуи внезапно се замисли за собственото си облекло, което се състоеше от дълга рокля без ръкави в искрящо виолетово и над нея дълга наметка от прозрачен плат в зелено, която стигаше до глезените й. Сутринта, докато се оглеждаше у дома, комбинацията й се бе сторила чудесна, ярка и жизнерадостна. Сега, в сравнение със стилното, драматично черно на Линдзи, я обзе неприятното подозрение, че тя самата много прилича на цирков клоун.

Личните им предпочитания по отношение на дрехите доста точно отразяваха и личните им стилове в дизайна, помисли си тя. Спалнята, по която работеше Линдзи в Къщата на мечтите, бе етюд в минималистично бяло, подчертано само от възможно най-светлото дърво.

Зоуи работеше в библиотеката, като й придаваше точно противоположен облик — еклектична смесица от богати, наситени цветове и материи.

Слезе от колата си и се пресегна към задната седалка, за да вземе голямата червена чанта — една от дузината такива, които имаше в различни цветове. Там носеше някои от задължителните пособия за професията си, включително фотоапарат, рулетка, календар бележник, скицник, малка кутия с инструменти и друга с цветни моливи и маркери. Освен това вътре имаше и няколко много тежки мостри на плочки, а също и парчета плат, които възнамеряваше да покаже на клиента по един друг свой проект по-късно същия ден. И, разбира се, старата месингова топка — дръжка на врата, която й служеше за ключодържател.

Работата на специалиста по вътрешен дизайн не бе кариера за слабаци, помисли си тя.

Постара се усмивката на лицето й да е дружелюбна.

— Добро утро, Линдзи. — Преметна чантата си през рамо, затръшна вратата на колата и тръгна към стъпалата пред входа. — Хубав ден, нали?

— Да — разсеяно се съгласи Линдзи. После поспря. — Табита Пайн ме посети в офиса ми.

— Мен — също. Изглежда, смята, че трябва да посетим някой от семинарите й по медитация, преди да й представим проектите си.

— Мисля, че е права — каза съперничката й. — Записах се за пълния курс от двайсет сеанса.

Зоуи мислено изохка. Тя самата обмисляше да се отбие един или два пъти. Пълният курс вероятно струваше близо две хиляди долара.

Входната врата на къщата бе заключена.

— Май днес сме първи — забеляза Зоуи.

На всеки от дизайнерите бе даден собствен ключ. Тя бръкна в чантата си.

— Аз ще отворя — Линдзи вече държеше своя в ръка. Пъхна го в ключалката и отвори.

— Благодаря.

Зоуи считаше ефективността на Линдзи за едно от най-дразнещите й качества.

Бързо прекрачи прага, без да се поколебае, както правеше обикновено преди влизане в някоя стая, тъй като вече бе посещавала Къщата на мечтите неведнъж през изминалите няколко седмици. Нямаше нужда да се подготвя за среща с непознатото.

Когато бе малка, си мислеше, че всички могат да усетят невидимото излъчване на силна психична енергия, която понякога се задържаше в местата, където хората са живели, обичали, смели и умирали. Едва след години бе разбрала, че макар много хора понякога да изпитват странни усещания или необясними проявления на дежа вю, когато влязат в непозната къща или стая, онова, което тя усеща, е различно.

Много скоро бе осъзнала, че за повечето хора „различно“ обикновено е синоним на „лудост“. И затова се бе научила много добре да прикрива чувствителността си към психичната енергия, която се натрупваше понякога и продължаваше да се излъчва от стените на някоя къща или сграда.

Толкова бе добра в прикриването на истината за психичните си способности, че бе успяла да я запази в тайна от първия си съпруг. Бе обичала Престън с цялото си сърце и знаеше, че и той изпитва същите чувства. Но дълбоко в душата си усещаше, че ако му бе споделила истината, той щеше безкрайно много да се притесни за умственото й здраве. Никога нямаше да я погледне отново по същия начин.

Не би могла да го вини. Понякога в миналото бе имало мигове, когато тя самата се бе страхувала да не загуби разсъдъка си, особено през онези ужасни месеци в „Кендъл Лейк Менър“.

Най-тревожният аспект от връзката й с Итън бе, че макар тя да му бе разказала за шестото си чувство, той не изглеждаше особено впечатлен. И това бе добрата новина.

Лошата бе — и тя бе почти сигурна в това — че причината той така спокойно да приеме разкритието й е, защото не вярва в нейните паранормални психични способности. Според него тя имаше изключително силна интуиция. Като частен детектив, който много разчита на своята собствена интуиция, Итън приемаше и се отнасяше с уважение към подобно обяснение.

Линдзи мина преди нея по коридора на път за широкото стълбище, което водеше към втория етаж на голямата къща.

— Вчера хвърлих един поглед на библиотеката ти, когато си тръгвах — каза през рамо тя. — Видях, че си решила да сложиш онези тъмночервени етажерки. Не смяташ ли, че този цвят е прекалено наситен за онова пространство? Вече си използвала толкова различни неща.

Дишай дълбоко, каза си Зоуи наум. Каквото и да става, не се дръж отбранително.

— Ефектът ще е доста по-различен, когато се подредят книгите — отвърна тя.

— Е, това си е твоето помещение — Линдзи тръгна нагоре по стълбите, стиснала раницата си. — Но в него вече има толкова много цветове. Цялата тази охра и теракота е малко прекалена. Стаята изглежда много топла, особено в този горещ климат.

Зоуи скръцна със зъби, но успя да задържи устата си затворена.

Линдзи не изчака отговора й. Когато изкачи стълбището, тя се обърна и тръгна към помещенията с голямата спалня.

Като си напомняше, че не бива да ругае, дори и тихомълком, Зоуи продължи по коридора към библиотеката.

Линдзи не беше права, помисли си тя. Наситеночервените квадрати на етажерките, стигащи чак до тавана, щяха да служат като ярка рамка за книгите и произведенията на изкуството, изложени на фона на боядисаните в охра стени, които бяха очертани със син кант. Освен това щяха да акцентират допълнително теракотените плочки и шарените килими.

Каза си и че Линдзи много греши, като смята, че цветовете в библиотеката са прекалено топли за пустинния климат. Тези оттенъци не излъчваха топлина, а точно обратното — представляваха хладен контраст на жегата. Дълговековният успех на испанския колониален стил, както и на средиземноморския, бе живо доказателство, че наситените тонове на скъпоценните камъни са много подходящи за райони с ярко слънце. Те създаваха илюзията за сянка и помагаха да се омекоти блясъкът на силното слънце.

Бялото бе лош избор за пустинята, мислеше си тя, докато завиваше на ъгъла към библиотеката си. Особено когато се използваше толкова искрящо бяло и в такива големи мащаби, както Линдзи бе направила в спалнята на горния етаж. Последното, което човек би искал в подобно ярко осветено място, бе да отразява светлината. Бялото много често действаше като огледало по отношение на блясъка.

Всяко правило си имаше и изключения, разбира се. В апартамента на Аркадия бялото бе съвсем в реда на нещата, но само защото тя си беше такава. Бледите тонове подхождаха на личността й и създаваха правилен поток на енергията в жилищното й пространство. Но енергийният поток в спалнята на Линдзи горе съвсем нямаше да е оптимален, заключи Зоуи.

Поспря на прага и огледа библиотеката си. Бе я проектирала, като си представяше мислено едно семейство. Не бе съвсем сигурна защо, но от самото начало на проекта в главата си виждаше картинка на майка, татко и две малки деца. И двете дечица имаха тъмната коса и светлите очи на Итън.

Казваше си, че това е само полезна представа, продукт на въображението й, за да може да създаде някакъв акцент в помещението. Бе свикнала да работи за нуждите на определен клиент, но в този случай нямаше реален собственик със своята уникална личност и изисквания. Затова си бе измислила семейството и се стараеше да не се чуди прекалено много защо децата приличаха на Итън.

Бе доволна от вида, който бе придобила стаята. Удобна и уютна. Във всеки ъгъл имаше нещо интересно или занимателно.

Бавно мина през помещението изостряйки сетивата си за енергийния поток, за да се увери, че всичко е наред. В много отношения мястото бе старомодно, наситено с атмосферата на библиотека от началото на деветнайсети век. Нямаше широкоекранен телевизор или модерна аудиосистема. За щастие друг дизайнер бе получил като задача да проектира стаята с модерни средства за забавление.

Тази стая представляваше място за размисъл, четене и лично време. Искаше й се да служи като убежище за всеки член от семейството, място, където мечтите им добиват форма.

Поспря пред мъничките столчета и масичката, които бе подредила за въображаемите деца, и понамести глобуса. После отиде до голямото работно бюро и застана зад него, като се увери, че който и да седне там, ще има чудесен изглед към фонтана в градината отвън.

Обичаше да включва вода или изглед към течаща вода в стаите си. Това осигуряваше специална енергия. Същото бе и с растенията, поради което бе сложила голяма групичка зелени растения в другия край на стаята. Те не само пречистваха въздуха, правеха същото и за енергията, която преминаваше през помещението.

Изправи леко рамката на картината над камината. Снимка на каньона близо до „Найтуиндс“ на зазоряване. Сама я бе направила преди месец. Четири сутрини поред Итън бе ставал с нея по тъмно, за да й прави компания на ръба на каньона, докато тя снимаше филм след филм, изчаквайки идеалния кадър.

Извърна гръб на снимката и тръгна към едно от креслата за възрастни, като внимаваше за енергийния поток.

Само на няколко стъпки от него долови първите мрачни нишки с чувствителните си психични сетива.

Едва не извика от шока. Сякаш бе нагазила сред лепкавите нишки на невидима паяжина. Потръпна и бързо отстъпи назад, извън обсега им. Разтрепери се и пулсът й се ускори неимоверно. С усилие на волята притъпи сетивата си.

Какво, за бога, беше това?

Стар спомен за една особено зловеща нощ в Дендъл Лейк изплува от дълбините на съзнанието й като някакво чудовище. Тя бързо го потули. Това бе библиотеката в изложбената къща, за бога, а не Отделение Х.

Добре, да опитаме пак. Може би бе реагирала прекалено. Вярно бе, че въображението й заедно с психичните й сетива понякога предизвикваше някои доста обезпокоителни представи.

Но психичните й способности никога не й изневеряваха, напомни си тя. Предпазливо изостри сетивата си пак и отново пристъпи напред.

Паяжините оплетоха сетивата й и я накараха да потръпне. Имаше нещо близо до креслото. Бе изпитала подобно чувство само веднъж през живота си и споменът за онзи случай още я смразяваше.

Това не е Отделение Х.

Няколко пъти си повтори тази фраза като някаква мантра, но гърлото й остана свито и се наложи да се бори с гаденето и виенето на свят. Каза си, че не бива да отстъпва. Трябваше да разбере какво е това противно нещо.

Невидимите нишки се носеха наоколо — толкова тънки, че едва ги усещаше, но определено бяха там.

Невъзможно. Само преди два дни бе идвала тук, за да внесе някои дребни поправки. Тогава не бе усетила нищо необичайно.

Какво става тук?

Успокой се и помисли. Била си на достатъчно местопрестъпления, където е било извършено убийство, и знаеш какво е усещането, а тази стая не излъчва подобни вълни. Стените не крещят така, както когато в стаята е била пролята кръв.

Енергията бе доста слаба, но изключително тъмна. Това не бе обичайно за повечето психични усещания, които бе изпитвала. Шестото й чувство откликваше много силно на следите от силните страсти, а те обикновено бяха примитивни и първични по природа. Ярост, страх, паника, омраза, похот и маниакална нужда — това бяха първични енергии. Следите, които оставяха, винаги бяха остри и ясни.

Това беше… нещо друго и много плашещо.

Психичната паяжина, изглежда, идваше откъм табуретката. Тя внимателно огледа мястото. Всичко бе съвсем същото, както и последния път, когато бе в стаята. Нямаше следи от скорошно насилие.

Не, това не бе съвсем вярно.

Светлината проблесна, отразена в парче счупено стъкло близо до табуретката. Пресегна се и го вдигна. Цветът й бе познат.

Погледна към малката масичка наблизо. Вазата я нямаше; била е строшена.

Имаше и още нещо различно в мястото, но не можеше веднага да разбере какво.

Бавно се завъртя на пети, оглеждайки всяко ъгълче в библиотеката. Когато стигна до детския кът, спря.

Бе подредила няколко цветни предмета от ежедневието на масичката. Джеф й бе дал мъничък динозавър за тази колекция, а Тео — малък модел на мотоциклет. Тя бе добавила и една от новите си наситеночервени чаши, тъй като чудесно пасваха на цвета на етажерките за книги.

Червената чаша липсваше.