Джейн Ан Кренц
Истина или предизвикателство (11)

11.

Итън отхапа от пицата си с маслини и лютиви чушлета и остави любопитната си публика да го чака, докато сдъвче залъка си и преглътне. Срещна погледа на Зоуи. Нейна бе идеята да поканят „бандата“ на вечеря навън тази вечер.

Не бе съвсем сигурен кога и как точно се бе сформирала бандата, но в определен момент през изминалите няколко седмици той и останалите се бяха събрали в една много сплотена групичка. Всички, с изключение на един, присъстваха тази вечер.

Освен него и Зоуи, в компанията влизаха Бони и племенниците му Джеф и Тео. Аркадия Еймис и Сингълтън Коб също бяха част от странната групичка. Хари Стаг, най-неочакваният член на бандата, бе единственият, който липсваше сега. Още бе в Лос Анджелис.

Итън довърши парчето пица и огледа затаилата дъх публика.

— Беше класическа мистерия на заключената стая — каза той.

— Какво е това, чичо Итън? — попита Тео, докато подритваше крака на стола си с маратонка.

Джеф изсумтя пренебрежително. Беше на осем, с две години по-голям от Тео, и никога не пропускаше да се покаже като всезнаещия по-възрастен брат.

— Това значи, че стаята, в която са намерили тялото на Къруан, е била заключена, тъпчо — поясни Джеф.

— Не ми викай тъпчо, умнико — върна му го Тео.

Бони изгледа строго и двамата.

— Не искам да чувам подобен език и от двама ви. Ясно ли е?

— „Тъпчо“ не е лоша думичка — обади се Джеф. — Това просто значи, че не е много умен.

— А „умник“ означава, че е много интелигентен — на свой ред поясни Тео, защитавайки се с израз на ангелска невинност. — Няма нищо лошо в думичката.

— Да не би да ви приличам на ОРАЕ? — вдигна вежди майка им. — Сега няма да спорим за определението за лоши думички. Просто ви наредих нещо.

— Какво е ОРАЕ? — попита Джеф с пълна уста.

— Оксфордски речник на английския език — отговори му Сингълтън.

— Речник, значи? — Джеф явно бе заинтригуван. — В него има ли „лоши“ думички? В нашия речник в училище няма такива.

Итън го погледна.

— Да не би да си проверявал?

— Разбира се.

Бони вдигна очи към тавана.

— Любознателни умове — измърмори Аркадия.

— Този речник е може би най-авторитетното издание за английския език — поясни Сингълтън, — така че в него са всички думички — и добрите, и лошите. Всъщност имам всичките му томове в книжарницата си, ако искате да… — Той прекъсна, тъй като Бони се намръщи предупредително. — Ами… доста е голям и тежък. С много томове. Не може да се каже, че е леко четиво. Не мисля, че ще ви хареса.

Джеф и Тео веднага се оживиха. Итън знаеше, че се канят да уверят Сингълтън, че са напълно способни да понесат и по-тежко четиво, ако си струва усилията, но Бони бързо се намеси.

— Тъкмо ни разказваше за убийството на Къруан, Итън — напомни тя. — Какво разбра досега?

— Не много — призна той. — Но е доста интригуващо, макар единствената книга на Къруан, която съм чел, да е „Дългото студено лято“.

— За какво се разказва в нея? — попита Тео.

Джеф въздъхна театрално.

— Вероятно за едно дълго, студено лято, тъпако.

Бони се намръщи.

— Джеф, сериозно говоря. Ако не се държите прилично, ще си тръгнем.

Синът й понечи да спори. Итън само го погледна, без да казва нищо. Детето се примири и мълчаливо се зае с пицата си.

Бони погледна Итън. Той забеляза тревогата по лицето й и разбра притесненията й. Джеф се държеше предизвикателно през последните няколко седмици и нещата се влошаваха. За разлика от брат си, който, изглежда, този ноември бе преодолял годишнината от смъртта на баща им без особени сътресения, Джеф не се справяше много добре.

Нито пък аз, момко, помисли си Итън. Но понякога човек трябваше просто да преглътне и да се държи нормално.

— Как смяташ да подходиш към случая? — попита Зоуи.

— По обичайния си гениален начин — отвърна той. — Събирам всички факти и после силно се надявам да ме споходи вдъхновението.

Сингълтън довърши парчето пица, което хапваше.

— Нека да изясним нещо. Целта е да се докаже, че Мария Торес е била невинна, нали?

— Палома Сантана определено би искала да стане така — обади се Бони. — В деня на откриването на къщата на Къруан ще има мнозина представители на медиите. Кметицата ни много би искала да може да обяви пред всички, че тайната на липсващия ръкопис е била разгадана. Тя смята, че намирането му много ще спомогне вината за смъртта на писателя да бъде отхвърлена от името на баба й.

— Защото това ще докаже, че Мария Торес не го е откраднала, нали? — попита Аркадия.

— Точно така. — Итън погледна през масата към Сингълтън. — Ти си експертът по намирането на редки книги. Имаш ли време да станеш консултант по случая?

— Разбира се — кимна приятелят му. — Звучи ми интересно. Но какво ще стане, ако не получиш отговорите, които иска Палома Сантана? Ами ако наистина намериш сигурни доказателства, че Мария е убила Къруан и е откраднала ръкописа?

Итън сви рамене.

— Ако кметицата настоява да научи резултатите, ще й ги съобщя поверително, а тя ще реши какво да прави с тях. Няма защо да стават публично достояние. Всички, които са били директно замесени в случая, вече са починали, включително и Мария Торес. Да се докаже, че тя наистина е убила писателя, няма да е от никакво значение на този късен етап.

— Но, чичо Итън — обади се Джеф, — не искаш ли истината да се покаже по телевизията или във вестниците? Мама казва, че това ще е много добра реклама за бизнеса ти.

— Да — добави и Тео. — Освен това вие с мама винаги казвате, че човек трябва да говори истината.

— Ще кажа истината на Палома Сантана, защото тя ми е клиентка. Но няма правило, според което истината да трябва да се съобщи във вечерните новини.

— Всъщност — обърна се към момчетата Аркадия със сериозния вид на мъдра леля, която споделя важно познание, — вестниците и останалите медии са последното място, където човек би очаквал да открие истината.

Сингълтън се засмя тихо.

— Проявяваш цинизма си, Аркадия.

— Това е едно от най-добрите ми качества — увери го тя.

— Какво означава „цинизъм“? — попита Тео.

Сингълтън се впусна в подробно, но внимателно формулирано обяснение. Бони се намеси с уточнения и предупреждения за риска от прекалено цинично отношение. Аркадия защити ползата от цинизма. Последваха още въпроси от Джеф и Тео.

Посред оживения разговор, който се водеше около масата, Зоуи се усмихна на Итън. Мълчаливото, интимно признание за връзката помежду им го накара да усети странно чувство някъде дълбоко в себе си. Долови онова вече познато щракване и почувства прилива на увереност.

Видя разбирането в погледа й. Единствено тя от всички хора в живота му знаеше защо прекарва свободното си време в разследване на най-старите и най-„студени“ случаи. Другите предполагаха, че това е просто хоби, но тя знаеше, че е много повече. От самото начало бе разбрала, че е нещо, от което той се нуждае.

Итън никога не бе изразявал с думи това усещане на вътрешна необходимост, но Зоуи го бе направила. Когато намериш отговора, ти въздаваш справедливост. Балансираш някакви невидими везни.

Връзката между тях ставаше все по-силна с всеки изминал ден. Това го смайваше и го караше да изтръпва. Освен това го плашеше до смърт. Макар да бяха заедно едва от няколко седмици, а женени — дори и по-малко, тя му бе станала по-близка от всеки друг човек. Може би прекалено близка. Виждаше онези страни от душата му, които бяха убягнали от вниманието на трите му предишни съпруги и на хората от собственото му семейство. Ако се вгледаше прекалено дълбоко с омайните си очи, можеше да забележи и онези страни, които не изглеждаха добре на дневна светлина.

Усещането за надвиснала опасност отново го обгърна. Никога по-рано не се бе обвързвал толкова сериозно. Това не бе съюз, предопределен от съдбата, напомни си той. Имаше проблеми. Но с всеки изминал ден все повече го обземаше увереността, че ако Зоуи го напусне, той ще потъне в най-дълбокия ад.

* * *

След вечеря Итън и Сингълтън тръгнаха с момчетата към видеомагазините от другата страна на „Фаунтин Скуеър“. Зоуи поседна на една зелена пейка от ковано желязо заедно с Аркадия и Бони. Бе захладняло, както често ставаше вечер в пустинята, но около пейките бе топло заради големите открити нагреватели, които грееха в ярко оранжево-червено.

Многобройни бели лампички очертаваха всяко дърво и витрина на магазин. Имаше няколко плаката и транспаранти, които възвестяваха предстоящия Есенен фестивал. Ежегодното събитие бе официалното начало на предколедното пазаруване на „Фаунтин Скуеър“.

Аркадия проследи с поглед мъжете, докато влизаха в една видеотека заедно с децата.

— Сингълтън покани ли те вече на среща, Бони?

Бони не помръдна и не отклони вниманието си от входа на видеотеката.

— Не.

— Хъм — изкоментира Аркадия. — Чудя се защо ли?

— Какво те кара да мислиш, че се интересува от нещо по-сериозно от обикновено приятелство? — тихо попита Бони.

Зоуи се извърна при тези думи.

— Ти шегуваш ли се? Не си ли забелязала как те гледа?

— Само изчаква — добави Аркадия. — Не иска да прибързва. Иска да е сигурен, че е добре дошъл в живота ти.

Зоуи кимна.

— И аз мисля, че е от спокойните и предпазливи мъже.

Бони издаде някакъв звук, който можеше да е и смях, и израз на отчаяние.

— Какво ви става? Да не би вие двете изведнъж да сте решили да ставате сватовници само защото се радвате на страхотен секс?

— Вероятно — отвърна Зоуи.

Аркадия леко и многозначително повдигна рамене.

— Само отбелязваме фактите.

Бони стисна ръце в скута си.

— Сингълтън е толкова различен от Дрю.

Последва кратко мълчание.

— Това може би е добре — предположи накрая Зоуи. — Така няма да се изкушаваш да правиш сравнения. Ще го оставиш да бъде самият себе си.

— Така ли е и при вас с Итън? — попита Бони.

— Да. — Зоуи се загледа в игривите струи на фонтана. — Итън няма нищо общо с Престън. Отношенията ми с първия ми съпруг бяха… — тя прекъсна думите си, докато търсеше най-точната. — … прости.

— А Итън наистина е много сложен — каза Бони. Това бе констатация.

— Много. — Зоуи кръстоса крака и леко залюля единия, докато мислеше за брака си. — Нямам нищо против да е сложен. И аз самата съм такава. Но започвам да се чудя дали Итън наистина иска да опозная тази негова страна. Той не споделя много.

Аркадия изглеждаше развеселена.

— Че кой мъж го прави?

— Дай му малко време — настоя Бони. — Не е свикнал някой да се интересува от сложната страна на характера му. И Господ знае, че никоя от бившите му съпруги не искаше да има нищо общо с тази негова особеност. Желаеха само онова, което се вижда на повърхността.

Аркадия кимна.

— Мъж с вид на човек, който може да се грижи за себе си, а също и за тях.

— Да — съгласи се Бони. — Но никоя от тях нямаше особено желание да се грижи за него, никоя не се постара дори.

— Нещо ми подсказва, че на Итън така му е харесвало — измърмори Зоуи.

Бони се замисли над това.

— Може и да си права. Предполагам, че така емоционалният риск е по-малък. Каквито и да са били проблемите със споделянето в първите му три брака, мога да ти кажа, че те много се влошиха след отвличането и убийството на Дрю.

— Той таи огромно чувство за вина у себе си — каза Зоуи. — Бил е по-големият брат. Част от него винаги ще чувства, че не е успял да свърши онова, което е трябвало — да го опази.

Знаеше точно какво изпитва Итън, помисли си Зоуи. И тя самата никога нямаше да се освободи напълно от усещането за провал. Двамата с Престън си бяха обещали да се грижат един за друг. Но накрая тя не бе успяла да го спаси.

— Итън определено ще се окаже тежък случай за всяка жена, която е склонна да се захване с него. — Бони поклати глава и се усмихна иронично. — Обичам го като свой брат и винаги ще му бъда безкрайно благодарна за това, че се погрижи за мен и децата след смъртта на Дрю. Но истината е, че никога не бих могла да си представя да съм омъжена за него. За нищо на света.

— Което ни връща на темата за Сингълтън — подхвана Аркадия. — Наистина вярвам, че човекът е хлътнал до уши.

Зоуи повдигна вежда.

— „Хлътнал“?

— Винаги съм искала да използвам този израз — каза Аркадия.

Бони бавно въздъхна.

— Хлътнал или не, не го познавам достатъчно дори за да се замислям за брак с него.

— Но? — подкани я Зоуи.

— Но момчетата много го харесват. Май вече го считат за нещо като втори чичо.

— И?

Бони се усмихна.

— И мисля, че бих искала да го опозная по-добре. Много по-добре.

— Чудесно — заяви Зоуи. — Много се радвам.

Приятелката й се засмя.

— Стига толкова за нас двете, Зоуи. А какво става с твоя личен живот, Аркадия? Предполагам, че Хари Стаг също е много сложен човек, нали така?

Зоуи чакаше отговора на приятелката си с голямо любопитство. Малко хора се осмеляваха да й задават така директно лични въпроси. Нещо у нея караше повечето й познати да се поколебаят, преди да нахлуят в личното й пространство, което тя сякаш ограждаше с невидима стена.

— Хари не е сложен — отвърна Аркадия. — Той е такъв, какъвто изглежда.

Зоуи поклати глава. Отговорът бе напълно в стила на Аркадия.

— Различен от покойния ти съпруг вероятно? — настоя Бони.

— За съжаление не смятам, че Грант Лоринг е покойник — каза Аркадия. — Подозирам, че все още е жив, и ако е така, по закон сме женени. Но за да отговоря на въпроса ти — да, Хари е много различен от съпруга ми. Като начало, Грант се опита да ме убие.

Бони видимо зяпна.

— Боже мой!

Зоуи бе също толкова смаяна, но по различна причина. Приятелката й бе казала истината за Грант Лоринг малко след като бяха избягали заедно от „Кендъл Лейк Менър“. Но доколкото й бе известно, Аркадия не бе споделила това с никого другиго, с евентуалното изключение на Хари Стаг.

Бони се съвзе от първоначалния шок.

— Знам, че никога не говориш за живота си преди „Кендъл Лейк Менър“, и ми беше ясно, че има някаква тайна, но не предполагах…

— Фалшифицирах собствената си смърт с надеждата Грант да повярва, че опитът му за убийството ми е бил успешен — тихо обясни Аркадия. — После сама отидох в онази клиника под друго име с намерението да се скрия за известно време. Предполагах, че една психиатрична болница няма да е сред местата, където Грант би ме потърсил, ако приемем, че активно ме издирва. След като двете със Зоуи избягахме оттам, отново си купих различна самоличност, надявайки се да залича допълнително следите си.

— Къде е сега Лоринг? — попита Бони.

— Нямам представа. Официалната версия е, че е загинал при срутване на лавина в един ски курорт в Европа. Но имам предчувствие, че е някъде на свобода и живее под чуждо име — също като мен.

Бони потрепери в хладната нощ.

— Стряскащо предположение.

— Понякога — съгласи се Аркадия.

В отсрещния край на площада Итън, Сингълтън и момчетата излязоха от видеотеката. Джеф и Тео подскачаха около мъжете, бъбрейки оживено за видяното вътре. Възхищението в очите им накара сърцето на Зоуи да се разтупти по-бързо. Младите момчета се нуждаят толкова отчаяно от примери за подражание, помисли си тя.

На свой ред, Итън и Сингълтън излъчваха благосклонното търпение на водачи на глутница. Човек разбираше от начина, по който се движеха, че макар да се смееха и да си разменяха закачки с момчетата, двамата бяха нащрек. На такива мъже можеше да се разчита в трудни моменти.

— Определено разбирам защо каза, че Хари Стаг е много различен от Грант Лоринг — прошепна Бони. В гласа й все още се долавяше смайване.

— О, така е — спокойно заяви Аркадия. — Ако Хари се бе опитал да ме убие, щеше да успее.